Джон Гришам
Ударът (1)

1

Решението ми да стана адвокат се затвърди категорично, когато осъзнах, че баща ми ненавижда тази професия. Бях още юноша — тромав, вечно смутен от собствената си несръчност, разочарован от живота, наплашен от пубертета и отгоре на всичко над непокорната ми глава надвисваше заплахата да попадна във военно училище. Бивш морски пехотинец, моят баща твърдо вярваше, че момчетата най-добре се оправят с голямата тояга. И тъй като бях започнал да се отличавам с хаплив език и ненавист към дисциплината, той избра най-простото решение — да се отърве от мен. Дълги години не му го простих.

По професия той беше инженер и работеше по седемдесет часа седмично за една компания, произвеждаща най-различни неща, включително и стълби. Тъй като стълбите поначало са си опасни приспособления, срещу компанията често се водеха дела. А понеже баща ми отговаряше за проектирането, най-често избираха него да дава съдебни показания от името на ръководството. Не бих го упрекнал за тая омраза към адвокатите, но лично аз почнах да им се възхищавам, защото му правеха живота по-черен и от ада. След осемчасови пазарлъци с тях той дотичваше у дома и още от прага грабваше чаша мартини. Без поздрави. Без прегръдки. Без вечеря. Около час само бълваше най-люти ругатни и жулеше мартини подир мартини, додето накрая задрямваше в протритото кресло. Един процес продължи три седмици и когато завърши с тежка присъда срещу компанията, майка ми викна лекар, та го пъхнаха в болница за цял месец.

По-късно компанията фалира и, естествено, всички упреци паднаха върху адвокатите. Нито веднъж не чух да се спомене, че за провала може поне мъничко да е допринесло и некадърното ръководство.

Дълбоко потиснат, баща ми се отдаде на пиене. Изкара няколко години без постоянна работа, което беше адски кофти номер, защото, за да избутам някак колежа, трябваше да работя като келнер и да разнасям пици. Доколкото си спомням, през тия четири години разговарях с него само два пъти. Един ден, след като узнах, че съм приет да следвам право, гордо пристигнах у дома с радостната вест. По-късно майка ми каза, че бил на легло цяла седмица.

Петнайсетина дни след моето победоносно посещение баща ми сменял крушката в мазето, когато (истина ви казвам!) стълбата се строшила и той полетял с главата надолу. Повече не дойде в съзнание и цяла година го държаха в болницата на системи, додето нечия милостива ръка врътна копчето.

Няколко дни след погребението подхвърлих идеята да заведем дело. Майка ми обаче просто нямаше сили за такива истории. Освен това винаги съм подозирал, че преди падането баща ми сигурно си е бил пийнал порядъчно. Пък и не печелеше нищо, тъй че според нашата правна система икономическата му стойност беше твърде ниска.

От застраховката майка ми получи общо петдесет хиляди долара и се омъжи повторно, но пак не случи много. Новият избраник беше елементарен човечец, пенсиониран пощенски чиновник от Толидо, и двамата се посветиха главно на танцови забави и автомобилни пътешествия. Предпочетох да стоя настрани. Така и не видях нито цент от парите — според майка ми те били всичкото, с което тя да се изправи срещу неясното бъдеще, а пък на мен очевидно не ми трябвали, след като вече съм проявил таланта да живея без доходи. Пак според тая логика излизаше, че за разлика от нея ме чакало светло бъдеще с големи печалби. Сигурен съм, че новият й съпруг Ханк редовно я съветваше по финансовите въпроси. Пак ще се срещнем с него някой ден.

След един месец, през май, ще завърша семестриално, а през юли ме чака изпитът, даващ право на адвокатска практика. Не съм сред отличниците на курса, но се класирам някъде в предните редици. През трите години следване най-умната ми постъпка беше да си изтегля напред по-трудните задължителни предмети, тъй че през този последен семестър да не се потя много-много. За тая пролет програмата ми е направо фасулска: спортно законодателство, юридически аспекти на художественото творчество, подбрани извадки от Наполеоновия кодекс и любимата ми дисциплина — правни проблеми на хората от третата възраст.

Тъкмо тия проблеми са поводът да седя сега на разнебитен стол край паянтова сгъваема маса в една гореща и влажна метална постройка, претъпкана с всевъзможни представители на „златната възраст“, както предпочитат да бъдат наричани. Над единствената видима врата виси ръчно изписана табела с гръмкото наименование „Център за граждани от третата възраст «Кипарисови градини»“, но ако се изключи името, няма и помен от цветя или зеленина. Стените са сиви и голи, само в единия ъгъл виси кой знае откога пожълтяла фотография на Роналд Рейгън между две печално клюмнали знаменца — националното и на щата Тенеси. Сградата е малка, сенчеста и неуютна, очевидно построена на бърза ръка с някой и друг долар, изпаднал от федералния бюджет. Драскам в бележника и не смея да вдигна очи срещу тълпата старци, които ме зяпат с проточени шии от сгъваемите си столове.

Трябва да са петдесетина на брой, поравно чернокожи и бели, средна възраст над седемдесет и пет, неколцина слепи, десетина в инвалидни колички, повечето със слухови апарати. Казаха ни, че се събирали тук всеки ден по пладне да хапнат топъл обяд, да попеят задружно и от време на време да се срещнат с някой съвсем закъсал политик. След час-два общуване се прибирали по домовете и с нетърпение брояли часовете до новото идване. Нашият професор твърдеше, че това бил единственият светъл лъч в техния живот.

Допуснахме фаталната грешка да пристигнем в часа за хранене. Начело с професор Слут, бяхме настанени на ъгловата маса, където под строг надзор всеки от четирима ни трябваше да се пребори с порция дунапреново пиле и леденостуден грах. За десерт имаше плодово желе и моето се оказа жълто, което не остана незабелязано от някакъв брадат дърт пръч с картонче „Здрасти, казвам се Боско“ върху зацапаното джобче на ризата. Боско взе да мърмори за жълто желе и аз побързах да му го подам заедно с пилето, но мис Бърди Бърдсонг мигом засече нарушителя и грубо го бутна да седне. За своите осемдесет години мис Бърдсонг е доста пъргава и изпълнява в тукашната организация комбинираната роля на майчица, диктатор и блюстител на реда. Управлява тая тълпа като врял и кипял тъмничар — едни прегръща, други потупва по рамото, разправя нещо на група също тъй дребни бабички със синкави прически, смее се пискливо и през цялото време бдително държи под око Боско, който явно е черната овца в стадото. Преди малко го скастри заради въжделенията към моето желе, но след броени секунди поднесе пред блесналия му взор пълна паница с жълтата лепкава каша. Той тутакси загреба направо с пръсти.

Мина час. Обядът продължаваше, като че тия прегладнели души бяха попаднали на пиршество от седем блюда без капчица надежда да хапнат нещо друго до края на живота си. Треперещите вилици и лъжици се движеха напред-назад, нагоре-надолу, навън-навътре, сякаш натоварени със скъпоценни метали. Времето нямаше абсолютно никакво значение. Развълнуваше ли ги някоя дума, почваха да си крещят. Окапваха пода толкова често, че повече нямах сили да гледам. Дори си изядох желето. Ненаситният Боско дебнеше всяко мое движение. Мис Бърди пърхаше с чуруликане из тълпата.

Професор Слут, изкуфял интелектуалец със задължителната смачкана папийонка, чорлава коса и червени тиранти, седеше блажено усмихнат като човек, който току-що е привършил великолепен обяд, и с умиление съзерцаваше гледката. Той беше кротка душа, малко над петдесетте, но по маниери не се различаваше твърде от Боско и неговата компания. Вече двайсетина години смирено преподаваше ония дисциплини, към които рядко би се залетял някой студент, камо ли пък преподавател. Права на детето, закон за инвалидите, семинар по насилието в домашни условия и, разбира се, законът за дъртаците, както се изразяваме зад гърба му. Веднъж беше планирал серия лекции, озаглавени „Права на неродения плод“, но веднага избухнаха толкова бурни спорове, че професор Слут побърза да излезе в неплатен отпуск.

Още от първия ден той ни обясни, че целта на заниманията е да срещнем истински хора с истински правни проблеми. Според него всички студенти навлизат в специалността с известна доза идеализъм и желание да служат на обществото, но след три години най-жестока конкуренция гледат само как да си намерят свястна работа в свястна фирма, където за седем-осем години могат да станат съдружници и да докопат голямата пара. Много е прав.

Предметът е факултативен и отначало бяхме единайсет студенти. След един месец досадни лекции и непрестанни призиви да забравим парите и да работим даром бройката спадна до четирима. Общо взето, заниманията са напълно излишни, зачитат се само за два часа седмично, не изискват почти никакви усилия и тъкмо това ме привлече. Но ако оставаше повече от месец, дълбоко се съмнявам дали щях да издържа до края. В момента ненавиждам цялата правна професия. И съм сериозно загрижен за бъдещата си адвокатска практика.

За пръв път се сблъсквам с клиенти на живо и изпадам в ужас. Всички тия престарели и грохнали субекти ме гледат като връх на мъдростта. В края на краищата аз съм почти адвокат, нося черен костюм, имам бележник, в който драскам кръгчета и квадратчета, а лицето ми е навъсено и многозначително, значи сигурно съм способен да им помогна. Зад сгъваемата маса до мен седи най-добрият ми приятел от курса, чернокожият Букър Кейн. И той примира от страх. Върху прегънатите картончета отпред са изписани с черен флумастер имената ни: Букър Кейн и Руди Бейлър. Бейлър, това съм аз. До Букър е катедрата, иззад която мис Бърди цвърчи нещо със задгробен глас, а от другата й страна, върху също такава маса, едно от двете подобни картончета оповестява присъствието на Ф. Франклин Доналдсън Четвърти, самодоволен тиквеник, който за три години още не се е научил как да си каже името без съкращение отпред и цифра отзад. Компания му прави оная страхотна кучка Н. Елизабет Ериксън, дето вечно ходи с мъжки раиран костюм, копринена вратовръзка и убийствено кисела физиономия. Мнозина колеги подозират, че под костюма носи и още нещо мъжко на каишка.

Слут стои до стената зад нас. Мис Бърди е стигнала до точката „Съобщения, новини относно болните и скръбни вести“. Крещи колкото й глас държи в микрофона на озвучителната система, която работи учудващо добре. По ъглите на залата са закачени четири грамадни високоговорителя и нейният пронизителен глас връхлита с гръм и трясък от всички посоки. Слуховите апарати биват свалени. В момента никой не дреме. За днес скръбните вести са три и когато мис Бърди приключва, забелязвам тук-там по някоя сълза в очите на публиката. Моля те, господи, не позволявай това да ми се случи. Дай ми още петдесет години работа и веселба, а после мигновена смърт, докато спя.

Край стената отляво пианистката подава признаци на живот и тръсва наръч нотни листове върху дървената решетка пред себе си. Изглежда, че мис Бърди се смята за опитен политически коментатор и тъкмо започва да сипе проклятия срещу очакваното повишение на данък оборота, когато върху клавишите пада първият удар. Мелодията май е „Прекрасна Америка“. С неповторима наслада пианистката се втурва в дрънчащата стихия на встъпителните ноти, а дъртаците грабват молитвениците си и чакат първия стих. Мис Бърди не пропуска нито такт. Вече е в ролята на диригент. Вдига ръце, пляска с длани, за да привлече вниманието, и още с началните звуци на първия куплет почва да ръкомаха във всички посоки. Ония, които могат, бавно се изправят на крака.

След втория стих силата на задружния вой рязко спада. Думите не са чак толкова познати, а тъй като повечето от тия клети души не виждат по-далеч от носа си, молитвениците се оказват безполезни. Боско изведнъж затваря уста, но продължава гръмко да мучи срещу тавана.

Пианото рязко замлъква, защото нотните листове най-неочаквано напускат решетката и се разпиляват по пода. Край на песента. Всички зяпат пианистката, а тя, бог да я поживи, опипва слепешком около краката си, където се е струпала цялата музика.

— Благодаря! — крясва мис Бърди в микрофона и старците моментално рухват върху столовете. — Благодаря. Музиката е прекрасно нещо. Да благодарим на бога за тази чудесна музика.

— Амин! — гръмогласно отвръща Боско.

— Амин! — кимва от задния ред още някаква развалина.

— Благодаря — повтаря мис Бърди. После извръща глава и се усмихва към мен и Букър. Подпрени на лакти, двамата се привеждаме напред и отново поглеждаме тълпата. — А сега — театрално обявява тя — според днешната програма имаме удоволствието отново да се срещнем с професор Слут и неколцина от неговите умни и красиви студенти. — Тя протяга към нас сбръчкани длани и с широка усмивка показва сиво-жълтеникавите си зъби на Слут, който тихичко е пристъпил до нея. — Красиви са, нали? — пита мис Бърди, продължавайки да ръкомаха насреща ни, после пак се обръща към микрофона. — Както знаете, професор Слут преподава право в Мемфиския университет, сигурно помните, че и най-малкият ми син учеше там, не завърши обаче, а професор Слут ни посещава всяка година със своите студенти, за да изслушат вашите правни проблеми и да ви дадат съвети, които са винаги добри и винаги безплатни, бих добавила. — Тя се обръща и удостоява Слут с поредната сияйна усмивка. — Професор Слут, позволете от името на цялата ни група да ви кажа отново добре дошъл в „Кипарисовите градини“. Благодарим ви, че взимате тъй присърце проблемите на гражданите от златната възраст. Благодарим. Обичаме ви.

Тя се отдръпва от катедрата и усърдно заръкоплясква, кимайки с всички сили на другите да последват нейния пример, но никой, дори и Боско, не си помръдва пръста.

— Нашият човек е гвоздеят на сезона — пошушва Букър.

— Е, поне някъде да го обичат — отвръщам аз също тъй тихо.

Старците седят вече от десет минути. Минава пладне и забелязвам тук-там натежали клепачи. Докато Слут привърши, вече ще хъркат.

Професорът пристъпва към катедрата, нагласява микрофона, прокашля се и изчаква мис Бърди да заеме мястото си на първия ред. Докато сяда, старата дама гневно прошепва на съседа си: „Трябваше да ръкопляскаш!“ Той не я чува.

— Благодаря, мис Бърди — скърца Слут като вехта врата. — Винаги ми е било приятно да дойда при вас в „Кипарисовите градини“.

Гласът му звучи искрено и аз изобщо не се съмнявам, че в момента за професор Хауърд Л. Слут наистина е чест да стои в тая потискаща сграда пред жалкото старческо сборище заедно с последните четирима студенти, които още не са избягали от групата. Това е смисълът на живота му.

Представя ни. Бързо се изправям с мимолетна усмивка, после веднага сядам и възстановявам върху лицето си дълбокомисленото изражение. Слут приказва за здравни грижи, бюджетни съкращения, жизнена воля, освобождаване от данък оборота, измамени старци и колективни застраховки. Слушателите отсреща падат като мухи. Той продължава да дудне неуморно като на лекция: пропуски в социалното осигуряване, нерешени законодателни проблеми, правилници за старческите домове, планиране на завещанието, чудодейни лекарства. Аз се прозявам и ме наляга дрямка. Боско почва да поглежда часовника си на всеки десет секунди.

Най-сетне Слут се добира до финала, още веднъж благодари на мис Бърди и цялата пасмина, обещава непременно да дойде догодина и сяда в края на масата. Мис Бърди потупва длани точно два пъти, после се отказва от начинанието. Никой друг не помръдва. Половината хъркат.

Мис Бърди размахва ръце към нас и обявява на стадото:

— Ето ги. Добри са и при това безплатни.

Старците се задават бавно и колебливо. Боско е начело и очевидно още ми има зъб заради желето, защото ме оглежда свирепо и отива към другия край да седне срещу нейна светлост Н. Елизабет Ериксън. Нещо ми подсказва, че не е последният многообещаващ клиент, който ще подири правни съвети другаде. Някакъв престарял негър избира Букър за свой адвокат и двамата свеждат глави над масата. Мъча се да не ги слушам. Обсъждат нещо за бивша съпруга и отдавнашен развод, който може да е оформен по законния ред, а може и да не е. Букър си води бележки като истински адвокат и слуша напрегнато, сякаш знае точно какво да направи.

Е, Букър поне си има клиент. А аз вече пет минути седя сам и се чувствам като последен глупак, докато колегите шушукат, драскат, слушат съчувствено и клатят глави над проблемите, които се разкриват пред тях.

Самотата ми не остава незабелязана. Най-после мис Бърди Бърдсонг бърка в чантата си, вади някакъв плик и припва в моя посока.

— Точно ти ми трябваше — прошепва тя, докато придръпва стола си към ъгъла на масата. Привежда се напред, аз накланям рамо наляво и в мига, когато главите ни са само на няколко пръста една от друга, започва моята първа консултация като правен съветник. Букър ме поглежда със злорада усмивка.

Първата ми консултация. Миналото лято чиракувах като стажант в една малка фирма — само дванайсет адвокати и работа строго по график. Никакви извънредни хонорари. Овладях изкуството да се фактурира трудът ни на час, първото правило от което гласи, че адвокатът прекарва работното си време най-вече в консултации. Консултации с клиенти, телефонни консултации, консултации с противниковите адвокати, съдии, партньори, застрахователи, чиновници и съветници, консултации на чашка, консултации в съда, задочни консултации, помирителни консултации, предварителни консултации, допълнителни консултации. Само посочете някоя дейност, и адвокатите веднага ще ви скърпят консултация около нея.

Мис Бърди стрелва боязлив поглед насам-натам, което за мен е сигнал да приведа глава и да сниша глас, защото какъвто и разговор да ни предстои, явно темата ще е адски сериозна. За мен това е добре дошло, понеже не искам никой на този свят да чуе колко жалък и наивен съвет съм обречен да дам в отговор на предстоящите въпроси.

— Прочети това — казва тя.

Взимам плика и го отварям. Алилуя! Оказва се завещание! Последна воля и завещание на Колийн Джанис Бароу Бърдсонг. Слут разправяше, че над половината от тия клиенти ще искат да прегледаме и може би да коригираме завещанията им, а ние приехме новината възторжено, защото миналата година трябваше задължително да минем пълен цикъл лекции на тема „Завещания и имоти“ и сега се чувстваме доста изкусни в откриването на слаби места. Завещанието е толкова прост документ, че дори и най-зеленият адвокат може да го изготви безпогрешно.

Това тук е напечатано на машина, има съвсем официален вид и докато го преглеждам, узнавам от първите два параграфа, че мис Бърди е вдовица с две деца и цяла сюрия внуци. Третият параграф обаче ме халосва като с мокър парцал и аз почвам да се озъртам към нея. Препрочитам го. Тя се усмихва лукаво. Изпълнителят на завещанието се задължава най-недвусмислено да предаде на всяко от децата й сумата от два милиона долара и да постави под попечителство по още един милион за всеки внук. Бавно изброявам осем внуци. Това прави най-малко дванайсет милиона долара.

— Чети по-нататък — шепне тя, сякаш е чула как машинката в мозъка ми се върти на пълни обороти.

Старият негър пред Букър плаче за някаква си отдавна загубена любов и обяснява какви неблагодарници са децата. Мъча се да не слушам, но това е невъзможно. Букър яростно драска в бележника и се прави, че не забелязва сълзите. Откъм другия край на масата Боско се хили гръмогласно.

Параграф мети от завещанието оставя три милиона долара на една църква и още два милиона на някакъв колеж. Следва дълъг списък на благотворителни организации, който започва с Дружеството на диабетиците и завършва с мемфиския зоопарк. Най-дребната сума е петдесет хиляди долара. Продължавайки да се мръщя, аз пресмятам набързо и установявам, че мис Бърди струва на чисто поне двайсет милиона долара.

Около завещанието изведнъж изникват цял куп проблеми. Първо на първо — не е толкова дебело, колкото би трябвало. Мис Бърди е богата, а богатите не оставят тънички, прости завещания. Те пишат дебели, подробни завещания с множество изпълнители, попечители, прехвърляне през поколение и още сума ти хитрини и уловки, измислени и употребявани от скъпите данъчни консултанти в големите фирми.

— Кой го състави? — питам аз. Пликът е чист и никъде не се споменава името на юриста.

— Бившият ми адвокат, сега покойник.

Добре, че е покойник. Това завещание си е направо професионална некадърност.

Значи тази мила дребна старица със сиво-жълтеникави зъби и доста приятен глас струва двайсет милиона долара. И очевидно няма адвокат. Поглеждам я, после пак скланям глава над завещанието. Не се облича разкошно, не носи злато и диаманти, не отделя нито време, нито пари за прическата си. Скромна памучна рокля и протрит винен жакет, вероятно конфекция. И друг път съм виждал богати бабички, но обикновено си личат от пръв поглед.

Завещанието е писано почти преди две години.

— Кога почина вашият адвокат? — питам аз с медено гласче. Все още сме сгушени един до друг и носовете ни почти се докосват.

— Миналата година. От рак.

— И в момента нямате адвокат?

— Ако имах, сега нямаше да разговарям с теб, нали, Руди? Завещанието е проста работа, та си рекох, че ще се справиш.

Странно нещо е алчността. От първи юли започвам работа в „Броднакс и Спиър“ — дребна западнала фирма с петнайсет заробени адвокати, които не вършат почти нищо друго, освен да защитават в съда интересите на разни застрахователни компании. Не за това съм мечтал, но се получи така, че „Броднакс и Спиър“ ми предложиха работа, докато всички други си правеха оглушки. Мисля да изкарам там няколко години, додето разбера кое как става, а после да си потърся нещо по-добро.

Няма ли да се шашнат ония образи в „Броднакс и Спиър“, ако още от първия ден им домъкна клиент с двайсет милиона долара? Моментално ще се превърна в магьосник, в ослепителна млада звезда с магически пръсти. Току-виж, ми отпуснали и по-голям кабинет.

— Много ясно, че ще се справя — неуверено казвам аз. — Само че, нали разбирате, става дума за много пари и…

— Шшшт — съска свирепо тя и се привежда още по-ниско. — Не споменавай за пари. — Очите й шарят във всичко посоки, сякаш нейде отзад се спотайват крадци. После категорично заявява: — Не искам да разговарям на тая тема.

— Добре. Съгласен съм. Но според мен би трябвало да си помислите за консултация с данъчен юрист.

— И старият ми адвокат така разправяше, обаче не искам. Според мен юристът си е юрист, а завещанието — завещание.

— Вярно, но можете да си спестите цяла камара пари от данъци, ако го съставите разумно.

Тя тръсва глава, сякаш ме смята за пълен идиот.

— Няма да пестя нито цент.

— Извинявайте, но мисля, че имате тази възможност.

Ръката й е осеяна с кафяви старчески петна. Тя ме потупва с нея по китката и прошепва:

— Чакай да ти обясня, Руди. Данъците изобщо не ме вълнуват, защото, нали разбираш, вече ще съм мъртва. Така ли е?

— Да, май така излиза. Ами наследниците ви?

— Точно затова съм при теб. Яд ме е на наследниците и искам да ги отрежа от завещанието. Двете ми деца и част от внуците. Клъц-клъц-клъц. Нищо няма да вземат, разбираш ли? Нула. Нито цент, нито един стол. Нищичко.

Изведнъж очите й са станали студени и около устата се стягат снопчета бръчки. Без сама да усеща, тя стиска ръката ми. В тази секунда мис Бърди е не само сърдита, но и дълбоко наранена.

На другия край избухва спор между Боско и Н. Елизабет Ериксън. Гръмогласният старец беснее срещу здравното осигуряване, социалните грижи и републиканците като цяло, а тя му сочи лист хартия и се мъчи да обясни защо някои разходи остават за сметка на пациента. Слут бавно става от стола и отива към края на масата да провери дали не може да помогне.

Клиентът на Букър полага отчаяни усилия да се успокои, но сълзите продължават да капят по бузите му и Букър почва да губи самообладание. Уверява стареца, че той, Букър Кейн, ще провери как стоят нещата и лично ще уреди всичко. Междувременно климатичната инсталация заработва с трясък и донякъде заглушава бръщолевенето. Чашите и чиниите са изчезнали от масите, където сега се развихрят всевъзможни игри — китайски шах, вист, бридж и монопол. Слава богу, повечето не се нуждаят от правен съвет, дошли са само заради обяда и общуването.

— Защо искате да ги отрежете? — питам аз.

Тя пуска ръката ми и разтрива очи.

— Е, това е личен въпрос и не ми се навлиза в подробности.

— Разбрано. Кой ще получи парите? — питам аз и изведнъж се опиянявам от току-що получената власт да изпиша вълшебните думички, които превръщат обикновените хора в милионери. Усмивката ми е толкова широка и фалшива, че се боя да не я засегна.

— Още не знам — замислено казва тя и се оглежда наоколо, сякаш всичко е на игра. — Просто се чудя на кого да ги дам.

Няма ли някое милионче и за мен? От бензиностанцията на Тексако всеки момент може да ме осъдят за сто долара. Отдавна прекратихме преговорите и работата стигна до адвокат. Хазяинът се кани да ме изхвърли от квартирата, защото два месеца не съм плащал наем. А аз си бъбря тук с най-богатата личност, която някога съм срещал и която едва ли ще живее още дълго, затова разсъждава чаровно кому колко да отпусне.

Мис Бърди ми подава листче с четири имена, напечатани в спретната колонка едно под друго.

— Това са внуците, за които искам да се погрижа. Те още ме обичат. — Тя прикрива устата си с шепа и се привежда към ухото ми. — Дай им по един милион.

Драскам в бележника с трепереща ръка. Бам! Ето че за нула време сътворих четирима милионери.

— Ами останалите? — дрезгаво шепна аз.

Тя се дръпва, гордо изправя глава и заявява:

— Нито цент. Те не ми се обаждат, не пращат подаръци и картички. Отрежи ги.

Ако си имах баба с двайсет милиона долара, щях да й пращам цветя всяка седмица, картички през ден, шоколад, когато вали, и шампанско, когато е слънчево. Щях да й звъня всяка заран и по два пъти вечер. В неделя щях да я водя на църква и да й държа ръката до края на службата, а след солидния обяд щяхме да търчим по търгове, театри, изложби и изобщо накъдето й скимне. Как само щях да й треперя на скъпоценната ми бабка!

Вече се канех да сторя същото и за мис Бърди.

— Добре — деловито отвръщам аз, като че не ми е за пръв път. — А за децата ви нищо, така ли?

— Точно това казах. Абсолютно нищо.

— Мога ли да попитам с какво са ви засегнали?

Мис Бърди въздъхва дълбоко, сякаш е крайно разочарована от мен, и вдига поглед към тавана, за да подчертае колко неприятна тема засягам, ала накрая все пак се опира на лакти и прошепва:

— Добре де. По-големият, Рандолф, вече наближава шейсетте и наскоро си взе за трета жена една дребна уличница, дето само знае пари да крънка. Каквото и да му завещая, пак ще попадне у нея, тъй че по-добре да го дам на теб, Руди, отколкото на сина си. Или на професор Слут, на когото и да било, само не и на Рандолф. Нали ме разбираш?

Сърцето ми замира. Още с първия клиент съм на косъм от големия удар. Майната им на „Броднакс и Спиър“ и всевъзможните консултации.

— Не можете да ми дадете тези нари, мис Бърди — отвръщам аз и се усмихвам с безпределна нежност.

Очите ми, устните, гърлото, може би дори и носът, я умоляват да каже: „Хайде де! Парите са си мои и ще ги оставя на когото си искам, а щом съм рекла да ги вземеш, Руди, хич не се опъвай! Твои са!“

Вместо това тя изрича:

— Всичко друго е за отец Кенет Чандлър. Сещаш ли се? Напоследък непрекъснато го показват по телевизията от Далас. С нашите дарения върши великолепни неща по цял свят — изгражда жилища, храни бедните дечица, разпространява Светото писание. Искам той да ги получи.

— Значи телевизионен евангелист?

— О, много повече от евангелист. Той е учител, общественик, съветник, обядва с държавни глави, ще знаеш, а пък е едно такова симпатично бръмбарче. Косата му цялата къдрава, прошарена още отсега, но и през ум не му минава да я боядиса. Сам разбираш…

— Да, естествено. Но…

— Миналата вечер ми се обади. Представяш ли си? Гласът му и по телевизията е мек като коприна, но по телефона става направо изкусителен. Нали ме разбираш?

— Да, струва ми се. Защо ви се обади?

— Ами, миналия месец заедно с дарението за март му изпратих и кратка бележка, че след като децата са ме изоставили и прочие, мисля да си преработя завещанието и да оставя малко пари за неговите благочестиви дела. Не минаха три дни и той сам ми се обади — досущ като по телевизията, толкова мил и развълнуван. Искаше да узнае колко бих могла да отделя за него и благочестивите му дела. Споменах една кръгла сума и оттогава звъни редовно. Казва, че само да поискам, веднага ще пристигне с личния си самолет.

Напрягам се да намеря думи. Слут се мъчи да успокои Боско и го дърпа за ръката да седне пак пред Н. Елизабет Ериксън, която в момента не е кисела, а напълно сащисана от първия си клиент и готова да пролази под масата. Тя се озърта и аз й мятам ухилен поглед, за да знае, че виждам. До нея Ф. Франклин Доналдсън Четвърти е потънал в дълбокомислен разговор с двойка старци. Обсъждат някакъв документ, изглежда, завещание. Самодоволно си мисля, че моето струва много повече от тяхното.

Решавам да сменя темата.

— Мис Бърди, казахте, че имате две деца. Рандолф и…

— Да, Делбърт. Забрави го. Не се е обаждал от три години. Живее във Флорида. Клъц-клъц-клъц.

Тегля една черта и Делбърт остава без пукнат милион:

— Трябва да се погрижа за Боско — внезапно казва тя и скача на крака. — Толкова е окаян, горкичкият. Няма си нито роднини, нито приятели освен нас тук.

— Не сме свършили — възразявам аз.

Тя се привежда и лицата ни отново са на сантиметри едно от друго.

— Свършихме, Руди. Прави каквото ти казах. По един милион за четиримата и останалото на Кенет Чандлър. Всичко друго запазваш както си беше — изпълнител, гарант, попечител и прочие. Проста работа, Руди. Професор Слут казва, че като дойдете след две седмици, всичко ще е написано чистичко и без грешки. Така ли е?

— Сигурно.

— Добре. Хайде, довиждане, Руди.

Тя припва към другия край на масата, прегръща Боско и той мигновено става хрисим като агънце.

Проучвам завещанието и си вадя бележки. Утешавам се с мисълта, че винаги мога да потърся помощ и напътствия от Слут и останалите преподаватели, а освен това разполагам с две седмици, за да се окопитя и да избера начин на действие. Не съм длъжен да го върша, казвам си аз. Тази мила женица на стойност двайсет милиона се нуждае от по-мъдър съветник. Трябва й завещание, което тя самата едва ли ще разбере, но данъчните власти да нямат за какво да се заядат. Не че се смятам за глупав, просто не съм на ниво. След три години изучаване на законите много добре осъзнавам колко съм бос.

Клиентът на Букър храбро се бори с емоциите, а адвокатът му вече напълно се е изчерпал. Само пише в бележника и през две-три секунди сумти „да“ или „не“. Нямам търпение да му разкажа за мис Бърди и нейното богатство.

Хвърлям поглед към топящата се тълпа и забелязвам, че двойка старци от задната редица май ме наблюдават. В момента съм единственият свободен адвокат и те, изглежда, се чудят дали да си опитат късмета. Жената стиска солиден сноп документи, пристегнати с ластичета. Пошушва нещо, а съпругът й клати глава, като че предпочита да изчака някое друго от доблестните орлета на правосъдието.

Двамата бавно се изправят и тръгват към моя край на масата. В движение продължават да ме държат под око. Усмихвам се. Добре дошли в моята приемна.

Жената заема мястото на мис Бърди. Мъжът сяда отсреща и гледа разсеяно.

— Здрасти — отново се усмихвам и протягам ръка. Първо на мъжа, който отвръща с вяло ръкостискане, после на жената. — Казвам се Руди Бейлър.

— Аз съм Дот, той е Бъди — отговаря тя, без да обръща внимание на ръката ми.

— Дот и Бъди — повтарям и записвам в бележника. После добавям сърдечно, като опитен адвокат: — А фамилията ви как е?

— Блек. Дот и Бъди Блек. Всъщност сме Марварин и Уилис Блек, но всички ни викат Дот и Бъди.

Косата на Дот е бухнала, къдрава, леко посребрена отгоре. Изглежда чиста. Облечена е с възширок джинсов костюм, кафяви чорапи и евтини бели маратонки. Дребна, мършава женица, но с яка жилка.

— Адрес? — питам аз.

— Скуайър 863, в Грейнджър.

— Работите ли?

Бъди още не си е отворил устата и имам чувството, че от години насам Дот говори вместо него.

— Получавам социални помощи поради нетрудоспособност — казва тя. — Още съм на петдесет и осем, но имам болно сърце. Бъди взима малка пенсия.

Бъди само ме гледа. Има дебели очила с пластмасови рамки, които едва стигат до ушите му. Бузите му са пухкави и червени. Рошава бяла грива с по някой и друг кестеняв косъм. Май не е мита от седмица насам. Носи риза на черно-червени карета, по-мърлява и от косата му.

— На колко години е мистър Блек? — питам аз, понеже не ми се вярва мистър Блек да отговори сам на въпроса.

— Просто Бъди, нали се разбрахме. Дот и Бъди. Без разните му там мистър и мисис, бива ли? Той е на шейсет и две. Да ти кажа ли още нещо?

Бързо кимвам. Бъди зяпа към Букър.

— Не е добре — прошепва тя и лекичко кимва в негова посока.

Поглеждам го. Сега и той ме гледа.

— От войната — продължава Дот. — Корея. Знаеш ли ги ония детектори на летището?

Кимвам отново.

— Е, дори чисто гол да мине през тях, пак ще се включат.

Ризата на Бъди е изпъната до пръсване в отчаян опит да обгърне изхвръкналия му корем и копчетата едва се държат. Има поне тройна брадичка. Представям си как голият Бъди крачи през мемфиското международно летище, а наоколо дрънчат звънци и паникьосаната охрана търчи във всички посоки.

— Има метална плочка в главата — обобщава Дот.

— Това… това е ужасно — отговарям аз шепнешком, после усърдно записвам, че мистър Блек има метална плочка в главата. Междувременно той се е обърнал наляво и гледа от упор клиента на Букър.

Внезапно Дот се привежда напред.

— Още нещо.

Цял съм в слух и леко накланям глава към нея.

— Да?

— Има и проблеми с алкохола.

— Нима?

— За всичко е виновна контузията — услужливо добавя тя.

Хубава работа. Тая жена, която познавам едва от три минути, вече успя да изкара мъжа си малоумен алкохолик.

— Нали може да запаля? — пита тя, ровейки из чантата си.

— Разрешено ли е тук? — питам аз и се оглеждам с надеждата да видя табелка „Пушенето забранено“. Няма такава.

— О, естествено.

Тя пъхва цигара между напуканите си устни, запалва я и пуска облак дим право срещу Бъди, който дори не помръдва.

— Какво мога да сторя за вас? — питам, гледайки снопа хартии, плътно стегнати с ластици. Лекичко пъхвам завещанието на мис Бърди под бележника. Първата ми клиентка си играеше с милиони, тия тук са пенсионери. Още преди да е разцъфтяла, кариерата ми се сгромолясва от облаците.

— Нямаме много нари — тихо изрича Дот, сякаш споделя някаква огромна и малко срамна тайна.

Усмихвам се състрадателно. Колкото и малко да имат, все ще са по-богати от мен, пък и не ми се вярва някой да ги съди за сто долара.

— И се нуждаем от адвокат — добавя тя, сваляйки ластиците от документите.

— Какъв е проблемът?

— Ами една застрахователна компания ни прави на маймуни.

— Какъв тип застраховка? — питам аз.

Тя избутва документите към мен и потрива длани, като че се е отървала и отсега нататък бремето е прехвърлено върху плещите на чудотворец. Най-отгоре лежи някаква изплескана с петна, омазнена и протрита застрахователна полица. Дот пуска нов облак пушилка и за момент Бъди напълно изчезва от погледа ми.

— За здравна осигуровка — казва тя. — От застрахователната компания „Грейт Бенефит“, купихме я преди пет години, когато момчетата бяха на седемнайсет. Сега Дони Рей умира от левкемия, а тия мошеници не искат да платят за лечението.

— „Грейт Бенефит“ ли?

— Точно така.

— Не съм ги чувал — самоуверено заявявам аз, докато преглеждам първата страница на полицата, сякаш съм водил сума ти подобни дела и знам наизуст всички застрахователни компании. Вписани са две деца — Дони Рей и Рони Рей Блек. Датата на раждане е една и съща.

— Да ме прощаваш за израза, ама са банда крадливи копелета.

— Както повечето застрахователни компании — дълбокомъдрено уточнявам аз и Дот се усмихва. Спечелил съм доверието й. — Значи закупихте полицата преди пет години, така ли?

— Тогава някъде. Нито една вноска не сме пропуснали и нито веднъж не сме ползвали тая проклетия, преди да се разболее Дони Рей.

Аз съм беден студент без застраховка. Нямам полица, която да закриля живота, здравето или колата ми. Дори не мога да си позволя нова лява задна гума за горката раздрънкана тойота.

— И… казваш, че той умира?

Тя кимва, без да изпуска цигарата от устата си.

— Остра левкемия. Хвана я преди осем месеца. Докторите му дават още година, ама едва ли ще изкара толкова, защото не можахме да платим за присаждане на костен мозък. А сега вече е късно.

— Присаждане? — обърквам се аз.

— Не си ли чувал за левкемия?

— Ами… почти не.

Дот цъка с език и вдига очи към тавана, сякаш съм пълен идиот, после налапва цигарата и засмуква отчаяно. Когато димът е издишан, тя обяснява:

— Моите момчета са еднояйчни близнаци, разбираш ли? Тъй че Рон — викаме му Рон, защото не си харесва името Рони Рей — е идеален дарител на костен мозък за Дони Рей. Докторите го казаха. Но присаждането струва към сто и петдесет хиляди долара. Нямаме ги, естествено. Застрахователната компания е длъжна да плати, защото в полицата го пише черно на бяло. Не, опъват се копелетата. И Дони Рей умира заради тях.

Тази жена излага същината на проблема поразително ясно и точно.

Не обръщаме внимание на Бъди, но той ни слуша. Бавно сваля дебелите очила и избърсва очи с косматия си юмрук. Ама че работа! Бъди плаче. Боско хленчи откъм другия край на масата. А клиентът на Букър отново е обзет от пристъп на вина, угризения или скръб и сега ридае в шепи. Слут стои до прозореца, гледа ни и сигурно се чуди що за правни съвети раздаваме, та да предизвикаме тая всеобща скръб.

— Къде живее? — питам аз само защото въпросът ще ми позволи няколко секунди да пиша в бележника, без да гледам сълзите.

— Не ни е напускал. Живее при нас. Компанията и за това се заяде. Казват, че щом е пълнолетен, застраховката губи сила.

Бавно прелиствам писмата до „Грейт Бенефит“ и обратно.

— Пише ли някъде, че действието на застраховката се прекратява след навършване на пълнолетие?

Тя поклаща глава и прави опит да се усмихне.

— Не. Няма го в полицата, Руди. Чела съм я десетки пъти и няма такова нещо. Изчетох дори ситните буквички.

— Сигурна ли сте? — питам аз и отново се вглеждам в полицата.

— Сто на сто. Вече, кажи-речи, цяла година чета и препрочитам тоя парцал.

— Кой ви я продаде? Кой беше агентът?

— Някакъв дребен тъп навлек, дето веднъж почука на вратата и ни подлъга да я вземем. Казваше се Оут или нещо подобно и дърдореше като картечница, гадният му мошеник. Опитах се да го намеря, но той, естествено, е изфирясал от града.

Взимам едно писмо от камарата и го прочитам. Написано е от старшия инспектор по молбите за обезщетения в Кливланд няколко месеца след първото, което погледнах, и с доста рязък тон отхвърля покриването на разходите, тъй като левкемията на Дони била предшестващо обстоятелство и поради това не подлежала на застраховане.

Ако Дони се е разболял преди по-малко от година, значи диагнозата е поставена четири години след издаването на полицата.

— Тук пише, че отхвърлят иска за обезщетение поради предшестващо обстоятелство — казвам аз.

— Те изпробваха всички възможни вратички, Руди. Просто вземи тия хартии и ги изчети внимателно. Изключения, нарушения, предшестващи обстоятелства, ситен шрифт — всичко опитаха.

— Изключено ли е изрично присаждането на костен мозък?

— Не, по дяволите. Дори нашият доктор прегледа полицата и каза, че „Грейт Бенефит“ трябва да плати, защото в днешно време присаждането на костен мозък е нормална лечебна процедура.

Клиентът на Букър става, бърше лицето си с длани и се извинява. Взаимно си благодарят. Старецът отива да седне край една маса, където се е развихрила гореща партия китайски шах. Мис Бърди най-сетне успява да отърве Н. Елизабет Ериксън от Боско и неговите проблеми. Слут крачи зад нас като войник на пост.

Следващото писмо е пак от „Грейт Бенефит“ и на пръв поглед не се различава от всички останали. Лаконично, гадно и делово. Гласи: „Скъпа мисис Блек, нашата компания вече седем пъти е отхвърляла писмено вашите претенции. Сега ги отхвърляме за осми и последен път. Вие очевидно сте тъпа, тъпа, тъпа!“ Подписано е от завеждащия отдел „Обезщетения“ и аз смаяно опипвам релефната емблема в горния край на листа. Миналата есен имахме цикъл лекции на тема „Застрахователно законодателство“ и помня как бях поразен от наглото поведение на някои фирми при явно неизпълнение на задълженията им. Хоноруваният лектор беше комунист, който ненавиждаше всички компании, включително застрахователните, и с наслада разчепкваше примерите за умишлено отхвърляне на съвсем основателни искания. Твърдо вярваше, че в цялата страна има десетки хиляди такива случаи на закононарушения, които така и не стигат до съд. Беше писал книги на тази тема и дори разполагаше със статистика, за да подкрепи тезата си, че много хора просто се примиряват с отхвърлянето на тяхното искане, без да проучат по-сериозно нещата.

Препрочитам писмото, продължавайки да опипвам емблемата на „Грейт Бенефит“.

— Да не сте пропуснали някоя вноска? — питам аз.

— Не, драги. Нито една.

— Трябва да видя здравните документи на Дони.

— Повечето са у дома. Напоследък той не ходи много по лекари. Просто не можем да си го позволим.

— Помните ли точно кога е поставена диагнозата?

— Не, но беше през август миналата година. Тъкмо го бяха взели в болницата за първия цикъл хемотерапия. После ония мошеници съобщиха, че повече няма да плащат за лечението, и болницата ни отряза. Рекоха, че не са в състояние да извършат операцията безплатно. Струвала адски скъпо. Честно казано, не ги упреквам.

Бъди съсредоточено изучава следващата клиентка на Букър — крехка женица, която също мъкне куп документи. Дот върти между пръстите си пакета цигари и накрая захапва още една.

Ако болестта на Дони наистина е левкемия и датира едва от осем месеца, то просто няма начин да се смята за предшестващо обстоятелство. Ако липсва изричен текст, изключващ случаите на левкемия, „Грейт Бенефит“ трябва да плати. Нали така? Звучи ми съвсем смислено, изглежда пределно ясно и тъй като законът рядко е ясен, а още по-рядко звучи смислено, аз не се съмнявам, че нейде в бездната от писма ме дебне нещо пагубно.

— Направо не ми го побира главата — казвам, както се взирам в писмото, обвиняващо я в тъпота.

Дот изстрелва облак гъста синя мъгла към мъжа си и около главата му се завихрят струйки дим. Мисля, че очите му са сухи, но не съм сигурен. Тя облизва тънките си устни и казва:

— Много просто, Руди. Те са банда мошеници. Смятат ни за тъпи, невежи отрепки, които нямат пари да се борят срещу тях. Трийсет години работих в една фабрика за джинси, там влязох в профсъюза и ден след ден трябваше да се борим срещу компанията. Същото е и сега. Големите корпорации тъпчат дребния човек както си искат.

Покрай омразата към адвокатите баща ми често бълваше отрова и срещу профсъюзите. Нищо чудно, че израснах като пламенен защитник на трудовия народ.

— Писмото е ужасяващо — казвам аз.

— Кое?

— Това от мистър Крокит, в което пише, че сте тъпа, тъпа, тъпа.

— Копелето му с копеле. Що не си домъкне задника тук, пък да ми рече в очите, че съм тъпа? Скапан янки.

Бъди разгонва с длан пушека пред лицето си и мърмори нещо. Поглеждам го с надеждата да чуя някоя дума и от него, но той си остава само с мърморенето. Чак сега забелязвам, че лявата страна на главата му е по-плоска от дясната и за момент отново ми се мярка видението как гол-голеничък ситни на пръсти през аерогарата. Сгъвам обидното писмо и го слагам най-отгоре.

— Ще ми трябват няколко часа, за да прегледам всичко това — казвам аз.

— Добре, но побързай. На Дони Рей не му остава много. Вече тежи само четирийсет и девет килограма, а беше седемдесет и два. Понякога е толкова зле, че едва се държи на крака. Ще ми се да го видиш.

— Да, сигурно ще намина.

Нямам желание да се срещам с Дони Рей. Ще прегледам полицата, писмата и медицинските документи, после ще се посъветвам със Слут и накрая ще напиша на тия хора едно хубавичко, подробно писмо, в което мъдро ще им обясня, че случаят трябва да бъде проучен от истински адвокат и то не какъв да е, а специалист по застрахователните нарушения. Ще добавя имената на неколцина такива адвокати заедно с телефонните номера, после — край на тоя безсмислен курс, край на Слут и неговата нелепа страст към правата на дъртаците.

Още трийсет и осем дни до дипломирането.

— Трябва да задържа документите — обяснявам аз, докато подреждам разхвърляните листове и ги пристягам с ластиците. — Ще дойда след две седмици със становище и предложение.

— Защо чак след две седмици?

— Ами… трябва да проуча нещата, нали разбирате, да се посъветвам с преподавателите, да прегледам това-онова. Можете ли да ми изпратите медицинския картон на Дони?

— Дадено. Но ми се ще да побързаш.

— Ще се помъча, Дот.

— Мислиш ли, че имаме шанс да ги осъдим?

Нищо, че съм само студент, вече знам кога да си държа езика зад зъбите.

— Още не мога да кажа. Изглежда доста вероятно. Ще трябва обаче внимателно да проуча нещата. Може би.

— Какво означава това, по дяволите?

— Ами… означава, че според мен изгледите са добри, но не мога да кажа със сигурност, преди да изчета всичко това.

— Що за адвокат си тогава?

— Аз съм още студент по право.

Това като че я озадачава. Тя плътно стяга устни около белия филтър и яростно ме оглежда от глава до пети. Бъди отново сумти. За щастие в този момент Слут изниква зад гърба ми и пита:

— Как върви?

Дот прехвърля свирепия си поглед към папийонката, после към рошавата му грива.

— Всичко е наред — казвам аз. — Тъкмо привършваме.

— Много добре — изрича той с такъв тон, сякаш времето е изтекло и идва ред на следващия клиент. После се отдалечава.

— Ще се видим след две седмици — обещавам аз с фалшива топла усмивка.

Дот смачква цигарата в пепелника и пак се привежда към мен. Изведнъж устните й се разтреперват, в очите й избива влага. Тя леко докосва ръката ми и ме поглежда безпомощно.

— Моля те, Руди, побързай. Нуждаем се от помощ. Момчето ми умира.

Гледаме се безкрайно дълго, после аз кимвам и смотолевям нещо. Тия бедни хорица току-що ми повериха живота на своя син — на мен, нищо и никакъв студент третокурсник от Мемфиския университет. Те искрено вярват, че мога да взема тая камара документи, която ми пробутаха, да врътна два-три телефона, да натракам едно-две писма, тряс-прас, сплашвам този, притискам онзи и изведнъж — але-хоп! — „Грейт Бенефит“ пада на колене и почва да мята хилядарки по Дони Рей. И не просто го вярват, а чакат да стане незабавно.

Те се надигат и неловко се отдалечават от масата. Почти съм уверен, че нейде из полицата се спотайва едно великолепно мъничко изключение — невидимо с просто око и почти неразбираемо, ала все пак вмъкнато там от изкусни майстори на правото, които взимат тлъсти заплати и от десетилетия насам развъждат с наслада стада от ситни буквички.

Влачейки Бъди на буксир, Дот лъкатуши между сгъваеми столове и съсредоточени играчи на монопол, добира се до автомата, сипва две картонени чашки кафе без кофеин и пали нова цигара. Сгушени в дъното на залата, двамата пият на малки глътки и ме гледат от двайсет метра разстояние. Аз прелиствам полицата — трийсет страници ситен, почти нечетлив текст — и си водя бележки. Мъча се да не им обръщам внимание.

Тълпата оредява и старците бавно се оттеглят. Уморен съм от ролята на адвокат, поне за днес ми стига и се надявам да няма повече клиенти. Правното ми невежество е просто потресаващо и аз треперя от мисълта, че само след няколко месеца ще обикалям съдилищата на този град и ще се карам с други адвокати пред съдебните заседатели. Още не съм узрял да ме пуснат сред нищо неподозиращата общественост с правото да съдя когото ми падне.

Следването не е друго, освен три години излишен тормоз. Прахосваме безброй часове в ровене из информация, която никога няма да ни потрябва. Бомбардират ни с лекции, които моментално забравяме. Учим наизуст дела и постановления, които утре ще бъдат преразгледани и отменени. През следващите три години ще чиракувам по петдесет часа седмично при някой опитен адвокат, докато сам събера опит. А засега съм плашлив третокурсник, който се бои от най-простите правни проблеми и изпада в ужас при мисълта за предстоящите изпити.

Усещам раздвижване пред себе си и вдигам очи тъкмо навреме, за да видя как насреща ми се тътри дребно, набито старче с грамаден слухов апарат.