Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (32)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cat Among the Pigeons, 1959 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Агата Кристи. Котка сред гълъбите
Издава „Абагар холдинг“, София
Редактор: Ирен Иванчева
Художествен редактор: Боряна Занова
ISBN 954-584-016-1
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Завръщането на пътешественичката
I
— Господи! — възкликна разтревожено мисис Сътклиф, като погледна през прозореца на хотела. — Не виждам защо винаги трябва да вали, когато сме в Англия. Всичко е толкова потискащо.
— Мисля, че е чудесно да сме тук отново — възрази Дженифър. — И да слушам как всички по улиците говорят английски! А съвсем скоро ще пием наистина хубав чай. Хляб с масло и конфитюр и истински кейк.
— Бих искала да си по-освободена, мила — отговори мисис Сътклиф. За какво те водих чак до Персийския залив, след като казваш, че е било по-добре да си стоиш у дома?
— Нямам нищо против да отида в чужбина за месец-два — отвърна Дженифър. — Само исках да кажа колко се радвам, че се върнах.
— А сега не ми пречи, мила, и ме остави да проверя дали са донесли всичкия багаж. Имам чувството… чувствам още от войната насам, че хората са станали много нечестни. Уверена съм, че ако не бях наблюдавала нещатни, онзи тип щеше да изчезне със зелената чанта в Тилбъри. И още един се мотаеше около багажа ни. После го видях във влака. Според мен крадците причакват корабите и ако някои от пътниците са объркани или се разболеят от морска болест, те отмъкват няколко куфара.
— О, мамо, винаги мислиш за такива неща — укори я Дженифър. — За тебе всеки срещнат е нечестен.
— Повечето са такива — сериозно възрази мисис Сътклиф.
— Не и англичаните — настоя Дженифър.
— Още по-зле — не отстъпваше майка й. — Човек не очаква нищо добро от арабите и другите чужденци, но в Англия не е толкова бдителен и нечестните хора се възползват от това. А сега ме остави да преброя чантите и куфарите. Онова е големият зелен куфар, черният, двата малки кафяви, стиковете за голф, тенис ракетите, голямата пътническа чанта и платненият куфар — а къде е зелената чанта? А, ето я. И онези кутии, в които сложихме останалите неща — една, две, три, четири, пет, шест — да, точно така. Всичко е тук.
— Не може ли вече да пием чай? — попита Дженифър.
— Чай? Часът е едва три.
— Ужасно съм гладна.
— Добре, добре. Слез долу и поръчай. Трябва да си почина малко, а после ще разопаковам нещата, които ще ни трябват за довечера. Колко неприятно, че баща ти не можа да дойде да ни посрещне. Не мога да разбера защо точно днес трябваше да замине на това важно съвещание в Нюкасъл на Тайн. Жена му и дъщеря му трябва да са над всичко. Особено след като не ни е виждал цели три месеца. Сигурна ли си, че ще можеш да се оправиш сама?
— Божичко, мамо — отговори Дженифър, — на колко години мислиш, че съм? Би ли ми дала малко пари?
Тя взе десетте шилинга и излезе с презрителна гримаса.
Телефонът край леглото иззвъня. Мисис Сътклиф отиде до него и вдигна слушалката.
— Ало… Да… Да, мисис Сътклиф е на телефона…
На вратата се почука. Мисис Сътклиф каза в слушалката: „Момент, моля“, остави я и се приближи до вратата. Там стоеше млад мъж със сини дрехи и малък комплект инструменти.
— Електротехник съм — каза бързо той. — Осветлението в апартамента не е в ред. Изпратиха ме да го оправя.
— Ами… добре…
Тя се отдръпна. Електротехникът влезе.
— Банята?
— От тук — след другата стая.
Тя се върна при телефона.
— Толкова съжалявам… Какво казвате?
— Името ми е Дерек О’Конър. Може ли да намина при вас, мисис Сътклиф? Става дума за брат ви.
— Боб? Има ли… новини от него?
— Опасявам се, че има… да.
— О… О, разбирам… Да, качете се. На третия етаж, стая 310.
Тя седна на леглото. Предполагаше какви са новините.
Скоро на вратата се почука и вътре влезе млад мъж, който се ръкува с нея вяло.
— Вие от Министерството на външните работи ли сте?
— Името ми е Дерек О’Конър. Шефът ми ме изпрати при вас, защото както изглежда, няма кой да ви съобщи новината.
— Моля ви, кажете ми — настоя мисис Сътклиф. — Убит е. Нали?
— Да, така е. Пилотирал е самолета с принц Али Юсуф и са се разбили в планините.
— Защо не съм чула нищо? Защо не са съобщили по радиостанцията на кораба?
— Допреди няколко дни не знаехме нищо определено. Само че самолетът е изчезнал и това беше всичко. При тези обстоятелства би могло да има някаква надежда. Но сега, след като бяха открити останките от самолета… Уверен съм, че ще се успокоите от това, че смъртта е настъпила мигновено.
— И принцът ли е загинал?
— Да.
— Изобщо не съм изненадана — отвърна мисис Сътклиф с леко треперещ глас, като независимо от това се владееше. — Знаех си, че Боб ще умре млад. Винаги е бил безразсъден — все летеше със самолети, опитваше разни каскади. Почти не съм го виждала през последните четири години. Е, човек не може да промени хората, нали?
— Не — отговори посетителят. — Боя се, че не може.
— Хенри все казваше, че ще се разбие рано или късно — продължи мисис Сътклиф, като че ли извличаше някакво тъжно удовлетворение от точното предсказание на съпруга си. Една сълза се търкулна по бузата й и тя потърси носна кърпичка. — Какъв шок.
— Зная… Ужасно съжалявам.
— Боб, разбира се, не е могъл да избяга — продължи разсъжденията си мисис Сътклиф. — Искам да кажа, че беше пилот на принца. Аз не одобрявах това. А и беше добър пилот. Сигурна съм, че ако са се разбили в планините, не е било по негова вина.
— Не — потвърди О’Конър. — Определено не е било по негова вина. Единственият начин да измъкне принца е бил да излетят независимо от атмосферните условия. Предприели са опасен полет и не са успели.
Мисис Сътклиф кимна:
— Разбирам ви напълно. Благодаря, че дойдохте да ми съобщите.
— Има още нещо — продължи О’Конър. — Нещо, за което трябва да ви попитам. Повери ли ви нещо брат ви, което да занесете в Англия?
— Да ми повери нещо ли? — изненада се мисис Сътклиф. — Какво имате предвид?
— Даде ли ви нещо… пакетче, което да пренесете и да предадете на някого в Англия?
— Не — поклати тя глава в почуда. — Не. Защо мислите, че би могъл да го направи?
— Имаше един пакет с изключително, важно съдържание, който смятахме, че вашият брат е предал на някого да го занесете в Англия. Той ви е търсил тогава в хотела, имам предвид в деня на революцията.
— Зная. Беше оставил бележка. Но в нея не пишеше нищо особено — някакви глупости да играем тенис или голф на следващия ден. Предполагам, че когато я е писал, не е имал представа, че ще трябва да пилотира самолета на принца същия следобед.
— Само това ли пишеше?
— В бележката ли? Да.
— Запазихте ли я, мисис Сътклиф?
— Да запазя бележката, която ми е оставил? Разбира се, че не. Тя беше съвсем обикновена. Скъсах я и я изхвърлих. Защо да я запазя?
— Е, няма защо. Само се чудех.
— За какво се чудехте? — раздразнено попита мисис Сътклиф.
— Дали не е имало… друго съобщение, скрито в нея. В края на краищата — усмихна се той, — съществува нещо като невидимо мастило, нали знаете.
— Невидимо мастило! — възкликна мисис Сътклиф с отвращение. — Имате предвид онова, за което става дума в шпионските романи?
— Ами, боя се, че става дума именно за такова нещо — потвърди О’Конър, сякаш се извиняваше.
— Каква идиотска история — отбеляза мисис Сътклиф. — Сигурна съм, че Боб никога не би използвал такова нещо. Защо да го прави? Той беше практичен и разумен човек. — По бузата й отново се търкулна една сълза. О, Боже, къде ми е чантичката. Там трябва да има носна кърпичка. Сигурно съм я оставила в другата стая.
— Ще ви я донеса — предложи мистър О’Конър.
Той мина през следващата врата и спря, когато се изправи очи в очи с младия мъж с работно облекло, който изглеждаше доста изплашен.
— Електротехник съм — бързо изрече младият мъж.
— Тук осветлението нещо не е в ред.
О’Конър запали една от лампите.
— Нищо му няма според мене — каза той любезно.
— Сигурно са сбъркали номера на стаята — отвърна електротехникът.
Той събра инструментите си и бързо се измъкна в коридора.
О’Конър се намръщи, взе чантичката на мисис Сътклиф от тоалетката и й я занесе.
— Извинете ме — каза той и вдигна телефонната слушалка. — Тук е стая 310. Изпращали ли сте електротехник тук да провери осветлението? Да… Да, затварям.
Той зачака.
— Не? Не, помислих, че не сте. Не, няма нищо нередно.
Той постави телефонната слушалка на мястото й и се обърна към мисис Сътклиф.
— Осветлението тука е в ред — отбеляза той. — А от управата не са изпращали никакъв електротехник.
— Тогава какво правеше този човек тук? Крадец ли беше?
— Може и да е бил.
Мисис Сътклиф хвърли поглед в чантичката си.
— Не е взел нищо от чантичката ми. Парите ми са тук.
— Сигурна ли сте, напълно ли сте сигурна, че брат ви не ви е дал да донесете в Англия нещо, опаковано сред личните ви вещи?
— Напълно съм сигурна — отговори мисис Сътклиф.
— Или пък на дъщеря ви… имате дъщеря, нали?
— Да. Тя пие чай долу.
— Възможно ли е брат ви да й е дал нещо?
— Не, сигурна съм, че не е.
— Съществува друга вероятност — продължи О’Конър. — Той може да е скрил нещо в багажа ви в деня, когато ви е чакал в стаята.
— Но защо ще прави такова нещо? Звучи ми абсолютно нелепо.
— Не е толкова нелепо, колкото звучи. Твърде е вероятно принц Али Юсуф да е дал нещо на съхранение у брат ви, а той да е решил, че ще е най-безопасно, ако го скрие сред вещите ви.
— Струва ми се малко вероятно — отговори мисис Сътклиф.
— Чудя се дали имате нещо против, ако претърсим?
— Да претърсите багажа ми? Какво говорите? Да разопаковам всичко? — гласът й се извиси.
— Зная — продължи О’Конър, — че е много неприятно. Но може да се окаже изключително важно. Ще ви помогна — настоя той. — Често съм опаковал багажа на майка си. Според нея съм доста добър в това.
Той упражни цялото си очарование, което според полковник Пайкауей беше едно от най-ценните му качества.
— Е, добре — предаде се мисис Сътклиф. — Предполагам… щом вие искате… искам да кажа, щом е толкова важно…
— Може да се окаже изключително важно — повтори Дерек О’Конър. — Е — усмихна се той, — да започваме.
II
Дженифър се върна след четиридесет и пет минути. Тя огледа стаята и изненадано ахна.
— Мамо, какво си правила?
— Разопаковахме багажа — сърдито отговори мисис Сътклиф. — А сега отново подреждаме нещата. Това е мистър О’Конър. Дъщеря ми Дженифър.
— Но защо разопаковахте и отново подреждате всичко?
— Не ме питай защо — троснато отговори майка й. — Съществува някаква вероятност чичо ти Боб да е сложил нещо в багажа ми, за да го пренеса до тук. Предполагам, че не ти е давал нищо, Дженифър?
— Чичо Боб да ми даде нещо да донеса до тук? Не. И моите ли неща разопакова?
— Всичко разопаковахме — бодро отвърна Дерек О’Конър, — но не намерихме нищо и сега подреждаме отново нещата. Мисля, че трябва да пийнете чай или нещо друго, мисис Сътклиф. Да ви поръчам ли нещо? Може би бренди с газирана вода? — Той се приближи до телефона.
— Предпочитам чаша хубав чай — отговори мисис Сътклиф.
— Аз пих страхотен чай — каза Дженифър. — Хляб с масло, сандвичи и кейк, а после сервитьорът ми донесе още сандвичи, защото го помолих и той не възрази. Много вкусно беше.
О’Конър поръча чай и след това довърши подреждането на багажа на мисис Сътклиф толкова умело и сръчно, че предизвика възхищението й.
— Майка ви изглежда ви е научила добре да подреждате нещата си — отбеляза тя.
— О, всеки го бива все за нещо — засмя се той.
Майка му беше умряла отдавна, а практиката си да опакова и разопакова дължеше единствено на службата си при полковник Пайкауей.
— Има само още едно нещо, мисис Сътклиф. Искам много да се пазите.
— Да се пазя ли? В какъв смисъл?
— Ами — уклончиво отговори О’Конър. — Революциите са опасно нещо. Имат най-различни последици. Ще останете ли дълго в Лондон?
— Утре ще отпътуваме за провинцията. Съпругът ми ще ни откара.
— Добре. Но… не поемайте никакви рискове. Ако се случи нещо необичайно, веднага позвънете на 999.
— О! — възкликна с удоволствие Дженифър. — Да се обадим на 999. Винаги съм искала да го направя.
— Не бъди глупава, Дженифър — сряза я майка й.
III
Откъс от статия в местен вестник:
„Вчера пред съда се яви мъж по обвинение, че проникнал с взлом в дома на мистър Хенри Сътклиф с намерение за грабеж. Спалнята на мисис Сътклиф била основно претърсена и оставена в пълен безпорядък, докато семейството присъствало на неделната литургия. Готвачите, които приготвяли обеда в кухнята, не са чули нищо. Полицията арестувала мъжа, докато се опитвал да избяга от къщата. Явно нещо го изплашило и той се опитал да се измъкне, без да вземе нищо.
Казал, че името му е Ендрю Бол, без постоянно местожителство и признал вината си. Бил безработен и търсел пари. Скъпоценностите на мисис Сътклиф, с изключение на онези, които е носела, се пазят в банката й.“
— Казах ти да поправиш ключалката на онзи френски прозорец в гостната — укори мистър Сътклиф съпругата си, когато останаха насаме.
— Мили мой Хенри — отвърна мисис Сътклиф, — явно не разбираш, че съм била в чужбина през последните три месеца. Освен това, някъде четох, че ако един крадец иска да влезе в нечий дом, нищо не е в състояние да го спре. — После, докато препрочиташе статията в местния вестник, тя добави: — Как само звучи — „готвачите в кухнята“. Съвсем различно от действителността — старата мисис Елис, която е почти напълно глуха и едва се държи на краката си, и онази малоумна дъщеря на семейство Бардуел, която идва да помага в неделя.
— Не ми е ясно само как полицията е открила, че в къщата се извършва обир, и е пристигнала да залови крадеца? — обади се Дженифър.
— Много странно, че нищо не е взел — допълни майка й.
— Сигурна ли си, Джоун? — настоя съпругът й. — Отначало се колебаеше.
Мисис Сътклиф въздъхна с раздразнение.
— Невъзможно е да се твърди такова нещо от пръв поглед. Безпорядъкът в спалнята ми — всичко разхвърляно, чекмеджетата издърпани и преобърнати. Трябваше да прегледам всичко, за да се уверя, макар че като си помисля пак — не си спомням дали най-хубавият ми шал е тук.
— Съжалявам, мамо. Аз го взех. Вятърът го духна през борда на кораба и той падна в Средиземно море. Щях да ти кажа, но забравих. Взех го за малко.
— Дженифър, колко пъти съм ти казвала да не пипаш нещата ми, без да ме попиташ?
— Може ли да си взема още малко пудинг? — отклони въпроса Дженифър.
— Разбира се. Всъщност мисис Елис е чудесна готвачка. Струва си усилието да й се вика, за да може да те чуе. Надявам се да не помислят, че си много лакома в училище. „Медоубенк“ не е обикновено училище — трябва да не го забравяш.
— Не съм много сигурна дали ми се ходи в „Медоубенк“ — отбеляза Дженифър. — Познавам едно момиче, чиято братовчедка е била там и тя казала, че е ужасно. През цялото време ти обясняват как да се качваш и да слизаш от ролс-ройс или как да се държиш, ако кралицата те покани на обяд.
— Престани, Дженифър — скара й се мисис Сътклиф. — Не можеш да оцениш какво щастие е за теб, че си приета в „Медоубенк“. Мис Булстрод не приема кого да е, уверявам те. Ще учиш там благодарение на високопоставеното обществено положение на баща ти и на влиянието на леля ти Розамънд. Ти си голяма щастливка. И в случай че някога кралицата те покани на обяд, няма да е зле, ако знаеш как да се държиш — добави мисис Сътклиф.
— Да — възрази Дженифър, — но кралицата сигурно непрекъснато кани на обяд хора, които не знаят как да се държат — африкански вождове, жокеи и шейхове.
— Африканските вождове са изключително добре възпитани — отбеляза баща й, който наскоро се бе върнал от кратка командировка в Гана.
— Арабските шейхове също — допълни мисис Сътклиф. — Наистина са възпитани.
— Спомняш ли си онзи банкет на шейховете, който посетихме? — попита Дженифър. — И как един от тях извади окото на овцата и ти го предложи, а чичо Боб те сбута и каза да не се паникьосваш, а да го изядеш? Искам да кажа, че ако някой шейх направи това с печеното агнешко в бъкингамския дворец, кралицата доста ще се стресне, не мислиш ли?
— Престани, Дженифър — сложи край на разговора майка й.
IV
Когато Ендрю Бол без постоянно местожителство беше осъден на три месеца за нахлуване в чужд дом, Дерек О’Конър, който тихо седеше на задния ред в съда, се обади по телефона.
— Не са намерили нищо в него, когато са го прибрали — съобщи той. — При това му дадохме достатъчно време.
— Кой беше той? Познавам ли го?
— Един от бандата на Геко, мисля. Дребна риба. Често го наемат за такива работи. Не се слави с интелект, но иначе пипа добре.
— И прие присъдата кротко като агънце? — ухили се на другия край на линията полковник Пайкауей.
— Да. Идеалният тип на глуповат човек, тръгнал по наклонената плоскост. Никой не би го свързал с нещо голямо. Това му е ценното, естествено.
— Значи и той не е намерил нищо — размишляваше на глас полковник Пайкауей. — Ти също не намери нищо. Изглежда действително няма нищо, а? Предположението ни, че Ролинсън е оставил онези неща в багажа на сестра си, изглежда е погрешно.
— И други мислят същото.
— Това е очевидно… А може би уловката е предназначена за нас?
— Може и така да е Други предположения?
— Много. Нещата може да са още в Рамат. Вероятно скрити някъде в хотел „Риц Савой“. Или Ролинсън ги е предал на някого на път за пистата. А може би има нещо вярно в намека на мистър Робинсън. Някаква жена може да ги е взела. А може през цялото време да са били у мисис Сътклиф, която без нищо да подозира, ги е изхвърлила с нещо непотребно в Червено море. — После добави замислено: — А може би така е най-добре за всички.
— О, недейте така, сър, струват доста пари.
— Човешкият живот също струва много — завърши разговора полковник Пайкауей.