Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (32)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cat Among the Pigeons, 1959 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Агата Кристи. Котка сред гълъбите
Издава „Абагар холдинг“, София
Редактор: Ирен Иванчева
Художествен редактор: Боряна Занова
ISBN 954-584-016-1
История
- —Добавяне
Двадесет и пета глава
Наследството
I
— Някакъв мистър Робинсън иска да ви види, сър.
— А! — възкликна Еркюл Поаро, като протегна ръка и взе едно писмо от бюрото си. Загледа го умислено. Сетне каза:
— Покани го да влезе, Джордж.
Писмото съдържаше само няколко реда:
„Драги Поаро,
В близко бъдеще очаквай посещение от мистър Робинсън. Може би го познаваш. Доста известна личност в определени кръгове. В наши дни много се търсят такива мъже… В случая, ако мога да се изразя така, той се явява страна по един специфичен въпрос. Това е само като препоръка, за да не се усъмниш. Естествено — подчертавам това — ние нямаме никаква представа относно въпроса, който той желае да обсъди с теб…
Ха, ха! Както и хо, хо!
Поаро остави писмото и стана, за да посрещне мистър Робинсън. Той се поклони, ръкуваха се, предложи му стол.
Мистър Робинсън седна, извади носна кърпа и избърса едрото си жълтеникаво лице. Отбеляза, че денят е топъл.
— Надявам се, че не сте вървели пеша в тази жега?
Мисълта ужаси Поаро. Протегна инстинктивно пръсти към мустака си. Почувства се по-уверен. Стегна се. Мистър Робинсън изглеждаше не по-малко ужасен.
— Не, съвсем не. Дойдох с ролса си. Само че тези улични задръствания… Понякога човек чака по половин час.
Поаро кимна съчувствено.
Настъпи мълчание — мълчание, което последва след първата част от разговора, преди да започне втората.
— Интересно ми беше да чуя, макар че човек чува толкова много неща, повечето от които не отговарят на истината, че сте се занимавали с проблемите на едно девическо училище.
— Аха! — каза Поаро. — Значи за това става дума. Той се облегна на стола.
— „Медоубенк“ — замислено каза мистър Робинсън. — Едно от първокласните училища в Англия.
— Чудесно училище е!
— Е или беше?
— Надявам се, че е.
— Аз също — съгласи се мистър Робинсън. Опасявам се, че положението е трудно. Но човек трябва да направи каквото може. Малка финансова поддръжка, докато отмине неизбежният период на отчаяние. Няколко внимателно подбрани нови ученички. Имам известно влияние в Европа.
— Аз от своя страна също се постарах да убедя някои хора. Както казахте, неприятният период ще отмине. За щастие хората са късопаметни.
— Надявам се. Но трябва да признаем, че събитията, които станаха там, сигурно са изнервили любящите родители. Учителката по физкултура, учителката по френски, още една учителка — всички убити.
— Вероятно е така.
— Чух — продължи мистър Робинсън, — човек чува толкова много неща, че нещастната млада жена, подведена под отговорност, е страдала от фобия към учителки от ранна възраст. Нерадостни училищни години. Психиатрите ще се възползват от това. Най-малко ще държат на присъда, според която тя не може да отговаря напълно за действията си, както казват сега.
— Това може би е най-доброто, което биха избрали — съгласи се Поаро. — Но ще ме извините, ако кажа, че се надявам да не успеят.
— Напълно съм съгласен с вас. Такава хладнокръвна убийца. Но те ще наблегнат на прекрасния й характер, работата й като секретарка при разни известни личности, досието й от войната — контрашпионаж от доста висока класа според мен.
Той придаде особено значение на последните си думи. В гласа му прозвуча намек.
— Чувал съм, че била много добра — бързо каза той.
— Толкова млада, но блестяща, изключително полезна — и за двете страни. Това била професията й и тя не трябваше да се отклонява от нея. Разбирам колко силно е било изкушението — да играе сама и да спечели нещо голямо. — Той тихо добави. — Много голямо.
Поаро кимна.
Мистър Робинсън се наведе напред.
— Къде са те, мосю Поаро?
— Мисля, че вие знаете къде са.
— Честно казано, да. Банките са толкова полезни институции, нали?
Поаро се усмихна.
— Говорете без заобикалки, а, приятелю? За какво са ви?
— Аз чакам.
— Какво чакате?
— Ами да кажем… за предложения?
— Да… разбирам.
— Вие знаете, че те не ми принадлежат. Бих искал да ги дам на човека, на когото принадлежат. Само че това, имайки предвид обстановката, не е много лесно.
— Правителствата се намират в неизгодно положение — отбеляза мистър Робинсън. — Уязвими, така да се каже. Заради петрола, стоманата, урана, кобалта и другите ценни стоки взаимоотношението с другите държави са изключително деликатен въпрос. Най-важното е да можеш да обявиш, че правителството на Нейно величество и т.н., и т.н. няма абсолютно никаква информация по въпроса.
— Само че аз мога да държа този ценен депозит в банката си неограничено дълго.
— Точно така. Именно за това съм дошъл — за да ви предложа да ми ги дадете.
— Аха — каза Поаро. — И защо?
— Мога да ви изтъкна няколко убедителни довода. Тези скъпоценни камъни — за щастие, срещата ни е неофициална и можем да назоваваме нещата с истинските им имена — несъмнено принадлежаха на починалия принц Али Юсуф.
— Известно ми е.
— Негово височество ги дал на командира на ескадрила Робърт Ролинсън заедно със съответните указания. Те трябвало да бъдат изнесени от Рамат и да ми бъдат предадени.
— Притежавате ли някакви доказателства?
— Разбира се.
Мистър Робинсън извади дълъг плик от джоба си. От него измъкна няколко листа хартия. Сложи ги на бюрото пред Поаро. Поаро се наведе над тях и старателно ги прегледа.
— Като че ли имате право.
— Е, тогава?
— Имате ли нещо против, ако ви задам един въпрос?
— Съвсем не.
— Вие лично какво печелите от всичко това?
Мистър Робинсън се изненада.
— Скъпи приятелю. Пари, естествено. Много пари.
Поаро го погледна замислено.
— Стар занаят — каза мистър Робинсън. — При това доста доходен. Има много такива като мене из целия свят. Ние сме, как да го кажа — аранжорите зад кулисите. За крале, президенти, политици, за всички онези, които безпощадната светлина озарява, както се беше изразил един поет. Работим съвместно и помним едно — вярата. Доходите ни са огромни, но ние сме честни хора. Услугите, които извършваме, са скъпо заплатени, но винаги успяваме.
— Разбирам — каза Поаро. — Е, добре! Съгласен съм да удовлетворя молбата ви.
— Мога да ви уверя, че това решение ще задоволи всички. — Погледът на мистър Робинсън се спря за миг върху писмото от полковник Пайкауей, което лежеше до дясната ръка на Поаро.
— Само една минутка. Аз съм човек, а любопитството е присъщо на човека. Какво ще правите с тези скъпоценни камъни?
Мистър Робинсън го погледна. А после едрото му жълтеникаво лице се разтегна в усмивка. Наведе се напред.
— Ще ви кажа.
II
На улицата играеха деца. Крясъците им цепеха въздуха. Те обстрелваха като канонада мистър Робинсън, който мудно слизаше от ролса си.
Мистър Робинсън блъсна едно от децата настрана и се взря в номера на къщата.
Номер петнадесет. Точно така. Той отвори външната врата и изкачи трите стъпала до входа. Забеляза, че на прозорците има спретнати бели пердета, а медната дръжка на вратата е добре излъскана. Незабележителна къщичка на незабележителна улица в една незабележителна част на Лондон, но добре поддържана. Имаше собствен облик.
Вратата се отвори. Едно момиче на около двадесет и пет години, с приятна, кукленска хубост, го посрещна с усмивка.
— Мистър Робинсън? Влезте.
Тя го заведе в малка дневна. Телевизор, тъмнокафяви драперии, малко пиано до стената. Тя беше облечена с черна пола и сив пуловер.
— Ще пиете ли чай? Сложила съм чайника.
— Не, благодаря. Не пия чай. Освен това разполагам с много малко време. Дойдох само, за да ви донеса онова, за което ви писах.
— От Али?
— Да.
— Няма ли… не е ли възможно… има ли някаква надежда? Искам да кажа… вярно ли е… че е убит? Да не е станала някаква грешка?
— Боя се, че няма никаква грешка — тихо каза мистър Робинсън.
— Да, предполагам, че е така. Както и да е, изобщо не съм очаквала… Когато отиде там, не мислех, че някога ще го видя отново. Не че ще бъде убит или че ще има революция. Имам предвид това, че… ами, нали разбирате… той ще продължава да изпълнява задълженията си, всичко, което се очаква от него. Да се ожени за някое местно момиче и всичко останало.
Мистър Робинсън извади едно пакетче и го сложи на масата.
— Отворете го, моля.
Тя разкъса малко несръчно опаковката и разгъна и последната обвивка… После ахна смаяна.
Червени, сини, зелени, бели — диамантите искряха като жив огън, като превърнаха мрачната стаичка в пещерата на Аладин…
Мистър Робинсън наблюдаваше лицето й. Беше виждал толкова много жени, които гледат скъпоценни камъни…
Тя каза почти останала без дъх:
— Те… не може да са… истински?
— Истински са.
— Но сигурно струват… трябва да струват… Въображението й беше бедно да си представи сумата. Мистър Робинсън кимна.
— Ако искате да ги продадете, може да получите най-малко половин милион лири стерлинги за тях.
— Не, не, това е невъзможно.
Тя внезапно ги събра в шепите си и ги опакова отново с треперещи пръсти.
— Страх ме е — каза тя. — Те ме плашат. За какво са ми?
Вратата се отвори и едно момченце се втурна в стаята.
— Мамо, Били ми даде един страхотен танк. Той… Детето се спря, като впери очи в мистър Робинсън. Мургаво, тъмнокосо момченце.
Майка му каза:
— Отиди в кухнята, Алън, чаят ти е готов. Вземи си мляко и бисквити, има и сладкиш с джинджифил.
— Добре — отговори детето и шумно излезе.
— Кръстили сте го Алън? — попита мистър Робинсън.
Тя се изчерви.
— Беше най-близко до Али. Не можех да го кръстя Али — щеше да му е трудно с това име, пък и съседите. — Лицето й отново помръкна и тя пак попита. — Какво да правя?
— Първо, нали имате брачно удостоверение? Трябва да се уверя, че вие сте човекът, за когото се представяте.
Тя отвори за миг широко очи, а после отиде до едно малко бюро. Извади от чекмеджето плик, измъкна листа, който се намираше вътре, и му го подаде.
— М-м… да… Регистърът в Едмънстоу… Али Юсуф, студент… Алис Колдър, неомъжена… Да, всичко е в ред. — О, всичко е напълно законно. Никой не се е досещал досега кой всъщност е той. Тук има толкова много студенти мюсюлмани. Знаехме много добре, че документът нищо не означава. Той беше мюсюлманин и можеше да има повече от една жена и знаеше, че ще трябва да се върне там и да го направи. Разговаряхме по този въпрос. Само че вече бях бременна с Алън и той каза, че ще улесни нещата за него, ще се оженим според законите в тази страна и Алън ще бъде законородено дете. Това беше най-доброто, което можеше да направи за мен. Той наистина ме обичаше. Наистина.
— Да — отговори мистър Робинсън, — сигурен съм, че ви е обичал. — После делово продължи. — В такъв случай, оставете всичко на мен. Ще се погрижа да продам скъпоценните камъни. Ще ви дам адреса на един адвокат, на когото можете да се доверите. Вероятно той ще ви посъветва да вложите парите под попечителство. Те ще ви потрябват — за образованието на сина ви и за да живеете по-спокойно. Вие ще бъдете много богата жена и мошеници и измамници ще започнат да ви преследват. Животът ви никак няма да е лесен, ако изключим материалната страна. Животът на богатите не е лесен, уверявам ви — срещал съм много хора, подмамени от тази илюзия. Но вие имате силен характер. Мисля, че ще се справите. А вашият син може би ще бъде по-щастлив от баща си. — Той замълча. — Съгласна ли сте?
— Да. Вземете ги — тя ги побутна към него, а после внезапно попита. — Онази ученичка, която ги е намерила, искам да й дам един от тях… какъв цвят ще й хареса според вас?
Мистър Робинсън се замисли.
— Смарагд — зелено — цветът на загадъчността. Много добра идея. Тя много ще се зарадва.
Той стана.
— Ще ви искам пари за услугата — добави той. — А хонорарът ми е много висок. Но няма да ви измамя.
Тя го погледна открито.
— Да, зная, че няма да ме измамите. Освен това имам нужда от човек, който разбира от тези неща, защото аз нямам понятие.
— Вие сте изключително разумна жена, щом мислите така. А сега ги вземам. Не желаете ли да задържите… поне един… да кажем?
Той наблюдаваше с любопитство как в очите й проблясна искрица на вълнение, на жажда и копнеж, но бързо угасна.
— Не — отвърна Алис. — Няма да задържа… нито един. — Тя се изчерви. — Може да ви се стори налудничаво… да не задържа поне един голям рубин или смарагд… като спомен. Само че той и аз… той беше мюсюлманин, но ми позволяваше да чета откъси от Библията. И тогава прочетохме притчата за жената, чиято цена е по-висока от рубините. Затова… няма да задържа нито един скъпоценен камък. По-добре да не го правя…
„Каква необикновена жена — помисли си мистър Робинсън, докато слизаше надолу по пътя към очакващия го ролс-ройс. — Каква необикновена жена…“ — отново си повтори на ум той.