Агата Кристи
Котка сред гълъбите (25)

I

Мисис Ъпджон тръгна по коридорите на училището и забрави вълнуващата сцена, на която току-що бе станала свидетел. В момента тя беше само майка, която търси рожбата си. Намери я в една пуста класна стая. Джулия се беше навела над чина с леко изплезен език, погълната от мъките по написването на съчинение.

Тя вдигна поглед и зяпна в почуда. После скочи и прегърна майка си.

— Мамо!

А след това с типична за възрастта си стеснителност, засрамена от невъздържания си изблик на чувства, тя се отдръпна от нея и заговори предпазливо и небрежно — почти укорително:

— Не се ли връщаш малко преждевременно, мамо?

— Пристигнах със самолет — отговори мисис Ъпджон, сякаш се оправдаваше, — от Анкара.

— О, — възкликна Джулия — Ами, радвам се, че се върна.

— Да — каза мисис Ъпджон. — И аз се радвам.

Двете се спогледаха смутено.

— Какво правиш? — попита мисис Ъпджон, като се приближи по-близо.

— Пиша съчинение за мис Рич — отговори Джулия.

— Тя ни дава най-вълнуващите теми.

— А тази за какво е? — попита мисис Ъпджон, като се наведе.

Заглавието на темата беше написано в началото на страницата. Следваха девет-десет реда, изписани с неравния, разтегнат почерк на Джулия. „Съпоставете отношението на Макбет и лейди Макбет към убийството“ — прочете мисис Ъпджон.

— Е — каза тя колебливо, — не може да се каже, че темата не е актуална!

Тя започна да чете началото на есето на дъщеря си. „Макбет — започваше Джулия — харесвал идеята за убийство и непрекъснато мислел за това, но трябвало нещо да го подтикне, за да го извърши. След като започнал веднъж, убийствата започнали да му доставят удоволствие и вече не изпитвал угризения и страх. Лейди Макбет била алчна и амбициозна. Тя нямала нищо против онова, което върши, за да постигне целта си. Но след като веднъж го извършила, тя разбрала, че изобщо не й харесва.“

— Езикът ти не е много изискан — каза мисис Ъпджон. — Мисля, че трябва да го поизгладиш, иначе разсъждаваш правилно.

II

— За тебе е лесно, Поаро — оплакваше се инспектор Келси. — Ти можеш да кажеш и да направиш много неща, които ние не можем, и мога смело да заявя, че цялата работа беше много хитро обмислена — като в театър. Ти приспа бдителността й, накара я да помисли, че подозираме Рич, а после внезапната поява на мисис Ъпджон я принуди да изгуби самообладание. Добре, че беше задържала пистолета след убийството на мис Спрингър. Ако куршумът съответства…

— Разбира се, че ще съответства, приятелю — прекъсна го Поаро.

— В такъв случай можем официално да я обвиним за убийството на Спрингър. А и мис Чадуик е в критично състояние. Само че, Поаро, не разбирам как може да е убила мис Ванситарт. Това е физически невъзможно. Тя има желязно алиби, освен ако младият Ратбоун и целият персонал на „Нид Соваж“ не е замесен.

— О, не — поклати глава Поаро. — Алибито й е непоклатимо. Тя е убила мис Спрингър и мадмоазел Бланш. Но мис Ванситарт… — той се поколеба за миг и отправи поглед към мис Булстрод, която слушаше разговора им. — Мис Ванситарт е била убита от мис Чадуик.

— Мис Чадуик? — възкликнаха едновременно мис Булстрод и Келси.

— Сигурен съм — кимна Поаро.

— Но… защо?

— Мисля — отговори Поаро, — че мис Чадуик е обичала прекалено много „Медоубенк“… — Той отново погледна мис Булстрод.

— Разбирам… — каза мис Булстрод. — Да, да, разбирам… Трябваше да се досетя. — Тя замълча. — Искате да кажете, че тя…

— Искам да кажа — продължи Поаро, — че тя е започнала заедно с вас и е смятала „Медоубенк“ за съвместно начинание на двете ви.

— Което в определен смисъл беше така — добави мис Булстрод.

— Напълно — съгласи се Поаро. — Само че от финансова гледна точка. Когато вие сте започнали да говорите за пенсиониране, тя е смятала, че ще поеме ръководството.

— Но тя е доста възрастна — възрази мис Булстрод.

— Да — потвърди Поаро, — тя е доста възрастна и освен това не е подходяща за директорка. Но самата тя не е мислела така. Тя е мислела, че след като вие се оттеглите, на нея й се полага да оглави „Медоубенк“. А после разбрала, че няма да бъде така. Че вие имате друга предвид и това е Елинор Ванситарт. Мис Чадуик е обичала истински „Медоубенк“. Обичала е училището, но не е обичала Елинор Ванситарт. Според мен накрая дори я намразила.

— Вероятно — каза мис Булстрод. — Да, Елинор Ванситарт беше… как да кажа… Тя беше много самодоволна, високомерна. Ако ревнувате, трудно бихте понесли това. Това имахте предвид, нали? Че Чади е ревнувала.

— Да — отговори Поаро. — Тя е ревнувала „Медоубенк“, ревнувала е от Елинор Ванситарт. Не е могла да се примири с мисълта, че училището ще бъде в ръцете на мис Ванситарт. А сетне, вероятно нещо в поведението ви я е накарало да реши, че вие проявявате слабост.

— Аз наистина проявих слабост — призна мис Булстрод. — Но не по начина, по който го е възприела Чади. В действителност си помислих за някоя по-млада дори и от мис Ванситарт… премислих отново и си казах: „Не, тя е прекалено млада…“ Спомням си, че тогава Чади беше при мене.

— И си е помислила — продължи мислите й Поаро, — че става дума за мис Ванситарт. Че имате предвид мис Ванситарт, като казвате, че е прекалено млада. Дълбоко в себе си тя е била напълно съгласна с вас. Мислела е, че опитът и мъдростта, които притежава, са далеч по-важни. Ала след това вие сте се върнали към първоначалното си решение. Избрали сте мис Ванситарт като най-подходяща ваша заместничка и сте я оставили да отговаря за училището, докато ви няма през почивките дни. Според мен е станало така: в неделя вечерта мис Чадуик е била неспокойна, станала е от леглото и видяла светлина в спортната зала. Отишла е там, точно както каза, че е станало. Съществува само една разлика между разказа й и действителността. Не е взела със себе си стик за голф. Взела е една от торбичките с пясък, които са струпани в коридора. Отишла е в спортната зала, готова да се справи с крадеца, с някой, който за втори път влиза с взлом там. Държала е торбичката с пясък в ръка, готова да се отбранява, ако бъде нападната. Но какво открива? Елинор Ванситарт, коленичила над едно шкафче. И си помислила, че — (Тъй като мене много ме бива — отвори скоба Поаро — да се поставям в положението на другите и да разсъждавам като тях) — ако тя е на мястото на крадеца, престъпника, тогава би се приближила изотзад и би я ударила. Щом й хрумнала тази мисъл, тя, без много да разсъждава, вдигнала торбичката и нанесла удара. И Елинор Ванситарт вече не представлявала пречка по пътя й. Но мисля, че в същия миг тя се отвратила от онова, което била извършила. Оттогава това я гнети, защото тя не е убиец по природа. Подобно на други хора тя е била подтикната към убийство поради ревност и натрапчиви мисли. Обладана от любовта си към „Медоубенк“. След смъртта на Елинор Ванситарт тя била напълно уверена, че ще наследи поста ви в „Медоубенк“. Затова не признала нищо. Разказала историята си на полицията точно както всичко се е случило, само че пропуснала един съществен факт — а именно, че тя е нанесла удара. Но когато беше запитана за стика за голф, който вероятно мис Ванситарт е взела със себе си, тъй като е била изнервена след всичко случило се, мис Чадуик побърза да отговори, че тя го е занесла в спортната зала. Не искаше да мислим, че е използвала торбичката с пясък.

— Но защо Ан Шапланд също е избрала торбичка с пясък, за да убие мадмоазел Бланш? — запита мис Булстрод.

— Преди всичко тя не е искала отново да рискува с пистолетен изстрел в училищната сграда, пък и тя е изключително умна млада жена. Искала е да свърже третото убийство с второто, за което имала алиби.

— Не ми е съвсем ясно какво е правила Елинор Ванситарт в спортната зала — каза мис Булстрод.

— Тук трябва да гадаем. Вероятно е била много по-обезпокоена от изчезването на Шаиста, отколкото е изглеждала външно. Била е разстроена колкото мис Чадуик. Всъщност, лошо й се пишело, тъй като временно ви е замествала, а отвличането станало точно тогава. Нещо повече — тя омаловажавала случая чрез нежеланието си да приеме неприятния факт с открито чело.

— Значи зад привидното й спокойствие се е криела слабост — размишляваше на глас мис Булстрод. — Усещах го от време на време.

— Тя също не е могла да заспи. Мисля, че тихо се е промъкнала в спортната зала, за да види какво има в шкафчето на Шаиста и евентуално да намери някаква улика за изчезването на момичето.

— Вие имате обяснение за всичко, мистър Поаро.

— Това му е работата — вметна инспектор Келси, като че ли с известна нотка на завист.

— А защо трябваше Айлийн Рич да рисува учителките от моето училище?

— Исках да проверя дали Дженифър ще съумее да познае лицето. Но бързо разбрах, че Дженифър е изцяло погълната от своите проблеми и че само бегло поглежда непознатите, като запомня единствено външните детайли от вида им. Тя не разпозна рисунката, на която мадмоазел Бланш е с друга прическа. Още по-малко вероятно е било да разпознае Ан Шапланд, която като секретарка рядко е виждала отблизо.

— Вие смятате, че жената с ракетата е била самата Ан Шапланд.

— Да. Цялата работа е дело на една жена. Спомняте ли си деня, когато й позвънихте, за да съобщи нещо на Джулия, но никой не ви отговори, й тогава изпратихте едно от момичетата да намери Джулия. Ан е свикнала бързо да променя външния си вид. Руса перука, вежди, изписани с различна форма, „натруфена“ рокля и шапка. Необходими са й били само двадесетина минути. От умело нарисуваните портрети на мис Рич разбрах колко лесно може една жена да промени външния си вид само чрез козметични промени.

— Мис Рич… чудя се… — Мис Булстрод се замисли.

Поаро погледна инспектор Келси и инспекторът каза, че трябва да тръгва.

— Мис Рич? — попита отново мис Булстрод.

— Изпратете да я повикат — отвърна Поаро. — Така ще бъде най-добре.

Айлийн Рич влезе. Беше пребледняла и имаше леко предизвикателен вид.

— Искате да знаете — обърна се тя към мис Булстрод, — какво съм правила в Рамат ли?

— Мисля, че имам представа — отговори мис Булстрод.

— Точно така — намеси се Поаро. — Сегашните деца познават житейските истини, но очите им често остават невинни.

После добави, че той също трябва да тръгва и се измъкна.

— Значи това било, така ли? — попита бързо и делово мис Булстрод. — Дженифър само каза, че си била пълна. Тя не е разбрала, че пред очите й е една бременна жена.

— Да — отвърна Айлийн Рич. — Точно така беше. Щях да имам дете. Не исках да се отказвам от работата си тука. До есента я карах добре, но след това започна да ми личи. Получих медицинско, че е противопоказно да продължавам да работя, и казах, че съм болна. Отидох на това отдалечено място, където смятах, че няма да срещна някой, който да ме познае. Върнах се в родината си и родих детето, само че мъртво. Дойдох тук отново през този срок, като се надявах, че никой никога няма да узнае… Но сега вече разбирате защо ви казах, че щях да отхвърля предложението ви за партньорство, ако беше направено по-рано? Но сега, когато училището се намира в бедствено положение, реших, че в края на краищата може би ще приема.

Тя замълча, а после попита делово:

— Сега ли желаете да напусна? Или да изчакам края на срока?

— Ще останеш до края на този срок — каза мис Булстрод — и ако има тук следващ срок, за което се надявам, ти пак ще бъдеш тук.

— Ще бъда тук? — изненада се Айлийн Рич. — Искате да кажете, че още ме искате?

— Разбира се, че те искам — отговори мис Булстрод.

— Ти не си убила никого, нали? Нито пък си изгубила ума си по скъпоценни камъни дотолкова, че да възнамеряваш да убиваш. Ще ти кажа какво си сторила. Потискала си инстинктите си прекалено дълго. Появил се е мъж, влюбила си се в него, имала си дете. Предполагам, че не си имала възможност да се омъжиш.

— Никога не е ставало въпрос за брак — каза Айлийн Рич. — Знаех го много добре. Той не е виновен.

— Много добре тогава — продължи мис Булстрод.

— Изживяла си една любов, имала си дете. Искаше това дете, нали?

— Да — отвърна Айлийн Рич. — Да, исках го.

— Добре — каза мис Булстрод. — А сега искам да ти кажа нещо. Мисля, че въпреки любовната ти история истинското ти призвание в живота е преподаването. Според мен професията ти означава за тебе много повече, отколкото живота на една обикновена жена със съпруг и дете.

— О, да — отвърна Айлийн Рич. — Така е. Отдавна съм го разбрала. Именно с това искам да се занимавам — това е смисълът на живота ми.

— Тогава не постъпвай глупаво — продължи мис Булстрод. — Аз ти правя много изгодно предложение. Ако, разбира се, нещата потръгнат. Ще прекараме заедно две-три години, докато изправим „Медоубенк“ на крака. Ти сигурно ще имаш по-различни идеи от моите как да стане това. Ще се вслушам в тях. Може дори да възприема някои от тях. Предполагам, че ще искаш да извършиш някои промени в „Медоубенк“, нали?

— До известна степен, да — отговори Айлийн Рич.

— Не искам да се преструвам, че не е така. Ще наблегна на това момичетата да получават по-съществени знания.

— Аха — каза мис Булстрод. — Разбирам. Не харесваш елемента на снобизъм тук, така ли?

— Да — призна Айлийн. — Струва ми се, че разваля образованието им.

— Но ти не съзнаваш — каза мис Булстрод, — че за да имаш такива ученички, каквито искаш, този елемент на снобизъм трябва да съществува. Той не е толкова важен. Няколко величия от чужбина, няколко известни фамилии и всички, всички глупави родители из цялата страна и от другите страни ще пожелаят дъщерите им да дойдат да учат в „Медоубенк“. Ще дават мило и драго, за да приемем дъщерите им тук. А впоследствие? Дълъг списък от кандидатки, а ти оглеждаш момичетата, срещаш се с тях и избираш! Имаш възможност да избираш, разбираш ли? Аз избирам момичетата си. Избирам ги много внимателно. Някои заради характера им, други заради ума им, трети — поради чисто научния им интелект. Някои, защото смятам, че са пропуснали шанса си, но имат възможности и ще излезе нещо от тях. Ти си млада, Айлийн. Пълна си с идеи. Най-важното за теб е преподаването и етичната му страна. Правилно мислиш. Най-важното са момичетата, но ако искаш да постигнеш успех в нещо, трябва да бъдеш и добър търговец. Идеите са като всичко останало. Те се продават на пазара. Ще трябва да действаш много хитро, за да възстановиш „Медоубенк“. Аз ще трябва да пусна връзките си, да се свържа с някои мои бивши ученички, да ги притисна малко, да им се примоля, за да изпратят дъщерите си тук. А останалите ще дойдат сами. Позволи ми да използвам своите номера, а после прави каквото смяташ за добре. „Медоубенк“ ще продължи да съществува и ще бъде чудесно училище.

— Ще бъде най-чудесното училище в цяла Англия! — ентусиазирано повтори Айлийн Рич.

— Добре — каза мис Булстрод… и, Айлийн, трябва да отидеш да си подстрижеш косата и да ти направят една хубава прическа. Махни го този кок. А сега — добави тя с различен глас, — трябва да вървя при Чади.

Тя влезе и се приближи до леглото. Мис Чадуик лежеше пребледняла, и неподвижна. Кръвта й се беше отдръпнала от лицето и жизнените сили като че ли я бяха напуснали. До нея седеше полицай с бележник в ръка. Мис Джонсън стоеше на другия край на леглото. Тя погледна мис Булстрод и леко поклати глава.

— Здравей, Чади — каза мис Булстрод и пое отпуснатата й ръка в своята. Мис Чадуик отвори очи.

— Искам да ти кажа — проговори тя, — Елинор… аз бях… аз.

— Да, мила, знам — отговори мис Булстрод.

— Ревнувах — продължи Чади. — Исках…

— Знам — каза мис Булстрод.

По бузите на мис Чадуик се затъркаляха сълзи.

— Толкова е ужасно… Не исках… не зная как можах да извърша такова нещо!

— Недей да мислиш повече за това — каза мис Булстрод.

— Но не мога… ти никога… Аз никога няма да си го простя…

— Чуй ме, мила — прекъсна я мис Булстрод. — Ти спаси живота ми. Моя живот и живота на онази прекрасна жена мисис Ъпджон. Това има значение, нали?

— Бих желала само — промълви мис Чадуик, — да бях дала живота си за двете ви. Това би оправило нещата…

Мис Булстрод я гледаше натъжено. Мис Чадуик си пое дълбоко дъх, усмихна се, оброни глава встрани и умря…

— Ти наистина даде живота си, мила моя — тихо каза мис Булстрод. — Мисля, че вече си го разбрала.