Агата Кристи
Котка сред гълъбите (18)

I

Тази вечер момичетата си легнаха по-малко шумно от обикновено. Броят им значително бе намалял. Около тридесет се бяха върнали по домовете си. Останалите реагираха според темперамента си. Вълнение, трепет, нервно кикотене или — тишина и мълчание.

Джулия Ъпджон се качи тихо горе. Влезе в стаята си и затвори вратата. Застана заслушана в шушуканията, кикотенето, стъпките и пожеланията за лека нощ. После стана почти съвсем тихо. В далечината се дочуваха неясни гласове. Също стъпки към банята и обратно.

Вратата не се заключваше. Джулия я затисна с един стол, като пъхна облегалката му под дръжката на вратата. Така поне щеше да бъде предупредена, ако някой иска да влезе. Но вероятността за това бе много малка. Строго забранено бе момичетата да посещават взаимно стаите си и единствено мис Джонсън имаше право да влиза при тях, ако се чувстваха зле или бяха болни.

Джулия отиде до леглото си, повдигна дюшека и пъхна ръка под него. Извади тенис ракетата и я подържа. Реши да не отлага, да я изследва подробно сега. По-късно, когато във всички стаи трябваше да е вече тъмно, светлината под прага можеше да привлече вниманието на някого. Сега бе моментът, когато всички стаи светеха, за да могат момичетата да се разсъблекат и да почетат книга в леглото си до десет и половина.

Тя стоеше с поглед, вперен в ракетата. Как може да се скрие нещо в тенис ракетата?

„Но в нея все пак трябва да има нещо — мислеше си Джулия. — Трябва. Опитът за грабеж в дома на Дженифър, жената, която донесе новата ракета и разказа тази глупава история…“

„Само Дженифър може да повярва на такава измислица“ — помисли с презрение Джулия.

Не, в случая ставаше дума за „нови лампи за стари“ като в приказката за Аладин и това означаваше, че именно в тази ракета е скрито нещо. Дженифър и Джулия не бяха споменавали пред никого, че са разменили ракетите си — поне тя не бе казвала никому.

В такъв случай всички търсеха в спортната зала тази ракета. И сега от нея зависеше да разбере защо! Тя я огледа внимателно. На пръв поглед нямаше нищо необичайно. Качествена ракета, малко поизносена, но с нов кордаж и поради това отлична за игра. Дженифър се бе оплакала, че не е балансирана добре.

Единственото място, където човек можеше да скрие нещо в една тенис ракета, оставаше дръжката. Тя можеше да бъде издълбана и превърната в скривалище. Стори й се малко невероятно, но бе възможно. А и ако дръжката беше пипана, това сигурно щеше да наруши баланса.

Кожена ивица с някакви почти заличени букви бе залепена на дръжката. Ами ако някой я беше махал? Джулия седна край тоалетката и започна да действа с ножа за рязане на хартия, като съвсем бързо успя да отлепи кожената ивица. Под нея имаше кръгло тънко дърво. Но не беше само дърво. Около него бе увито нещо. Джулия заби ножа за хартия. Острието се счупи. По-добре да опита с ножичка за нокти. Най-сетне успя да разкърти слоя. Показа се шарено синьо-червено вещество. Джулия го опипа и внезапно я озари прозрение. Пластилин! Само че в дръжките на тенис ракетите обикновено няма пластилин. Тя стисна здраво ножичката за нокти и започна да отронва пластилина. В него имаше нещо. Приличаше на копчета или на малки обли камъчета.

Тя започна бързо да маха пластилина.

Нещо се изтърколи на масичката, след него друго. Скоро се образува цяла купчинка.

Джулия се облегна назад и ахна.

Гледаше с широко отворени очи…

Течен огън, в който се преливаха червено, зелено, тъмносиньо и ослепително бяло…

Джулия изведнъж порасна за миг. Вече не беше дете. Превърна се в жена. Жена, която гледа скъпоценни камъни…

В главата й се стрелкаха най-различни мисли. Пещерата на Аладин… Маргарита с нейното ковчеже със скъпоценности… (Бяха ги водили през миналата седмица в „Ковънт гардън“, да гледат „Фауст“). Съдбоносни камъни… камъни на надеждата… романс… облечена в черна кадифена рокля с искряща огърлица на врата…

Тя седеше, наслаждаваше се на гледката и мечтаеше… Подържа камъчетата в ръка, прехвърли ги като тънка огнена струйка от шепа в шепа. Бляскав поток от чудеса и удоволствия.

В този миг нещо — вероятно някакъв слаб шум — я накара да дойде на себе си.

Опита се да разсъждава логично и да реши какво да прави. Слабият шум я бе обезпокоил. Тя прибра с един замах камъчетата, понесе ги към умивалника, мушна ги в тоалетната си торбичка, като натъпка отгоре гъбата и четката си за нокти. После се зае с тенис ракетата, натика пластилина отново вътре, сложи дървеното покритие и се опита да залепи кожената ивица най-отгоре. Тя се набръчка, но Джулия я изправи с помощта на пластир, който залепи на тънки ивици върху коженото парченце и го издърпа.

Готово. Ракетата беше същата като преди и на външен вид, и на тежест — бе олекнала съвсем незабележимо. Тя я огледа и я захвърли небрежно върху един стол.

Погледна към спретнато подреденото си легло, което я очакваше. Но не се разсъблече. Седна и се заослушва. Това не бяха ли стъпки?

Внезапно я обхвана страх. Двама души вече бяха убити. Ако някой разбере какво е намерила, и тя щеше да бъде убита.

В стаята й имаше доста тежък скрин. Тя успя да го довлече до вратата, мислейки си колко добре би било, ако в „Медоубенк“ имаха обичая да слагат ключалки на вратите. Отиде до прозореца, затвори горната му част и го залости. Близо до прозореца нямаше дървета или пълзящи растения. Съмняваше се дали някой може да влезе оттам, но не й се искаше да рискува.

Погледна малкия будилник. Десет и половина. Пое си дълбоко въздух и изгаси лампата. Никой не трябва да забелязва нищо необичайно. Дръпна меко пердето, за да погледне навън. Имаше пълнолуние и можеше ясно да види вратата. Седна на края на леглото. В ръка държеше най-тежката обувка, която имаше.

„Ако някой се опита да влезе — мислеше си Джулия, — ще започна да блъскам по стената с всичка сила. Така ще събудя Мери Кинг в съседната стая. Ще пищя колкото ми глас държи. А после, ако се насъберат много хора, ще кажа, че съм имала кошмар. Нормално е да сънувам кошмари след всичко, което се случи тука.“

Тя седеше, а времето минаваше. И в един миг чу това, което очакваше — леки стъпки по коридора. Чу как някой се спира на два пъти пред вратата й. Последва дълга пауза и сетне видя как дръжката бавно се завърта.

Дали да не изпищи? Не още.

Вратата се отвори — едва на милиметри, но скринът я подпираше. Това сигурно е объркало човека отвън.

Отново тишина, а после почукване, съвсем леко почукване на вратата.

Джулия затаи дъх. Отново тишина и пак се почука — леко и приглушено.

„Аз спя — каза си Джулия. — Нищо не чувам.“

Кой може да дойде и да чука на вратата й посред нощ? Ако беше някой, който имаше право да чука, щеше да се развика, да натиска неколкократно дръжката и да вдига шум. Само че този човек не можеше да си позволи да вдига шум…

Джулия дълго седя неподвижна. Почукването не се повтори и дръжката не помръдна. Но Джулия седеше напрегната и нащрек.

Дълго остана така. Не разбра кога сънят я надви. Накрая училищният звънец я разбуди, както бе заспала свита накрая на леглото.

II

След закуска момичетата се качиха горе, оправиха леглата си, после слязоха долу за молитва и накрая се разпръснаха по класните стаи.

Точно когато момичетата бързаха в различни посоки, Джулия влезе в една класна стая, излезе от другата врата, присъедини се към една групичка, която забързана заобикаляше училището, мушна се сред рододендроните, направи още няколко стратегически хода и накрая се добра до оградата, където растеше голяма разклонена липа. Качи се на дървото с лекота, сякаш цял живот се беше катерила по дървета. Скри се сред отрупаните с листа клони и седна, като поглеждаше често часовника си. Сигурна беше, че няма да забележат отсъствието й. Организацията в училището беше нарушена, някои от учителките отсъстваха, а повече от половината момичета се бяха завърнали по домовете си. Това означаваше, че ще има промяна в часовете и никой няма да забележи отсъствието на Джулия Ъпджон чак до обяд, а дотогава…

Тя отново погледна часовника си, промъкна се между клоните до оградата, възседна я и я прескочи. На стотина ярда имаше автобусна спирка и автобусът щеше да спре там след няколко минути. Той пристигна навреме, Джулия му направи знак да спре и се качи. Междувременно беше извадила филцова шапка изпод роклята си и я закрепи върху леко разрошената си коса. Слезе на гарата и се качи на влака за Лондон.

В стаята й, облегната на умивалника, стоеше бележка, адресирана до мис Булстрод:

„Мила мис Булстрод,

Не съм отвлечена, нито съм избягала, затова не се тревожете. Ще се върна веднага, щом мога.

Искрено ваша, Джулия Ъпджон“

III

На номер 228 в „Уайтхауз Меншънс“ Джордж — безупречният камериер и прислужник на Еркюл Поаро — отвори вратата и смаян съзря пред себе си една ученичка с изпоцапано лице.

— Мога ли да видя мосю Еркюл Поаро, моля?

На Джордж му бе необходимо малко повече време от обикновено, за да отговори. Посетителката се бе явила така неочаквано.

— Мосю Поаро не приема никого без предварителна уговорка — отвърна той.

— Боя се, че нямам време да чакам. Наистина трябва да го видя веднага. Много е спешно. Става дума за убийства, грабеж и такива неща.

— Ще попитам — склони Джордж — дали мосю Поаро може да ви приеме.

Той я остави да чака в преддверието и отиде да се допита до господаря си.

— Сър, една млада дама желае да ви види незабавно.

— Добре — отвърна Еркюл Поаро, — но нещата не стават така лесно.

— И аз това й казах, сър.

— Как изглежда младата дама?

— Ами, сър, тя е почти дете.

— Дете? Или млада дама? Какво имаш предвид, Джордж? Не е едно и също.

— Боя се, че не ме разбрахте добре, сър. Тя е момиченце — ученичка, но макар че роклята й е мръсна и скъсана, тя си е една млада дама.

— Разбирам — имаш предвид общественото й положение.

— Желае да ви види относно някои убийства и грабеж.

Поаро вдигна вежди.

— Убийства и грабеж. Оригинално. Въведете момиченцето — младата дама.

Джулия влезе без да се стеснява. Заговори учтиво и естествено.

— Приятно ми е да се запознаем, мосю Поаро. Казвам се Джулия Ъпджон. Мисля, че вие познавате една много добра приятелка на мама — мисис Съмърхейс. Миналото лято й бяхме на гости и тя много ни говори за вас.

— Мисис Съмърхейс… — Поаро мислено се върна към едно селце, разположено живописно на хълма, и къща на самия му връх. Припомни си очарователното, обсипано с лунички лице, един диван с щръкнали навън пружини, голям брой кучета, както и някои други неща — приятни и неприятни.

— Мойрийн Съмърхейс — каза той.

— Да.

— Аз й викам леля Мойрийн, но тя не ми е истинска леля. Тя ни разказа колко сте добър и как сте спасили един човек, несправедливо осъден за убийство. Не можах да измисля какво да правя и при кого да отида и затова се сетих за вас.

— Поласкан съм — сериозно каза Поаро.

Поднесе й стол да седне.

— А сега ми разкажете за какво става дума — продължи той. — Моят прислужник Джордж ми съобщи, че сте искали да говорите с мене във връзка с грабеж и няколко убийства — повече от едно, така ли?

— Да — потвърди Джулия. — Мис Спрингър и мис Ванситарт. А има и отвличане, но мисля, че то не е моя работа.

— Вие ме смайвате — учуди се Поаро. — Къде са се случили всички тези вълнуващи събития?

— В училището, където уча — „Медоубенк“.

— „Медоубенк“ — възкликна Поаро. — Аха.

Той протегна ръка към сгънатите вестници. Разтвори един от тях, впери поглед в първата страница и кимна с глава.

— Сега започвам да разбирам — каза той. — Разкажи ми всичко от начало до край, Джулия.

И Джулия му разказа. Говори дълго и изчерпателно, като само от време на време се спираше, за да се върне към нещо, което бе забравила да спомене.

Стигна до момента, когато бе започнала да изследва тенис ракетата в стаята си.

— Разбирате ли, хрумна ми мисълта, че цялата история прилича на приказката за Аладин — нови лампи за стари и че в тази ракета трябва да има нещо.

— И имаше ли наистина?

— Да.

Без излишна скромност Джулия вдигна полата си, дръпна крачола на кюлотите си почти догоре и извади оттам нещо, което приличаше на сива лапа, прикрепена с лепенка към бедрото й.

Тя отлепи лепенката, като издаде едно „Ох!“ от болката при рязкото дръпване, и измъкна лапата. Едва тогава Поаро установи, че това е малко пакетче, увито в мека сива найлонова торбичка. Джулия я отвори и без никакво предупреждение изсипа купчинка искрящи скъпоценни камъни на масата.

— Какво качество! — прошепна със страхопочитание Поаро.

Взе ги и ги прехвърли в ръцете си.

— Какво качество! — Но те са истински. Съвсем истински.

Джулия кимна.

— И аз си помислих същото. Иначе нямаше да стават убийства заради тях, нали? Но аз разбирам хората, които извършват убийства заради тези неща!

И отново, както предишната вечер, през очите на момичето погледна жената.

Поаро я изгледа изпитателно и кимна с глава.

— Да… Разбираш ги… чувстваш магията им. Те не са само красиви пъстроцветни играчки за теб — иначе би било жалко.

— Това са скъпоценни камъни! — възторжено извика Джулия.

— Значи ги намери в тази тенис ракета?

Джулия завърши разказа си.

— Сигурна ли си, че ми разказа всичко?

— Мисля, че да. Е, може малко да съм преувеличила едно-друго. Понякога имам навика да преувеличавам. Докато приятелката ми Дженифър е пълната ми противоположност. От нейната уста и най-вълнуващите събития звучат тъпо. — Тя отново спря поглед върху блестящата купчинка. — Мосю Поаро, на кого действително принадлежат?

— Много е трудно да се определи със сигурност. Едно е ясно — те не принадлежат нито на мен, нито на теб. Трябва да решим какво да предприемем.

Джулия го погледна с очакване.

— Значи се оставяш в мои ръце? Добре.

Еркюл Поаро затвори очи.

После внезапно ги отвори и бързо заговори:

— Това е случай, който не може да ме накара да остана в креслото си, колкото и да го желая. Трябва да има ред и метод, но от това, което ми разказа, не установих ред и метод. Има много нишки, които се преплитат и срещат на едно място — в „Медоубенк“. Разни хора, с различни цели, представляващи различни интереси — всички се събират в „Медоубенк“. Затова и аз ще отида там. А къде е майка ти?

— Мама замина с автобус за Мала Азия.

— А, значи е заминала с автобус за Мала Азия. Il ne manquait que ca!^[1]. Разбрах, че е приятелка на мисис Съмърхейс! Кажи ми, харесва ли ти у мисис Съмърхейс?

— Да, прекрасно е. Тя има чудесни кучета.

— Да, кучета, помня ги добре.

— Те влизат и излизат през прозорците — като в пантомима.

— Точно така! А храната? Харесва ли ти храната там?

— Е, понякога е малко странна — призна Джулия.

— Странна е наистина.

— Но леля Мойрийн прави страхотни омлети.

— Тя прави страхотни омлети — щастливо повтори Поаро и въздъхна.

— В такъв случай, Еркюл Поаро не е живял напразно — добави той. — Защото именно аз научих твоята леля Мойрийн как се прави омлет. — Той вдигна телефонната слушалка.

— Сега ще уверя директорката ти, че си в безопасност, и ще я известя, че се връщаме заедно в „Медоубенк“.

— Тя знае, че съм в безопасност. Оставих й бележка, че не съм отвлечена.

— Независимо от това ще бъде по-добре да й се обадим.

Свързаха го своевременно и му съобщиха, че разговаря с мис Булстрод.

— Мис Булстрод? Казвам се Еркюл Поаро. При мене е вашата ученичка Джулия Ъпджон. Смятам веднага да тръгна с нея за училището ви, а за информация на полицията — оставил съм едно пакетче с ценни неща на съхранение в банката.

Той остави слушалката на мястото й и погледна Джулия.

— Искаш ли сироп? — предложи той.

— Какъв сироп? — попита Джулия.

— Ами, от плодове — плодов сок. От френско грозде, малини или касис?

Джулия избра касис.

— Но скъпоценните камъни не са в банката — подчерта тя.

— Много скоро ще бъдат там — успокои я Поаро. — Но ако има някой, който подслушва в „Медоубенк“ или успее да узнае за разговора, по-добре е да знае, че камъчетата вече не са у теб. За да се вземат скъпоценни камъни от банката, са необходими време и организация. А на мен никак не ми се иска да пострадаш, дете мое. Аз високо ценя смелостта и находчивостта ти.

Джулия изглеждаше доволна, но притеснена.