Агата Кристи
Котка сред гълъбите (14)

I

Третата седмица от началото на учебната година следваше обичайния си ход. Това бе първата седмица, през която родителите имаха право да изведат децата си извън училището. В резултат на това „Медоубенк“ почти опустя.

Точно тази неделя в училището щяха да останат само двадесет момичета за обяд. Няколко души от персонала също ползваха отпуска през уикенда и щяха да се върнат или късно в неделя вечерта, или в понеделник сутрин. Мис Булстрод също имаше намерение да отсъства през тези дни. Това бе необичайно, защото тя нямаше навика да се отделя от училището докато не свършеше срокът. Само че този път тя имаше сериозни основания. Щеше да ходи на гости у херцогинята на Уелшъм в „Уелсингтън Аби“. Херцогинята бе настояла, като бе добавила, че Хенри Бенкс също ще присъства. Хенри Бенкс бе председател на Съюза на работодателите. Известен индустриалец и един от първоначалните спонсори на училището. Поканата имаше нюанс почти на заповед. Не че мис Булстрод би позволила да я командват, ако не желаеше. Но при създалите се обстоятелства тя прие поканата с радост. Тя съвсем не бе безразлична към херцогинята, а херцогинята на Уелшъм имаше голямо влияние. Собствените й дъщери учеха в „Медоубенк“. Освен това мис Булстрод бе особено доволна, че ще има възможността да разговаря с Хенри Бенкс по въпроса за бъдещето на училището, както и да разкаже собствената си версия за трагичното събитие.

Благодарение на влиятелните връзки на „Медоубенк“ убийството на мис Спрингър бе отразено много тактично в печата. Беше се превърнало по-скоро в нещастен случай, отколкото в загадъчно убийство. Вестниците намекваха, макар и неясно, че вероятно някакви малолетни хулигани са проникнали в спортната зала и че смъртта на мис Спрингър е станала случайно, а не е била замислена предварително. Съобщаваше се смътно за няколко млади мъже, които били извикани „да помагат на полицията“. Самата мис Булстрод много внимаваше да не се създаде неприятно впечатление у двамата влиятелни настойници на училището. Тя знаеше, че те искат да обсъдят прикрития намек за нейното евентуално пенсиониране. Херцогинята и Хенри Бенкс силно желаеха да я убедят да промени решението си. Именно сега бе моментът според мис Булстрод да настоява за Елинор Ванситарт, да подчертае каква прекрасна личност е тя и колко добре ще изпълнява задълженията си при спазването на традицията в „Медоубенк“.

В събота сутринта мис Булстрод тъкмо привършваше с кореспонденцията си, диктувайки на Ан Шапланд, когато телефонът иззвъня. Ан вдигна слушалката.

— Обажда се емирът Ибрахим, мис Булстрод. Пристигнал е в Кларидж и би желал да вземе Шаиста утре.

Мис Булстрод взе слушалката и разговаря набързо със завеждащия канцеларията на емира. Каза му, че Шаиста ще бъде готова в единадесет и половина в неделя сутринта и ще чака. Момичето трябва да се върне в училището до осем часа вечерта.

После затвори телефона и каза:

— Понякога ми се иска тези ориенталци да ме предупреждават по-отрано. Бях уредила Шаиста да излезе утре с Жизел д’Обри, а при това положение трябва да го отложа. Свършихме ли с всички писма?

— Да, мис Булстрод.

— Добре, сега мога да замина с чиста съвест. Напечатай ги, изпрати ги и си свободна за събота и неделя. Ще те чакам чак в понеделник за обяд.

— Благодаря, мис Булстрод.

— Забавлявай се добре, мила.

— Така мисля да направя — отвърна Ан.

— Някой млад мъж ли има?

— Ами… да — изчерви се Ан. — Но нищо сериозно.

— А трябва. Ако мислиш да се омъжваш, не чакай много.

— Той ми е само един стар приятел. Нищо вълнуващо.

— Вълнението — предупреди я мис Булстрод — не винаги е добра основа за един брак. Ще ми изпратиш ли мис Чадуик?

Мис Чадуик нахлу вътре.

— Чичото на Шаиста, емирът Ибрахим, ще я вземе утре, Чади. Ако пристигне самият той, кажи му, че тя напредва добре.

— Тя не е особено умна — вметна мис Чадуик.

— Незряла е в интелектуално отношение — съгласи се мис Булстрод, — но в други отношения е забележително зряла. Когато разговаряш понякога с нея, имаш чувството, че е жена на двадесет и пет години. Предполагам, че това е резултат от изтънчения светски живот, който е водила. Париж, Техеран, Кайро, Истанбул и прочие. В нашата страна сме склонни да внушаваме на децата си, че са още малки. Благосклонно казваме: „Тя е още съвсем малка“. А това не е добродетел, а сериозен житейски недостатък.

— Не зная дали да се съглася с теб по този въпрос, мила — каза мис Чадуик. — Отивам да кажа на Шаиста за чичо й. Ти заминавай и не се притеснявай за нищо.

— О, няма! — отвърна мис Булстрод. — Всъщност, създава се една благоприятна възможност да оставя отговорността в ръцете на Елинор Ванситарт и да видя как ще се справи. Щом вие двете сте тук, всичко ще бъде наред.

— Надявам се. Отивам да намеря Шаиста.

Шаиста много се изненада и изобщо не бе доволна, като чу, че чичо й е пристигнал в Лондон.

— Иска да ме вземе утре ли? — измърмори недоволно тя. — Но, мис Чадуик, уредено е да изляза с Жизел д’Обри и майка й.

— Боя се, че ще трябва да го отложим.

— Но аз предпочитам да изляза с Жизел — сърдито настояваше Шаиста. — Моят чичо изобщо не е забавен. Яде, сумти — толкова е тъпо.

— Не трябва да говориш така. Не е учтиво — поучаваше я мис Чадуик. — Доколкото разбрах, чичо ти е в Англия само за една седмица и съвсем естествено е да иска да те види.

— Вероятно е уредил да се омъжа за някого — засия от радост Шаиста. — Ако е така, ще бъде чудесно.

— Ако е така, той несъмнено ще ти каже. Но ти си твърде млада, за да се омъжваш. Първо трябва да завършиш образованието си.

— Образованието е скучна работа — отвърна Шаиста.

II

Ясно и свежо неделно утро. Мис Шапланд бе заминала скоро след мис Булстрод в събота. В неделя сутринта в училището бяха останали мис Джонсън, мис Рич и мис Блейк.

За отговорнички бяха определени мис Ванситарт, мис Чадуик и мадмоазел Бланш.

— Надявам се момичетата да не се разприказват — каза недоверчиво мис Чадуик. — Имам предвид смъртта на горката мис Спрингър.

— Да се надяваме — каза Елинор Ванситарт, — че цялата история скоро ще бъде забравена. Ако някой от родителите започне да ми говори за случилото се, ще го срежа. Според мен е най-добре да възприемем твърда позиция.

Момичетата отидоха на църква в десет часа, придружавани от мис Ванситарт и мис Чадуик. Четирите момичета католички бяха заведени от Анжел Бланш в съперничещата църква. После, около единайсет и половина, започнаха да пристигат колите. Мис Ванситарт — грациозна, уравновесена и изпълнена с достойнство — стоеше в коридора. Тя поздравяваше майките с усмивка, предаваше им децата и ловко се извръщаше настрана, ако се чуеха нежелани реплики относно скорошната трагедия.

— Ужасно — казваше тя, — да, наистина ужасно, но разбирате ли, ние тук не говорим за случилото се. Всички тези деца — защо да обременяваме мозъчетата им с тъжни мисли?

Чади също беше на мястото си — поздравяваше стари приятели сред родителите, обсъждаше планове за ваканцията и говореше с обич за различните деца.

— Леля Изабел можеше да дойде и да ме изведе — недоволстваше Джулия, която заедно с Дженифър притискаше нос в стъклото на прозореца в една от класните стаи, докато наблюдаваха кой идва и кой заминава навън.

— Мама ще ме вземе следващата седмица — каза Дженифър. — Татко ще приема някакви важни личности и тя не може да дойде днес.

— Ето я Шаиста — извика Джулия. — Гледай как се е нагласила за Лондон. О-йе! Погледни само токчетата на обувките й. Обзалагам се, че дъртата Джонсън никак не харесва тези обувки.

Шофьор с ливрея отвори вратата на огромен кадилак. Шаиста се качи и потегли.

— Можеш да излезеш с мене през другата седмица, ако желаеш — каза Дженифър. — Казах вече на мама, че имам приятелка, която искам да взема със себе си.

— Много бих искала — отвърна Джулия. — Виж мис Ванситарт как си върши работата само.

— Страхотно е грациозна, нали? — попита Дженифър.

— Не знам защо — продължи Джулия, — но понякога ме избива на смях. Тя е същинско копие на мис Булстрод, нали? Пълно копие, но ми прилича на някой имитатор.

— Ето майката на Пам — каза Дженифър. — Довела е малките момченца. Не ми е ясно как ще се поберат в този мъничък Морис?

— Отиват на пикник — отбеляза Джулия. — Погледни колко много кошници носят.

— Какво ще правиш следобед? — попита Дженифър. — Мисля, че не е необходимо да пиша на мама тази седмица, след като ще я видя следващата, нали?

— Много те мързи да пишеш писма, Дженифър.

— Все не мога да измисля какво да пиша — оправда се Дженифър.

— Аз пък мога — заяви Джулия. — Мога да измисля много неща, за които да пиша, само че няма на кого да пиша в момента — добави тъжно тя.

— А майка ти?

— Казах ти вече, че замина за Мала Азия с автобус. Не можеш да пишеш писма на хора, които пътуват с автобус за Мала Азия. Поне не можеш да им пишеш през цялото време.

— А на какъв адрес пращаш писмата?

— О, до консулствата на различните страни. Тя ми е оставила списък. Започва с Истанбул, после е Анкара, сетне следва някакво смешно име. Чудя се защо Кавгаджийката толкова много искаше да се свърже с мама. Доста се натъжи, като й казах, че е заминала — добави тя.

— Не може да е нещо, свързано с тебе — успокои я Дженифър. — Не си направила нищо лошо, нали?

— Според мене — не — отговори Джулия. — Вероятно е искала да й съобщи за Спрингър.

— Но защо ще го прави? — чудеше се Дженифър. — Мисля, че тя би била изключително доволна, ако поне една майка не знае за Спрингър.

— Искаш да кажеш, че майките ще се притесняват дали няма да убият и дъщерите им?

— Майка ми не е такава — каза Дженифър. — Но наистина загуби ума и дума, като научи какво се е случило.

— Ако питаш мене — каза замислено Джулия, — има много неща, които не са ни казали за Спрингър.

— Какви неща?

— Ами, разните странни неща, които стават. Както случаят с новата ти тенис ракета.

— О, тъкмо се канех да ти кажа — изрече Дженифър. — Писах, за да благодаря на леля Джина, и тази сутрин получих писмо от нея, в което пише, че много се радва, че имам нова тенис ракета, но че тя не ми е изпращала такова нещо.

— Казах ти, че тази работа с ракетата е изключително странна — заяви победоносно Джулия. — Освен това са проникнали с взлом в дома ви, нали?

— Да, но не са откраднали нищо.

— Това е още по-загадъчно — продължи Джулия и добави замислено — и мисля, че много скоро ще бъде извършено и второ убийство.

— Как така, Джулия, защо ще има второ убийство?

— Ами, в книгите обикновено има второ убийство. Но мисля, че ти, Дженифър, трябва много да внимаваш, за да не те убият.

— Да убият мене? — изненада се Дженифър. — Но защо ще искат да ме убиват?

— Защото по някакъв начин си замесена в цялата тази история — отвърна Джулия и добави замислено. — Трябва да се опитаме да разберем нещо повече за майка ти следващата седмица, Дженифър. Възможно е някой да й е дал някакви тайни документи в Рамат.

— Какви тайни документи?

— О, откъде да зная? Планове или пък формулата за нова атомна бомба. Нещо такова.

Дженифър я погледна недоверчиво.

III

Мис Ванситарт и мис Чадуик стояха в учителската стая, когато мис Роуън влезе и попита:

— Къде е Шаиста? Никъде не мога да я открия. А колата на емира току-що пристигна, за да я вземе.

— Какво? — учуди се Чади. — Трябва да е някаква грешка. Колата на емира дойде преди около четиридесет и пет минути. С очите си видях как Шаиста се качи и потегли. Тя бе една от първите, които заминаха.

— Предполагам, че са поръчали на два пъти кола или нещо подобно — повдигна рамене Елинор Ванситарт. После отиде да поговори с шофьора. — Трябва да има някаква грешка. Младата дама вече замина за Лондон преди четиридесет и пет минути.

— Вероятно е станала грешка, както казвате, мадам — изненадан отвърна шофьорът. — Но на мен ми дадоха ясни указания да взема младата дама от „Медоубенк“.

— Предполагам, че има недоразумение — повтори мис Ванситарт.

— Такива неща непрекъснато се случват — потвърди шофьорът невъзмутимо и спокойно. — Приемат се съобщения по телефона, записват се и се забравят. Но в нашата фирма се гордеем, че никога не допускаме грешки. Разбира се, както и вие казвате, човек никога не знае с тези ориенталски джентълмени. Понякога водят множество хора със себе си и издават по два-три пъти едни и същи заповеди. Мисля, че така е станало и в този случай.

Той ловко взе завоя и замина.

Мис Ванситарт гледа известно време с недоумение, но явно реши, че няма за какво да се притеснява, и с удоволствие зачака спокойния следобед.

През следобеда няколкото останали в училището момичета писаха писма и се поразходиха из околността. Други поиграха тенис, а плувният басейн — с оглед да няма произшествия — се наблюдаваше внимателно. Мис Ванситарт извади писалката си и хартия за писане и се разположи под сянката на един кедър. В четири и половина телефонът иззвъня и мис Чадуик вдигна слушалката.

— Училище „Медоубенк“ ли е? — чу се гласът на добре възпитан англичанин. — Мис Булстрод там ли е?

— Мис Булстрод отсъства днес. Говорите с мис Чадуик.

— О, става дума за една от вашите ученички. Обаждам се от Кларидж, от апартамента на емир Ибрахим.

— Да? Имате предвид Шаиста ли?

— Да. Емирът е доста обезпокоен, че нищо не му е било известено.

— Известено ли? Какво да му бъде известено?

— Ами, че Шаиста не е могла или че няма да дойде.

— Няма да дойде! Искате да кажете, че не е пристигнала?

— Не, не е пристигнала. Тръгна ли от „Медоубенк“?

— Да. Една кола дойде за нея към единадесет и половина и тя замина.

— Това е много странно, защото тук от нея няма и следа… По-добре да позвъня на фирмата, която осигурява коли за емира.

— Господи — каза мис Чадуик, — надявам се, че не се е случило нещастие.

— Е, нека да не мислим за най-лошото — отвърна весело младият мъж. — Мисля, че ако се бе случила злополука, щяха да ви съобщят. Или на нас. Не бих се притеснявал на ваше място.

Но мис Чадуик се притесняваше.

— Струва ми се много странно — каза тя.

— Предполагам, че… — започна колебливо младият мъж.

— Да? — настоя мис Чадуик.

— Ами, не бих искал да обсъждам с емира такива неща, но, между нас казано, дали около нея не се навърта някой приятел?

— Определено не — с достойнство отсече мис Чадуик.

— Не, не че трябва да има някой, но нали ги знаете момичетата? Ще останете изненадана, ако ви разкажа с какви случаи съм се сблъсквал.

— Уверявам ви — с достойнство повтори мис Чадуик, — че такова нещо е невъзможно.

Само че дали наистина бе невъзможно? Знае ли ги човек тези момичета?

Тя остави слушалката на мястото й и неохотно тръгна да търси мис Ванситарт. Нямаше причина да смята, че мис Ванситарт ще може да се оправи по-добре от нея с положението, но изпита необходимост да сподели с някого. Мис Ванситарт веднага попита:

— Втората кола?

Двете се спогледаха.

— Мислиш ли — бавно запита Чади, — че трябва да съобщим на полицията?

— Не на полицията — стъписана отговори Елинор Ванситарт.

— Но тя наистина каза — настоя Чади, — че някой може да се опита да я отвлече.

— Да я отвлече ли? Глупости! — сряза я мис Ванситарт.

— Не мислиш ли, че… — продължи упорито мис Чадуик.

— Мис Булстрод ме остави да отговарям за нещата тук — каза Елинор Ванситарт, — и аз категорично се противопоставям на такова нещо. Тук не желаем повече неприятности с полицията.

Мис Чадуик я изгледа враждебно. Мислеше я за недалновидна и глупава. Върна се в училището и се свърза по телефона с дома на херцогинята на Уелшъм. За нещастие всички бяха излезли.