Агата Кристи
Котка сред гълъбите (4)

I

Шест седмици по-късно един млад мъж почука дискретно на вратата на една стая в Блумсбъри. Отвътре му отговориха да влезе.

Стаята беше малка. Зад бюрото седеше прегърбен пълен човек на средна възраст. Беше облечен в измачкан костюм, с пепел от пура по реверите. Прозорците бяха затворени и въздухът вътре беше непоносим.

— Е? — попита дебелият изпитателно, като говореше с притворени очи. — Какво има сега?

Говореше се, че очите на полковник Пайкауей или се затварят за сън, или току-що се отварят след сън. Говореше се още, че името му не е Пайкауей и че не е полковник. Но какво ли не говорят хората!

— Едмъндсън от Министерството на външните работи е тук, сър.

— Така ли? — отвърна полковник Пайкауей.

Той примига сякаш отново се готвеше за сън и измърмори:

— Трети секретар в нашето посолство в Рамат по време на революцията. Нали така?

— Точно така, сър.

— В такъв случай, предполагам, че трябва да го приема — отговори полковник Пайкауей без видими признаци на радост. Поизправи се и изчисти малко пепел от корема си.

Мистър Едмъндсън беше висок, русокос млад мъж, облечен много добре, имаше подходящите за облеклото си маниери и излъчваше леко неодобрение.

— Полковник Пайкауей? Аз съм Джон Едмъндсън. Казаха ми, че… ъ-ъ-ъ… сте искали да ме видите.

— Така ли? Ами, те си знаят — отговори полковник Пайкауей. — Седнете — добави той.

Очите му отново започнаха да се затварят, но преди това той попита:

— Били сте в Рамат по време на революцията?

— Да. Ужасна работа.

— Предполагам. Вие бяхте приятел на Боб Ролинсън, нали?

— Да, познавам го много добре.

— Не говорете в сегашно време. Той е мъртъв.

— Да, сър, зная. Но не бях сигурен… — той спря да говори.

— Не е необходимо да си правите труда да бъдете дискретен тук — погледна го полковник Пайкауей. — Ние знаем всичко. И да не знаем, преструваме се, че знаем. Ролинсън излетя заедно с Али Юсуф в деня на революцията. Оттогава нищо не се чу за самолета им. Може да се е приземил на някое трудно достъпно място, а може и да се е разбил. Останки от самолет бяха намерени в планината Аролез. И две тела. Новината ще бъде предоставена на пресата утре. Нали така?

Едмъндсън призна, че е така.

— Всичко знаем — продължи полковник Пайкауей. — Затова сме тук. Самолетът се е разбил в планината. Лоши атмосферни условия вероятно. Има и някои основания да се предполага, че е било саботаж. Бомба със закъснител. Още не сме получили пълен доклад. Самолетът се разбил на доста недостъпно място. Предложихме награда за откриването му, но тези неща отнемат много време. После изпратихме специалисти да проучат как стоят нещата. Пък и цялата бюрокрация, естествено. Искане до чуждестранното правителство, разрешение от разни министри, подкупи, да не говоря за местните селяни, които присвояват всичко, което може да им потрябва.

Той млъкна и погледна Едмъндсън.

— Тъжна история — отбеляза Едмъндсън. — Принц Али Юсуф щеше да управлява образовано, демократично.

— Може би именно това му струваше живота — отговори полковник Пайкауей. — Но не можем да си губим времето с тъжни истории за умрели царе. Помолиха ни да направим известни… разследвания. От заинтересовани среди. По-точно страни, към които правителството на Нейно величество е благоразположено. — Той погледна събеседника си. — Нали разбирате какво имам предвид?

— Ами, подочух нещо — с неохота изрече Едмъндсън.

— Вероятно сте чули, че нищо ценно не е било намерено между останките от самолета, който доколкото зная, е бил разграбен от местните жители. Макар че никога не можеш да си сигурен с тия селяни. Могат да си държат езика зад зъбите като самото Министерство на външните работи. И какво друго чухте?

— Нищо.

— Например, че непременно е трябвало да бъде намерено нещо ценно? За какво ви изпратиха при мен?

— Казаха, че може би искате да ми зададете някои въпроси — прилежно отговори Едмъндсън.

— Ако задавам въпроси, ще очаквам отговори — изтъкна полковник Пайкауей.

— Естествено.

— Не е съвсем естествено за тебе, синко. Каза ли ти нещо Боб Ролинсън преди да излети от Рамат? Той беше довереник на Али — това е всеизвестно. Хайде да чуем. Каза ли ти нещо?

— За кое, сър?

Полковник Пайкауей втренчи поглед в него и се почеса по ухото.

— Добре — измърмори недоволно той. — Мълчи за това, мълчи за онова. Според мен се престараваш! Ако не знаеш за какво намеквам, не знаеш и това е всичко.

— Мисля, че имаше нещо… — поде предпазливо и с неохота Едмъндсън. — Нещо много важно, което Боб може би искаше да ми каже.

— Аха — каза полковник Пайкауей с вид на човек, който най-после е успял да извади тапата на бутилката. — Интересно. Да чуем какво знаеш.

— Много малко, сър. Боб и аз си имахме един елементарен код. Изработихме го, защото всички телефони в Рамат се подслушваха. Боб чуваше някои неща в двореца, а и аз понякога му предавах полезна информация. И ако някой от двама ни се обадеше по телефона на другия и споменеше за момиче или момичета, като използваше думата „неземна“ за нея, това означаваше, че има нещо!

— Някаква важна информация ли?

— Да. Боб ми се обади, когато започна всичко, като използва тази дума. Щяхме да се срещнем на обичайното място — пред една от банките. Но бунтът избухна и полицията затвори шосето. Аз не можах да се свържа с Боб, нито пък той с мен. А следобед са излетели с Али.

— Разбирам — отвърна Пайкауей. — Имаш ли някаква представа откъде се обади?

— Не. Има много места, откъдето би могъл да се обади.

— Жалко — полковникът замълча за миг, а после подхвърли небрежно:

— Познаваш ли мисис Сътклиф?

— Имате предвид сестрата на Боб Ролинсън ли? Срещали сме се в Англия. Тя беше с дъщеря си, която е ученичка. Не я познавам добре.

— Тя беше ли близка с Боб?

Едмъндсън се замисли.

— Не, не бих казал. Тя беше много по-възрастна от него. Освен това не обичаше особено много зет си. Смяташе го за надуто магаре.

— Такъв си е! Един от най-изтъкнатите ни индустриалци — а те страшно се надуват! Значи мислиш, че е малко вероятно Боб Ролинсън да е доверил някаква важна тайна на сестра си?

— Трудно е да се каже, но не, не мисля.

— И аз — съгласи се полковник Пайкауей и въздъхна. — Та значи мисис Сътклиф и дъщеря й са на дълъг път по море. Утре ще слязат на пристанището в Тилбъри от борда на „Ийстърн Куийн“.

Той помълча минута-две, докато замислено изучаваше човека срещу себе си. После взе някакво решение, протегна ръка и заговори бързо.

— Много хубаво направихте, че дойдохте.

— Съжалявам единствено, че не можах да ви помогна много. Сигурен ли сте, че не мога да направя нищо?

— Не. Не. Боя се, че не.

Джон Едмъндсън излезе.

Дискретният млад мъж се върна.

— Мислех да го изпратя в Тилбъри, за да съобщи новината на сестрата — каза Пайкауей. — Като приятел на брата. Но после промених решението си. Не е гъвкав. Такива са служителите на Министерството на външните работи. Не се приспособяват лесно. Ще изпратя онзи — как му беше името?

— Дерек ли?

— Точно така — кимна одобрително полковник Пайкауей. — Започваш да разбираш добре какво искам да кажа, а?

— Правя всичко, което е по силите ми, сър.

— Не трябва само да се опитваш. Трябва да успееш. Първо ми изпрати Рони. Имам задача за него.

II

Полковник Пайкауей явно отново се готвеше за сън, когато младият мъж на име Рони влезе в стаята. Той беше висок, чернокос, мускулест и се държеше весело и нахакано.

Полковник Пайкауей го загледа за миг, а после се ухили.

— Какво ще кажеш да проникнеш в едно девическо училище? — запита той.

— Девическо училище ли? — вдигна вежди младежът. — Това е нещо ново! Какво са намислили? Да правят бомби в часовете по химия ли?

— Нищо подобно. Много известно първокласно училище. „Медоубенк“.

— „Медоубенк“! — подсвирна младият мъж. — Не мога да повярвам!

— Дръж си нахалния език зад зъбите и слушай какво ще ти кажа. Принцеса Шаиста, първа братовчедка и единствена близка роднина на починалия принц Али Юсуф от Рамат ще учи там през следващия срок. Досега е била в Швейцария.

— Какво да направя? Да я отвлека?

— Не, разбира се. Според мен е много вероятно тя да се превърне в център на интересни събития в близко бъдеще. Искам да следиш как се развиват нещата там. Съвсем непринудено. Не знам какво може да се случи или кой може да се появи, но ако някой от нашите приятели се поинтересува, докладвай… Само наблюдаваш, това е всичко.

Младият мъж кимна.

— А как ще отида там, за да наблюдавам? Като учител по рисуване ли?

— Всички учителки са жени — погледна го замислено полковник Пайкауей. — Мисля да те направя градинар.

— Градинар?

— Да. Разбираш нещо от градинарство, нали съм прав?

— Да, така е. В младежките си години водех рубриката „Вашата градина“ в „Съндей мейл“.

— А! — възкликна полковник Пайкауей. — Това е нищо! И аз мога да водя рубрика за градинарството без да зная нищо по въпроса. Открадвам текстче от богато оцветен каталог „Нърсъримен“ или от градинарската енциклопедия. Знам как да разтягам локуми. „Защо не се откъснете от традицията тази година и не въведете един истински тропически нюанс във вашата градина? Красиви Anabellis Gossiporia и някои от прекрасните нови японски хибриди от Siensis Мака foolia. Опитайте червената красота на Sinistra Hopalles, които не са особено устойчиви, но биха стояли чудесно до западната стена.“ — Той замълча и се ухили. — Това са празни приказки! Купуват ги глупаците, а ранният хлад ги съсипва с идването си и хората се проклинат защо не са се придържали към увивните растения и незабравките! Не, момчето ми, имам предвид истинска градинарска работа. Плюй си на ръцете, грабвай лопатата, научи се как се наторява, разсаждай прилежно, използвай холандска мотика или каквато друга намериш, копай наистина дълбоко и научи всичко, каквото трябва за тази гадна работа. Можеш ли да го направиш?

— Всичко това съм го правил още от ранна възраст!

— Разбира се, че си го правил. Познавам майка ти. Значи всичко е уредено.

— Има ли свободно място за градинар в „Медоубенк“?

— Сигурно ще има. Всяка английска градина изпитва недостиг от градинари. Ще ти напиша хубави препоръки. Ще видиш как ще се надпреварват кой да те вземе. Нямаме време за губене. Срокът започва на двайсет и девети.

— Значи гледам градината и държа очите си отворени?

— Точно така и ако някоя разгонена ученичка те сваля, Господ да ти е на помощ, ако откликнеш. Не желая да те изхвърлят за ухото преждевременно. — Той придърпа лист хартия към себе си. — Какво име ще си избереш?

— Адам ми изглежда подходящо.

— Фамилия?

— Какво ще кажеш за Идън?

— Не ми харесва много начинът, по който мислиш. Адам Гудмън е по-добре. Иди да съчините биография с Дженсън и после се залавяй за работа. — Полковникът погледна часовника си. — Нямам повече време за тебе. Не искам да карам мистър Робинсън да чака. Вече трябва да е дошъл.

Адам (да използваме новото му име) се спря на път за изхода.

— Мистър Робинсън ли? — попита с любопитство той. — Той ли ще идва?

— Чу ме. — Звънецът на бюрото иззвъня. — Ето го. Както винаги точен.

— Кажете ми — запита с интерес Адам. — Кой е всъщност той? Как е истинското му име?

— Името му — отвърна полковник Пайкауей — е мистър Робинсън. Това е всичко, което зная, и всичко, което и останалите знаят.

III

Мъжът, който влезе в стаята, не изглеждаше като човек, който се нарича или някога се е наричал Робинсън. Човек би предположил, че се казва Деметриус или Айзъкщайн, или Перена — а може би нито едно от тези имена. Определено не беше евреин, нито грък, нито португалец, нито испанец или латиноамериканец. Странното бе, че е англичанин на име Робинсън. Беше дебел и добре облечен, с жълтеникаво лице, меланхолични тъмни очи, широко чело и дебели устни, които излагаха на показ доста големи бели зъби. Ръцете му бяха добре оформени и добре поддържани. В английския му нямаше и следа от акцент.

Двамата с полковник Пайкауей се поздравиха като двама управляващи монарси. Размениха си любезности.

После мистър Робинсън прие предложената му пура, а полковник Пайкауей каза:

— Много любезно от ваша страна да ни предложите помощта си.

Мистър Робинсън запали пурата, вдъхна аромата й с одобрение и заговори:

— Драги приятелю, просто си помислих — чувам разни неща, нали знаеш. Познавам много хора и те ми казват разни неща. Не зная защо.

Полковник Пайкауей не разясни причината, а каза:

— Предполагам сте чули, че самолетът на принц Али Юсуф е бил намерен.

— Сряда миналата седмица — отговори мистър Робинсън. — Пилотът бил младият Ролинсън. Опасен полет. Но катастрофата не се дължала на грешка от страна на Ролинсън. Някакъв Ахмед — старши механик — бърникал по самолета. Доверен човек — поне така мислел Ролинсън. Само че не бил прав. Сега при новия режим получи много доходна работа.

— Значи е било саботаж! Не знаехме със сигурност. Тъжна история.

— Да. Горкият младеж — имам предвид Али Юсуф — не успял да се справи с корупцията и предателството. Системата на обществено образование, която създаде, не беше удачна — поне аз мисля така. Но сега няма да се занимаваме с него, нали? Той е вече забравен. Няма нищо по-мъртво от умрял цар. Ние с тебе, всеки от своята гледна точка, сме заинтересувани от онова, което мъртвите владетели са оставили след себе си.

— А то е?

Мистър Робинсън вдигна рамене.

— Значителна сума в женевска банка, скромна сума в Лондон, солидни авоари в собствената му страна, които славният нов режим конфискува (чувам и за вражди около подялбата на плячката) и една малка лична собственост.

— Малка?

— Тези неща са относителни. Както и да е, малка по размери. Лесно преносима.

— Не са намерени у Али Юсуф, доколкото знаем.

— Не. Защото ги е дал на младия Ролинсън.

— Сигурен ли сте? — остро запита Пайкауей.

— Е, човек никога не е напълно сигурен — отвърна мистър Робинсън с извинение. — В двореца се носят най-различни слухове. Невъзможно е всички да са достоверни. Но имаше един доста упорит слух в това отношение.

— Не са били и у младия Ролинсън…

— В такъв случай — продължи разсъжденията мистър Робинсън, — изглежда са изнесени от страната по някакъв друг начин.

— По какъв начин? Имате ли представа?

— След като получил скъпоценните камъни, Ролинсън отишъл в някакво кафене в града. Не са го видели нито да се приближава до някого, нито да разговаря с някого. После отишъл в „Риц Савой“, където бе отседнала сестра му. Качил се в стаята й и прекарал там около двадесет минути, тя самата не била там. После излязъл от хотела и отишъл в Търговската банка на площад „Виктория“, където осребрил чек. А когато излязъл от банката, вълненията започвали. Студентите протестирали срещу нещо. Минало известно време, докато разчистят площада. Ролинсън се отправил право към пистата, където отишъл при самолета в компанията на сержант Ахмед. Али Юсуф отивал да види как върви строежът на новия път, спрял колата край пистата, присъединил се към Ролинсън и изразил желание да лети със самолета до язовира, за да разгледа строежа на магистралата от въздуха. Излетели и не се върнали.

— Вашите изводи?

— Същите като твоите, скъпи ми приятелю. Защо?

— Боб Ролинсън останал двадесет минути в стаята на сестра си, след като нея я е нямало там и са му казали, че е малко вероятно тя да се върне преди свечеряване? Оставил бележка, чието написване не му е отнело повече от три минути. Какво е правил през останалото време?

— Предполагате, че е скрил скъпоценните камъни сред нещата на сестра си?

— Изглежда правдоподобно, нали? Мисис Сътклиф беше евакуирана същия ден заедно с останалите британски поданици. Отишла със самолет до Аден с дъщеря си. Мисля, че утре ще пристигне в Тилбъри.

Пайкауей кимна.

— Погрижете се за нея — настоя мистър Робинсън.

— Ще се погрижим за нея — потвърди Пайкауей. — Уредено е.

— Ако скъпоценностите са у нея, тя е в опасност — отбеляза мистър Робинсън и притвори очи. — Така ненавиждам насилието.

— Смятате, че ще се стигне до насилие ли?

— Има заинтересовани личности. Някои неприятни личности — ако ме разбираш.

— Разбирам ви — отговори мрачно Пайкауей.

— Естествено, техните интереси ще се преплетат.

— Доста объркващо — поклати глава мистър Робинсън.

— А вие самият имате ли някакъв по-особен интерес към въпроса? — попита деликатно полковник Пайкауей.

— Аз съм представител на заинтересувана група — отговори с лек укор мистър Робинсън. — Някои от въпросните скъпоценни камъни бяха доставени на Негово височество от моя синдикат, при това на достъпна и приемлива цена. Групата, чийто представител съм аз, желае да си възвърне камъните. Те, естествено, биха имали съгласието на починалия им собственик. Повече не мога да кажа. Тези въпроси са толкова деликатни.

— Но вие определено сте на страната на ангелите — усмихна се полковник Пайкауей.

— О, ангелите! Ангели — да! — той замълча. — Случайно да знаеш кой е бил настанен в съседната стая до мисис Сътклиф и дъщеря й?

Полковник Пайкауей придоби разсеян вид.

— Нека да помисля — мисля, че зная. Отляво е била синьора Анджелика де Торедо — испанка — ъ-ъ — танцьорка в местното кабаре. Може би не точно испанка и вероятно не много добра танцьорка. Но известна сред клиентите. От другата страна е имало група учителки, доколкото знам…

Мистър Робинсън засия от удоволствие.

— Все същия си. Идвам да ти съобщя нещо, а ти почти винаги вече го знаеш.

— Не, не — учтиво възрази полковник Пайкауей.

— Ние двамата знаем доста неща — добави мистър Робинсън.

Погледите им се срещнаха.

— Надявам се — продължи мистър Робинсън, ставайки, — че знаем достатъчно…