Агата Кристи
Котка сред гълъбите (3)

I

Боб Ролинсън вървеше по кънтящите от стъпките му мраморни коридори и бе нещастен както никога досега. Фактът, че носи в джоба на панталона си седемстотин и петдесет хиляди лири стерлинги го караше да се чувства крайно неловко. Имаше чувството, че почти всеки дворцов служител, когото срещаше по пътя си, знае всичко. Изпитваше усещането, че фактът за скъпоценния му товар е изписан на челото му. Сигурно би се успокоил, ако знаеше, че обсипаното му с лунички лице изглежда весело и добродушно както обикновено.

Стражите навън издрънчаха с оръжия. Боб тръгна по оживената главна улица на Рамат със замаяна глава. Къде отиваше? Какво щеше да прави? Нямаше представа. А нямаше много време.

Главната улица беше както повечето главни улици в Средния Изток, смесица от мизерия и великолепие. Банките демонстрираха новопридобитото си богатство. Безброй магазинчета предлагаха евтини пластмасови изделия. Вълнени бебешки терличета бяха изложени редом със запалки. Имаше шевни машини и резервни части за автомобили, аптеки излагаха на показ лекарства собствен патент с изтекъл срок на годност, големи реклами на пеницилин във всяка форма и огромни количества антибиотици. В много малко от магазините имаше неща, които човек действително би си купил, с изключение на последния модел швейцарски ръчни часовници, които задръстваха малките витрини. Разнообразието беше толкова голямо, че човек трудно би се въздържал да не купи нещо, заслепен от самото изобилие.

Боб вървеше като насън, а отвсякъде го блъскаха хора, облечени с местни или с европейски дрехи. Съвзе се и още веднъж си зададе въпроса къде, по дяволите, отива.

Отби се в едно кафене и си поръча лимонов чай. Докато го пиеше, той бавно започна да идва на себе си. Атмосферата в кафенето му действаше успокояващо. Възрастен арабин бавно премяташе кехлибарените зърна на броеницата си на отсрещната маса. Зад него двама мъже играеха табла. Приятно местенце да поседнеш за размисъл.

А той трябваше да поразмисли. Бяха му поверили скъпоценни камъни за три четвърти милион и той трябваше да измисли някакъв план, за да ги измъкне от страната. Освен това нямаше никакво време за губене. Всеки миг балонът можеше да се спука…

Али, естествено, се беше побъркал. Как само му подхвърли с лекота три четвърти милион! А после спокойно се облегна на стола си и остави всичко в ръцете на Аллах. Боб не разбираше това. Неговият Бог очакваше от своите слуги сами да взимат решение и да отговарят за действията си, като използват по най-добрия възможен начин способностите, дарени им от Него.

Какво, по дяволите, да прави с тези проклети камъни?

Дойде му на ум за посолството. Не, не можеше да въвлича посолството в тази история. По всяка вероятност те щяха да откажат.

Трябваше му някой съвсем обикновен човек, който напуска страната по съвсем обикновен начин. Най-добре някой бизнесмен или турист. Някой, незамесен в политиката, чийто багаж ще бъде прегледан съвсем повърхностно, ако изобщо бъде прегледан. Естествено трябваше да обмисли нещата и от всички страни… Сензация на лондонското летище. Опит за незаконно пренасяне на бижута на стойност седемстотин и петдесет хиляди лири. И така нататък, и така нататък. Рискът остава…

Някой обикновен пътник, някой, на когото може да разчита. И внезапно Боб разбра какъв глупак е. Джоун, разбира се. Сестра му, Джоун Сътклиф. Сестра му беше прекарала тук два месеца с дъщеря си Дженифър, която след бронхопневмония трябваше да замине в някоя слънчева и суха страна. Те заминаваха по море след четири-пет дни.

Джоун беше човекът, който му трябваше. Какво беше казал Али за жените и скъпоценностите? Боб се усмихна. Добрата стара Джоун! Тя не би си загубила ума по скъпоценни камъни. Да, тя стоеше здраво на земята. Можеше напълно да разчита на нея.

Въпреки че… можеше ли действително да разчита на Джоун? На честността й — да. Но на дискретността й? Боб със съжаление поклати глава. Джоун ще проговори, няма да може да се сдържи. Дори по-зле. Ще намекне нещо. „Нося у дома нещо много важно, не трябва да споменавам нито дума за това. Много е вълнуващо…“

Джоун не можеше да пази тайна, макар че тя самата се вбесяваше, ако някой друг й го кажеше. В такъв случай, Джоун не бива да знае какво пренася. Така ще бъде по-безопасно за нея. Ще опакова скъпоценните камъни в малко, невинно на вид пакетче. Ще измисли някаква история. Подарък за някого, може би. Поръчка? Ще съчини нещо…

Боб погледна часовника си и стана. Времето напредваше.

Той закрачи по улицата, забравил за обедната жега. Всичко изглеждаше толкова нормално. Привидно всичко беше наред. Единствено в двореца човек усещаше, че предстоят кръвопролития, чувстваше се, че всеки е наблюдаван, че се заговорничи и шпионира. Армията — всичко зависеше от армията. Кой беше верен? Кой не беше? Сигурно ще се опитат да извършат преврат. Ще успее ли или ще се провали?

Боб се намръщи, отбивайки се към най-големия хотел в Рамат. Носеше скромното име „Риц Савой“ и имаше величествена модернистична фасада. Бяха го открили тържествено преди три години с управител швейцарец, maitre d’hotel и готвач от Виена. Всичко беше чудесно. Първо напусна готвачът, после управителят. А сега го нямаше и оберкелнера. Все още претендираха, че храната е на висота, но тя беше лоша, а обслужването — отвратително. Скъпо струващата канализация се беше развалила.

Служителят на рецепцията познаваше добре Боб и засия в усмивка, когато го видя.

— Добро утро, командире. Искаш да видиш сестра си ли? Тя отиде на пикник с малкото си момиченце…

— На пикник ли? — учуди се Боб. — Намерила време да ходи на пикник.

— С мистър и мисис Хърст от петролната компания — услужливо добави служителят. Тук всеки знаеше всичко. — Отидоха на язовира Калат Дива.

Боб тихо изруга. Щяха да минат часове преди Джоун да се прибере.

— Ще се кача в стаята й — каза той и протегна ръка за ключа, подаден му от служителя.

Отключи вратата и влезе вътре. Голямата стая с две легла беше както обикновено в безпорядък. Джоун Сътклиф не беше от най-прибраните. На един стол имаше стикове за голф, а върху леглото бяха захвърлени ракети за тенис. Навсякъде имаше дрехи, масата беше отрупана с филми за фотоапарат, картички, книги с меки корици и най-различни местни сувенири, повечето от които изработени в Бирмингам и Япония.

Боб огледа куфарите и пътническите чанти. Беше изправен пред един проблем. Нямаше да може да се срещне с Джоун преди да излетят с Али. Нямаше да има време да отиде до язовира и да се върне. Ще опакова камъните и ще остави бележка. Поклати глава. Знаеше много добре, че почти винаги го следят. Вероятно са го проследили от двореца до кафенето и оттам дотук. Не беше видял никого, но знаеше, че те си вършат работата добре.

Нямаше нищо подозрително в това, че е отишъл в хотела да види сестра си, но ако остави пакет и бележка, бележката щеше са бъде прочетена, а пакетът — отворен.

Времето… времето… Нямаше време…

Скъпоценни камъни на стойност седемстотин и петдесет хиляди лири се намираха в джоба на панталона му.

Огледа стаята…

Сетне с усмивка извади от джоба си малкия комплект инструменти, който винаги носеше със себе си. Забеляза, че племенницата му Дженифър имаше пластилин, който щеше да му свърши работа.

Започна да работи бързо и сръчно. Веднъж хвърли подозрителен поглед към отворения прозорец. Не, пред тази стая нямаше балкон. Беше прекалено напрегнат и това го караше да мисли, че някой го наблюдава.

Довърши задачата си и кимна одобрително. Никой нямаше да забележи какво е направил — беше сигурен. Нито Джоун, нито който и да било друг. Най-малко Дженифър, която не забелязваше и не виждаше нищо, което не се отнасяше до нея.

Прибра доказателствата от свършената работа и ги сложи в джоба си… Поколеба се, оглеждайки се наоколо.

Придърпа бележника на мисис Сътклиф към себе си и седна, сбърчил вежди…

Трябва да остави бележка на Джоун…

Но какво да напише? Трябва да е нещо, което Джоун ще разбере и което няма да означава нищо за всеки друг, който прочете бележката.

А това действително беше невъзможно! В трилърите, които Боб обичаше да чете през свободното си време, оставяха някакъв тайнопис, който беше неразгадаем за останалите. Но той не можеше сега да започне да съчинява тайнопис, пък и Джоун беше от хората, които обичат всичко да им е ясно…

Сетне челото му се изглади. Сети се за друг начин, който не би привлякъл вниманието върху Джоун. Ще остави най-обикновена бележка. А после ще я предаде на някой друг, който да я даде на Джоун в Англия. Започна да пише бързо…

„Мила Джоун, отбих се да те попитам дали искаш да поиграем голф довечера, но щом си била на язовира, ще си изморена. Какво ще кажеш за утре? Пет часа в Клуба.

Твой Боб.“

Доста небрежна бележка, която човек оставя на сестра си, при положение, че може би никога повече нямаше да я види, но колкото по-небрежна, толкова по-добре. Не трябваше да въвлича Джоун в никакви странни истории, тя дори не трябваше да знае, че се върши нещо нередно. Джоун не можеше да се преструва. Щеше да е в безопасност просто защото не знаеше нищо.

А бележката имаше двойна цел. От нея личеше, че Боб няма ни най-малко намерение да заминава някъде.

Помисли една-две минути, после отиде до телефона и поиска да го свържат с британското посолство. Скоро говореше с Едмъндсън, третия секретар, негов приятел.

— Джон? Обажда се Боб Ролинсън. Може ли да се срещнем някъде, след като се освободиш? Може ли да излезеш по-рано? Налага се, приятелю. Важно е. Всъщност, става дума за едно момиче… — изкашля се с притеснение. — Тя е чудесна, прекрасна. Неземна. Само че работата е малко заплетена.

Едмъндсън важничеше по телефона и говореше с неодобрение.

— Ех, Боб, пак тези момичета. Добре, става ли в два часа? — и прекъсна разговора.

Боб чу далечно изщракване, като че ли някой подслушваше, и постави слушалката на мястото й.

Добрият стар Едмъндсън. Всички телефони в Рамат се подслушваха и двамата си бяха разработили свой собствен код. Прекрасно момиче, което беше и „неземно“, означаваше нещо спешно и важно.

Едмъндсън щеше да го чака с колата си пред новата Търговска банка в два часа и той щеше да му каже, къде е скрил скъпоценните камъни. Ще му каже, че Джоун не знае нищо за тях, но това щеше да е важно, ако нещо се случеше с него. Джоун и Дженифър щяха дълго да пътуват по море и нямаше да се върнат в Англия по-рано от шест седмици. Дотогава революцията почти сигурно щеше да е избухнала и щеше да е успяла или да е потушена. Али Юсуф може би вече щеше да е в Европа, или двамата с Боб щяха да са мъртви. Щеше да разкаже на Едмъндсън достатъчно, но не прекалено много.

Боб огледа стаята за последен път. Изглеждаше съвсем същата — разхвърляна и уютна. Единственото допълнение беше безобидната бележка за Джоун. Той я сложи на масата и излезе. В дългия коридор нямаше жива душа.

II

Жената, която обитаваше съседната на Джоун Сътклиф стая, се отдръпна от балкона. В ръката си държеше огледало.

Беше излязла на балкона, за да проучи по-внимателно косъма, който бе имал нахалството да поникне на брадичката й. Справи се с него с помощта на пинсета и след това започна да оглежда лицето си на дневната светлина.

Точно в този миг видя нещо друго. Държеше огледалото под ъгъл, който й позволяваше да вижда гардероба в съседната стая, и забеляза, че един мъж върши нещо странно.

Толкова странно и неочаквано, че тя застана неподвижна, за да го наблюдава. Той не я виждаше от мястото си край масата, а тя виждаше само отражението му в огледалото.

Ако само се беше обърнал, щеше да види огледалото й, отразено в огледалото на гардероба, но той беше твърде погълнат от заниманието си, за да погледне зад себе си…

Всъщност погледна веднъж към прозореца, но там нямаше никой, и той отново наведе глава.

Жената продължи да го наблюдава, докато свърши работата си. След минута той написа бележка, която остави на масата. После се скри от погледа й, но тя го чу, че говори по телефона. Не можа да разбере какво точно казва, но думите му бяха весели, небрежни. След това чу как вратата се затваря.

Жената изчака няколко минути и отвори вратата на стаята си. В края на коридора видя един арабин, който лениво бършеше прах. Той изчезна зад ъгъла.

Жената бързо се промъкна до вратата на съседната стая. Както предполагаше, тя беше заключена. Справи се с помощта на фибата и джобното си ножче.

Влезе вътре и затвори вратата след себе си. Взе бележката. Тя не беше добре залепена и я отвори лесно. Прочете я и смръщи чело. Не съдържаше никакво обяснение.

Сгъна я отново, сложи я на мястото й и се разходи из стаята.

Точно когато протягаше ръка, бе обезпокоена от гласове, идващи от долната тераса.

Единият глас беше на жената, в чиято стая се намираше. Отривист, назидателен глас, напълно уверен в онова, което казва.

Втурна се към прозореца.

На терасата долу стоеше Джоун Сътклиф с дъщеря си Дженифър — бледо, едро дете на петнайсет години — и обясняваше на един висок, нещастен на вид англичанин от британското посолство, какво мисли за това, което той бе дошъл да уреди.

— Но това е смешно! Никога не съм чувала подобна глупост. Всичко тук е абсолютно спокойно и хората са много приятни. Според мен това е паника и излишно суетене.

— Надяваме се, че е така, мисис Сътклиф, искрено се надяваме да е така. Но Негово превъзходителство мисли, че отговорността е толкова…

Мисис Сътклиф го прекъсна. Смяташе, че не е нейна работа да се занимава с отговорността на посланиците.

— Знаете, че имаме много багаж. Следващата сряда заминаваме по море. Пътуването по море ще се отрази добре на Дженифър. Лекарят каза така. След всичките си приготовления, категорично отказвам да летя за Англия заради някакво глупаво безумие.

Нещастният на вид мъж отговори насърчително, че мисис Сътклиф и дъщеря й ще летят със самолет само до Аден, откъдето ще се качат на кораба.

— С всичкия багаж?

— Да, да, това може да се уреди. Имам кола, микробус, който чака навън. Ще натоварим всичко веднага.

— Добре тогава — предаде се мисис Сътклиф. — Да започваме да приготвяме багажа.

— Незабавно, ако не възразявате.

Жената в стаята мигновено се отдръпна. Хвърли поглед върху адреса на един от куфарите. После бързо се измъкна от стаята и се върна в своята, точно когато мисис Сътклиф завиваше по коридора.

Служителят от рецепцията тичаше подире й.

— Брат ви, командирът, беше тук, мисис Сътклиф. Качи се в стаята ви. Само че отново излезе. Малко преди да се върнете.

— Колко досадно! — възкликна мисис Сътклиф. — Благодаря — обърна се тя към служителя и продължи да говори на Дженифър. — Предполагам, че и Боб се е притеснил. Лично аз не виждам никакви обезпокоителни признаци по улиците. Тази врата е отключена. Колко са небрежни хората.

— Сигурно така я е оставил чичо Боб — предположи Дженифър.

— Как можах да го изпусна… А, има бележка — каза тя и я отвори.

— Е, поне Боб не се тревожи — каза ликуващо тя. — Той явно няма представа какво става. Дипломатите преувеличават, това е всичко. Как не ми се приготвя багаж в тази жега. Стаята е като пещ. Хайде, Дженифър, извади нещата си от скрина и гардероба. Трябва да напъхаме всичко някак си. По-късно ще подредим нещата си отново.

— Никога не съм била очевидец на революция — промърмори замислено Дженифър.

— Предполагам, че и сега няма да бъдеш — сряза я майка й. — Ще стане така, както казвам. Нищо няма да се случи.

Дженифър изглеждаше разочарована.