Агата Кристи
Котка сред гълъбите (19)

I

Еркюл Поаро се бе приготвил да се пребори с тесногръдите предразсъдъци, които една училищна директорка би показала спрямо поостарели чужденци със заострени кожени обувки и големи мустаци. Само че остана приятно изненадан. Тя го поздрави, както подобава на един гражданин на света. За негово удовлетворение мис Булстрод знаеше всичко за него.

— Много любезно от ваша страна, мосю Поаро — каза тя, — че се обадихте веднага и ни успокоихте. Още повече, че тъкмо бяхме започнали да се притесняваме. Отсъствието ти не беше забелязано по време на обяда, Джулия — добави тя, като се обърна към момичето. — Тази сутрин взеха толкова много момичета и на масата имаше толкова празни места, че спокойно можеше да липсват половината ученички, без това да предизвика никакво опасение. Тези обстоятелства са необичайни за нас — обърна се тя към Поаро. — Уверявам ви, че обикновено не сме така разпуснати. Когато ми се обадихте — продължи тя, — отидох в стаята на Джулия и намерих бележката, която тя бе оставила.

— Не исках да мислите, че са ме отвлекли, мис Булстрод — каза Джулия.

— Благодаря, но все пак мисля, че можеше да споделиш с мен какво възнамеряваш да направиш.

— Прецених, че е по-добре да не го правя — отвърна Джулия и неочаквано добави. — Les oreilles ennemies nous ecoutent.^[1]

— Мадмоазел Бланш не е успяла да подобри произношението ти — отсече мис Булстрод. — Но аз не ти се карам, Джулия. — Тя отмести поглед към Поаро. — А сега, ако обичате, бих искала да чуя точно какво се е случило.

— С ваше разрешение — отвърна Еркюл Поаро, като отиде до вратата, отвори я и погледна навън. Затвори я с широк замах. Върна се сияещ.

— Сами сме — загадъчно каза той. — Можем да говорим.

Мис Булстрод го погледна, после отправи поглед към вратата, след това отново към него. Вдига вежди. Той отвърна на погледа й без да трепне. Мис Булстрод леко наведе глава. Сетне отново възвърна енергичността си и каза:

— Хайде, Джулия, да чуем.

Джулия започна да разказва. За размяната на тенис ракетите, за тайнствената жена. И накрая как е открила съдържанието на ракетата. Мис Булстрод се обърна към Поаро. Той леко кимаше с глава.

— Мадмоазел Джулия каза цялата истина — потвърди той. — Аз се погрижих за онова, което тя ми донесе. То е на безопасно място в банката. Смятам, че не е необходимо да се страхувате от по-нататъшни неприятности тук.

— Разбирам — каза мис Булстрод. — Да, разбирам…

— Тя замълча за миг, а сетне попита. — Мислите ли, че е разумно Джулия да остане тук? Няма ли да е по-добре да отиде при леля си в Лондон?

— О, моля ви — намеси се Джулия. — Нека да остана.

— Значи тук ти харесва? — попита мис Булстрод.

— Много — отвърна Джулия. — Освен това стават толкова вълнуващи неща.

— Те не са нормално явление за „Медоубенк“ — сухо отбеляза мис Булстрод.

— Мисля, че Джулия вече е извън опасност — каза Еркюл Поаро и погледна към вратата.

— Струва ли се, че разбирам — потвърди мис Булстрод.

— Но въпреки това — продължи Поаро — трябва да бъдем дискретни. Нали разбираш, какво означава дискретност? — добави той, като погледна към Джулия.

— Мосю Поаро иска да каже — започна да обяснява мис Булстрод, — че би желал да си държиш езика зад зъбите за онова, което си намерила. Да не казваш на другите момичета. Можеш ли да мълчиш?

— Да — отговори Джулия.

— Разказът ти за онова, което си намерила в тенис ракетата през нощта, ще се хареса много на приятелките ти — продължи Поаро. — Но имам сериозни основания, поради които те съветвам да не казваш никому нищо.

— Разбирам — повтори Джулия.

— Мога ли да ти се доверя, Джулия? — попита мис Булстрод.

— Можете да ми се доверите — отговори Джулия.

— Честен кръст.

Мис Булстрод се усмихна.

— Надявам се, че майка ти скоро ще се прибере — каза тя.

— Мама ли? О, и аз се надявам.

— Разбрах от инспектор Келси — продължи мис Булстрод, — че полагат максимални усилия да се свържат с нея. За нещастие автобусите в Мала Азия закъсняват безпричинно и не спазват разписанието.

— Но на мама мога да разкажа, нали? — попита Джулия.

— Разбира се. Ами, Джулия, това е всичко. Тичай сега навън. Джулия излезе и затвори вратата след себе си. Мис Булстрод погледна изпитателно Поаро.

— Мисля, че ви разбрах правилно — каза тя. — Направихте нарочно представление, че затваряте вратата, а всъщност я оставихте леко открехната.

Поаро кимна.

— За да се чува онова, което говорим ли?

— Да, ако има някой да подслушва. Това беше една предпазна мярка заради безопасността на детето. Новината, че онова, което е намерила, не е у нея, а в банката, трябва да се разчуе.

Мис Булстрод остана загледана в него за миг, сетне сви устни.

— Трябва да се сложи край на всичко това — каза тя.

II

— Целта е — отбеляза началникът на полицията — да се опитаме да обединим усилията си и да обменим информацията, с която разполагаме. Много се радваме, че сте сред нас — добави той, като се обърна към мосю Поаро. — Инспектор Келси ви помни много добре.

— Толкова много години минаха — каза инспектор Келси. — Главен инспектор Уорендър ръководеше случая. Аз бях новак и си знаех мястото.

— Господинът, когото за удобство наричаме с името Адам Гудмън, не ви е известен, мосю Поаро, но предполагам, че познавате шефа му. Той е от Специалния отдел — добави той.

— Полковник Пайкауей ли? — замислено попита Еркюл Поаро. — Да, не съм го виждал от известно време — продължи той. — Все така ли е заспал? — обърна се той към Адам.

— Виждам, че го познавате добре, мосю Поаро — засмя се Адам. — Никога не съм го виждал буден.

Когато е буден, зная, че не обръща внимание на онова, което става около него.

— Имате мозък в главата си, приятелю. Наблюдателен сте.

— А сега — намеси се началникът на полицията, — да пристъпим към фактите. Няма да се меся и да налагам мнението си. Тук съм, за да изслушам какво знаят и мислят хората, които разследват случая. Въпросът е многопланов, но има едно нещо, което бих искал да спомена преди всичко. Длъжен съм да го споделя, защото е резултат от срещите ми с… разни високопоставени хора. — Той погледна към Поаро. — Да допуснем, че при вас е дошло това момиченце — ученичка — с една хубава история за нещо, което е намерила в издълбаната дръжка на ракета за тенис. Вълнуващо преживяване за нея. Колекция от разноцветни камъчета — фалшиви, сполучлива имитация — нещо от този род — или дори полускъпоценни камъни, които изглеждат не по-малко привлекателни от истинските. Както и да е, детето е развълнувано, че ги е намерило. Може да е преувеличила нещата малко. Допустимо е, не мислите ли? — Той погледна изпитателно Еркюл Поаро.

— Струва ми се напълно вероятно — отвърна Еркюл Поаро.

— Добре — продължи началникът на полицията. — Тъй като човекът, който е внесъл тези разноцветни камъчета в страната, го е направил съвсем несъзнателно и непредумишлено, ние не желаем да се повдига въпросът за незаконна контрабанда. Но възниква проблемът за външната политика. Както разбирам, моментът е много деликатен. Ако става въпрос за петролни интереси, минерални залежи и други подобни, ние се обръщаме към съответното правителство, което е на власт. Не желаем да възникват неудобни ситуации. Едно убийство не може да се скрие от печата и в случая то не убягна от вниманието на пресата. Но там не се споменава за никакви скъпоценни камъни, свързани с убийството. И засега няма нужда това да се разбира.

— Съгласен съм — потвърди Поаро. — Международните усложнения винаги трябва да се имат предвид.

— Именно — продължи началникът на полицията. — Мисля, че е правилно да се отбележи, че починалият владетел на Рамат се смяташе за приятел на нашата страна и че той би желал волята му относно неговата лична собственост, която може да се озове в страната, да бъде изпълнена. На какво възлиза тя никой не знае в момента. Ако настоящото правителство на Рамат претендира, че има някакви права над тази собственост и твърди, че му принадлежи, по-добре ще бъде, ако ние не знаем, че собствеността е в нашата страна. Но едно категорично отричане няма да бъде тактично.

— Човек никога не отрича категорично нещо, ако е дипломат — отбеляза Еркюл Поаро. — Обикновено се казва, че въпросът ще се проучи подробно, но в момента нищо определено не е известно — дори и починалият владетел на Рамат да е притежавал само едно яйце. То може да е още в Рамат, може да е на съхранение у някой верен приятел на принц Али Юсуф, може да е изнесено от страната от няколко души, а може да е скрито някъде в Рамат. — Той вдигна рамене. — Човек казва само, че нищо не знае.

— Благодаря ви — въздъхна началникът на полицията. — Точно това имах предвид. Мосю Поаро, вие имате много влиятелни приятели тук. Ползвате се с пълното им доверие. Те биха желали да ви поверят нещо неофициално, ако нямате нищо против.

— Не възразявам — отвърна Поаро. — Но да оставим този въпрос настрана. Имаме да обсъждаме много по-сериозни неща, нали? — Той огледа всички. — Или вие не мислите така? Но в края на краищата става дума за седемстотин и петдесет хиляди лири стерлинги или сума, сравнима с един човешки живот.

— Имате право, мосю Поаро — съгласи се началникът на полицията.

— Да, както винаги имате право — добави инспектор Келси. — Ние искаме да заловим убиеца. Много ще се радваме да чуем вашето мнение, мосю Поаро — добави той, — защото случаят би могъл да бъде решен предимно чрез отгатване, а както е известно, вие сте много добър точно в тази област. Цялата тази история е като омотано кълбо прежда.

— Чудесно го казахте — отвърна Поаро. — Човек трябва да изтегли една нишка и да размотае цвета, който търси. Така ще стигнем и до убиеца, нали?

— Именно.

— Тогава, ако не е много отегчително за вас отново да повтаряте всичко, разкажете ми каквото е известно досега.

И той се настани удобно.

Изслуша инспектор Келси, изслуша и Адам. И краткото резюме на полицейския началник. После се облегна назад, притвори очи и бавно кимна с глава.

— Две убийства — започна да размишлява той на глас, — извършени на едно и също място и при приблизително еднакви условия. Едно отвличане. Отвличане на момиче, което може би е централната фигура в заговора. Нека да установим защо може да е била отвлечена.

— Мога да повторя онова, което тя самата каза — каза Келси.

Поаро го изслуша.

— Всичко е толкова безсмислено — възнегодува той.

— И аз помислих така тогава. Всъщност, дори реших, че Шаиста си придава важност…

— Но факт е, че е отвлечена. Защо?

— Получи се писмо с искане за откуп — бавно изрече Келси, — но…

— Но мислите, че е лъжливо. Изпратили са го само за да поддържат теорията, че става дума за отвличане?

— Точно така. Никой не се яви на уговореното място.

— В такъв случай Шаиста е била отвлечена поради някаква друга причина. Но каква?

— Може би за да я накарат да разкрие къде са скрити скъпоценностите? — колебливо предположи Адам.

Поаро поклати глава.

— Тя не знае къде са скрити — изтъкна Поаро. — Това поне е ясно. Не, трябва да има нещо друго…

Гласът му постепенно заглъхна. Помълча минута-две свъсил вежди, а после се изправи и попита:

— Коленете й. Забелязвали ли сте коленете й?

Адам зяпна в почуда.

— Не. Защо да ги гледам?

— Има много причини, поради които един мъж се вглежда в коленете на момичетата — язвително отговори Поаро. — За нещастие, ти не си го направил.

— Да не би да има нещо необикновено в коленете? Белег или нещо подобно? Откъде да зная. Всички носят чорапи почти през цялото време, а и полите им са под коленете.

— А в плувния басейн? — подхвърли насърчително Поаро.

— Никога не съм я виждал да влиза в него — отвърна Адам. — Прекалено студено е за нея, предполагам. Свикнала е на по-топъл климат. Но за какво намеквате? За белег или нещо подобно?

— Не, не, изобщо не става дума за нещо такова. Жалко, въпреки всичко.

Той се обърна към началника на полицията.

— С ваше разрешение бих искал да се свържа с моя стар приятел — префекта на Женева. Надявам се да ми помогнете.

— Искате да попитате дали не се е случило нещо, докато е учила там ли?

— Може би. Разрешавате ли? Добре. Само една моя идея. — Той помълча, а после продължи. — Между другото, има ли нещо във вестниците относно отвличането?

— Емирът Ибрахим е много настоятелен.

— Но аз забелязах малко съобщение в клюкарската рубрика. За една чужденка, която внезапно изчезнала от училището. Водещият рубриката предполага, че става дума за разцъфнала любов.

— Идеята беше моя — призна Адам. — Изразът ми се стори сполучлив.

— Забележително. Значи сега преминаваме от отвличане към нещо по-сериозно. Убийство. Две убийства в „Медоубенк“.