Агата Кристи
Котка сред гълъбите (12)

Единадесета глава
Съвещание

Когато инспектор Келси се върна на гарата, дежурният сержант каза:

— Тук е някакъв Адам Гудмън. Чака ви, сър.

— Адам Гудмън ли? О, да. Градинарят.

Младият мъж бе станал почтително на крака. Беше висок, тъмнокос, с приятна външност. Носеше изцапани кадифени панталони, придържани хлабаво от износен колан, и разкопчана светлосиня риза.

— Чух, че сте искали да ме видите.

Гласът му звучеше грубо като на всички млади хора в днешно време, дори леко предизвикателно.

— Да, заповядайте в моята стая — отвърна Келси.

— Не знам нищо за убийството — намусено изрече Адам Гудмън. — То няма нищо общо с мен. Снощи си бях у дома, в леглото.

Келси само кимна небрежно с глава.

Настани се зад бюрото си и направи знак на младия мъж да заеме стола срещу него. Един млад цивилен полицай незабележимо бе последвал двамата и седна на известно разстояние от тях.

— Така — започна Келси. — Вие сте Гудмън. — Той погледна бележката на бюрото си. — Адам Гудмън.

— Точно така, сър. Но първо бих желал да ви покажа това.

Държанието на Адам изведнъж се промени. Предизвикателството и намусеността му се изпариха. Стана тих и почтителен. Извади нещо от джоба си и го подаде на инспектора. Келси го погледна и леко вдигна вежди. После вдигна глава.

— Няма да имам нужда от тебе, Барбар — каза той.

Дискретният млад полицай стана и излезе, като умело прикри изненадата си.

— Аха — измърмори Келси, като замислено оглеждаше Адам. — Ето значи кой сте вие? И какво, по дяволите, правите…

— В девическо училище ли? — довърши младият човек мисълта му. Гласът му пак прозвуча предизвикателно, но после се засмя. — Наистина това е първата ми задача от този род. Не приличам ли на градинар?

— Не приличате на тукашните градинари. Те обикновено са по-възрастни. Разбирате ли нещо от градинарство?

— Доста. Майка ми бе добра градинарка. Типично за англичанка. Тя се погрижи да остави достоен заместник.

— И какво по-точно става в „Медоубенк“, за да сте там?

— Всъщност, не знаем какво става в „Медоубенк“. Моята задача е само да наблюдавам. Или поне беше — до снощи. Убийство на учителка по физкултура. Не се вмества в училищната програма.

— Но се случва — въздъхна инспектор Келси. — Всичко може да се случи навсякъде. Разбрах това. И все пак мисля, че този случай е доста необичаен. Какви са причините за всичко това?

Адам му разказа. Келси слушаше с интерес.

— Несправедливо се отнесох с онова момиче — отбеляза той. — Но съгласете се, че историята й звучеше прекалено фантастично, за да бъде истина. Скъпоценни камъни на стойност между половин и един милион лири стерлинги? На кого казвате, че принадлежат?

— Уместен въпрос. За да му се отговори, трябва да се съберат цял рояк юристи по международно право и те вероятно няма да са на едно мнение. Въпросът може да бъде оспорван от много страни. До преди три месеца те са принадлежали на Негово височество принц Али Юсуф от Рамат. Но сега? Ако се появят в Рамат, те ще принадлежат на настоящото правителство — ще се погрижат за това. Али Юсуф може да ги е завещал на някого. В такъв случай зависи как ще се изпълни завещанието и дали няма някой да го оспори. Може да принадлежат на семейството му. Но в действителност, ако вие или аз ги намерим на улицата и ги сложим в джоба си, те практически ще принадлежат на нас. Ако, разбира се, не съществува някакъв законен механизъм, който да ни ги вземе. Сигурно ще опитат, международното право е ужасно заплетено…

— Искаш да кажеш, че който ги намери — негови са — попита инспектор Келси, като поклати неодобрително глава. — Не е много почтено — добави поучително той.

— Не — потвърди Адам. — Не е почтено. И затова по дирите им са немалко групировки. Нито една от тях не страда от скрупули. Разчуло се е, разбирате ли. Може да е слух, може да е истина, но се говори, че са измъкнати от Рамат точно преди революцията. А по въпроса как — съществуват няколко версии.

— Но какво общо има „Медоубенк“? Заради малката разглезена принцеса ли?

— Принцеса Шаиста, първа братовчедка на Али Юсуф. Да. Някой може да се опита да й предаде стоката или да се свърже с нея. Според мен около училището се въртят разни съмнителни личности. Например някаква мисис Колински, която е отседнала в „Гранд хотел“. Изключително важна птица от така наречената международна паплач. Нищо криминално, всичко е напълно законно, почтено, но събира много полезна информация. После една жена от Рамат, която танцува в кабаре. Узнахме, че работи за едно чуждо правителство. Не знаем къде е тя сега; дори не знаем как изглежда, но се говори, че се навърта в тази част на света. Не ви ли се струва, че всичко се върти около „Медоубенк“? А снощи беше убита мис Спрингър.

Келси кимна замислено.

— Истинска бъркотия — отбеляза той, като се поколеба за миг. — Виждате ли, онези филми, които дават по телевизията… толкова пресилени — така поне си мислим… не допускаме, че може да се случи в действителност. И наистина не се случва — поне в нормалния ход на нещата.

— Тайни агенти, грабеж, насилие, убийство, кръстосан разпит — съгласи се Адам. — Безумно, но такива неща съществуват в живота.

— Но не и в „Медоубенк“! — изтръгна се спонтанно от Келси.

— Разбирам какво имате предвид — отвърна Адам. — Обида за ранга на училището.

Последва мълчание, а сетне инспектор Келси попита:

— А ти какво мислиш, че се е случило снощи?

Адам изчака и каза бавно:

— Спрингър е била в спортната зала посред нощ. Защо? Трябва да започнем от тук. Няма смисъл да се чудим кой я е убил, докато не разберем защо е била там по това време. Да допуснем, че въпреки безукорния си, изпълнен с движение живот, тя е имала проблеми със съня си, станала е, погледнала е през прозореца и е видяла светлина в спортната зала. Нейният прозорец гледа натам, нали?

Келси кимна утвърдително.

— И тъй като бе силна и безстрашна жена, тя отишла да види какво става. Заварила е там някой, който е правел — какво? Не знаем. Но бил хванат толкова натясно, че я е застрелял.

Келси отново кимна.

— Мислим, че така е станало — каза той. — Само че последното, което казахте, малко ме озадачава. Човек не стреля задължително, за да убива. Не се подготвя за такова нещо, освен ако…

— Освен ако не става дума за нещо голямо. Съгласен съм! Можем да го наречем случая с Невинната Спрингър, която е застреляна в изпълнение на служебния си дълг. Но съществува и друга вероятност. Спрингър получава по някакъв начин информация, отива да работи в „Медоубенк“ или така й нареждат шефовете й — заради образованието й… Тя изчаква някоя подходяща нощ, промъква се в спортната зала (тук отново се препъваме във въпроса защо?). Някой я проследява… или я чака… някой с пистолет, който е готов да го използва… Но отново — защо? За какво? Всъщност какво, по дяволите, има в тази спортна зала? Не мога да си представя какво би могло да бъде скрито там.

— Нищо не е имало скрито там, гарантирам. Преровихме всичко — шкафчетата на момичетата, шкафчето на мис Спрингър. Най-различни спортни принадлежности — всички напълно нормални и необходими. Освен това постройката е съвсем нова! Там не е имало никакви скъпоценни камъни.

— Дори и да е имало нещо, може да е било преместено, разбира се. От убиеца — отбеляза Адам. — Другата вероятност е, че спортната зала е била използвана като място за срещи — от мис Спрингър или някой друг. Удобна е за такова нещо. Сравнително далече от училището. И същевременно ако някой бъде забелязан да отива там, винаги може да отговори, че е видял светлина и така нататък, и така нататък. Да допуснем, че мис Спрингър е отишла там, за да се срещне с някого. Скарали са се и е била застреляна. Или друг вариант — мис Спрингър забелязва, че някой излиза от училището, проследява го и вижда или научава нещо, което не трябва.

— Не съм я виждал преди да умре — каза Келси, — но от начина, по който всички говорят за нея, стигнах до извода, че си е пъхала носа навсякъде.

— И на мене това ми се струва най-вероятното обяснение — съгласи се Адам. — Който много пита — бързо остарява. Мисля, че именно любопитството я е отвело в спортната зала.

— Но ако е имала среща, тогава… — поде Келси.

Адам започна да кима енергично.

— Да. В такъв случай в училището има някой, който заслужава по-подробно внимание от наша страна. Котка сред гълъбите, така да се каже.

— Котка сред гълъбите — повтори Келси, поразен от израза. — Една от учителките, мис Рич каза нещо подобно днес.

Той потъна в размисъл в продължение на една-две минути.

— Този срок три нови дами са попълнили персонала — каза той. — Шапланд, секретарката. Бланш, учителката по френски език и самата мис Спрингър. Тя е мъртва, затова я изключвам. Ако има котка сред гълъбите, тогава е най-вероятно да е една от двете. — Той погледна към Адам с очакване. — Имате ли някакви предположения относно другите две?

Адам се замисли.

— Един ден хванах мадмоазел Бланш да излиза от спортната зала с виновно изражение на лицето. Сякаш беше вършила нещо нередно. Аз обаче бих заложил на другата — Шапланд. Тя е хладнокръвна и има мозък в главата си. Бих се поразровил в миналото й, ако бях на ваше място. Защо, по дяволите, се смеете?

— Тя подозира вас — ухили се Келси. — Хванала ви, като излизате от спортната зала и държанието ви й се сторило странно!

— По дяволите! — изруга с възмущение Адам. — Какво нахалство!

Инспектор Келси възвърна авторитетния си вид.

— Въпросът е там — обясни той, — че високо ценим „Медоубенк“. Училището е първокласно. Мис Булстрод е прекрасна жена. Колкото по-скоро разнищим тази история, толкова по-добре ще бъде за училището. Искаме да разясним нещата и да възвърнем престижа на „Медоубенк“.

Той замълча и погледна замислено Адам.

— Мисля — продължи той, — че ще трябва да кажем на мис Булстрод кой сте. Тя ще си държи езика зад зъбите — не се съмнявайте в това.

Адам поразмисли за миг. Сетне кимна с глава.

— Добре — съгласи се той. — При тези обстоятелства мисля, че това е почти неизбежно.