Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (45)

Глава 44

— Противно на желанието и препоръките ми, мадам Скарлати, моите съдружници са твърдо решени да чуят какво имате да кажете — заговори уродливият, бръснат Хайнрих Крьогер. — Моята позиция по въпроса бе изложена пред вас пределно ясно. Вярвам, че паметта ви служи добре в това отношение.

Около масата се разнесе шепот. Размениха се погледи. Никой от мъжете не очакваше, че Хайнрих Крьогер е влизал в контакт с Елизабет Скарлати.

— Паметта ми служи много добре. Вашите съдружници са събрали в едно значителна мъдрост и вековен опит, които, подозирам, далече надхвърлят вашите, било то колективно, или самостоятелно.

Повечето от мъжете просто сведоха очи, а някои притиснаха устни в тънка усмивка. Елизабет бавно огледа всяко от лицата около масата.

— Виждам, събрали сме се любопитно множество тук. Всички сме добре представени. Работим в разностранни области. Само допреди няколко кратки години някои от нас бяха врагове, но подобни спомени по необходимост не се пазят дълго… Да видим. — Без да се обръща конкретно към някого Елизабет Скарлати говореше бързо и почти ритмично. — Моята собствена страна, трябва да отбележа с тъга, е загубила двама свои представители тук. Но едва ли молитвите са най-подходящият спомен за господата Бутройд и Торнтън. Ако ли пък е тъй, не съм аз тази, която да ги изкажа. Все пак, Съединените щати са бляскаво представени тук от мистър Гибсън и мистър Ландър. Събрани заедно, те представляват почти двайсет процента от мощната нефтена индустрия на американския югозапад. Да не говорим за съвместната им експанзия в северозападните територии на Канада. Активите в лично владение и на двамата, общо, възлизат на двеста двайсет и пет милиона… Нашият доскорошен противник, Германия, е изпратила тук хер фон Шницлер, хер Киндорф и хер Тисен; И. Г. Фарбен; баронът на въглищата на Рур; големите стоманодобивни компании. Оценка за личното състояние? Кой би се наел да отгатне при тези размирни времена във Ваймар? Може би сто седемдесет и пет милиона, най-малко… Но някой липсва в тази група. А вярвам, че е бил успешно завербуван. Говоря за Густав Круп. С него залогът нараства значително… Англия ни изпраща господата Мастерсън, Лийкок и Инес-Боуен — едва ли може да се събере по мощен триумвират в Британската империя — мистър Мастерсън — с половината от целия внос от Индия, плюс Цейлон, както разбирам; притежаваната от мистър Лийкок значителна част от Британската фондова борса; и мистър Инес-Боуен — негова е най-мощната самостоятелна текстилна групировка в цяла Шотландия и Хибридите. Активите в лично владение поставям общо на границата на тристате милиона… Франция също проявява щедрост. Мосю Д’Алмейда, сега всъщност осъзнавам, че той е истинският собственик на Италианската железопътна мрежа, което отчасти, сигурна съм, се дължи на италианското му потекло. И мосю Доде. Има ли някой от нас, който да не е използвал поне част от търговската му флотилия? Активи в лично владение на стойност сто и петдесет милиона… И накрая, нашите северни съседи от Швеция: Хер Мирдал и хер Олафсен. Не е далеч от ума — Елизабет изгледа остро мъжа със странното лице в другия край на масата, — че единият от тези господа, хер Мирдал, владее контролния пакет акции на Доненфелд, най-могъщата групировка на Стокхолмската борса, докато множеството компании на хер Олафсен просто имат пълен контрол над износа на шведско желязо и стомана. Общо активи в лично владение — около сто двайсет и пет милиона… Разбира се, господа, терминът активи в лично владение по идея изключва една значителна част от вашето състояние, която може да се превърне в ликвидност бързо, лесно и без да представлява опасност за пазарите ви… В противен случай, не бих и помислила да ви обиждам като поставям в толкова скромни граници вашето богатство.

Елизабет спря, за да постави куфарчето си точно пред себе си. Мъжете около масата бяха възбудени и с тревожни предчувствия. Неколцина бяха шокирани при небрежното споменаване на неща, които бяха третирали като максимално поверителна информация. Американците, Гибсън и Ландър, бяха предприели канадското си похождение тихомълком, без юридическа санкция, в нарушение на американско-канадските договори. Германците, фон Шницлер и Киндорф, имаха тайни срещи с Густав Круп, който отчаяно се стремеше да запази неутралитета си поради страха си от бъдещето на Ваймар. Ако тези срещи се разкриеха, Круп се бе заклел, че ще изнесе наяве всичко за двамата. Французинът, Луи Франсоа Д’Алмейда, пазеше с цената на живота си степента на своя контрол над Френско-Италианските железници. Ако това излезеше наяве, собствеността му щеше да бъде лесно конфискувана от републиката. Той бе закупил акциите от контролния пакет от италианското правителство благодарение на директни подкупи.

А Мирдал, масивният швед, облещи очи, като не искаше да вярва на ушите си, когато Елизабет заговори така точно за Стокхолмската борса. Неговата собствена компания бе погълнала тайно Доненфелд при една фантастично сложна операция по сливане, станала възможна само благодарение на незаконната разпродажба на американски ценни книжа. Ако това станеше публично достояние, шведските закони щяха да бъдат задействани и той щеше да бъде разорен. Единствено англичаните изглеждаха абсолютно сдържани, спокойно горди от постиженията си. Но дори и тази така висока степен на самоувереност беше подвеждаща. Защото Сидни Мастерсън, неоспоримият наследник на търговското кралство на сър Робърт Клайв, едва бе приключил с цейлонското споразумение. То бе напълно неизвестно във вносно-износния свят, а част от договорите можеха да предизвикат основателни въпроси. Дори някои биха казали, че те са сключени с измама.

Приглушени, тихи реплики бяха разменени в групите около масата на четири езика. Елизабет вдигна глас само толкова, че да бъде чута.

— Разбирам, че обсъждате казаното с вашите съветници — каквито, предполагам, са те. Ако смятах, че тази среща изисква преговори на по-ниско ниво, щях да доведа и собствените си адвокати. Така те биха си поприказвали отделно, докато ние продължаваме. Но решенията, до които ще стигнем тази вечер, господа, трябва да са само наши!

Хайнрих Крьогер седна на ръба на стола си. После заговори грубо и остро.

— Не бих бил така сигурен, че ще има някакви решения. Няма никакви решения за вземане! Нищо от това, което ни казахте, не би било проблем да се научи от всяка по-голяма счетоводна фирма!

Някои от хората около масата — особено двамата германци, а също и Д’Алмейда, Гибсън, Ландър, Мирдал и Мастерсън — избягваха да погледнат към него. Защото Крьогер грешеше.

— Така ли смятате? Може би. Но в такъв случай, изглежда пропуснах вас, нали?… Това не би трябвало да допускам, вие сте очевидно ужасно важен.

Отново няколко от мъжете край масата, с изключение на споменатите, имаха следи от усмивки по лицата си.

— А всъщност умствените ви способности са толкова ограничени, колкото и вие самият — Елизабет бе доволна от себе си. Засега отбелязваше успех в този най-важен аспект от изявата си. Думите й достигаха и провокираха Ълстър Стюарт Скарлет. Тя продължи, без да отвръща на репликата му. — Придобити по странен начин активи на стойност двеста и седемдесет милиона долара, при продажбата си, при най-съмнителните възможни обстоятелства, биха изгубили петдесет, вероятно шейсет процента от пазарната си цена. Ще ви дам авансово най-малката загуба, така че ще се спра на сумата от сто трийсет и пет милиона долара при сегашните курсове на валутите. Сто и осем, ако сте се оказали слаб.

Матю Кенфийлд се отблъсна леко от стената, но после застана на мястото си.

Мъжете около масата бяха като ударени с гръм. Жуженето на гласовете нарасна чувствително. Съветници клатеха невярващо глава, кимаха в знак на съгласие, вдигаха вежди, неспособни на отговор. Всеки от присъстващите смяташе, че знае по нещо за останалите. Очевидно никой не знаеше нищо за Хайнрих Крьогер. Не бяха дори сигурни какво оправдава присъствието му на масата. Елизабет прекъсна смущението им.

— Все пак, мистър Крьогер, вие сигурно знаете, че кражбата, когато е неоспоримо доказуема, трябва да бъде само юридически призната, преди да бъдат взети нужните мерки. А има международни съдилища и заповеди за екстрадиране. Следователно възможно е вашите активи да бъдат оценени на… нула!

Над масата падна пълна тишина, като дванайсетте мъже и съветниците им съсредоточиха изцяло вниманието си върху Хайнрих Крьогер. Думи като кражба, съдилища и екстрадиране бяха недопустими за тази маса. Това бяха опасни думи. Крьогер, мъжът от когото мнозина от тях смътно се бояха по причини, свързани единствено с огромното му влияние и в двата лагера, сега бе предупреден.

— Не ме заплашвайте, възрастна госпожо — гласът на Крьогер бе нисък и самоуверен. Той се облегна назад в стола си и погледна свирепо към майка си на другия край на дългата маса. — Не отправяйте обвинения, които не можете да докажете. Ако сте готова да се опитате, мога веднага да ви отвърна… Ако вие или колегите ви сте били надиграни, тук не е мястото, където да плачете. Съчувствие тук няма да намерите! Бих отишъл дори дотам, че да кажа, че сте стъпили на несигурна почва под краката си! — той не отместваше прикования си в нея поглед. Елизабет нямаше повече сили да понася очите му. Тя погледна настрани.

Не бе готова да направи нищо — не и с него, не и с Хайнрих Крьогер. Не би заложила на карта живота на цялото си семейство повече, отколкото вече го бе направила. На тази маса нямаше да използва името му Скарлати. Не по този начин. Не сега. Имаше друг път за това.

Крьогер бе спечелил точка. Това бе очевидно за всички и Елизабет трябваше да побърза, така че да не остане време за размисъл върху нейната загуба.

— Задръжте парите си. Те са съвсем без значение.

На тази маса фразата „без значение“, прикачена към толкова милиони бе впечатляваща. Елизабет знаеше това.

— Господа. Преди да бъдем прекъснати, изложих пред вас, в групи по страни, активите в лично владение с точност до пет милиона на всяка група. Смятах, че това ще е по-прилично, отколкото разбивката на състоянието на всеки от вас персонално — някои неща са, все пак, свещени. Но, както неколцина от вас знаят, по отношение на някои постъпих доста нечестно. Намекнах за няколко случая на — да кажем — деликатни преговори, които, убедена съм, са били за вас строго секретни. И биха — ако мога да използвам фразата на мистър Крьогер — внесли нестабилност в почвата под краката ви във вашите страни, ако те станат известни там.

Седмина от цюрихската дванайсеторка бяха потънали в мрачно мълчание. Петима бяха любопитни.

— Имам предвид моите сънародници, мистър Гибсън и мистър Ландър, а също мосю Д’Алмейда, Сидни Мастерсън и разбира се брилянтния хер Мирдал. Би трябвало тук да включа и две трети от германските инвеститори — хер фон Шницлер и хер Киндорф — по причини, за които, сигурна съм, те се досещат.

Никой не заговори. Никой не се обърна към съветниците си. Всички погледи бяха събрани върху Елизабет.

— Нямам намерение да постъпвам нечестно спрямо никой от вас, господа. Имам по нещо за всеки.

Един глас, различен от този на Крьогер, наруши тишината. Бе англичанинът, Сидни Мастерсън.

— Мога ли да запитам какъв е смисълът на всичко това? На цялото това… инцидентно разузнаване? Убеждавам се, че сте работили много упорито и доста точно, ако съдя по изнесеното за мен. Но никой от нас тук не е тръгнал да се състезава за медал с лика на Исус. Вие сигурно осъзнавате това.

— Разбирам го добре, наистина. В противен случай, не бих била тук тази вечер.

— Тогава защо? Защо е всичко това? — акцентът бе немски. Гласът принадлежеше на гръмкия барон на Долината на Рур, Киндорф.

— Вашата телеграма, мадам — продължи Мастерсън, — ние всички получихме едни и същи такива — насочваше зони на взаимен интерес. Струва ми се, стигнахте дори дотам, да кажете, че активите на Скарлати могат да са едва ли не на наше общо разположение. Много щедро, наистина… Но сега, трябва да се съглася с мистър Крьогер. Говорите така, сякаш ни заплашвате и съвсем не съм сигурен, че това ми харесва.

— Хайде, мистър Мастерсън! Нима вие се скъпихте с английското злато, когато преговаряхте с половината от местните дребни земевладелци в далечна Индия? Или може би хер Киндорф не подкупи открито своите профсъюзи, за да започнат стачки за по-високи заплати в момента, когато французите излязат от Рур? Моля ви! Вие обиждате всички ни! Разбира се, че ще ви заплашвам! И уверявам ви, това, което ще чуете отсега нататък, ще ви хареса още по-малко!

Мастерсън стана на крака. Неколцина други преместиха столовете си. Над масата витаеше враждебност.

— Нямам намерение да слушам повече — каза Мастерсън.

— Тогава утре по пладне Форин офис, Британската фондова борса и управителният съвет на Асоциацията на английските вносители ще получат детайлно изложение за крайно незаконните ви сделки в Цейлон! Там сте заложили огромни средства! Новината би отпушила пълно изтегляне от всички ваши ценни книжа!

Мастерсън остана до стола си.

— Бъдете проклета! — пророни само той, докато сядаше обратно. Над масата отново настъпи тишина. Елизабет отвори куфарчето си.

— Тук имам по един плик за всеки един от вас. Имената ви са напечатани отпред. Всеки от пликовете съдържа разбивка на индивидуалното ви състояние. Предимствата ви, и слабите ви места… Един плик липсва. Да… влиятелният и много важен мистър Крьогер няма свой илик. Честно казано, не смятам, че го заслужава.

— Предупреждавам ви!

— Много съжалявам, мистър Крьогер.

Думите отново бяха изречени бързо, но вече никой не слушаше. Вниманието на всички бе концентрирано върху Елизабет и нейното куфарче.

— Някои пликове са по-дебели от други, но нека никой не обръща прекалено голямо внимание на този фактор. Всички сме запознати със значението на широката диверсификация след определена точка — Елизабет посегна в коженото си куфарче.

— Вие сте вещица! — силният акцент на Киндорф сега бе станал и гърлен. Вените по слепоочията му се бяха издули.

— Заповядайте, ще ви ги раздам. И докато всеки от вас разгръща миниатюрното си портфолио, аз ще продължа да говоря, което, зная, ще ви се хареса.

Пликовете бяха подадени от ръка на ръка по дългите редици от двете страни на масата. Някои бяха разкъсани на момента, жадно и настървено. Други, подобно на карти в ръцете на опитни играчи на покер, бяха държани внимателно и предпазливо.

Матю Кенфийлд продължаваше да стои до стената. Лявата му ръка му причиняваше остра болка в превръзката, а дясната се потеше в джоба на сакото му стегната около револвера. От мига, в който Елизабет бе идентифицирала Ълстър Скарлет чрез двеста и седемдесетте милиона, той не можеше да отдели очи от него. Нареклият се Хайнрих Крьогер. Този отвратително грозен, арогантен кучи син бе човекът, който му трябваше! Това бе гнусното копеле, виновно за всичко! Той бе адът на Джанет.

— Виждам, че всички имате своите пликове, с изключение, разбира се, на вездесъщия мистър Крьогер. Господа, обещах ви, че няма да съм несправедлива и така ще бъде. Дори петима от вас не биха могли да оценят правилно влиянието на Скарлати, освен ако нямаме пред нас, както се казва при евтините стоки, мостри, подходящи само за договаряне. Затова, докато преглеждате съдържанието на пликовете си, аз ще се очертая накратко тези деликатни моменти.

Няколко от мъжете, които вече четяха, вдигнаха очи към Елизабет, без да помръдват глава. Други предизвикателно оставиха листовете на масата. Някои подадоха страниците на съветниците и впериха поглед в старицата. Елизабет погледна през рамо към Матю Кенфийлд. Безпокоеше се за него. Знаеше, че най-после изправен пред Ълстър Скарлет напрежението му щеше да нарасне неимоверно. Тя се опита да му вдъхне увереност с погледа си и леката си усмивка.

Той не погледна към нея. Тя видя само омразата в очите му, пронизваща мъжа с име Хайнрих Крьогер.

— Ще започна по азбучен ред, господа… Мосю Доде, Република Франция едва ли би продължила да дава на вас държавните си поръчки, ако имаше представа, че онези ваши кораби, които плаваха под парагвайски флаг, превозваха оръжия и боеприпаси за вражески на Франция страни по време на войната. — Доде бе замръзнал на мястото си, но Елизабет с любопитство забеляза как тримата англичани настръхнаха срещу французина. Предсказуемите, противоречиви британци!

— Но, моля ви, мистър Инес-Боуен. Вие може и да не сте пращали муниции, но колко бяха неутралните кораби, натоварени от десетки индийски пристанища с текстил, предназначен за Бремерхавен и Куксхавен през същия този период?… И мистър Лийкок. Не се забравя така лесно ирландския корен, нали? Шин Фейн процъфтя значително под вашия патронаж. С пари, прехвърлени чрез вас за ирландското въстание, взело живота на хиляди британски войници, по време, когато Англия най-малко можеше да си позволи това! И тихият, спокоен хер Олафсен — некоронованият принц на шведската стомана. Или може би вече крал? Може и да е така, след като шведското правителство му плати няколко състояния накуп за неизвестно колко тона нисковъглероден ингот. Той обаче не бе дошъл от неговите фабрики. Бе прехвърлен от другия край на света, от порутените рудници на Япония!

Елизабет посегна към куфарчето си още веднъж. Мъжете около масата приличаха на трупове — неподвижни, само мозъкът им работеше. Заради Хайнрих Крьогер Елизабет бе решила да подпише собствения си смъртен акт. Крьогер стоеше отпуснат на стола си и я гледаше. Елизабет извади тънка книжка от куфарчето си.

— И накрая стигаме до хер Тисен. Той се представя пред нас най-безболезнено. Без тежка измама или държавна измяна, само с дребни закононарушения и голям срам. Едва ли това би било най-подходящият спомен за къщата на фамилия Август Тисен — тя хвърли книжката по средата на масата. — Помия, господа, долна гадост! Фриц Тисен — порнограф. Доставчик на мръсотия. Книжки, памфлети, дори филми. Напечатани и заснети в складовете на Тисен в Кайро. Всички правителства на този континент осъдиха неизвестния източник. Ето го тук, господа. Вашия съдружник.

В продължение на една дълга минута никой не проговори. Всеки един от присъстващите бе зает изцяло със себе си. Всеки преценяваше вредата, която можеше да му донесат разкритията на старата Скарлати. Във всеки един от случаите материалните загуби бяха придружавани с позор от различна степен. Репутации щяха да висят на косъм. Старицата бе отправила дванайсет обвинения и бе лично обявила дванайсет присъди — „виновен“. Кой знае защо никой не се замисли за тринайсетия, Хайнрих Крьогер.

Сидни Мастерсън прониза враждебната тишина с високо, пресилено покашляне.

— Много добре, мадам Скарлати. Вече казахте всичко, за което споменах по-рано. Все пак би трябвало да ви напомня, че ние не сме безсилни мъже. Обвиненията и контраобвиненията са част от живота ни. Адвокати биха опровергали всяко отправено от вас обвинение и, уверявам ви, заведените дела за клевета с материални щети ще излязат силно напред в работата ни… Все пак, когато се прилагат похватите на улицата, има и съответни отговори… Ако смятате, че се опасяваме от публичното презрение, повярвайте ми, общественото мнение се манипулира с далеч по-малко пари, отколкото има представени на тази маса!

Думите на Мастерсън вдъхнаха известна увереност у господата от Цюрих. Около масата имаше кимане в знак на съгласие.

— И за миг не подлагам на съмнение това, което казвате, мистър Мастерсън. Или който и да е от вас… Липсващи документи, директори-опортюнисти т.е. изкупителни жертви. Моля, господа! Задоволявам се само с това, че рискът далеч не би бил добре дошъл за вас. Както и напрежението, което съпровожда подобни неприятни проблеми.

— Oui, мадам — Клод Доде бе външно спокоен, но под кожата си се чувстваше вкаменен. Може би колегите му от Цюрих не познаваха добре френския народ. Не бе изключено да завърши и на пилона пред наказателния отряд. — Вие сте права. Подобни неприятности трябва да се избягват. Така че, какво следва по-нататък? Какво сте приготвили за нас, а?

Елизабет замълча. Не бе сигурна защо. Водеше я инстинктът й, или интуицията, но тя се обърна и погледна към данъчния инспектор.

Матю Кенфийлд не бе помръднал от мястото си край стената. Видът му предизвикваше съжаление. Сакото му бе паднало от лявото му рамо и откриваше черната превръзка, която поддържаше ръката му, докато дясната си длан продължаваше да държи в джоба си. Изглежда непрекъснато преглъщаше в опит да не напуска окончателно обкръжаващата го реалност. Елизабет забеляза, че той сега избягваше да гледа към Ълстър Скарлет. По всичко личеше, че полага усилия да не прекрачи границата на лудостта.

— Извинете ме, господа — Елизабет стана от стола си и се приближи към Кенфийлд. Прошепна му тихо: — Елате на себе си! Задължавам ви да го сторите! Няма нищо, от което да се боите. Не и в тази стая!

Кенфийлд заговори бавно, без да помръдва устни. Елизабет едва успя да го чуе, но това, което чу, я изплаши. Не заради съдържанието му, а заради начина, по който той го бе казал. Матю Кенфийлд бе станал равен на присъстващите в тази цюрихска зала. Бе се превърнал в един от тях — сега той също бе готов да сее смърт.

— Казвайте каквото имате да казвате и да свършваме… Искам го. Съжалявам, но това е. Погледнете го сега, госпожо, защото не след дълго няма да го има.

— Елате на себе си! Подобни думи няма да помогнат на никой от нас — каза тя, завъртя се на пети и се върна до стола си. — Както може би сте забелязали, господа, моят млад приятел е сериозно ранен. Дължи го на вас… или някой от вас, в опита му да не ми позволи да стигна до Цюрих. Актът бе крайно подъл и провокативен.

Мъжете се спогледаха.

Доде, чиято фантазия не спираше да сменя картини на национален позор с вдигнатите дула на наказателния отряд, отговори бързо:

— Защо някой от нас би направил нещо такова, мадам Скарлати? Ние не сме маниаци. Ние сме бизнесмени. Никой не е искал да попречи на идването ви в Цюрих. Погледнете, мадам, ние сме всички тук.

Елизабет погледна към мъжа, на име Крьогер.

— Един от вас се противопостави със сила на тази среща. По нас бе стреляно преди по-малко от половин час.

Мъжете погледнаха към Хайнрих Крьогер. Неколцина започваха да се гневят. Този Крьогер май бе твърде безразсъден.

— Не — отговори той просто и натъртено, отвръщайки на погледа й. — Аз се съгласих с вашето пристигане тук. Ако бях искал да ви спра, щях да го сторя.

За пръв път, откакто срещата бе започнала, Хайнрих Крьогер погледна към търговеца на спортни стоки в далечния ъгъл на стаята, наполовина прикрит от лошата светлина. Реакцията му бе само на умерено учудване, когато бе разбрал, че Елизабет Скарлати го бе довела в Цюрих. Умерено, защото познаваше склонността на Елизабет към необичайното както в персонала, така и в методите й. И защото тя вероятно нямаше под ръка никой друг, когото да командва така лесно, както тази гладна за пари конска муха на висшето общество. Той би бил удобен шофьор или разсилен. Крьогер мразеше този тип хора.

Или може би бе нещо друго?

Защо този търговец бе вперил поглед в него? Нима Елизабет му бе казала нещо? Не би могла да постъпи толкова глупаво. Мъжът бе от онзи тип, който би я изнудил на момента.

Едно бе ясно. Той трябваше да бъде убит.

Но кой се бе опитал вече да го убие? Кой се бе опитал да спре Елизабет? И защо?

Същия въпрос занимаваше в този миг и съзнанието на Елизабет Скарлати. Защото тя бе повярвала на Крьогер, когато той отрече да е организирал покушение срещу тях.

— Моля, продължете, мадам Скарлати. — Гласът бе на Фриц Тисен, чието лъстиво лице продължаваше да се черви от разкритието на Елизабет за заниманията му в Кайро. Той бе взел книжката от средата на масата.

— Ще продължа — тя се приближи до масата встрани от стола си, без да сяда и отвори още веднъж куфарчето си. — Остава ми още един пункт, господа. С него ще можем да завършим работата си и ще дойде ред на решенията. Този документ е размножен в дванайсет екземпляра за всеки от оцелелите дотук инвеститори. Тези, които са придружени от съветници, ще трябва да ползват едно и също копие. Моите извинения, мистър Крьогер, но, изглежда, не съм приготвила копие за вас.

От мястото си в края на масата тя раздаде дванайсет тънки кафяви плика. Всеки бе запечатан с восък и в ръцете на получателя си правеше почти неудържим порива да го разкъса на момента. Никой обаче не желаеше да издава така очевидно безпокойствието си.

Когато всеки от дванайсетте мъже получи по един плик пред себе си, те един по един започнаха да ги отварят.

Почти две минути единственият звук, доловим в залата, бе шумоленето на листата. Дори дишането, изглежда, бе прекратено. Мъжете от Цюрих бяха хипнотизирани от видяното. Елизабет заговори.

— Да, господа. Това, което държите в ръцете си, е планираната ликвидация на „Скарлати индъстрис“… За да не подхранвате илюзорни съмнения относно валидността на този документ, можете да забележите, че срещу всяка подгрупа активи са отбелязани имената на индивиди, корпорации, или синдикати, които са всъщност купувачите… Всяко едно от тези имена както на индивидите, така и на корпорациите, ви е познато. Ако не лично, то поне по репутацията им. Познавате техните възможности, а, сигурна съм, не сте в неведение и относно амбициите им. В рамките на следващите двайсет и четири часа „Скарлати индъстрис“ ще принадлежи на тях.

За повечето от мъжете от Цюрих, запечатаната в пликовете информация бе потвърждение на плъзналата мълва. Слуховете, че нещо необичайно става в Скарлати, бяха стигнали и до тях. Някакво разтоварване на активи при странни обстоятелства.

Значи това беше. Скарлати слизаше от сцената.

— Мащабна операция, мадам Скарлати — дебелият шведски баритон на Олафсен изпълни залата. — Но, повтарям въпроса на Доде, какво сте приготвили за нас?

— Моля, обърнете внимание на най-долната цифра от последната страница, господа. Макар да съм почти сигурна, че вече сте го направили. — Последва шумоленето на хартия — обръщаха бързо на последната страница. — Там пише седемстотин и петнайсет милиона долара… Общите бързо ликвидни активи на присъстващите около тази маса, при най-добро стечение на обстоятелствата, са на стойност един милиард сто и десет милиона… Или разликата помежду ни възлиза на триста деветдесет и пет милиона долара… Или, казано по друг начин, ликвидацията на Скарлати ще представлява шейсет и четири цяло и четири процента от вашите активи. Ако, разбира се, вие господа можете да конвертирате активите си в лично владение така, че да не предизвикате финансова паника.

Мълчание.

Някои от мъжете на масата посегнаха към раздадените им преди пликове — разбивката на личното им състояние.

Един от тях бе Сидни Мастерсън, който се обърна към Елизабет с пресилена усмивка.

— И това, което предполагам, че искате да кажете, мадам Скарлати, е, че тези шейсет и четири процента и нещо са всъщност секирата, която държите над нашите глави?

— Именно, мистър Мастерсън.

— Скъпа моя госпожо, наистина започвам да се съмнявам в нормалния ви разсъдък…

— На ваше място не бих си го позволила.

— Тогава аз ще си го позволя, фрау Скарлати — злъчно започна фон Шницлер от И. Г. Фарбен, облягайки се с видимо самодоволство назад в стола си. — Това, което сте направили дотук, трябва да ви е струвало много… А, питам се, какво целите? Не можете да откупите нещо, което не се продава… Ние не сме корпорация с акции, свободно предоставени на борсата. Не можете да удържите победа над нещо, което не съществува!

Характерните му за немец устни бяха още по-ясно изразени; арогантността му бе толкова отблъскваща, колкото и се говореше. Елизабет изпитваше определена неприязън към него.

— Много точно, фон Шницлер.

— Тогава, може би — изсмя се германецът сте били една глупачка. Не бих искал аз да поемам вашите загуби. Искам да кажа, не можете да отидете при някой приказен Baumeister и да му заявите, че вашите пари са повече от нашите, значи той трябва да ни изхвърли на улицата!

Неколцина от мъжете от Цюрих се засмяха.

— Това, наистина, би било най-лесно, нали? Да се насочиш към един обект, да преговаряш с един човек. Жалко, наистина, че не мога да постъпя така. Би било многократно по-лесно, толкова пъти по-евтино… Но аз съм принудена да работя но другия начин, скъпия… Нека го кажа другояче, господа. Преди известно време избрах именно този начин. В момента текат часовете до привеждането му в действие.

Елизабет погледна към мъжете от Цюрих. Някои бяха впили очи в нея, следейки за най-малката проява на несигурност, за едва доловимия признак за блъф. Други бяха фиксирали погледа си върху някой неодушевен предмет — концентрирани изцяло в старанието си да филтрират нотките на гласа или уловят изказан от нея неверен факт или дадена некомпетентна оценка. Това бяха хора, които раздвижваха цели нации с един свой жест или една дума.

— В началото на утрешния делови ден, съобразено с часовите пояси, от Скарлати ще бъдат извършени преводи на огромен по размера си капитал до финансовите центрове на петте държави, представени тук. В Берлин, Париж, Стокхолм, Лондон и Ню Йорк вече завършиха преговорите за мащабни покупки на свободния пазар на най-голямото възможно количество акции от вашите централни корпорации… Преди пладне на следващия делови ден, господа, Скарлати ще разполага със значителен, макар, разбира се, не и контролен, пакет акции в множество от вашите предприятия… На стойност шестстотин и седемдесет милиона долара!… Разбирате ли какво означава това, господа?

— Ja! — изрева Киндорф. — Така ще вдигнете курса и ще ни докарате цяло състояние! Няма да притежавате нищо!

— Скъпа моя госпожо, вие сте невероятна — цените на текстила на Инес-Боуен отдавна не се бяха покачвали. Перспективата го бе почти въодушевила.

Д’Алмейда, който бе осъзнал, че тя не може да повлияе на Френско-Италианските му железници погледна от друг ъгъл:

— Вие не можете да закупите и един единствен дял от собствеността ми, мадам!

— Някои от вас имат повече късмет от други, мосю Д’Алмейда.

Лийкок, финансистът, с лека следа от провинциален акцент в култивираната си реч каза:

— Приемайки това, което казвате, мадам Скарлати, а то е напълно осъществимо, нима ще пострадаме?… Оказва се, че не ни носите вест за починал роднина, а за спечелен на добра цена съдружник — той се извърна към останалите, очаквайки да види признание за чувството си за хумор.

Елизабет пое дълбоко въздух, преди да заговори. Изчака, докато мъжете от Цюрих отново прехвърлят вниманието си върху нея.

— Казах, че до пладне Скарлати ще бъде в положението, което ви описах… Един час по-късно обаче, от берлинския Курфуерщендам ще се издигне вълна, която ще залее пазарите чак на Уолстрийт в Ню Йорк! Час по-късно Скарлати ще се освободи от тази собственост за нищожна част от стойността й! Предвидила съм — за по три цента на всеки долар… Едновременно с това всяко късче информация относно съмнителните ви дела, ще бъде предадено на най-големите осведомителни агенции във вашите държави… На клевета, сама по себе си, бихте устояли, господа. Но вече никога няма да сте същите, ако тя е придружена и от финансова паника! Някои от вас ще останат слабо засегнати. Други ще бъдат унищожени. За мнозинството от вас ефектът ще бъде опустошителен!

Последва тиха секунда шок, след което залата се взриви. От съветниците заповеднически се искаха отговори. Отговорите биваха изревавани, за да бъдат чути.

Хайнрих Крьогер скочи от стола си и закрещя към групата:

— Спрете! Спрете! Глупаци такива, спрете! Тя никога няма да го направи! Тя ви блъфира!

— Наистина ли си мислите така? — извика Елизабет над гласовете на останалите.

— Ще те убия, кучко!

— Вие сте побъркана, фрау Скарлати!

— Само опитай… Крьогер! Само опитай! — Матю Кенфийлд застана до Елизабет, втренчил кръвясалите си от гняв очи в Ълстър Стюарт Скарлет.

— Кой, по дяволите, си ти, въшливи търговецо? — изрева Крьогер, сграбчил масата, и заби погледа си в Кенфийлд.

— Виж ме добре! Аз съм твоят палач!

— Какво?

Мъжът на име Хайнрих Крьогер присви обезобразените си очи. Бе объркан. Откъде се бе взел този паразит? Но, в момента нямаше време да мисли. Гласовете на мъжете от Цюрих бяха достигнали връхната си точка. В момента те си крещяха един на друг.

Хайнрих Крьогер стовари юмрука си върху масата. Трябваше да вземе положението под свой контрол. Трябваше да ги накара да замълчат.

— Стига!… Чуйте ме! Замълчете, за да ви кажа защо тя не може да стори нищо! Не може, казвам ви!

Един по един гласовете стихнаха, докато най-сетне отново стана тихо. Мъжете от Цюрих гледаха към Крьогер. Той посочи с пръст Елизабет Скарлати.

— Познавам тази жена-кучка! Виждал съм я да го прави и преди! Събира хората при себе си, влиятелни хора, и ги сплашва. Те изпадат в паника и зарязват всяка своя идея! Тя разчита на страха, пъзльовци такива! На страха!

Доде тихо му каза:

— С това не ни казвате нищо. Защо тя да не може да стори това, което каза?

Крьогер не сваляше поглед от Елизабет Скарлати, докато отговаряше.

— Защото за да го направи, трябва да разруши всичко, за което се е борила цял живот. Това би означавало краят на Скарлати!

Сидни Мастерсън проговори почти шепнешком:

— Това е повече от очевидно. Но отговор все още нямаме.

— Тя не би могла да живее без властта си! Повярвайте ми! За нея властта е животът!

— Това е едно мнение — отвърна Елизабет Скарлати, изправена срещу сина си от другия край на масата. — Нима искате мнозинството от хората на тази маса да изложат на риск всичко на базата на вашето мнение?

— Бъди проклета!

— Този Крьогер е прав, скъпа — провлеченият тексаски акцент бе непогрешим. — С това ще се съсипеш. Ще останеш дори без гърне, дето да пикаеш.

— Езикът ви не отстъпва по вулгарност на операциите ви, мистър Ландър.

— Не давам и конска фъшкия за празни приказки, жено. Падам си по парите и затова не мога да разбера защо искаш да изиграеш целия този номер.

— Фактът, че правя всичко това, е достатъчен, мистър Ландър… Господа, казах, че времето ви тече. Следващите двайсет и четири часа ще бъдат или един нормален вторник, или ден, който никога няма да бъде забравен във финансовите столици на този свят… Някои от присъстващите тук ще оцелеят. Но повечето от вас — не. Какво избирате, господа?… Осмелявам се да посоча, че с оглед на всичко, което изложих пред вас, едно финансово решение, при което мнозинството оставя едно малцинство да продиктува неговото унищожение, не е нищо друго освен слабо.

— Но какво искате от нас? — Мирдал винаги се бе пазарил предпазливо. — Някои от нас може би биха предпочели да преживеят ефекта от заплахите ви, отколкото да се подчинят на исканията ви… Понякога си мисля, че всичко е една игра. Какви са вашите искания?

— Тази… групировка да бъде разтурена незабавно. Всички финансови и политически връзки в Германия, независимо с коя фракция или организация, да бъдат прекъснати веднага! Тези от вас, на които са били поверени постове в Съюзническата контролна комисия, да подадат оставка незабавно!

— Не! Не! Не! Не! — Хайнрих Крьогер бе бесен. Удари юмрук с все сила по масата. — Тази организация бе създавана години! Ние ще контролираме икономиката на цяла Европа. Ще контролираме самата Европа! Цялата! Ще го направим!

— Чуйте ме, господа! Мистър Мирдал спомена, че това е игра! Игра е, разбира се! Игра, на която посвещаваме живота си! Душите си! Тя ни поглъща и ние искаме все повече и повече, докато накрая настигнем собственото си унищожение… Хер Крьогер казва, че не съм можела да живея без властта, която съм преследвала и спечелила. Може и да е прав, господа! Но може би ми е време да достигна и аз онзи логичен завършек, който в момента жадувам и за който съм готова да заплатя всяка цена… Разбира се, че ще направя както ви казах, господа. Аз казвам „добре дошла“ на смъртта!

— Нека тогава тя да е вашата, не наша — Сидни Мастерсън я бе разбрал.

— Да бъде, мистър Мастерсън. Но, знаете ли, не съм изкушена от алтернативата. Оставям на всички вас отговорността да се преборите с този нов странен свят, в който навлизаме. Не мислете и за секунда, че не мога да ви разбера! Да разбера това, което сте направили! И още по-ужасяващото, защо сте го направили!… Оглеждате се в собствените си царства и ви обзема страх. Виждате властта си застрашена — от теории, правителства, странно звучащи идеи, които глозгат по корените ви. Чувствате непреодолимата си нужда да защитите феодалните системи, които са ви родили. От което и има нужда може би. На тях не им остава дълго… Но вие няма да го направите така!

— След като разбирате всичко така добре, защо искате да ни спрете? Това начинание защитава всички ни. В крайна сметка и вас самата. Защо ни спирате? — Д’Алмейда не би оцелял след една загуба на Френско-Италианските железници.

— Винаги се започва така: по-малката от двете злини, по-голямото добро… Нека кажем, че аз ви спирам, защото вредата, която причинявате, е далеч по-голяма от лекарството, което ще донесете. За това — толкова!

— Това е смехотворно! Казвам ви пак, тя никога няма да го направи! — Крьогер удряше с длан по масата, но никой не му обръщаше някакво внимание.

— Като казвате, че времето ни изтича, мадам Скарлати, какво имате предвид? Казаното от вас предполага, че времето вече е изтекло. Скъпият начин е бил вечен избран…

— В Женева има човек, мистър Мастерсън, който очаква да му позвъня по телефона. Ако този телефонен разговор бъде проведен, той ще изпрати телеграма до офисите ми в Ню Йорк. С пристигането на тази телеграма, операцията се отменя. Ако не, тя ще се приведе в изпълнение според плана.

— Това е невъзможно! Толкова сложни и важни ходове да се отменят с телеграма? Не ви вярвам — мосю Доде бе сигурен в разорението си.

— Поемам риска от значителни материални щети, ако това не стане така, мосю Доде.

— Подозирам, че поемате риск много по-голям от този, мадам. Никой няма да ви има вяра отново. Скарлати ще бъдат изолирани.

— Съществува подобна перспектива, мистър Мастерсън. Но не е задължително. Пазарът е гъвкав… Е, господа? Вашият отговор?

Сидни Мастерсън се надигна от стола си.

— Обадете се по телефона. Няма друг избор, господа, не съм ли прав?

Мъжете от Цюрих се спогледаха. Бавно започнаха да стават от столовете си и да събират документите пред себе си.

— Край. Без мен — Киндорф сгъна кафявия плик и го пъхна в джоба си.

— Вие сте хищен звяр. Не бих пожелал да ви срещна на арената и с цяла армия зад гърба си — изправи се Лийкок.

— Ако ще и цялата тази работа да излезе кравешко лайно, няма да се подхлъзна на него — Ландър побутна Гибсън, който с мъка се примиряваше с факта.

— Не можем да сме сигурни… Там е цялата работа. Не можем да бъдем сигурни — каза Гибсън.

— Спрете! Почакайте! Чакайте! — закрещя Хайнрих Крьогер. — Само да го направите! Само излезте оттук! И сте мъртви!… Всеки един от вас, пиявици гнусни, ще умре! Пиявици! Наляти с кръв пиявици!… Вие ни смучете кръвта, сключвате договори, после изчезвате… Уплашени за заводчетата! Проклети копелета еврейски! Не ни трябвате! Никой от вас! Но вие ще дойдете при нас! И тогава ще ви накълцаме и хвърлим на кучетата! Проклети свини! — лицето на Крьогер бе почервеняло с най-силното си червено — думите му се преплитаха една след друга.

— Престанете, Крьогер! — Мастерсън направи една крачка в посока към мъжа, по чието лице бяха избили петна. — Край! Не можете ли да разберете? Приключихме!

— Не мърдай от мястото си, долен английски педераст! — Крьогер извади пистолета от кобура си. Кенфийлд, застанал до Елизабет, видя, че това бе четирийсет и пети калибър с дълго дуло и би отнесъл с един изстрел половин човешко тяло.

— Никой да не мърда!… Край! Краят никога няма да настъпи, докато аз не кажа, че е дошъл! Проклети гадни свини! Изплашени червеи! Твърде далече сме стигнали!… Никой не може вече да ни спре!… — той посочи с пистолета Елизабет и Кенфийлд. — Край?! Ето чий край е дошъл! Нейният!… Махни се от пътя ми! — той обиколи и тръгна по лявата страна на масата, при което французинът Доде пропищя.

— Недейте, мосю! Не я убивайте! Направите ли го, разорени сме!

— Предупреждавам ви, Крьогер! Убиете ли я, ще отговаряте пред нас! Не ще успеете да ни сплашите! Няма да унищожим самите себе си заради вас! — Мастерсън бе застанал отстрани до Крьогер, като раменете им почти се докосваха. Англичанинът нямаше да се отдръпне.

Без нито дума, без предупреждение, Хайнрих Крьогер насочи пистолета си към стомаха на Мастерсън и стреля. Трясъкът бе оглушителен, а Сидни Мастерсън подскочи във въздуха, свивайки се през кръста, целият окървавен. Падна на пода, мъртъв.

Единайсетте мъже от Цюрих зинаха ужасени, някои нададоха вик. Хайнрих Крьогер продължаваше да пристъпва напред. Тези, които бяха на пътя му, се отдръпваха.

Елизабет Скарлати остана на мястото си. Бе впила очи в тези на сина си убиец.

— Проклинам деня, в който бе роден. Ти омърси името на баща си. Но чуй това, Хайнрих Крьогер, и чуй го добре! — гласът на старицата изпълваше просторната зала. Силата на излъчването й бе такава, че дори синът й бе за момент зашеметен и само я гледаше с омраза, докато тя огласяваше присъдата си за неговата екзекуция. — Твоята самоличност ще бъде разгласена от първите страници на всеки вестник в цивилизования свят, в деня след моята смърт! Ще бъдеш подгонен по начин, който наистина заслужаваш! Луд, убиец, крадец! И всеки мъж в тази стая, всеки инвеститор ще бъде дамгосан като твой съдружник, ако те оставят жив и след тази нощ!

Някаква необуздана ярост избухна в изкривените очи на Хайнрих Крьогер. Тялото му се тресеше от гняв. Той блъсна един стол пред себе си, изпращайки го на земята. Просто да я убие не би било достатъчно. Трябваше да я убие в упор, трябваше да види със собствените си очи как животът и съзнанието на Елизабет Скарлати потъват в небитието.

Матю Кенфийлд държеше спусъка на пистолета в десния си джоб. Никога не бе стрелял през джоба си и знаеше, че ако не уцели, той и Елизабет щяха да умрат. Не бе сигурен още колко можеше да изчаква. Щеше да се прицели в горната част на гърдите на наближаващия ги мъж, най-голямата мишена пред него. Издържа, колкото беше възможно.

Гърмежът от малкия револвер и болката от куршума в рамото на Скарлет бяха тъй шокиращи за него, че той за момент разтвори очи в недоумение.

За Кенфийлд това бе достатъчно.

С дясното си рамо той блъсна Елизабет с всичка сила, изпращайки немощното й тяло на земята, извън обсега на Крьогер, докато самият той се хвърли наляво. Извади револвера от джоба си и стреля отново в мъжа, наречен Хайнрих Крьогер.

Огромният пистолет на Крьогер изгърмя в пода, докато той се свличаше надолу.

Кенфийлд стана, олюлявайки се, забравил непоносимата болка в лявата си ръка, която бе притисната под собствената му тежест. Нахвърли се върху Ълстър Стюарт Скарлет, измъквайки пистолета от желязната му хватка. Започна да удря с цевта по лицето на Хайнрих Крьогер. Не можеше да спре.

Да смачка лицето! Да унищожи отвратителното лице!

Накрая, го издърпаха назад.

— Gott! Мъртъв е! Halt! Спрете! Повече нищо не можете да направите! — големият и силен Фриц Тисен го бе задържал.

Матю Кенфийлд почувства, че отмалява и се свлече на пода.

Мъжете от Цюрих се бяха събрали около него. Неколцина помогнаха на Елизабет, докато останалите се наведоха над Хайнрих Крьогер.

От вратата, водеща към коридора, дойде бързо чукане.

Фон Шницлер пое командването в свои ръце.

— Пуснете ги! — нареди той със силния си германски акцент.

Д’Алмейда бързо отиде до вратата и я отвори. На входа стояха няколко шофьори. Като ги видя, Кенфийлд си помисли, че тези мъже не само караха коли. Бяха въоръжени.

Докато лежеше на пода, покосен от ужасните болки и шока, Кенфийлд видя как някакъв доста груб на вид мъж, с руса, късо подстригана коса се наведе ниско над тялото на Хайнрих Крьогер. Бе разбутал другите настрани за части от секундата и вдигна безформения клепач на окото му.

В този момент Кенфийлд се запита дали напрежението от последните няколко часа не си правеше шега с него, като изкривяваше някакси зрителните му процеси.

Или русият мъж наистина бе прошепнал нещо в ухото на Хайнрих Крьогер?

Нима Хайнрих Крьогер бе все още жив?

Фон Шницлер застана над Кенфийлд.

— Ще бъде изнесен. Наредих да бъде убит с един смъртоносен изстрел. Но и без това, той е мъртъв. Всичко свърши.

Дебелият фон Шницлер тогава отправи нови команди към шофьорите около Крьогер на немски. Неколцина от тях започнаха да повдигат безжизненото тяло, но те бяха спрени от русия мъж с късата коса. Той ги избута от пътя си, без да им позволява да се докоснат до тялото.

После сам вдигна Хайнрих Крьогер от пода и го изнесе през вратата. Останалите го последваха.

— Как е тя? — Кенфийлд посочи към Елизабет, която бе настанена в един стол. Тя бе вперила поглед към вратата, откъдето бе изнесено тялото на човека, за когото никой не знаеше, че бе неин син.

— Добре е! Сега може да се обади по телефона! — Лийкок полагаше всички усилия да изглежда решителен.

Кенфийлд се надигна от пода и отиде до Елизабет. Опря длан до набръчкана й буза. Не можеше да се сдържи.

По страните й се стичаха сълзи.

Тогава Матю Кенфийлд вдигна очи. До него достигна рева на мощен автомобил, който бързо заглъхваше. Бе обезпокоен.

Фон Шницлер му бе казал, че е заповядал да се нанесе смъртен изстрел.

А изстрел не бе даден.

 

 

На една миля оттам, на Винтерхурщрасе, двама мъже качиха един труп на близкия камион. Не знаеха точно какво да направят. Всички бяха наети именно от мъртвия, за да спрат автомобила по пътя до Фалке хаус. Бе им предплатил, както те бяха настояли. Сега той бе умъртвен от куршума, предвиден за шофьора на автомобила, преминал преди час. Докато влачеха тялото по скалистия наклон към камиона, кръвта, бликнала от устата, напои и едни идеално подстригани и пригладени мустаци.

Човекът на име Пул бе мъртъв.