Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Skarlati Inheritance, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Коларов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2009 г.)
Издание:
ИК „Бард“, 1993
Оформление на корицата: „Megahrom“, Петър Христов
Редактор: Богомил Самсиев
Компютърна обработка: Линче Шопова
Bantam Books, 1982
История
- —Добавяне
Глава 39
Телеграмите бяха на английски и като се изключат имената и адресите на получателите, съдържанието им бе идентично. Всяка от тях бе изпратена във фирмата или корпорацията, където конкретното лице заемаше най-високия пост. Часовите пояси бяха взети под внимание и всяка телеграма щеше да пристигне при получателя си в дванайсет на обед, в понеделник, занесена на ръка срещу подписана саморъчно обратна разписка от самия адресат.
Елизабет Скарлати искаше тези знаменити корпорации да бъдат идентифицирани писмено и саморъчно. Искаше тези, които щяха да получат нейната телеграма, да знаят, че тук ставаше дума преди всичко за бизнес.
Всяка телеграма гласеше следното:
ОТ ПОКОЙНИЯ МАРКИЗ ДЬО БЕРТОЛД
СКАРЛАТИ ИНДЪСТРИС ЕДИНСТВЕНО ЧРЕЗ ДОЛУПОДПИСАНИЯ БЯХА ИНФОРМИРАНИ ЗА ПРЕДСТОЯЩАТА ВИ КОНСОЛИДАЦИЯ ТОЧКА КАТО ЕДИНСТВЕН ГОВОРИТЕЛ ЗА СКАРЛАТИ ДОЛУПОДПИСАНИЯТ СМЯТА ЧЕ СЪЩЕСТВУВАТ ОБЛАСТИ ОТ ВЗАИМЕН ИНТЕРЕС ТОЧКА ПРИ НУЖНИТЕ УСЛОВИЯ АКТИВИТЕ НА СКАРЛАТИ БИХА МОГЛИ ДА БЪДАТ НА ВАШЕ РАЗПОЛОЖЕНИЕ ТОЧКА ДОЛУПОДПИСАНИЯТ ЩЕ ПРИСТИГНЕ В ЦЮРИХ ТОЧНО СЛЕД ДВЕ СЕДМИЦИ НА ТРЕТИ НОЕМВРИ ВЕЧЕРТА В ДЕВЕТИЯ ЧАС ТОЧКА СРЕЩАТА ЩЕ СЕ СЪСТОИ ВЪВ ФАЛКЕ ХАУС
Реакциите бяха тринайсет на брой, на различни езици, всяка самостоятелна, но всички обединени от една обща своя черта.
Страх.
Имаше и четиринайсета реакция и тя се разгръщаше в апартамента, резервиран за Хайнрих Крьогер в мадридския хотел „Емперадор“. Името й бе ярост.
— Няма да го допусна! Това просто няма да стане! Те всички ще бъдат мъртви! Мъртви! Мъртви! Мъртви! Тя бе предупредена! Свършено е с тях! Всички, до един! Мъртви. Ще дам заповедите си довечера! Не, веднага!
Чарлз Пенингтън, изпратен от Лудендорф като бодигард за Крьогер, стоеше в другия край на стаята и наблюдаваше през балкона червеникавите, разтворени като ветрило лъчи на испанското слънце.
— Великолепно! Просто великолепно!… Не се дръж като идиот! — погледна той към Хайнрих Крьогер. В покой това закърпено и смачкано лице бе достатъчно грозно. Разгневено, бе отвратително. Сега бе почервеняло от ярост.
— Не ми казвай ти…
— О, спри най-сетне! — Пенингтън бе видял, че Крьогер продължава да тъпче с крака телеграмата от Хауърд Торнтън, в която се съобщаваше за свикваната от Скарлати среща в Цюрих. — Какво значение има това за теб? Или за който и да е друг от нас? — Пенингтън бе отворил плика и бе прочел съобщението, защото, както бе казал и на Крьогер, нямал представа кога ще се върне той от аудиенцията си с папския нунций. А би могло и да е нещо спешно. Това, което той не бе казал на Крьогер, бе фактът, че Лудендорф му бе наредил да следи всички писма, телефонни обаждания — всичко — което животното получаваше. Това му доставяше удоволствие.
— Не ни трябват повече хора! Не можем да приемем никой! Никой! В Цюрих ще настъпи паника! Ще се разбягат от нас!
— Те всички вече са получили телеграмите. Ако ще се разбягат, не можеш да ги спреш. Освен това тази Скарлати се къпе в пари, ако е същата, за която си мисля. Има милиони… Направо сме късметлии, че иска да се присъедини. За Бертолд, подобно на тебе, нямах особено високо мнение — миризлив, френски евреин, но ако той е погодил този номер, свалям му шапка. Все пак, повтарям, какво значи това за тебе?
Хайнрих Крьогер прониза с поглед стилния, леко женствен англичанин, който подръпна ръкавелите си, така че едва да се показват под ръкавите на сакото му. Червено-черните копчета бяха оградени от мекия ленен плат на светлосинята му риза. Крьогер знаеше, че тази външност бе измамна. Подобно на общителния Бутройд, Пенингтън бе убиец, за когото работата представляваше духовна храна. Бе високо ценен от Хитлер, а още повече от Йозеф Гьобелс. Въпреки това Крьогер вече бе решил. Не можеше да рискува!
— Това събиране няма да се състои! Тя ще бъде убита. Лично ще наредя да бъде убита.
— В такъв случай трябва да ти напомня, че подобни решения трябва да се вземат колективно. Не можеш да решаваш сам… А, струва ми се, няма да намериш друг, който да се съгласи с теб.
— Не си тук, за да ми заповядваш какво да правя!
— Не, точно за това съм… Аз получавам заповедите си от Лудендорф. А той, разбира се, знае за телеграмата от Торнтън. Телеграфирах му преди няколко часа — Пенингтън погледна небрежно часовника си. — Излизам да хапна… Честно казано, бих предпочел да се храня сам, но ако настояваш да дойдеш, ще изтърпя компанията ти.
— Ти, дребен мошенико! Ще ти откъсна вратлето!
Пенингтън застана нащрек. Знаеше, че Крьогер не бе въоръжен: револверът му бе на бюрото в спалнята, и изкушението бе голямо. Можеше да го убие, да използва телеграмата за доказателство и да каже, че Крьогер не се е подчинил. Но тогава изникваше проблемът с испанските власти и нужното бързо изтегляне от сцената. А Крьогер имаше да върши важна работа. Странно бе, че Хауърд Торнтън бе толкова тясно свързан с нея.
— Това е възможно, не ще и дума. Но тогава, без съмнение, всеки от нас би могъл да издебне другия по милион начини, нали? — Пенингтън извади тънък пистолет от кобура под мишницата си. — Така например, бих могъл да изпратя точно един куршум право в устата ти, ето в този миг… Но аз няма да го направя, въпреки твоето предизвикателство, защото заповедта е нещо по-голямо и от двама ни. Ще трябва да отговарям за действията си и без съмнение ще бъда екзекутиран заради теб. Но ти също ще бъдеш застрелян, ако тръгнеш да действаш на своя глава.
— Ти не познаваш тази Скарлати, Пенингтън. Аз я познавам!
Как е научила за Бертолд? Какво е успяла да научи от него?
— Разбира се, вие сте стари приятели! — засмя се англичанинът и прибра пистолета си.
Как! Как? Тя не би се осмелила да му се противопостави! Единственото, което ценеше, бе името Скарлати, наследството и бъдещето му. Тя знаеше без капка съмнение, че той щеше да ги изтреби! Как! Защо?
— На тази жена не може да й се има вяра! Не трябва да й се има вяра!
Чарлз Пенингтън дръпна надолу блейзера си, така че раменете му да паднат на мястото си и сакото да прикрие леката издутина на кобура му. Запъти се към вратата в спокойно очакване на chorizo.
— Наистина ли, Хайнрих? А нима на някой от нас може да се има вяра?
Англичанинът затвори вратата, оставяйки след себе си само бледия аромат на Ярдлис.
Хайнрих Крьогер изглади смачканата телеграма в ръката си.
Торнтън бе хвърлен в паника. Всеки от останалите тринайсет от Цюрих бе получил същата телеграма от Елизабет Скарлати. Но никой, освен Торнтън, не знаеше кой е той.
Крьогер трябваше да действа бързо. Пенингтън не го бе излъгал. Щяха да го разстрелят, ако наредеше Елизабет Скарлати да бъде убита. Това обаче не означаваше, че такава заповед не може да се издаде след Цюрих. Всъщност след Цюрих това щеше да бъде задължително.
Но най-напред, земята на Торнтън. Той бе инструктирал Торнтън, заради собствената си безопасност, да се откаже от нея. Уплашеният американец не бе възразил, а идиотът нунций бе готов да действа като по поръчка. За славата на Исус — още един удар срещу атеистите комунисти.
Парите и собствеността щяха да бъдат прехвърлени в рамките на една седмица. Торнтън изпращаше адвоката си от Сан Франциско, да довърши преговорите и да подпише документите.
В мига, в който земята станеше негова, Хайнрих Крьогер щеше да изпрати заповед за смъртта на американеца, която никой не можеше да отмени.
А когато този предателски живот бъдеше стъпкан, Хайнрих Крьогер щеше да бъде свободен. Щеше да се превърне в самото олицетворение на новия ред. Никой нямаше да знае, че Ълстър Скарлет съществува.
Освен едного.
Но той щеше да се изправи лице срещу лице с нея в Цюрих.
В Цюрих щеше да я убие.