Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (39)

Глава 38

Елизабет Скарлати се изправи в леглото си. Край нея бе поставена масичка за карти и листове хартия бяха пръснати навсякъде — по леглото, върху масата, по целия под на стаята. Някои бяха в добре подредени купчини, други — пръснати. Някои бяха защипани в едно и белязани с етикети, други бяха небрежно захвърлени и готови за кошчето.

Бе четири часа следобед, а тя бе излизала от стаята си само веднъж, за да отключи на Джанет и Матю. Бе забелязала, че те изглеждат ужасно: изтощени, може би дори болни. Тя разбра какво се бе случило. Напрежението бе станало твърде голямо за държавния служител. Той трябваше да се оттегли за известно време, да се отпусне. Но след като вече бе стигнал до това състояние, щеше да е по-добре подготвен за предложението й.

Елизабет хвърли последен поглед на листата, които държеше в ръка.

Е, значи това е! Картината бе станала ясна, фонът — запълнен.

Бе казала, че мъжете от Цюрих може и да са създали невероятен план. Сега вече бе сигурна в това.

Ако този план не бе тъй уродливо зъл, тя може би щеше да се съгласи със сина си. Може би щеше да се гордее с участието му в него. Но в реалния си вид, той само я изпълваше с ужас.

Тя се питаше дали Матю Кенфийлд щеше да го разбере. Но това не бе от значение. Дошъл бе ред на Цюрих.

Тя стана от леглото, вземайки листата със себе си, и отиде до вратата.

Джанет бе на бюрото и пишеше писма. Кенфийлд седеше в един стол и нервно четеше вестник. И двамата се стреснаха, когато Елизабет влезе в стаята.

— Знаете ли нещо за Версайския договор? — запита го тя. — За ограниченията, за изплащаните репарации?

— Толкова, колкото и всеки друг, предполагам.

— Запознат ли сте с плана Доус? Този откровено недомислен документ?

— Смятах, че с него репарациите стават по-поносими.

— Само временно. За него се уловиха политиците, които търсеха временни решения. Икономически, той е гибелен. Никъде не се посочва някаква крайна цифра. Ако някога се стигне до някаква окончателна цифра — все пак кой плаща за всичко — това ще е цената на пълния крах на германската промишленост.

— Какво искате да кажете?

— Изслушайте ме още минута. Искам да разберете… Имате ли представа кой следи за изпълнението на Версайския договор? Знаете ли чий глас се чува най-силно при вземането на решения по плана Доус? Кой в крайна сметка държи под контрол вътрешната икономика на Германия?

Кенфийлд остави вестника си на пода.

— Да. Някаква комисия.

— Съюзническата контролна комисия.

— За какво намеквате? — Кенфийлд стана от стола си.

— Точно за това, което започвате да подозирате. Трима души от цюрихския контингент са членове на Съюзническата контролна комисия. Версайският договор се изпълнява точно от тях. Събрани заедно, хората от Цюрих могат буквално да въртят на пръста си икономиката на Германия. Водещи индустриалци от най-големите сили на север, на запад, на югоизток. За капак — най-влиятелните финансисти в самата Германия. Глутница вълци. Те ще се погрижат политическите сили вътре в самата Германия да стигнат до сблъсък. Когато бомбата избухне — както това със сигурност ще стане — те ще са там, за да оберат каймака. За да осъществят този… грандиозен план, им е нужна само политическа база за действие. И повярвайте ми, намерили са я. В лицето на Адолф Хитлер и неговите нацисти… В лицето на сина ми, Ълстър Стюарт Скарлет.

— Господи! — тихо каза Кенфийлд, втренчил поглед в Елизабет. Не бе успял да разбере докрай детайлите в казаното от нея, но бе схванал смисъла му.

— Време е за Швейцария, мистър Кенфийлд.

Въпросите си щеше да задава но пътя.