Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (36)

Глава 35

Полетът на моноплана над Ламанша премина безпрепятствено — вятърът бе слаб, видимостта — отлична. Скарлет бе доволен от това, защото дразнещото гъделичкане на незаздравялата му операция в комбинация с развилнелия му се гняв можеше да превърне трудностите на едно пътуване във фатален негов край. Той почти не успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да следи компаса и уредите пред себе си, така че когато пред него се разкриха бреговете на Нормандия, пейзажът му се стори непознат. Все пак, бе виждал тази гледка десетки пъти.

На малкото летище край Лезю бе посрещнат от парижкия контингент, състоящ се от двама германци и един френски гасконец, чийто гърлен диалект малко се различаваше от този на немците.

Тримата европейци предполагаха, че човекът — те не знаеха името му — ще им нареди да се върнат Париж. И да изчакат нови инструкции.

Мъжът обаче имаше други намерения, като настоя всички те да се сместят на предната седалка, докато той сам се разположи на задната. Нареди автомобилът да ги отведе до Вернон, където двама от спътниците му трябваше да излязат и да се приберат сами до Париж. Шофьорът трябваше да остане.

Шофьорът отправи някакъв неясен протест, когато Скарлет му заповяда да продължи на запад към Монбелиар, малък град край швейцарската граница.

— Mein Herr! Това са четиристотин километра! Ще ни отнеме десет часа или повече по тези алпийски пътища!

— Трябва да сме там за вечеря. И не се обаждай повече!

— Може би щеше да е по-лесно за mein Herr, ако бе заредил и прелетя…

— Когато съм уморен, не летя. Не се притеснявай. В Монбелиар ще имаш от любимата си „морска храна“. Точно по твоята диета, Кирхер, от която се възбужда небцето.

— Jawohl, mein Herr! — ухили се Кирхер, знаейки, че мъжът бе наистина голям Oberfuhrer.

Скарлет се замисли. Отрепките! Един ден щяха да се отърват от всички подобни.

 

 

Монбелиар се оказа, че не се различава много от едно по-голямо село. Основният поминък на жителите му бе земеделието, като голяма част от добива се превозваше в Швейцария и Германия. Използваната валута, както и в много погранични градове, бе смесица от франкове, марки и швейцарски франкове.

Скарлет и шофьорът му пристигнаха малко след девет часа вечерта. Като се изключат няколкото спирания за гориво и една почивка за късен обяд, пътуването бе преминало без разговор помежду им. Мълчанието бе имало успокояващ ефект за притесненията на Скарлет. Сега вече можеше да мисли и без да се гневи, макар че ядът му не го напускаше. Шофьорът се бе оказал прав, когато каза, че един полет от Лезю до Монбелиар ще е по-лесен и по-малко изморителен, но Скарлет не можеше да рискува нарастващата умора от летенето да бъде съпроводена от евентуално избухване на гнева му…

По някое време същата вечер, или същата нощ — времето бе оставено неуточнено — щеше да се срещне с Прусака, човека от изключителна важност, способен да донесе всичко онова, на което малцина други бяха способни. Трябваше да е на нужната висота за тази среща — целият, до последната си мозъчна клетка. Не можеше да си позволи последните проблеми да разсеят концентрацията му. Срещата с Прусака бе кулминацията на месеци, години работа — от първата зловеща среща с Грегор Щрасер до превръщането на милионите му в швейцарски капитал. Той, Хайнрих Крьогер, притежаваше финансите, така отчайващо необходими на националсоциалистите. Значението му за партията сега бе признато.

Проблемите. Тези досадни проблеми! Но той бе взел своите решения. Щеше да постави Хауърд Торнтън в изолация; може би щеше да нареди да бъде убит. Този американец от Сан Франциско го бе предал. Ако стокхолмската афера бъде разкрита, вината трябва да се хвърли върху Торнтън. Бяха използвалите неговите връзки в Швеция и той очевидно бе разиграл голям обем акции на по-ниски цени за собствена изгода.

За Торнтън щяха да се погрижат.

Както и за френското конте, Жак Бертолд.

Торнтън и Бертолд! И двамата бяха недостойни! Алчни, глупави и недостойни!

Но какво се бе случило с Бутройд? Очевидно бе убит на „Калпурния“. Но как? Защо? Нямаше значение, той си заслужаваше да умре! Както и тъстът му. Нареждането на Ролинс да се убие Елизабет Скарлати бе тъпо! Избраният момент бе лудост! Не можеше ли Ролинс да разбере, че тя щеше да остави след себе си писма, документи? Мъртва тя бе далеч по-опасна, отколкото жива. Поне до момента, в който той не бе стигнал до нея — и заплашил скъпоценните й Скарлати. Тя вече можеше да умре! Сега това не би било от значение. И след като вече Бутройд го нямаше, Ролинс бе мъртъв и Торнтън бе на път, нямаше да остане никой, който да знае кой е той. Никой! Той бе Хайнрих Крьогер, водачът на новия ред!

Спряха край Лоберж де Моано, малко ресторантче с бюфет и хотелски стаи за пътуващите или за желаещите да се усамотят по други причини. За Скарлет това бе мястото на уговорената среща.

— Закарай колата по-долу и я паркирай — каза той на Кирхер. — Ще бъда в една от стаите. Вечеряй. Ще те повикам по-късно… Не съм забравил обещанието си.

Кирхер се ухили.

Ълстър Скарлет излезе от колата и се протегна. Чувстваше се по-добре, кожата му го дразнеше по-слабо и предстоящата среща го изпълваше с очакване. Именно такава работа трябваше да върши през цялото време! Дела — значими. Носещи власт.

Изчака докато колата се отдалечи достатъчно, за да го скрие от обсега на огледалото за обратно виждане. После се извърна от вратата, отдалечи се от нея и свърна по калдъръмената пътека. Недостойните никога не трябваше да научават нещо повече от това, което определяше полезността им.

Стигна до една неосветена врата и почука няколко пъти.

Вратата се отвори и един мъж, среден на ръст, с гъста, вълниста, черна коса и плътни, тъмни вежди застана в средата на рамката, като че ли за да охранява входа, а не да посрещне гост. Носеше сиво палто с баварска кройка и кафяви панталони. Лицето напомняше за мургаво ангелче с широко отворени очи и пронизващ поглед. Името му бе Рудолф Хес.

— Къде се забавихте? — Хес направи знак на Скарлет да влезе и затвори вратата. Стаята бе малка: имаше маса със столове около нея, шкаф, два лампиона, които осветяваха помещението. Другият мъж, който бе гледал от прозореца, очевидно за да потвърди самоличността на Скарлет, му кимна. Бе слаб, грозен мъж, с черти на хищна птица чак до орловия си нос. Куцаше.

— Йозеф? — обърна се Скарлет към него. — Не очаквах да те видя тук.

Йозеф Гьобелс премести погледа си върху Хес. Знаеше твърде слабо английски. Хес бързо преведе думите на Скарлет и Гьобелс сви рамене.

— Попитах ви къде се забавихте?

— Имах проблеми в Лезю. Не можах да намеря друг самолет, така че трябваше да дойда с кола. Денят ми бе дълъг, затова, моля ви, не го правете още по-тежък.

— Ach! От Лезю? Дълъг път. Ще поръчам да ви донесат малко храна, но трябва да побързате. Райнхарт чака от обяд.

Скарлет съблече авиаторската си куртка и я метна на шкафа.

— Как е той?

Гьобелс този път разбра достатъчно, за да се намеси.

— Райнхарт?… Из-нер-вен!

Той произнесе думата неправилно и Скарлет се ухили. Гьобелс си помисли, че този гигант е едно отвратително на вид същество. Оценката бе взаимна.

— Оставете храната. Райнхарт чака вече твърде дълго… Къде е той?

— В стаята си. Номер две, надолу по коридора. Излезе на разходка следобед, но все мисли, че някой ще го познае, така че се върна след десет минути. Струва ми се, че е недоволен.

— Идете го доведете… Заедно с малко уиски — той погледна към Гьобелс, надявайки се този отблъскващ, нисък мъж да излезе. Не бе хубаво Гьобелс да е там, докато Хес и той разговарят с аристократичния прусак. Гьобелс му приличаше на дребен еврейски счетоводител.

Но Скарлет знаеше, че не може да направи нищо. Хитлер бе твърде близък с Гьобелс.

Йозеф Гьобелс изглежда четеше мислите на високия мъж.

— Ich werde dabei sitzen wahrend Sie sprechen — той придърпа един стол към стената и седна.

Хес бе тръгнал надолу по коридора и двамата мъже бяха сами в стаята. Никой от тях не заговори.

Четири минути по-късно Хес се завърна. Следваше го застаряващ, твърде пълен германец, поне половин глава по-нисък от Хес, облечен с двуреден костюм и висока яка. Лицето му бе размекнато от излишна тлъстина, а бялата му коса бе ниско подстригана. Стоеше идеално изправен и въпреки внушителната му външност, Скарлет си помисли, че има нещо меко в излъчването му, което няма нищо общо с масивността му. Той прекрачи прага на стаята. Хес затвори вратата и я заключи.

— Господа. Генерал Райнхарт — застана мирно Хес.

Гьобелс се изправи от стола си и се поклони, удряйки петите си една в друга.

Райнхарт го изгледа равнодушно.

Скарлет забеляза реакцията на генерала. Приближи се до стария генерал и протегна ръка.

— Хер генерал.

Райнхарт се обърна с лице към Скарлет и макар да прикри добре реакцията си, впечатлението му от вида на Скарлет бе очевидно. Двамата мъже се ръкуваха формално.

— Моля седнете, Herr General — Хес бе безкрайно впечатлен от тяхното присъствие и не се опитваше да скрие този факт. Райнхарт седна на стола в края на масата. Това на момента предизвика недоволството на Скарлет. На същия стол бе искал да седне той, тъй като това бе мястото на водача.

Хес запита Райнхарт дали иска уиски, джин или вино. Генералът махна с ръка в знак на отказ.

— Нищо и за мен — каза Ълстър Скарлет, сядайки на стола вляво от Райнхарт. Хес забрави за подноса и също седна на мястото си. Гьобелс се оттегли накуцвайки до стола си край стената.

Скарлет заговори първи.

— Извинявам се за закъснението. Непростимо, но боя се, и неизбежно. Изникна неотложна работа при сподвижниците ни в Лондон.

— Вашето име, моля? — прекъсна го Райнхарт на английски със силен тевтонски акцент.

Скарлет изгледа кратко Хес, преди да отговори.

— Крьогер, Herr General. Хайнрих Крьогер.

Райнхарт не сваляше очи от Скарлет.

— Мисля, че това не е вашето име, сър. Вие не сте германец — каза той с равен глас.

— Симпатиите ми са на страната на германците. И то до такава степен, че избрах да бъда наричан с името Хайнрих Крьогер.

Хес ги прекъсна.

— Хер Крьогер оказва безценна помощ на всички ни. Изключено би било да напреднем в такава степен без него, сър.

— Amerikaner… Заради него ли не говорим немски?

— Това в скоро време ще бъде поправено — каза Скарлет. Всъщност той вече говореше почти безупречен немски, но смяташе, че отстъпвайки с езика, изпада в неизгодно положение.

— Аз не съм американец, генерале — отвърна Скарлет на погледа на Райнхарт, без да отстъпва и педя. — Аз съм гражданин на новия ред!… За да го видя осъществен съм дал толкова, ако не и повече, колкото всеки друг жив или мъртъв… Моля, не забравяйте това в този наш разговор.

Райнхарт сви рамене.

— Сигурен съм, че за да сте на тази маса имате своите причини, както и аз имам моите.

— Можете да сте убеден в това — отпусна се Скарлет и придърпа стола си напред.

— Много добре, господа, на работа. Ако е възможно бих искал да напусна Монбелиар тази вечер — Райнхарт бръкна в джоба си и извади лист обикновена хартия. — Вашата партия предприе някои съвсем не незначителни стъпки в Райхстага. След вашето фиаско в Мюнхен, може да се каже дори забележителен напредък…

Хес го прекъсна ентусиазирано.

— Ние едва започваме! От позора на подлото поражение Германия ще се издигне дваж по силна! Ще бъдем господари на цяла Европа!

Райнхарт задържа сгънатия лист в ръката си, като наблюдаваше Хес. После тихо и властно отвърна:

— За нас би било достатъчно да сме господари и само на Германия. Всичко, което искаме, е да сме способни да защитаваме страната си.

— Това е най-малкото, което можем да ви гарантираме, генерале — отговори Скарлет с тон не по-висок от този на Райнхарт.

— Това е единствената гаранция, която желаем. Не ни интересуват крайностите, които вашият Адолф Хитлер проповядва.

При споменаването на името на Хитлер, Гьобелс се изпъна на стола си. Бе ядосан от факта, че не разбира.

— Was gibt’s mit Hitler? Was sagen sie uber ihn?

Райнхарт отговори на Гьобелс на родния им език.

— Er ist ein sehr storener geriosse.

— Hitler ist der Weg! Hitler ist die Hoffnung fur Deutschland!

— Vielleicht fur Sie.

Ълстър Скарлет премести поглед към Гьобелс. Очите на дребния мъж блестяха от омраза и Скарлет се досети, че един ден Райнхарт ще трябва да плати за тези си думи. Генералът продължи, разгъвайки листа.

— Периодът, в който се намира нашата нация, налага съюзяване с нетрадиционни партньори… Говорил съм с фон Шницлер и Киндорф. Круп, сигурен съм, досещате се, отказва да обсъжда проекта… Германската промишленост не е в по-добро състояние от армията. Всички са пионки в ръцете на Съюзническата контролна комисия… Версайските ограничения ни водят ту до инфлация, ту до депресия. Липсва стабилност. Няма нищо, на което да можем да разчитаме. Но имаме обща цел, господа — Версайския договор.

— Това е само една от целите. Има и други — Скарлет бе останал доволен, но задоволството му се оказа краткотрайно.

— Това е единствената причина, която ме доведе в Монбелиар! Както германската промишленост трябва да получи възможност да диша, да изнася, без да й се пречи, така и германската армия трябва да може да поддържа адекватната си мощ! Ограничението от стохилядна армия за защита на над хиляда и шестстотин мили гранична линия е абсурд!… Първо има обещания, вечните обещания, а после — заплахи. На нищо не може да се разчита. Никакво разбиране. Никаква възможност за нужния ни растеж.

— Ние бяхме предадени! Бяхме подло предадени през 1918-а и това предателство продължава! Предатели все още има из цяла Германия! — Хес желаеше повече от всичко да бъде смятан за един от приятелите на Райнхарт и неговото офицерство. Райнхарт разбираше това и не остана впечатлен.

— Ja. Лудендорф все още поддържа тази теза. Не може така лесно да заживее със спомена за Мьоз-Аргон.

— За някои от нас това е много лесно, генерал Райнхарт — устата на Скарлет се разля в уродливата му усмивка.

— Няма да споря по този въпрос с вас — погледна го Райнхарт.

— Един ден ще се наложи. Затова и съм тук — отчасти.

— Нека повторим, хер Крьогер. Вие си имате своите причини, аз — моите. Аз не се интересувам от вашите, но вие сте принуден да се съобразявате с моите — той погледна първо към Хес и после към фигурата на Гьобелс в сянката на стената.

— Ще говоря направо, господа. В най-добрия случай, всичко това е публична тайна… Отвъд полските граници в земите на болшевиките има хиляди недоволни германски офицери. Мъже без работа в собствената си страна. Те обучават руските командири! Учат на дисциплина руската селска Червена армия… Защо? Някои — за да преживеят. Други се оправдават с това, че няколко руски фабрики ни снабдяват контрабандно с оръжие и амуниции въпреки забраната на Съюзническата комисия… Това състояние на нещата не ми харесва, господа. Нямам вяра на руснаците… Ваймар е заразен. Еберт не пожела да погледне истината в очите. Хинденбург е още по-далеч от нея! Той живее в монархическото минало. Политиците трябва да бъдат принудени да се заемат с въпроса за Версай! Трябва да бъдем освободени отвътре!

Рудолф Хес положи длани на масата.

— Имате думата на Адолф Хитлер и всички нас в тази стая, че въпрос номер едно в политиката на Германската националсоциалистическа работническа партия е безусловното отхвърляне на Версайския договор и неговите ограничения!

— Предполагам, така е. Но това, което ме интересува, е дали ще успеете да обедините ефикасно различните политически лагери в Райхстага. Не мога да отрека, че имате притегателна сила. Далеч повече от останалите… Въпросът, чийто отговор търсим, както, сигурен съм, правят и нашите колеги в търговията, е ще издържите ли достатъчно дълго. Можете ли да оцелеете? Ще оцелеете ли?… Само преди няколко години ви поставиха извън закона. Не можем да си позволим да се съюзяваме с политическа комета, която просто да изгасне сама.

Ълстър Скарлет стана от стола си и погледна отвисоко стария германски генерал.

— Какво ще отговорите, ако ви кажа, че разполагаме с финансови средства, надхвърлящи силите на която и да е политическа организация в Европа? А вероятно и на Западното полукълбо?

— Ще отговоря, че преувеличавате.

— Или ако ви кажа, че притежаваме територии — земи — достатъчно обширни, за да поемат обучението на хиляди и хиляди елитни части извън контрола на Версайските инспекционни групи?

— Ще трябва да ми докажете всичко това.

— Мога да направя точно това.

Райнхарт се надигна и се изправи лице срещу лице с Хайнрих Крьогер.

— Ако говорите истината… ще имате подкрепата на имперския генералитет на Германия.