Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (33)

Глава 32

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „бил си там“ — изкрещя в телефона Джеймс Дерек. — Не съм излизал от „Савой“ цял следобед!… Да, разбира се, че бях тук. От около три… Не, тя е тук при мен. — Англичанинът внезапно затаи дъх. Когато проговори отново, думите му бяха едва доловими, поразен от чутото. — Господи!… Ужасно… Да. Да, чух те.

Елизабет Скарлати седеше на другия край на стаята, погълната от досието на Бертолд. При промяната в гласа на Дерек тя вдигна поглед към англичанина. Той бе вперил поглед в нея. После пак заговори в телефона.

— Да. Излезе около три и половина. Заедно с Фъргюсън от нашата служба. Трябваше да се срещнат с мисис Скарлет край Типинс и оттам той щеше да продължи към Бертолд… Не зная. Указанията му бяха тя да остане под опеката на Фъргюсън, докато той се върне. Фъргюсън ще се обади… Разбирам. За Бога, дръж ме в течение. Ще ти се обадя, ако тук има нещо ново.

Той постави телефонната слушалка на вилката, но остана до масата.

— Бертолд е бил убит.

— Боже мой! Къде е дъщеря ми?

— С нашия човек. Добре е. Докладвал е преди час.

— Кенфийлд! Къде е Кенфийлд?

— Бих искал да зная и аз.

— Станало ли е нещо с него?

— Как мога да ви отговоря, след като не зная къде е? Можем да предположим, че действа. Представил се е за мене и е напуснал мястото на престъплението.

— Как е станало?

— С гарота. Жица около врата.

— Ах! — Елизабет внезапно и ясно си спомни как Матю Кенфийлд й бе тикнал тънкото еластично въже пред очите след опита на Бутройд да я убие на борда на „Калпурния“. — Ако той го е убил, трябва да е имало защо!

— Какво?

— Причина. Трябва да е било неизбежно.

— Твърде интересно.

— Кое?

— Че според вас Кенфийлд е трябвало да го убие.

— Не може да е било другояче! Той не е убиец.

— Не той е убил Бертолд, ако това може да ви успокои.

Облекчението й бе видимо.

— Знаете ли кой?

— Те смятат, че знаят. Изглежда е бил шофьорът му.

— Странно.

— Много. Човекът е бил с него от години.

— Може би Кенфийлд е тръгнал след него.

— Едва ли. Мъжът е изчезнал десет-дванайсет минути, преди да открият Бертолд.

Джеймс Дерек се насочи от масичката с телефона към Елизабет. Очевидно бе, че нещо силно го смущава.

— Във връзка с току-що станалото, бих искал да ви запитам нещо. Като, разбира се, можете и да не отговаряте…

— Кажете.

— Бих искал да зная как — или по-скоро защо — мистър Кенфийлд е получил картбланш от британския Форин офис.

— Не зная какво имате предвид.

— Хайде, мадам. Ако не желаете да отговорите, уважавам избора ви. Но тъй като името ми е било използвано при убийството на влиятелен човек, смятам, че имам право да чуя нещо повече от поредната… измислица.

— Поредна… измислица? Това е обидно, мистър Дерек.

— Така ли? А може би вие и мистър Кенфийлд продължавате да поставяте сложни капани на персонала от посолството ви, който се върна в Съединените щати преди повече от четири месеца?

— О! — Елизабет седна обратно на канапето. Оплакването на англичанина не я засягаше: искаше й се само Кенфийлд да бе там, за да му отговори. Това, което я засягаше, бе споменатият от агента Форин офис. — Бе неприятно, но наложително.

— Твърде неприятно… В такъв случай разбирам, че не бихте желаели да ми отговорите.

— Точно обратното. Вече ви отговорих — Елизабет вдигна поглед към британеца. — Бих ви помолила да обясните. Какъв е този картбланш?

— Изключително съдействие от най-високите ешелони на държавното ръководство. Подобни решения от страна на Форин офис обикновено се вземат само при изключителна политическа криза! Не при борсови афери на хванали се за гърлата милионери… Или, ако ме извините, личната трагедия на отделен гражданин.

Елизабет Скарлати замръзна.

Току-що казаното от Джеймс Дерек бе ужасяващо за главата на Скарлати. Тя повече от всеки друг бе длъжна да действа извън обсега на вниманието на „най-високите ешелони“. Заради самите Скарлати. Малката служба на Кенфийлд й се бе видяла като дар Божи. Постигнатата помежду им договореност й даваше привилегията да се ползва от съдействието на официалните власти, без да трябва да отговоря за това пред някого. Ако бе предпочела да действа по друг начин, щеше да задейства колкото си иска хора, както в законодателната, така и в изпълнителната власт на Съединените щати. Нямаше да й струва големи усилия… Сега, относително незначителният отдел на Кенфийлд, изглежда бе придобил неочаквана важност. Или може би синът й се бе въвлякъл в начинание далеч по-злокобно, отколкото тя бе предполагала.

Можеше ли отговорът да се крие в досието на Бертолд? Елизабет не знаеше.

— По тона ви разбирам, че този картбланш е сравнително ново развитие.

— Бях информиран тази сутрин.

Тогава трябва да е било досието на Бертолд, помисли си Елизабет… Разбира се! Дори Матю Кенфийлд бе започнал да го усеща! Само че неговият нюх се основаваше единствено на спомена за някои думи, имена. Бе отбелязал страниците. Елизабет взе папката в ръце.

След войната… собствеността от Долината на Рур откупена обратно…

Офиси в Щутгарт и Тасинг…

Тасинг.

Германия.

Икономическа криза.

Ваймарската република.

Серия от икономически кризи! Мощна и непрестанна политическа криза!

… партньори във фирмата по вноса мистър Сидни Мастерсън и мистър Харолд Лийкок…

Мастерсън и Лийкок! Цюрих!

Тасинг!

— Говори ли ви нещо град Тасинг?

— Това не е град. Район е от покрайнините на Мюнхен. В Бавария. Защо се интересувате?

— Синът ми прекара доста време и похарчи доста пари там… както и на ред други места. Носи ли това място някакво по-особено значение за вас?

— Мюнхен ли?

— Да, струва ми се.

— Огнище на радикали. Люлка на подривни действия.

— Бунтове?… Комунисти?

— Не точно. Биха застреляли на място всеки червен. Или евреин. Наричат се Schutzstaffel. Обикалят и пребиват с палки невинни хора. Смятат се за раса, отделна от останалия свят.

Друг „биологичен вид“.

Господи!

Елизабет погледна още веднъж досието в ръцете си. Постави го бавно в кафявия плик и стана. Без да отрони и звук към англичанина, тя прекоси стаята и влезе в спалнята си. Затвори вратата след себе си.

Джеймс Дерек остана прав в средата на стаята. Не разбираше нищо.

В спалнята си Елизабет отиде до писалищната маса, по която имаше разпилени листове хартия. Прехвърли ги един по един, докато намери списъка от Цюрих.

Прочете внимателно всяко от имената.

ЕЙВЪРИ ЛАНДЪР, САЩ — Нефт.

ЛУИС ГИБСЪН, САЩ — Нефт.

ТОМАС РОЛИНС, САЩ — Ценни книжа.

ХАУЪРД ТОРНТЪН, САЩ — Промишлено строителство.

СИДНИ МАСТЕРСЪН, Великобритания — Внос.

ДЕЙВИД ИНЕС-БОУЕН, Великобритания — Текстил.

ХАРОЛД ЛИЙКОК, Великобритания — Ценни книжа.

ЛУИ ФРАНСОА Д’АЛМЕЙДА, Франция — Железници.

ПИЕР ДОДЕ, Франция — Параходни линии.

ИНГМАР МИРДАЛ, Швеция — Ценни книжа.

КРИСТИАН ОЛАФСЕН, Швеция — Стомана.

ОТО ФОН ШНИЦЛЕР, Германия — И. Г. Фарбен.

ФРИЦ ТИСЕН, Германия — Стомана.

ЕРИХ КИНДОРФ, Германия — Въглища.

Би могло да се каже, че списъкът от Цюрих представляваше разностранна селекция на най-мощните и влиятелни хора в Западното полукълбо.

Елизабет остави списъка и извади от чантичката си коженото тефтерче, в което държеше телефонни номера и адреси. Прехвърли листата до буквата „О“.

Оливие и Сторм, ООД, Издателство, Бейсуотър роуд, Лондон.

Щеше да позвъни на Томас Оливие и да поиска да й бъде изпратена цялата информация, до която той можеше да се добере във връзка със Schutzstaffel.

Тя самата вече бе чувала за тях. Спомняше си, някъде бе чела, че политическото им име бе националсоциалисти и бяха предвождани от мъж на име Адолф Хитлер.