Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (30)

Глава 29

Телефонът до леглото на Джеймс Дерек иззвъня остро, събуждайки го.

— Кенфийлд е. Имам нужда от помощ, която не търпи отлагане.

— Не е изключено това да е само твое мнение. Какво има?

— Нахлули са с взлом в апартамента на Скарлати.

— Какво? Какво казват от хотела?

— Те не знаят.

— Определено мисля, че трябва да им кажеш.

— Не е толкова просто. Тя няма да си признае.

— Тя си е твой проблем. Защо търсиш мен?

— Мисля, че е изплашена… Било е от втория етаж…

— Драги ми приятелю, апартаментът й е на седмия етаж! Даваш твърде голяма свобода на въображението си! Или може би онези лоши хора летят, а не ходят?

Американецът замълча достатъчно дълго, за да накара англичанина да разбере, че не му е до шеги.

— Разбрали са, че не би отворила вратата, което само по себе си, е интересно. Който и да е влязъл, е бил спуснат от втория етаж над нас и е използвал някакво острие. Научи ли нещо за Бертолд?

— Всяко нещо с времето си — Дерек започна да взема на сериозно Кенфийлд.

— Точно така. Мисля, че той пак е замесен тук. Фирмата на Бертолд е наела апартамента два етажа над нас.

— Какво?

— Точно така. За месец. Само за дневни бизнес срещи.

— Май ще е по-добре да поприказваме.

— Нашето момиче знае за това, но е изплашена. Можеш ли да прикрепиш двама души към нея?

— Мислиш ли, че е нужно?

— Не. Но може и да греша. Затова те моля.

— Много добре. Легендата ще бъде очаквана кражба на бижута. Няма да са униформени, разбира се. Един в коридора и един на улицата.

— Благодаря ти. Започваш ли да се събуждаш вече?

— И още как, да те вземат мътните. Ще бъда при теб до половин час. С всичко, което успях да изровя за Бертолд. И смятам да огледаме апартамента им.

 

 

Кенфийлд излезе от телефонната кабина и се насочи към хотела. Липсата на сън започваше да му се отразява, затова му се прииска да бъде в някой американски град, където има денонощни ресторанти, предлагащи и кафе. Англичаните, помисли си той, не са прави, като се мислят за толкова цивилизовани. Никой не можеше да е достатъчно цивилизован без истински денонощни ресторанти.

Той влезе в пищното фоайе и видя, че стенният часовник над рецепцията показва четири без петнайсет. Насочи се Към старинните асансьори.

— А, мистър Кенфийлд, сър! — втурна се след него администраторът.

— Какво има? — Кенфийлд успя да се сети само за Джанет и сърцето му замря.

— Точно след като излязохте, сър!… Нямаше и две минути, след като бяхте излезли!… Много необичайно по това време на нощта…

— За какво, по дяволите, ми говорите?

— Тази телеграма пристигна за вас — администраторът подаде на Кенфийлд плика.

— Благодаря ви — каза Кенфийлд с облекчение, като взе телеграмата и влезе в полуоткрития от металните мрежи асансьор. Потегляйки от долния етаж, притисна здраво телеграмата между палеца и показалеца си. Бе дебела. Бенджамин Рейнолдс или бе изпратил някоя дълга и абстрактна своя лекция, или щеше да се наложи доста дълго да я разшифрова. Надяваше се само да успее да свърши, преди Дерек да е пристигнал.

Кенфийлд влезе в стаята си, седна на стола до един лампион и отвори телеграмата.

От разшифроване нямаше да има нужда. Написана бе на прост работен език и бе лесно разбираема, ако се съчетаеше с настоящата ситуация. Кенфийлд раздели страниците. Бяха три.

СЪС СЪЖАЛЕНИЕ ТРЯБВА ДА ВИ ИНФОРМИРАМ ЧЕ РОЛИНС ТОМАС И ЛИЛИАН АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА ПОВТАРЯМ КАТАСТРОФА В ПЛАНИНИТЕ ПОКОНО ТОЧКА И ДВАМАТА СА МЪРТВИ ТОЧКА ЗНАМ ТОВА ЩЕ РАЗСТРОИ СКЪПАТА ВИ ПРИЯТЕЛКА Е С ТОЧКА ПРЕДЛАГАМ ДА СЕ ГРИЖИТЕ ЗА НЕЯ В МЪКАТА Й ТОЧКА ЗА БИЗНЕСА НА УИМБЪЛДЪН ТОЧКА НЕ СМЕ ПЕСТИЛИ СРЕДСТВА ОТНОВО НЕ СМЕ ПЕСТИЛИ СРЕДСТВА ПО ОТНОШЕНИЕ НА АНГЛИЙСКИТЕ НИ ДОСТАВЧИЦИ ЗА ДА ПОЛУЧИМ МАКСИМАЛНИ КВОТИ ПО СТОКИТЕ ТОЧКА НАСТРОЕНИ СА БЛАГОСКЛОННО КЪМ ПРОБЛЕМИТЕ НИ СЪС СКАНДИНАВСКИЯ ИЗНОС ТОЧКА ГОТОВИ СА ДА ВИ СЪДЕЙСТВАТ В ПРЕГОВОРИТЕ ЗА РАЗУМНИ ОТСТЪПКИ ПРИ МАКСИМАЛНИТЕ ПОКУПКИ ТОЧКА ИЗВЕСТЕНИ СА ЗА КОНКУРЕНЦИЯТА НИ В ШВЕЙЦАРИЯ ОТНОВО ШВЕЙЦАРИЯ И КОМПАНИИТЕ ПОВТАРЯМ КОМПАНИИТЕ ТАМ ТОЧКА ЗНАЯТ И ЗА ТРИТЕ КОНКУРЕНТНИ БРИТАНСКИ ФИРМИ ТОЧКА ЩЕ ВИ ОСИГУРЯТ ЦЯЛАТА НУЖНА ПОМОЩ И ОЧАКВАМЕ ДА СЕ ЗАЕМЕТЕ ОТНОВО С ИНТЕРЕСИТЕ НИ В АНГЛИЯ ТОЧКА НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ОТНОВО ДА ВДИГНЕТЕ НАД ШВЕЙЦАРСКИТЕ НИ КОНКУРЕНТИ ТОЧКА ТАМ НЕ СЕ МЕСЕТЕ ТОЧКА НИЩО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОСТИГНАТО ТОЧКА

ДЖ ХАМЪР УИМБЪЛДЪН НЮ ЙОРК

Кенфийлд запали една от тънките си пури и положи трите страници на пода между опънатите си крака. После се загледа в телеграмата.

Хамър бе тайното име, което Рейнолдс използваше, когато изпращаше до данъчните си инспектори съобщения от изключителна важност. Думата „отново“ служеше да подчертава и потвърждава значението на фразата. С „повтарям“ смисълът се обръщаше в противоположна посока. Ако имаше отрицателна частица, тя я унищожаваше.

Значи Ролинсови — на Кенфийлд му бе нужно известно време, за да се сети, че Ролинсови бяха тъста и тъщата на Бутройд — бяха убити. Не е било катастрофа. И Рейнолдс се опасяваше за живота на Елизабет Скарлати. Вашингтон е постигнал договореност с британското правителство да му се предостави необичайно широко съдействие — в замяна на англичаните е било казано за шведските ценни книжа и закупените недвижими имоти в Швейцария, за които се предполагаше, че са свързани. Все пак Рейнолдс не уточняваше кои са хората в Цюрих. Само че такива имаше и в списъка фигурираха трима видни англичани. Кенфийлд си спомни и имената им — Мастерсън, чиято слава идваше откъм Индия; Лийкок от Британската фондова борса; и Инес-Боуен, текстилният магнат.

Това, което Хамър подчертаваше, бе да пази Елизабет и да стои далече от Швейцария.

Чу се леко почукване на вратата. Кенфийлд събра страниците и ги сложи в джоба си.

— Кой е?

— Да те вземат мътните! Търся легло да легна и да заспя.

Свежият британски акцент принадлежеше, разбира се, на Джеймс Дерек. Кенфийлд отвори вратата и англичанинът влезе без допълнителен поздрав. Хвърли един кафяв плик на леглото, остави шапката си на бюрото и седна в най-близкото кресло.

— Хубава шапка имаш, Джеймс.

— На нея разчитах да ми спести една нощ в ареста. Лондончанин, мотаещ се около „Савой“ по това време на нощта, трябва да има безкрайно порядъчен вид.

— Ти го имаш, повярвай ми.

— Не бих повярвал и на една твоя дума за нищо на света, сомнамбуле.

— Да ти налея ли едно уиски?

— Не, за Бога!… Мадам Скарлати нищо ли не ти каза?

— Нищо. Даже се опита да ми отвлече вниманието. После просто млъкна и се заключи в спалнята си.

— Не мога да повярвам. Мислех, че вие двамата работите заедно. — Дерек извади един хотелски ключ, прикрепен към обичайния дървен ключодържател. — Поприказвах си с полицая на хотела.

— Може ли човек да му има доверие?

— Това няма значение. Това е ключ-майка и той смята, че прикривам някого на втория етаж.

— Тогава, аз потеглям. Моля те, изчакай ме. Поспи, ако можеш.

— Чакай. Всеки тук знае, че ти си свързан с мадам Скарлати. Остави на мен да огледам обстановката.

Данъчният инспектор се спря. В казаното от Дерек имаше резон. Той допускаше, че британският оперативен работник е далеч по-обигран в този вид работа, отколкото той самия. От друга страна, не можеше да му има абсолютно доверие. Нито пък би искал да му казва твърде много и да остави британското правителство да взема решенията.

— Това е много смело от твоя страна, Дерек, но не мога да го поискам от теб.

— Съвсем не е смело. Спестява безкрайни обяснения по силата на Закона за чуждестранните граждани.

— Въпреки това предпочитам да отида сам. Честно казано, няма защо и ти да се въвличаш в цялата работа. Извиках те за помощ, а не да вършиш моята работа.

— Предлагам ти компромис. В моя полза.

— Защо?

— По-безопасно е.

— Печелиш точка.

— Първо ще вляза аз, докато ти чакаш в коридора до асансьора. Ще проверя стаите и после ще ти дам сигнал да влезеш.

— Как?

— С колкото може по-малко енергия. Да кажем с късо изсвирване.

 

 

Кенфийлд чу краткото, пискливо подсвирване и бързо премина по коридора до девети, първи западен.

Затвори вратата и се насочи към светлината на прожектора.

— Всичко наред ли е?

— Добре поддържан хотелски апартамент. Може би не толкова разкошен, колкото американската му разновидност, но безкрайно по-уютен.

— Звучи окуражаващо.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Наистина не обичам този вид работа.

— А аз мислех, че вашите хора са се прочули точно с нея.

С разговора започна и бързото, но щателно претърсване на апартамента. Разположението на стаите бе същото, както в апартамента на Скарлати два етажа по-долу. Вместо стандартната мебел обаче, тук, в средата на основната стая, имаше дълга маса с може би дузина столове около нея.

— Конферентната маса, предполагам — каза Дерек.

— Да хвърлим един поглед на прозореца.

— Кой точно?

Кенфийлд се замисли.

— Ето тук — каза той и се насочи към френските прозорци точно над тези на Елизабет Скарлати.

— Добро попадение. Виж — англичанинът бе заобиколил Кенфийлд и бе насочил лъча на прожектора към рамката.

Върху дървения перваз имаше прясно вдлъбване, което бе протрило боята и бе стигнало до самото дърво. Там, където первазът се застъпваше с каменната греда, имаше подобен полукръг, прорязал напластената мръсотия и превърнал една малка част от черния на цвят камък в светлосив. Прокараният нарез бе около три сантиметра широк и очевидно причинен от триенето на широко въже.

— Който и да е бил, имал е котешка пъргавина — каза Кенфийлд.

— Да огледаме наоколо.

Двамата мъже влязоха първо в най-близката спалня, където намериха едно напълно оправено двойно легло. Бюрата бяха празни, а върху тях нямаше нищо освен обичайните хотелски писалки и принадлежности. В гардеробите и шкафовете също нямаше нищо освен закачалките за дрехи и стелажите за обувки. Банята бе безупречна, поставките — блестящи. Втората спалня вдясно бе в същото състояние, като изключим покривката на леглото, която бе поизмачкана. Някой бе спал или почивал на него.

— Мощна снага. Вероятно над метър и осемдесет — каза англичанинът.

— Как успя да го установиш?

— Отпечатъкът от таза. Виж тук — под средната линия на леглото.

— Нямаше да се сетя за това.

— Спестявам си коментара.

— Може да е седял.

— Казах, „вероятно“.

Данъчният инспектор отвори вратата на гардероба.

— Я, освети тук.

— Заповядай.

— Ха, така!

На пода на гардероба лежеше набързо навито на купчина въже. През направените в единия му край примки бяха прекарани широки парчета кожа, прикрепена към въжето с метални скоби.

— Съоръжения на алпинист — каза англичанинът.

— За катерене на планини?

— Точно така. Много надеждни. Но професионалисти не биха ги използвали. Не е спортсменско. Ползват ги за спасителни работи, главно.

— Бог да ги поживи. Може ли с това да се мине по стената на „Савой“?

— Като на картинка. Много бързо, много сигурно. Ти беше прав.

— Да изчезваме оттук — каза Кенфийлд.

 

 

— Сега вече може би бих приел онова питие, което ми предложи.

— С удоволствие — Кенфийлд с мъка се надигна от леглото. — Скоч уиски със сода, става ли, приятелю?

— Мерси.

Американецът отиде до масата край прозореца, която му служеше вместо бар, и наля две големи порции уиски в чашите. Подаде едната на Джеймс Дерек и вдигна своята.

— Добре си вършиш работата, Джеймс.

— И ти самият си доста компетентен. Мисля си, може и да си бил прав да вземем онова въже.

— Само ще причини объркване.

— Точно това имам предвид. Може да ни помогне… Толкова е американско…

— Не разбирам.

— Не го вземай навътре. Просто, вие, американците, сте много чувствителни на тема екипировка, ако разбираш какво искам да кажа. Като ходите на лов за гъски в Шотландия, понасяте със себе си по няколко малки гаубици из полето… Когато ходите за риба в Лоуландс, чантата ви е пълна с шестстотин такъми. Американската идея за спортсменство е приравнена със способността спорта да се овладее посредством покупките, а не уменията.

— Ако съм те улучил, за всекидневните ти упражнения по намразване на американците трябва да ти дадат да водиш някоя радиопрограма.

— Моля те, Матю. Опитвам се да ти кажа, че според мен си прав. Който и да е нахлул в апартамента на Скарлати, е бил американец. Вероятно можем да проследим въжето до някой от вашето посолство. Не се ли замисли за това?

— Можем какво?

— Посолството ви. Ако е някой от вашето посолство. Някой, който познава Бертолд. Хората, които подозираш, че са били въвлечени в аферата с книжата… Дори и подобно алпинистко въже може да се използва само от обучен катерач. Колко катерачи може да има във вашето посолство? Скотланд ярд може да установи това за един ден.

— Няма нужда… Ще се справим сами.

— Губи се време, сам знаеш. Освен това персоналът в посолството е с досиета, както бе и с Бертолд. Колко са катерачите?

Данъчният инспектор се извърна и напълни отново чашата си.

— Това ни замесва в работата на полицията. Не искаме това да става. Сами ще си направим разследването.

— Както кажеш. Не би било трудно. Двайсет, най-много трийсет души. Би трябвало бързо да свършите.

— Сигурно — Кенфийлд отиде до леглото си и седна.

— Кажи ми — каза англичанинът, като довърши и последната глътка от уискито си, — имаш ли списък на сегашния персонал на вашето посолство тук? Имам предвид, скоро изготвен.

— Разбира се.

— И си напълно сигурен, че някой от хората, които работят там сега, са имали пръст в тази афера с акциите от миналата година?

— Да. Казах ти вече. Поне Държавният департамент смята така. Би било по-добре да спреш да ме питаш все за това.

— Няма вече. Късно е, а на бюрото ми има толкова много изостанала работа — британският оперативен работник стана и отиде до бюрото, където бе оставил шапката си. — Лека нощ, Кенфийлд.

— А, тръгваш ли си?… Имаше ли нещо в досието на Бертолд? Ще го прочета, но точно в момента умирам за сън.

Джеймс Дерек застана до вратата и погледна към изтощения счетоводител.

— Един пункт съм сигурен, че ще те заинтересува… Даже няколко вероятно, но един веднага ми идва наум.

— Кой е той?

— Сред спортните страсти на маркиза намира място и катеренето. Този известен атлет е даже член на Матерхорн клуб. Освен това е сред само неколкостотинте алпинисти изкачили Юнгфрау по северната му стена. Не е за пренебрегване, както разбирам.

Кенфийлд се изправи ядосано и викна подир англичанина:

— Защо не каза по-рано, за Бога?

— Честно казано, мислех си, че си по-заинтересуван от връзките му с персонала от посолството. Това и търсих.

Данъчният инспектор втренчи поглед в Дерек.

— Значи е бил Бертолд. Но защо?… Освен ако е знаел, че няма да отвори вратата на никой.

— Възможно е. Не бих могъл да зная. Приятна работа с досието, Кенфийлд. Ще бъдеш очарован… Едва ли обаче ще намериш нещо, свързано с американското посолство… Но ти и не заради това го искаше, нали?

Британецът излезе през вратата, като я затвори остро след себе си. Кенфийлд остана с вперен във вратата поглед, объркан, но твърде изморен, за да се замисли.