Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (29)

Глава 28

В един от кабинетите на Британското вътрешно министерство Джеймс Дерек извади една папка от шкафа.

— Жак Луи Бертолд, четвъртият маркиз на Шательоро.

Служителят, отговарящ за досиетата, влезе в стаята.

— Здравей, Джеймс. Пак до късно работиш, изглежда.

— Уви, Чарлз, така е. Вземам едно копие. Получи ли заявката ми?

— Ето я. Само нека да попълня това и ще се подпиша. Но дай, ако можеш, по-накратко, че играем карти оттатък.

— Кратко и ясно. Американците подозират, че персонал от посолството им продава американски акции тук. Този Бертолд се движи в дипломатическите кръгове. Възможно е да има връзка с младия Скарлати.

Служителят отбеляза нужните данни.

— Кога е станало всичко това?

— Преди около година, както разбирам.

Колегата му спря да пише и вдигна очи към Джеймс Дерек.

— Преди година?

— Да.

— И този американец иска да разработва персонала от посолството сега? Тук?

— Точно така.

— Изглежда е паднал на погрешната страна на Атлантика тогава. Целият персонал на американското посолство бе прехвърлен преди четири месеца. Не е останал абсолютно никой, дори и една секретарка от хората, които бяха в Лондон преди година.

— Много странно — тихо каза Дерек.

— Бих казал, че американският ти приятел е в доста лоша връзка с Държавния си департамент.

— Което означава, че лъже.

— Точно така.

 

 

Джанет и Матю, заливайки се от смях, слязоха от асансьора на седмия етаж и поеха по коридора към апартамента на Елизабет. Трябваше да изминат приблизително сто метра, но се спираха четири пъти, за да се прегръщат и да си разменят целувки.

Момичето извади ключ от чантичката си и го подаде на данъчния инспектор.

Той го пъхна в ключалката и едновременно завъртя дръжката, без да го превърта. Вратата се отвори и за част от секундата данъчният инспектор бе повече трезвен, отколкото пиян.

Той почти със скок се втурна в стаята.

Елизабет Скарлати седеше на викторианското канапе на бледата светлина от единствената включена лампа. Само погледна към Кенфийлд и снаха си, без да се помръдва.

— Чух ви в антрето.

— Казах ви да заключвате тези врати!

— Извинявайте, забравих.

— Забравихте, как не! Като тръгвахме, изчаках, докато чух ключалката и резето!

— Поръчах си кафе от румсървиса.

— Къде е подносът?

— В спалнята ми, където, предполагам, имам право да влизам само аз.

— Изобщо не си правете илюзии! — данъчният инспектор изтича към вратата на спалнята.

— Извинете ме още веднъж! После поръчах да отнесат чашите и подноса. Доста съм объркана. Простете ми.

— Защо? Какво е станало?

Елизабет Скарлати прехвърли бързо идеята в главата си и погледна към снаха си, когато заговори.

— Имах много разстройващ телефонен разговор. Във връзка с бизнеса: абсолютно не засяга и двама ви. Става дума за много пари и трябва да взема решение, преди да отвори местната борса — тя погледна и към счетоводителя.

— Мога ли да зная какво е толкова важно, че да не следвате указанията ми?

— Няколко милиона долара. Може би бихте се съгласили да ми помогнете. Трябва ли „Скарлати индъстрис“ да закупи и останалата част от конвертируемите привилегировани акции на „Шефийлд катлъри“, като след конверсията поеме под контрол компанията, или не?

Докато още се колебаеше, данъчният инспектор запита:

— Какво толкова… разстройващо има тук?

— Фактът, че фирмата става все по-губеща.

— Тогава не я купувайте. Такова нещо не би трябвало да ви държи будна цяла нощ.

Старицата го фиксира със студен поглед:

— „Шефийлд катлъри“ е една от най-старите и най-прочути английски фирми. Продукцията й е превъзходна. Проблемът не е нито в мениджмънта, нито в работната среда, а в мощния приток на японска имитация. Въпросът е, ще разбере ли това потребителят навреме, за да обърне нещата в нейна полза.

Елизабет Скарлати стана от канапето и влезе в спалнята си, като затвори врата зад себе си. Данъчният инспектор се обърна към Джанет.

— Често ли й се случват подобни неща? Няма ли съветници?

Но Джанет се бе втренчила във вратата на спалнята. Тя свали палтото си и се приближи към данъчния инспектор.

— Тя не казва истината — тихо промълви тя.

— Как разбра?

— По начина, по който ме погледна, когато ти заговори. Опитваше се да ми каже нещо.

— Какво?

Момичето сви рамене в недоумение и продължи шепнешком.

— Е, не зная, но разбираш какво имам предвид. Когато си с чужди хора и започнеш някой виц или нещо да преувеличаваш… трябва само да погледнеш мъжа си или приятеля си, който всъщност знае… така, че да разбере да не те издава…

— Тя излъга ли за компанията, за която говореше?

— О, не. Така е. Ченсълър Дрю се опитваше да я склони да купи тази фирма месеци наред.

— Откъде знаеш?

— Тя вече отказа.

— Защо трябва да лъже тогава?

Кенфийлд понечи да седне, когато вниманието му бе привлечено от ленената покривка на облегалката на стола. Първо реши, че няма нищо необикновено, но после се загледа отново. Платът бе набръчкан, сякаш е бил усукан или смачкан при натиск. Не си пасваше с иначе безупречно подредената стая. Той погледна по-отблизо. Някои влакна бяха прекъснати, а отпечатъците от пръсти се виждаха ясно. Който и да бе хванал с длани стола, трябваше да го е направил със значителна сила.

— Какво има, Матю?

— Нищо. Би ли ми донесла едно питие?

— Разбира се, скъпи. — Тя отиде до сухия бар, докато Кенфийлд обиколи стола и застана пред френския прозорец. Без сам да знае защо, той дръпна пердетата и започна внимателно да разглежда прозореца. Завъртя дръжката и отвори лявото крило. Тогава видя това, което тайно и от себе си бе започнал да търси. Дървото под металната пръчка бе обелено. По перваза се виждаше как на едно място боята бе замърсена от отпечатъка на някакъв вероятно тежък и груб предмет, сигурно обувка с каучукова или гумена подметка. Не бе кожа: емайлът не бе одраскан. Той отвори и дясното крило и погледна навън.

Право надолу се спускаха шест етажа, отгоре се издигаха още два до, както си спомни, доста стръмния покрив. Той затвори прозореца и го заключи.

— Какво правиш, за Бога?

— Имали сме гостенин. Неканен, при това.

Момичето замръзна на мястото си.

— Боже мой!

— Не се бой. Свекърва ти не би направила нещо глупаво. Трябва да й имаш вяра.

— Това се и опитвам да направя. Какво ще правим?

— Ще разберем кой е бил. Ела на себе си първо. Ще имам нужда от теб.

— Защо нищо не ни каза?

— Не зная, но ти може и да успееш да разбереш.

— Как?

— Утре сутринта тя сигурно ще подхване нещо около тази работа в Шефийлд. Ако стане така, кажи й, че си спомняш как тя е отказала да го купи за Ченсълър. Ще се наложи да ти даде поне някакво обяснение.

— Ако майка Скарлати не иска да каже нещо, тя просто няма да го каже. В това съм убедена.

— Тогава не я притискай. Но тя сигурно ще спомене нещо.

 

 

Въпреки че бе почти три след полунощ, потокът завръщащи се от късни веселби във фоайето не спираше. Повечето бяха във вечерни тоалети, мнозина се полюшваха и хихикаха, но всички бяха приятно уморени.

Кенфийлд се приближи до рецепцията и заговори с мек, общителен тон.

— Вижте, друже, имам тук един малък проблем.

— Да, сър. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Ами, малко е деликатно… Пътувам с мадам Елизабет Скарлати и снаха…

— Но, разбира се, мистър… Кенфийлд, нали?

— Точно тъй. Ами, нашата майка вече не е в първа младост, а пък хората отгоре се веселят доста до късно.

Администраторът, който бе чувал легенди за богатството на Скарлати, потъна в най-безкрайните дълбини на своята вежливост.

— Ужасно съжалявам, мистър Кенфийлд. Сам ще се кача до горе. Веднага. Невероятно съжалявам, наистина.

— О, не, моля ви, всичко вече утихна.

— Тогава, мога да ви уверя, че това повече няма да се повтори. Съседите ви наистина трябва да са доста шумни. Тъй като, сигурен съм, и вие сам виждате, „Савой“ е изключително солидна сграда.

— Вероятно държат прозорците си отворени, но, моля ви, не казвайте никому за това. Мадам Скарлати ще е недоволна, ако разбере, че съм говорил с вас за това…

— Не ви разбирам, сър.

— Само ми кажете кои са съседите и аз сам ще поговоря с тях. Приятелски, на чашка… разбирате.

Администраторът трудно би могъл да остане по-доволен от това американско разрешение на проблема.

— Ами, щом настоявате, сър… В осми, първи западен, са виконт и контеса Роксбъри, очарователна двойка, доста възрастни, струва ми се. Доста необичайно. Вероятно са имали гости.

— А… кой е над тях?

— Над тях? Мистър Кенфийлд, не мисля…

— Само питам… моля ви.

— В девети първи западен е… — администраторът обърна страницата. — Свободен е, сър.

— Свободен? Доста необичайно по това време на годината, нали?

— Би трябвало да се поправя: не е на разположение, сър. Девети, първи западен, е нает за целия месец за провеждане на бизнес срещи.

— Искате да кажете, че нощем там не остава никой?

— О, наемателите имат това право, разбира се, но досега не се е случвало.

— Кой го е наел?

— Фирмата се казва „Бертолд е Фис“.