Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (20)

Глава 19

Матю Кенфийлд се насочи към дъното на коридора с бързи стъпки по простата причина, че стомахът му се бунтуваше. Може би барът — и тълпата — на втора палуба щяха да му подействат добре. Той влезе и си поръча бренди.

— Страшен купон, нали?

Огромен, широкоплещест тип, с фигура на централен защитник в професионалния футбол, притисна Кенфийлд към един от високите столове край барплота.

— Не ще и дума — отвърна Кенфийлд с празна усмивка.

— Сега се сетих! Ти си от капитанската маса. Видяхме те на вечеря.

— Храната там поне е добра.

— Знаеш ли кво? И аз можех да съм на капитанската маса, но казах „Да й сера отгоре“.

— От това щеше да излезе интересен ордьовър.

— Не се майтапя. — Акцентът, реши Кенфийлд, бе от района на пиацата за таксита, доста завален от алкохола. — Чичото има купища акции. Но казах, майната му.

— Ако искаш, можем да си сменим местата.

Централният защитник се олюля леко и хвана барплота, за да се задържи на стола.

— Скучно ще ни е. Хей, барман! Бърбън и тъмна бира!

Централният защитник запази равновесие и се наклони към Кенфийлд. Погледът му бе стъклен, а очите му бяха изгубили всякакъв мускулен контрол. Русата му коса бе паднала върху челото му.

— Ти с кво се занимаваш, приятел? Или си още в училище?

— Мерси за комплимента. Не, работя в „Спортни артикули Уимбълдън“. А ти къде си?

Кенфийлд се облегна на стола и извърна глава, за да продължи да проучва лицата в тълпата.

— „Годуин и Ролинс“. Ценни книжа. Собственост на тъста. Петата по големина финансова къща в града.

— Забележително.

— Ти на чий гръб я караш?

— Какво?

— Гръб. Връзки. Как тъй се намери на капитанската маса?

— А, приятели на фирмата се погрижиха. Работим тясно с английски компании.

— Уимбълдън. Това е в Детройт.

— Чикаго.

— Ах, да. „Фордът“ на пръчките за голф, а? „Фордът“.

— Да.

Кенфийлд отправи последната си дума право в лицето на пияния рус Адонис и нарочно неучтиво.

— Не го вземай навътре. Как се казваш?

Кенфийлд тъкмо щеше да отговори, когато погледът му бе прикован от вратовръзката на пияния. Не знаеше защо. После забеляза и копчетата на ръкавелите му. И те, като връзката, бяха в силно червено и черно на райета. Цветовете бяха наситени и ярки.

— Стресна ли се?

— Какво?

— Как се казваш? Аз съм Бутройд. Чък Бутройд — каза той и още веднъж хвана с ръка махагоновия плот, за да се задържи прав. — Бориш се във Форд и… Опаа, извини ме, Уимбълдън?

Бутройд изглежда изпадаше в безсъзнание.

— Да, боря се. Виж, приятел, нещо ми е зле. Не се обиждай, но май ще трябва да си легна, преди да е станала някоя беля. Лека нощ, мистър…

— Бутройд.

— Тъй. Лека нощ.

Мистър Бутройд полуотвори очи и вдигна ръка за поздрав, докато с другата се пресягаше за своя бърбън. Кенфийлд бързо, но несигурно започна да излиза от бара.

— Чъкси, сладурчето ми! — чернокоса жена се тръшна върху алкохолизирания мистър Бутройд. — Потъваш вдън земя всеки път, щом ми трябваш, дявол да те вземе!

— Не ми се карай, любов моя.

— Ще ти се карам всеки път, когато правиш така.

Барманът си намери друга работа и бързо се оттегли надалече.

Мистър Бутройд погледна жена си и за няколко секунди престана да се люлее. Фиксира върху нея погледа си, който вече съвсем не бе на пияница, а на човек, непрекъснато нащрек. За страничния наблюдател двамата продължаваха да бъдат съпруг и съпруга, които спореха по повод пиенето на мъжа, тихо, но напрегнато, така че да останат необезпокоявани от натрапници. Макар да продължаваше да седи в приведената си поза, Чък Бутройд говореше ясно на фона на шума в бара. Бе трезвен.

— Няма страшно, скъпа.

— Убеден ли си?

— Твърдо.

— Кой е той?

— Известен търговец. Смятам, просто души за бизнес.

— Ако е обикновен търговец, защо го сложиха на масата точно до нея?

— Хайде, хайде. Май вече ти трепери отвътре.

— Просто съм предпазлива.

— Слушай внимателно, тогава. Работи в оная спортна фирма от Чикаго. Уимбълдън. Внасят половината от нещата си от английски фирми. — Бутройд спря, сякаш обясняваше проста задачка на дете. — Корабът е британски. Старицата е златна мина с милион познати и някой е решил да се възползва. Освен това е пиян като цепеница и му се гади, та две не вижда.

— Дай да си пийна — каза мисис Бутройд и се протегна към чашата на мъжа си.

— Обслужвай се.

— Кога ще започваш?

— След около двайсет минути.

— Защо трябва да е точно тази нощ?

— Целият кораб е пиян, а и времето за късмет е чудесно, като пред буря. Всеки, който още не се е напил, в момента повръща. А скоро и пияните ще започнат.

— Какво искаш да сторя?

— Удари ми един силен шамар. После се върни, при когото там беше, и без много да ти пука, им кажи, че вече съм преминал всякакви граници, че краят ни се вижда, или нещо такова. След няколко минути ще припадна на пода. Погрижи се двама мъже да ме отнесат в кабината. Или даже трима.

— Не знам ще се намерят ли трима достатъчно трезвени.

— Тогава, извикай стюарда. Или бармана, още по-добре. Бармана. Тук доста го притеснявам.

— Добре. Ключът в теб ли е?

— Баща ти ми го даде на кея сутринта.