Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (10)

Глава 9

Ченсълър Дрю Скарлет крачеше съсредоточено по дебелия ориенталски килим в своя офис на Пето авеню номер 525. Дишаше дълбоко и по правилата — изпускайки въздуха. Издуваше напред корем, защото масажистът от клуба му бе обяснил, че така може да се успокоява при нервно напрежение.

Упражнението обаче не даваше ефект.

Щеше да смени масажиста.

Той застана пред покритата с махагонова ламперия стена между двата големи прозореца с изглед към Пето авеню. На стената висяха в рамки вестникарски статии, всичките — посветени на фондацията Скаруик. Във всеки от материалите името му бе на видно място, а някъде бе изписано с големи букви и в заглавията.

Винаги когато бе притеснен, което ставаше доста често, той поглеждаше към тези изложени на показ писмени признания на постигнатото от него. Тук ефектът винаги бе успокояващ.

Ченсълър Скарлет бе приел като неизбежно задължение ролята си на съпруг за една скучна съпруга. Брачното им ложе бе донесло на бял свят пет деца. Изненадващо — особено за Елизабет — той също така бе започнал да проявява интерес към предприятията на фамилията. Като че ли в отговор на всеобщопризнатия безразсъден героизъм на брат си, Ченсълър се оттегли в безметежния, свят на сигурните бизнес начинания. Област, в която той имаше ценни идеи.

Тъй като годишният доход от авоарите и предприятията на Скарлати по размерите си надхвърляше нуждите на малка държава, Ченсълър убеди Елизабет, че интелигентният подход спрямо данъчното облагане изискваше да се създаде една фондация с филантропични цели. След като впечатли майка си с неоспорими аргументи, включително и потенциалната опасност от антитръстови усложнения, Ченсълър спечели съгласието на Елизабет за създаването на фондацията Скаруик. Президентският пост получи той, а майка му стана председател на управителния съвет. По-големият брат може и да не бе станал герой от войната, но децата му щяха един ден да отдадат заслуженото на неговия икономически и културен принос.

Фондацията Скаруик изсипваше планини от пари за войнишки паметници, за съхраняване на индианските резервати, за „Речник на великите патриоти“, който щеше да се разпространява из подбрани прогимназиални училища; за полевите клубове Роланд Скарлет — верига младежки лагери, посветена на здравия спортен живот на открито и високите християнски добродетели, наследени от техния демократичен, но епископален патрон. И безброй други подобни начинания. Не можеше да се отвори вестник, в който да няма съобщение за нов проект, спонсориран от Скаруик.

Видът на статиите укрепваше разклатените основи на самочувствието на Ченсълър, но ефектът бе краткотраен. През вратата на кабинета до него слабо долетя телефонният звън от бюрото на секретарката му, което моментално извика спомена за обаждането на разгневената му майка. Елизабет се бе мъчила да открие Ълстър от вчера сутринта.

Ченсълър вдигна слушалката на интеркома.

— Опитайте пак в къщата на брат ми, мис Несбит.

— Да, сър.

Трябваше да намери Ълстър. Майка му бе непреклонна. Настояваше да го види до края на следобеда.

Ченсълър седна на стола си и пак се опита да диша по правилата. Масажистът му бе казал, че упражнението дава по-добър ефект седешком.

Той пое дълбоко въздух, издувайки стомаха си колкото може по-напред. Средното копче на сакото му се откъсна от конеца си, тупна на стола между краката му и падна на мекия килим.

По дяволите!

Мис Несбит позвъни на интеркома.

— Да!

— Прислужницата в дома на брат ви каза, че той е на път към вас, мистър Скарлет — гласът на мис Несбит издаваше известна гордост от постигнатия успех.

— Искате да кажете, че е бил там през цялото време?

— Това не зная, сър — отвърна наранена мис Несбит.

Двайсет мъчителни минути по-късно пристигна и Ълстър Стюарт Скарлет.

— Господи! Къде беше? Мама се мъчи да те открие от вчера сутринта! Къде ли не сме те търсили!

— Прескочих до Ойстър бей. Никой ли не се сети да позвъни там?

— През февруари? Разбира се, че не!… А може мама и там да е позвънила, не зная.

— Така или иначе не бихте могли да ме намерите. Бях в едно от бунгалата.

— Какво, по дяволите, търси там? Сега, през февруари!

— Да кажем, че премислях някои неща, братко мой… Хубав офис имаш, Ченс. Не помня кога бях тук за последен път.

— Преди около три години.

— Какви са всичките тия машинки? — запита Ълстър, посочвайки към бюрото.

— Най-новото оборудване. Виж… Това е електрически календар, на който дните светят, за да ми напомнят за уговорени срещи. Това е интеркомуникатор, свързан с осемнайсет офиса в сградата. А това тук е личен телеграфен канал до…

— Както и да е. Впечатлен съм. Нямам много време. Рекох, че сигурно би искал да научиш, че… май ще се женя.

— Какво?… Ълстър, Боже мили! Ти! Женен? Ти ще се жениш?

— Това изглежда искат всички.

— И коя ще е съпругата ти, за Бога?

— О, стеснил съм достатъчно кръга на възможния си избор, братле. Не се притеснявай. Подходяща е.

Ченсълър фиксира със студен поглед брат си. Очакваше да чуе, че Ълстър си е избрал някоя бродуейска повлекана от Зигфелд шоу, или, в още по-лошия случай, някоя от онези съмнителни писателки с мъжки прически и черни пуловери, които винаги се явяваха на събиранията на Ълстър.

— Подходяща за кого?

— Ами, както гледам, повечето съм ги изпробвал.

— Не ме интересува сексуалния ти живот! Коя е?

— А би трябвало да се интересуваш. И да знаеш, че повечето от приятелките на жена ти — и омъжени и моми — не си заслужават свалянето.

— Би ли просто ми казал кого смяташ да удостоиш с честта, все пак?

— Какво ще кажеш за момичето на Саксънови?

— Джанет?… Джанет Саксън! — извика въодушевен Ченсълър.

— Мисля, че става — промърмори Ълстър.

— Става! Та тя е прекрасна! Мама ще е толкова щастлива! Тя е просто чудесна!

— Става — каза Ълстър странно спокоен.

— Ълстър, нямам думи да ти кажа колко съм доволен. Ти, разбира се, си я попитал — каза Ченсълър не като въпрос, а като предполагаем факт.

— Как така, Ченс, как можа да си го помислиш?… Откъде бих могъл да зная дали тя ще мине успешно инспекцията?

— Разбирам какво имаш предвид. Разбира се… Но съм сигурен, че ще бъде така. Каза ли на мама? За това ли тя бе изпаднала в истерия по телефона?

— Никога не съм виждал мама в истерия. Сигурно е интересно.

— Наистина, веднага трябва да й се обадиш.

— Ще се обадя. Дай ми една минута… Имам да ти кажа нещо. Съвсем лично — каза Ълстър Скарлет и седна безгрижно в стола срещу бюрото на брат си.

Знаейки колко рядко брат му решаваше да повдигне някой личен въпрос, Ченсълър седна на мястото си с чувство на потиснато безпокойство.

— Какво има?

— Преди малко се пошегувах. За приятелките на жена ти.

— Радвам се да го чуя.

— Не, не ме разбирай погрешно — не казвам, че не е вярно — просто, беше нетактично от моя страна да зачеквам темата… Исках да те видя притеснен. Но не го вземай навътре. Имах си причините… Смятам, че така всичко става по-убедително.

— Кое всичко?

— Заради това отидох до острова… За да размисля нашироко… Времето на безгрижие и безцелни лудории е към края си. Не отведнъж, но всичко това бавно започва да затихва.

Ченсълър гледаше внимателно брат си.

— Никога досега не съм те чувал да говориш така.

— Сам в бунгалото човек може да премисли много неща. Без телефони, без нахални гости… Е, не правя някакви големи обещания, които да не мога да удържа. Не ми се и налага. Но искам да опитам… И май ти си единственият, към когото мога да се обърна.

Ченсълър Скарлет бе трогнат.

— Какво мога да направя?

— Бих искал да заема някакъв пост. Неофициален, на първо време. Не нещо регламентирано. Да видя дали нещо ще ме заинтригува.

— Разбира се! Ще имаш работа тук! Заедно ще можем да работим чудесно.

— Не. Не тук. Това би бил поредният подарък. Не. Искам да започна това, което трябваше да отдавна да съм направил. Това, което ти направи. Да започна от вкъщи.

— Вкъщи? Що за работа ще е това?

— Образно казано, искам да науча всичко каквото мога за нас. За семейството. За Скарлати. Инвестиции, бизнес, нещата от този род… Каквото направи и ти, и за което винаги съм ти се възхищавал.

— Наистина ли?

— Да, така е… Взех доста книжа на острова със себе си. Доклади, обзори и други документи, които събрах от кабинета на мама. Работим изключително с тази банка в града, знаеш. Как, по дяволите, се казваше?

— Уотърман тръст. Те управляват всички авоари на Скарлати. Правят го от години.

— Може би, бих могъл да започна там… Неофициално. По няколко часа на ден.

— Без проблем! Ще го уредя до довечера.

— Още нещо. Ще можеш ли да се обадиш на мама?… Просто като услуга. Кажи й, че съм тръгнал към нея. Аз няма да звъня. Можеш да споменеш за разговора ни. Кажи й и за Джанет, ако искаш.

Ълстър Скарлет се изправи пред брат си. Излъчваше някаква героична скромност — блудният син, който се опитваше да открие корените си.

Атмосферата бе уловена и от Ченсълър, който се вдигна от стола и протегна ръка.

— Добре дошъл у дома, Ълстър. Започва новият ти живот. Помни ми думата.

— Да. И аз тъй мисля. Не отведнъж, но слагам началото.

 

 

Елизабет Скарлати удари шумно с длан по бюрото пред себе си, докато ставаше от стола.

— Ти съжаляваш? Съжаляваш? И за секунда не можеш да ме заблудиш! Изплашен си до смърт, и с пълно право! И последният глупак на твое място не би се захванал с нещо такова! Магаре! Разбираш ли какво си направил? Или го започна на шега! Детски игрички!

Ълстър Скарлет стискаше с все сила облегалката на дивана, в който бе седнал, и си повтаряше непрекъснато Хайнрих Крьогер, Хайнрих Крьогер.

— Държа да ми разкажеш всичко, Ълстър!

— Казах ти. Доскуча ми. Просто ми доскуча.

— Доколко си затънал в тази работа?

— Боже мой! Не съм. Само дадох сумата за една доставка. С кораб. Това е всичко.

— На кого даде парите?

— На едни момчета. Запознахме се по клубовете.

— Искаш да кажеш престъпници?

— Не зная. Но кой не е престъпник днес? Да, сигурно такива са били. Такива са. Затова и вече съм вън от играта. Окончателно!

— Подписвал ли си се някъде?

— Не, за Бога! За луд ли ме смяташ?

— Не, смятам те за глупак.

Хайнрих Крьогер, Хайнрих Крьогер. Ълстър Скарлет се надигна от дивана и запали цигара. Отиде до камината и хвърли кибритената клечка в пукащите дърва.

— Не съм глупак, майко — отвърна синът на Елизабет.

Майката обаче не прие възражението на засегнатия си син.

— Единствено си дал парите, така ли? И нямаш никакъв пръст в каквото и да е насилие?

— Нямам! Разбира се, че нямам!

— Кой бе тогава капитанът на кораба? Убитият?

— Не зная! Разбери, казах ти всичко! Признавам, че бях там. Казаха ми, че ще е интересно да видя как докарват стоката. Но това е всичко, кълна ти се. Започна да става опасно. Имаше сбиване с екипажа и аз изчезнах. Тръгнах си веднага.

— И нищо повече? Това бе всичко?

— Това е. Ти какво очакваше? Да ме видиш окървавен от главата до петите?

— Не точно това — каза Елизабет и заобикаляйки бюрото си, се приближи към сина си. — А какво ще ми кажеш за този брак, който си замислил? И той ли се дължи на това, че ти е доскучало?

— Мислех, че ще го одобриш.

— Да го одобря? Никога не съм смятала, че моето одобрение или неодобрение е от някакво значение за теб.

— А е така.

— Момичето на Саксън ми харесва, но храня и някои съмнения заради това, което спомена Ченсълър. Доколкото имам някакви впечатления от нея, струва ми се, че е прекрасна девойка… Съвсем не съм сигурна обаче, че харесвам и теб… Обичаш ли я?

Ълстър Скарлет погледна нехайно към майка си.

— Мисля, че от нея ще излезе добра съпруга.

— След като избягваш да отговориш на въпроса ми, мислиш ли, че от теб ще излезе добър съпруг?

— Защо не, майко. В онова списание, „Панаир на суетата“, наскоро четох, че съм бил най-добрата мъжка партия в Ню Йорк.

— Добър съпруг и добра партия са понятия, които често взаимно се изключват… Защо искаш да се жениш?

— Време ми е.

— Подобен отговор бих приела от брат ти, но не и от теб.

Скарлет направи няколко крачки от майка си към прозореца. Това бе моментът, който бе очаквал, моментът, който бе репетирал. Трябваше да го направи непринудено. Да го каже просто. Щеше да успее и един ден Елизабет щеше да разбере как дълбоко се е излъгала.

Той не бе глупак, той бе гений.

— Опитах се да кажа и на Ченс. Ще пробвам и на теб да обясня. Наистина искам да се оженя. Наистина искам и да се захвана с нещо, което да ми е интересно… Питаш ме дали обичам момичето. Това е така, мисля. Така ще бъде. Важното за мен сега е да се адаптирам — обърна се той от прозореца с лице към майка си. — Бих искал да разбера какво си построила за нас. Искам да науча какво точно представлява фамилията Скарлати. Това изглежда го знае всеки освен мен. Оттук искам да започна, майко.

— Да, оттук трябва да се започне. Но съм длъжна да те предупредя. Когато споменаваш Скарлати, не храни каквито и да е илюзии, че фамилното ти име ти гарантира някакъв глас в управлението на групировката. Ще трябва да докажеш на какво си способен, преди да поемеш някаква отговорност, или да получиш власт. В тези решения Скарлати съм аз.

— Да. Ти винаги си казвала това пределно ясно.

Елизабет Скарлати заобиколи бюрото и седна на стола си.

— Никога не съм робувала на схващането, че нищо не може да се промени. Всичко се променя. Възможно е да имаш талант. Ти си син на Джовани Скарлати и може би сторих пълна глупост, когато ви промених името. Но на времето смятах, че постъпвам правилно. Той бе гений… Започвай работа, Ълстър. Ще видим какво ще излезе.

Ълстър Стюарт Скарлет пое надолу по Пето авеню. Слънцето се бе скрило, но той не закопча палтото си. Усмихваше се на себе си. Няколко минувачи забелязаха големия, внушителен на вид мъж с разкопчано палто във февруарския мраз. Бе арогантно красив. Очебийно преуспяващ. Някои ставаха такива още с раждането си.

Забелязвайки завистливите погледи на малките хора около себе си, Ълстър Скарлет отново се съгласи с неизказаните си мисли.

На ход бе Хайнрих Крьогер.