Роберт ван Хюлик
Ди Гунан (30)

Глава XXVIII
Странен разпит в тъмницата; последно самопризнание разплита загадката

Съдията Ди заповяда на стражниците да отслабят стягите и да свестят госпожа Джоу. След като изчака тя да дойде на себе си, за да схваща изцяло значението на думите му, каза с леден глас:

— Както ви е известно, разпорежданията на закона са, че ако някой престъпник има възрастни роднини, за които се грижи, би могъл да се надява на известно милосърдие. В края на краищата Би Сюн е покойник и никой не може да го върне на този свят. Но старата ви свекърва и дъщеря ви са живи. След като направите самопризнания, аз, разбира се, съм длъжен да искам смъртна присъда за вас. Но ще добавя и препоръка да бъдете помилвана заради старата ви свекърва и момиченцето ви, което трябва да отгледате. Тъй че никак не е изключено върховният съд в столицата да помоли трона да смекчи присъдата ви. Сега ми разкажете точно как стана всичко, и не щадете този индивид, Сю Дъдай, който още с влизането си в това съдилище ви обвини.

За голямо разочарование на съдията изкусната му реч не направи никакво впечатление на госпожа Джоу. Тя му хвърли презрителен поглед и отвърна:

— Никога няма да призная.

Съдията Ди я изгледа изпитателно, чудейки се как да накара тази жена да признае. Можеше да я подложи на още по-жестоко изтезание, но не му се вярваше да постигне нещо. А и се страхуваше, че в това състояние може да умре или да полудее. Дълбоко объркан, той заповяда да я върнат в килията й. Изпрати и Сю Дъдай в тъмницата, но нареди да не го оковават и освен това съдебният лекар да го намаже с мехлеми и да му даде успокоително.

Съдията излезе от залата и отиде в личния си кабинет. Седна зад писалището и прати да повикат сержант Хун.

— Седмици наред се занимаваме с този случай — каза той. — Направихме всичко възможно и ето че в последния миг всичките ни усилия пропадат заради упорството на тази жена. Както видя, опитах с всички възможни средства, заплашвах я, заповядах да я изтезават, убеждавах я. Нищо не помогна. Признавам си, не знам какво още може да се направи. Да се опитаме да измислим нещо.

— Не може ли господарят да стигне до нещо насън? — попита сержантът. — Първият сън излезе точен до най-малките подробности. Може би втори ще ни помогне да разбулим загадката.

Съдията Ди поклати бавно глава:

— Имам чувството, че не бива да се взема много на сериозно последната част от моя сън. Тя се яви малко преди да се събудя, и вдъхновението свише вече беше замъглено, нарушено от химери, родени от собствения ми мозък. Самият край на съня, когато видях трупа и усойницата, би могъл да се приеме за предсказване на случая с отровената младоженка, но това все пак ми се струва съмнително. Не, не, както и в началото на този случай, трябва да разчитаме само на ума си, за да се справим и с това последно затруднение.

Двамата си поговориха още малко, след което съдията прати да повикат Ма Жун, Цяо Тай и Тао Ган.

През това време госпожа Джоу лежеше на сламата в килията си. Беше сама. Тъмничарката й донесе вечерния ориз и я остави. Младата жена страдаше жестоко от нараняванията, а и предателството на Сю Дъдай я бе засегнало много по-дълбоко, отколкото показа в заседателната зала. „За този мъж понесох всички мъчения, изтърпях всички разпити и унижения. А той още от прага на съдилището признал всичко! Струваше ли си страданията моят пролетен сън?“ С настъпването на нощта болките й още повече се засилиха, започна да я тресе. Без да успее да съсредоточи мисълта си, лежеше в тъмното с широко отворени пламтящи очи. Внезапно й се стори, че долавя някакъв полъх в килията. Помисли си, че може би отварят вратите на тъмницата, но мракът бе все така непрогледен и тя не успяваше нищо да различи. С болезнено усилие успя да се надигне на лакът и погледна към вратата. Постепенно пред очите й изникна синкаво сияние и тя с ужас видя как започна да се очертава една червена маса. Неудържимо трепереща, реши, че отново са я върнали в заседателната зала, и изкрещя от ужас. Но в този миг още по-ужасяващо видение смрази кръвта във вените й.

В синкавото сияние зад червената маса се появи страшният силует на съдията от ада. От двете му страни погледът й различи неясните очертания на два демона — единият с волска, другият с конска глава. Те блещеха към нея животинските си очи.

— Аз съм умряла! — изхлипа тя.

Завладя я усещането за чудовищна самота. Притисна я огромна умора заедно с чувството, че всякакво усилие е безполезно. Черният съдия я гледаше безучастно, без да промълви дума, докато очищата на двата демона с животински глави се въртяха в орбитите си. В този миг във въздуха пред масата заплува зеленикав труп, увит в изцапан покров. Той извърна към нея полуразложеното си лице с изхвръкнали навън очи. Кокалестата му ръка се надигна и размаха някакъв лист пред черния съдия.

— Би Сюн, Би Сюн — провикна се госпожа Джоу, — недей да подаваш жалба, ти не знаеш всичко. Остави ме да говоря, остави ме да се защитя.

Сега младата жена не чувстваше никаква болка, а само безкрайна умора и желание час по-скоро да приключи с всичко. Какво бе излязло от живота й?

— Дюкянът на Би Сюн едва носеше колкото за едно ядене на ден — започна тя. — Нима можех да бъда щастлива? Денем се трепех като робиня и в къщата, и в дюкяна, вечер търпях хокането и мърморенето на свекърва си. И тогава се появи Сю Дъдай. Беше хубав, възпитан, нищо не го притесняваше. Завладя ме разкъсваща страст към този мъж, а скоро разбрах, че и той не е безразличен към красотата ми. Когато научих, че не е женен, реших, че ще стана негова жена независимо от цената. Първо завързах връзка с него и когато той се влюби, разбрах, че е дошъл моментът да убия Би Сюн. Една вечер — беше след празничното състезание с кораби дракони — го накарах да пие много по време на вечерята. Не беше свикнал и се оплака от болки в стомаха. В нашата стая му дадох да пие още, за да му олекне. Накрая рухна на леглото мъртвопиян. Взех една от дългите тънки игли, с които шием подметки, и му я забих с дървен чук във върха на черепа, докато потъна цялата. Остана да се вижда само краят, колкото една прашинка, съвсем незабележима сред гъстата коса. Не изтече капчица кръв, но очите му изскочиха от орбитите. Знаех, че регистраторът няма нищо да види при огледа. После Сю много пъти ме пита как съм убила Би Сюн, но аз не му казах. Като че ли нямаше вече никаква опасност. Но един ден помислих, че свекърва ми и дъщеря ми са излезли, и със звънчето повиках Сю да дойде. Току-що се бе появил от тайния проход, когато изведнъж видях дъщеря си посред стаята. Била заспала завита презглава в съседната стая и се събудила от гласовете ни. Страшно се изплаших да не каже на свекърва ми и я накарах да изпие една отвара, от която онемя. След това вече, щом свекърва ми излизаше, можех да приемам Сю, защото дъщеря ми не можеше да ме издаде, макар да разбираше какво става. Тогава пък магистратът надуши нещо, извикаха ме в съдилището и ме разпитаха за пръв път.

Като се сети за безкрайната си схватка със съдията и за огромния страх, изживян по време на изравянето на трупа, госпожа Джоу усети, че умората й нараства още повече, и се запита има ли смисъл да разказва всичко. Синкавото сияние полека-лека погасна, червената маса се разтвори в тъмнината, благословеният мрак я обгърна от всички страни. Последният звук, който стигна до слуха й, бе от леко затварящата се врата на килията.

В този късен час съдилището беше съвсем пусто. Само в кабинета на съдията Ди горяха две свещи и отблясъците им играеха по лицето му, докато сваляше злокобната маска. Ма Жун и Цяо Тай с доста усилия успяха да изхлузят животинските глави от хартия и бамбук и избърсаха потните си чела. Тао Ган бързо записваше нещо на страничното писалище. Влезе и сержант Хун, още мокър, след като си бе измил ръцете и косата. Държеше една хартиена маска.

— Вече знаем как е било извършено убийството! — заключи съдията.