Роберт ван Хюлик
Ди Гунан (1)

Предговор

Китайците присъстват като герои в множество наши криминални романи, затова, струва ми се, е справедливо да дадем думата и на самите тях. А и криминална литература е създавана в Китай столетия преди появата на Едгар Алън По или на сър Артър Конан Дойл.

Кратки разкази за загадки и разрешаването им съществуват от над хиляда години; от векове прочути следователи доказват проницателността си в представления на пътуващи разказвачи и театрални пиеси. Китайският криминален роман се появява по-късно, към 1600 г., и достига разцвета си през XVIII и XIX в. Открай време, а и днес тези истории, в които се смесват престъпления и загадки, са извънредно популярни. В наши дни из цял Китай стари и млади знаят имената на прочутите следователи от миналото.

Същевременно китайските криминални романи се отличават с пет характеристики, които ги отдалечават твърде много от нас.

Първо, престъпникът обикновено е посочен още в началото на разказа с името му, произхода и мотивите, които са го накарали да извърши престъплението. При четенето на криминални загадки китайците ценят чисто интелектуалната наслада подобно на зрителите, които наблюдават шахматна партия: всички условия са предварително известни; интересът е в съответните ходове на следователя и на виновника до неизбежния финал с шах и мат за престъпника. На нас, обратно, ни харесва със затаен дъх да гадаем кой е виновникът, за да го научим едва на последната страница. Така че съставката неизвестност отсъства от повечето китайски криминални романи. Почти от самото начало читателят знае отговора на основния за нас въпрос: кой е престъпникът?

Второ, китайците извънредно силно вярват в свръхестественото. В повечето техни истории като у дома си се разхождат призраци и демони; животни и кухненски съдини свидетелстват в съда, а следователят си позволява от време на време излети до отвъдното, за да се допита до съдиите от ада. Всичко това е в разрез с реализма, който сме свикнали да изискваме от криминалния роман.

Трето, китайците не бързат и страстно потъват в подробности. Всичките им романи, включително криминалните, са извънредно обстоятелствени, изпъстрени с дълги поеми, философски отклонения и т.н., а официалните документи се цитират изцяло. Тъй че повечето криминални романи представляват обемисти томове със сто и повече глави.

Четвърто, китайците имат невероятна памет за имена и вроден усет за роднински връзки. Всеки образован китаец без затруднения може да изброи 70–80 свои роднини с фамилните и собствените им имена, титлите и точната родствена връзка — област, в която китайският език е поразително богат. Китайският читател обожава романите с безброй герои — двеста и нагоре. Нашите съвременни криминални романи са най-много с десетина главни герои, а и тях издателите нерядко изброяват в списък за улеснение на читателя.

Пето, китайците съществено се отличават от нас в представите си за онова, което трябва изрично да бъде казано, и онова, което може да се остави на въображението на читателя. Например ние държим да научим как точно е било извършено престъплението, но пък слабо се интересуваме от наказанието на злодея. Ако самолетът, в който пътува, не падне в океана, ако колата му не се сгромоляса в пропастта или той не изчезне от сцената по някакъв друг хитроумен начин, го изоставяме в края на книгата след няколко злокобни намека за палача или за електрическия стол. Китайците си искат подробен разказ за екзекуцията на виновника с всичките й зловещи подробности. Понякога авторът добавя и „премия“ за читателя — достоверно описание на мъченията, които клетият престъпник изтърпява в ада след екзекуцията. Подобно потапяне в преизподнята удовлетворява у китаеца чувството за справедливост, но нас ни възмущава като настървяване срещу паднал противник.

Тъй че, когато реших да представя на западните любители на криминални загадки цялостен превод на един китайски образец, главното затруднение беше да открия роман с колкото може повече разследване и човешко присъствие и с възможно по-малко от изброените елементи.

Струва ми се, че успях да съчетая тези изисквания, откривайки „Ди Гунан“, анонимно произведение от XVIII век. Този роман съответства на обичайните ни изисквания с това, че името на виновника не се разкрива веднага, намесата на свръхестественото е ограничена, персонажите са малко, липсват несвързани с действието отклонения и е относително кратък. При това интригата е хитроумно заплетена, с множество хватки интересът ни се поддържа жив, умело са смесени комичното с трагичното. Повествованието отговаря на критериите ни и с това, че не само се радваме на интелектуалните подвизи на следователя, но и го следваме, когато сам се впуска в опасни начинания. В същото време романът въвежда композиционен принцип, който, доколкото ми е известно, никога не е бил използван в нашата криминална литература — съдията разследва едновременно три случая без никаква връзка помежду им.

Слабостта му в нашите очи си остава намесата на свръхестественото. И все пак е само два пъти, при това относително приемлива, понеже се състои от явления, често описвани в западната парапсихологическа литература. А и тя не е решаваща за разкриването на престъплението, защото само потвърждава предишни умозаключения на детектива или го окуражава в усилията му да стигне до истината. В първия случай духът на един покойник се показва в близост до гроба му. И на Запад не са малко онези, които вярват, че душата на човек, умъртвен насилствено, се навърта около трупа и може по един или друг начин да изяви присъствието си. Втората намеса е едно съновидение на следователя в момент, когато изглежда най-обезсърчен. Сънят потвърждава подозренията му и му помага да установи връзката между известни преди това елементи. Епизодът, предаден в глава XI, ще предизвика, струва ми се, интереса на онези, които изучават психологията на сънищата.

В романа има и няколко зловещи описания на изтезания, наложени на обвиняеми по време на съдебни заседания. Читателят трябва да ги възприеме такива, каквито са. За сметка на това сцената на лобното поле в последната глава е по-кратка и по-суха, отколкото е обикновено в китайските романи.

Кратката интермедия, вмъкната в средата на романа, между XV и XVI глава, заслужава по-специално внимание: на пръв поглед тя няма нищо общо с разказа. Подобни интермедии са извънредно интересна характеристика на повечето по-кратки китайски романи. Те неизменно имат формата на театрална сцена: няколко актьори провеждат диалог, накъсан от песни в съответствие с древната традиция. Обикновено персонажите са означени най-общо: „младеж“, „достолепен мъж“ и т.н. На читателя е оставено да разпознае кои персонажи от романа представят. Задачата на интермедията е пряко да ни потопи в подсъзнанието на основните герои, освободено от различните забрани и изтласквания. С други думи, тези интермедии съответстват в някаква степен на психологическите портрети в нашата модерна литература. Китайските автори никога не се впускат в психологическа характеристика на героите си, а се задоволяват бегло да намекнат на читателя за скритите им помисли и вълнения чрез подобни интермедии или сънища. Този похват на „сън в съня“ или „пиеса в пиесата“ се използва понякога и от нашите класически автори, като един от най-прочутите примери е сцена 2 от II действие на „Хамлет“.

Въпреки че някои специфични характеристики са по-приглушени, „Ди Гунан“ си остава типично китайски роман. Освен че достоверно описва методите за разследване на престъпленията в древен Китай, проблемите пред следствието или подземния свят на престъпността, той вярно отразява действието на правосъдието, запознава читателя с основните разпоредби на наказателния кодекс, а и изобщо с живота на някогашните китайци. Разказаните три случая са всъщност разрез на обществената структура.

Главният герой, прозорливият детектив, е както във всички китайски романи окръжен магистрат. От незапомнени времена до установяването на Китайската република през 1911 г. този правителствен служител е изпълнявал едновременно функциите на съдия, съдебен заседател, обвинител и следовател.

Поставената под негова юрисдикция територия — окръгът, е най-малката единица в сложната китайска административна система. Обикновено се състои от по-голям укрепен град и полето на 80–90 километра околовръст. Окръжният магистрат представлява най-висшата гражданска власт в своя окръг; той управлява града и околността, съдилището, събирането на данъците, гражданските актове и поддържането на реда. Властта му обхваща всички аспекти от живота на хората в окръга. Отчита се само пред висшестоящите власти — ще рече префекта и губернатора на областта.

Тъкмо в ролята на съдия окръжният магистрат е имал възможност да разгърне следователския си талант. Затова в китайските криминални разкази и романи преследвачите на престъпниците неизменно са съдии. Героят на този роман, който се казва Ди, винаги е наричан Ди Гун — съдията Ди. На китайски криминална загадка е „ан“, тъй че заглавието „Ди Гунан“ означава буквално „Криминални загадки, разрешени от съдията Ди“. Това е обичайното заглавие на китайските романи от този род. Познати са „Бао Гунан“, „Бън Гунан“ и т.н.

Разлиствайки стари китайски книги, илюстрирани с гравюри, човек може да добие известна представа, как съдията Ди е прекарвал редките си часове на отдих. Гравюрата в началото показва библиотеката на висш чиновник от VII в. Вероятно и на съдията Ди му се е случвало да си почива така късно вечер, след като най-сетне е приключвал работата в съдилището. Удобно разположен във фотьойла, под който е постлана кожа от пантера, с домашна шапчица на главата, той изцяло е потънал в четивото си. На масата до него очакват други книги. Едва ли това е юридическа литература, а още по-малко — любовни романи. Съдията Ди е бил женен, имал е множество наложници, съответстващи на ранга му, и за жалост имаме всички основания да смятаме, че се е отнасял равнодушно към любовта. Не, най-вероятно книгите са съчинения на някой даоистки философ, като Джуандзъ, в които най-дълбоката мъдрост е изразена с хумористични притчи. Или може би са кратички истории, написани с много лекота, за сложни интриги, забърквани сред висши сановници в миналото. Изящно клонче корал радва погледа в покритата с пукнатини порцеланова ваза, ароматен дим се вие от кадилницата.

И когато най-сетне приключи с четенето, а наоколо всичко потъне в тишината на нощта, съдията Ди със сигурност ще изсвири някоя мелодия на седемструнната лютня, която се вижда върху масата, наполовина извадена от брокатения й калъф. Можем да се обзаложим, че е бил по-добър музикант от Шерлок Холмс с неговата цигулка, защото всеки просветен високопоставен чиновник задължително е владеел почти съвършено този инструмент.