Метаданни
Данни
- Серия
- Лунният залив (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fear Nothing, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2009 г.)
Издание:
Дийн Кунц. Не бой се от нищо
ИК „Плеяда“, 1999
Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999
Редактор: Анели Векилска-Ръждева
ISBN 954-409-180–7
История
- —Добавяне
28.
Ако се бях доверил на инстинкта си, веднага щях да избягам от жилището на пастора, да се прибера вкъщи, да си направя чай, да си намажа кифличка с лимонов мармалад, да си потърся филм с Джаки Чан на някой от телевизионните канали и да прекарам следващите два часа на дивана, увит във вълнено одеяло и потиснал любопитството си.
Но тъй като гордостта не ми позволи да призная, че чувството ми за морална отговорност е по-слабо развито от това на кучето ми, направих знак на Орсън да стои и да чака. Сетне, като държах в дясната си ръка деветмилиметровия „Глок“, пъхнах в колана дневника на отец Том и започнах да се качвам по стълбата.
Подобно на гарван, обезумяло блъскащ с криле в клетка, в съзнанието ми преминаха мрачни образи от извратените сънища на Луис Стивънсън. Шефът на полицията бе фантазирал за момиченца на възрастта на внучката му, но викът, който току-що бях чул, звучеше като на много по-малко дете. Но ако пасторът на „Свети Бернадет“ страдаше от същото умопомрачение, което бе поразило Стивънсън, сигурно нямаше да подбира жертвите си.
Стигнах догоре и с ръка на перилата се обърнах и видях, че Орсън ме гледа от коридора. Бях му дал указания и кучето не се опита да се покатери след мен.
Вече почти час Орсън беше послушен и изпълняваше заповедите ми без саркастично пръхтене или въртене на очите. Тази сдържаност беше личният му рекорд за добро поведение.
Стъпих на най-горното стъпало и всеки миг очаквах божият служител да ме изрита надолу. Явно се промъквах достатъчно безшумно, за да не привлека вниманието на отец Том.
Капакът се намираше в средата на тясно разчистено пространство, заобиколено, доколкото виждах, от картонени кашони с различни размери, стари мебели и други предмети, които не можех да разпозная — всички, натрупани на около два метра височина. Голата крушка над капака не беше запалена и единствената светлина идваше отляво, от предната част на къщата.
Проврях се приведен през отвора, макар че имаше място и можех да се изправя, и се озовах на тавана. Стръмният заострен покрив осигуряваше достатъчно пространство между главата ми и гредите. Нямаше опасност да се блъсна в нещо, а и божият служител още не беше усетил присъствието ми и засега не ме беше нападнал.
Миришеше на влага, прах, спарен стар картон, на дърво от грубо издяланите греди, плесен и разлагаща се мърша.
Вляво от капака имаше два входа към лабиринта — единият широк около метър и половина и друг, не по-голям от метър. Предположих, че по-просторният коридор предоставя по-пряк път през отрупания с вещи таван и следователно е по-често използван от свещеника, за да посещава пленника си — ако наистина имаше такъв, — и предпочитах да изненадам отец Том, отколкото случайно да се натъкна на него.
От двете ми страни имаше кашони, някои завързани с връв, други с гирлянди от лющещи се ивици пластир, които докосваха лицето ми като пипалца на насекоми. Движех се бавно, приведен, проправяйки си път пипнешком, защото сенките бяха подвеждащи и не исках да се блъсна в нещо и да вдигна шум.
Стигнах до разклонение с формата на буквата „Т“, но не тръгнах веднага по него. Спрях в единия ъгъл, ослушах се за миг и затаих дъх, но не чух нищо.
Предпазливо надникнах в първия коридор и се огледах. Пространството беше широко само метър. Светлината отляво беше малко по-ярка отпреди. Вдясно цареше непрогледен мрак, който не издаваше тайните си дори на привикналите ми с нощта очи и имах усещането, че в тази тъма ме наблюдава и дебне, готов за скок, неизвестен нападател.
След като се убедих, че не ме причакват нито зли джуджета, троли или таласъми, чието място не беше в пасторския дом, поех по първия коридор и завих наляво, обръщайки гръб на непроницаемия мрак.
Изведнъж се чу писък — толкова смразяващ кръвта, че се обърнах и насочих пистолета към тъмата, убеден, че върху мен ще връхлетят всички зли призраци и демони от филмите на ужасите. За щастие не натиснах спусъка, защото това мимолетно безумие премина и осъзнах, че викът се разнесе от същата посока като преди — от осветеното пространство в югоизточния ъгъл.
Третият вопъл, заглушил шума, който вдигнах, обръщайки се, за да се изправя срещу въображаемите демони, дойде от същото място, както първите два, но тук, на тавана, прозвуча различно. Вече не приличаше на гласа на страдащо дете. Беше по-ужасен, почти свръхестествен, излязъл сякаш от гърлото на самия пъкъл.
Мина ми през ум да се върна, но вече бях стигнал твърде далеч. Освен това, ако отстъпех, кучето ми щеше да разбере, че съм се уплашил. Орсън беше един от тримата ми най-близки приятели в свят, където приятелите и семейството имат първостепенно значение. И тъй като вече нямах семейство, аз много ценях високото му мнение за мен.
След кашоните вляво имаше струпани плетени градински столове, нахвърляни безразборно сламени и лакирани кошове, очукана тоалетка с мръсно овално огледало и вещи с неизвестно предназначение, скрити под вехти покривала.
Завих зад ъгъла и чух гласа на отец Том — нежен и утешителен, но не можах да разбера нито дума.
Минах през мрежа от паяжини и изтръпнах, когато полепнаха по лицето ми и ме докоснаха като призрачни устни. С лявата си ръка избърсах дрипавите нишки. Паяжината имаше вкус на горчива гъба. Намръщих се и се опитах да я изплюя безшумно.
Тъй като се надявах да чуя още откровения, изпитвах непреодолимо влечение да вървя по посока на гласа. През цялото време се мъчех да не кихна от прахоляците, с които се бях надишал.
След още един завой се озовах в последната къса част на коридора. На около два метра се намираше стръмната вътрешна страна на покрива в източния ъгъл на сградата. Гредите, подпорите и облицовката се виждаха на неясната жълта светлина, идваща от невидимия източник вдясно.
Промъквайки се към края на коридора, болезнено съзнавах, че дъските под краката ми скърцат и това можеше да ме издаде.
Гласът на отец Том стана по-ясен, макар че разбирах само една дума от пет-шест.
Чу се друг глас — по-пронизителен и треперещ. Приличаше на гласа на съвсем малко дете. Не беше музикален като речта на дете. Нито толкова невинен. Не можех да разбера какво казва. Колкото по-дълго слушах, толкова по-тайнствен ставаше гласът.
Проходът свършваше до страничния коридор, минаващ по източната страна на таванското помещение. Рискувах и надникнах в този дълъг и прав тунел.
Вляво цареше мрак, но вдясно бяха източникът на светлината и свещеникът с неговия стенещ пленник. Все пак до лампата оставаше още един завой.
Тръгнах по широкия два метра страничен коридор, защото стената вляво всъщност беше стръмно спускащата се вътрешна страна на покрива. Минах покрай тъмния отвор на още един коридор между купчините кашони и стари мебели, после спрях на две крачки от ъгъла. Между мен и лампата оставаше само последната преграда от складирани вещи.
Внезапно по гредите и облицовката на покрива пред мен изскочи гърчеща се сянка — жестоки, островърхи, размахващи се назъбени крайници с топчеста подутина в средата, толкова неестествена, че едва не извиках от ужас. Установих, че стискам пистолета с две ръце.
После осъзнах, че привидението е кривата сянка на паяк, увиснал на една-единствена нишка. Полюшваше се толкова близо до източника на светлина, че хвърляше многократно уголемена сянка.
За безмилостен убиец бях твърде нервен. Може би това се дължеше на наситената с кофеин пепси-кола, която бях изпил, за да подсладя тръпчивия от повръщането дъх. Следващия път, когато убиех някого и повърнех, трябваше да използвам безалкохолна напитка без кофеин и да я подсиля с валиум, за да не опетня репутацията си на безчувствена, ефикасна машина за убиване на хора.
Успокоих се и установих, че най-сетне чувам гласа на свещеника достатъчно ясно, за да разбирам всяка негова дума.
— Боли, да, разбира се, много боли. Но сега изрязах предавателя от теб и го строших и те вече не могат да те следят.
Спомних си как Джес Пин крачеше из гробището, държеше някакъв особен уред, слушаше тихите електронни звуци и разчиташе информацията на малък, светъл зелен екран. Явно проследяваше сигнала от хирургично присадения предавател в онова същество. Маймуна ли беше? И беше, и не беше маймуна.
— Разрезът не беше дълбок — продължи свещеникът. — Предавателят беше под подкожните тлъстини. Почистих раната и я заших. Бих искал да знам доколко ме разбираш, ако изобщо ме разбираш.
Отец Том въздъхна.
В дневника си той споменаваше за членове на ново стадо, които не са толкова враждебно настроени и склонни към насилие като първите и бе написал, че се е посветил на тяхната свобода. Защо трябваше да има ново стадо, защо бяха пуснати на свобода с предаватели под кожата и как по-умните маймуни от двете стада се бяха появили на белия свят, оставаше загадка за мен. Но беше ясно, че свещеникът се изживява като съвременен аболиционист, борещ се за правата на онеправданите, и домът му е важна спирка по нелегалния път към свободата.
По време на кавгата в мазето на църквата Джес Пин сигурно смяташе, че този беглец вече е опериран и преместен и ръчният му приемник улавя сигнал от предавател, който вече не е имплантиран в съществото. Но беглецът възстановяваше сили тук, на тавана.
Загадъчният посетител тихо изстена от болка и отец Том отговори с поток от състрадателни думи.
Събрах смелост от спомена колко смирено бе реагирал свещеникът на заплахите на погребалния агент и извървях останалите няколко крачки до последната стена от кашони. Застанах с гръб към края на редицата. За да видя оттам свещеника и беглеца, трябваше само да обърна глава надясно и да погледна в страничния коридор, откъдето идваха светлината и гласовете.
Колебаех се да разкрия присъствието си, защото си спомних някои от по-странните откъси в дневника на отец Том. Налудничавите и параноичните, които граничеха с нечленоразделност, повтореното двеста пъти „Вярвам в милостта на Христос.“ Вероятно не винаги беше хрисим, както по време на караницата с Джес Пин.
Сред миризмата на плесен, прах и стар картон долових мирис на медицински спирт за разтриване, йод и на парлив антисептичен разтвор.
Някъде по-нататък тлъстият паяк се изкатери нагоре по нишката си, отдалечи се от светлината и уголемената му сянка бързо се смали по скосения покрив, свивайки се до черна точка, и накрая изчезна.
— Имам антибиотик на прах — насърчително говореше отец Том на пациента, — капсули с различни пеницилинови производни, но нямам ефикасни болкоуспокояващи. Съжалявам. Но този свят е създаден за страдание, нали? Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред. Обещавам. Господ ще се грижи за теб чрез мен.
Не можех да преценя дали пасторът на „Свети Бернадет“ е светец или престъпник, един от малцината разумни хора, останали в Мунлайт Бей, или луд за връзване. Не разполагах с достатъчно факти и не разбирах смисъла на действията му. Дори отец Том да беше с ума си и да постъпваше правилно, все пак не бях готов да повярвам в добрите му намерения. Не още.
— Имам опит в медицинската практика — каза той на пациента си, — защото три години, след като завърших семинарията, бях на мисия в Уганда.
Стори ми се, че чух пациента: мърморене, което ми напомни — но не съвсем — на тихото гукане на гълъби, примесено с по-гърленото мъркане на котка.
— Сигурен съм, че ще се оправиш — добави отец Том, — но трябва да останеш тук няколко дни, за да ти давам антибиотици и да следя как зараства раната. Разбираш ли? Разбираш ли ме изобщо?
Във въпроса прозвуча известна безпомощност и отчаяние.
Наканих се да надникна надясно зад стената от кашони, когато пациентът отговори на свещеника. От близко разстояние гласът не беше нито като на дете, нито като на маймуна или на някое друго земно същество.
Замръзнах на мястото си. Пръстът ми обви спусъка.
Гласът наистина звучеше и като на момиченце, и като на маймуна. Всъщност наподобяваше много неща, сякаш изключително изобретателен холивудски звукотехник си бе играл с човешки и животински гласове, смесвайки ги в аудиоапаратура, докато създаде гласа на това същество.
Най-поразителното в говора му беше не обхватът на тоналността или особеностите на интонацията, нито дори сериозността и чувствата, които му придаваха форма. Най-много ме потресе усещането, че има смисъл. Не слушах само бръщолевене от животински звуци. Не беше английски, разбира се, и макар да не съм полиглот, бях сигурен, че не и някой чужд език, защото не беше достатъчно сложен. Въпреки това представляваше плавна поредица от странни звуци, грубо оформени като думи, мощен, но примитивен опит да бъде език, с беден речник от многосрични думи, отличаващ се с настойчив ритъм.
Съществото, изглежда, изпитваше отчаяна потребност да общува. Слушах и с изненада установих, че изпитвам емоционално въздействие от копнежа, самотата и мъката в гласа. Това не бяха свойства, които си въобразявах, а реални неща като дъските под краката ми, натрупаните кашони зад гърба ми и силните удари на сърцето ми.
То и свещеникът се умълчаха, но аз не бях в състояние да погледна зад ъгъла. Подозирах, че посетителят на отец Том не е маймуна като членовете на стадото, което тормозеше Боби и каквито бях срещнал на южния нос на залива. Ако изобщо приличаше на резус, разликите щяха да бъдат по-съществени и по-многобройни, отколкото само тъмножълтият цвят на злите очи.
Боях се от онова, което можеше да видя, но страхът ми нямаше нищо общо с вероятната уродливост на това родено в лаборатория същество. Гърдите ми бяха толкова смазани от напора на чувствата, че не можех да дишам, а гърлото — толкова пресъхнало, че преглъщах с усилие. Най-много се страхувах от погледа на онова създание и да видя собствената си самота в очите му и копнежа ми да бъда нормален, които бях потискал в продължение на двайсет и осем години толкова успешно, за да бъда доволен от съдбата си. Но както на всички останали, и моето щастие е крехко. Бях чул ужасната мъка в гласа на онова същество и почувствах, че то познава мъчителния копнеж, около който години наред аз градях перла от безразличие и мълчаливо примирение. Боях се, че ако срещна очите на съществото, резонансът между нас ще строши перлата и отново ще ме остави уязвим.
Треперех.
Това е причината да не се осмелявам да показвам болката или скръбта си, когато животът ме нарани или ми отнеме човек, когото обичам. Скръбта твърде лесно води до отчаяние. А в плодородната почва на отчаянието избуява самосъжалението. Не мога да се предам на самосъжалението, защото, изброявайки и разсъждавайки върху ограниченията си, ще изкопая дълбока яма, от която никога няма да мога да изпълзя. Трябва да бъда хладнокръвен негодник, за да оцелея или поне да живея с непроницаема черупка около сърцето, поне когато се стигне до тъгуване по мъртвите. Способен съм да изразявам любовта си към живите, да прегръщам невъздържано приятелите си и да давам сърцето си, без да ме е грижа как ще злоупотребят с него. Но в деня, в който татко почина, аз трябва да се шегувам със смъртта, с крематориумите, с живота, с всяко проклето нещо, защото не мога да рискувам да изпадна от скръб в отчаяние, после в самосъжаление и накрая в ямата на неизбежната ярост, самота и самоненавист, която се нарича безумие. Не мога да си позволя да обичам мъртвите твърде много. Колкото и отчаяно да се опитвам да ги помня и да запазя свидния спомен за тях, трябва да ги забравя, при това бързо. Налага се да бъда хладнокръвен негодник и да ги изтласкам от сърцето си. По същия начин трябва да се шегувам с факта, че съм убиец, защото ако се замисля твърде дълго и усилено какво всъщност означава да убиеш човек, макар и чудовище като Луис Стивънсън, ще започна да се питам дали наистина не съм урод, както ми викаха децата, когато бях малък. Нощното влечуго, Вампира, Крис Кретена. Не бива да ме е грижа толкова много за мъртвите — нито за онези, които обичах, нито за онези, които мразех. Не бива да ми пука твърде много, че съм самотен. Нито за онова, което не мога да променя. Като всички нас в тази буря между раждането и смъртта, не мога да предизвиквам големи промени в света, а само малки, към по-добро — поне така се надявам — в живота на хората, които обичам. А това означава, че за да живея, не трябва да ми пука какъв съм, а какъв може да стана, не за миналото, а за бъдещето, нито дори за самия мен, а за слънчевия кръг от приятели, осигуряващи ми единствената светлина, в която мога да съществувам.
Треперех, докато мислех как ще погледна зад ъгъла и ще видя създанието, в чиито очи ще съзра себе си. Стисках пистолета, сякаш не беше оръжие, а талисман или разпятие, с което мога да прогоня всичко, заплашващо да ме унищожи, но положих усилия да пристъпя към действие. Наведох се надясно, обърнах глава — и не видях нищо.
Страничният коридор покрай южната страна на тавана беше по-широк от източния, около два метра и половина, и върху пода от шперплат имаше малък дюшек с разхвърляни одеяла. Светлината идваше от конусовидна месингова лампа, включена в контакт, инсталиран на подпората на стряхата. До дюшека имаше термос, чиния с нарязани плодове, хляб с масло, кофа вода, шишенца с лекарства, спирт за разтриване, бинтове, сгъната хавлия и мокра изпрана кърпа с петна от кръв.
Свещеникът и гостът му бяха изчезнали.
Макар и парализиран от емоционалното въздействие на копнежа в гласа на съществото, не бях стоял зад ъгъла повече от минута, след като то се бе умълчало. Въпреки това в коридора пред мен не видях нито отец Том, нито посетителя му.
Цареше тишина. Не се чуваха стъпки. Нито скърцане, пукане или потракване на дъски.
Погледнах към гредите в средата на пространството, завладян от странното убеждение, че изчезналата двойка бе научила някой номер от хитрия паяк и се бе изтеглила нагоре по нишка от паяжина, смалявайки се в стегната черна топка в сенките над главата ми.
До стената кашони вдясно имаше достатъчно място, за да стоя изправен. Разстоянието между скосените греди и главата ми беше петнайсет-двайсет сантиметра. Въпреки това се движех приведен, за да мога да се отбранявам.
Светлината на лампата не беше опасно ярка и месинговият конус я насочваше встрани от мен, затова се приближих до дюшека, за да разгледам вещите, наредени до него. Разбутах с крак усуканите одеяла, макар че не бях сигурен какво очаквам да намеря там. Нямаше нищо.
Не се притеснявах дали отец Том ще слезе долу и ще види Орсън. Мисля, че преди всичко свещеникът не бе довършил работата си на тавана. Пък и моето куче имаше вече опит и щеше да се скрие и да стои там, докато бягството стане по-осъществимо.
Изведнъж осъзнах, че ако е долу, свещеникът вероятно е сгънал стълбата и е затворил капака. Можех да го разбия и да спусна стълбата отгоре, но шумът щеше да бъде толкова силен, какъвто сигурно са вдигнали Сатаната и съзаклятниците му, когато са ги изхвърлили от рая.
Не исках да рискувам да срещна отец Том и съществото, затова тръгнах обратно по пътя, по който бях дошъл, като си напомних да стъпвам леко. Висококачественият шперплат имаше малко процепи и беше добре закован за дъските на пода, затова се движех безшумно и бързо.
Завих в края на редицата с кашони и дебелият отец Том изскочи от сенките, където бях стоял и подслушвал преди една-две минути. Не беше облечен нито за лягане, нито за литургия, а в сив анцуг и блестеше от пот, сякаш бе правил усилено гимнастика за отслабване.
— Ти! — огорчено каза той, когато ме позна, сякаш не бях Кристофър Сноу, а дяволът, излязъл от магическа пентаграма, нарисувана с тебешир, без да имам разрешение или пропуск.
Добродушният, весел и любезен падре, когото познавах, сякаш беше изчезнал и на негово място бе дошъл някакъв зъл дух. Удари ме в гърдите с върха на бейзболна бухалка толкова силно, че ме заболя.
Тъй като дори болният от пигментна ксеродермия се подчинява на законите на физиката, залитнах назад, блъснах се в стрехите и ударих главата си в една греда. Гъстата ми коса ме спаси да не изгубя съзнание.
Отец Том отново ме ръгна с бейзболната бухалка и повтори:
— Ти! Ти!
Наистина бях аз и не се опитвах да твърдя друго, така че не разбирах защо беше толкова вбесен.
— Ти! — изрече той с нов прилив на гняв.
Този път свещеникът ме удари в стомаха, което ме накара да се задъхам, но тъй като забелязах навреме приближаващата бейзболна бухалка, затаих дъх и стегнах мускулите на стомаха си. Вече бях повърнал остатъка от питките на Боби, тъй че единствената последица беше гореща вълна от болка от слабините до гърдите.
Насочих пистолета към него и изхриптях заплашително, но той или не се боеше от смъртта, или беше луд. Стисна бухалката с две ръце и отново замахна към стомаха ми, но аз се обърнах и избегнах удара.
Притесняваше ме това, че се бия със свещеник. Сблъсъкът беше по-скоро абсурден, отколкото страшен. Въпреки това сърцето ми биеше като обезумяло.
— Ти! Ти! — каза той още по-гневно и с нарастваща изненада, сякаш появата ми на този прашен таван беше нещо възмутително и невероятно.
Отец Том отново замахна. Нямаше да улучи дори ако не се бях дръпнал назад. В края на краищата той беше свещеник, а не убиец нинджа. Освен това беше възрастен и дебел.
Бейзболната бухалка се стовари върху един от картонените кашони, проби дупка в него и го събори от купчината. Пълничкият отец за съжаление не познаваше основните принципи на бойните изкуства и не беше надарен с яко телосложението, но все пак не можеше да бъде обвинен в липса на ентусиазъм.
Не можех да си представя, че ще го застрелям, но не възнамерявах да го оставя да ме пребие до смърт. Отстъпих назад, към лампата и дюшека, в по-широкия коридор, с надеждата, че свещеникът ще се вразуми.
Но отец Том тръгна към мен, като размахваше бухалката отляво надясно и разсичаше въздуха със свистене, докато монотонно повтаряше: „Ти! Ти!“
Косата му беше разрошена и падаше над челото, а лицето му бе изкривено от ужас и ярост. Ноздрите му се разширяваха и потрепваха при всяко шумно поемане на въздух и от устата му хвърчаха слюнки, докато произнасяше местоимението, от което, изглежда, се състоеше целият му речник.
Щях да бъда мъртъв, ако го изчаках да се съвземе. Дори да му бе останал разум, свещеникът явно не го беше взел със себе си. Беше го оставил някъде, вероятно в църквата, заключен при костите на някой светец в мощехранителницата на олтара.
Когато той за пореден път замахна към мен, потърсих онази животинска светлина, която бях видял в очите на Луис Стивънсън, защото този неестествен блясък би оправдал насилието. Това щеше да означава, че се бия не със свещеник или с обикновен човек, а с нещо, стъпило с единия крак в Зоната на здрача. Но не съзрях онова сияние. Вероятно отец Том бе заразен със същата болест, погубила ума на Стивънсън, но още не беше стигнал толкова далеч, колкото ченгето.
Отстъпих назад и приковал очи в бейзболната бухалка, се спънах в кабела на лампата. Сгромолясах се по гръб и си ударих главата.
Лампата падна. За щастие нито угасна, нито насочи светлината си към чувствителните ми очи.
Ритнах кабела и се дръпнах назад, а отец Том уцели пода с бухалката.
Размина се на сантиметри от краката ми и придружи удара с онова вече познато обвинение във второ лице единствено число.
— Ти!
Изкрещя го истерично, а аз продължих да се отмествам от пътя му.
Запитах се къде са всички онези хора, които изпитваха страхопочитание към мен. Имах нужда от тях, но Луис Стивънсън и отец Елиът явно не бяха членове на клуба на почитателите на Кристофър Сноу.
Макар да дишаше тежко и да се обливаше в пот, свещеникът бе решил да докаже, че е издръжлив. Напираше към мен приведен, с прегърбени рамене и с поклащащата се походка на трол. Тази поза му позволяваше да вдига бухалката високо над главата си, без да я удря в гредата горе. Явно намерението му беше да ми разбие черепа.
Въпреки че не видях онзи странен блясък в очите му, трябваше незабавно да застрелям този пълен дребен човек. Не можех да отстъпвам по задник назад толкова бързо, колкото той се приближаваше, и макар да бях изпаднал в истерия, знаех какви са шансовете ми — и най-алчният букмейкър в Лас Вегас не би заложил за мене. В паниката си, завладян от ужас и от опасно зашеметяващо чувство за абсурд, реших, че най-хуманният начин на действие ще бъде да го прострелям в топките, защото и без това бе дал обет за безбрачие и нямаше да му трябват.
Прицелих се в слабините му и пръстът ми обви спусъка. Нямах време да използвам лазерния мерник. Преди да натисна спусъка, нещо чудовищно изръмжа в коридора зад свещеника и огромен, черен, ръмжащ хищник скочи на гърба му. Отец Том изпищя, изпусна бухалката и се свлече на пода.
За миг останах втрещен, че съществото съвсем не прилича на резус и нападна свещеника, своя болногледач и покровител, вместо да разкъса моето гърло. Но, както се разбра, огромният черен ръмжащ хищник не беше онова същество, а Орсън.
Кучето се опря в гърба му и захапа яката на анцуга. Ръмжеше толкова злобно, че се уплаших да не осакати отеца.
Повиках го, докато се изправях. Орсън веднага се подчини, без да наранява свещеника.
Отец Том не положи усилия да стане. Лежеше на пода. Главата му беше обърната на една страна, а лицето бе закрито от сплетените, мокри от потта коси. Дишаше тежко, ридаеше и от време на време повтаряше:
— Ти…
Очевидно знаеше какво става във Форт Уайвърн и в Мунлайт Бей и можеше да отговори на повечето ми нетърпящи отлагане въпроси. Въпреки това не исках да разговарям с него. Не можех да го направя.
Онова същество вероятно още беше в дома на пастора и се спотайваше в сенчестите сводове на тавана. Макар да не вярвах, че представлява сериозна заплаха за мен и за Орсън, особено както бях въоръжен, не го бях видял и следователно не можех да го отхвърля като евентуална опасност. Не желаех да се натъкна на него в това клаустрофобично място.
Разбира се, съществото беше само оправдание да избягам.
Нещата, от които наистина се страхувах, бяха отговорите на отец Том. Изгарях от нетърпение да ги чуя, но явно още не бях подготвен за някои истини.
Ти.
Беше произнасял през цялото време тази единствена дума с кипяща омраза, с непривична злоба за Божи служител, както и за човек, който обикновено беше мил и добър. Бе превърнал това местоимение в анатема и проклятие.
Ти.
Не бях направил нищо, за да си навлека омразата му. Не бях дарил живот на окаяните същества, които той освобождаваше. Не бях част от програмата в Уайвърн, заразила сестра му и вероятно него. Това означаваше, че ненавижда не мен, а онова, което съм.
Но кой бях аз?
Кой, ако не син на майка си?
Според Рузвелт Фрост и дори Луис Стивънсън, имаше хора, които ме почитаха, защото бях син на майка си, макар че още не знаех кои са те. И ме мразеха поради същата причина.
Кристофър Николас Сноу, единственото дете на Глициния Джейн (Милбъри) Сноу, чиято майка й бе дала името на цвете. Кристофър бе дошъл на този твърде ярко осветен свят малко преди началото на дискодесетилетието. Роден във време на модни тенденции, показващи лош вкус, и на лекомислени занимания, когато страната водеше студена война и най-големият страх беше ядрен холокост.
Какво бе извършила умната ми и любяща майка, че да ме направи достоен за уважение и същевременно ненавиждан?
Проснат на пода на таванското помещение и съкрушен от емоции, отец Том знаеше отговора на тази загадка и сигурно щеше да я разкрие, когато се успокоеше.
Вместо да му задам въпроса, който лежеше в основата на всичко, случило се тази нощ, треперейки, аз му се извиних.
— Съжалявам. Не… трябваше да идвам тук. Господи. Слушай. Съжалявам. Моля те, прости ми. Моля те.
Какво бе направила майка ми?
Не питай.
Не питай.
Ако отец Том бе започнал да отговаря на неизречения ми въпрос, щях да си запуша ушите.
Повиках Орсън да дойде при мен. Минахме покрай свещеника и тръгнахме из лабиринта. Тесният коридор криволичеше и се разклоняваше, докато ми се стори, че вече не бяхме на таван, а в плетеница от катакомби. На места мракът беше почти пълен, но аз съм дете на тъмата и тя не ми пречи. Бързо се добрахме до капака.
Макар че вече бях минал по стълбата, Орсън смутен надникна надолу и се поколеба да тръгне. Дори за четириног акробат слизането по стръмна стълба беше несравнимо по-трудно, отколкото качването.
Тъй като много от кашоните бяха грамадни, а складираните мебели — обемисти, трябваше да има втори капак, при това по-голям от първия, с приспособление за вдигане и смъкване на тежки предмети. Не исках да го търся, но не бях сигурен как ще сляза по стръмните стъпала, носейки четирийсет и пет килограмово куче.
От най-далечния край на огромното помещение се чу гласът на свещеника, изпълнен с угризения.
— Кристофър, аз съм объркан. Прости ми. Объркан съм.
От друго място в мрака прозвуча гласът на съществото — опитваше се да говори на някакъв език, отчаяно настояващ да бъде разбран, зареден с копнеж и самота и мрачен като арктично ледено поле, и нещо по-лошо — изпълнен с безразсъдна надежда, която никога нямаше да бъде осъществена.
Този умолителен вопъл беше толкова непоносим, че накара Орсън да слезе бързо-бързо по стълбата. Стигна до средата и скочи на пода.
Докато слизах, дневникът на свещеника болезнено се търкаше в гърба ми и когато стъпих на втория етаж, го извадих и го хванах в лявата си ръка. Дясната още стискаше пистолета.
Орсън и аз хукнахме из дома на пастора и минахме покрай иконата на Благословената Дева. Мъждукащата свещ угасна от полъха на движението ни. Изтичахме по коридора, през кухнята с трите зелени дигитални часовника и излязохме през задната врата, сякаш бягахме от самия дявол.
Минахме покрай задната страна на църквата. Огромната грамада представляваше цунами от камък и докато бяхме в сянката й, ми се стори, че ще рухне, ще се сгромоляса и ще ни смаже.
Два пъти се обърнах да погледна назад. Свещеникът не ни преследваше. Нито нещо друго.
Очаквах, че велосипедът ми ще бъде изчезнал или повреден, но той си стоеше подпрян на надгробната плоча, където го бях оставил.
Не спрях да кажа някоя дума на Ной Джоузеф Джеймс. В свят, объркан като нашия, деветдесет и шест години живот не изглеждаше толкова привлекателна перспектива, както ми се струваше до днес.
Пъхнах пистолета и дневника в ризата си и започнах да бутам велосипеда по пътеката между гробовете. Стигнах до улицата, завъртях яростно педалите и се стрелнах в мъглата.
Орсън не прояви интерес към дирите на катериците. И той изгаряше от нетърпение да увеличи разстоянието между нас и „Свети Бернадет“.
Изминахме няколко пресечки, когато започнах да осъзнавам, че бягството е невъзможно. Неизбежната зора ме ограничаваше в района на Мунлайт Бей, а безумието от пасторския дом дебнеше на всеки ъгъл в града.
Опитвах се да избягам от заплаха, от която нямаше избавление дори ако се доберях до най-далечния остров или планински връх на света. Където и да отидех, щях да нося със себе си онова, от което се страхувах — потребността да знам. Не се боях само от отговорите, които можеше да получа на въпросите за майка ми. Най-много се страхувах от самите въпроси, защото естеството им щеше да промени живота ми завинаги.