Дийн Кунц
Не бой се от нищо (2)

2.

Качих се във форда и Саша Гудал прошепна:

— Здравей, Снежко.

— Здрасти — отвърнах аз.

Закопчах предпазния колан, а Саша включи на задна скорост.

Докато се отдалечавахме, изпод козирката на шапката си погледнах към къщата и се запитах как ще ми се стори, когато отново я видя. Почувствах, че щом баща ми напусне този свят, всички вещи, принадлежали на него, ще изглеждат по-неугледни и незначителни, защото вече няма да бъдат докосвани от духа му.

Къщата е построена от каменни плочи с минимум хоросан и кедрови греди, посребрели от климата и атмосферните промени, модерна в очертанията си, но не изглежда ни най-малко ефирна. Напротив, изградена е изцяло на земята и е внушителна. След неотдавнашните зимни дъждове изящните извивки на покрива от плочи бяха омекотени от зелен слой лишеи.

Докато излизахме на улицата ми се стори, че забелязах сянка, сгушена на един от прозорците в хола, в дъното на дълбоко вдадената веранда, а на перваза — муцуната и лапите на Орсън.

— Откога не си излизал? — попита Саша.

— На дневна светлина ли? Малко повече от девет години.

— Поклонник на мрака.

Саша пишеше и текстове за песни.

— По дяволите, Гудал, не упражнявай поезията си върху мен.

— Какво се случи преди девет години?

— Получих възпаление на апендикса.

— Аха. Тогава, когато за малко да умреш.

— Само смъртта може да ме изкара на дневна светлина.

— Поне белегът ти, останал от това преживяване, е сексапилен.

— Мислиш ли?

— Обичам да го целувам, нали?

— Чудил съм се защо.

— Всъщност белегът ме плаши. Можеше да умреш.

— Но не умрях.

— Целувам го, сякаш за да кажа благодарствена молитва. Задето си тук с мен.

— Или може би защото се възбуждаш сексуално от уродливостта.

— Задник такъв.

— Майка ти не те е учила да говориш така.

— Научиха ме монахините в енорийското училище.

— Знаеш ли кое ми харесва у теб? — попитах аз.

— Заедно сме почти от две години. Да, мисля, че знам какво ти харесва.

— Харесва ми, че никога не ме оставяш да бездействам.

Дори под бронята от дрехи и лосион и зад очилата, предпазващи чувствителните ми очи от ултравиолетовите лъчи, се изнервях от дневната светлина около мен. Чувствах се крехък като черупка на яйце в желязната й хватка.

Саша долови смущението ми, но се престори, че не го забелязва. За да отвлече вниманието ми от заплахата и от безкрайната красота на осветения от слънцето свят, тя стори онова, което правеше най-добре — остана такава, каквато си беше.

— Къде ще отидеш после? — попита Саша. — Когато това свърши.

— Ако свърши. Лекарите може да грешат.

— Къде ще бъдеш, когато предаването ми започне?

— След полунощ? Вероятно у Боби.

— Накарай го да пусне радиото.

— Довечера ще приемаш ли желания?

— Не е необходимо да се обаждаш. Знам какво искаш.

На следващия ъгъл тя зави надясно и потегли по Оушън Авеню, нагоре по хълма, отдалечавайки се от морето.

Двайсет и пет метровите борове пред магазините и ресторантите на широкия тротоар простираха криле от клони над улицата. Настилката беше изпъстрена със сенки и слънчева светлина.

Мунлайт Бей, дом на дванайсет хиляди души, се издига от пристанището и постепенно преминава в равнина с поредица от вълнообразни хълмове. В повечето калифорнийски туристически пътеводители нашият град е наречен Бижуто на Централното крайбрежие, отчасти защото, придържайки се към плановете си, Търговската камара безмилостно държи да се употребява това прозвище.

Но градът е заслужил името си поради множество причини, сред които не на последно място изобилието от дървета. Величествени дъбове със столетни корони. Борове, кедри, финикови палми. Гъсти евкалиптови горички. Любимите ми са гроздовете от дантелени мирти с благоуханни бели цветове, разцъфнали през пролетта.

В резултат на нашата връзка Саша бе сложила защитни щори на прозорците на форда. Въпреки това гледката беше изумително по-ярка от онази, с която бях свикнал.

Плъзнах очилата надолу по носа си и надникнах над рамките.

Иглите на боровете бяха изплели изящна тъмна бродерия върху великолепното пурпурносиньо следобедно небе, блестящо от загадъчност, и по предното стъкло пробягна отражение на тази шарка.

Бързо наместих очилата не само за да предпазя очите си, но и защото изведнъж се засрамих, задето изпитвам такова удоволствие по време на това неповторимо дневно пътуване, докато баща ми умираше.

Шофирайки с разумно висока скорост и без да спира на кръстовищата, където нямаше движение, Саша заяви:

— Ще вляза вътре с теб.

— Не е необходимо.

Неприязънта й към лекарите, сестрите и всичко свързано с медицината граничеше с фобия. Беше убедена, че ще живее вечно. Вярваше в силата на витамините, минералните соли, антиоксидактивните вещества, забавящи окислението, позитивното мислене и духовно-физическите лечебни методи. Но посещенията в болница временно разклащаха убедеността й, че ще избегне съдбата на преходната плът.

— Говоря сериозно — рече тя. — Би трябвало да бъда с теб. Обичам баща ти.

Привидното й спокойствие противоречеше на треперещия й глас и аз се трогнах от желанието й да дойде заради мен там, където най-много мразеше да ходи.

— Искам да бъда сам с него през малкото време, което ни остава — отвърнах аз.

— Наистина ли?

— Да. Виж какво, забравих да оставя вечеря на Орсън. Би ли се върнала в къщата, за да се погрижиш за това?

— Да — отговори тя, изпитвайки облекчение, че е получила задача. — Горкият Орсън. С баща ти бяха истински приятели.

— Бих се заклел, че усеща какво става.

— Сигурно. Животните разбират всичко.

— Особено Орсън.

От Оушън Авеню Саша зави наляво и пое по Пасифик Вю. До болница „Милосърдие“ оставаха две преки.

— Ще се оправи — каза тя.

— Не го показва много, но вече тъгува по свой начин.

— Ще го прегръщам и милвам.

— Татко беше неговата връзка с деня.

— Сега аз ще бъда тази връзка — обеща Саша.

— Той не може да живее само на тъмно.

— Има мен, а аз няма да го оставя.

— Наистина ли?

— Ще се оправи.

Всъщност вече не говорехме за кучето.

Болницата се помещаваше в триетажна сграда в калифорнийски средиземноморски стил и беше строена в друга епоха, когато терминът не извикваше във въображението прозаична архитектура и евтино строителство. Дълбоко вдадените прозорци се отличаваха с бронзови рамки, потъмнели от времето. Стаите на приземния етаж бяха засенчени от лоджии със сводове и варовикови колони.

Някои от колоните бяха увити с пълзящи растения, покриващи като одеяло покривите на лоджиите. Макар че до пролетта оставаха няколко седмици, от стените като водопади се сипеха тъмночервени и ярки пурпурни цветове.

Осмелих се за няколко секунди да смъкна очилата на носа си и се удивих на окъпаното от слънцето тържество на багрите.

Саша спря пред официалния вход.

Докато се освобождавах от предпазния колан, тя сложи ръка на рамото ми и леко го стисна.

— Обади ми се по клетъчния телефон, когато решиш да дойда да те взема.

— Ще тръгна след залез слънце. Ще вървя пеша.

— Както искаш.

Пак смъкнах очилата на носа си, този път, за да видя Саша така, както никога не я бях виждал. На светлината на свещите сивите й очи изглеждат тъмни, но ясни — такива, каквито са и сега, на дневната светлина. Гъстите й коси с цвят на махагон са светли като вино в кристална чаша, но несъмнено по-светли на галещите лъчи на слънцето. Кремаво-розовата й кожа е осеяна с бледи лунички. Знам разположението им, както познавам съзвездията във всеки квадрант на нощното небе през четирите сезона.

Саша бутна с пръст очилата ми и ги постави на мястото им.

— Не ставай глупав.

Аз съм човек. А ние, човеците, сме глупави.

Но ако ослепея, нейното лице ще бъде гледката, която ще ме крепи във вечния мрак.

Наведох се и я целунах.

— Миришеш на кокосов орех — каза тя.

— Опитвам се.

Пак я целунах.

— Не трябва да стоиш дълго на светлината — заяви тя.

Половин час преди да залезе зад океана, слънцето беше оранжево — трескав, непрестанен термоядрен холокост, отдалечен на сто и петдесет милиона километра от земята. На места Тихия океан приличаше на разтопена мед.

— Върви, кокосово момче. Изчезвай.

Слязох от форда и забързах към болницата, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке.

Обърнах се веднъж. Саша ме гледаше. Вдигна палец, за да ми пожелае успех.