Николай Гумильов
Варвари

Когато страната проплака под удара Божи

и древната столица варварски орди превзеха,

царицата посред площада въздигна си ложе

и там ги зачака, свалила и сетната дреха.

 

Херолди тръбяха, плющяха ведно знамената,

подобно дървета, от есенен вятър люляни.

Коприни и кожи безценни на няколко ката

се диплеха върху лозници, от злато ковани.

 

Царицата бе като гъвкава, тъмна пантера,

с очи, обещаващи радост бездънна и дива.

Гърдите й тръпнеха зад балдахина химерен,

направен така, че да мами, а не да прикрива.

 

И нейният зов бе звънлив като сребърна лютня:

„Елате, герои, обкичени с прашки и брадви,

че никога няма да срещнете по-безприютна

жена, чийто вопъл така да ви грабва и радва!

 

Елате, герои, облечени в мед и желязо!

Забивайте гвоздеи яростни в моето тяло.

Дано се налеят сърцата ви с бяс и омраза,

от мъка дано натежат — като грозде узряло.

 

Отдавна ви чакам — мъже първобитни, грамадни.

Любувах се тайно на вашата пагубна орда.

Елате и мойта разцъфнала гръд безпощадно

терзайте, щом чуете тръбния зов на херолда!“

 

И сребърен рог на херолда в блестящи одежди

слугите протегнаха върху червена коприна…

Но гордите северни варвари въсеха вежди,

и виждаха своята бедна и снежна родина,

 

и виждаха сиво, сурово небе над широки

гористи хълмища, припомняха си красотата

на своите царствено-хладни сестри синеоки,

и скалда^[1] си спомняха, е песни възславящ Жената.

 

Кипеше площадът от буйната лава човешка,

и с южна разпаленост сипеха жар небесата,

Но гордият вожд вдигна длан и с надменна насмешка

възви своя кон и поведе на север войската.