Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (38)

37

Дагоста се опита да мисли за стадиона „Янки“. Представи си как бялото кълбо от волска кожа полита високо в юлското небе, мирише на прясно окосена трева, а нападателят се блъска в предпазната стена и победоносно вдига ръце. Това беше изпитан метод, нещо като трансцендентална медитация, с помощта на която изключваше външния свят и се концентрираше в мислите си. И особено полезен, когато всичко е отишло по дяволите.

Остана със затворени очи малко по-дълго от обичайното, просто защото искаше да изтрие от съзнанието си бясното дрънчене на телефоните, затръшването на врати и пискливите гласове на секретарките. Добре знаеше, че някъде наблизо Уокси се върти като шантав и прилича на слънчасала дебела пуйка. Слава Богу, че е достатъчно далеч, за да не чува кудкудякането му. Едва ли вече вярва във версията за онзи нещастник Джефри или Джофри, помисли си той, но от това не му стана по-леко.

Въздъхна и с усилие насочи мислите си към Алберта Муньос — единствената оцеляла след клането в тунела.

Пристигна тъкмо когато я изваждаха през аварийния изход под Шестдесет и шеста улица. Беше на носилка, със скръстени ръце, с унесено изражение на приятното лице. Гладката й шоколадова кожа изпъкваше на белите чаршафи.

Само Бог знае как е успяла да се спаси, защото до този момент не беше казала нито дума. Влакът беше превърнат във временна морга, а равносметката беше смразяваща: убити бяха седем пътници и двама служители на метрото. Петима от тях бяха със смазани черепи и прерязани гърла, главите на трима изобщо липсваха, а един беше овъглен от високото напрежение, след като е стъпил върху средната релса. Във въздуха вече се усещаше вонята на гладните адвокати, мрачно си помисли Дагоста.

Госпожа Муньос беше откарана в психиатричното отделение на болницата „Сейнт Люк“. Дежурният лекар остана непреклонен въпреки заплахите и крясъците на Уокси: никакви разпити преди шест сутринта.

Три липсващи глави. Разбира се, веднага бяха взети съответните кръвни проби, но влажните тунели създадоха неимоверни затруднения на медицинските екипи. Дагоста отново превъртя ситуацията в съзнанието си. Някой прекъсва сигналната инсталация малко след Петдесет и девета улица и в резултат спират всички композиции, движещи се в отсечката между Четиринадесета и Сто двадесет и пета в района на Ийст Сайд. Нападнатият влак се оказва в дългата отсечка между две спирки, вероятно нарочно.

Подобен набег изисква интелигентно планиране и добро познаване на системата отвътре. Отпечатъците от стъпки засега не даваха кой знае каква информация, но по негово мнение нападателите са били между шест и десет души. Една отлично организирана и перфектно проведена акция.

Но с каква цел?

Експертите бяха на мнение, че убитият от електрически ток най-вероятно сам е стъпил върху третата релса. Какво ли се е случило, за да стигне до това самоубийствено решение? Дали Алберта Муньос също го е видяла, каквото и да то? Реши, че на всяка цена трябва да говори с нея, и то преди да я докопа Уокси.

— Хей, Дагоста! — прозвуча познат глас. — Да не би да дремеш, по дяволите?

Клепачите му бавно се повдигнаха, очите му се спряха на червендалестото лице, чиито бузи се тресяха насреща му.

— Извинявай, че ти наруших дрямката, но ние, будните, трябва да се справим с една малка криза! — добави гневно Уокси.

Дагоста стана, откри сакото си на облегалката на стола и започна да го облича.

— А бе, ти чуваш ли какво ти говоря? — избухна Уокси.

Дагоста мълчаливо се промъкна покрай дебелата фигура на капитана и отиде в оперативната зала. Изправена пред бюрото на дежурния офицер, Хейуърд четеше някакъв факс. Той я изчака да вдигне глава и кимна по посока на асансьора.

— Къде хукна сега, да те вземат мътните? — извика Уокси и се втурна след тях. — Глух ли си? Не чу ли, че сме в криза?

— Кризата си е твоя, оправяй си я! — сряза го Дагоста. — Аз имам друга работа.

Когато вратата на асансьора се затвори, Дагоста пъхна пура в устата си и се обърна към Хейуърд.

— В „Сейнт Люк“, нали? — попита тя.

Той кимна.

Минута по-късно вратите на асансьора се разтвориха с мелодичен звън към широкото, покрито с теракота преддверие. Дагоста тръгна към изхода, после изведнъж се закова на място. През широките стъкла на входната врата се виждаше размахала юмруци тълпа. Хората бяха три пъти повече в сравнение с онези, които беше заварил пред дирекцията в два през нощта. Богатата дама Уишър се бе покачила на покрива на някаква патрулна кола и оживено говореше в голям мегафон. Медиите отдавна бяха тук — бляскаха светкавици, подвижните телевизионни станции бръмчаха с въртящи се антени.

— Сигурно ще предпочетеш кола без отличителни знаци от подземния гараж — подхвърли Хейуърд, докосвайки ръката му.

— Добра идея — обърна се да я погледне лейтенантът и без повече приказки се върна обратно в кабината.

* * *

Дежурният лекар ги накара да чакат цели четиридесет и пет минути, седнали на неудобните пластмасови столове в болничното барче. Беше млад, навъсен и смъртно уморен.

— Вече казах на капитана, че няма да допусна никакви разпити преди шест! — отсече той с тънък и гневен глас.

Дагоста стана и му протегна ръка:

— Аз съм лейтенант Дагоста, а това е сержант Хейуърд. Приятно ми е да се запозная с вас, доктор Уосърман.

Лекарят изсумтя и дръпна ръката си.

— Уверявам ви, че нямаме никакви намерения да утежним състоянието на госпожа Муньос, докторе.

Младият мъж не каза нищо.

— Вие ще прецените дали има такава опасност — добави Дагоста.

Докторът пак не отговори.

— Казаха ми, че един полицейски служител е бил тук и дори ви е заплашвал.

— От години работя в интензивното, ни никога не са се отнасяли с мен по начина, по който си позволи онзи идиот! — внезапно се отприщи Уосърман.

— Добре дошъл в клуба! — процеди Хейуърд.

Лекарят й хвърли изненадан поглед, след което малко се поуспокои.

— Докторе, в това клане са участвали най-малко шест, а може би дори десет души — започна Дагоста. — Мисля, че са същите, които са убили Памела Уишър, Никълъс Битърман и мнозина други. В момента се скитат из тунелите на свобода. Може да се окаже, че Госпожа Муньос е единствената, която може да ни даде някакви сведения за убийците. Ако продължавате да поддържате становището, че един разпит би навредил на състоянието й, аз ще се оттегля. Надявам се обаче, че разбирате животът на колко други хора е под заплаха.

Докторът го изгледа продължително и накрая почти се усмихна.

— Много добре, лейтенант — кимна той. — Но при три условия. Първо, разпитът ще стане в мое присъствие. Второ, ще бъдете изключително внимателен с въпросите си, и трето, ще го прекъснете в момента, в който ви кажа.

Дагоста кимна.

— Но според мен само ще си изгубите времето — предупреди го Уосърман. — Жената е в шок и проявява ранните симптоми на посттравматичен стресов синдром.

— Разбрано, докторе.

— Добре. Доколкото ми е известно, госпожа Муньос е от малък град в централната част на Мексико. Работи като детегледачка при семейство в Горен Ийст Сайд. Известно ни е, че говори английски, но не знаем нищо повече.

Госпожа Муньос лежеше в болничното легло в същото положение, в което я бе видял на носилката: със скръстени ръце и безизразен поглед, отправен в нищото. Стаята миришеше на глицеринов сапун и спирт за разтриване. Хейуърд остана отвън, за да предотврати евентуалната поява на Уокси, а докторът и Дагоста седнаха от двете страни на леглото. Известно време постояха неподвижни, после Уосърман внимателно хвана ръката на жената.

Дагоста извади снимка от портфейла си и й я показа.

— Дъщеря ми, Изабела, на две годинки — каза той. — Нали е сладка?

Въоръжи се с търпение и зачака. Миглите на жената потрепнаха, очите й бавно се фокусираха върху снимката. Докторът се намръщи.

— Имате ли деца? — попита Дагоста и бавно прибра снимката.

Госпожа Муньос го погледна. Последва дълга тишина.

— Знам, че сте нелегално в страната, госпожо Муньос — рече най-сетне Дагоста.

Жената се извърна встрани, а докторът му отправи предупредителен поглед.

— Знам и друго — много хора са ви лъгали. Но аз ще ви обещая нещо, което се заклевам пред снимката на дъщеря си, че ще изпълня. Ако ми помогнете, ще имам грижата да получите зелена карта.

Жената не отговори. Дагоста извади друга снимка и я вдигна пред очите й.

— Госпожо Муньос?

Жената не помръдна. Измина доста време, преди да вдигне очи към снимката, и Дагоста усети как сърцето му се отпуска.

— Това е Памела Уишър, когато е била на две години. Точно колкото дъщеря ми.

Госпожа Муньос пое снимката, погледа я и тихо прошепна:

— Ангелче!

— Била е убита от същите хора, които нападнаха вашия влак. — Той говореше меко и бързо. — Помогнете ми да заловя тези ужасни хора, госпожо Муньос, моля ви! Не искам да убият още някого!

По бузата на жената се търкулна една сълза, устните й се сгърчиха.

— Ojos…

— Моля?

— Очи…

Последва нова пауза, после устните на госпожа Муньос отново се размърдаха:

— Дошли тихо… Очи на гущер, дяволски очи!

От гърдите й се изтръгна тих стон.

Дагоста отвори уста, но срещна предупредителния поглед на Уосърман.

— Очи… cuchillos de pedernal… лице на сатаната…

— Какви лица?

— Стари лица, viejos…

Покри очите си с длани и простена.

Уосърман скочи на крака.

— Достатъчно — вдигна ръка той. — А сега вън!

— Но тя искаше да…

— Вън, веднага!

В коридора Дагоста измъкна бележника си и старателно си записа испанските думи — така, както ги беше чул.

— Какво е това? — надникна иззад рамото му Хейуърд.

— Испански.

— За пръв път виждам такъв испански — сбърчи вежди младата жена.

— Само не ми казвай, че говориш и испански! — стрелна я с поглед Дагоста.

— Не можем да дрънкаме само на английски — отвърна Хейуърд и веждата й леко помръдна: — А какво означава тази заврънкулка?

— Дръж! — тикна бележника в ръцете й. — Гледай да отгатнеш какво е казала.

Хейуърд се задълбочи в текста, беззвучно мърдайки устните си. Миг по-късно влезе в стаята на сестрите и вдигна телефона.

Уосърман излезе в коридора и внимателно затвори вратата след себе си.

— Доста… хм… неортодоксален подход, лейтенант — рече. — Но все пак помогна. Длъжен съм да ви благодаря.

— Не ми благодарете, ами я вдигнете на крака. Имам още куп въпроси към нея.

Хейуърд беше оставила слушалката и вървеше към тях. Спря на крачка от Дагоста и тикна бележника в ръцете му:

— Това е максималното, което успях да направя с помощта на Хорхе.

Дагоста погледна написаното и се намръщи:

— Ножове от кремък?!

— Най-близкото ни предположение — сви рамене Хейуърд.

— Благодаря.

Дагоста тикна бележника в джоба си и се понесе с бърза крачка по коридора. После изведнъж спря, сякаш се беше сетил за нещо.

— Докторе, в рамките на един час тук ще се появи капитан Уокси.

Лицето на лекаря потъмня.

— Според мен госпожа Муньос е прекалено изтощена, за да приема когото и да било — добави лейтенантът. — Прав съм, нали? Кажете му, че това е мое мнение, в случай че се опита да ви създава неприятности.

Върху лицето на Уосърман се появи широка усмивка, този път съвсем искрена.