Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (22)

22

Марго отключи вратата на лабораторията по съдебна антропология и със задоволство установи, че помещението е тъмно и празно. Отдавна не й се беше случвало да изпревари доктор Брамбъл. Обикновено го заварваше да си пие кафето на някой от високите столове, отбелязвайки появата й с леко помръдване на тънките си вежди. След което не пропускаше да помърмори, че тези тук сигурно филтрират служебното кафе през използвания формалдехид на препараторите в съседство. Често й се случваше да го намери и в компанията Фрок. В тези случаи никой от двамата ней обръщаше внимание, тъй като вече бяха потънали във вечните си спорове за поредното заключение.

Хвърли сака в гардеробчето, нахлузи работната манта и пристъпи към прозореца. Току-що изскочило над покривите на Пето авеню, слънцето обливаше величествените сгради със златисто-оранжево сияние. Гигантският парк в краката й бавно се пробуждаше. Майки с деца забързано крачеха по алеята към Зоологическата градина, бягащи за здраве съсредоточено обикаляха около големия резервоар. Погледна на юг към пурпурните очертания на замъка Белведере и тъмната гора в съседство. Раменете й леко потръпнаха при мисълта за ужасната смърт на Никълъс Битърман, чийто обезглавен труп трябваше да пристигне в лабораторията по-късно през деня.

Вратата се отвори и в помещението се плъзна инвалидната количка на доктор Фрок — гигантски силует в сумрака. Тя се обърна да го поздрави, но застина, забелязала изражението на лицето му.

— Добре ли сте, доктор Фрок?

Той бавно насочи количката си към прозореца. Обикновено червендалесто, лицето му беше бледо и мрачно.

— Трагична новина — промълви. — Рано сутринта ми се обадиха, че снощи е бил убит Саймън Брамбъл.

— Какво?! — ахна Марго и лицето й се сгърчи. — Саймън Брамбъл?!

Фрок приближи количката и хвана ръката й.

— Съжалявам, че точно аз трябва да ти го съобщя, скъпа… Всичко е толкова ужасно!

— Но как? — с мъка успя да изрече въпроса Марго.

— Нападнали са го на Осемдесет и първа, прерязали са му гърлото и… — ръцете на възрастния професор видимо трепереха.

Изглеждаше нереално, като в някакъв сън. Не можеше да повярва, че го няма човекът, който едва вчера размахваше като самурайски меч показалката си пред огромния екран.

— Ние със Саймън невинаги сме били на едно мнение — продължи с въздишка Фрок. — Но въпреки различията в професионалното ни становище аз страшно много го уважавах. Смъртта му е колосална загуба за съдебната медицина, а и за конкретната ни работа, навлязла в най-критичната си фаза.

— Конкретната ни работа — механично повтори Марго. — Кой го е сторил?

— Няма свидетели.

Замълчаха. Ръката й продължаваше да лежи в топлата и успокояваща длан на професора. Така изтекоха няколко секунди, после той я пусна и бавно се отдалечи.

— Нямам представа кого ще изпратят на негово място, ако изобщо изпратят някого — промърмори. — Но съм убеден, че Саймън би желал да продължим напред. — Дръпна шалтера на стената и залата се обля от ярката светлина на прожекторите. — Винаги съм приемал работата като най-доброто средство срещу скръбта. — След поредната мъчителна пауза професорът тръсна глава и с видимо усилие заговори: — Ще те помоля да извадиш от хладилника труп А. Искам да проверя хипотезата, според която всички тези аномалии може да се окажат генетично обусловени. — После вдигна вежди и се обърна да я погледне: — Но ако не се чувстваш добре, можеш да си вземеш почивен ден…

— Не — поклати глава Марго.

Професорът беше прав. Брамбъл несъмнено би пожелал да продължат. Изправи се и бавно прекоси залата. Отвори вградената в стената вратичка и издърпа дългата метална платформа. Неидентифицираният скелет отдавна беше разчленен на отделни, подходящи за изследване фрагменти, покрити със синьо парче плат. Платформата плавно се плъзна върху количката.

Фрок внимателно дръпна покривката и се зае с изтощителната задача да измерва костиците на китката с помощта на специалния електронен уред. Все още под влиянието на странното чувство за нереалност, Марго се вторачи в последните резултати от ядрено-магнитния резонанс. Лабораторията потъна в дълбока тишина.

— Имаш ли представа за какво говореше вчера Саймън, когато спомена за някакво ново хрумване? — обади се след известно време Фрок.

— Какво? — стреснато вдигна глава Марго. — Не, нямам. И аз бях изненадана, също като вас.

— Жалко — въздъхна Фрок. — Доколкото ми е известно, не е оставил и никакви бележки. — Замълча за миг и тихо добави: — Това е тежък удар, Марго. Вероятно никога няма да разберем какво е открил.

— Кой можеше да предположи, че на следващия ден няма да го има? — сви рамене младата жена.

— Саймън си беше типичен съдебен лекар — поклати глава Фрок. — Интересните случаи са рядкост в тяхната работа и когато попаднат на такъв… Е, няма как да не залитнат в посока на драматизма. — Хвърли поглед на часовника си и изведнъж се засуети: — Господи, закъснявам за срещата си в остеологията! Марго, ще те помоля да прекъснеш заниманията си и да продължиш с това тук. Не знам дали съм уморен, или трагичната новина си казва думата, но тези кости имат нужда от непредубедено око.

— Разбира се — отзова се Марго. — Какво точно търсите?

— Не съм много сигурен. Според мен този човек е имал вродено заболяване. И се надявам, че количествената оценка на морфологичните изменения ще покаже дали става въпрос за генетични аномалии. За съжаление това предполага измерване на почти всяка кост от тялото. Възнамерявах да започна от пръстите и китките, защото, както знаеш, те са най-податливи на генетичните промени.

— Това може да ни отнеме няколко дни — каза Марго и хвърли поглед към работната маса.

— Знам, драга, знам — мрачно въздъхна Фрок, хвана излъсканите шини на инвалидната количка и я подкара към изхода.

Младата жена се залови за работа. Измерванията с електронния прибор бяха изключително прецизни и по тази причина се повтаряха десетина пъти върху всяка, дори и най-дребната костица. А резултатите изискваха периодично въвеждане в компютъра, чийто екран бързо се изпълни с гъсти колони от цифри. Бързо се изнерви от досадната работа и гробната тишина в залата. Ако предположението на Фрок за вродени малформации излезе вярно, то без съмнение щеше да стесни кръга на изследването. Но за момента бяха принудени да проучат всички възможности, защото скелетите от лабораторията по антропология не ги насочиха по никаква следа. Какво ли е имал предвид Брамбъл, запита се тя, продължавайки да работи. Неволно потръпна и направи опит да прогони страшната мисъл за зверски убития човек. Тръсна глава и съсредоточи вниманието си върху скелета.

Резкият телефонен звън прекъсна едно особено сложно измерване. Двата кратки сигнала свидетелстваха за обаждане отвън. Вероятно Дагоста, който иска дай съобщи новината за доктор Брамбъл.

— Съдебна — вдигна слушалката тя.

— Търся доктор Брамбъл, моля — прозвуча сдържан глас, принадлежащ на млад мъж.

— Доктор Брамбъл? — объркано повтори Марго и главата й забуча. Ами ако е близък на убития патолог, какво да му каже?

— Ало?

— Да, слушам — овладя се Марго. — В момента не е тук. Мога ли да помогна с нещо?

— Не съм сигурен — колебливо рече гласът — Въпросът е конфиденциален. С кого говоря?

— Казвам се доктор Грийн — отвърна Марго. — И съм негова асистентка.

— А, в такъв случай няма проблем. Аз съм доктор Кавалиери от „Сейнт Люк“ в Балтимор. Успях да идентифицирам неговия пациент.

— Пациент?

— Да, онзи със спондилолистезата. — Чу се шумолене на хартия. — Изпратили сте ми доста странни рентгенови снимки. Отначало си помислих, че е някаква шега, и за малко да го пропусна.

— Най-добре започнете отначало — предложи Марго, докато ръцете й трескаво опипваха масата за лист и молив.

— Няма проблем — съгласи се гласът. — Аз съм ортопед и работя в Балтимор. Един от тримата специалисти в областта, които се занимават с корективна хирургия за ограничаване на спондилолистезата. Естествено, доктор Брамбъл е наясно с това.

— Спондилолистеза?

Кратка пауза, после:

— Ама вие не сте ли лекар?

В гласа на Кавалиери се долови нотка на неодобрение.

— Няма как да ви го кажа по друг начин, доктор Кавалиери — въздъхна Марго. — Снощи доктор Брамбъл беше… Всъщност почина. Аз съм еволюционен биолог и му помагах при изследването на няколко жертви на насилствена смърт. Ще ви помоля да споделите откритията си с мен, защото доктор Брамбъл вече не е между нас.

— Как така почина? — стреснато попита човекът насреща. — Та аз говорих с него вчера!

— Стана внезапно — неохотно отвърна Марго. Никак не й се искаше да навлиза в подробности.

— Но това е ужасно! Името на доктор Брамбъл е известно в цялата страна, да не говорим за Обединеното кралство…

Гласът заглъхна. Притиснала слушалката към ухото си, Марго отново видя доволната физиономия на главния патолог пред екрана в голямата зала, с блеснали от възбуда очи.

Отсреща долетя тежка въздишка, после доктор Кавалиери започна обясненията си:

— Спондилолистезата представлява фрактура или изместване на някой от лумбалните прешлени. Коригираме я чрез имплантиране на метална пластина в гръбначния стълб, която задържа прешлена на мястото му.

— Не виждам връзката — промърмори Марго.

— Помните ли рентгеновата снимка с четирите светли триъгълничета, която ми изпрати доктор Брамбъл? Това са главите на болтчетата, с които се прикрепя споменатата пластина. Вашият човек е страдал от спондилолистеза и се е подложил на операция. С подобни интервенции се занимават много малък брой хирурзи, ето защо не е трудно да се открие кой от тях е направил въпросната операция.

— Разбирам.

— Твърдо мога да заявя, че вашата снимка е направена на мой пациент — продължи Кавалиери. — Прикрепващите болтчета са произведени от фирмата „Стийл Мед Продъктс“ в Минеаполис, която бе закрита през 1989 година. Аз самият съм направил около трийсетина операции с техните болтчета, като разработих своя оригинална техника на закрепване. Ако проявявате интерес, можете да се запознаете с нея от статията ми в „Журнал на американските ортопеди“, есенния брой на 1987 година. С нея се осигурява по-здраво закрепване и до голяма степен се противостои на естествения стремеж на костта да отхвърли чуждото тяло. Прилага се от мен и двама мои ученици. Разбира се, някои хора я нарекоха остаряла, особено след въвеждането на методиката на Стейнмън. И в крайна сметка се оказа, че аз съм единственият хирург на света, който продължава да я използва. — В гласа на доктора прозвуча нескрита гордост. — Но тук се крие и голямата загадка — продължи след кратка пауза Кавалиери. — В случай като този нито един хирург не би отстранил пластината. Просто не се прави така. А от снимката ясно личи, че пациентът е бил лишен както от нея, така и от прикрепващите болтчета. Един Господ знае защо гайките са останали в прешлена…

— Моля, продължавайте — насърчи го Марго, записвайки информацията с бясна скорост.

— Вече ви казах, че става въпрос за мой пациент. Разбрах го в момента, в който зърнах рентгеновата снимка. Но останах смаян от състоянието на скелета, най-вече от изобилието на костни образувания. Със сигурност мога да кажа, че не съм оперирал подобен случай.

— Искате да кажете, че деформациите са настъпили след операцията?

— Абсолютно. Във всеки случай, въз основа на данните от вашата снимка аз успях да изровя името на пациента от архивите си. Оперирал съм го на 2 октомври 1988 година, първа операция за деня.

— И кой е той? — попита Марго с молив в ръка, без да обръща внимание на Фрок, който беше наострил уши и бавно насочваше инвалидната си количка към нея.

— Чакайте малко, трябва да е някъде тук… — От слушалката отново се разнесе шумолене на хартия. — Ще ви изпратя цялата документация по факса, но вие, разбира се, искате час по-скоро да научите… Аха, ето го. Грегъри С. Кавакита.

Кръвта й застина в жилите.

— Грег Кавакита? — дрезгаво повтори тя.

— Да, няма никакво съмнение. Грегъри С. Кавакита, доктор по медицина. Странно. Тук пише, че и той се е занимавал с еволюционна биология. Да не би да го познавате?

Напълно лишена от дар слово, Марго остави слушалката. Най-напред доктор Брамбъл, а сега…

В следващия миг забеляза посивялото лице на Фрок, който притискаше сърцето си и дишаше тежко.

— Грегъри Кавакита?! — изрече на пресекулки той. — Пресвети Боже, това е нашият Грегъри!

Затвори очи, главата му клюмна. Марго се обърна и изтича към прозореца, опитвайки се да преглътне риданията, които напираха в гърлото й.

Спомените я върнаха към ужасната седмица, когато започнаха убийствата в музея. Тържественото откриване на експозицията „Суеверия“, масовото клане и накрая ликвидирането на Мбвун. Грег Кавакита работеше като помощник-уредник в музея, бе неин колега и студент на Фрок. Негова беше основната заслуга за идентифицирането и унищожаването на чудовището. Програмата му за генетична екстраполация отговори на въпроса що за същество е Мбвун и как може да бъде унищожено. Но ужасният развой на събитията му се отрази по-тежко, отколкото на останалите. Малко по-късно той напусна музея, обръщайки гръб на блестяща научна кариера. И изчезна. Никой не чу нищо повече да него.

Никой, с изключение на Марго. Младежът бе направил опит да се свърже с нея, за това свидетелстваше съобщението на телефонния й секретар отпреди няколко месеца. В него споменаваше, че има нужда от помощта й, но тя не си направи труда да му звънне един телефон.

Едва сега разбра защо е напуснал музея: страдал е от ужасна болест, която бе деформирала костите му, бавно превръщайки го в чудовищно изкривения скелет на носилката. Несъмнено е изпитвал срам, вероятно и страх. Търсил е начин да се лекува. И в крайна сметка се е превърнал в скитник. Животът му, започнал с толкова красиви надежди, бе завършил по възможно най-гадния и унизителен начин: убийство, обезглавяване, зловещо хрущящи кости в мрака.

Потръпна въпреки топлите лъчи на слънцето, които проникваха през прозореца. Краят на този човек е бил ужасен. Ако знаеше за състоянието му, със сигурност би се опитала да му помогне. Но желанието да забрави я бе обзело с такава сила, че не мислеше за нищо друго, освен за физически упражнения и работа. И изобщо не му се обади.

— Доктор Фрок?

Инвалидният стол проскърца зад гърба й.

— Доктор Фрок… — прошепна Марго и спря. Нямаше сили да продължи.

После усети докосването на треперещите му пръсти по лакътя си.

— Дай ми малко време да го асимилирам — промълви възрастният мъж. — Само миг, моля те. Нима е възможно подобно нещо? Жалката купчина кокали, която кълцаме за изследване, да се окаже… Грегъри. — Гласът му секна. Ръката му безсилно се свлече от лакътя й, за миг позлатена от тънък слънчев лъч.

Стиснала клепачи, Марго слушаше накъсаното си дишане. Трябваха й няколко дълги секунди, за да събере сили и да се отдръпне от прозореца. Дори не погледна към масата. Не знаеше дали някога ще успее да спре поглед на останките върху нея. Предпочете да се обърне към стария професор, който стоеше зад гърба й, без да помръдне. Очите му бяха сухи и гледаха някъде далеч.

— Най-добре е да звъннем на Дагоста — прошепна тя.

Фрок дълго мълча, после леко кимна в знак на съгласие.