Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Росен Босев. Портрети на небесни тела
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987
Библиотека „Галактика“, №81
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Христо Стефанов
Редактор: Панко Анчев
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Българска, II издание
Дадена за набор на 25.IX.1986 г. Подписана за печат на 3.I.1987 г.
Излязла от печат месец януари 1987 г. Формат 70×100×32 Изд. №2021
Тираж 40108 Печ. коли 12,50 Изд. коли 8,09 УИК 7,86 Цена 1 лв.
Страници: 200. ЕКП 95362 5605–33–87
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Б — 1
© Христо Стефанов, предговор, 1987
© Росен Босев, 1979
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
с/о Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
6
Нея нощ след екскурзията Владай се намърда у Галя. Бяха посвикнали на внезапните му пристигания и без да се зарадват кой знае колко, сложиха го до телевизора и му наляха в голяма чаша водка. Той си кротуваше, взрян в екрана, пускаше шегички, пийваше си от водката, тананикаше си наум една мелодия — хубавичко му беше. Като запривършва програмата, дори и не понечи да стане — напълниха му пак чашата… Това прозевки на домакините, това „лека нощ“ на говорителката, това, че стенният часовник у съседите удари дванайсет — все минаваше покрай Владай. Мъжът на Галя изчезна за малко, върна се по пижама, поразходи се напред-назад, но като видя, че не прави впечатление, обезсърчен се прибра в спалнята и си легна. Ето тъй Галя и Владай останаха сами.
— Време ти е да се ожениш — без надежда, че ще бъде послушана, рече Галя.
— Не обичам аз сватбите. Нещо пошло има — родители, приятели, дандании…
— Ожени се тогава тихичко. Намери си момиче, заведи го в малко градче, дето никой не ви познава, и се разпишете там.
— Не обичам аз семейството, Галя: роднини, приятели, дандании…
— Необходимост е. По-малката злина от двете. Да си сам, също не е работа. Човек не може да има чак толкова много в себе си, та да му стигне за цял живот.
— Омръзва, съгласен съм. И аз искам да се влюбя, но не се получава. Не ме лови. Пък и нещо се объркахте съвременните жени, става нещо с вас, дето не го разбирам, доминирате по изкривен начин, нещо не е в ред.
— Рекламации само на гишето — усмихна се Галя.
— Видя ли. И шегите ви такива.
— Много си се разпил — каза тя, като му наля за трети път.
— Прави ли впечатление?
— На мен не, но на Христо, пък и на Данчо… Скоро бяха у нас, говорехме си.
Галя очакваше реакцията му, щеше й се да разбере дали Владай знае колко много пие.
— Никакви проблеми нямам с алкохола — незаинтересовано рече Владай, — никакви усилия не полагам. Просто си минава през мен и отминава. Друго какво ти казаха приятелчетата?
— Нищо особено… — Галя премълча нещо, реши по-късно да го подхвърли: — Ти какво работиш сега?
— Чегъртам една темичка — дребна работа и скучна, но ако успея, ще стана милионер.
— Практическа ли е?
— Силно практическа. Очистването на пясъка по плажовете с химически вещества. Поне в Европа никой не се е сетил — ако стане, ще е „бум“.
— Ти как се сети?
— Не знам… Май на една моя любовница майка й някога това вършила по бургаските плажове — призори минавали с грабли. Момичето ми го разказа една сутрин в пет, като искаше да ме задържи. Нали разбираш — сантиментални номера. Като ти говоря така против жените, да не помислиш, че не съм им признателен — помагат много. Това, водката, не преде пред жената. Няма нещо, което да не ти хрумне, щом си с жена.
— Зависи как я ползуваш — отново се усмихна Галя. — Людмил има цели две, а пък от толкова време тъпче на едно място.
— Лети на едно място — мъдро уточни Владай. — Не е само той, всичките се скапахме. Уж хора щяхме да ставаме, за това уж се гласяхме. Днес един келнер вика: „Май, момчета, сте си смогнали на харчовете.“ Бая се притеснихме.
— Дали пък наистина не сме?
— Не сме. Чак дотам не сме стигнали. Ще капнем, преди да я докараме дотам. Няма все да ни върви. Попривърши късметът — много ни се изсипа, стига толкова.
— Не можем да се оплачем.
— Не можем. Но чак за смогване — това чак не. То си има хора за тази работа. Някой от нас и да го направи, няма да е неусетно — съзнателно, търпеливо ще го изработва, а то вече не е същото.
Галя реши, че е дошъл моментът да подхвърли онова, което премълча преди малко:
— Нали ти казах одеве — Данчо и Христо ни бяха на гости. Христо изтърси голяма тъпанарщина: сравнявал си останалите жени с мен и затова никоя не ти харесвала.
— Не е съвсем точен. Онази Галя от каньона — тя си ми е еталон, но ти също не отговаряш на този еталон.
— Не отговарям — съгласи се сегашната Галя, — никой от нас не отговаря. Все с възрастта се успокояваме, ама не е от годините. По друг някакъв начин се отдалечаваме от себе си.
— Няма друго освен време и пространство, ако попиташ Христо.
— Психика — каза Галя, — има психика, върху която се наслагват натрупвания. И понякога те са злокачествени.
— Галя, мислиш ли, че ако вместо цепелина имаше друго нещо, щеше да ни държи така?… Е, например, ако цвекло бяхме отглеждали него лято, или каньона ако бяхме завирявали, или друго?…
— Не знам. Много сме символизирали ония времена с цепелина, не мога да си представя нещо друго.
— Някой път, като си пийна, ми хрумва пак да се заемем с онази работа. Би трябвало да успеем този път — все сме учени, все сме шефове, всеки от нас може ей така да разпише материали. За връзките да не говорим.
— Понатежахме.
— Нищо, ще направим по-голям цепелин, ще ни вдигне.
— Това нали на мен първо го казваш?
— На тебе.
— Ласкаеш ме… Знаеш ли, с времето няма да се оправим. Време откъде ще намерим?
Владай помрачня внезапно:
— Знам, че с времето няма как, знам това. Сипи ми една водка.
— Няма ли да си тръгваш, Владай, три часът е вече.
— Гониш ли ме?
— Не, но…
— Остави ме тук, а… Няма въобще да заспивам. Утре, преди да сте станали, ще се измъкна, ще ида направо в института.
— Не ти ли се прибира?
— Не. Много високо живея.
— Владай, от жените ли се учиш на сантиментални шантажи по това време на нощта?
Той се усмихна на шегата, а след това стана сериозен:
— А може и да си тръгна.
— Тук, тук — разбърза се Галя, — полегни си на канапето. Сега ще ти донеса одеяло.
— Недей, Галя — той я погали по китката, — няма да спя.
Тя дръпна ръката си, не кокетно, а остро:
— Както решиш.
Излезе веднага от хола, пошумоля из банята и си легна.
Владай седя на стола, замислен за това, че не от липса на време няма да направят цепелина, не от някаква практическа, а от ей такава, кой я знае каква гледна точка, никога няма да го построят…