Росен Босев
Портрети на небесни тела (20)

9

Отвори очи, не знаеше къде се намира, на вратата се чукаше, през прозореца влизаше бодър като физкултурник въздух. Въздухът го подсети, че е в резиденцията на завода.

— Влезте, влезте — викна той към чукащата врата. Сресани и пременени като випускници, се вмъкнаха инженерчетата от технологическия отдел.

— О, моите приятели — зарадва се Христо. — Влизайте, сядайте, поръчайте кафета, аз ей сега ще ударя един душ и идвам.

Те не знаеха на кого да поръчат кафета, не знаеха къде да седнат — в кабинета ли, в хола ли, на масичката ли в спалнята? Стояха прави, заслушани във веселото къпане на софийския гост.

Директорът ги бе предупредил тази сутрин — нищо чудно да ви срещне сърдито, ще изтърпите калая, все пак не аз, вие сте му горили проекта. Ще го гледате в очите, ще го гледате в устата, като направи пауза, някой ще се намеси — ами не може ли да опитаме ей така, другарю учен. Тактичничко ще го насочите към възможностите на завода. Хайде, тръгвайте. И да минете пътем да се подстрижете, че с тия коси…

Христо излезе от банята още по-сърдечен, отколкото влезе там. Побутна момчетата към креслата, посмъмра ги, че не са поръчали кафе, накара ги да му разкажат по-подробно за завода, позаписа си едно-друго и ги изпрати по живо, по здраво:

— Свободни сте, момчета. Може и да не се връщате веднага в града — поразходете се сред природата. Ще кажа на директора, че съм ви задържал целия ден.

Върна се в кабинетчето си, седна зад мърлявите недогорени-недогасени чертежи, попрелисти ги и разбра, че никаква помпа не е измислял.

— Хайде, сбъркал съм. Ами председателят как го е подписал? Ами директорът защо го е приел? Ами инженерчетата защо са го разработвали този проект, като той от метър мирише на погрешен?

Натисна копчето върху бюрото, след минутка се появи домакинът на станцията:

— Добро утро. Закуската ви чака долу. Ако искате да я донеса.

— Мани я тази закуска. Кафето ми донеси само и хвърли тия всичките папки в печката.

Домакинът се вгледа в купищата чертежи и несигурно каза:

— Ние лятно време само кухненската печка палим.

— Че какво от това, няма ли да свърши работа?

— Ама тя е проста печка, кухненска…

— Нали гори?

— Е, тя гори, ама това, научна работа все пак, то по-добре камината да напаля, ама нали сме в ремонт.

— Абе я ги хвърли там в печката, на двора ги запали, ако искаш — махай ги да не ги гледам!

Домакинът, попрегърбен от тежестта, изнесе папките.

После, чак когато видя да се вие над двора синкав дим, Христо разбра защо се притесняваше тъй домакинът — не смееше човекът да изгори в проста печка такива сложни бумаги като неудачните Христови чертежи!

— Това е народ! — рече си гордо Христо. — Дори към грешките ни се отнася с уважение — тях дори като трябва да ги предаде на огъня, му се ще да е нещо по така, по-каминно, по-крематориумно…

От чистия въздух ли, от налетялата го мисъл за личната му отговорност пред този народ, или пък защото момчетата днес добре му обясниха какво точно може и какво не заводът, но работата му потръгна.

Нито катеричките, които със зъбоболно стържене се добираха до ядките, тук досами прозорците, можеха да му попречат, нито това, че дръзко подменяше любимите си методи с по-непознати, нито дори ужасното кънтене, което се носеше май от подземията на вилата.

По обед попита домакина какво е това кънтене.

— Ами човекът?

— Какъв човек? — с разсеяността, със заслужената разсеяност на учен попита Христо.

— Човекът, дето снощи, дето опразни снощи апартамента.

— Този ли с жената и трите деца?

— Същият.

Домакинът с доста слаломни увъртания поясни цялата работа — преди осем месеца се наложил ремонт на парното във вилата. Потърсили майстор, майсторите с такава професия били рядкост, та трябвало да приемат условието на човека, който се съгласил да направи ремонта. Условието му било да го настанят във вилата и до края на работата друг да не се настанява.

— Я го извикай този човек.

Домакинът се позабави, докато се появи с майстора. Ама биваше си го този майстор — изглеждаше като слязъл от първомайски плакат — синя работническа блуза, чук в десницата, френски ключ в левицата.

— Седни де! — покани го Христо. Майсторът седна с нескрита неохота.

— Слушай, човече — каза му ученият, — повиках те да ти се извиня. Въобще не разбрах снощи, че те гонят заедно с децата заради мен. Ако искаш — докарай ги от града, аз ще се настаня другаде.

— Пратих ги днес на село.

— Съжалявам. Но и ти не си прав. Че може ли така — да протакаш нищо и никакъв ремонт почти година, за да си живееш сред природата.

— Не е заради природата. В града ми мотаят блока, няма къде да живея, затова доведох семейството тук.

— Абе хубаво си го довел, но даваш ли си сметка, че както тебе не ти харесва, че те бавят, тъй и на други може да не им харесва, че ти ги бавиш.

— Давам си. Затова ли ме извикахте? — Майсторът се понадигна от стола.

Христо сам вече не знаеше защо го извика, усещаше, че затъва в глупашко морализаторствуване, и то отправено към класата. Реши с някаква обща, примирителна фраза да възстанови нормални отношения.

— Интересно е това — каза той замислено, — как се получават в живота такива ситуации, които поощряват не бързането, а бавенето.

Майсторът се усмихна:

— Че то целият живот е това — да го позабавиш. Нали всеки гледа повечко да постои на тази шарена земя, ей затова бави. Аз така си мисля — всеки трябва по нещо да направи в живота си и точно му е определено какво. Като се е родил още, му е дадена нормата. Е, който избърза — свършва си неговото и си отива от света. Пък който по-бавно, по с изпипване — той пък поостава.

И си тръгна майсторът към своите подземия, и закънтяха тръбите.

Докато си правеше следобедната разходка, Христо все си мислеше за този странен човек, застанал с чук и френски ключ пред касата с тайните на смисъла…

Но като се върна в кабинета си, забрави и майстор, и всичко — новата помпа, която бе започнал да нахвърля, сякаш сама изсмукваше от света на закономерностите нови и нови усъвършенствувания. Ден след ден се трупаха тези идеи за по-добро решение и когато най-сетне Христо ги събра наедно, сам не повярва на очите си — изобретят бе не нестандартна помпа за един-единствен язовир, както беше задачата му, а общовалидна и общочовешка, изсмукваща всички състояния на материята, поднасяща ги на потребителя в налягане по избор.

Когато при поредното си посещение инженерчетата от завода видяха делото му, заподскачаха от радост: пред очите си виждаха световното ниво, за което бяха чели по вестниците.

Директорът обаче посрещна проекта с двойствени чувства. Не че не го оцени — много даже го оцени и това тъкмо го хвърли в смут: откритието на Христо даваше хляб за целия завод, директорът не се съмняваше в това. Но заводът бе все пак нестандартен — ако почне серийно производство, кой знае къде ще го лашнат него, специализирания по ръководене на нестандартни процеси. А да изпусне това производство бе немислимо: помпата щеше да пробие веднага във всеки завод, където би му хрумнало на Христо да я представи, щеше да гръмне по света и никой нямаше да прости на директора, че е била в ръцете му, пък я изпуснал. Единственото решение бе да включи нова производствена линия специално за тази помпа. Но така да я включи, че другото производство да не спира — планът си е план, не е открита още помпата, дето да му го напомпа. Задачата бе неразрешима, но нали Христо затова е учен, както е измислил агрегата, така да му мисли за производството.

И Христо се замисли — затъваше постепенно във все по-безрадостни и безизходни разсъждения и с всеки изминат ден го дразнеха все повече катеричките зад прозореца, почукванията по тръбите във вилата, собствената му помпа.

Веднъж едно от момчетата от технологическия, гледайки го такъв изстрадал и попрегърбен, реши да му даде някаква надежда, колкото да му позволи пет-шест нощи по-добър сън.

— Защо не опитате със зетя на шофьорчето?

— Какъв зет? — вдигна Христо помътнял поглед.

— Шофьорчето ожени сестра си за някакъв математически знахар. Работи на черно — казват, че не бил съвсем добре, но му хрумвали разни работи.

Христо само въздъхна, но подаде условията на шофьорчето.

Когато след няколко дни момчето му донесе предложението на чудака си зет, Христо съвсем разсеяно се загледа в проекта. Ала с всяка следваща страница пред очите му светваше…

Още същия ден се премести в завода. Сложиха му една кушетка в директорския кабинет, но той почти не я използуваше — все седеше в цеховете да следи как коригират агрегатите към производството на неговата помпа. Директорът също бе щастлив от това решение. Само дето помоли за една поправка — много харчели тези смазочни системи, можело и без тях. Както е работила без смазване линията на две смени, тъй и на три ще работи. Христо набързо премахна смазочните канали от проекта.

След няколко дни започнаха да излизат първите детайли от конвейера. Христо се въртеше край тях, галеше ги като детски главички, шегуваше се, говореше им хубави думи. Както винаги бе в цеха, когато пламна пожарът. Линиите, лишени от смазване, не бяха издържали на напрежението и пламнаха изведнъж и трите. Докато другите бягаха панически към двора, Христо се луташе между трите огнища, тъпчеше с крак десетметровите пламъци, хвърляше носната си кърпа върху тях, заливаше ги с гарафа. Бе в центъра на огнено кълбо и не можеше, никак не можеше да се спаси, но пък той и не мислеше за това — разбираше, че вече нищо няма да бъде угасено, знаеше, че е заради неговата глупост, с твърдост, достойна за римски херой, понасяше болките на пламтящата си кожа…

Искаше да загине, а бе спасен!