Росен Босев
Портрети на небесни тела (18)

7

Галя се учуди, че още първата вечер не е разбрала — и телевизионната синева, и бучащият от всички страни ликторски глас трябваше да я подсетят, че се намира не в истинска гора, а в онова, което е останало от гората след построяването на жилищния комплекс. Изглежда, че нейде сред този комплекс се намира тя сега гола-голеничка и е обкръжена от хиляди прозорци, от десетки хиляди хора. Как да излезе, как да им се покаже? Кой ще й помогне?

През стреснатото й съзнание запремигваха вариантите на сполуката — контакт с разумен представител на обкръжаващата я цивилизация. Чаршаф, бял чаршаф около тялото и кола, карана от жена — нищо друго не й трябваше, — така си представяше спасението. Но колко трудно постижимо й се виждаше то.

Внезапно я обхвана меланхолия, а след меланхолията премина на пръсти умотворението „утрото е по-мъдро от вечерта“ и тя се унесе в мръсен тежък сън, прекъсван от собствените й бълнувания. Без да знае историята на околната горичка, тя страдаше от собствената си безизходност дори и в съня си.

А драматична бе историята на горичката. От години насам тя бе грижа за жителите на ж.к. „ЮГ“. По плана на комплекса на нейно място трябваше да има ресторант с езеро, но средствата едва стигнаха за супермаркет, тъй че ресторантът с езерцето се прехвърли там, където вече се бяха настанили двете ясли, прекрасният киносалон, стадионът, зоологическата градина за индокитайски видове, сградата на музея за пластични изкуства, пералнята с гладачница и будката за разпространение на печата — там, там, в онзи райски кът, наречен следваща петилетка.

И докато останалите обекти бяха съвсем незрими, тъй като нямаха точно определени строителни петна, пък и будката за вестници, музеят за пластични изкуства и стадионът отчасти се подменяха от синия екран, и популярността на индокитайските видове непрекъснато спадаше, и вятърът вееше пелените по балконите и без пералня и ясли, то горичката, като ясно обозначено място на бъдещ ресторант, предизвикваше всеки път асоциации, попаднеше ли погледът върху нея. А погледът на жителите на „Юг“ често попадаше там — такова бе разположението на горичката, че се виждаше от всички апартаменти. Първоначално хората я употребяваха главно за отмора на очите само, но постепенно мъжете взеха да я ползуват по планираното й предназначение — я с дискретно издути джобове, я със звънко подрънкващи мрежи в ръка, те се мушваха сред дърветата и след два-три часа от дъбравата започнаха да се носят пиянски приказки, двойно по-ужасни с това, че скритите зад дърветата не си даваха сметка как целият комплекс ги слуша дума по дума.

Жените поведоха борба срещу горичката. Острите им езици й извадиха такова лошо име, че я превърнаха в синоним на порока. Дори и много далеч от комплекса, нейде чак в центъра на града, хората от „Юг“ зърнеха ли пиян човек, казваха помежду си: „Този май е минал през горичката.“

Надали жените сами щяха да се справят с тази работа, надали поговорчиците щяха да излязат по-силни от повода си, но в двубоя се намеси и кварталната общественост. Пред нея имаше два пътя — да изкорени горичката или да изкорени порока. Обществеността пое по втория път. Другарските съдилища затънаха в непрестанни процеси срещу горяните. Директори на заводи и служби започнаха да получават непонятни за тях писма — техният служител този и този е бил на еди-коя си дата в гората. В личните досиета невинната фраза „забелязван е в горичката“ изтриваше актива от всичките доброволни трудодни по благоустрояването, всичките гопаци^[1] и лезгинки^[2], добросъвестно вложени в сферата на художествената самодейност. При този всеобщ натиск мъжете отстъпиха, завърнаха се в семействата си и там, пред очите на своите съпруги, пийваха по чашка, ако това се налагаше.

Но точно това запустяване на горичката породи нови, от по-интимно естество проблеми. И докато на естеството се отдаваше само младежта, населението на комплекса отминаваше с лукаво мълчание характерното шумолене, но когато там за един период от три месеца бяха разкрити пет случая на извънбрачни контакти, влизането сред дърветата започна да се наказва с драконовска безпощадност.

Ето как поолисялата горичка взе постепенно да се съживява, да обраства с висока трева и лиани, да въди в себе си по някоя и друга птичка или отделно горско насекомо. Вярно, случваше се човек от друг квартал да мине оттам в диренето на адреса или пък юноши да се хванат на бас кой ще посмее по вечерно време да я прецапа. Случваше се в неделен ден семейство да поседне в покрайнините й, да застеле върху одеяло каквото бог дал. Или пък отряд дръзки пионери с песен на уста да събира жълъди.

Но свърши се и с това. В горичката стана кърваво убийство. Вманиачен студент привикал там бабичка-черноборсаджийка, уж да закупи голяма сума долари, насякъл бабето със секирче и хукнал заедно с доларите да предотвратява сватбата на сестра си с някакъв тъмнокож, но заможен чужденец. Разбира се, с помощта на психологическата обработка престъпникът бе разобличен, но въпреки това горичката опустя окончателно. Последният човек, влязъл там, бе служебният фотограф, дошъл да заснеме мястото на престъплението. С последното щракване на апарата все едно че бе щракнала ключалката на горичката. Това бе произлязло преди повече от два месеца… Ето защо измъкването на гола жена от дъбравата предизвика писъка на лицата, които в същия момент са били по балконите си…

Галя, разбира се, не можеше да знае всички тези подробности, както и жителите на „Юг“ не можеха да знаят обстоятелствата, при които се бе появила голата жена. А липсата на информация, както това става винаги, роди догадки, които в кратки минути плъзнаха, все по-натежаващи от подробности, из целия комплекс.

От жени бе видяна Галя, защото знайно е кой виси по никое време по прозорците, тъй че мъжете посрещнаха вестта за привидението с пълно недоверие. Но щом съпрузите на неколцина очевидки махнаха примирително с ръце и въоръжени с фенерчета решиха да издирят този звяр, както предпазливо го нарекоха, женорята им веднага подвиха опашки, взеха да ломотят, че сигурно им се е привидяло, кой ще тръгне в тия години гол из горите, естествено, че им се е привидяло. Ето как тяхната ревност към голото тяло на Галя обяви това тяло за несъществуващо.

Тя не можеше да знае това, свита сред дърветата. Разбра само, че комплексът се поразшава за час-два, а после утихна.

И когато най-сетне разсеяната синкава светлина взе да се прибира в сандъчетата си, Галя реши да действува. Знаеше се, че е царицата на този лес — налагаше й се да обходи владенията си. Промъкна се предпазливо до края на гората и тръгна по границата. Вървя, докато сивичкото, някак нелятно утро я накара да се скрие отново. След тази разходка разбра, че е зазидана. Вървяла бе около шест часа, значи, около тридесет километра, и през целия този път бе видяла край себе си единствено тъмни панели, развеселявани тук-таме от някоя неугасена лампа. Може би не е успяла да стигне до края на комплекса, може би нейде по-нататък щеше да открие пролука в този обръч, но това й се струваше невероятно, пък и непотребно — нали тя диреше начин да скрие от хората голотата си, но все пак да стигне до хора. С какво би й помогнала тогава пролуката? Когато на следващата нощ продължи обиколката си, видя позната гледка — един прозорец, който още вчера я бе наказал, неизвестно защо, да въздъхне мечтателно. Сега тя по-внимателно се вгледа натам. Тъй уютна розова светлина излъчваше отвореният прозорец, тъй хубава музика се лееше оттам, че въпреки всичките тревоги нежност премина през голото й тяло. По този ориентир тя разбра, че предишната нощ е направила повече от един кръг и че комплексът е много по-малък. Раздели се с поглед с прозореца и тръгна по ръба на гората, броейки крачките си. Бе стигнала до три хиляди и двеста, когато сред мрачните панели зарозовя позната светлина. Вече знаеше обиколката на горичката — около два километра. Без да й донесе каквото и да е облекчение, този факт я умори, тя приседна под едно дърво и се загледа към прозореца. След няколко часа се очерта върху розовия фон силует на къдрав мъж, май не по пижама, а по чисто бяла риза. Мъжът затвори прозореца, след малко светлината в стаята угасна, но Галя не помръдна от мястото си чак докато първите зари не я прогониха вдън гората.

Ей така заживя Галя — денем дремеше на своята полянка под лъчите на слънцето, а нощем присядаше срещу розовия прозорец и дълго, и влюбено слушаше музиката, лееща се оттам, и чакаше да се появи онзи леко къдрав силует — да затвори прозореца, да угаси лампата. И после, унесена в смътни мечти, дочакваше утрото на същото място.

Понякога чувствата й към прозореца и неговия стопанин утихваха за малко и тогава тя се заемаше да крои смели планове — как да се промъкне незабелязана до някой партерен балкон и да отмъкне оттам ветреещ се чаршаф.

Направи и опити. Първия път беше стигнала на три-четири крачки от балкона с прането, когато ненадейно лампата зад вратата му светна и тя едва успя да се свие в сянка, докато после, къде с пълзене, къде с пребежки, се върна в горичката.

Втория път я забелязаха насред път, тя тичешком се върна сред дърветата и прикрита там, чуваше как комплексът възбудено бръмчи и постепенно утихва, но не съвсем.

Което си е право, съществуването на Галя промени с нещо живота на хората. Мисълта, че тук нейде, на стотина метра от тях, живее невиждано същество, ги караше да се усещат и по-виновни, и по-внимателни. В сънищата им започнаха да се появяват добри вълшебнички, които изпълняват до три желания. След подобен сън мъжете се събуждаха усмихнати, тананикаха си, докато се бръснеха, а жените им, виждайки ги такива бодри и подозрително добре обръснати, ги целуваха с умисъл, но и с искрена топлина, изпращайки ги чак до вратата на асансьора.

Интересно, появата на голата никой не свърза с пошличка версия за подгонена от съперничката си прелюбодейка, никой, и най-суеверните дори, не й приписаха връзка с духа на убитата бабичка. Някак, без да се наговарят, жителите на „Юг“ приеха, че нищо в тяхната гора не се е появило, но това нищо е добро и е красиво, и отдавна е било необходимо на жилищния им комплекс и на леса им.

Както спонтанно бе възникнало жлъчното „този е минал през горичката“, тъй спонтанно смисълът му взе да се разлива към всички онези дребни грехове, които разнообразяват живота на човека. „Минаване през горичката“ означаваше лъжата, с която чиновникът измъкваше два дни отпуск, означаваше също късмета да получиш четвърт декар вилно място върху каменист баир, означаваше и прескачане до някоя разпусната булка. Но все ставаше така — уж заради отпуската чиновникът лъжеше своя началник, че ще отиде на село да види болната си майка, а получеше ли разрешение, вместо да тръгне с приятели на риба, наистина отиваше при майка си. И уж бе сигурен онзи, че пукнато дръвче няма да посади на баира, че е обещавал такива неща само и само за да грабне мястото, пък първата неделя още с търнокоп и разсад тръгваше към камънака. И при разпуснатите булки взеха да се явяват по-иначе — не с бутилка коняк в ръка, а с букетче карамфили — не за час сред омачканите чаршафи, а с търпението да поостанат малко, да поприказват човешки, защото се оказа изведнъж, че и най-разпуснатите булки в комплекса искат да си поговорят човешки.

Телевизионните техници от града започнаха да отбягват ж.к. „Юг“. Какво ли ни става там — викаха си, — правим каквото правим, дойде ли време за прибиране на парите, искаме си колкото е по тарифата. Отбягваха да ходят, но идеше ли някой, връщаше се в ателието със стотинки в джобовете и с отнесена усмивка върху лицето — една такава неволна усмивка, която техникът с много усилия успяваше да заличи чак след ден-два.

Автобусните линии за „Юг“ влязоха в график — точно на минутата пристигаха специално умитите за този маршрут коли и тръгваха на минутата, ако, разбира се, някоя куцукаща бабичка не махаше отдалеч на шофьора да я почака. Тогава шофьорът изчакваше, а после чак по пътя наваксваше.

Хората взеха да си звънят.

Обличаха се в чистичко, звънваха на съседната врата и смутено казваха:

— Абе, комшу, от толкоз години един панел ни дели, дето се вика, всичко знаем един за друг, пък да не се запознаем досега. А минете тази вечер към нас.

Всички студенти от комплекса, дори и тези, които живееха там под наем, изкараха изпитната сесия.

И нито един от донаборниците не бе отложен от военна служба по болест.

А виновницата за тези промени продължаваше да живее с живот на фея и все по-рядко й минаваше през ума, че някога ще трябва да напусне горичката. Стигаше й ней нощното бдение пред розовия прозорец и мимолетната гледка на къдрав, леко прегърбен мъж.

Цялата си обич тя пращаше към този човек, без да знае, че несподелената любов се разсейва в пространството и докосва с топлина всички наоколо, само не и онзи, към когото е насочена.

Ех, на лош човек бе попаднала Галя. На мрачен мизантроп, на вреден душегубец. За да направи колкото се може повече пакости, не спеше той до ранни зори. От времената, когато доносите вършеха работа, бе му останал този навик за нощна дейност. Но и той се бе развил успоредно с обществото — не за обмисляне на дребни ходове му бяха нужни нощните часове, слава богу, денят му стигаше за това — малка радост обаче му доставяха злините, които прави на обикновените хорица. Нощите си той посвещава на блянове за големи падения. За много големи, от много високо. Недостатъчно бе за него да прочете указ, че е освободен министър, че е отзован посланик, че еди-кой си е пропуснат в списъка за званията и на този двайсет и четвърти май.

О, не. По време на своите нощни бдения той бленуваше за още повече. Бленуваше, примерно, в основите на някоя германска древна катедралка да бъде открит манускриптум с петолиние и с ноти. И да се окаже, че това е Лунната соната и че е написана тридесет години преди да се е родил Бетховен. И да се докаже, че Бетховен е просто един жалък плагиат. Мислеше си това и слушаше по цели нощи Лунната соната и нито за миг не се радваше, че най-сетне ще бъде възстановена правдата и истинският автор ще получи заслуженото, а вместо това си представяше как по цял свят булдозери и миньорски пистолети рушат скулптурите на Бетховен и с дебели флумастери в ръка гардеробиери, сценични работници и хористи задраскват с черно името на композитора.

Друга нощ пък се взираше в репродукцията на „Нощна стража“ чак докато замержелее пред погледа му, та му се струваше, че картината е постигната чрез растер. Веднага измисляше хубавичка история — при поредната реставрация специалистите откриват, че художникът не е рисувал върху чисто платно, а предварително е фотографирал тия типове, увеличил е снимката им и само я е боядисал отгоре. Рембранд ли, великата четка на реалиста ли… Стража — в огъня! Немедлено в огъня!

Въобще той обичаше да си представя пламтящи платна; овъглени книги, превърнати в пепел имена. Но най обичаше да вижда гърчещите се на кладата титани, чиято единствена вина пред него бе тази, че нито той би могъл да им направи зло, нито пък да разчита, че силните на деня ще им направят зло. Вбесяваше го тази недосегаемост и в нощните си фантазии успяваше да я покътне, да я срути.

Веднъж, вгледан в звездното небе, си помисли как хубаво би било да се окаже, че в действителност Слънцето си е център на Вселената. Ах, как ще опари тогава някой си гений, доказал, че това не е така. Провери в енциклопедията кой ще е този тъй подозрителен учен и се по-разочарова — Бруно бил определил на слънцето роля на провинциална звезда, за което вече си го е получил.

В последно време и саморазправите с отделни личности взеха да му дребнеят — заел се бе с краха на цели учения. В обстрела на нощните му мечти все по-често попадаше материализмът. Възбуждаше го мисълта, цялата тази огромна и яка, с векове вдигана сграда е толкова уязвима, та едно привиденийце би могло да я срути с малкото си пръстче. Появява се някакъв необорим факт, не, факт не, фактите са оръженосци на материализма, появява се някаква тотално отречена субстанция и с демонстрации и факти, не, не с факти, а с чудодейства отхвърля цялото учение…

Ето, с такива неща се занимаваше самотният чудак, лелеян от голата жена през дългите й горски нощи.

Една късна вечер къдрокосият, при цялата си себичност, успя да усети все пак прииждащите към него вълни от топлина. Застана на прозореца и се загледа към гората, от която лъчеше нещо. И колкото повече гледаше натам, толкова повече се разтоварваше от мисъл за каквото и да било, което означаваше — от злото.

Галя, прикрита зад широко стъбло, изпълнена с кротко щастие, съзерцаваше своя ненагледен — блещукащите му умни очи, умореното му чело, къдравата коса.

После огледа себе си. От чистия живот сред природата тялото й бе станало и стегнато, и плавно — момичешко и женско едновременно бе станало нейното тяло от горската роса, от слънцето, от свободата.

Помисли си:

„Това ли тяло съм крила толкова време? То ли ми е пречило да подиря хората? Да отида при моя любим? От това ли тяло съм се срамувала?“

Излезе под лунната светлина и с меки стъпки, които я правеха още по-хубава, тръгна към розовия прозорец. Бе почти под него, когато къдравият я забеляза.

Трепна от изненада в първия миг, после се досети за всички онези приказки за феята, които долитаха през съседските панели. Ето, ето — той бе възнаграден за бденията си — почти в ръцете му бе доказателството!

Лунната жена гледаше право към него, гледаше го с призрачен влюбен поглед.

— Ела — каза тихо тя.

— Ида — прошепна къдрокосият.

Бързо се дръпна от прозореца, измъкна от чекмеджето фотоапарат, затича се по стълбите, на партера чак се досети, че този път сам малко ще може да стори, че този път му трябват свидетели, стотици свидетели. Тръгна нагоре по стълбите, звънваше на всяка врата и казваше едно и също.

— Облечете се и тихичко слезте. Онази, горската, е пред входа.

След минути, когато стълбищните площадки бяха претъпкани с възбудени от предстоящата среща с чудото хора, той нагласи фотоапарата, рязко отвори външната врата на блока и изкрещя:

— След мен!

Тълпата се стовари върху Галя като лавина — лавина от погледи, междуметия, светкавици, ръце и все по-мръснички пръсти.

Успя да се промуши и хукна към своята горичка.

— Дръжте я! — ревеше къдравият и тълпата, в миг освободена от натрупаното в последните дни благородство, се завтече след жената. Галя усети удари по гърба си — замеряха я с буци пръст, с камъни. С крайчеца на окото си видя как извиращите от другите блокове тълпи пресичат пътя й към гората. Намери сили, увеличи темпото, направи лъжлива крачка, опашката подир нея се обърка за миг, тя спечели пет метра и успя преди другите да се мушне в леса. Дотича до своята полянка, покатери се на брезата, отнесла нявга гащетата й, затихна.

В гората прииждаха от всички страни светлинки от фенерчета, подвиквания и псувни, размахвания на тояги, хищност и смрад.

Нова светкавица я освети, трепереща и притисната към бялата кожа на брезата.

— Ето я! — изкрещя къдрокосият. — Хванахме я! Най-пъргавите се закатериха по дървото, другите я замеряха отдолу с каквото им попадне подръка, застърга трион. Усещаше вече вонещия на пресекулки дъх на пълзящите към нея, реши да скочи и внезапно се чу едно ужасено „ааа“!

За мигове всичко около нея се омете — долавяше се само паническото отдалечаващо се топуркане.

Вдигна поглед. От небето се спускаше нещо огромно, позастаряло и свое. Протегнаха й ръка, тя я пое и отлетя!