Росен Босев
Портрети на небесни тела (16)

5

Данчо не разбра, че дирижабълът избухна. Не чу взрива, не усети разлъката с приятелите и предстоящата разлъка с живота, само дето остана безкрайно изненадан от поредицата си неочаквани видения. Май това, което искаше Владай — да види живота си като на лента, — се случваше в момента на Данчо. Но филмът бе твърде модерен за неговия вкус, монтажът бе твърде самоцелен и нелогичен:

… Страдащ от юлски пек негър под рехавите сенки на градската градинка в Павликени бе стиснал бузата си от страната на болния зъб…

… Професор Карамончев му пишеше четворка на изпит по…

… Нахакан велосипедист натискаше към канавката самосвал, марка…

… Жена му със сина му Кирил и другия му син Методи нетърпеливо го чакаше пред…

… Позастарял граничарски пес разказваше на пионерчета как през 1952 година, сам, единствено със сержант-водач…

… Людмил с жестикулация намекваше, че, изглежда… Владай и Галя…

… Върху палубата на скромна селска яхта рибар се бореше с риба тон, измъкната от водите на микроязовира при АПК…

… На гара Горна Оряховица се разминаваха два влака, натоварени с абсолютно еднакви тухли…

… Самолет АН–24, бавно въртейки се около хоризонталната си ос, се изкачваше към…

Постепенно тренираният Данчов ум започна да включва в закономерностите на кадрите. Редуваха се реални спомени и някакви абракадабри… Но защо тогава бяха едно до друго рибата тон, двата идиотски влака и самолетът продължаваше да се изкачва, все така въртейки се около оста си?

Рибата тон не е истина и самолетът не е истина, значи, разминаващите се тухли са били реалност. Но тогава анчето също не трябва да е наистина, а ето че то продължава да лази нагоре към Данчо. В момента, в който се размина със самолета, той разбра най-сетне тежкото си положение. Самолетът си летеше нормално, а той падаше, превъртайки се, и когато бе надолу с краката, си спомняше реалното, а когато бе надолу с главата, нахлуващата в мозъка кръв го тласкаше към небивали представи.

Първото нещо, което си наложи талантливият учен, бе да стабилизира падането си — успя, но не докрай — спря превъртането около оста си, обаче летеше надолу с главата право към загадъчен пейзаж. Наложи се корекция, която му отне доста време, и бе съвсем близо до земята, когато най-сетне започна да пада нормално, както си падат хората — с краката надолу.

Летеше към пропаст и зърна, че едно дълго, тясно езиче се е изплезило над пропастта. Реши да уцели езичето, в следващия миг усети силен удар в петите си, излетя отново нагоре, това се повтаряше няколко пъти. Изглежда, езичето го посрещаше и изхвърляше с все по-намаляваща амплитуда. Рефлексите, придобивани от Данчо по трамплините за скокове във вода, му помогнаха да овладее положението и ето — той най-сетне укроти платформата под нозете си, усети могъща умора в цялото си тяло, седна на платформата и надникна към пропастта. В дъното й бълбукаше рекичка, меки пътечки се разхождаха покрай рекичката, въздухът миришеше на цветя, на поддържана трева. Той вдъхна силно от този въздух и заспа.

Събуди го плавното люлеене, което съпровожда всяко разсънване на уморения човек. Отвори очи, погледна към пропастта, дръпна се уплашено назад и се блъсна в някого. Зад гърба му стоеше мъж на негова възраст — невероятно лъскави бомбета на обувките, изгладен клош панталон, бяла риза, строга вратовръзка, блейзър и очи. Това бяха очи, заредени с цялата енергия, каквато може да има един човек, с цялото му минало, с миналото на всичките му праотци, та чак до питекантропуса. Тъй разсипнически блестяха тези очи, сякаш човекът свършваше със себе си по странен път — изтичаше пред погледа си.

— Какво правиш тук? — с глуха, брезентова акустика в гласа попита непознатият.

— Аз ли? — Данчо се напрегна да си припомни как е попаднал на това място, но не успя. — Аз, пътем, случайно…

— Бъди така добър да освободиш трамплина. Ти си случайно тук, а аз по работа.

— Разбира се. Макар да ми се струва, че има място и за двамата.

— Не ми се дават повече обяснения — каза непознатият.

Може би наистина има някаква работа — помисли си Данчо, — може да е дошъл на рекогносцировка, макар че какво има да се рекогносцира тук? Или е дошъл да ремонтира това съоръжение? Може би е секретен обект? Данчо погледна към скалата, от която започваше трамплинът. Вкопана в камък, една килната барачка със счупени прозорци подсказваше нещо. Ами да, разбира се. Това бе изоставена база за парашутни скокове. Едно време младите хора обичаха да се занимават с въздуха, а после позанемариха тази работа.

— Ще ремонтираш ли? — попита Данчо.

— Казах ти да се омиташ. За теб е по-добре.

И изведнъж Данчо разбра страшната истина — така нагласен, така церемониално облечен човек, тук над пропастта, и този прегарящ вече поглед, и глухия глас… Самоубиец! На сто метра над земята върху тясно, потрепващо дървено езиче Данчо имаше само две възможности — да се опита насила да измъкне този идиот към скалата и при сборичкването и двамата да се строполят надолу, или пък да си тръгне и да съзнава после цял живот, че е един кротък убиец…

Очите на непознатия вече изстиваха, постепенно в тях се настаняваше смъртта.

— Всичко разбирам! — дрезгаво каза Данчо.

— Още по-добре. Тръгвай си!

— Виж какво, там, закъдето си се запътил, никога не е късно. Дай да изпушим по цигара. Една цигара няма да отдалечи кой знае колко…

Непознатият неочаквано бързо се съгласи:

— Добре. Имаш ли цигари? Данчо заопипва джобовете си.

— Аз имам — подаде му пакета самоубиецът. Запушиха мълчешком. Данчо чуваше попукването на цигарената хартия и му се струваше, че чува догарянето на човешки живот.

— Интересно — каза непознатият, — кой ли ще падне по-бързо? Фасът или аз? Сигурно аз.

— Не! — изкрещя Данчо. — Не… Няма да го направиш…

Самоубиецът го изгледа студено и от този поглед беше ясно — ще го направи.

— Насила ще те спра! Чуваш ли!

— Ще тупнем и двамата — за първи път се усмихна непознатият, но тази усмивка нямаше нищо общо с живота. Той бръкна в джоба си, извади нова цигара, припали я от старата, загаси фаса в трамплина и не го пусна надолу. Пушеше бавно и внимателно и усещаше как другият трепери до него от безизходност, от страх, може би и от жал.

— Така да бъде — рече непознатият, — все едно че на глас бе казвал онова, което си мислеше… — Нямам право да те потопя в угризения. Ще направим друго. Ще ти разкажа защо съм решил да отивам вече оттатък и ще разбереш, че нито си могъл да ме отървеш, нито пък че това ми е трябвало.

Те седнаха на крайчеца на площадката, люляха крака над бездната, под тях царуваше спокоен летен ден, алеите заобикаляха плавно цветните лехи, рекичката къркаше като в кухня, в която шета майката, слънцето обещаваше всекиму по лъч радост.

— Моите родители бяха свободолюбиви хора — започна самоубиецът. — Майка ми е избягала от къщи, когато съм бил на четири месеца, и оттогава не зная нищо за нея. Малко повече помня баща си. Той бе дребен чиновник по професия и волен орел по душа. Но прекалено чувствителен орел. Не можеше да понася той предопределеностите в този свят, йерархията, чинността. До ден днешен си спомням как веднъж се върна разплакан, защото началникът му го накарал пред някаква посетителка да му донесе кутийка кламери. Тогава той за първи път се напи. После започна да се напива всеки път — и когато началникът го караше да му донесе нещо, и когато го пренебрегваше и не го караше да му носи нищо. Да, взаимоотношенията на баща ми с неговия началник взимаха уродливи форми, но тази уродливост се отразяваше само на баща ми. Постепенно домът ни започваше да се опразва — в продължение на година и нещо бяха продадени чудната ламаринена пернишка печка, трикрилният гардероб с огледалото и дрехите, двойната спалня, миндерът, чергите… Ти си бил дете и ще повярваш, че всеки един от предметите е бил опора на моя свят — не тенджери, легени, столове и маси изчезваха за мен, а Мъртво море, Петкан, Хималаите, белият ми кон „Соренто“.

Домът ни се превръщаше в суха пустиня, но баща ми не забелязваше това и пиеше все повече. Въпреки възрастта си бях вече достатъчно тактичен, за да му правя забележки. Научих се да преглъщам сълзите си — единствената дрешка, която носех и зиме, и лете, бе едно пуловерче с висока яка, под която криех непрекъснато потрепващата си адамова ябълка… Бях шестгодишен, когато срещнах най-ужасната Нова година в живота си — сам, съвсем сам в студената и гола стая… Баща ми се върна призори с яркочервени очи, възседнал бумтящ като печка мотоциклет. Той направи няколко кръга из стаята, закова на сантиметри от мен, обвит в бензинови и алкохолни пари, и каза:

— Сине мой, дълго трябваше да късам от залъка си, за да мога най-сетне да те възнаградя достойно за твоите страдания. Приеми този мотоциклет. Отнине^[1] той е твой!

Метнах се на седалката, баща ми направи още няколко кръгчета, а после заспахме, както си бяхме върху мотора. Сутринта усетих, че студени като стомана ръце откопчват пръстчетата ми от кръста на баща ми.

Двама милиционери отведоха и стария, и мотора…

Плаках дълго, с подвиквания, с кънтене, плаках чак до следващата сутрин, когато дойдоха съседите. Те се опитаха да ме успокоят, аз се опитах да им кажа нещо и се разбра, че в това денонощие на пълна безнадеждност съм започнал да заеквам.

— Горкото, горкото — повтаряха съседите. Разтичаха се насам-натам и успяха да ме настанят в един дом за самотни деца, намиращ се на стотици километри от родното ми място.

Няма да ти описвам онова селце. Може в очите на всички то да е едно красиво местенце, но би било несправедливо да се иска от мен да го харесвам… Та в това селце аз прекарах най-трудните години в живота си.

Другите деца радостно се гонеха, нагъваха фасул до насита, псуваха се като истински мъже… Моят дефект веднага ме отдели от тях. Наричаха ме заек, биеха ме жестоко, докато не ме накарат да кажа пъдпъдък, а по-често въобще не ме поглеждаха.

Възпитателите не ме закриляха. От срам, че заеквам, отказвах да отговоря каквото и да било, когато ме изпитваха. А знаех всичко, което ни преподаваха, учех повече от другите, знаех повече от тях, но какъв е смисълът да знаеш, като не можеш да го покажеш?

Единствените ми по-приятни мигове от ония години бяха моите срещи с коренчетата. Близо до нашия пансион се намираше пансион на сирачетата от войната в Корея. Това бяха мъжествени деца, всяко едно от тях бе препатило повече дори и от мен. Те не обичаха да общуват с нас, имаха свой си азиатски свят, пренесен тук, и може би всички бели изглеждат в тесните им очички не много добре. Но тези пострадали деца започнаха да ме обичат истински. Та нали виждаха, че и аз като тях съм жертва на терор, та нали с тях спокойно можех да си говоря — моят български не бе по-лош от техния.

О, как съм се пързалял по склоновете на планината с мъничките като подметчици корейски шейнички, как съм играл пинг-понг с азиатска захватка на ракетата, как сме се смели на тромавите опити на българчетата да прескочат ограда или да направят ласо.

… Краят на войната в Корея бе тежък удар за мен. Отново останах сам. Горчеше ми подареният от държавата хляб и само мълчаливото ми потъване в науката правеше тъгата ми поносима… до идването на годишните изпити. Тогава аз, вечният мълчащ двойкаджия, слушах повърхностните бръщолевения на питомците, глупостите, които дрънкаха преподавателите, плитките речи на членовете на комисията и инспекторите…

След изпитите повечето деца отиваха да карат ваканцията при разни свои роднини, а аз си оставах в това селце, скитах из нивята, катерех се по дърветата, вкаменявах се в някой миг от своето движение и мислех, мислех и нищичко не можех да измисля…

Един ден получих писмо от баща си. Първото след толкова години.

„Сине мой,

Това са последните ми думи към теб. Когато четеш това писмо, аз ще съм вече студен труп. Имам ли друг изход, щом един надзирател с третокласно образование кара мен, човек с толкова способности, да мия ТОАЛЕТНИТЕ на затвора… Аз, който…“ После изреждаше личните свои достойнства, достойнства, в които никога не бих се усъмнил.

„Сбогом“ — така свършваше писмото. Избърсах очи, откърших тояжка и тръгнах пеша към градчето, чието име през сълзи разчетох върху пощенското клеймо на плика. Няколко дни вървях, нощите прекарвах в чаталите на дърветата или свит в синорите. Имаше незарасли синори по онова време. Издрипавял, без обувки и залитащ от глад, стигнах до телените огради и покрай тела, покрай тела — до портала. Когато казах на старшината, че идвам да получа трупа на баща си, той се разплака.

„Толкоз смърти съм видял досега — хлипаше конската му физиономия, — лично аз, дето се вика, таковънка… — й ей го, едно невинничко, заекващо от бой дете разтопи сърцето ми…“

О, така се бе разчувствувал, че пред мен и заради мен щеше всеки миг да подаде оставка от уморителната си служба, но щом му казах чие дете съм, очите му изсъхнаха. Забрави, че е плакал, попита ме хладно да не би да бъркам нещо.

— Почакай ме малко — каза и влезе в сградата.

Не беше малко. Върна се след повече от час с някакви хартийки в ръце:

— Честито, малкия. Ще се намерите най-сетне с баща си! Излязъл е от затвора още преди няколко години, но успях да открия новия му адрес.

И той ми каза името на едно малко градче в другия край на България, име, което побързах да забравя.

Тръгнах си по широката улица и чух онзи да ми подвиква:

— Хей, пари за път имаш ли?

— Да — казах му, макар че нямах нито стотинка.

Освен глада ме мъчеха този път и угризения — с писмото си, с фалшивото си самоубийство баща ми бе решил веднъж завинаги да скъса връзките си с мен, след като толкова години не бе ме потърсил. А през всичките тези години хора чужди и непознати са се грижили, хранили са ме, обличали са ме. Е, вярно — не са ме защищавали от тормоза, вярно, писали са ми двойки, но кой на тяхно място би писал повече на човек, който не иска да си отвори устата?

Бързах, доколкото позволяваха изранените ми крака, тичах към селцето и все си представях как е прибледняло от страхове по мен грапавото червено лице на директора Стоев, как кърши ръце преподавателят по история Лимонов, как… Да, тези хора тънеха в тревоги, породени от изчезването ми, докато аз волно се придвижвах през гори и поля. Решил бях, още щом се върна в пансиона — ще лепна лице върху гърдите им и въпреки заекването, ще им разкажа за късната си обич към тях. Ако трябва, ще им целуна ръце, ще ги моля за прошка, дано ми простят за безсънните нощи, които им е докарало на главата моето изчезване. Оградата на приюта ми се видя като врата към рая. Окрилен от желанието да се отплатя, макар и с думи само, макар и със заекващи признания, летях към корпуса на възпитателите.

Стоев и Лимонов седяха на пейчицата пред входа и пушеха. Не бях ги виждал досега да пушат. От грижа по мен ще е, казах си.

Намислих първото изречение, изскочих от храстите, отворих уста.

Първи ме зърна Стоев:

— Ама че си окъсан! Нали още вчера ти казах да си зашиеш копчетата. Това тук е пансион!

— Небрежният навсякъде е небрежен — рече Лимонов, — имахме навремето в нашия взвод един добруджанец, въобще не се дезодорираше…

Потънах отново в храстите. Гледах към слънцето, което едва се промъкваше до мен, опитвах се нещо да оправдая, но все не успявах. Бях започнал да заеквам и в мисленето си. Бълбуках от чувства, но опитвах ли се да ги наредя в мисъл — нищо не ставаше.

Минаваха дни, а не се поправях. Постепенно се отучвах да мисля. Другите не забелязваха това. Когато мълчащият започне да не мисли, това не се забелязва.

В просъница течаха дните ми, годините ми…

— Ей, опасен си — прекъсна го най-сетне Данчо. Отдавна вече се бе стъмнило, вееше хладен вятър и трамплинът трепереше.

Самоубиецът, все още потопен в историята си, нищо не отговори.

— Опасен си — повтори Данчо, — само това дотук, дето ми го каза, пак ти е халал самоубийството. За едно ще ми е мъчно — че не си доразказал такава изключителна история до края.

— Интересно ли върви? — с неочаквано кокетство попита самоубиецът.

— Та ти направо имаш писателски дар! Длъжен си да опишеш всичко това!

— А? — сепна се непознатият. — Такива само не. Разбрали сме се с теб — разказвам ти нещата до края, отиваш си и аз скачам. Въобще не ми трябва да ставам първо писател — и тъй ще се самоубия.

Въздухът край тях съвсем почерня, а под нозете им заблещукаха светлини, зазвучаха звуци, замириса на скара-бира, на друг пол, на живот.

— Разказваш увлекателно — повтори Данчо, — жалко, че съм гладен, пък и хладно ми стана — слушам те с половин внимание. Дай да се спуснем долу, да седнем като хората, да те доизслушам на спокойствие, пък после, ако щеш, си троши главата.

— Както кажеш.

Самоубиецът стана от ръба на площадката, изтупа панталона си и пръв тръгна към скалата. Данчо даже не повярва, че тъй лесно го е спасил. Спуснаха се надолу по стръмни, почти корабни железни стъпала, ресторантът се оказа само павилион към къмпинг, но имаше маси, макар и под небето. Седнаха, поръчаха си, взеха да се зазяпват към чужденките. Самоубиецът пробва да доразкаже историята си, но мисълта му нещо се оплете. От ракийката навярно.

Келнерът дойде да ги предупреди, че приема последна поръчка, и самоубиецът, като си плати сметката, се надигна:

— Хайде, аз ще си ходя.

— Къде?

— Как къде! Нали трябва да скачам!

— Луд ли си? — изуми се Данчо. — Да се катериш по баира из тая тъмница. Че ти ще счупиш я крак, я ръка. Такива работи като твоите се вършат на трезва глава човече.

— Знаеш ли, че имаш право — рече непознатият, — мен не ми се гине на тъмно, ама тъй и тъй няма къде да преспя тази нощ.

Данчо изтърча до рецепцията на къмпинга. Оказа се че има свободни бунгала. Самоубиецът взе ключа на своето и отиде да спи.

А Данчо цялата нощ се въртеше в леглото от радост, че е отървал един човешки живот. Та малко ли е това — ако всеки направи това… В света имаше четири милиарда души, ако всеки отървеше по един човешки живот, ставаха осем милиарда, при наличността на четири… този алогизъм го приспа, но само след час го събуди тропане на вратата.

— Какво има?

— Хайде — викна нетърпеливо непознатият, — време е да вървим.

Данчо бе ядосан от ранното събуждане.

— Къде ще вървим? Къде по никое време?

— Щом не искаш, щом ти е все едно… — непознатият изведнъж се сви, обърна се, огорченият му гръб се понесе към желязната стълбичка.

Данчо успя да го стигне чак на площадката.

Самоубиецът все още бе сърдит, все още се канеше да скочи, без да проговори, но отстъпи най-сетне. Седнаха пак на ръба на трамплина и Данчо продължи да изслушва биографията на нещастния човек.

… Ей тъй заживяха — като по сборника „Хиляда и една нощ“. Денем изкачваха отвесните, почти алпинистки стълби към бившата парашутна кула, прекарваха цял ден в преразказ на тежък живот и изслушване на този преразказ, надвечер се връщаха в къмпинга, хапваха, пийваха, сутринта пак нагоре, по стъпалата.

От спортуването ли, от чистия ли въздух, от редовния ли живот — позаякнаха, позаруменяха, славянките, гостенки на обекта, взеха да ги позаглеждат, та вечер ту единият, ту другият рано-рано се надигаха от масата:

— Помоли ме тук една чужденка да убия някакъв комар… Комар й влязъл в бунгалото, пък няма кой да го убие, та…

Сутринта чужденците си тръгваха — тук те прекарваха по една нощ само на път към морето и двамата приятели потегляха по стръмнините към парашутната кула.

Спираха тук-таме да си отдъхнат за малко и самоубиецът се оплакваше:

— Ей, май днес ще свърши историята и ще трябва да… е, това там, надолу с главата…

Но историята не свършваше. Щом седнеше веднъж на ръба на трамплина, ставаше много словоохотлив този самоубиец и ставаше с всеки изминат ден все по-подробен. Стигна дотам, че въведе абсолютна документалност — един час от живота си преразказваше точно за един час. А сюжетът не искаше чак такива подробности. Но той умееше да ги намери.

С две думи — като станал на шестнадесет години, го натирили от пансиона. Намерил си работа в строителството на един обект. Там се водил като глухоням — мъкнел камъни и торби с цимент, забивал колци, огъвал арматура — все такива задачки. През цялото време слушал какво си говорят хората за него, но те и не си говорели много-много, защото какво биха могли да кажат за човек, който дума не е обелил… Общо взето, смятали го за откачен. А не били прави. Постепенно пелтеченето в мисълта му взела да преминава, денем премествал строителни материали от едно място на друго място, а нощем разгръщал книгите. Какви ли не книги — в тия години минал Хегеля, тогава попрехвърлил и Пшибишевски. За собствено удоволствие научил наизуст всички въпроси от конспектите за приемните изпити по икономика, геология и история на изкуствата. И тъй, потъвайки в безмълвния свят на науката и издигайки се все повече над хората, с които би могъл да размени дума, той самият повярвал, че окончателно е онемял. И не отронвал звук пред никого. Нито пред себе си…

Общо взето, Данчо започваше да губи надежда, че историята на този живот ще свърши някога. Но предпазливо криеше това свое съмнение.