Росен Босев
Портрети на небесни тела (10)

10

Четири дни по-късно, в ранни зори, бях със сак-вояжа си в каньона. Скелето бе смъкнато вече и цепелинът, внушителен и нетърпелив, се крепеше само за пилона. Всичките стотина жители на селището и доста гости бяха вече тук — очакваха моите приятели. Скоро те се зададоха, обкръжени от семействата си — крачеха в тиха, силуетна група. Бях си подготвил в единия от складовете койка и апарат за кръвното. Минаха един по един Галя, Владай, Данчо, Людмил, Христо, милите… Налягането им бе в подозрително нормални граници, но аз отдавна вече знаех как развълнуваният от предстоящо събитие човек мобилизира всичко в себе си, кръвта си дори. Пулса им също си го биваше. Сърцето на Владай с нещо едва доловимо не ми се харесва и преди още да му го кажа, той ме погледна с огромни детски очи:

— Докторе, моля те.

— Няма за какво, Владай, здрав си като желязо.

— Нали… — скочи той радостно от койката. Тръгнаха към стълбичката, увита около пилона. Там се разцелуваха с жените и децата, извърнах глава да не гледам и видях бившата любовница на Людмил — скимтеше, опряла гръб в палатката с радиостанцията, и сякаш цялата палатка също хлипаше.

Покачиха се един по един в гондолата, затвориха люка и неочаквано се отделиха от пилона — тъмният силует бавно запълзя към небето. Погледнах за миг към Таня — нямаше я.

Досетих се, че е при радиста, влязох в палатката и я видях там — хипнотизираше човека със слушалките, опитваше се по лицето му да разбере какво чува той.

Излязох отново навън. Цепелинът не бе се отдалечил много. Изглеждаше посмален наистина, но пък ранното слънце сякаш само към него проявяваше интерес — всичките си лъчи бе обърнало нататък. Забръмча двигателят — бяха задвижили перката и плавно заплуваха нагоре и на североизток. Скоро ръбът на каньона ги скри, младите се закатериха по аварийната стълба да наблюдават от платото, а аз се върнах в палатката на радиста.

Лицето му изглеждаше и весело, и озадачено.

— Какво става? — попитах го, но той не ме чу. Викнах по-силно. Радистът свали едната слушалка.

— Какво става? Чувате ли ги?

— Чувам ги… Трезви ли бяха, докторе? Въобще не искат да си говорят с мен.

Подаде ми слушалките.

Връзката бе прекрасна. Сякаш че ей тук, в тази палатка, пееха сега песничката си. Като я свършиха, им се обадих…

— Галя, Владай…

Отвърнаха ми с бурен смях.

— Ти ли си, докторе? — обади се Данчо. — Предай на земята, че се чувствуваме идеално.

— Накъде отивате? Смехът стана още по-силен.

— Чухте ли го — превиваше се Данчо, — пита накъде отиваме. А накъде отиваме, момчета? Накъде всъщност?

— Докторе — обади се Людмил, — аз съм на щурвала. Пътуваме към Горна Оряховица.

В гондолата избухна сатанински смях.

— Докторе — надвика смеха Людмил. — Таня нали е край теб?

— Да. Искаш ли?…

— Няма нужда — прекъсна ме той.

Таня се измъкна от палатката. Как ли усети?

— Докторе — ревна Христо, — кажи на твоя приятел веднага да се качи при нас! Галя и Владай се целуват.

Този пък не бях го чувал да се шегува досега.

— Не е вярно — в един глас и като че ли наистина от двата края на гондолата викнаха Галя и Владай.

Радистът от доста време ми правеше знаци и му подадох слушалките.

— Ел-зет, ел-зет. Тук земя. Докладвайте координатите и курса!

Повтори го няколко пъти и ми върна слушалките:

— Не искат да си говорят с мен.

— Галя! — извиках аз. — Къде отивате?

— Не знаем, докторе — отговори Людмил, — апаратът не се подчинява.

— На каква височина сте?

— На надпроектната, докторе. Няма да ти кажа точно на каква, защо…

Гласът му прекъсна.

В слушалките се чуваше неутрално писукане, а постепенно влезе някаква радиостанция — предаваше утринна гимнастика на древния латински език. После и това изчезна.

Радистът грабна слушалките и целият облян в студена пот, започна да крещи, да върти копчетата, да прослушва всичкия ефир…