Джон Гришам
Време да убиваш (3)

3

Джейк Бриганс се претърколи през жена си, заклатушка се към тясната баня на няколко стъпки от леглото и заопипва в тъмното да намери дрънчащия будилник. Намери го там, където го бе оставил, и го смълча с един светкавичен и мощен удар. Беше пет и половина сутринта, сряда, петнайсети май.

Постоя за миг в тъмното, без дъх, сърцето му думкаше припряно, и се взираше във фосфоресциращите цифри на часовника — господи, колко го мразеше! Пронизващото му дрънчене се чуваше чак на улицата. Всяка сутрин Джейк изтръпваше от ужас, че ще му спре сърцето, когато това чудо се взривяваше. Много рядко, може би два пъти в годината, той успяваше да избута Карла от леглото с надеждата тя да го спре, преди отново да си легне. Повечето пъти обаче жена му не проявяваше никакво състрадание. Смяташе, че е лудост да се става по това време.

Часовникът стоеше на прозореца, така че Джейк трябваше да се поразмърда, за да го Спре. А станеше ли веднъж, не си позволяваше да се намушка обратно под завивките. Едно от правилата му. Преди това будилникът стоеше върху нощното шкафче и звънецът му беше регулиран на по-тихо. Карла се пресягаше и го спираше, преди Джейк изобщо да го чуе. Тогава спеше до седем-осем и проваляше целия си ден. Не успяваше да се яви в кантората в седем, друго негово правило. Сега будилникът стоеше в банята и си вършеше работата.

Джейк отиде до мивката и наплиска лицето и косата си със студена вода. Запали лампата и дъхът му спря от ужас при образа в огледалото. Правата му кестенява коса стърчеше във всички посоки, освен това се бе отдръпнала назад поне два инча през нощта. Или пък челото му бе пораснало. Очите бяха мътни, подути, с бяло в ъгълчетата. Ръбът на одеялото бе оставил ярка червена ивица през цялата лява половина на лицето. Попипа я, после я разтри и се запита дали ще изчезне. Приглади назад перчема с дясната си ръка и се зае да изучава линията на скалпа си. Беше на трийсет и две и още нямаше бял косъм, но проблемът не бе в цвета на косата. Проблемът бе в частичното оплешивяване, което Джейк бе наследил в пълна мяра и по двете линии на семейството си. Мечтаеше за гъста коса, която да избуява само на няколко пръста от веждите. Карла го успокояваше, че все още има доста коса. Но това нямаше да продължава дълго при бързината, с която оплешивяваше. Тя го убеждаваше също, че си е красив както винаги, и той й вярваше. Уверяваше го, че оттеглящата се назад линия на косата му придава по-зрял вид, което било особено важно за един млад адвокат. Вярваше и на това.

Какво обаче да сторят плешивите адвокати, които са вече старци, та дори и плешивите адвокати на средна възраст? Защо не може косата му да се върне, когато се сбръчка, бакенбардите му посивеят и започне да изглежда много зрял?

Джейк размишляваше над тези въпроси под душа. Къпеше се бързо, също така бързо се бръснеше и обличаше. В шест трябваше да бъде в Кафето — още едно правило. Запали лампата и започна да трака и блъска чекмеджета и вратички, само и само да събуди Карла. През лятото, когато тя не преподаваше в училището, това бе нещо като утринен ритуал. Хиляди пъти й бе обяснявал, че разполага с цял ден пред себе си да наваксва изгубения сън и че трябва да прекарват заедно тези първи ранни мигове. Тя изпъшкваше и се напъхваше още по-дълбоко под завивките. Вече облечен, Джейк скачаше на четири крака в леглото, целуваше я по ухото, надолу по шията и по цялото лице, докато накрая тя се обръщаше към него. Тогава той издърпваше завивките от леглото и се смееше, когато тя се свиваше на кълбо от студ и го молеше да й върне одеялата. Джейк ги стискаше и се любуваше на тъмните й, загорели и стройни, почти съвършени крака. Широката нощница, усукана около кръста й, изобщо не покриваше тялото й надолу и из главата му се щураха похотливи помисли.

Един-два пъти в месеца този ритуал излизаше извън контрол. Тя забравяше да протестира и отмятането на одеялата се извършваше съвместно. В такива утрини Джейк се събличаше мълниеносно и нарушаваше поне три от правилата си. Така бе зачената Хана.

Тази сутрин обаче не се получи. Той зави жена си, целуна я нежно и загаси лампата. Карла задиша равномерно и заспа.

Джейк отвори тихо вратата на Хана и коленичи до леглото й. Тя беше на четири години, единственото им дете и други нямаше да има. Спеше, заобиколена от кукли и сламени животинчета. Той леко я целуна по бузата. Беше красива като майка си — нейно копие по външност и маниери. И двете имаха огромни синьо-сиви очи, които, ако се наложи, можеха моментално да се разплачат. Носеха тъмните си коси по един и същ начин — подстригваха се при една и съща фризьорка, по едно и също време. Дори се обличаха еднакво.

Джейк обожаваше двете жени в своя живот. Целуна втората за довиждане и отиде в кухнята да приготви кафе за Карла. На излизане пусна Макси, кучката от неустановена порода, в задния двор, където тя се облекчи и се разлая по котката на съседката мисис Пикъл.

Малцина щурмуваха утрото като Джейк Бриганс. Той пъргаво изтича до пощенската кутия, за да прибере сутрешните вестници и да ги остави на Карла. Беше тъмно, ясно и прохладно и се чувстваше как лятото бързо настъпва.

Джейк огледа нагоре и надолу тъмнеещата Адамс Стрийт, после се обърна и се захласна по собствения си дом. Две бяха къщите в окръг Форд, включени в Националния регистър на историческите обекти, и едната бе собственост на Джейк Бриганс. Въпреки астрономическата ипотека той се гордееше с нея. Викторианската сграда от деветнайсети век беше построена от пенсиониран бизнесмен от железниците, който починал на първата си Коледа в новия дом. В центъра на фасадата имаше огромен фронтон с красив гредоред над просторна веранда. От основата на фронтона една неголяма изящна галерия от дърво елегантно се издаваше над верандата. Петте кръгли опорни колони бяха боядисани в бяло и сиво-синьо. И петте бяха покрити с резба в различни цветни мотиви — нарциси, ириси и слънчогледи. Балюстрадата между колоните бе изпълнена от пищни плетеници. Трите еркерни прозореца отгоре излизаха на малко балконче, а отляво на него една осмоъгълна кула със стъклописни прозорци се издигаше над фронтона, увенчана на върха с метален шпил. Под кулата, вляво от верандата, се издаваше широка и елегантна тераса с декоративен парапет, която служеше и за навес на колите. Предните стени представляваха сложно съчетание от резба, кедрови шиндели, раковини, рибени люспи и миниатюрни купички.

Карла бе открила някакъв консултант художник в Ню Орлиънс и този вълшебник избра шест оригинални цвята — главно нюанси на синьото, а също и синкавозелено, прасковено и бяло. Боядисването продължи два месеца и струваше пет хиляди долара на Джейк, без да се броят безкрайните часове, които двамата с Карла прекараха, увиснали по стълби, за да остъргват корнизите. И макар че той не се прехласваше по някои от цветовете, не смееше и дума да издума за ново боядисване.

Както всички викториански къщи, и тази бе възхитителна и уникална. Притежаваше неустоима, предизвикателна и пленителна красота, дължаща се на наивното й, жизнерадостно и почти детинско излъчване. Карла пожела къщата още преди да се оженят и когато най-после собственикът й от Мемфис умря и имението бе затворено, те го купиха на безценица, защото никой не го поиска. Пустееше от двайсет години. Взеха огромни заеми от две от трите банки в Клантън и изкараха следващите три години в непрестанен труд по своята забележителност. Сега хората минаваха оттук и правеха снимки.

Третата банка ипотекира колата на Джейк, единствения сааб в окръга. И то червен. Сега собственикът избърса росата от предното стъкло и отключи вратата. Макси все още лаеше и бе събудила цялата армия сойки, които живееха на кленовото дърво у мисис Пикъл. Те запяха и му пожелаха на добър час, а той им се усмихна и подсвирна в отговор. Излезе на Адамс Стрийт. Тръгна на изток и след две пресечки зави на юг по Джеферсън, която след други две преки свършваше на Вашингтон Стрийт. Джейк често се бе чудил защо всеки градец в Юга има своите улици Адамс, Джеферсън или Вашингтон, ала не и Линкълн или Грант. Вашингтон Стрийт се простираше на изток и на запад от северната страна на градския площад.

Тъй като Клантън бе административен център на окръга, той си имаше площад и както си му е редът — съдилище в центъра на този площад. Генерал Клантън грижливо бе замислил плана на града — площадът бе дълъг и широк, а моравата пред съда бе изцяло засенчена от масивни дъбове, засадени в прави редици, на равни разстояния един от друг. Съдебната палата на окръг Форд бе навлязла във второто си столетие; тя бе издигната, след като янките опожариха първата сграда. Новата предизвикателно гледаше на юг и сякаш казваше на ония от Севера, ако обичат, да я целунат отзад, сега и вовеки. Палатата беше стара и достолепна, с бели колони по цялата фасада и черни капаци по десетките прозорци. Оригиналната зидария от червени тухли отдавна бе боядисана в бяло и на всеки четири години младите скаути добавяха дебел лъскав слой отгоре, изпълнявайки традиционното си лятно задължение. Няколко тиража облигации през годините дадоха възможност за нововъведения и обновления. Моравата наоколо бе чиста и грижливо подстригана. Бригада затворници се грижеше за коафюрата й два пъти седмично.

В Клантън имаше три кафенета — две за бели и едно за черни; и трите се намираха на площада. Не беше нито противозаконно, нито необичайно бели да се хранят при Клод, заведението на чернокожите в западния край на площада. И за негрите бе съвсем безопасно да се отбият в Чайната на южния край или в Кафето на Вашингтон Стрийт. Те обаче не го правеха, откакто през седемдесетте години им позволиха да влизат във всички заведения. Джейк се отбиваше всеки петък при Клод да хапне печено на жарава. Така правеха повечето бели либерали в Клантън. Но шест утрини през седмицата той бе неизменно в Кафето.

Паркира колата пред кантората си на Вашингтон Стрийт и измина пеш разстоянието до Кафето. Там бяха отворили преди час и вътре бе претъпкано. Сервитьорките подтичваха с канички кафе и закуски и бъбреха безспир с фермери, техници и помощник-шерифи — постоянните клиенти. Тук нямаха място хората, наричани „бели якички“. Те се събираха от другата страна на площада, в Чайната, когато утрото преваляше, и обсъждаха националната политика, тениса, голфа и фондовата борса. В Кафето говореха за местната политика, за футбол и лов на костур. Джейк бе сред малцината от прослойката на белите якички, които се допускаха в Кафето. Дочените ризи го обичаха и приемаха — повечето от тях в някакъв момент бяха прекрачвали прага на кантората му — кой за завещание, кой за нотариален акт, развод, юридическа защита или за някой от хилядите си всевъзможни проблеми. Поднасяха го, разказваха вицове за адвокати мошеници, но той имаше дебела кожа. По време на закуска го молеха да обясни постановленията на Върховния съд и други правни тънкости и той даваше безброй безплатни съвети. Джейк умееше да прескача подробностите и да обяснява същността на въпроса. Хората ценяха това. Невинаги бяха съгласни с него, но винаги получаваха честни отговори. Понякога спореха, но никога с лошо чувство.

Влезе в шест и му трябваха цели пет минути, за да поздрави всички, да стисне безброй ръце, да потупа дузина гърбове, пък и да подхвърли някоя закачка на сервитьорките. Докато седне, любимката му Дел вече му поднасяше кафето и обичайната закуска от препечен хляб, желе и овесена каша. Тя го потупа по ръката, наричайки го сладур и съкровище, и както винаги го засипа с внимание. Не позволяваше на останалите много-много да се отпускат и ги кастреше, но с Джейк нещата бяха по-различни.

Тази сутрин закусваше на една маса с Тим Нънли, техник в клона на „Шевролет“, и двамата братя, Бил и Бърт Уест, които работеха във фабриката за обувки в северната част на града. Джейк капна три капки лютива подправка върху овесената каша и ловко ги разбърка с резен масло. Намаза си препечената филийка с дебел слой домашно ягодово желе. Подготвил грижливо всичко, той отпи от кафето и се захвана със закуската. Хранеха се спокойно и обсъждаха как кълве рибата.

В сепарето до прозореца, на крачка от тях, трима помощник-шерифи разговаряха помежду си. Едрият, Маршъл Пратър, се обърна към Джейк и високо попита:

— Джейк, ти не защитава ли Били Рей Коб преди няколко години?

Заведението моментално онемя и всички очи се впериха в адвоката. Озадачен не от въпроса, а от реакцията на другите, Джейк преглътна и започна да рови паметта си за името.

— Били Рей Коб — повтори той гласно. — Какъв беше случаят?

— Наркотици — отвърна Пратър. — Хванахме го да ги продава преди четири години. Лежа в Парчман и излезе миналата година.

Джейк си спомни.

— Не бях аз. Беше си наел адвокат, струва ми се, от Мемфис.

Пратър сякаш остана доволен и се зае отново с палачинките си. Джейк изчака. Накрая попита:

— Защо? Този път какво е направил?

— Арестувахме го снощи за изнасилване.

— За изнасилване!

— Да, заедно с Пийт Уилард.

— Кого са изнасилили?

— Помниш ли оня негър Хейли, когото ти отърва от обвинение в убийство преди няколко години?

— Лестър Хейли. Естествено, че го помня.

— А познаваш ли брат му Карл Лий?

— Разбира се. Много добре го познавам. Познавам всички от рода Хейли. Бил съм адвокат на повечето.

— Ами неговото момиченце.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко.

— Колко е голяма?

— На десет години.

Заведението се върна към обичайните си занимания, но апетитът на Джейк изчезна. Бъркаше кафето си и слушаше как разговорите скачат от риболова към японските коли и после пак към риболова. Когато братята Уест си тръгнаха, той се премести в сепарето на помощник-шерифите.

— Как е тя? — попита.

— Коя?

— Момичето на Хейли.

— Зле — отвърна Пратър. — В болницата е.

— Как се е случило?

— Не знаем подробности. Не е в състояние да говори много. Майка й я изпратила до магазина. Живеят на Крафт Роуд зад бакалницата на Бейтс.

— Знам ги къде живеят.

— Натикали я някак в пикапа на Коб, замъкнали я в гората и я изнасилили.

— И двамата?

— По няколко пъти. Пребили са я най-жестоко. Толкова е зле, че някои от роднините й не могат да я познаят.

Джейк тръсна глава.

— Но това е чудовищно!

— Прав си. Най-потресаващото нещо, за което съм чувал. Опитали се да я убият. Оставили я да умре.

— Кой я е намерил?

— Няколко чернокожи, ловели риба край Фоги Крийк. Видели я да се гърчи посред пътя. Ръцете й били вързани отзад. Едва прошепнала няколко думи — казала им кой е баща й и те я откарали вкъщи.

— Как разбрахте, че е Били Рей Коб?

— Казала на майка си, че бил жълт пикап със знаме на Конфедерацията на задното стъкло. Това беше достатъчно за Ози. Сетил се още преди да я откарат в болницата.

Пратър внимаваше да не се разприказва. Харесваше Джейк, но той бе адвокат и се занимаваше с много криминални дела.

— Кой е Пийт Уилард?

— Приятел на Коб.

— Къде ги открихте?

— При Хюи.

— Не е трудно да се досети човек. — Джейк отпи от кафето и се замисли за Хана.

— Изроди, изроди, изроди — мърмореше Луни.

— Как е Карл Лий?

Пратър избърса сиропа от мустаците си.

— Не го познавам лично, но не съм чувал лоша дума за него. Всички са още в болницата. Струва ми се, че Ози прекара там цялата нощ. Близък е с тях, да де, той е близък с всички от техните. Хейстингс пък се пада роднина на момичето.

— Кога ще започне предварителното следствие?

— Булард го насрочи за един часа днес. Нали така беше, Луни?

Луни кимна.

— Споменава ли се нещо за гаранция?

— Още не. Булард ще изчака предварителното следствие. Ако тя умре, чака ги обвинение в предумишлено убийство, нали?

Джейк кимна.

— Не могат да бъдат пуснати под гаранция при углавно престъпление, нали, Джейк? — попита Луни.

— По принцип може, макар да не съм чувал за такова нещо. Знам, че Булард няма да определи гаранция при убийство, а и да го направи, те не могат да я осигурят.

— Ако тя не умре, колко ще им дадат? — попита Незбит, третият помощник-шериф.

И други се заслушаха в обясненията на Джейк.

— За изнасилване могат да получат доживотен затвор. Предполагам, че ще бъдат обвинени и за отвличане и тежка телесна повреда.

— Вече са обвинени.

— Тогава могат да получат по двайсет години за отвличането и двайсет години за тежка телесна повреда.

— Но колко действително ще излежат? — попита Луни.

Джейк се замисли за миг.

— Възможно е да бъдат пуснати условно под гаранция след тринайсет години. Седем за изнасилване, три за отвличане и три за тежка телесна повреда. При условие, че ги намерят за виновни по всички обвинения и им бъде дадена максимална присъда.

— А Коб? Той вече е съден.

— Да, но не се смята за рецидивист, ако няма две предишни присъди.

— Тринайсет години — повтори Луни, клатейки глава.

Джейк се загледа през прозореца. Площадът оживяваше, пикапи, натоварени с плодове и зеленчуци, спираха по уличката, която ограждаше моравата пред съдилището, а възрастни фермери с избелели работни дрехи акуратно подреждаха малки кошове с домати, краставици и тикви по задните и предните капаци на колите. Дини от Флорида се издигаха на купчини до прашните изтъркани гуми на колите и фермерите се запътваха към паметника на загиналите във Виетнам, сядаха на пейките, дъвчеха тютюн и дялкаха разни фигурки с ножове, докато разменяха последните клюки. Сигурно си говорят за изнасилването, помисли си Джейк. Съмна се и бе време за работа. Полицаите приключиха със закуската, Джейк им пожела приятен ден и си тръгна. Прегърна Дел, плати и за миг си помисли да прескочи до вкъщи, за да провери как е Хана.

В седем без три минути той отключи кантората и запали лампата.

 

 

Карл Лий не можеше да заспи на дивана в чакалнята. Състоянието на Тоня бе тежко, но сравнително стабилно. Видяха я в полунощ, след като лекарят ги бе предупредил, че изглежда зле. Така беше. Гуен целуна малкото бинтовано личице, а Карл застана в долния край на леглото и притихна, смазан, неспособен за нищо, освен да се взира с празен поглед в дребното телце, заобиколено от апарати, маркучи и медицински сестри. После дадоха успокоително на Гуен и я заведоха в къщата на майка й в Клантън. Момчетата си отидоха у дома с брата на Гуен.

Към един всички се разпръснаха, оставяйки Карл сам на дивана. В два Ози донесе кафе и понички и му разказа всичко, което знаеше за Коб и Уилард.

 

 

Кантората на Джейк представляваше двуетажна постройка в редицата от подобни къщи, които гледаха към сградата на съда в северната част на площада, точно до Кафето. Бе построена от семейство Уилбанкс през деветдесетте години на миналия век, когато те буквално владееха окръга Форд. В тази сграда винаги бе имало член на семейството, който да практикува право — от деня на построяването й до седемдесет и девета година, когато лишиха последния от адвокатските права. В съседната сграда на изток се помещаваше един застрахователен агент, когото Джейк бе дал под съд за скалъпен иск срещу Тим Нънли, техник в клона на „Шевролет“. От западната страна бе банката, ипотекирала колата му. Всички сгради на площада, без банките, бяха двуетажни и тухлени. Съседната също бе строена от семейство Уилбанкс и бе само на два етажа, другата, на югоизточния ъгъл на площада, имаше три, а най-новата, на югозападния ъгъл — четири етажа.

Джейк работеше сам и така бе от седемдесет и девета, когато лишиха партньора му от адвокатски права. Харесваше му да работи по този начин, пък и в града нямаше друг достатъчно компетентен адвокат, който да му стане съдружник. Неколцината ги биваше, но повечето от тях работеха за юридическата фирма „Съливан“ в четириетажната банка. Джейк мразеше фирмата. Всеки адвокат я мразеше освен тези, които работеха в нея. Там бяха осем души, осем от най-надутите и арогантни мижитурки, които Джейк някога бе срещал. Двама бяха завършили в Харвард. Те работеха с едрите фермери, с банките, застрахователните компании, железниците — с всички, в които бяха парите. Останалите четиринайсет адвокати в окръга обираха трохите и защитаваха хората — живите, дишащите душици, повечето от които бяха все без пари. Тия четиринайсет бяха „адвокатите на улицата“, труженици от задния двор, които помагаха на изпадналите в беда. Джейк се гордееше, че е адвокат на улицата.

Кантората му бе огромна. Използваше едва пет от десетте стаи в сградата. Долу имаше приемна, просторна зала за срещи, кухня, малък килер и помещение за ненужни вещи. Горе беше големият му кабинет и друг, по-малък, който наричаше „бункера“. Там нямаше прозорци, телефони, нищо, което да разсейва. Три стаи горе и две долу не се използваха за нищо. Преди години ги населяваха служителите на могъщата фирма „Уилбанкс“. Кабинетът на Джейк на втория етаж — истински кабинет — бе огромен, с масивен дървен таван и под от широки дъски, с огромна камина и три писалища — работно, друго по-малко, заседателно, в единия ъгъл и трето с объл сгъваем капак в другия ъгъл под портрета на Уилям Фокнър. Старинните дъбови мебели бяха там почти от век, както и книгите и лавиците, които покриваха едната стена. Изгледът към площада и съда бе впечатляващ и въздействието му се засилваше, когато се отвореха френските прозорци и човек излезеше на балкончето над уличката, водеща към Вашинтгон Стрийт. Без съмнение Джейк имаше най-хубавата кантора в Клантън. Признаваха го дори най-върлите му врагове от „Съливан“.

За целия този разкош и простор Джейк плащаше четиристотин долара месечно на своя хазаин и бивш шеф Лусиен Уилбанкс, който бе лишен от адвокатски права през седемдесет и девета.

Семейство Уилбанкс бе управлявало окръга Форд десетилетия наред. Те бяха не само богати и горди хора, но и прочути с познанията си по земеделие, банково дело, политика и особено по право. Всички мъже от рода бяха адвокати, получили образованието си в най-елитни колежи. Създаваха банки, църкви, училища, неколцина бяха висши чиновници. Кантората „Уилбанкс и Уилбанкс“ бе най-мощната и влиятелна в Северен Мисисипи от много години насам.

След това се появи Лусиен. Единствен мъж от това поколение Уилбанкс. Имаше сестра и няколко племенници, но от тях се очакваше единствено да се омъжат подходящо. Като дете на него възлагаха огромни надежди, но в трети клас вече бе ясно, че този Уилбанкс щеше да бъде по-различен. Наследи адвокатската кантора през 1965 г., когато баща му и чичо му загинаха при самолетна катастрофа. Въпреки че бе минал четирийсет, едва няколко месеца преди тяхната смърт той успя да завърши право задочно. Изкара някак и изпита, с който придоби право да практикува. Пое кантората и клиентите започнаха да се топят. Едрите риби — застрахователните компании, банките и богатите фермери — всички напуснаха и се ориентираха към новооснованата фирма на Съливан. Съливан бе младши партньор при Уилбанкс, преди Лусиен да го уволни и изгони и преди той да напусне заедно с другите младши съдружници и с повечето клиенти. Един след друг Лусиен уволни и всички останали — помощници, секретари, чиновници, — всички освен Етъл Туиди, любимата секретарка на покойния му баща.

От години Етъл и Джон Уилбанкс бяха много близки.

Всъщност тя имаше по-малък син, който много приличаше на Лусиен Бедното момче прекарваше повечето време по разни домове за бавноразвиващи се. Лусиен на шега говореше за него като за малоумния си брат. След самолетната катастрофа малоумният брат се появи в Клантън и заразправя наляво и надясно, че е незаконен син на Джон Уилбанкс. Етъл се чувстваше унизена, но не бе в състояние да го възпре. В Клантън избухна скандал. В качеството си на юридически съветник на малоумния брат кантората на Съливан заведе иск за част от наследството. Лусиен побесня. В последвалото дело Лусиен ожесточено защитаваше своята чест, гордост и семейно име. Ожесточено защитаваше и бащиното наследство, на което двамата със сестра му бяха единствените наследници. На делото съдебните заседатели отбелязаха смайващата прилика между Лусиен и сина на Етъл, който бе няколко години по-млад. Стратегически настаниха малоумния брат точно до Лусиен. Адвокатите на Съливан го бяха инструктирали да ходи, да говори, да седи и изобщо да прави всичко като Лусиен. Дори го облякоха като него. Етъл и съпругът й отрекоха момчето да има нещо общо със семейство Уилбанкс, но съдът бе на друго мнение. Решиха, че е наследник на Джон Уилбанкс и му отредиха една трета от имотите. Лусиен наруга съда и зашлеви бедното момче. Извлякоха го от съдебната зала, както крещеше истерично, и го тикнаха в затвора. Решението на съда бе анулирано и делото прекратено след обжалването, но Лусиен се страхуваше от нов иск, ако Етъл променеше някога становището си. Така мисис Туити остана в кантората „Уилбанкс“.

Лусиен бе доволен, че фирмата се разпадна. Никога не бе имал намерение да се занимава с право като предните си. Искаше да бъде адвокат по криминални дела, а клиентелата на старата кантора включваше само корпорации и фирми. Искаше делата за изнасилвания, убийства, малтретиране на деца — отвратителните случаи, с които никой да не желаеше да се заеме. Мечтаеше да бъде адвокат, защитаващ гражданските права и свободи. От всичко Лусиен жадуваше най-вече да бъде радикал, пламенен защитник в непопулярни дела и процеси, които приковават всеобщото внимание.

Пусна си брада, разведе се, отрече се от църквата си, продаде своя дял от кънтри клуба, записа се в Националната асоциация за защита на цветнокожите и Американския съвет за граждански права, оттегли се от управителния съвет на банката — с една дума, стана бич за Клантън. Даде под съд училищата заради сегрегацията, губернатора — заради затвора, градската управа — защото отказваше да павира улиците в негърския квартал, банката — понеже нямаше чернокожи касиери, щата — заради смъртното наказание, фабриките — тъй като не признаваха профсъюзните сдружения. Води и спечели много криминални дела, и не само в окръга Форд. Името му се разчу и си създаде многобройна клиентела сред чернокожите, белите бедняци и няколко профсъюза в Северен Мисисипи. Паднаха му няколко доходни дела за телесна повреда и непредумишлено убийство. Получи много добри възнаграждения. Кантората, състояща се от него и Етъл, печелеше повече от всякога. Лусиен нямаше нужда от тези пари. Родил се бе в охолство и никога не мислеше за тях. Етъл водеше счетоводството.

Правото стана негов живот. Нямаше семейство и се превърна в работохолик. По петнайсет часа на ден, седем дена в седмицата Лусиен работеше със страстно настървение. Нямаше други интереси освен алкохола. В края на шейсетте години забеляза, че най-силно го влече марката „Джак Даниълс“. В началото на седемдесетте беше вече пияница, а когато през седемдесет и осма нае Джейк, беше се превърнал в закоравял алкохолик. Но никога не допускаше алкохолът да му пречи в работата; научи се едновременно да пие и да работи. Беше непрекъснато на градус и точно в това състояние бе опасен адвокат. Самонадеян и сприхав по природа, той ставаше направо страшен, когато пиеше. По време на дело се нахвърляше върху адвокатите на противниковата страна, нападаше съдията, ругаеше свидетелите, после се извиняваше на съдебните заседатели. Не почиташе никого и не можеше да бъде сплашен. Страхуваха се от него, защото бе в състояние да каже и направи всичко. Хората пристъпваха на пръсти около него. Той го знаеше и това му харесваше. Ставаше все по-ексцентричен. Колкото повече пиеше, толкова по-своенравно постъпваше, след което хората започваха още повече да го одумват, а той — още повече да пие.

Между шейсет и шеста и седемдесет и осма година Лусиен нае и изгони единайсет помощници. Вземаше чернокожи, евреи, латиноамериканци и жени, но никой не успя да му угоди. В кантората бе тиранин, непрекъснато ругаеше и унижаваше младите адвокати. Някои напускаха още на първия месец. Един изкара две години. Лудостта на Лусиен бе трудно поносима. Имаше достатъчно пари, за да си позволи да бъде ексцентричен. Помощниците му нямаха.

Нае Джейк през седемдесет и осма, току-що завършил право. Джейк беше от Карауей, градче с две хиляди и петстотин жители, на осемнайсет мили западно от Клантън. Беше с приличен вид, консервативен, пламенен презвитерианец с красива съпруга, която искаше деца. Лусиен го нае, за да провери доколко се поддава на поквара. Джейк прие службата с дълбоки съмнения, но нямаше друго място за работа близо до дома.

След една година Лусиен бе лишен от правото да упражнява професията си. Беше трагедия за малцината, които го обичаха. Малобройната синдикална организация в обувната фабрика на север от града обяви стачка. Лусиен бе основал този профсъюз и го представляваше. Фабриката започна да набира нови работници, за да подмени стачкуващите, и се стигна до насилие. Лусиен се появи пред стачния кордон, за да окуражава своите хора. Беше по-пиян от обикновено. Група стачкоизменници се опитаха да разсекат кордона и стана сбиване. Лусиен поведе щурма, беше арестуван и го затвориха. Градският съд го осъди за нападение, нанасяне на побой и нарушаване на обществения ред. Той обжалва и загуби, отново обжалва и отново загуби.

На Щатската асоциация на юристите от години й бе омръзнало от Лусиен Уилбанкс. Нямаше друг адвокат в щата, от когото да се бяха оплаквали повече. Прибягвали бяха до неофициално мъмрене, официално мъмрене, временно лишаване от права, но всичко бе напразно. Комисията по жалбите и Дисциплинарната комисия реагираха светкавично. Той бе лишен от адвокатски права за скандално поведение и бе заличен от списъците на адвокатурата. Обжалва и загуби, отново обжалва и отново загуби.

Беше напълно разсипан. Джейк се намираше в кабинета му, големия кабинет на втория етаж, когато се обадиха от Джаксън, че Върховният съд е потвърдил отменянето на правата му. Лусиен затвори телефона и тръгна към френските прозорци с изглед към площада. Джейк внимателно го наблюдаваше, очаквайки да избухне. Лусиен обаче не продума. Заслиза бавно по стълбата, спря се и погледна Етъл, която плачеше, после Джейк. Отвори вратата и рече:

— Грижи се за кантората. Ще се видим по-нататък.

Двамата хукнаха към прозореца и го видяха да префучава през площада с раздрънканото си старо порше. Няколко месеца нямаше ни вест, ни кост от него. Джейк работеше упорито върху делата на Лусиен, а Етъл поддържаше реда. Някои от делата бяха приключени, някои прехвърлени на други адвокати, а други стигнаха до съдебната зала.

Минаха шест месеца. Една вечер Джейк се върна в кантората след напрегнат ден в съда и завари Лусиен заспал на персийския килим в големия кабинет.

— Лусиен! Какво ти е?

Лусиен скочи и седна в голямото кожено кресло зад писалището. Беше трезвен, загорял, отпочинал.

— Джейк, момчето ми, как си? — попита той сърдечно.

— Добре, много добре. Къде беше?

— На Каймановите острови.

— И какво прави там?

— Пих ром, търкалях се по плажа, гоних тамошните малки хубавици.

— Звучи страхотно. И защо си тръгна?

— Взе да ми доскучава.

Джейк седна от другата страна на писалището.

— Радвам се да те видя, Лусиен.

— И аз се радвам, Джейк. Как са работите тук?

— Изтощително е. Но мисля, че всичко е наред.

— Оправи ли Медли?

— Да. Платиха му осемдесет хиляди.

— Чудесно. Той остана ли доволен?

— Да, струва ми се.

— Кругър осъдиха ли го?

Джейк заби поглед в пода.

— Не, той нае Фредрикс. Мисля, че делото ще се гледа другия месец.

— Трябваше да говоря с него, преди да замина.

— Но той е виновен, нали?

— Да, дебело е загазил. Няма значение кой ще го защитава. Повечето обвиняеми са виновни. Запомни го. — Лусиен отиде до френските прозорци и се загледа в съдебната палата насреща.

— Джейк, какви са ти плановете?

— Бих искал да остана тук. А твоите?

— Ти си добър човек, Джейк, и аз искам да останеш. За себе си не мога да кажа нищо. Мислех да се преместя на Карибските острови, но няма да го направя. Хубаво място за кратко, но състарява. Нямам никакви планове. Може да попътувам. Да похарча някой долар. Имам доста, знаеш.

Джейк се съгласи. Лусиен се обърна и разпери ръце.

— Джейк, искам да приемеш всичко това. Искам да останеш тук и да докажеш, че кантората продължава да работи. Премести се в този кабинет, заеми това писалище, което дядо ми е донесъл от Вирджиния след Гражданската война. Задръж картотеките, делата, клиентите, книгите, всичко.

— Много си щедър, Лусиен.

— Повечето от клиентите ще си отидат. Това да не те засяга — един ден ти ще бъдеш голям адвокат. Но ще има и такива, които ще останат.

Джейк и не искаше по-голямата част от тях.

— А наемът?

— Ще ми плащаш толкова, колкото можеш да си позволиш. Отначало парите няма да ти стигат доникъде, но ще се оправиш. Аз нямам нужда от пари, а ти имаш.

— Много си мил.

— Аз съм наистина чудесно момче. — И двамата се засмяха неловко.

Джейк стана сериозен.

— А Етъл?

— Както ти си решиш. Тя е добра секретарка и през ръцете й са минали много повече дела, отколкото ти някога ще получиш. Знам, че не ти харесва, но трудно ще намериш като нея. Изгони я, ако искаш. Не ме е грижа.

Лусиен тръгна към вратата.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо. Аз ще бъда тук. Искам да се преместиш в този кабинет. Бил е на баща ми и на дядо ми. Натъпчи боклуците ми в кашони, ще си ги прибера по-нататък.

 

 

Коб и Уилард се събудиха с пулсиращи глави и кръвясали, отекли очи. Ози им крещеше нещо. Бяха сами в една малка килия. Вдясно бе килията, където събираха щатските затворници, преди да ги прехвърлят в Парчман. Дузина черни се бяха навалили върху решетките и наблюдаваха двете бели момчета, които търкаха очи да се събудят. Отляво имаше втора по-малка килия, също пълна с чернокожи.

— Ставайте — крещеше Ози, — и без шум, че ще ви натикам при другите.

* * *

Спокойната част на деня за Джейк бе от седем до осем и трийсет, когато пристигаше Етъл. Той много ревниво пазеше за себе си този час и половина. Заключваше предната врата, не вдигаше телефона и отказваше всякакви срещи. Планираше деня си до минутата. До осем и трийсет записваше на диктофона си достатъчно задачи за Етъл, които да я държат ангажирана до обяд, без да има възможност да отвори уста. В девет той бе или в съда, или приемаше клиенти. До единайсет не говореше по телефона, след това методично отговаряше на записаните съобщения от сутринта — на всички, без изключение. Никога не отлагаше отговор на телефонно съобщение — друго правило. Работеше систематично и ефикасно и пропилените минути се брояха на пръсти. Тези навици не бяха наследени от Лусиен.

В осем и трийсет както обикновено Етъл шумно нахлу долу. Свари кафе и отвори пощата, както бе правила през последните четирийсет и една години. Беше на шейсет и четири, но изглеждаше на петдесет. Закръглена, но не дебела, добре поддържана, но не привлекателна. Шумно излапа една мазна наденица и хлебче, донесени от къщи, и се задълбочи в пощата на Джейк.

Той чу гласове. Етъл говореше с друга жена. Погледна програмата си за деня — до десет беше празно.

— Добро утро, мистър Бриганс — прозвуча Етъл по вътрешната линия.

— Добро да е, Етъл. — Тя предпочиташе да я наричат мисис Туити. Лусиен и всички останали я наричаха така. Откакто я беше назначил малко след лишаването на Уилбанкс от права обаче, Джейк я наричаше Етъл.

— Една госпожа иска да ви види.

— Няма определена среща.

— Да, сър, знам.

— Дай й час за утре сутринта след десет и половина. Сега съм зает.

— Да, сър, но тя казва, че е спешно.

— Коя е тя? — сряза я той. Винаги беше спешно, когато пристигаха изневиделица, сякаш се отбиваха в погребално бюро или в обществена пералня. Сигурно някой неотложен въпрос по завещанието на вуйчото или за дело, насрочено след три месеца.

— Казва се мисис Уилард — отговори Етъл.

— Първото име?

— Ърнестин Уилард. Не я познавате, но синът й е в затвора.

Джейк спазваше графика си за срещи стриктно, но с непредвидените посетители въпросът стоеше по-различно. Етъл или ги отклоняваше, или ги записваше за следващите дни. Мистър Бриганс е много зает, обясняваше тя, но може да ви приеме вдругиден. Това правеше впечатление.

— Кажи й, че не мога да поема нов случай.

— Но тя настоява, че трябва да намери адвокат. В един часа синът й щял да се явява на предварителен разпит в съда.

— Кажи й да потърси Дру Джак Тиндейл, обществения защитник. Той е добър и е свободен.

Етъл предаде думите му.

— Но, мистър Бриганс, тя иска да наеме вас. Някой й казал, че сте най-добрият адвокат в щата по криминални дела. — В гласа на Етъл прозвучаха весели нотки.

— Кажи й, че е вярно, но не мога да поема случая.

 

 

Ози сложи белезници на Уилард и го поведе по коридора към своята канцелария в предната част на ареста, който беше и затвор за по-леки присъди. Свали му белезниците и го накара да седне на един дървен стол в средата на тясната стая. Ози седна на големия стол от другата страна на бюрото и се загледа в обвиняемия.

— Уилард, това тук е лейтенант Грифин от пътната полиция на щата Мисисипи. До него е детектив Рейди от моята служба, а това са помощник-шерифите Луни и Пратър, с които се срещнахте миналата нощ, но се съмнявам, че ги помните. Аз съм шериф Уолс.

Погледът на Уилард ужасено скачаше от човек на човек. Беше заобиколен от всички страни. Вратата бе затворена. Два касетофона бяха поставени един до друг върху бюрото на шерифа.

— Ще ти зададем няколко въпроса. Нещо да кажеш?

— Ами нищо.

— Преди да започнем, искам да съм сигурен, че знаеш правата си. Преди всичко имаш право да не отговаряш. Ясно?

— Ъхъ.

— Не си задължен да говориш, щом не искаш, но ако решиш да го направиш, всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб в съда. Ясно?

— Ъхъ.

— Можеш ли да четеш и да пишеш?

— Мога.

— Добре, прочети тогава това и го подпиши. Тук се казва, че си запознат с правата си.

Уилард подписа. Ози натисна червеното копче на единия от касетофоните.

— Ясно ли ти е, че този касетофон е включен?

— Ъхъ.

— И че днес е сряда, петнайсети май, осем и четирийсет и три сутринта?

— Щом казвате.

— Как ти е цялото име?

— Джеймс Луис Уилард.

— А как ти викат?

— Пийт. Пийт Уилард.

— Адрес?

— Шосе шест, кутия четиринайсет, Лейк Вилидж, Мисисипи.

— Коя улица?

— Бетел Роуд.

— С кого живееш?

— С мама, Ърнестин Уилард. Разведен съм.

— Познаваш ли Били Рей Коб?

Уилард се поколеба и се загледа в краката си. Обувките му бяха останали в килията. Белите му чорапи бяха мръсни и двата големи пръста стърчаха навън. Безопасен въпрос, помисли си той.

— Да, знам го.

— Беше ли вчера с него?

— Ъхъ.

— Къде ходихте?

— На езерото.

— Кога си тръгнахте?

— Към три.

— Каква кола кара?

— Не съм карал.

— С какво превозно средство се придвижихте?

Колебание. Отново насочи внимание към палците си.

— Май няма да говоря.

Ози натисна друго копче и магнитофонът спря. Гласът му излезе някъде издълбоко, когато се обърна към Уилард.

— Бил ли си някога в Парчман?

Уилард поклати глава.

— Знаеш ли колко черни има в Парчман?

Уилард поклати глава.

— Към пет хиляди. А знаеш ли колко бели момчета има там?

— Не.

— Към хиляда.

Уилард отпусна глава на гърдите си. Ози го остави да си помисли малко, после намигна на лейтенант Грифин.

— Случайно да си представяш какво ще направят ония негри на едно бяло момче, дето е изнасилило черно момиченце?

Никакъв ответ.

— Лейтенант Грифин, обяснете на мистър Уилард какво ги чака белите момчета в Парчман.

Грифин се приближи до бюрото на Ози и седна на ръба. Погледна надолу към Уилард.

— Преди около пет години един млад бял мъж в окръг Хелина, по-нататък, в делтата, изнасилил черно момиче. Била на дванайсет години. Чакали го, когато пристигнал в Парчман. Знаели, че пристига. Първата нощ около трийсет черни го вързали върху един бидон от петдесет и пет галона и се изредили върху него. Охраната гледала и се смеела. Няма милост за изнасилваните. Три месеца всяка нощ му се изреждали, а накрая го убили. Намерили го кастриран, натъпкан в бидона.

Уилард се сви, после отметна глава назад и задиша тежко, с поглед към тавана.

— Виж какво, Пийт — рече Ози. — Нас не ни е до теб. Трябва ни Коб. Дебна го това момче, откакто е излязъл от Парчман. Много съм му набрал. Ако ни помогнеш да го уличим, аз пък ще се опитам да помогна на теб, доколкото мога. Нищо не ти обещавам, но двамата с прокурора плътно работим заедно. Помогни ми да го тикна в ареста Коб и аз ще ти помогна пред прокурора. Просто ни разкажи какво се случи.

— Искам адвокат — рече Уилард.

Ози отпусна глава и изпъшка.

— Какво ще ти помогне адвокатът бе, Пийт? Ще спре негрите да не ти се покачат ли? Аз се опитвам да ти помогна, а ти ми се правиш на умник.

— Синко, по-добре послушай шерифа. Той се мъчи да ти спаси живота — рече услужливо Грифин.

— Имаш изгледи да се откачиш само с няколко години в нашия затвор — добави Рейди.

— По-безопасно е от Парчман — включи се и Пратър.

— Избирай, Пийт — отсече Ози. — Да ти видят сметката в Парчман или да полежиш тук. Дори може да помисля дали после да не те минем за благонадежден, ако се държиш както трябва.

Уилард обори глава и взе да трие слепоочията си.

— Добре, добре.

Ози натисна червения бутон.

— Къде намерихте момичето?

— На един черен път.

— Къде е този път?

— Не знам. Бях фиркан.

— Къде я заведохте?

— Не знам.

— Само двамата с Коб ли бяхте?

— Да.

— Кой я изнасили?

— И двамата. Били Рей я мина пръв.

— Колко пъти?

— Не помня. Пушех трева и пиех.

— И двамата ли я изнасилихте?

— Да.

— Къде я захвърлихте?

— Не помня. Да пукна, ако помня.

Ози натисна друго копче.

— Ще напишем това на машина и ще ти го дадем да го подпишеш.

Уилард поклати глава.

— Само да не кажете на Били Рей.

— Няма — обеща шерифът.