Джон Гришам
Време да убиваш (43)

43

Сряда. За първи път от седмици Джейк спа осем часа и нещо. Беше заспал на дивана в кантората си и се събуди в пет от шума на военните, които се готвеха за най-лошото. Беше отпочинал, но при мисълта, че днес сигурно ще се реши всичко, нервите му отново се опънаха. Изкъпа се и се обръсна на долния етаж, отвори нов одеколон и облече най-хубавия тъмносин костюм на Стан Аткавидж, който му беше малко къс и широк, но при тези обстоятелства вършеше работа. Помисли си за развалините на Адамс Стрийт, за Карла и топката в стомаха му отново натежа. Хукна за вестници.

На първите страници на изданията от Мемфис, Джаксън и Тюпълоу имаше една и съща снимка на Карл Лий, застанал на малката тераса над тълпата, прегърнал дъщеря си и вдигнал ръка за поздрав към своите хора. За къщата на Джейк не се споменаваше нищо. Почувства облекчение, но внезапно огладня.

Дел го прегърна като изгубено дете. Свали престилката си и седна с него в ъгловото сепаре. Когато заприиждаха редовните посетители, всички се спираха и го потупваха по гърба. Радваха се да го видят отново. Липсвал им и те го подкрепяли. Дел му каза, че е измършавял, и той си поръча почти цялото меню.

— Джейк, ония черните ще се върнат ли пак днес? — попита Бърт Уест.

— Сигурно. — Той отряза голямо парче от палачинката.

— Чух, че смятат да докарат още от техните тая сутрин — каза Анди Риник. — Всички негърски радиостанции в Северен Мисисипи гърмят от сутринта и приканват на поход към Клантън.

Чудесно, помисли си Джейк и заля с кетчуп бърканите си яйца.

— Съдебните заседатели чуват ли виковете? — попита Бърт.

— Как няма да ги чуват — отвърна Джейк. — Нали заради тях са крясъците. Да не са глухи?

— Сигурно това ги плаши.

Джейк много се надяваше да е така.

— Как е семейството? — попита тихо Дел.

— Добре, предполагам. Всяка вечер се обаждам на Карла.

— Тя страхува ли се?

— Умира от ужас.

— Какво ти сториха напоследък?

— От неделя сутринта — нищо.

— Карла знае ли?

Джейк поклати глава, дъвчейки.

— И аз така си мислех. Горкичкият Джейк.

— Ще се оправя. Тук за какво се говори?

— Вчера по обед затворихме. Бяха се насъбрали много черни отвън и се страхувахме от безредици. Ще видим как ще върви тази сутрин и може пак да затворим. Джейк, ами ако го осъдят?

— Работата ще загрубее.

Остана още един час и отговори на всичките им въпроси. Влязоха непознати и Джейк се измъкна.

Не му оставаше друго, освен да чака. Седна на балкона, пиеше кафе, пушеше пура и наблюдаваше войниците. Помисли си за делата, които бе водил преди; за спокойната спретната адвокатска кантора със секретарка и клиенти, които го чакаха. За обичайните приказки в съда, за разпитите в затвора. За нормалните неща: семейство, дом, неделна служба в църквата. Не беше роден за велики дела.

Първият автобус пристигна в седем и половина и войниците го спряха. Вратите се отвориха и един безкраен поток от чернокожи с шезлонги и кошници с храна се насочи към предната морава. Цял час Джейк издухваше дима от пурата си в натежалия въздух и наблюдаваше с огромно задоволство как площадът прелива от шумни, но миролюбиви демонстранти. Проповедниците до един бяха тук, насочваха хората си и уверяваха Ози и полковника, че са мирни граждани. Ози бе убеден в това. Полковникът бе нервен. В девет улиците бяха непроходими. Някой забеляза автобуса на компанията „Грейхаунд“.

— Идват! — викна Ейджи във високоговорителя. Тълпата се втурна към ъгъла на Джаксън и Куинси, където войници, гвардейци и шерифи образуваха жива преграда около автобуса, за да му пробият път през тълпата към задната част на съда.

Юла Дел Йейтс плачеше с глас. Клайд Сискоу седеше до прозореца и я държеше за ръка. Другите страхливо се озъртаха, докато автобусът бавно напредваше през площада. Жив кордон от тежко въоръжени мъже свързваше автобуса със съда, Ози мина през него и се качи вътре. Надвиквайки ревовете, той увери съдебните заседатели, че контролира положението. Трябва само да го последват и да вървят колкото може по-бързо.

Приставът заключи вратата и те се скупчиха край каната с кафе. Юла Дел седеше сама в ъгъла, хлипаше и потреперваше при всяко „Свобода за Карл Лий!“, което прогърмяваше отдолу.

— Не ме интересува какво ще направим — рече тя. — Изобщо не ме интересува. Повече не издържам. От осем дена не съм си виждала семейството, а сега и тази лудница. Не съм мигнала цяла нощ. — Тя се разплака с глас. — Имам чувството, че ще получа нервна криза. Искам само да се махна оттук.

Клайд й подаде салфетка и я потупа по рамото.

Джоу Ан Гейтс също бе на път да рухне.

— И аз не съм мигнала цяла нощ. Втори ден като вчерашния не ще мога да преживея. Искам да се прибера вкъщи при децата.

Бари Акър стоеше до прозореца и си мислеше за безредиците, които щяха да последват една присъда „виновен“. В центъра на града нямаше да остане нито една сграда, включително и съдът. Чудеше се дали някой ще защити съдебните заседатели. Вероятно нямаше да могат да се доберат до автобуса. За щастие жена му и децата бяха на безопасно място в Арканзас.

— Чувствам се като заложница — каза Бърнис Тул, която гласува твърдо за „виновен“. — Тая тълпа няма да остави камък върху камък от съда, ако го осъдим. Страх ме е.

Клайд й подаде пакетче със салфетки.

— Не ме интересува какво ще направим — хленчеше отчаяно Юла Дел. — Искам само да се махна оттук. Откровено ви казвам — не ме интересува дали ще го осъдим, или не, само да направим нещо. Нервите ми не издържат.

Уанда Уомак се изправи в края на масата и нервно прочисти гърло. Помоли за внимание.

— Имам предложение — каза бавно тя, — което може веднага да реши въпроса.

Плачовете утихнаха и Бари Акър се върна на мястото си. Вниманието на всички бе насочено към нея.

— Снощи, когато не можах да заспя, ми мина нещо през ума, което искам да обмислите. Може да ви се стори мъчително. Сигурно ще ви накара да се вслушате в сърцето си, да се взрете в душата си. Моля ви да го направите, каквото и да ви струва. Ако всеки бъде честен пред самия себе си, мисля, че ще можем да приключим още преди обяд.

Единствените шумове идваха от улицата.

— Сега сме разделени с гласовете си на две равни половини. Можем да съобщим на съдията Нуз, че сме в безизходно положение. Той ще обяви процеса за невалиден и ще си отидем вкъщи. След няколко месеца целият този театър ще се повтори. Мистър Хейли ще бъде съден отново, в същата тази зала, със същия съдия, но с други съдебни заседатели, избрани пак от нашия окръг — наши приятели, съпрузи, съпруги и родители. Същите хора, каквито сме и ние в тази стая. Следващият състав ще се сблъска със същите проблеми, пред които сме изправени сега, а онези хора ще бъдат толкова умни, колкото сме и ние сега.

Сега е времето да се реши това дело. Ще бъде неморално да се измъкваме от отговорност и да я прехвърляме на следващия състав. Съгласни ли сте с мен?

Всички мълчаливо се съгласиха.

— Добре. Ето какво искам от вас. Искам да си представите за миг нещата, както аз си ги представям. Искам да използвате въображението си. Искам да затворите очи и да слушате единствено моя глас.

Заседателите покорно затвориха очи. Бяха готови на всичко.

Джейк лежеше на дивана в кантората си и слушаше Лусиен да разказва истории за прочутите си баща и дядо, за прочутата им адвокатска кантора и за всички, от които били измъкнали пари и земя.

— Наследството ми се дължи на моите развратни деди — викаше той. — Начуквали са го на всеки, който им е паднел.

Хари Рекс се смееше гръмогласно. Джейк бе чувал тези истории и преди, но те бяха винаги смешни и винаги различни.

— Ами малоумният син на Етъл? — попита Джейк.

— Да не си посмял да говориш така за брат ми — запротестира Лусиен. — Той е най-умният в семейството. Разбира се, че ми е брат. Баща ми я взел на работа, когато била седемнайсетгодишна, и ако щеш, вярвай, едно време си я бивало. Елън Туити била най-голямата лудетина в окръг Форд. Баща ми не можел да се отлепи от нея. Може днес да ти се струва противно, но си е вярно.

— Отвратително е — каза Джейк.

— Къщата й била пълна с деца и като малки с две от тях страхотно сме си приличали, особено със смахнатия. Било направо неудобно!

— Ами майка ти? — попита Хари Рекс.

— Тя била от онези горди аристократични южнячки, които се интересували само кой има синя кръв и кой не. Тук наоколо не гъмжи от благородници, затова прекарвала повечето време в Мемфис, където се опитвала да направи впечатление на кралете на памука и да влезе в техните среди. Голяма част от детството ми мина в хотел „Пийбоди“. Слагаха ми малка червена папийонка и ме караха да се държа изискано, като богаташките синчета от Мемфис. Беше ми противно, а и пет пари не давах за майка си. Тя знаеше за Етъл, но го приемаше. Заяви на баща ми, че трябва да бъде дискретен и да не поставя семейството в неудобно положение.

— Кога почина тя?

— Шест месеца преди баща ми да загине при самолетна катастрофа.

— От какво умря? — попита Хари Рекс.

— От трипер. Хвана го от едно ратайче.

— Лусиен! Сериозно ли говориш?

— От рак. Три години беше болна, но се държеше до последно.

— Ти кога тръгна по лошия път? — попита Джейк.

— Мисля, че всичко започна, когато бях в първи клас. Чичо ми имаше голяма плантация на юг от града и притежаваше няколко семейства негри. Беше по време на Голямата криза, ако не ме лъже паметта. Там прекарах по-голямата част от детството си, защото баща ми беше страшно зает с кантората си, а майка ми — с клубовете си, където се наливаха с чай. Всичките ми приятели бяха чернокожи. Отгледаха ме черни прислужници. Най-добрият ми приятел беше Уили Рей Уилбанкс. Не се шегувам. Прадядо ми бил купил неговия прадядо. Когато освободили робите, повечето от тях запазили името на семейството. Какво друго можели да направят? Затова има толкова много Уилбанксови по нашия край. Притежавали сме всички роби в окръг Форд и повечето от тях са си останали с името Уилбанкс.

— Ти сигурно си роднина с някои от тях — каза Джейк.

— Благодарение на инстинктите на прадедите ми сигурно съм роднина с всички.

Телефонът иззвъня. Тримата замръзнаха и го загледаха. Джейк се надигна със затаен дъх: Хари Рекс вдигна слушалката, после я върна на мястото й.

— Грешка — каза той.

Те се спогледаха, после се засмяха.

— И какво стана в първи клас? — попита Джейк.

— Добре де, продължавам. Когато дойде време да тръгвам на училище, Уили Рей и останалите ми приятелчета се качиха в автобуса и заминаха в училището за черни. Аз също се качих, но шофьорът много внимателно ме хвана за ръката и ме накара да сляза. Плаках и виках, а чичо ме заведе вкъщи и каза на майка ми: „Лусиен се качил в негърския автобус.“ Тя беше ужасена и ми тегли един бой. И баща ми ме би, но след години призна, че постъпил глупаво. Така че мен ме пратиха в училището за бели, където си останах завинаги малкото богато момче. Всички мразеха малките богаташките синчета, особено в такъв беден град като Клантън.

Не че бях кой знае колко хрисим, но всеки си изкарваше яда на мен и ме мразеше, защото имахме пари. Затова никога не съм отдавал значение на парите. Оттогава започна и моя антиконформизъм. В първи клас. Реших да не бъда като майка си, защото тя беше вечно намръщена и гледаше на света отвисоко. Баща ми пък имаше прекалено много работа, за да се забавлява. Та аз си рекох: Майната му. Ще се забавлявам. Джейк се протегна и стисна очи.

— Нервно ли ти е? — попита Лусиен.

— Иска ми се всичко да е свършило вече.

Телефонът иззвъня и Лусиен го грабна. Заслуша се, после затвори.

— Какво става? — попита Хари Рекс.

Джейк беше впил поглед в Лусиен. Часът бе настъпил.

— Обади се Джийн Гилеспи. Съдебните заседатели са готови.

— Господи! — Джейк разтърка слепоочията си.

— Джейк, чуй ме добре — заговори наставнически Лусиен. — Милиони хора ще видят това, което ще се случи. Искам да се владееш. Внимавай какво ще говориш.

— А какво да правя аз? — замънка Хари Рекс. — Повръща ми се.

— Струва ми се много странно точно ти да ме съветваш така, Лусиен — рече Джейк, закопчавайки сакото на Стан.

— Много нещо ми е минало през главата, затова. Покажи колко си добър. Ако спечелиш, внимавай какво говориш пред пресата. Бъди самоуверен и благодари на съдебните заседатели. А ако загубиш…

— Ако загубиш — обади се Хари Рекс, — плюй си на петите, защото ония негри ще взривят съда.

— Страх ме е — призна Джейк.

Ейджи се качи на предните стъпала и обяви, че заседателите са готови с решението. Помоли за тишина и в миг тълпата утихна. Пристъпваха към предните колони. Ейджи ги помоли да паднат на колене и да се молят. Те покорно го послушаха и се отдадоха на горещи молитви. Всеки мъж, жена и дете на предната морава се Обръщаше към господа и го молеше да пусне техния събрат на свобода.

Войниците се бяха скупчили и също се молеха да оправдаят подсъдимия.

Ози и Мос Джуниър накараха зрителите в залата да седнат и наредиха полицаите и служебните лица покрай стените и по пътеката. Джейк влезе откъм стаята за задържани, погледна Карл Лий, после зрителите. Повечето се молеха. Мнозина си гризяха пръстите. Гуен си бършеше сълзите. Лестър гледаше уплашено. Децата бяха объркани и стреснати.

Нуз зае мястото си и напрегнато мълчание обгърна залата. Отвън не долиташе никакъв звук. Двайсет хиляди чернокожи бяха коленичили на земята като мюсюлмани. В залата и отвън царуваше пълна тишина.

— Беше ми съобщено, че съдебните заседатели са взели своето решение, така ли е, господин съдебен пристав? Много добре. Скоро заседателите ще заемат своите места, но преди това съм длъжен да заявя някои неща. Няма да търпя никакви викове или изблици на чувства. Ще наредя на шерифа да изхвърли навън всеки, който нарушава реда. Ако се наложи, ще опразня залата. Сега можете да въведете съдебните заседатели.

Вратата се отвори и сякаш минаха часове, преди Юла Дел Йейтс да се появи първа на прага с разплакани очи. Джейк сведе глава. Карл Лий се взираше дръзко в портрета Е. Лий над главата на Нуз. Заседателите вдървено насядаха в ложата. Изглеждаха нервни, напрегнати и уплашени. Повечето бяха плакали. На Джейк му прилоша. Бари Акър вдигна един лист, който прикова всички погледи.

— Дами и господа, взехте ли своето решение?

— Да, сър — отговори председателят с писклив, нервен глас.

— Моля, предайте го на секретарката.

Джийн Гилеспи го взе и го подаде на негова светлост, който се наведе над него. Чете го цяла вечност.

— Формално всичко е наред — каза накрая той.

Сълзите на Юра Дел не секваха и нейните хлипове бяха единствените звуци в залата. Джо Ан Гейтс и Бърнис Тул попиваха очите си с носни кърпички. Джейк се бе заклел да не поглежда към заседателите, преди да бъде прочетена присъдата, но не устоя. На първото му криминално дело заседателите бяха усмихнати, докато заемаха местата си. В този миг Джейк бе сигурен в оправдателната присъда. След секунди разбра, че усмивките били за това, че престъпникът ще изчезне от белия свят. След този процес той се бе заклел да не поглежда към заседателите. Но никога не можеше да устои.

Би било чудесно да види някое намигване или вдигнати палци, но това не се бе случвало никога.

Нуз погледна към Карл Лий.

— Моля обвиняемият да стане.

Джейк бе сигурен, че вероятно има много по-ужасяващи фрази в английския език, но за един адвокат на криминални дела тези думи в такъв момент пораждаха страховити предчувствия. Неговият клиент се изправи вдървено и тъжно. Джейк затвори очи и притаи дъх. Ръцете му трепереха, а стомахът го присвиваше.

Нуз върна обратно присъдата на Джийн Гилеспи.

— Моля ви да прочетете това, госпожо секретар.

Тя разгъна листа и отправи поглед към обвиняемия.

— По всички точки на обвинението ние, съдебните заседатели, обявяваме обвиняемия за невинен поради невменяемост.

Карл Лий се обърна и се хвърли към преградата. Тоня и момчетата скочиха от първия ред и го сграбчиха. Залата се взриви от овации. Гуен изпищя и се заля в сълзи. Зарови глава в прегръдките на Карл Лий. Пасторите се изправиха, обърнаха очи нагоре и закрещяха:

— Алилуя! Слава на Исус!

— Господи боже! Господи боже! Господи боже!

Предупреждението на Нуз бе забравено. Той удряше вяло с чукчето и нареждаше:

— Тишина, тишина! Тишина в залата!

Призивът оставаше нечут сред виковете и съдията изглеждаше готов да си затвори очите пред всеобщото опиянение.

Джейк седеше вцепенен, безжизнен, парализиран. Единственото, което успя да направи, бе да се усмихне леко на заседателите. Очите му плувнаха във влага, устните му затрепериха и той реши да не се излага. Кимна на Джийн Гилеспи, която плачеше, и просто седна на масата на защитата, неспособен да изрече каквото и да било. С крайчеца на окото си зърна Мъсгроув и Бъкли, които събираха папки, бележници и книжа и ги тъпчеха в чантите си. Бъди великодушен, помисли си той.

Едно момче се шмугна покрай двама полицаи, изскочи навън и хукна по галерията с викове: „Невинен! Невинен!“ Изтича до балкончето над предните стъпала и закрещя на множеството под него:

— Невинен! Невинен! — Вулканът изригна.

— Тишина, тишина в залата! — повтаряше Нуз, когато закъснялата реакция отвън прогърмя през прозорците. — Тишина, тишина в залата!

Той отпусна още минута-две на вълнението, после нареди на шерифа да възстанови реда. Ози вдигна ръце и заговори. Ръкоплясканията, прегръдките и поздравленията бързо, затихнаха. Карл Лий пусна децата си и се върна на масата на защитата. Седна плътно до адвоката си и го прегърна, смеейки се и плачейки едновременно.

Нуз се усмихна на обвиняемия.

— Мистър Хейли, вие бяхте съден от състав съдебни заседатели, равни на вас, и те решиха, че сте невинен. Не си спомням да има лекарско показание, според което сега вие да сте опасен или да се нуждаете от психиатрично лечение. Вие сте свободен.

Негова светлост погледна адвокатите.

— Ако нямате някакви въпроси, следващата сесия на този съд ще бъде на петнайсети август.

Карл Лий щеше да се задуши в обятията на семейството и приятелите си. Прегръщаха го, прегръщаха се един друг, прегръщаха Джейк. Всички плачеха на воля и славеха господа. Изреждаха се да уверяват Джейк, че го обичат.

Репортерите напираха зад преградните решетки и бомбардираха Джейк с въпроси. Той вдигна ръце и заяви, че сега няма да отговаря. Но ще даде официална пресконференция в кантората си в два следобед.

Бъкли и Мъсгроув се измъкнаха през една странична врата. Съдебните заседатели седяха заключени в своята стая и чакаха автобусът да ги закара за последен път до мотела. Бари Акър помоли шерифа да му отдели една минута. Двамата с Ози се срещнаха в коридора, той го изслуша внимателно и обеща да му осигури придружители до вкъщи и денонощна охрана.

Репортерите нападнаха Карл Лий.

— Искам да си отида вкъщи — не спираше да повтаря той. — Искам да си отида вкъщи.

Празненството на предната морава се развихряше. Пиеха, танцуваха, плачеха, тупаха се по гърбовете, прегръщаха се, благодаряха на бога, поздравяваха се, смееха се шумно, ръкопляскаха, припяваха в хор, преплитаха ръце като духовни братя. Прославяха небесата с възхитителни, шумни и необуздани песнопения. Все по-плътно стягаха обръча около входа на съда в нетърпеливо очакване да се покаже техният герой и да приеме заслужената им обич и възхита.

Нетърпението им растеше. След половин час скандирания „Искаме Карл Лий! Искаме Карл Лий!“ той се появи на вратата. Посрещна го гръмовен рев. Съпровождан от адвоката и семейството си, той бавно си проби път през тълпата, задръстила входа, и спря на най-горното стъпало, под колоните. Крясъците на двайсет хиляди гърла бяха оглушителни. Той прегърна своя адвокат и двамата вдигнаха ръце за поздрав към морето от възторжени лица.

Шумните въпроси на армията репортери бяха напълно заглушени. От време на време Джейк спираше да маха и се провикваше нещо за пресконференция от два часа в кантората му.

Карл Лий прегърна жена си и децата и всички помахаха за поздрав. Тълпата изрева одобрително. Джейк се измъкна и влезе в съда, където Лусиец и Хари Рекс го чакаха в един ъгъл.

— Да се махаме оттук! — викна им Джейк. Втурнаха се през пълния с народ коридор и излязоха от задната врата. Джейк зърна гъмжило от репортери на тротоара пред кантората си.

— Къде си паркирал? — попита той.

Лусиен посочи една странична улица и те хукнаха натам.

Сали опържи свински котлети и зелени доматчета и им ги поднесе на верандата. Лусиен извади бутилка скъпо шампанско и се закле, че отдавна го пази специално за случая. Хари Рекс лапаше с пръсти и глозгаше кокалите, сякаш цял месец не бе слагал залък в уста. Джейк само ровеше из чинията, но добре се справяше с леденото вино. След втората чаша започна да се усмихва на нещо си в далечината. Беше щастлив.

— Ако знаеш какъв глупашки вид имаш — каза Хари Рекс с пълна уста.

— Млъквай, Хари Рекс — сряза го Лусиен. — Остави го да се наслаждава на най-блажения час от живота си.

— Той си се наслаждава. Я го погледни как се е ухилил.

— Какво да кажа на репортерите? — попита Джейк.

— Кажи им, че ти трябват клиенти — рече Хари Рекс.

— Клиенти ще има достатъчно — отвърна Лусиен. — Ще се редят на опашка по тротоарите, за да се запишат при него.

— Ти защо не говори с репортерите в съда? И камерите работеха, и всичко им беше подръка. Аз понечих да им кажа нещо — каза Хари Рекс.

— Сигурно не е било за пред хора — отвърна Лусиен.

— Държа ги в ръцете си — каза Джейк. — Няма къде да ходят. Ще продаваме билети за пресконференцията и ще направим състояние.

— Джейк, може ли да дойда и аз, моля ти се, ще седя кротко и само ще гледам. Много те моля — умилкваше се Хари Рекс.