Джон Гришам
Време да убиваш (38)

38

Съботното заседание на съда бе нещо необичайно, но не и нечувано, особено при дела за убийство, където държаха съдебните заседатели под ключ. Участниците нямаха нищо против, защото съботата приближаваше края с цял един ден.

Местните също нямаха нищо против. За тях съботата беше почивен ден и за повечето жители на окръг Форд това бе единствената възможност да присъстват на процеса, а ако не можеха да си осигурят място в залата, поне щяха да се помотаят из площада и да получат информация от първа ръка. Кой знае, може би отново щеше да има пукотевица.

До седем сутринта кафенетата в центъра бяха вече претъпкани. На всеки посетител, ощастливен със стол, се падаха по двама върнати, които можеха единствено да се шляят по площада и да се надяват на място в залата. Повечето спираха за миг пред кантората на адвоката и се опитваха да зърнат човека, когото се бяха опитали да убият. Самохвалковците разправяха, че са били клиенти на прочутия мъж.

Обектът на това голямо внимание и интерес седеше на писалището си, отпивайки от противната смес, останала от предишната вечер, пушеше пура, гълташе хапове против главоболие и се мъчеше да разсъждава трезво и ясно. Забрави за войника, повтаряше си той от три часа. Забрави за Клана, за заплахите, забрави за всичко и мисли за процеса. Особено за доктор Бас. Господи, дано да е трезвен, когато седне на мястото на свидетелите. Докторът и Лусиен бяха пили целия следобед и накрая се бяха скарали. За малко да се сбият. Незбит се намеси и ги придружи до патрулната кола, за да ги откара вкъщи. Репортерите умираха от любопитство кои са двамата мъртвопияни, които изведоха от кантората и качиха в колата, където те продължиха да вилнеят и да се ругаят — Лусиен на задната седалка, Бас — отпред.

Джейк отново прегледа изключителната разработка на Елън за стратегията на защитата при случай на невменяемост. Списъкът й с въпроси към Бас имаше нужда само от дребни поправки. Внимателно прочете биографичните данни на своя специалист — какво пък, бяха напълно задоволителни за окръг Форд. Най-близкият психиатър беше на осемдесет мили оттук.

 

 

Съдията Нуз хвърли поглед на прокурора и се взря състрадателно в Джейк, който седеше до вратата и съзерцаваше избелелия портрет на някакъв покоен съдия над рамото на Бъкли.

— Как се чувстваш тази сутрин, Джейк? — попита сърдечно Нуз.

— Добре.

— Как е войникът? — попита Бъкли.

— Парализиран е.

Нуз, Бъкли, Мъсгроув и мистър Пейт забиха очи в една и съща точка на килима и мрачно поклатиха глави в знак на мълчаливо съчувствие.

— Къде е помощничката? — попита Нуз, поглеждайки часовника на стената.

— Не знам — погледна своя часовник Джейк. — Очаквах, че вече ще е тук.

— Готов ли си?

— Да.

— Залата готова ли е, мистър Пейт?

— Да, сър.

— Много добре, да започваме.

Нуз даде знак на всички да седнат и десет минути залива съдебните заседатели с несвързано извинение за вчерашното отлагане. Те бяха единствените четиринайсет човека в окръга, които не знаеха какво се бе случило в петък сутринта и би било неправилно да им се съобщава. Нуз мънкаше за непредвидени обстоятелства и как понякога, по време на процес, нещата така се подреждат, че се налага да се отменят заседания. Когато най-после свърши, заседателите бяха съвсем объркани и се молеха разпитът на свидетелите да започне най-сетне.

— Можете да призовете първия си свидетел — каза Нуз, отправил поглед към Джейк.

— Доктор Уилям Бас — обяви Джейк на път към катедрата. Бъкли и Мъсгроув си намигнаха и се усмихнаха презрително.

Бас бе седнал до Лусиен, на втория ред. Изправи се шумно и започна да си пробива път към централната пътека, като настъпваше крака и удряше хората с тежката си кожена чанта. Джейк дочу суматоха зад гърба си, но продължи да се усмихва на съдебните заседатели.

— Заклевам се, заклевам се — повтори бързешком Бас на Джийн Гилеспи, докато тя му четеше клетвата.

Мистър Пейт го заведе до мястото на свидетелите и повтори обичайните напътствия да говори високо и да използва микрофона. Въпреки че се бе наливал безпаметно до вчера, експертът медик изглеждаше невероятно арогантен и трезвен. Беше облякъл най-скъпия си тъмносив вълнен костюм, шит по поръчка, ослепително бяла риза и елегантна малка червена папийонка, които му придаваха твърде интелектуален вид. Всичко по него говореше, че е подходящ за експерт. Въпреки възраженията на Джейк бе обул чифт светлосиви каубойски ботуши от щраусова кожа, за които бе платил повече от сто долара и бе носил по-малко от десетина пъти. Преди единайсет години Лусиен бе настоял Бас да ги сложи на първото дело, в което пледираше за невменяемост. Той ги обу и първият обвиняем, напълно нормален престъпник, замина за Парчман. Обу ги и на второто дело, изпълнявайки отново повелята на Лусиен — и пак същият успех. Лусиен ги наричаше талисманът на Бас.

Джейк не искаше да има нищо общо с проклетите ботуши. Но пък може да ги харесат заседателите, зъбеше се Лусиен. Не и ботуши от скъпа щраусова кожа, противеше се Джейк. Нашите хора са прекалено тъпи, за да направят разлика, заяви Лусиен. Джейк не се остави да го разубедят. Ония бели расисти ще повярват на човек, който носи ботуши, твърдеше Лусиен. Добре тогава, рече Джейк, нека обуе чифт ловджийски ботуши с малко кал по токовете и подметките, като онези, които те са виждали. Такива няма да ми отиват на костюма, намеси се Бас.

Сега той вдигна десния си крак и подпря ботуша на лявото коляно, така че добре да се вижда. Загледа го с усмивка, която скоро прехвърли към съдебните заседатели. Щраусът сигурно би бил доволен.

Джейк вдигна поглед от бележките си и съзря ботуша, който стърчеше над преградата пред столовете на свидетелите. Бас му се наслаждаваше, а съдебните заседатели се взираха в него. Джейк преглътна с мъка и отново наведе глава.

— Моля да се представите.

— Доктор Уилям Бас — отвърна свидетелят, вниманието му се отклони от ботуша и той се взря сериозно и важно в Джейк.

— Адрес?

— Уест Кентърбъри, деветстотин и осем, Джаксън, Мисисипи.

— Професия?

— Лекар.

— Имате ли разрешително да практикувате в Мисисипи?

— Да. Издадено на осми февруари хиляда деветстотин шейсет и трета.

— Имате ли разрешително да практикувате в някой друг щат?

— Да. В Тексас.

— Къде сте получили образованието си?

— Получих степен бакалавър в колежа Милсапс през петдесет и шеста и завърших медицина в университета към Тексаския център по здравеопазване в Далас през шейсета.

— Този университет признат ли е официално?

— Да. И то от Съвета по медицинско образование и болниците към Американската медицинска асоциация, която е върховният орган в нашата професия, както и от образователните власти в щата Тексас.

Бас малко се поотпусна, свали десния си крак и метна отгоре левия, тъй че и неговият ботуш да се види добре. Леко се полюля и се завъртя на удобния си стол към заседателите.

— Къде сте стажували?

— След дипломирането си стажувах една година в Медицинския център Роки Маунтин в Денвър.

— Каква специалност имате?

— Психиатрия.

— Обяснете ни какво значи това.

— Психиатрията е онзи клон на медицината, който се занимава с лечението на умствените разстройства. Обикновено, но невинаги, се занимава с душевните заболявания, чийто органичен произход е неизвестен.

За първи път, откакто Бас бе седнал на свидетелския стол, Джейк си пое дъх. Неговият свидетел говореше убедително.

— Специализирал съм две години като редовен психиатър в Тексаската клиника за душевноболни, един общопризнат академичен център. Занимавах се с клинична дейност, с психоневротични и психопатични случаи. Учих психология, психопатология, психотерапия и физиологична терапия. Това обучение под ръководството на компетентни психиатри включваше всички психиатрични аспекти на общата медицина и аспектите в поведението на деца, юноши и възрастни.

В залата едва ли имаше някой, който бе разбрал казаното от Бас, но то беше изречено от устата на човек, изведнъж оказал се гений, специалист, който сигурно притежаваше голяма мъдрост и интелигентност, щом като можеше да произнесе подобни думи. С тази папийонка и фразите, които използваше, Бас печелеше доверие с всеки отговор. Независимо от ботушите.

— Имате ли диплома за специалност от Американския съвет по психиатрия?

— Разбира се — отговори уверено той.

— Каква специалност?

— Психиатър. Дипломата ми е издадена през април шейсет и седма.

Джейк хвърли поглед на бележките си и зърна как Мъсгроув намига на Бъкли.

— Докторе, членувате ли в някакви професионални организации?

— Да.

— Ако обичате да ги съобщите.

— Член съм на Американската лекарска асоциация, Американската асоциация на психиатрите и Сдружението на медиците в Мисисипи.

— От колко време практикувате психиатрия.

— От двайсет и две години.

Джейк направи три крачки към съдийската маса и погледна Нуз, който го наблюдаваше внимателно.

— Ваша светлост, защитата предлага доктор Бас като експерт психиатър.

— Много добре — отвърна Нуз. — Имате ли въпроси към този свидетел, мистър Бъкли?

Окръжният прокурор се изправи с бележник в ръка.

— Да, само няколко въпроса.

Изненадан, но не и разтревожен, Джейк седна на мястото си до Карл Лий. Елън все още я нямаше.

— Доктор Бас, по ваше мнение вие сте специалист по психиатрия, така ли? — попита Бъкли.

— Да.

— Преподавали ли сте някога психиатрия?

— Не.

— Публикували ли сте някакви статии по психиатрия?

— Не.

— Публикували ли сте някакви книги?

— Не.

— Така, доколкото си спомням, вече дадохте показания, че сте член на няколко професионални организации, включително и Американската асоциация на психиатрите? Работили ли сте някога в тази организация?

— Не.

— Каква длъжност заемате в момента и в коя болница?

— Никаква. — Арогантността чезнеше от лицето на Бас, а гласът му губеше увереността си. Той погледна към Джейк, който ровеше из някаква папка.

— Доктор Бас, практикувате ли психиатрия на редовна работа с пълно работно време?

Специалистът се поколеба и хвърли бегъл поглед към Лусиен на втория ред.

— Редовно преглеждам пациенти.

— Колко пациенти и колко редовно? — отсече Бъкли безкрайно самонадеяно.

— Между пет и десет седмично.

— Значи по един-двама дневно.

— Горе-долу.

— И наричате това редовна работа с пълно работно време?

— Ангажирам се толкова, колкото намирам за необходимо.

Бъкли запрати бележника си на масата и се обърна към Нуз:

— Ваша светлост, обвинението възразява този човек да дава показания като експерт психиатър. Очевидно той не притежава необходимата квалификация.

Джейк скочи със зяпнала уста.

— Отхвърля се, мистър Бъкли. Можете да продължите, мистър Бриганс.

Джейк събра бележниците си и пристъпи напред, ясно долавяйки подозрението, което областният прокурор бе хвърлил върху неговия най-важен свидетел. Бас отново смени положението на ботушите си.

— Така, доктор Бас, вие прегледахте ли подсъдимия Карл Лий Хейли?

— Да. Три пъти.

— Кога беше първият преглед?

— На десети юни.

— Каква беше целта на прегледа?

— Прегледах го, за да установя душевното му състояние в момента, както и състоянието му на двайсети май, когато, както се твърди, той е застрелял мистър Коб и мистър Уилард.

— Къде извършихте прегледа?

— В затвора на окръг Форд.

— Сам ли го извършихте?

— Да. Бяхме само аз и мистър Хейли.

— Колко време продължи прегледът?

— Три часа.

— Разпитвахте ли го за миналото му от медицинска гледна точка?

— Да, бих казал, по заобиколен начин. Говорихме надълго и нашироко за миналото му. За Виетнам.

— Какво научихте за Виетнам?

Бас скръсти ръце върху поиздутия си корем и измери с разбиращ поглед адвоката.

— Подобно на много ветерани от Виетнам, които съм преглеждал, мистър Хейли е имал твърде ужасяващи преживявания там.

Войната е ад, помисли си Карл Лий. Слушаше напрегнато. Във Виетнам беше същински ужас. Стреляха по него. Беше загубил приятели. Беше убивал хора, много хора. Беше убивал деца — виетнамчета, които носеха пушки и гранати. Беше страхотия. Искаше му се да не бе стъпвал там. Сънуваше онези места, от време на време мислите му политаха назад, измъчваха го кошмари. Но от това не се чувстваше ненормален или побъркан. Нито пък се чувстваше ненормален или побъркан заради Коб и Уилард. Ако трябваше да се говори истината, той се чувстваше напълно удовлетворен, че са мъртви. Като ония във Виетнам.

Беше обяснил всичко това на Бас в затвора, но думите му като че ли не бяха направили никакво впечатление на доктора. А и се бяха срещали само два пъти, и то за не повече от час.

Карл Лий обхождаше с поглед заседателите и слушаше подозрително специалиста, който описваше надълго и нашироко ужасяващите преживелици на Карл Лий през войната. Гласът на Бас отскочи няколко октави, докато обясняваше на лаиците с професионални термини въздействието на войната върху Карл Лий. Звучеше убедително. Кошмари имаше от години, сънуваше неща, на които не отдаваше кой знае какво значение, но от обясненията на Бас излизаше, че те са все изключително важни.

— Той говори ли за Виетнам без задръжки?

— Не бих казал — отвърна Бас и заобяснява с най-големи подробности непосилните трудности, с които се е сблъскал, за да достигне до преживяванията през войната в този объркан, затормозен, вероятно неуравновесен мозък. Карл Лий не помнеше нещата да са се развивали в такава насока. Но слушаше прилежно, с болезнено изражение, чудейки се за първи път в своя живот дали пък случайно не е малко чалнат.

След час войната бе повторно преживяна и последствията й напълно разнищени. Джейк реши да продължи нататък.

— Добре, доктор Бас — каза той, почесвайки се по главата. — Като оставим настрана Виетнам, какви други важни събития бихте отбелязали в миналото му от медицинска гледна точка?

— Никакви, като изключим изнасилването на дъщеря му.

— Вие говорихте ли с Карл Лий за изнасилването?

— С най-големи подробности, по време и на двата прегледа.

— Обяснете на съдебните заседатели как се е отразило това на Карл Лий.

Бас потърка брадата си. Изглеждаше объркан.

— Откровено казано, мистър Бриганс, ще е необходимо много време да се обясни как се е отразило изнасилването върху мистър Хейли.

Джейк се замисли за миг, сякаш да обмисли последното изречение от всички страни.

— Добре, бихте ли направили кратко резюме за съдебните заседатели?

— Ще опитам — кимна сериозно Бас.

Лусиен се отегчи да слуша и прехвърли вниманието си върху заседателите с надежда да улови погледа на Клайд Сискоу, който също бе загубил интерес, но явно се любуваше на ботушите. Лусиен го следеше внимателно и най-после Сискоу се отегчи напълно от брътвежите на доктора и обърна глава към Карл Лий, Бъкли и един репортер на първия ред. А след това погледът му се закова върху брадясалия старец с блеснали очи, който едно време му бе връчил осемдесет хиляди в брой, за да изпълни гражданския си дълг и да произнесе една справедлива присъда. Погледите им се кръстосаха и двамата се усмихнаха леко. Колко? — четеше се в погледа на Лусиен. Сискоу отклони вниманието си към свидетеля, но след секунди отново се взря в Лусиен. Колко? — помръдваха беззвучно устните на Лусиен.

Сискоу наведе глава встрани, обмисляйки една почтена цена, после погледна Лусиен, почеса брада, вдигна пет пръста пред лицето си и се закашля. Отново се закашля и се заслуша в специалиста.

Петстотин или пет хиляди — запита се Лусиен. Познавайки Сискоу, сигурно бяха пет хиляди, но можеха да бъдат и петдесет хиляди. Нямаше никакво значение, Лусиен щеше да ги плати. Тоя човек струваше и милион.

До десет и половина Нуз бе почистил сто пъти очилата си и бе изпил дузина чашки кафе. Мехурът му се бе издул застрашително.

— Време е за сутрешната почивка. Ще продължим в единайсет. — Той тресна чукчето и изчезна.

— Как е? — попита нервно Бас и тръгна след Джейк и Лусиен към библиотеката на третия етаж.

— Справяш се отлично — каза Джейк. — Само скрий онези ботуши.

— Ботушите са най-важното — възрази Лусиен.

— Имам нужда от едно питие — каза Бас отчаяно.

— И аз — добави Лусиен. — Да прескочим до кантората ти за едно бързо.

— Чудесна идея — рече Бас.

— Няма да стане — заяви Джейк. — Когато си трезвен, се справяш отлично.

— Имаме половин час — ухили се Бас, поемайки заедно с Лусиен надолу по стълбата.

— Не! Недей, Лусиен! — молеше Джейк.

— Само по едно — отвърна Лусиен, сочейки с пръст към него. — Само по едно.

— Никога не остава само едно.

— Ела с нас, Джейк. Ще се успокоиш.

— Само по едно — викна Бас и изчезна надолу.

 

 

В единайсет Бас зае мястото си и впи изцъклен поглед в заседателите. Усмихна се, почти се разхили. Знаеше за художниците на първия ред, затова се изпъчи да изглежда колкото може по-голям специалист. Наистина се бе успокоил.

— Доктор Бас, запознат ли сте с решението „Макнотън“? Бихте ли обяснили това решение на съдебните заседатели?

— Разбира се. Решението „Макнотън“ е критерий за наказателна отговорност в Мисисипи, както и в петнайсет други щата. За първи път е използвано в Англия през хиляда осемстотин четирийсет и трета година, когато един мъж на име Даниъл Макнотън се опитал да убие министър-председателя сър Робърт Пийл. Стрелял и убил по погрешка секретаря на министър-председателя, Едуард Дръмънд. По време на процеса било ясно доказано, че Макнотън страдал от това, което днес наричаме параноидна шизофрения. Съдебните заседатели отсъдили, че е невинен, защото е невменяем. Този прецедент се прилага все още в Англия и в шестнайсет американски щата.

— Какво означава точно решението „Макнотън“?

— То е съвсем просто. Приема се, че всеки човек е нормален, и ако се изгради защитата му върху предположението, че е душевноболен, трябва ясно да се докаже, че когато подсъдимият е извършил деянието, то той е бил под влияние на дефект в разсъдъка си, който не му позволява да прецени естеството и характера на деянието или пък ако съзнава какво върши, той не е в състояние да разбере, че то е лошо.

— Бихте ли го обяснили по-просто?

— Да. Ако един подсъдим не е в състояние да направи разлика между добро и лошо, той е невменяем от юридическа гледна точка.

— Моля да обясните какво значи невменяемост.

— От медицинска гледна точка терминът няма стойност. Това е единствено юридически критерий за душевното състояние на дадена личност.

Джейк пое дълбоко дъх и задълба по-нататък.

— Добре, докторе, на основание на вашия преглед на обвиняемия нямате ли становище какво е било душевното състояние на Карл Лий Хейли на двайсети май тази година по време на убийствата?

— Да, имам — започна бавно Бас. — Моето заключение е, че обвиняемият е преживял пълен разрив с реалния свят след изнасилването на дъщеря му. Когато я е видял веднага след това, той не я е познал, а когато някой му казал, че са я изнасилили, пребили и едва не са я обесили, нещо се прекъснало в мозъка на Карл Лий. Обяснявам го по съвсем елементарен начин, но точно това се е случило. Нещо се е прекъснало. Разрив с реалния свят.

Те трябвало да умрат. Той ми каза веднъж, че когато за първи път ги видял в съда, не могъл да разбере защо ги охраняват полицаи. Все му се струвало, че едно от ченгетата ще измъкне пищов и ще им пръсне мозъците. Минали няколко дни, а никой не ги убивал, затова той решил, че това е негов дълг. Искам да кажа, мислел, че някой от системата би трябвало да ги екзекутира и двамата, задето са изнасилили дъщеря му. Искам да подчертая, мистър Бриганс, че душевно той не е с нас. Той е в някакъв друг свят. Страда от халюцинации. Той е рухнал.

Бас знаеше, че това звучи добре. Сега вече се обръщаше към заседателите, не към адвоката.

— Един ден след изнасилването той говорил с дъщеря си в болницата. Тя едва отваряла уста със счупената си челюст, но му казала как го е видяла да тича през гората, за да я спаси, и го попитала защо е изчезнал. Можете ли да си представите какво означава това за един баща? По-късно му казала как се е молила за татко си, как двамата й се смели и й казали, че тя няма баща.

Джейк остави думите да произведат необходимото впечатление. Погледна списъка на Елън и видя, че остават само два въпроса.

— Така, доктор Бас, въз основа на наблюденията ви над Карл Лий Хейли и вашата диагноза за душевното му състояние по време на убийствата способен ли е бил Карл Лий Хейли да направи разлика между добро и лошо, когато е застрелял тези мъже?

— Поради душевното му състояние той е бил абсолютно неспособен да разграничи доброто от злото.

— Стигнахте ли до заключение, въз основа на същите тези фактори, дали той е бил в състояние да разбере и прецени естеството и характера на своите действия?

— Мосто заключение като специалист в психиатрията е, че мистър Хейли е бил абсолютно неспособен да разбере и прецени естеството и характера на извършеното от него.

— Благодаря ви, докторе. Свидетелят е свободен.

Джейк взе бележника си и се запъти уверено Към мястото си. Погледна към Лусиен, който се усмихваше и кимаше. Погледна към заседателите. Те наблюдаваха Бас и обмисляха чутото. Уанда Уомак, млада жена със състрадателно лице, погледна към Джейк и лекичко му се усмихна. Това бе първата положителна реакция от страна на съдебните заседатели, откакто бе започнал процесът.

— Дотук много добре — прошепна Карл Лий.

Джейк се усмихна на клиента си.

— Голям психолог си, приятелю.

— Имате ли въпроси? — попита Нуз прокурора.

— Само няколко — отвърна Бъкли и се надигна от мястото си.

Джейк не можеше да си представи за какво би могъл да спори Бъкли по въпросите на психиатрията със специалист, пък макар и той да е У Т. Бас.

Само че Бъкли нямаше намерение да спори за психиатрията.

— Доктор Бас, как е цялото ви име?

Джейк замръзна. Въпросът криеше нещо злокобно. Бъкли го зададе крайно подозрително.

— Уилям Тайлър Бас.

— Били ли сте известен някога под името Тайлър Бас?

— Не — отвърна някак колебливо докторът.

Вълна на безпокойство заля Джейк и той почувства как един нажежен шиш раздира стомаха му. Въпросът можеше да донесе само беда.

— Сигурен ли сте? — попита Бъкли с вдигнати вежди и огромно недоверие в гласа.

— Може и да съм бил на млади години — сви рамене Бас.

— Така. Добре, доколкото си спомням, вие дадохте показания, че сте учили медицина в Центъра по медицина в Тексаския университет?

— Точно така.

— И в кой град?

— В Далас.

— Кога бяхте там студент?

— От хиляда деветстотин петдесет и шеста до шейсета.

— Под какво име бяхте записан?

— Уилям Т. Бас.

Джейк се вцепени от страх. Бъкли бе докопал нещо, някаква тъмна тайна от миналото, известна само на Бас и на него.

— Да сте използвали името Тайлър Бас, когато сте били студент?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм.

— Какъв е номерът на обществената ви застраховка?

— 410–96–8585.

Бъкли отбеляза нещо в бележника си.

— На коя дата сте роден? — попита педантично той.

— На четвърти септември хиляда деветстотин трийсет и четвърта.

— Как се казваше майка ви?

— Джони Елизабет Бас.

Нов знак в бележника. Бас нервно погледна Джейк.

— Къде сте роден?

— В Карбъндейл, Илиной.

Можеше да се възрази дали въпросите бяха уместни и възражението можеше да се приеме, но коленете на Джейк бяха омекнали, а червата му внезапно се разбунтуваха. Страхуваше се, че ще се изложи, ако се изправи и се опита да говори.

Бъкли погледна бележника си и изчака няколко секунди. Всички в залата бяха наострили уши за следващия въпрос, убедени, че той ще е жесток. Бас наблюдаваше областния прокурор, както затворник наблюдава наказателния взвод, молейки се за някаква засечка в пушките.

Най-накрая Бъкли се усмихна на експерта.

— Доктор Бас, някога да сте били осъждан за углавно престъпление?

Въпросът отекна в смълчаната зала и се стовари върху разтрепераните рамене на Тайлър Бас. Дори бегъл поглед към него би могъл да отгатне отговора.

Карл Лий премига и погледна адвоката си.

— Не съм, разбира се! — отговори Бас отчаяно и високо.

Бъкли само поклати глава и бавно се приближи до масата, където Мъсгроув с театрални жестове му подаде някакви, изглежда, важни книжа.

— Сигурен ли сте? — прогърмя гласът на Бъкли.

— Разбира се, че съм сигурен — отсече Бас, без да откъсва поглед от важните наглед книжа.

Джейк знаеше, че е длъжен да стане, да каже нещо, да направи нещо, за да спре надвисналата буря, но умът му бе парализиран.

— Сигурен ли сте, че никога не сте били осъждан за углавно престъпление?

— Да, разбира се — процеди през зъби Бас.

— Сигурен ли сте в това, както и във всички останали показания, които дадохте пред съдебните заседатели?

Това бе примката, смъртоносният капан, най-убийственият въпрос; самият Джейк го бе използвал толкова пъти и когато го чу, вече бе сигурен, че Бас е обречен. Както и Карл Лий.

— Разбира се — отвърна Бас с престорена напереност.

Бъкли пристъпи към екзекуцията.

— Твърдите ли пред тези съдебни заседатели, че на седемнайсети октомври хиляда деветстотин петдесет и шеста година в Далас не сте били осъден за углавно престъпление под името Тайлър Бас?

Бъкли зададе въпроса, като гледаше едновременно съдебните заседатели и четеше от важните на вид документи.

— Това е лъжа — каза Бас тихо и неубедително.

— Сигурен ли сте, че е лъжа? — попита Бъкли.

— Нагла лъжа.

— Различавате ли истината от лъжата, доктор Бас?

— Разбира се, че я различавам. И то много добре.

Нуз постави очилата на носа си и се наведе напред. Заседателите спряха да се поклащат на столовете. Репортерите спряха да пишат. Полицаите в дъното на залата замръзнаха на местата си и наостриха уши.

Бъкли отдели един от важните на вид документи и се зачете.

— Твърдите ли пред съдебните заседатели, че на седемнайсети октомври хиляда деветстотин петдесет и шеста година не сте осъждан за доказано изнасилване?

Джейк знаеше колко е важно по време на всеки голям провал в съдебната зала да запази безизразно, каменно лице. За съдебните заседатели, които нищо не изпускаха, бе важно да видят, че адвокатът на обвиняемия запазва доброжелателното си отношение към него. В многобройните процеси и при толкова много изненади Джейк винаги бе успявал да запази този доброжелателен израз на лицето, с който показваше, че „всичко е наред“ и „владеем положението“, но при това „доказано изнасилване“ доброжелателното, уверено и непоклатимо изражение изчезна и на негово място се появи друго — болезнено, бледо и измъчено, което не убягна поне на половината от заседателите.

Другата половина наблюдаваше намръщено свидетеля.

— Били ли сте осъждан за изнасилване, докторе? — повтори въпроса си Бъкли след продължително мълчание.

Никакъв отговор.

Нуз източи врат и се наведе към свидетеля.

— Мистър Бас, моля отговорете на въпроса.

Бас не обърна внимание на негова светлост и се втренчи в прокурора.

— Бъркате ме с някой друг.

Бъкли изсумтя и се запъти към Мъсгроув, който държеше няколко още по-важни наглед документи. Отвори един голям бял плик и измъкна нещо, което приличаше на снимка, размер 8х10.

— Доктор Бас, тук имам няколко ваши снимки, направени от полицията в Далас на единайсети септември хиляда деветстотин петдесет и шеста година. Желаете ли да ги погледнете?

Никакъв отговор. Бъкли ги протегна към свидетеля.

— Бихте ли желали да ги погледнете, доктор Бас? Може би ще поосвежат паметта ви.

Бас бавно поклати глава, после се загледа тъпо в ботушите си.

— Ваша светлост, обвинението ще представи като доказателства копия от окончателната присъда и заповедта за изпълнението й от делото „Щата Тексас срещу Тайлър Бас“, а гореспоменатите документи са получени чрез съответните упълномощени длъжностни лица в Далас, Тексас и от тях е видно, че на седемнайсети октомври хиляда деветстотин петдесет и шеста година някой си Тайлър Бас е признат за виновен за доказано изнасилване, углавно престъпление според законите на щата Тексас. Ние сме в състояние да докажем, че Тайлър Бас и този свидетел, доктор Уилям Бас, са едно и също лице.

Мъсгроув любезно подаде на Джейк екземпляр от всички документи, които Бъкли размахваше.

— Някакви възражения срещу представените доказателства? — попита Нуз защитата.

Тук бе нужна реч. Бляскаво, вдъхновено обяснение, което би трогнало сърцата на заседателите и би докарало сълзи на състрадание към Бас и неговия пациент в очите им. Точно сега обаче правилата не позволяваха подобно нещо. Не съществуваше възможност да се отхвърли доказателството. Джейк не бе в състояние да се изправи, само махна с ръка. Нямаше възражения.

— Нямаме повече въпроси — заяви Бъкли.

— А вие, мистър Бриганс?

За частица от секундата, която имаше на разположение, Джейк не можа да измисли нищо, което би могъл да запита Бас, за да облекчи положението. Съдебните заседатели се бяха наслушали на специалиста, призован от защитата.

— Не — каза тихо Джейк.

— Много добре, доктор Бас, свободен сте.

Бас бързо се измъкна през вратичката на преградата, мина по централната пътека и напусна залата. Джейк го проследи напрегнато с очи, а на лицето му бе изписана неописуема ненавист. Беше особено важно заседателите да видят колко шокирани са подсъдимият и неговият адвокат. Трябваше да повярват, че един осъден углавен престъпник бе допуснат неволно до свидетелското място.

Когато вратата се затвори и Бас изчезна, Джейк обходи с поглед залата с надежда да открие някакъв окуражителен знак. Такъв нямаше. Лусиен гладеше брадата си, забил поглед в пода. Лестър седеше със скръстени ръце и възмутено лице. Гуен плачеше.

— Извикайте следващия си свидетел — каза Нуз.

Джейк продължи да оглежда залата. На третия ред, между преподобния Оли Ейджи и преподобния Лутър Рузвелт, бе седнал Норман Райнфелд. Когато погледите на двамата се срещнаха, Норман се намръщи и поклати глава, сякаш да каже: „Нали ти казах.“ Повечето от белите в другата страна на залата изглеждаха доволни, дори неколцина му се ухилиха.

— Мистър Бриганс, можете да извикате следващия си свидетел.

Джейк се опита да се изправи. Коленете му се огъваха и той се наведе напред, опрял длани на масата.

— Ваша светлост — рече той високо, пискливо и разстроено, — може ли да направим почивка до един часа?

— Но, мистър Бриганс, сега е едва единайсет и половина!

Лъжата бе единственото разрешение.

— Така е, ваша светлост, но следващият ни свидетел не може да пристигне преди един часа.

— Добре. Ще направим почивка до един. Адвокатите да дойдат при мен.

До кабинета на съдията се намираше заличка, където адвокатите почиваха и бъбреха, а до нея имаше тоалетна. Джейк се заключи вътре, съблече си сакото и го хвърли на пода. После се сви на две и повърна.

Ози се приближи до съдията и се опита да завърже разговор. Мъсгроув и областният прокурор си размениха усмивки. Всички чакаха Джейк. Най-после той влезе в кабинета и се извини.

— Джейк, имам лоши новини — каза Ози.

— Почакай да седна.

— Преди час ми се обади шерифът на окръг Лафайет. Юридическият ти сътрудник, Роу Арк, е в болницата.

— Какво се е случило?

— Ония от Клана я пипнали снощи. Някъде по пътя за Оксфорд. Завързали я на някакво дърво и я били.

— Как е тя?

— Ще се оправи. Но е сериозно.

— Какво се е случило? — попита Бъкли.

— Не знаем точно. Спрели колата й по някакъв начин и я завлекли в гората. Раздрали дрехите й и й отрязали косата. Има контузии и рани по главата, затова смятат, че са я били.

Джейк отново почувства, че му се повръща. Не беше в състояние да говори. Разтриваше слепоочията си и си мислеше колко хубаво би било да върже Бас на някое дърво и да му тегли един бой.

— Мистър Бриганс, добре ли сте? — съчувствено го погледна Нуз.

Отговор не последва.

— Ще направим почивка до два. Мисля, че можем да използваме цялото време — каза Нуз.

 

 

Джейк бавно се качваше по предните стълби с празна бутилка от бира в ръка. За миг сериозно се замисли дали да не я счупи в главата на Лусиен, но реши, че оня няма да усети нищо.

Лусиен въртеше ледените кубчета в чашата си и се взираше в далечината. Площадът отдавна бе опустял, останали бяха само войниците и обичайната тълпа хлапаци, които се трупаха пред киното за съботната двойна прожекция.

И двамата мълчаха. След малко Джейк попита:

— Къде е Бас?

— Замина си.

— Къде?

— Вкъщи.

— Къде е това?

— Защо искаш да знаеш?

— Ще ми се да видя къде живее. И да му строша главата с бейзболна бухалка в собствения му дом.

— Разбирам те — заклати отново чашата Лусиен.

— Ти знаеше ли?

— Какво да съм знаел?

— За присъдата.

— По дяволите, не. Никой не знаеше. Досието е било унищожено.

— Не те разбирам.

— Бас ми каза, че досието с присъдата в Тексас било унищожено три години след това.

Джейк остави бирената бутилка на пода до стола си. Грабна една мръсна чаша, духна прахта и я напълни с ледени кубчета и „Джак Даниълс“.

— Ще си направиш ли труда да ми обясниш всичко, Лусиен?

— Според Бас момичето било на осемнайсет години, дъщеря на известен съдия в Далас. Разлудували се и съдията ги хванал на кушетката. В съда Бас просто нямал никакви шансове. Изкарали го виновен за доказано изнасилване. Продължили да се виждат и тя забременяла. Бас се оженил за нея и дарил съдията с едно чудесно момченце — първи внук. Старецът се размекнал и досието било унищожено.

Лусиен отпи и се загледа към светлините на площада.

— Какво е станало с момичето?

— Според Бас една седмица преди да завърши университета, съпругата му, която отново била бременна, и момченцето загинали при железопътна катастрофа във Форт Уърт. Оттогава го ударил на пиене и загубил интерес към живота.

— И това той никога не ти го е разказвал?

— Спри да ме разпитваш. Казах ти, че нищо не знаех. Нали не си забравил, че два пъти съм го призовавал за свидетел. Ако знаех за това, никога нямаше да го допусна да дава показания.

— Защо никога не ти е казал?

— Сигурно защото си е мислел, че досието е унищожено. Не знам. Формално погледнато, той е прав. Щом като е унищожено, значи няма досие. Но е бил осъждан.

Джейк отпи дълга, горчива глътка. Уискито беше отвратително. Двамата мълчаха. Беше тъмно, чуваше се само хорът на щурците. Сали се появи на вратата и попита Джейк дали ще вечеря. Той благодари и отказа.

— Какво стана следобед? — попита Лусиен.

— Карл Лий даде показания и в четири приключихме. Психиатърът на Бъкли не беше готов. Ще се яви в понеделник.

— Как се справи Карл Лий?

— Горе-долу. Повтаряше казаното от Бас, а от заседателите лъхаше ненавист. Беше напрегнат и думите му звучаха изкуствено. Струва ми се, че не събра кой знае колко точки.

— А Бъкли?

— Побесня. Цял час му крещя. Карл Лий не му се даде и двамата си размениха доста удари. Е, и двамата имаха попадения. Когато отново ми дадоха думата, аз се опитах да го посъвзема и той успя да предизвика малко жал. Едва не се разплака накрая.

— Това е добре.

— Да, добре е. Но, така или иначе, ще го осъдят, нали?

— Тъй ми се струва.

— Когато свършихме, се опита да ме отхвърли като защитник. Каза, че съм му загубил делото и искал нов адвокат.

Лусиен отиде до края на верандата и разкопча панталона си. Облегна се на колоната и опръска храстите. Беше бос и приличаше на скитник. Сали му донесе ново питие.

— Как е Роу Арк? — попита той.

— Казват, че се възстановявала. Обадих се в стаята й, но някаква сестра ми съобщи, че не можела да говори. Ще отида да я видя утре.

— Дано се оправи. Тя е чудесно момиче.

— Много е еманципирана, но е страхотно интелигентна. Струва ми се, че вината е моя, Лусиен.

— Нямаш никаква вина. Светът е луд, Джейк. Пълен е с луди хора. А днес ми се струва, че половината от тях са в нашия окръг.

— Преди две седмици поставиха динамит под прозореца на спалнята ми. Пребиха до смърт съпруга на секретарката ми. Вчера стреляха по мен и раниха един от охраната. Сега отвличат помощничката ми, завързват я на кол, раздират й дрехите, отрязват й косата и тя е в болница с мозъчно сътресение. Чудя се какво ще последва.

— Мисля, че трябва да се откажеш.

— С най-голямо удоволствие. Още сега отивам в съда, предавам си чантата и вдигам ръце. Но пред кого? Врагът е невидим.

— Не можеш да се откажеш, Джейк. Твоят клиент има нужда от теб.

— Да върви по дяволите моят клиент. Нали не ме искаше?

— Той има нужда от теб. Не можеш да оставиш нещата насред пътя.

 

 

Главата на Незбит стърчеше наполовина през прозореца, по брадата му се стичаше слюнка и мокреше вратата, образувайки малка локвичка над „о“-то от емблемата „Полиция, окръг Форд“, залепена на колата. Една празна кутия от бира се оцеждаше над чатала му. За две седмици охраняване на негърския адвокат бе вече привикнал да спи в патрулната кола заедно с комарите.

Минути след като съботата се превърна в неделя, радиото наруши съня му. Той грабна микрофона, бършейки брадата си с левия ръкав.

— Бриганс там ли е? Още?

— Да.

— Вдигай го и го води у тях на Адамс Стрийт. Станал е пожар.

Незбит заобиколи празните бутилки по верандата, влезе през незаключената врата и намери Джейк проснат на дивана в предната стая.

— Ставай, Джейк! Трябва да си ходиш вкъщи! Станал е пожар!

Джейк скочи и хукна след Незбит. В далечината, зад купола на съда, се виждаше някакво оранжево сияние, а към нащърбената луна се издигаше стълб от черен пушек.

Адамс Стрийт бе задръстена от коли, главно пикапи, притекли се на помощ. Червени и жълти буркани кръжаха в тъмнината, озарявайки улицата.

Пожарните бяха спрели пред къщата. Пожарникари и доброволци тичаха като обезумели, правеха вериги, теглеха маркучи и от време на време дори се вслушваха в разпорежданията на командира си. Ози, Пратър и Хейстингс бяха застанали до един джип.

Пожарът бе внушителен. Пламъци бушуваха от всички прозорци и на горния, и на долния етаж. Колата на Карла гореше отвсякъде, а четирите гуми излъчваха свое собствено, по-тъмно сияние. Странното бе, че до нея гореше друга, по-малка кола. Но не беше неговият сааб.

Пращенето на огъня, воят на пожарните и виковете бяха привлекли съседи от няколко преки наоколо. Бяха се скупчили от другата страна на улицата и наблюдаваха.

Джейк и Незбит хукнаха надолу. Командирът на пожарникарите ги зърна и дотича.

— Джейк! Има ли някой в къщата?

— Не!

— Хубаво. Не бях сигурен.

— Само едно куче.

— Остави го кучето.

Джейк кимна и се загледа в къщата.

— Извинявай! — рече командирът.

Застанаха до колата на Ози пред дома на мисис Пикъл.

— Оня фолксваген не е твой, нали, Джейк?

Вцепенен, Джейк се взираше мълчаливо в архитектурната забележителност на Карла. Поклати глава.

— И аз така си мислех. Май че от него е тръгнало.

— Не разбирам — рече Джейк.

— Ако това там не е твоя кола, тогава някой я е паркирал, нали? Я погледни как гори подът на навеса. Бетонът обикновено не гори. Това е бензин. Някой е натъпкал фолксвагена с бензин, паркирал го е там и е изчезнал. Сигурно е имало някакво устройство, което го е взривило.

Пратър и двама войници закимаха в знак на съгласие.

— Откога гори? — попита Джейк.

— Пристигнахме преди десетина минути — каза командирът, — но огънят вече беше обхванал всичко. Сигурно гори от половин час. Сериозна работа. Някой е пипал много умело.

— Май няма да можем да спасим нищо отвътре, нали? — попита Джейк, предварително знаейки отговора.

— Няма, Джейк. Всичко гори. И да имаше някой вътре, моите хора нямаше да могат да влязат. Сериозна работа.

— Защо го повтаряш това?

— Ами гледай! Цялата къща гори едновременно. От всеки прозорец бълват пламъци. И горе, и долу. Това не се случва всеки ден. Ей сега ще пробият и през покрива.

Две групи пожарникари настъпваха бавно с маркучите и насочваха струите по посока на прозорците откъм предната веранда. Един по-тънък маркуч бе насочен към един прозорец горе. Командирът им наблюдаваше минута-две как водата изчезва в пламъците без никакъв особен ефект, после плю и рече:

— Ще изгори до основи. — Той изчезна зад една кола и започна да крещи команди.

Джейк се обърна към Незбит:

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, Джейк.

— Върви у Хари Рекс и го доведи. Не бих искал да пропусне това.

— Разбира се.

Два часа Джейк, Ози, Хари Рекс и Незбит седяха върху капака на патрулната кола и наблюдаваха как огънят изпълнява предсказанието на командира. От време на време се отбиваше по някой съсед, изразяваше съчувствието си и питаше за семейството. Мисис Пикъл се разплака с глас, когато Джейк й каза, че Макси е изгоряла жива.

В три часа полицаите и любопитните съседи бяха изчезнали, а в четири забележителната викторианска къща се бе превърнала в тлееща развалина. Само коминът и обгорелите скелети на двете коли стърчаха над овъглените останки, а неколцината останали пожарникари тъпчеха из развалините с тежките си гумени ботуши да угасят искрите и тлеещите пламъчета.

Навиваха последните маркучи, когато слънцето се подаде. На тръгване Джейк им благодари. Двамата, с Хари Рекс тръгнаха из задния двор да огледат оттам щетите.

— Карай да върви — рече Хари Рекс. — Все пак е само къщата.

— Ще се обадиш ли на Карла, за да й съобщиш?

— Не. Ти трябва да й се обадиш.

— Нямам намерение да тичам към телефона.

— Май че стана време за закуска — погледна часовника си Хари Рекс.

— Неделя сутрин е. Всичко е затворено.

— Джейк, ти си аматьор, а аз съм професионалист. Мога да намеря топла храна по всяко време на денонощието.

— На паркинга за камиони ли?

— Точно така!

— Готово. А като закусим, ще отидем до Оксфорд да видим как е Роу Арк.

— Чудесно. Нямам търпение да я видя как изглежда с новата прическа.

Сали грабна телефона и го метна към Лусиен, който с усилие доближи слушалката до ухото си.

— Кой е? — попита той и хвърли поглед през прозореца в тъмнината.

— Лусиен Уилбанкс ли е?

— Да, кой се обажда?

— Да познаваш Клайд Сискоу?

— Да.

— Петдесет хиляди.

— Обади ми се пак сутринта.