Джон Гришам
Време да убиваш (37)

37

Джейк се събуди в тъмнината с лек махмурлук и главоболие, което се дължеше на умората, бирите и далечното дрънчене на звънеца, което не можеше да се сбърка с нищо — така ехтеше, сякаш някой огромен и упорит палец не се отлепяше от него. Отвори входната врата по пижама и се помъчи да разпознае двете фигури, застанали на верандата. Накрая реши, че това са Ози и Незбит.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той, отваряйки по-широко вратата. Те го последваха в тъмното.

— Днес ще се опитат да те убият — каза Ози.

Джейк седна на дивана и разтри слепоочията си.

— Може и да успеят.

— Джейк, не е шега работа. Подготвят убийството ти.

— Кои?

— Кланът.

— Мики Маус ли ти съобщи?

— Да. Обади се вчера и каза, че нещо се крояло. Обади се отново преди два часа и заяви, че ти си късметлията. Днес бил Големият ден. Ден за малко раздвижване. Тази сутрин щели да погребват Стъмп Сисън в Лойдсвил и настанало време за тактиката око за око, зъб за зъб.

— Защо точно мен? Защо не убият Бъкли, Нуз или някой с по-големи заслуги?

— Нямахме възможност да обсъдим това.

— По какъв начин ще бъде извършена екзекуцията? — попита Джейк и изведнъж се почувства неудобно, че е по пижама.

— Оня нищо не каза.

— А той знае ли?

— Не си пада много по подробностите. Каза само, че ще опитат да направят нещо днес.

— Е, а аз какво трябва да направя? Да се предам?

— По кое време отиваш в кантората?

— Сега колко е?

— Наближава пет.

— Веднага щом се окъпя и облека.

— Ще те изчакаме.

В пет и половина светкавично го закараха в кантората и заключиха вратата. В осем взвод войници се събраха на тротоара под балкона и зачакаха. Хари Рекс и Елън наблюдаваха сцената от втория етаж на съда. Ози и Незбит застанаха плътно от двете страни на Джейк. Войниците ги заобиколиха и формированието пресече Вашингтон Стрийт. Репортерите подушиха нещо и наобиколиха свитата.

Запустялата мелница се намираше до изоставените железопътни линии по средата на най-високия хълм в Клантън, на две преки североизточно от площада. Край нея минаваше занемарен път с чакъл и асфалт, който се спускаше надолу по хълма, пресичаше Сидър Стрийт, разширяваше се и стигаше до Куинси Стрийт от източния край на градския площад.

От позицията, която бе заел в един изоставен силоз, опитният стрелец имаше чудесна видимост към задната страна на съда въпреки голямото разстояние. Свит в тъмнината, той се целеше през един малък отвор, убеден, че никой на този свят не можеше да го види. Уискито само укрепваше увереността му. Изведнъж забеляза раздвижване край кантората на оня гаден адвокат.

В пикапа, скрит в порутен склад край силоза, го чакаше другар. Двигателят работеше и шофьорът палеше цигара от цигара, напрегнато очакващ гърмежа на ловната пушка.

Когато въоръженото мнозинство пое през Вашингтон Стрийт, стрелецът изпадна в паника. Едва виждаше през отвора главата на адвоката, която ту се появяваше, ту изчезваше сред зеленото море от униформи, заобиколени и преследвани от дузина репортери. Хайде, давай, шепнеше уискито, дай да ги поразмърдаме. Доколкото можа, фиксира палавата глава на мушката и дръпна спусъка, щом обектът приближи задния вход на съда.

Изстрелът проехтя в утринната тишина.

Половината войници се затъркаляха по земята, другата половина сграбиха Джейк и го повалиха на тревата. Един войник извика от болка. Репортерите и операторите приклекнаха и изпоналягаха на земята, но храбро продължиха да снимат касапницата. Войникът се хвана за гърлото и отново извика. Нов изстрел. После още един.

— Раниха го! — извика някой. Войниците запълзяха на четири крака към падналия. Джейк изчезна зад вратата на съда, строполи се на пода и зарови глава в ръцете си. Застанал до него, Ози наблюдаваше войниците през вратата.

Стрелецът скочи от силоза, хвърли пушката на задната седалка и изчезна с другаря си към полето. В Южен Мисисипи имаше погребение, на което трябваше да присъстват.

— Ранен е в гърлото! — извика някой. Войниците вдигнаха пострадалия и го отнесоха в един джип.

— Кого раниха? — попита Джейк, без да сваля длани от очите си.

— Един войник — отвърна Ози. — Ти как си?

— Добре. — Джейк скръсти ръце зад главата си, забил поглед в пода. — Къде ми е чантата?

— На алеята отвън. Ей сега ще ти я донесат. — Ози откачи радиостанцията от колана си и изрева някаква заповед. Нещо от рода на „Всички да дойдат в съда!“

Когато стана ясно, че повече стрелба няма да има, Ози излезе при войниците навън. Незбит застана до Джейк.

— Как си?

— Какво, по дяволите, се случи тук? — дотича полковникът. — Чух някакви изстрели.

— Раниха Макенвейл.

— Къде е?

— Тръгнаха за болницата. — Сержантът посочи джипа, който летеше в далечината.

— Зле ли е?

— Изглеждаше доста зле. Улучиха го в гърлото.

— В гърлото ли? Тогава защо са го местили?

Никой не отговори.

— Някой да е забелязал нещо?

— Май че гърмяха откъм хълма — рече Ози. Очите му шареха нагоре по Сидър Стрийт. — Защо не изпратите един джип да поогледат там.

— Добра идея. — Полковникът се обърна към готовите за действие войници с порой сбити команди, обилно накъсани от ругатни. Те се разпиляха във всички посоки, с автомати, готови за стрелба. А когато започнаха да претърсват изоставената мелница, убиецът бе вече в съседния окръг.

— Как е той? — попита шепнешком Ози и остави чантата на пода до Джейк. Хари Рекс и Елън бяха застанали на стълбите, точно където бяха убити Коб и Уилард.

— Не знам. От десет минути не е мръднал — каза Незбит.

— Джейк, добре ли си?

— Да — отговори бавно той, без да отваря очи. Войникът бе стоял от лявата му страна. „Това не е ли малко глупаво?“, бе казал той на Джейк миг преди куршумът да прониже гърлото му. После се стовари върху него, а от врата му шурна кръв. Джейк падна и бе изтласкан на безопасно място.

— Умря, нали? — тихо попита Джейк.

— Още не знаем — отвърна Ози. — В болницата е.

— Умрял е. Сигурен съм, че го убиха. Чух как му изхрущя гърлото.

Ози погледна към Незбит, после към Хари Рекс. Четири-пет едри капки кръв бяха паднали върху светлосивия костюм на Джейк. Още не ги беше забелязал, но околните ги бяха видели.

— Джейк, по костюма ти има кръв — каза накрая Ози. — Хайде да се върнем в кантората ти да се преоблечеш.

— Толкова ли е важно? — измърмори Джейк безучастно. Те се спогледаха.

Дел и клиентите й бяха наизлезли на тротоара и наблюдаваха как изведоха Джейк от съда, прекосиха улицата и влязоха в кантората му, без да обръщат внимание на дивотиите, които бълваха репортерите. Хари Рекс заключи предната врата и остави телохранителите на тротоара. Джейк се качи на втория етаж и се преоблече.

— Роу Арк, защо не вземеш да направиш няколко маргарити? — предложи Хари Рекс. — Аз ще се кача горе и ще постоя при него.

— Господин съдия, тук станаха разни работи — каза Ози, докато Нуз си отваряше чантата и си събличаше сакото.

— Какво има? — попита Бъкли.

— Тази сутрин се опитаха да убият Джейк.

— Какво!

— Кога? — попита Бъкли.

— Преди около час някой стреля по Джейк, когато идваше към съда. Беше далекобойна пушка. Нямаме представа кой може да е бил. Не го улучиха, но раниха един войник. Сега е в операционната.

— Къде е Джейк? — попита съдията.

— В кантората си. Ужасно е разстроен.

— И аз щях да бъда — рече съчувствено Нуз.

— Искаше да му се обадите, като пристигнете.

— Разбира се.

Ози избра номера и подаде слушалката на съдията.

— Нуз е на телефона. — Хари Рекс подаде слушалката на Джейк.

— Ало!

— Джейк, добре ли си?

— Не особено. Днес няма да дойда.

Нуз се чудеше какво да каже.

— Какво няма?

— Казах, че няма да дойда днес в съда. Не съм в състояние.

— Да, добре… Хм, слушай, ами ние какво да правим сега?

— Не ме интересува. — Джейк отпи от втората си маргарита.

— Моля?

— Казах, че не ме интересува. Правете каквото искате, днес няма да дойда.

Нуз поклати глава и загледа слушалката.

— Ранен ли си? — попита той съчувствено.

— Някога да са стреляли по вас, господин съдия?

— Не, Джейк.

— Да сте виждали някога човек, когото раняват, да сте го чували как пищи?

— Не, Джейк.

— Някога кръвта на друг човек да е капала върху костюма ви?

— Не, Джейк.

— Няма да дойда.

Нуз млъкна и се замисли за миг.

— Хайде, Джейк, ела и ще обсъдим нещата.

— Няма да дойда. Не напускам кантората си. Навън е опасно.

— Какво ще кажеш да направим почивка до един часа. Ще се почувстваш ли по-добре дотогава?

— Дотогава ще съм пиян.

— Какво!

— Казах, че дотогава ще съм пиян.

Хари Рекс закри очи. Елън се измъкна към кухнята.

— Кога смяташ, че ще изтрезнееш? — попита сурово Нуз. Ози и Бъкли се спогледаха.

— В понеделник.

— А какво ще кажеш за утре?

— Утре е събота.

— Да, знам и съм решил утре също да има заседание. Нали не си забравил, че държим заседателите далеч от близките им?

— Добре, утре ще съм готов.

— Радвам се да го чуя. Какво да кажа на заседателите днес? Те ни чакат в тяхната стая. Залата е претъпкана. Клиентът ти седи отвън сам и те чака. Какво да кажа на всички тях?

— Ще измислите нещо. Имам вяра във вас.

Джейк затвори. Нуз осъзна най-после, че са му хлопнали телефона, подаде слушалката на Ози и се загледа през прозореца, сваляйки очилата си.

— Каза, че днес няма да идва.

Както никога Бъкли остана безмълвен.

— Много му дойде, господин съдия — опита се да го защити Ози.

— Той пие ли?

— Джейк да пие! Просто не е на себе си заради онова момче, дето го раниха. То беше точно до Джейк и отнесе куршума, предназначен за него. Всеки ще се разстрои, господин съдия.

— Иска да отложим всичко за утре сутринта — съобщи Нуз на Бъкли, който сви рамене, но пак не каза нищо.

Когато новината се разчу, на тротоара пред кантората на Джейк се събра цяла тълпа. Репортерите се блъскаха под прозорците с надеждата да зърнат някого или нещо вътре. Отбиваха се приятели, за да разберат как е той, но всевъзможни журналисти ги уведомяваха, че се е заключил отвътре и няма да се покаже. Не, не бил ранен.

Доктор Бас трябваше да даде показания в петък сутринта. В десет и две-три минути двамата с Лусиен влязоха в кантората през задната врата, а Хари Рекс се отправи към магазина за напитки.

При толкова много сълзи разговорът с Карла бе труден. Беше й се обадил след три питиета и не успя да я успокои. После говори с баща й, каза му, че е в безопасност, че не е ранен и че половината от Националната гвардия на Мисисипи е свикана да го пази. Успокойте я, поръча той, ще се обадя по-късно.

Лусиен беше бесен. Такава война бе водил с Бас, за да го опази от алкохола в четвъртък през нощта, че да може да даде показания в петък. А сега се оказваше, че това ще стане в събота. Нямаше ни най-малка възможност да го удържат трезвен два поредни дни. Докторът си мислеше за всичките питиета, които бе пропуснал в четвъртък, и бе разярен.

Хари Рекс се върна с три-четири литра алкохол. Двамата с Елън приготвяха коктейлите и спореха за съставките. Тя изплакна каната за кафе, напълни я с „Блъди Мери“ и щедро добави необичайно количество водка. Хари Рекс пък си отпусна ръката с доматения сок. Сега обикаляше масата в стаята за срещи и пълнеше чашите със забележителната смес.

Доктор Бас изгълта чашата на един дъх и поиска още. Лусиен и Хари Рекс спореха за това кой може да е бил стрелецът. Елън мълчаливо наблюдаваше Джейк, който седеше в ъгъла, забил поглед в библиотеката.

Телефонът иззвъня. Хари Рекс го сграбчи и внимателно се заслуша. Затвори и каза:

— Беше Ози. Операцията е минала. Куршумът е заседнал в гръбнака. Смятат, че ще остане парализиран.

Всички отпиха едновременно и не казаха нищо. Правеха страхотни усилия да не поглеждат към Джейк, който разтриваше челото си с една ръка и поклащаше чашата си с другата. Леко почукване на задната врата наруши тягостното мълчание.

— Върви да видиш кой е — нареди Лусиен на Елън, която излезе навън.

— Лестър Хейли — докладва тя.

— Пусни го да влезе — измърмори едва чуто Джейк.

Лестър бе представен и му предложиха „Блъди Мери“.

Той отказа и попита за нещо с уиски.

— Чудесна идея — рече Лусиен. — Омръзна ми от тия леки напитки. Хайде да минем на „Джак Даниълс“.

— Това ми допада — каза Бас и изгълта остатъка от чашата си.

Джейк успя да хвърли една бегла усмивка към Лестър, после отново заби поглед в библиотеката. Лусиен хвърли стодоларова банкнота на масата и Хари Рекс се запъти към магазина.

Когато се събуди след няколко часа, Елън се намери на канапето в кантората на Джейк. Стаята беше тъмна и пуста, а вътре се носеше остра, убийствена миризма. Тя се раздвижи предпазливо. Намери шефа си да хърка миролюбиво на пода в кабинета си, свит наполовина под бюрото. Лампите не светеха, така че тя внимателно заслиза по стълбите. Приемната бе зарината с празни бутилки, бирени кутии, пластмасови чашки и обвивки от пилешки сандвичи. Минаваше девет и половина вечерта. Беше спала пет часа.

Можеше да остане у Лусиен, но имаше нужда от чисти дрехи. Приятелят й Незбит можеше да я закара до Оксфорд, но тя беше трезва. Пък и Джейк имаше нужда от повече охрана. Елън отключи предната врата и тръгна към колата си.

Почти бе стигнала до Оксфорд, когато видя синята лампа зад себе си. Както обикновено беше карала със седемдесет и пет мили. Елън спря встрани, излезе от колата и направи няколко крачки назад.

Откъм синята лампа приближиха двама цивилни.

— Пияна ли сте, госпожице? — попита единият и от устата му се разхвърчаха пръски тютюнева слюнка.

— Не, сър. Търся си шофьорската книжка.

Тя клекна до стоповете и зарови в чантата си. Внезапен удар я повали на земята. Метнаха отгоре й тежък юрган и я натиснаха да не мърда. Омотаха я с въже около гърдите и кръста. Тя риташе и ругаеше, но съпротивата й бе немощна. Юрганът покриваше главата й, а под него ръцете й бяха неподвижни. Двамата опъваха яко въжето.

— Не мърдай, кучко! Не мърдай!

Единият извади ключовете от таблото и отвори багажника. Хвърлиха я вътре и хлопнаха капака. Синята лампа на стария линкълн бе изключена и единият се качи на него, а другият го последва в нейното беемве. Стигнаха до един чакълест път и подкараха навътре в гората. Той ги изведе до малко пасище, където неколцина членове на Клана се бяха наредили около горящ кръст.

Двамата похитители бързо навлякоха робите и маските си и я извадиха от багажника. Хвърлиха я на земята и свалиха юргана. Вързаха я, запушиха й устата и я повлякоха към един голям кол на няколко фута от кръста. Завързаха я за него, с гръб към останалите и с лице към кола.

Елън зърна белите роби и островърхите качулки и отчаяно се опитваше да изплюе мазния памучен парцал, който бяха напъхали в устата й. Ала само се задави и се разкашля.

Горящият кръст осветяваше малкото пасище, нажеженият въздух я обгаряше, тя се мяташе и издаваше странни, задавени звуци.

Една качулата фигура се отдели от останалите и приближи. Чуваше стъпките му, дишането.

— Кучка, дето се подлага на негри. — Гласът му бе остър, с акцента на Средния запад. Мъжът я сграбчи отзад за яката и започна да дере бялата й копринена блуза, докато тя увисна на ивици по шията и раменете й. Ръцете на Елън бяха вързани здраво за кола. Непознатият извади изпод робата си дълъг нож и се залови да реже останките от блузата. — Кучка, дето се подлага на негри.

Елън го изруга, но думите й бяха само задавени хрипове.

Той дръпна ципа на тъмносинята й ленена пола. Тя се опита да го ритне, но дебелото въже около глезените не позволяваше на краката й да се отделят от кола. Мъжът мушна острието на ножа в края на ципа и разряза полата й до долу. После я дръпна рязко и като фокусник я развя във въздуха. Другите пристъпиха напред.

Мъжът я плесна отзад и рече:

— Хубаво парче, много хубаво. — После отстъпи назад, за да разгледа стореното. Тя пъшкаше и се извиваше, но не можеше да се съпротивлява. Комбинезонът стигаше до средата на бедрата. Онзи церемониално сряза презрамките му, разпра го и го запрати в основата на горящия кръст. След това клъцна презрамките на сутиена и го смъкна. Елън се сгърчи и изстена по-силно. Мълчаливият полукръг пристъпи още по-напред и спря на три метра от нея.

Огънят вече жареше. Голият й гръб и краката се покриха с пот. Яркочервената й коса се слепна по шията и раменете. Зловещата бяла фигура отново бръкна под робата и извади камшик, изплющя шумно с него и отстъпи няколко крачки назад, внимателно премервайки разстоянието до кола.

Вдигна камшика и се прицели в голия гръб. Най-високият от групата направи крачка напред и поклати глава. Беше с гръб към нея. Не се чу нито дума, но камшикът изчезна.

Нейният мъчител се приближи и я сграбчи за главата. Отряза с ножа кичур коса. Прихващаше с пълна шепа и режеше, докато черепът й лъсна гол и отвратителен. Косата бавно се трупаше около краката й. Елън стенеше, без да помръдва.

Те се отправиха към колите си. По пътя плиснаха галон с бензин в нейното беемве с номера от Масачузетс и някой драсна клечка кибрит.

Когато се увери, че са си тръгнали, Мики Маус изпълзя от храстите, развърза Елън и я занесе на малка полянка встрани от пасището. Събра останките от дрехите й и се опита да я покрие. Когато колата й догоря край черния път, той си тръгна. Отиде в Оксфорд, влезе в една телефонна кабина и се обади на шерифа на окръг Лафайет.