Джон Гришам
Време да убиваш (35)

35

Карла видя статията на втора страница. Само бели съдебни заседатели на делото „Хейли“, гласеше заглавието. Джейк не се беше обаждал от вторник вечерта. Тя я изчете и забрави за кафето си.

Къщата на брега бе доста усамотена, разположена в малко заливче. Най-близкият съсед се намираше на двеста метра. Баща й притежаваше земята наоколо и нямаше намерение да я продава. Преди десет години продаде компанията си в Ноксвил, построи къщата и заживя като богат пенсионер. Карла бе единствено дете, а Хана щеше да бъде единствено внуче. В къщата с четири спални и четири бани, разположени на три нива, имаше място за цяла дузина внуци.

Тя дочете статията и отиде до прозорците на трапезарията, които гледаха към плажа и океана. Бляскавото оранжево слънце току-що се бе подало на хоризонта. Карла предпочиташе топлината на леглото, но съвместният живот с Джейк я бе научил да очаква премеждия през първите седем часа на деня. Тялото й бе привикнало да бъде поне будно, ако не и нещо повече, още от пет и половина. Веднъж Джейк й каза, че целта му е да отива на работа по тъмно и да се връща от работа по тъмно. Обикновено постигаше целта си. Страшно се гордееше, че работи повече часове от който и да е друг адвокат в окръг Форд. Беше особен, но тя го обичаше.

На четирийсет и осем мили североизточно от Клантън, на брега на река Типа се намираше центърът на окръг Милбърн — Темпъл. Имаше три хиляди жители и два мотела. Мотелът „Темпъл Ин“ беше безлюден, пък и не можеше да бъде друг по това време на годината. В края на едно уединено крило бяха запазени осем стаи, охранявани от войници и няколко щатски полицаи. Десетте жени бяха разпределени по две в стая, а Бари Акър и Клайд Сискоу бяха настанени заедно. Резервите — чернокожият Бен Лестър Нютон и Франси Питс — бяха възнаградени със самостоятелни стаи. Телевизорите бяха запечатани, вестници не се получаваха. Вечерята във вторник бе поднесена в стаите, а закуската в сряда пристигна точно в седем и половина, докато автобусът загряваше, бълвайки изгорели газове, които се разнасяха по целия паркинг. След половин час четиринайсетте заседатели се качиха и цялата свита пое към Клантън.

В автобуса си говориха за семействата и работата. Само двама-трима се познаваха отпреди понеделник. Стеснително отбягваха всяко споменаване защо са се събрали и какво им предстои. Съдията Нуз бе пределно ясен по въпроса — никакви обсъждания по делото. Много неща им се искаше да обсъдят — изнасилването, двамата насилници, Карл Лий Хейли, Нуз, Бъкли, Клана, толкова много неща. Всички знаеха за горящите кръстове, но за тях не се говореше, поне не в автобуса. В стаите на мотела обаче това бе постоянна тема.

Автобусът пристигна пред съда в девет без пет и заседателите се взираха през тъмните прозорци, за да видят колко са негрите, колко ония от Клана и колко зяпачите, които войниците разделяха на отделни групи. Автобусът намали край загражденията и спря при задния вход, където ги очакваха помощниците на шерифа, за да ги придружат веднага нагоре. Качиха се по задната стълба в своята стая, където ги очакваха кафе и понички. Съобщиха им, че е девет часът. Поведоха ги към претъпканата зала, насочвайки ги към ложата, където всеки зае определеното му място.

— Станете, съдът — провикна се мистър Пейт.

— Седнете — рече Нуз, като се стовари на високия кожен стол зад масата. — Добро утро, дами и господа — поздрави той сърдечно заседателите. — Надявам се, че се чувствате добре тази сутрин и сте готови да започнем.

Те кимнаха.

— Добре. Всяка сутрин ще ви задавам следния въпрос — опита ли се някой през нощта да се свърже с вас, да ви заговори или да ви повлияе?

Всички поклатиха глави.

— Добре. Обсъждахте ли делото помежду си?

Всички излъгаха и поклатиха глави.

— Добре. Ако някой се опита да установи контакт с вас, да обсъжда делото или да ви влияе по някакъв начин, надявам се да ме уведомите веднага. Разбрахме се, нали?

Те кимнаха.

— Така, вече сме готови да започнем. Първо ще дадем възможност на адвокатите да произнесат встъпителните си слова. Искам да ви предупредя, че казаното от тях не представлява показание и не трябва да се приема като доказателство. Мистър Бъкли, желаете ли да произнесете встъпителна реч?

Бъкли се изправи и закопча лъскавото си полиестерно сако.

— Да, ваша светлост.

— Така и смятах. Можете да започвате.

Бъкли вдигна малката дървена катедра, премести я точно пред ложата на съдебните заседатели и застана зад нея, като дишаше тежко и прелистваше бавно страниците на бележника си. Наслаждаваше се на краткия миг тишина, когато всички очи са впити в него и всички уши са наострени, за да чуят думите му. Започна с благодарности към съдебните заседатели, че са тук, за тяхната жертвоготовност и чувството им за граждански дълг. (Като че ли имат избор, помисли си Джейк.) Той, Руфъс Бъкли, се гордее с тях и за него е чест да бъдат заедно по време на това важно дело. Той е техният адвокат. Щатът Мисисипи е негов клиент. Сподели страха си от голямата отговорност, която те, хората, били стоварили върху него, Руфъс Бъкли, един обикновен местен адвокат от Смитфийлд. Впусна се в излияния за себе си, за мислите си по делото, надеждите и молитвите, че ще успее да извърши едно добро деяние в името на хората от този щат.

Съдържанието не се различаваше кой знае колко от предишните му слова, но този път представлението бе по-сполучливо. Джейк би го разпънал на кръст с всичките му високопарни, празни и противоречиви фрази, но от опит знаеше, че Ихавод не би позволил да се прекъсва встъпително слово, освен ако нямаше крещящо нарушение. Е, реториката на Бъкли все още бе в рамките на поносимото. Цялата му престорена искреност и фамилиарничене дразнеха безкрайно Джейк главно защото съдебните заседатели го слушаха и през по-голямата част от времето се оставяха да бъдат подведени. Прокурорът беше добрият човек, хвърлил се да поправя една несправедливост и да накаже престъпника за отвратителното му деяние, след това да го тикне за цял живот в затвора, за да не злодейства повече. Бъкли бе несравним в способността си да внуши още с встъпителното си слово, че Той и Дванайсетте избраници са предопределени да отдадат всичките си сили, за да открият истината, да бъдат едно цяло в борбата срещу злото. Да търсят истината, нищо друго освен истината. Открийте истината и справедливостта ще възтържествува. Следвайте, Руфъс Бъкли, адвоката на народа, и ще откриете истината.

Изнасилването е ужасяващо деяние. Той е баща, има дъщеря на същата възраст като Тоня Хейли и когато научил за това, стомахът му се преобърнал. Скърби дълбоко за Карл Лий и съпругата му. Да, разбира се, че си представил своите момиченца и през ума му минала мисълта за възмездие.

Джейк се усмихна за миг на Елън. Ставаше интересно. Бъкли бе решил да извади на показ изнасилването, вместо максимално да го избягва. Джейк очакваше той да се противопостави на всякакви показания във връзка с изнасилването. Проучванията на Елън показаха, че законът е категорично ясен — потресаващи подробности не са допустими, но нямаше особена яснота дали за това може да се споменава или говори. Очевидно Бъкли смяташе, че е по-изгодно да се признае фактът, отколкото да се опитва да го прикрие. Добър ход, помисли си Джейк, още повече, че и дванайсетте, както и всички останали, така или иначе, знаеха подробностите.

Елън също се усмихна. За първи път изнасилването на Тоня Хейли щеше да бъде разглеждано в съда.

Бъкли обясни, че е съвсем естествено за всеки родител да търси възмездие. Той също би постъпил така. Но, продължи с все по-заклеймяващ глас, има огромна разлика между това да търсиш възмездие и да получиш възмездие.

Той все повече се разпалваше, крачеше решително напред-назад, забрави за катедрата и очевидно влизаше в ритъм. Впусна се в двайсетминутна тирада върху наказателната правна система и нейното приложение в Мисисипи, и колко много изнасилвачи е пратил лично той, Руфъс Бъкли, в Парчман с доживотни присъди. Системата даваше резултат, защото хората в Мисисипи притежаваха достатъчно здрав разум да я накарат да работи, но тя би се сгромолясала, ако позволяха на хора като Карл Лий Хейли да приложат своя, по-кратка процедура и да започнат да раздават свое собствено правосъдие. Представете си само! Общество без закони, където убийците се разхождат на воля. Никаква полиция, никакви затвори, съдилища, дела и съдебни заседатели. Всеки за себе си.

Това е някаква подигравка, намали за миг темпото той. Карл Лий Хейли сега е тук, пред тях, и иска справедлив и безпристрастен процес, макар че сам не вярва в такива неща. Питайте майките на Били Рей Коб и Пийт Уилард. Питайте ги дали техните синове са имали възможност да се явят на честен процес.

Той млъкна, давайки възможност на съдебните заседатели и на залата да асимилират последното му изречение и да се замислят. Явно постигна целта си, защото всички погледи се насочиха към Карл Лий Хейли. В тях обаче липсваше състрадание. Джейк чистеше ноктите си с ножче и изглеждаше безкрайно отегчен. Бъкли се правеше, че прехвърля бележките си на катедрата, после си погледна часовника. Подхвана отново, този път с по-делови тон. Обвинението щеше да докаже, че Карл Лий Хейли внимателно е подготвил убийствата. Стоял е почти час в стаичката до стълбите, защото е знаел, че момчетата ще бъдат преведени оттам на път за ареста. Успял е да вмъкне автомат в съда. Бъкли отиде до масичката на съдебния секретар и вдигна автомата.

— Ето, това е оръжието! — обяви той драматично и го размаха. Постави го на катедрата и заобяснява, че Карл Лий Хейли внимателно го е избирал, защото е използвал същия вид автомат и е знаел как се убива с него. Обучавали са го да стреля с такъв автомат. Това оръжие е незаконно. То не може да се купи от магазините. Нужно е било да го намери отнякъде. Той е подготвил всичко до последната подробност.

Доказателството бе недвусмислено — ставаше дума за преднамерено, внимателно подготвяно, хладнокръвно убийство.

Ами помощник-шерифът Диуейн Луни? Ветеран с четиринайсетгодишен стаж. Семеен човек — един от най-добрите пазители на реда. Прострелян по време на служба от Карл Лий Хейли. Част от крака му е ампутирана. Каква е неговата вина? Може би защитата ще твърди, че е било случайност, че това няма значение? В Мисисипи такива доводи не се вземат под внимание.

За такова насилие, дами и господа, прошка не може да има. Решението трябва да бъде едно-единствено — виновен!

Всеки имаше по един час за встъпителното си слово. Окръжният прокурор не успя да устои на съблазънта да използва цялото това време и започна да се повтаря. Два пъти изгуби нишката, заклеймявайки уловката с временната невменяемост. Съдебните заседатели започнаха да се отегчават и да се оглеждат за по-интересни неща из залата. Художниците престанаха да рисуват, репортерите — да пишат, а Нуз седем-осем пъти си обърса очилата. Всеизвестно беше, че Нуз си бърше очилата, за да не задреме и да прогони скуката. Обикновено го правеше през цялото време. Джейк го бе наблюдавал как бърше стъклата с носна кърпа, вратовръзка или края на ризата, докато в същото време свидетели рухваха и се разплакваха, а адвокати крещяха и ръкомахаха един срещу друг. Той не пропускаше дума, възражение или хитрина; просто се отегчаваше от всичко, дори и при дело от такъв мащаб. Никога не задрямваше в съдебната зала, въпреки че понякога му се плачеше за сън. Вместо това си сваляше очилата, държеше ги срещу светлината, духаше и триеше, сякаш бяха покрити с грес, после ги нагласяше точно над брадавицата си. Най-много след пет минути те пак му се виждаха мръсни. Колкото повече каканижеше Бъкли, толкова по-мръсни ставаха.

Най-после, след час и половина, прокурорът млъкна и залата си отдъхна.

— Десет минути почивка — обяви Нуз и се понесе през вратата към мъжката тоалетна.

Джейк бе подготвил кратко встъпление, но след маратона на Бъкли реши да го съкрати още повече. И без това хората не обичаха адвокатите, особено бъбривите и многознайковците, които смятаха, че всеки незначителен детайл трябва да се повтори поне три пъти, а основните факти трябва да бъдат натъпкани и набити в главите на присъстващите чрез безкрайно повтаряне. Съдебните заседатели мразят адвокатите, които си пилеят времето, по две основни причини. Първо, не могат да им затворят устата. Заседателите са пленници. Извън съдебната зала човек може да наругае някой адвокат и да му затвори устата, но в ложата те са хванати натясно и им е забранено да говорят. Там могат да търсят спасение в спане, хъркане, гневни погледи, недоволство, поглеждане на часовника — в който и да е от дузината сигнали, които досадните юристи никога не забелязват. Второ, съдебните заседатели не обичат продължителните процеси. Казвайте каквото имате да казвате и да свършваме. Излагайте фактите, а ние сме готови с присъдата.

Джейк обясни това на клиента си по време на почивката.

— Съгласен съм. Карай по-кратко — рече Карл Лий.

Така и стана. Четиринайсет минути трая встъпителното слово на Джейк и заседателите поглъщаха всяка негова дума. Започна с дъщерите и колко особени същества са те. Колко са различни от момченцата и как имат нужда от особена закрила. Разказа им за своята малка Хана, за особената привързаност между баща и дъщеря, привързаност, която не може да се обясни, и чужди ръце там не могат да посягат. Призна, че се възхищава от мистър Бъкли и приписваната му способност да бъде толкова великодушен към всеки пиян извратен тип, който би могъл да изнасили дъщеря му. Той наистина е забележителен човек. Но на практика в състояние ли бяха те — и като съдебни заседатели, и като родители — да проявят такава загриженост, доверчивост и снизхождение, ако дъщерите им са изнасилени от двама пияни, натъпкани с наркотици брутални скотове, които са я вързали за едно дърво и…

— Възразявам — викна Бъкли.

— Приема се — изрева на свой ред Нуз.

Джейк не обърна внимание на виковете и кротко продължи. Помоли ги да се опитат да си представят сега, по време на процеса, как биха се чувствали, ако това е била тяхната дъщеря. Помоли ги да не осъждат Карл Лий Хейли, а да го върнат вкъщи на семейството му. И дума не отвори за някаква невменяемост. Те знаеха, че без това няма да се размине.

Много скоро той свърши и остави съдебните заседатели впечатлени от разликата в двата подхода.

— Това ли е всичко? — попита смаян Нуз.

Джейк кимна и седна до клиента си.

— Много добре. Мистър Бъкли, можете да призовете първия си свидетел.

— Обвинението призовава Кора Коб.

Мисис Коб влезе в залата, закле се и седна на свидетелския стол.

— Вие сте Кора Коб, нали? — попита Бъкли с пълен глас, намествайки катедрата близо до преградата.

— Да, сър.

— Къде живеете?

— На шосе номер три, Лейк Вилидж, окръг Форд.

— Вие ли сте майката на покойния Били Рей Коб?

— Да, сър — отговори тя и очите й се напълниха със сълзи. Беше селска жена, чийто мъж я бе изоставил, когато момчетата били още малки. Те се отгледали сами, а тя работела на две смени в малка фабрика за мебели между Карауей и Лейк Вилидж. Изтървала ги още като деца. Сега бе пет-десетгодишна, но се опитваше да изглежда на четирийсет с боядисаната си коса и грим, но лесно можеше да мине и за жена, подкарала шейсетте.

— Колко годишен бе синът ви, когато почина?

— На двайсет и три.

— Кога го видяхте жив за последен път?

— Няколко секунди преди да го убият.

— Къде го видяхте?

— Тук, в тази зала.

— Къде го убиха?

— Долу на стълбите.

— Чухте ли изстрелите, с които убиха сина ви?

— Да, сър — разплака се тя.

— Къде го видяхте за последен път?

— В погребалното бюро.

— В какво състояние беше?

— Беше мъртъв.

— Нямам повече въпроси — заяви Бъкли.

— Въпроси към свидетелката, мистър Бриганс?

Жената бе безобидна. Беше призована да установи, че жертвата наистина е мъртва, и да породи малко състрадание. С неговите въпроси нямаше да се постигне нищо особено и в други случаи той би я оставил на мира. Но Джейк съзря възможност, която не можеше да пропусне, възможност да се даде тон на целия процес, да се събудят Нуз, Бъкли и заседателите, да се отворят очите на всички. В действителност тя не бе чак толкова опечалена, в скръбта й имаше нещо престорено. Вероятно Бъкли я бе инструктирал да се разплаче, ако може.

— Само няколко въпроса — каза Джейк, мина зад Бъкли и Мъсгроув и отиде до катедрата. Окръжният прокурор изведнъж стана подозрителен.

— Мисис Коб, вярно ли е, че вашият син е бил съден за продажба на марихуана?

— Възразявам! — ревна Бъкли, скачайки прав. — Криминалното досие на жертвата няма нищо общо с този процес.

— Приема се!

— Благодаря, ваша светлост — каза учтиво Джейк, сякаш Нуз му бе сторил услуга.

Тя изтри очи и се разплака още по-силно.

— Казахте, че синът ви бил на двайсет и три, когато починал?

— Да.

— За тези двайсет и три години колко други деца е изнасилил?

— Възразявам! Възразявам! — крещеше Бъкли, размахваше ръце и гледаше отчаяно Нуз. Съдията също се развика:

— Приема се! Приема се! Отнемам ви думата, мистър Бриганс! Отнемам ви думата!

При тези крясъци мисис Коб избухна в сълзи и отчаяно се разрида. Успя Да задържи лицето си до микрофона и риданията й отекваха в притихналата зала.

— Отправете му предупреждение, ваша светлост — викна Бъкли. Лицето и очите му бяха сгърчени от гняв, а вратът му бе пурпурночервен.

— Оттеглям въпроса си — каза високо Джейк и се върна на мястото си.

— Евтин трик, Бриганс — измърмори Мъсгроув.

— Моля да го предупредите, ваша светлост — настоя Бъкли — и да наредите на съдебните заседатели да не вземат под внимание въпроса.

— Други въпроси? — попита Нуз.

— Не — отвърна Бъкли и се втурна към мястото на свидетелите с носна кърпа, за да успокоява мисис Коб, която бе заровила лице в ръцете си и се тресеше от ридания.

— Свободна сте, мисис Коб — каза Нуз. — Моля съдебният пристав да се погрижи за свидетелката.

Двамата с Бъкли я поведоха покрай ложата на заседателите. Тя ридаеше и виеше при всяка стъпка, изблиците й се усилваха колкото приближаваше задния вход и на вратата вече ревеше с пълно гърло.

Нуз бе впил яростен поглед в Джейк, докато в залата отново се възцари тишина. После се обърна към заседателите и каза:

— Моля да не вземате под внимание последния въпрос на мистър Бриганс.

— Защо го направи? — прошепна Карл Лий на адвоката си.

— После ще ти обясня.

— Обвинението призовава Ърнестин Уилард — обяви Бъкли с по-спокоен тон и малко по-колебливо.

Мисис Уилард бе доведена от стаята на свидетелите, положи клетва и зае мястото си.

— Вие сте Ърнестин Уилард, нали? — попита Бъкли.

— Да, сър — отговори тя с неуверен глас. И към нея животът се бе показал суров, но за разлика от мисис Коб тя бе запазила известно достойнство, с което будеше повече състрадание и доверие. Облеклото й бе скромно, но чисто и старателно изгладено. От косата й липсваше евтината черна боя, на която мисис Коб така много разчиташе, а по лицето й нямаше пластове грим. Когато се разплака, не беше за пред хората.

— Къде живеете?

— Край Лейк Вилидж.

— Пийт Уилард ваш син ли беше?

— Да, сър.

— Кога го видяхте жив за последен път?

— Тук, в тази зала, точно преди да го убият.

— Чухте ли изстрелите, които го покосиха?

— Да, сър.

— Къде го видяхте за последен път?

— В погребалното бюро.

— В какво състояние беше?

— Беше мъртъв. — Тя изтри сълзите си със салфетка.

— Много съжалявам — рече Бъкли. — Нямам повече въпроси — добави той, наблюдавайки внимателно Джейк.

— Вие имате ли въпроси? — попита Нуз, който също наблюдаваше подозрително Джейк.

— Само два.

— Мисис Уилард, аз съм Джейк Бриганс. — Той застана зад катедрата и я изгледа без състрадание. Тя кимна. — На колко години беше вашият син, когато почина?

— На двайсет и седем.

Бъкли издърпа назад стола си и седна на ръба, готов да скочи. Нуз свали очилата си и се наклони напред. Карл Лий наведе глава.

— През тези двайсет и седем години колко деца е изнасилил той?

— Възразявам! — скочи на крака Бъкли. — Възразявам! Възразявам!

— Приема се! Приема се! Приема се!

Виковете уплашиха мисис Уилард и тя се разплака още по-силно.

— Предупредете го, господин съдия! Той трябва да получи предупреждение!

— Оттеглям въпроса си — каза Джейк, връщайки се към мястото си.

— Това съвсем не е достатъчно! — Бъкли вдигна умолително ръце. — Той трябва да получи предупреждение!

— Елате в кабинета ми — разпореди се Нуз, освободи свидетелката и даде почивка до един часа.

Хари Рекс чакаше на балкона в кантората със сандвичи и кана с любимия коктейл маргарита. Джейк отказа и пи сок от грейпфрут. Елън искаше само чашка, една малка чашка, за да си успокояла нервите. За трети ден обедът се приготвяше от Дел и лично се носеше в кантората на Джейк. С почитанията на Кафето.

Ядяха лениво на балкона и наблюдаваха карнавала около сградата на съда. Хари Рекс настояваше да узнае какво е станало в кабинета. Джейк гризеше бисквита. Заяви, че искал да говори за всичко друго, само не за процеса.

— Какво стана в кабинета, по дяволите?

— Знаеш ли, че Кардиналите губят три игри, Роу Арк?

— Мислех, че четири.

— Какво стана в кабинета?

— Наистина ли искаш да научиш?

— Да!

— Добре. Първо трябва да отида до тоалетната. Като се върна, ще ти кажа. — Джейк излезе.

— Роу Арк, какво стана в кабинета?

— Нищо особено. Нуз яко притисна Джейк, но едва ли ще има последици. Бъкли жадуваше за кръв и Джейк каза, че сигурно ще се случи нещо такова, ако лицето на Бъкли стане още по-червено. Бъкли побесня и обвини Джейк, че съзнателно подстрекава съдебните заседатели. Джейк само му се усмихна и рече: „Съжалявам, губернаторе.“ Всеки път, когато го наречеше губернатор, Бъкли викваше към Нуз: „Той ме нарича губернатор, господин съдия, направете нещо.“ А Нуз повтаряше: „Моля ви, господа, очаквам да се държите като професионалисти.“ Джейк отвръщаше: „Благодаря ви, ваша светлост.“ После изчакваше да минат няколко минути и отново го наричаше губернатор.

— Той защо разплака двете възрастни жени?

— Това беше гениален ход, Хари Рекс. С него показа на съдебните заседатели, на Нуз, на Бъкли и на всички, че владее положението и не се страхува от никого. И първи нанесе удар. Бъкли така е пощръклял, че скоро няма да се успокои. Нуз уважава Джейк, защото Джейк не се бои от него. Заседателите са шокирани, но той ги разбуди и им показа, не чак дотам деликатно, че това е война. Гениален ход!

— И аз мисля така.

— С нищо не ни навреди. Ония жени трябваше да спечелят съчувствието на съдебните заседатели, но Джейк им напомни какво са извършили техните две сладки синчета, преди да умрат.

— Тия негодници.

— И да е имало някакво възмущение сред заседателите, ще го забравят, докато се изреди и последния свидетел.

— Джейк е чудесен, а?

— Добър е: Много е добър. Най-добрият, когото съм виждала на неговата възраст.

— Почакай да чуеш заключителната му реч. Слушал съм няколко. В състояние е да накара и един фелдфебел да се разчувства.

Джейк се върна и си сипа една малка маргарита. Само едничка, заради нервите. Хари Рекс се наливаше като каруцар.

Ози беше първият свидетел на обвинението следобед. Бъкли разгърна големи цветни планове на първия и втория етаж на съда и двамата проследиха всяка крачка от последния път на Коб и Уилард.

След това Бъкли извади десетина цветни снимки на Коб и Уилард, току-що покосени на стълбите. Бяха ужасяващи. Джейк бе виждал много снимки на мъртви тела и макар че, естествено, никое не бе приятно, не всички бяха толкова зловещи. Спомни си едно друго дело, когато жертвата бе застреляна в сърцето и просто бе паднала на верандата. Беше едър мускулест старец и куршумът бе останал вътре в тялото. Нямаше кръв, само малка дупка в дрехата и затворена рана в гръдния кош. Изглеждаше тъй, сякаш е заспал след преливане, като Лусиен. Сцената не бе ефектна и Бъкли не се гордееше с ония снимки. Не ги бе дал за увеличаване. Беше ги показал на заседателите, но изглеждаше недоволен, че са толкова „безкръвни“.

Повечето снимки обаче бяха ужасяващи и гадни, с оплискани в кръв стени и тавани, с разкъсани части от тялото, разпилени навсякъде. Областният прокурор държеше те да се увеличат и винаги ги прилагаше като доказателства, а после ги размахваше из съдебната зала и заедно със свидетеля описваха сцените. Накрая, когато любопитството надделееше у съдебните заседатели, Бъкли учтиво молеше съдията за разрешение да им ги покаже и съдията винаги се съгласяваше. Бъкли и останалите наблюдаваха внимателно лицата им, шокирани, ужасени, изкривени от погнуса. Джейк действително бе видял двама съдебни заседатели да повръщат при вида на няколко жестоко насечени трупа.

Подобни снимки оказваха страхотно въздействие, настройваха виделите ги, но бяха напълно допустими. „Доказателствени“ бе думата, използвана от Върховния съд. Според неговите решения те подпомагаха заседателите от деветдесет години насам. В Мисисипи се бе затвърдило убеждението, че фотосите на трупове, независимо от въздействието им върху заседателите, при всички положения са допустими.

Джейк бе виждал снимките на Коб и Уилард още преди седмици. Внесе обичайното възражение и получи обичайния отказ.

Бяха монтирани професионално върху дебели картони — нещо, до което областният прокурор не бе прибягвал по-рано. Той подаде първата снимка на Реба Бетс в ложата. На нея се виждаха главата и мозъкът на Уилард в близък план.

— Господи! — промълви тя и я побутна към следващия заседател, който я загледа ужасено. Подаваха си я един на друг, докато стигне и до резервите. Бъкли я прибра и поднесе на Реба следващата. Ритуалът продължи половин час, докато всички снимки се върнаха при областния прокурор.

След това той сграбчи автомата и го тикна към Ози.

— Можете ли да идентифицирате това?

— Да, това е оръжието, намерено на мястото на престъплението.

— Кой го намери?

— Аз.

— И какво направихте с него?

— Увих го в пластмасова торба и го поставих в сейфа на полицейското. Стоя заключено там, докато го предадох на мистър Лейърд от криминалната лаборатория в Джаксън.

— Ваша светлост, обвинението предлага оръжието, веществено доказателство С–13, да се приложи към свидетелските показания — каза Бъкли, размахвайки автомата.

— Не възразявам — каза Джейк.

— Нямаме повече въпроси към този свидетел — заяви Бъкли.

— Защитата има ли въпроси?

Джейк прелистваше бележките си, крачейки бавно към катедрата. Имаше няколко въпроса към приятеля си.

— Шерифе, вие ли арестувахте Били Рей Коб и Пийт Уилард?

Бъкли отмести стола си назад и закрепи обемистата си снага на ръба, готов, ако се наложи, да скочи и да закрещи.

— Да, аз.

— По каква причина?

— За изнасилване на Тоня Хейли — отвърна делово шерифът.

— На колко години беше тя, когато бе изнасилена от Коб и Уилард?

— На десет.

— Шерифе, вярно ли е, че Пийт Уилард е направил писмено признание, че…

— Протестирам! Протестирам, ваша светлост! Това е недопустимо и мистър Бриганс го знае.

Ози кимаше утвърдително, докато траеше протестът.

— Приема се.

— Моля въпросът да бъде заличен от протокола и да се нареди на съдебните заседатели да не го вземат под внимание. — Бъкли се тресеше целият.

— Оттеглям въпроса — усмихна се Джейк.

— Моля последният въпрос на мистър Бриганс да не се взема под внимание — нареди Нуз на съдебните заседатели.

— Нямам повече въпроси — каза Джейк.

— Допълнителни въпроси, мистър Бъкли?

— Не, сър.

— Много добре. Шерифе, свободен сте.

Следващият свидетел бе експерт по отпечатъци от Вашингтон, който цял час обясняваше на съдебните заседатели това, което те знаеха от седмици. Драматичното му заключение непоколебимо потвърди идентичността на отпечатъците по автомата с тези на Карл Лий Хейли. След това дойде ред на експерта по балистика от щатската лаборатория по криминалистика, чиито показания бяха не по-малко отегчителни й безсмислени от тези на предшественика му. Да, без всякакво съмнение частиците от куршуми, открити на мястото на престъплението, са от автомата, който се намира на масата. Това било окончателното му заключение, подкрепено от чертежи и диаграми, и на Бъкли му бе необходим още час, за да стигне тази информация до заседателите. Прокурорска презастраховка, както го наричаше Джейк; слабост, характерна за всички прокурори.

Защитата нямаше въпроси към двамата експерти и в пет и петнайсет Нуз каза довиждане на съдебните заседатели с изричното нареждане да не обсъждат делото. Те учтиво кимаха, изнизвайки се от залата. После той удари чукчето и обяви, че заседанието на следващия ден е от девет часа.