Джон Гришам
Време да убиваш (27)

27

Понеделник, петнайсети юли. Една седмица до процеса. През почивните дни бързо се разчу, че делото ще се гледа в Клантън, и градецът започна да се тъкми за спектакъла. Телефоните в трите хотела прегряха — журналистите и техните екипи потвърждаваха резервациите. Заведенията тръпнеха в очакване. Група от Окръжната служба по поддръжката се развъртя из съдебната зала след закуска — боядисваха и лъскаха. Ози изпрати затворници градинари с косачките. Старците под паметника на падналите във Виетнамската война дялкаха замислено и наблюдаваха суетнята. Затворникът с облекчен режим, който ръководеше градинарските работи, ги помоли да плюят тютюна в тревата, а не на тротоара. Пратиха го по дяволите. Гъстата сочна трева бе поръсена с допълнителен слой тор и една дузина пръскани съскаха и ръсеха вода от девет часа сутринта.

В десет температурата бе трийсет и пет градуса. Търговците от дюкянчетата край площада отвориха врати, за да нахлуе влагата, и включиха вентилаторите по таваните. Обадиха се в Мемфис, Джаксън и Чикаго за стока, която да продават на специални цени през следващата седмица.

Нуз позвъни на Джийн Гилеспи, чиновничката от съда, късно в петък следобед и я уведоми, че процесът ще се състои в нейната съдебна зала. Нареди й да призове сто и петдесет евентуални съдебни заседатели. Защитата бе настояла за разширен състав, от който да се изберат дванайсет, и Нуз се бе съгласил. Джийн и две помощнички прекараха цялата събота, ровейки из регистрационните дневници, за да изберат потенциални съдебни заседатели. Следвайки специалните указания на Нуз, те отстраниха всички над шейсет и пет години. Бяха избрани хиляда имена и всяко от тях, заедно с адреса, бе вписано на малка индекс-карта и сложено в един кашон. След това двете помощнички се редуваха да вадят произволно карти от кашона. Едната беше бяла, другата — черна. Всяка вадеше картата със затворени очи и я поставяше върху сгъваема маса наред с другите. Когато броят им стана сто и петдесет, преустановиха тегленето и съставиха един голям списък. Сред тях бяха бъдещите съдебни заседатели по делото „Хейли“. Всяка стъпка по техния избор бе внимателно ръководена от почитаемия Омар Нуз, който знаеше какво върши. Ако съдебните заседатели бяха само бели и осъдеха Хейли, а след това определяха смъртно наказание — тогава всяка най-малка подробност при избора на тези съдебни заседатели щеше да бъде обект на обжалване. Сблъсквал се беше преди с подобна ситуация и всичките му решения бяха анулирани. Този път нямаше да допусне подобно нещо.

Името и адресът на всеки от съдебните заседатели бяха преписани от големия списък върху отделна призовка. Купът призовки се пазеха под ключ в канцеларията на Джийн до осем часа в понеделник сутринта, когато шериф Ози Уолс дойде в съда. Той пи кафе с Джийн и получи нейните инструкции.

— Съдията Нуз държи тези указания да бъдат връчени днес между четири следобед и полунощ.

— Добре.

— Съдебните заседатели трябва да се явят в залата точно в девет следващия понеделник.

— Ясно.

— В призовките не се споменават името и процесът, така че на хората не трябва да се съобщава нищо.

— Предполагам, че ще знаят.

— Сигурно, но Нуз беше категоричен. Твоите хора не трябва да говорят нищо за делото, когато връчват призовките. Имената на съдебните заседатели се пазят в най-строга тайна, поне до сряда. Не питай защо — нареждане на Нуз.

Ози прелисти купа с призовки.

— Колко са тук?

— Сто и петдесет.

— Сто и петдесет! Защо толкова много?

— Делото е важно. Нареждане на Нуз.

— Ще трябва да ангажирам всичките си хора, за да ги разнесем.

— Съжалявам.

— Е, добре. Щом така желае негова светлост.

Ози си тръгна и след секунди Джейк вече бе застанал пред гишето, флиртуваше със секретарките и се усмихваше на Джий Гилеспи. Последва я в канцеларията й. Затвори вратата. Тя се скри зад бюрото си. Той продължаваше да се усмихва.

— Знам защо си тук — рече мрачно тя, — но няма да го получиш.

— Дай ми списъка, Джийн.

— До сряда — изключено. Така нареди Нуз.

— До сряда? Защо до сряда?

— Не знам. Омар обаче беше категоричен.

— Дай ми го, Джийн.

— Джейк, не мога. Искаш да ми докараш неприятности ли?

— Няма да имаш неприятности, защото никой няма да научи. Знаеш как умея да пазя тайна. — Той вече не се усмихваше. — Джийн, дай ми списъка, дявол да го вземе.

— Джейк, разбери, че не мога.

— Трябва ми, и то веднага. Не мога да чакам до сряда. Имам много работа.

— Няма да бъде честно спрямо Бъкли — каза безпомощно тя.

— Майната му на Бъкли. Да не мислиш, че играе честно? Той е влечуго и ти го мразиш не по-малко от мен.

— Може би и повече.

— Дай ми списъка, Джийн.

— Слушай, Джейк, винаги сме били близки. Мисля за теб повече, отколкото за другите адвокати. Когато синът ми загази, на теб се обаждам, нали? Вярвам ти и искам да спечелиш това дело. Но не мога да пренебрегна нарежданията на съдията.

— Кой ти помогна да те изберат последния път, аз или Бъкли?

— Недей, Джейк.

— Кой спаси сина ти от затвора, аз или Бъкли?

— Моля те.

— Кой се опита да вкара сина ти в затвора, Бъкли или аз?

— Не е честно, Джейк.

— Кой се застъпи за мъжа ти, когато всички, абсолютно всички в църквата настояваха да бъде изхвърлен, защото сметките не излизаха?

— Тук не става дума за лоялност, Джейк. Обичам и теб, и Хана, и Карла, но не мога да го направя.

Джейк затръшна вратата и изскочи от канцеларията, а Джийн седна на бюрото и избърса сълзите от бузите си.

В десет сутринта Хари Рекс връхлетя в кантората на Джейк и хвърли на писалището му екземпляр от списъка.

„Не питай“ заяви той. До всяко име бе отбелязал по нещо: „Не знам“, „Бивш клиент — мрази негрите“ или „Работи в обувната фабрика, може да се окаже подходящ“.

Джейк бавно прочете всяко име, опитвайки се да го свърже с лице или репутация. Нищо друго, само имена. Без адрес, възраст, професия. Само имена. Учителят му от четвърти клас в Карауей. Една от приятелките на майка му от Гардън Клъб. Бивш клиент, крадец на дребно. Познат от църквата. Постоянен посетител на Кафето. Богат фермер. Повечето от имената му се струваха на бели. Видя и Уили Мей Джоунс, Лерой Уошингтън, Рузвелт Тъкър, Буси Лу Бийн и неколцина други чернокожи. Но списъкът изглеждаше ужасяващо бял. Познаваше най-много трийсет души.

— Какво мислиш? — попита Хари Рекс.

— Трудно е да се каже. Повечето са бели, но това можеше да се очаква. Откъде го задигна?

— Не питай. Отбелязал съм по нещичко върху двайсет и шест имена. Това е всичко, което мога да направя. Останалите не ги познавам.

— Ти си истински приятел, Хари Рекс.

— Аз съм върхът. Готов ли си за процеса?

— Не още. Но открих тайно оръжие.

— Какво е то?

— По-нататък ще се запознаеш с нея.

— С нея ли?

— Да. Зает ли си в сряда вечерта?

— Май не съм. Защо?

— Добре. Ела тук в осем. Лусиен също ще дойде. Може би още един-двама. Искам да се съберем за няколко часа и да обсъдим съдебните заседатели. Трябва да си изградим образа на предпочитания заседател и оттам да тръгнем. Ще обсъдим всяко име и се надявам да идентифицираме повечето от тези хора.

— Звучи забавно. Ще дойда. Какъв е твоят предпочитан заседател?

— Не мога да кажа точно. Мисля, че идеята за отмъщение би допаднала на белите расисти. Автомати, насилие, закрила на жени. Ще бъдат във възторг. Но моят човек е чернокож и е убил двама от техните.

— Съгласен съм. Аз бих избягвал жените. Те не съчувстват на изнасилваните, но ценят по-високо живота. Жените не могат да проумеят, че някой ще вземе автомата и ще пръсне черепите на други двама. Аз и ти го разбираме, защото сме бащи. Това ни е по вкуса. Насилието и кръвта не ни разкисват. Ние се възхищаваме от постъпката му. Трябва да намериш неколцина като нас за съдебни заседатели. Млади и образовани бащи.

— Хм, интересно. Лусиен пък твърди, че предпочита жените, защото са по-способни на съчувствие.

— Не съм на това мнение. Познавам жени, които биха ти прерязали гърлото, ако им се изпречиш на пътя.

— Някои от твоите клиентки ли?

— Да, едната е в списъка. Франсис Бърдийн. Избери я и аз ще й кажа как да гласува.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Тя ще направи каквото й кажа.

— Можеш ли да дойдеш в съда в понеделник? Искам да наблюдаваш съдебните заседатели по време на избора, а после да ми помогнеш за дванайсетте.

— Няма да го пропусна.

Джейк чу гласове отдолу и сложи пръст на устните си. Нададе ухо, после се усмихна и направи знак на Хари Рекс да го последва. Качиха се на пръсти по стълбата и се заслушаха в суматохата край бюрото на Етъл.

— Вие, разбира се, не работите тук — настояваше Етъл.

— Аз, разбира се, работя тук. Джейк Бриганс, който, мисля, е ваш шеф, ме назначи в събота.

— За каква ви назначи?

— За юридически сътрудник.

— С мен не го е обсъждал.

— Той го обсъди с мен и ми предложи мястото.

— Колко ще ви плаща?

— Стотарка на час.

— Боже господи! Първо трябва да говоря с него.

— Аз вече говорих с него, Етъл.

— За вас съм мисис Туити. — Етъл я изгледа критично от глава до пети. Избелели джинси, евтини мокасини, без чорапи, широка бяла памучна риза и — нямаше никакво съмнение — нищо под нея. — Не сте облечена подходящо за тази кантора. Облечена сте… направо неприлично.

Хари Рекс повдигна вежди и се ухили на Джейк.

— Моят шеф, който се явява и ваш шеф, ми каза, че мога да ходя така.

— Не ви ли се струва, че нещо сте забравили?

— Джейк ми позволи да го забравя. Каза, че вие не сте слагали сутиен от двайсет години. Каза, че повечето жени в Клантън ходят без сутиен, затова оставих моя вкъщи.

— Какво ви каза? — изпищя Етъл, скръстила ръце пред гърдите си.

— Джейк горе ли е? — попита делово Елън.

— Да, ще му се обадя.

— Не си правете труда.

Джейк и Хари Рекс се вмъкнаха в големия кабинет и зачакаха новата помощничка. Тя влезе, мъкнейки огромна чанта.

— Добро утро, Роу Арк — каза Джейк. — Запознай се с един добър приятел, Хари Рекс Вонър.

Хари Рекс се ръкува и впери поглед в розата й.

— Радвам се да се запознаем. Как е първото ви име?

— Елън.

— Наричай я Роу Арк — каза Джейк. — Тя ще работи е мен до края на делото „Хейли“.

— Чудесно! — Хари Рекс не откъсваше поглед от нея.

— Хари Рекс е местен адвокат, Роу Арк, един от многото, на когото не трябва да вярваш.

— За какъв дявол си назначил сътрудник жена? — попита безцеремонно Хари Рекс.

— Роу Арк е гений по наказателно право, каквито са повечето студенти в трети курс. Освен това тя работи много евтино.

— Да не би да имате нещо против жените, сър?

— Не, мис. Обичам ги. Женил съм се за четири.

— Хари Рекс е най-противният адвокат по разводите в окръг Форд — обясни Джейк. — Всъщност той е най-противният адвокат въобще. А ако се задълбочим, той е най-противният човек, когото познавам.

— Благодаря — каза Хари Рекс и успя най-накрая да откъсне погледа си от нея.

Тя оглеждаше огромните му, мръсни, подпетени, протрити мокасини, раираните найлонови чорапи, провиснали и набрани около глезените, омачканите кафеникави панталони, целите в лекета, оръфаното тъмносиньо сако, яркорозовата плетена вратовръзка, която стигаше до средата на гърдите му, и каза:

— Намирам, че е симпатяга.

— Ако речеш, те правя съпруга номер пет.

— Привличането е само физическо — отвърна тя.

— Дайте да се разберем — обади се Джейк. — В тази кантора, след като Лусиен си отиде, сексът е нещо непозволено.

— Много неща си отидоха с Лусиен — рече Хари Рекс.

— Кой е този Лусиен?

Джейк и Хари Рекс се спогледаха.

— Много скоро ще се запознаеш с него — обясни Джейк.

— Секретарката ти е сладурана — каза Елън.

— Знаех си аз, че ще си допаднете. Когато я опознаеш, ще видиш, че е душа човек.

— Колко време ще ми трябва?

— Знам я от двайсет години — каза Хари Рекс — и все още чакам.

— Как вървят работите? — попита Джейк.

— Бавно. Има една дузина дела на база решението Макнотън и всички са огромни. Прегледала съм ги почти половината. Мислех да работя тук цял ден, ако, разбира се, оня разярен бик долу не ме нападне.

— Аз ще се заема с нея — каза Джейк.

— Радвам се, че се запознахме, Роу Арк. — Хари Рекс се запъти към вратата. — Ще се видим пак.

— Благодаря ти, Хари Рекс — каза Джейк. — Ще се видим в сряда вечер.

Калният и чакълест паркинг пред кръчмата на Танк беше препълнен, когато Джейк най-сетне я откри след залез слънце. По-рано не бе имал повод да идва тук и сега не бе очарован от вида й. Беше съвсем скрита, встрани от черния път, на шест мили от Клантън. Паркира далеч от малката постройка и се зачуди дали да не остави запален двигателя, ако Танк не е вътре и се наложи бързо да офейка. Почти веднага се отказа от глупавата идея, защото си обичаше колата и бе не само вероятно, но и напълно възможно някой да я задигне. Заключи я, провери всичко повторно, почти убеден, че цялата или част от нея ще липсва, когато се върне.

Джубоксът гърмеше през отворените прозорци, стори му се, че чува как се чупи бутилка на пода, в маса или в нечия глава. Поколеба се и реши да си тръгва. Не, не беше важно. Джейк пое дълбоко дъх и отвори разнебитената дървена врата.

В същия миг четирийсет чифта черни очи се впиха в нещастното, объркало се бяло момче със сако и вратовръзка, което премигваше и се опитваше да пробие с поглед безкрайната чернилка на тяхната кръчма. Беше се изправил вдървен до вратата и отчаяно диреше приятелско лице. Не можа да открие. Майкъл Джексън свърши точно навреме песента си и в кръчмата се възцари тишина. Джейк стоеше плътно до вратата. После кимна, усмихна се и се опита да се държи непринудено. Усмивката му остана несподелена.

Внезапно иззад бара нещо се размърда и коленете на Джейк се разтрепераха.

— Джейк! Джейк! — викна някой. Това бяха най-прекрасните думи, които някога бе чувал. Съзря зад бара приятеля си Танк, който свали престилката и се запъти към него. Стиснаха си ръце дружески. — Какво те води насам?

— Трябва да поговоря с теб за минутка. Може ли да излезем отвън?

— Дадено. Какво има?

— Дошъл съм по работа.

Танк щракна ключа на лампата до вратата.

— Ей, слушайте, тоя тук е адвокатът на Карл Лий Хейли, Джейк Бриганс. Мой добър приятел. Да го поздравим, а?

Малкото помещение се разтресе от овации. Неколцина до бара сграбиха Джейк и му застискаха ръката. Танк издърпа едно чекмедже под бара и измъкна цяла шепа визитни картички на Джейк, които раздаде наоколо като бонбони. Джейк вече дишаше нормално и лицето му възвърна цвета си.

Навън се облегнаха на капака на жълтия кадилак на Танк. От прозореца долиташе Лайънъл Ричи и ония вътре подновиха заниманията си. Джейк подаде на Танк екземпляр от списъка.

— Прегледай всяко име. Виж колко от тях познаваш. Поразпитай и разбери всичко, което можеш.

Танк приближи листовете до очите си. Светлината от рекламата на прозореца струеше над рамото му.

— Колко от тия са черни?

— Ти ще ми кажеш. Затова искам да им хвърлиш едно око. Отбележи чернокожите. Ако не си сигурен, опитай се да разбереш. Ако познаваш някого от белите, напиши го.

— Радвам се да помогна, Джейк. Това не е незаконно, нали?

— Не е, но не казвай никому. Искам го до сряда сутринта.

— Имаш го.

Танк прибра последния екземпляр и Джейк тръгна към кантората си. Беше почти десет. Етъл бе преписала списъка от екземпляра на Хари Рекс и една дузина копия бяха връчени лично на подбрани, верни приятели. Лусиен, Стан Аткавидж, Танк, Дел от Кафето, един адвокат от Карауей на име Робанд Айсъм и няколко други.

На две-три мили от кръчмата се намираше малка, спретната белосана къщичка, където Етъл и Бил Туити живееха почти от четирийсет години. Хубав дом с хубави спомени за отгледани деца, които се бяха пръснали из северните щати. Малоумният син — този, който много приличаше на Лусиен, живееше по известни причини в Маями. Сега къщата бе утихнала. Бъд не работеше от години, от първия си удар през седемдесет и пета. Последва инфаркт, после два други, по-тежки удара и няколко по-слаби. Дните му бяха преброени и той отдавна се бе примирил с факта, че фаталният край ще го завари на предната тераса, докато бели зелен боб. На това и се надяваше.

В понеделник вечерта той седеше на терасата и слушаше бейзболен мач по радиото. Етъл шеташе из кухнята. Тъкмо когато Кардиналите водеха и бяха на ред, той чу шум край къщата. Намали звука. Сигурно бе някое куче. Шумът се повтори. Стана и пристъпи към края на терасата. Внезапно една огромна фигура, облечена цялата в черно, с лице, отвратително нашарено е червено, бяло и черно — цветовете на войната, — изскочи от храстите, хвърли се върху Бъд и го повали надолу. Мъчителният му вик не се чу в кухнята. Изскочи още един и двамата повлякоха стареца към стълбата, която водеше към предната веранда. Единият го бе сграбчил под мишниците, а другият сипеше тежки удари по омекналия му корем и разкървавеното лице. След секунди Бъд бе в безсъзнание.

Етъл дочу шума и забърза към предната врата. Третият от бандата я докопа, изви плътно ръцете й отзад и огромната му лапа стисна гърлото й. Не можеше да крещи, нито да помръдне. Остана неподвижна на терасата, вцепенена от ужас, докато двамата гангстери долу пребиваха мъжа й. На тротоара отпред, на десетина крачки от мястото на бруталния побой, стояха три фигури с развети бели роби на червени ивици и високи бели и заострени качулки, от които се спускаха червено-бели маски, прикриващи лицата им. Тримата изплуваха от тъмнината — наблюдаваха сцената като тримата мъдреци в библейската ясла.

След една дълга, мъчителна минута ударите станаха монотонни.

— Достатъчно — рече водачът в центъра. Тримата терористи в черно хукнаха. Етъл се втурна надолу по стъпалата, после се хвърли върху пребития си съпруг. Тримата в бяло също изчезнаха.

Когато Джейк си тръгна от болницата в полунощ, Бъд все още дишаше, но никой не вярваше, че ще оживее. Освен счупените кости бе изкарал нов масивен инфаркт. Етъл изпадна в истерия и обвини Джейк за всичко.

— Ти каза, че няма никаква опасност! — крещеше тя. — Иди и го кажи на мъжа ми! Ти си виновен за всичко!

Слушаше виковете, несвързаните й думи и смущението му се превърна в гняв. Обходи с поглед малката чакалня, пълна с приятели и роднини. Всички погледи бяха вперени в него. Да, говореха сякаш те, ти си виновен за всичко!