Джон Гришам
Време да убиваш (23)

23

Направо бе жестоко да се откаже от репортерите. Те следваха Джейк по петите през Вашингтон Стрийт, но той се отърва със своето „Не желая да коментирам“ и потърси убежище в кантората си. Безстрашен фотограф от „Нюзуйк“ успя да проникне и попита Джейк дали би позволил една снимка. Джейк притегна вратовръзката си и въведе фотографа в приемната, където позира мълчаливо, според съдебните предписания. Фотографът му благодари и си тръгна.

— Мога ли да ви отнема няколко минути? — попита внимателно Етъл, когато шефът й се запъти към стълбата.

— Разбира се.

— Защо не седнете? Налага се да поговорим.

Най-после тя напуска, помисли си Джейк, сядайки до прозореца.

— За какво става дума?

— За пари.

— Ти си най-добре платената секретарка на адвокат в града. Преди три месеца получи повишение на заплатата.

— Не става дума за мен. Моля да ме изслушате. Нямате достатъчно пари в банката, за да платите сметките от този месец. Юни почти изтече, а целият ни чист доход е хиляда и седемстотин долара.

Джейк притвори очи и разтри чело.

— Погледнете тези сметки — каза тя и развя сноп фактури. — За четири хиляди. Как бих могла да ги платя?

— Колко има в банката?

— До петък — хиляда и деветстотин. Тази сутрин нищо не е пристигало.

— Нищо ли?

— Нито цент.

— Какво стана с плащането по делото Лифорд? Това са три хиляди за хонорари.

Етъл поклати глава.

— Мистър Бриганс, делото не е приключено. Мистър Лифорд не е подписал документа за отстъпване на правата. Трябваше да получите парите, като станете собственик на къщата му. Това беше преди три седмици, не си ли спомняте?

— Не, не си спомням. А какво стана с договора на Бък Брит? Това са хиляда долара.

— Чекът му няма покритие. Банката го върна и той стои на бюрото ви от две седмици.

Тя млъкна и пое дълбоко дъх.

— Вие вече не приемате клиенти. Не отговаряте на телефона…

— Недей да ме поучаваш, Етъл!

— С всички сметки сте изостанали по месец и повече. Откакто се захванахте с делото „Хейли“, за вас друго не съществува. То ви стана мания. И ще ни разори.

— Нас? Колко пъти не съм ти плащал, Етъл? Колко просрочени сметки имаш? Кажи де!

— Няколко.

— Но не повече от нормалното, нали?

— Добре, а какво ще стане следващия месец? Процесът е след четири седмици.

— Млъквай, Етъл. Престани вече! Ако не изтрайваш на напрежението, напусни. Ако не можеш да си държиш устата затворена, тогава си уволнена.

— Искате да ме уволните, така ли?

— Изобщо няма такова Нещо.

Тя беше жилава и непреклонна жена. От четиринайсетте години служба при Лусиен тялото й бе станало жилаво, а волята — непреклонна, но все пак си оставаше жена. Устните й се разтрепераха, а очите й се навлажниха. Тя сведе глава.

— Съжалявам — измърмори. — Разтревожена съм.

— За какво?

— За мен и Бъд. Много е болен. Кръвното му непрекъснато се вдига. Особено когато звънят по телефона. За пет години изкара три удара, очаквам нов всеки момент. Той се страхува. И двамата се страхуваме.

— Колко пъти се обаждаха?

— Няколко. Заплашват, че ще ни подпалят къщата или ще я взривят. Повтарят, че знаят къде живеем и ако Хейли бъде оправдан, ще я подпалят или ще ни турят динамит, когато спим. Неколцина заплашиха, че ще ни убият. Просто не си струва.

— Може би трябва да напуснеш.

— И да умрем от глад? Знаете, Бъд не работи от десет години. Къде ще си намеря работа?

— Виж какво, Етъл, и мен ме заплашват. Но не го възприемам сериозно. Обещах на Карла, че ще се откажа от делото, ако то поставя под заплаха семейството ми, и това трябва да ти говори достатъчно. Успокойте се, и ти, и Бъд. Тия заплахи са вятър работа. Тук е пълно с откачени.

— Точно това ме тревожи. Има хора достатъчно луди, за да предприемат нещо.

— Прекалено внимание им отделяш. Ще кажа на Ози да понаглежда по-често вашата къща.

— Ще го направите ли?

— Разбира се. Те държат под око моята. Давам ти дума, Етъл, няма за какво да се тревожиш. Това сигурно са някакви хлапетии.

— Извинявайте, че се разплаках, съжалявам, че съм толкова избухлива напоследък — избърса очи тя.

Ти си избухлива от четирийсет години, помисли си Джейк.

— Няма нищо.

— А какво ще правим с тези? — посочи фактурите тя.

— Ще намеря пари. Не се безпокой.

Уили Хейстингс изкара втората смяна до десет вечерта и тръгна направо за къщата на Хейли. Негов ред бе да спи на кушетката. Всяка нощ някой спеше на кушетката у Гуен — брат, братовчед, приятел. Сряда вечер бе негов ред.

Беше невъзможно да заспи при светнати лампи. Тоня въобще не се приближаваше до леглото, ако всички лампи в къщата не бяха запалени. Ония мъже сигурно били в тъмното и я причаквали. Виждала ги много пъти как пълзят по пода към леглото й или се спотайват в килерите. Чувала гласовете им под прозореца си и виждала налетите им с кръв очи да я дебнат как си ляга. Чувала шумове по тавана, приличали й на тежките каубойски ботуши, с които я бяха ритали. Била сигурна, че са горе, чакали всички да заспят, за да слязат и да я отведат отново в гората. Един път в седмицата майка й и най-големият й брат се качваха по сгъваемата стълба и оглеждаха тавана с фенерче и пистолет.

Не можеше да има тъмна стая в къщата. Една нощ, когато лежеше с широко отворени очи до майка си, крушката в коридора изгоря. Тоня пищя с всички сили, докато братът на Гуен не отиде с колата до Клантън да купи няколко крушки от денонощния магазин.

Спеше е майка си, която по цели часове я притискаше до себе си, за да изчезнат демоните и тя да се унесе. Отначало лампите дразнеха Гуен, но след пет седмици вече подремваше някой и друг час. Малкото телце до нея шаваше и подскачаше дори в съня си.

Уили каза „добър вечер“ на момчетата и целуна Тоня. Показа й пистолета си и обеща да стои буден на кушетката. Обиколи къщата и провери килерите. Тоня се успокои, легна до майка си, впери очи в тавана и тихичко заплака.

Към полунощ Уили си събу обувките и се отпусна на кушетката. Свали кобура и сложи пистолета на земята. Почти беше заспал, когато чу писък. Ужасяващ, пронизителен писък на дете, което изтезават. Грабна пистолета и хукна към спалнята. Тоня бе седнала в леглото, с лице към стената, пищеше и се тресеше. Видяла ги през прозореца, чакали я. Гуен я прегърна. Трите момчета дотичаха до леглото и я загледаха безпомощно. Карл Лий младши отиде до прозореца, но не видя никого. Това се повтаряше безброй пъти през тези пет седмици и те знаеха, че нищо не може да се направи.

Гуен я утеши и внимателно положи главицата й върху възглавницата.

— Няма нищо, детето ми, мама е тук, и чичо Уили е тук. Никой няма да те вземе. Всичко е наред, детенцето ми.

Тоня искаше чичо Уили да седне под прозореца с пистолета си и момчетата да спят на пода около леглото й. Всички заеха местата си. Тя застена жално, после се успокои и притихна.

Уили седя на пода до прозореца, докато всички заспаха. После отнесе момчетата едно по едно до леглата им, седна под нейния прозорец и зачака изгрева.

Джейк и Аткавидж се срещнаха за обяд в петък при Клод. Поръчаха си ребра и салата от зеле. Заведението бе претъпкано както обикновено и за първи път от четири седмици нямаше непознати лица. Обичайните посетители бъбреха и разменяха клюки както преди. Клод бе в чудесна форма — викаше, хокаше и ругаеше заседаващата се клиентела. Той бе от онази рядка порода, чиито ругатни забавляваха потърпевшите.

Аткавидж бе присъствал на съдебното заседание и бе готов да даде показания, ако се наложеше. Банката се бе възпротивила, затова Джейк не искаше да му докарва неприятности. Банкерите изпитваха инстинктивен страх от съдилищата и Джейк се възхищаваше от своя приятел, който превъзмогваше параноята си, за да присъства на заседанието. С тази си постъпка стана първият банков чиновник в историята на окръг Форд, който доброволно, без призовка, се бе появил в съда по време на сесия. Джейк се гордееше с него.

Клод препускаше наоколо и им заяви, че имат десет минути, затова да млъкват и да ядат. Джейк приключи с едно ребро и обърса лице.

— Виж какво, Стан, като говорим за заеми, трябват ми пет хиляди за три месеца, без гаранция.

— Кой е говорил нещо за заеми?

— Ти спомена нещо за банките.

— Мисля, че разпъвахме Бъкли на кръст. Много ми беше забавно.

— Не трябва да критикуваш, Стан. Тоя навик лесно се придобива, но да се отървеш от него е невъзможно. Лишава душата от нейната специфичност.

— Ужасно съжалявам. Ще ми простиш ли някога?

— За заема ли?

— Добре де. За какво ти е?

— Има ли някакво значение?

— Какво искаш да кажеш с това „има ли някакво значение“?

— Слушай, Стан, единственото, за което би трябвало да се безпокоиш, е дали ще мога да ти върна парите след три месеца.

— Така да бъде. Ще можеш ли да ми върнеш парите след три месеца?

— Уместен въпрос. Разбира се, че ще мога.

— Хейли май ще те докара до просяшка тояга, а? — усмихна се банкерът.

— Така е — призна Джейк. — Невъзможно е да се заловя с нещо друго. Процесът е след три седмици и дотогава не мога да правя нищо допълнително.

— Колко ще изкараш от това дело?

— Деветстотин в брой. Целият хонорар е десет хиляди.

— Деветстотин долара?

— Да, не си ли спомняш, че той не успя да вземе заем срещу земята си.

— Евтино си се продал.

— Естествено, ако ти беше дал заем на Карл Лий срещу земята му, нямаше да се наложи аз да искам заем.

— Предпочитам да дам на теб.

— Чудесно. Кога ще получа чека?

— Много си припрян.

— Знам ви аз колко време отива с вашите комисии по заемите, финансови ревизори, тук вицепрезиденти, там вицепрезиденти и накрая някой вицепрезидент може би ще одобри заема ми след месец-два, ако така пише в сборника с разпоредбите и ако сте в подходящо настроение. Знам ви как действате.

— За три часа добре ли е? — погледна часовника си Аткавидж.

— Мисля, че е добре.

— Без гаранция?

Джейк си обърса устата и се наведе напред. Заговори тихо:

— Къщата ми е архитектурен паметник и си има забележителни ипотеки, пък и ти имаш запазени права върху колата ми до изплащането на дълга, така ли е? Ще ти дам първата ипотека, но ако се опиташ да я обявиш за просрочена, ще те убия. За каква гаранция говориш?

— Извинявай, че попитах.

— Кога ще получа чека?

— В три следобед.

Появи се Клод и напълни отново чашите е чай.

— Имате пет минути — каза високо той.

— Осем — отвърна Джейк.

— Слушай какво, големецо — захили се Клод. — Това тук не ти е съдебна зала и снимката ти във вестника не струва и два цента при мен. Казах пет.

— Още по-добре. И без това ребрата ми бяха жилави.

— Не виждам да си оставил нещо в чинията.

— Как няма да ги изям при тази цена?

— Ако продължаваш да се оплакваш, ще станат и още по-скъпи.

— Тръгваме — изправи се Аткавидж и хвърли един долар на масата.

В неделя следобед семейство Хейли се хранеха под дървото, далеч от блъсканицата около баскетболния кош. Настъпили бяха първите летни горещини и тежка, лепкава влага се стелеше ниско над земята, прониквайки навсякъде. Гуен трепеше мухите, докато децата и баща им ядяха топли пържени пилета и се потяха. Малките хапнаха набързо и хукнаха към новата люлка, която Ози бе направил за синовете и дъщерите на своите питомци.

— Какво ти правиха в Уитфийлд? — попита тя.

— Нищо особено. Питаха ме един куп въпроси, караха ме да правя няколко теста. Глупости разни.

— Как се държаха?

— Сложиха ми белезници, а стените бяха тапицирани.

— Не думай. Туриха те в стая с тапицирани стени, така ли? — На Гуен й стана забавно и тя успя да се усмихне. Напоследък рядко й се случваше.

— Туриха ме я. Гледаха ме, като че ли съм шимпанзе. Разправяха, че съм бил прочут. Тия, дето ме пазеха, ми казаха, че се гордеят с мен — единият беше бял, другият — черен. Заявиха, че съм направил точно това, което трябва, и че се надяват да се откача. Мед ми капна на сърцето.

— Какво викат докторите?

— Нищо — до процеса. Там ще кажат, че съм наред.

— Откъде знаеш какво ще кажат?

— Джейк ми съобщи. Още не съм го чувал да сбърка нещо.

— Той намери ли ти доктор?

— Намери, един шантав пияница, кой го знае откъде го изрови. Разправя, че бил психиатър. Приказвахме два пъти в канцеларията на Ози.

— Той какво рече?

— Не се е отпускал много-много. Джейк вика, че щял да каже каквото ние искаме.

— Сигурно е някой истински и добър доктор.

— Мястото му е май при ония в Уитфийлд.

— Откъде е?

— Май от Джаксън. В нищо не беше сигурен. Държеше се, като че и него съм тръгнал да убивам. Кълна се, че и двата пъти, когато идва да си приказваме, беше пиян. Задаваше ми едни въпроси — нито той, нито аз ги разбирахме. Водеше си бележки като някой големец. Каза, че вероятно можел да ми помогне. Питах Джейк за него. Рече ми да не се тревожа, щял да бъде трезвен на процеса. Ама на мен ми се видя, че и Джейк е разтревожен.

— Че тогава какво ще го правим?

— Нали е безплатно. Имал да връща някакви услуги на някого. Ако е от големите доктори, ще иска хиляда долара само да ме прегледа, и още хиляда, че и отгоре, да дойде на процеса. Тоя е евтин. На теб ли да ти обяснявам, че нямам пари да им плащам.

Усмивката изчезна от лицето на Гуен и погледът й побягна встрани.

— Трябват ми малко пари за вкъщи — рече тя, без да го поглежда.

— Колко?

— Стотина-двеста за домакинството и сметките.

— Ти колко имаш?

— Нямам и петдесет.

— Ще видя какво мога да направя.

— Как го рече само — погледна го тя. — Нали си в ареста, откъде ще намериш?

Карл Лий повдигна вежди и насочи показалец към жена си. Що за въпроси? Той все още носи панталони, макар и засега само в ареста. В неговото семейство той командва.

— Извинявай — прошепна тя.