Джон Гришам
Време да убиваш (21)

21

Залата на братството в църквата в Спрингдейл бе основно почистена и излъскана, сгъваемите маси и столове избърсани от праха и подредени в идеални редици. Това бе най-голямата църква за чернокожи в окръга, намираше се в Клантън и преподобният Ейджи смяташе, че събранието трябва да се проведе там. Целта на пресконференцията бе да се вдигне шум, да се изрази подкрепа на тукашното момче, което бе постъпило правилно, и да се обяви създаването на фонда за правната защита на Карл Лий Хейли. Беше пристигнал националният директор на Асоциацията за защита на чернокожите с чек за пет хиляди долара и обещание за още по-сериозна сума по-късно. Изпълнителният директор на клона в Мемфис бе донесъл пет хиляди и ги бе тупнал тежко на масата. Те бяха седнали заедно с Ейджи на две сгъваеми маси в едната страна на залата, а зад тях се бе разположил целият съвет. Двеста богомолци изпълваха останалата част от помещението. Гуен бе седнала до Ейджи. Няколко репортери и камери, задръстили средата на залата, документираха всичко.

Вдъхновен от тях, първи взе думата Ейджи. Говори за семейство Хейли, за тяхната добрина и невинност, за кръщаването на Тоня, когато била на осем годинки. Говори за едно семейство, разбито от расизма и омразата. Из публиката подсмърчаха. После пусна в действие директната атака. Разпъна на кръст съдебната система и страстта й да преследва благочестивия, почтен човек, който не е сторил никакво зло; ако този човек беше бял, нямаше да го дадат под съд; съдеха го само защото е чернокож и точно това е най-лошото в процеса срещу Карл Лий Хейли. Той влезе в ритъм, тълпата се увлече и пресконференцията заприлича на сборище от изпаднали в религиозен екстаз негри. Словото му продължи четирийсет и пет минути.

Задачата на следващия оратор ставаше по-трудна. Но националният директор не се поколеба. Последваха трийсет и пет минути пламенно обсъждане на расизма. Той се възползва от случая и заля аудиторията с националната статистика на престъпленията, арестите, присъдите, броя на затворниците и накрая заключи, че като цяло наказателната съдебна система се контролира от белите, които несправедливо преследват чернокожите. След това в едно зашеметяващо и тревожно експозе той насочи националната статистика към окръг Форд и обяви системата за неспособна да реши делото на Карл Лий Хейли. Прожекторите на камерите докараха вадички пот по челото му и той заговори още по-разпалено. Разлюти се повече и от преподобния Ейджи и затресе подиума, от което струпаните микрофони заподскачаха. Призоваваше чернокожите от окръг Форд и от целия щат Мисисипи да дадат всички средства за подпомагане на клетника. Обещаваше демонстрации и протестни шествия. Процесът щял да се превърне в боен зов за чернокожите и потиснатите от всички краища.

После отговори на въпросите. Колко пари ще се съберат? Надявали се, че най-малко петдесет хиляди. Защитата на Карл Лий Хейли щяла да бъде много скъпа и петдесет хиляди нямало да стигнат, но те щели да продължат да събират. Времето летеше. За какво ще се използват парите? За хонорари, такси и обжалване. Щяло да има нужда от цял полк адвокати и лекари. Щяха ли да бъдат използвани адвокатите на Асоциацията? Разбира се. Правният отдел във Вашингтон вече се бил захванал за работа. Екипът щял да разгледа делото от всички страни. Карл Лий се бил превърнал в главната им грижа и всички възможни средства за неговата защита щели да влязат в действие.

Когато свърши, преподобният Ейджи отново се качи на подиума и кимна на пианиста в ъгъла. Екна музика. Всички станаха прави, уловиха се за ръце и подеха затрогващо „Ние ще победим“.

Джейк прочете във вестника за основания фонд. До него бяха достигнали слуховете за специални дарения, организирани от съвета на Асоциацията, но му бяха казали, че парите са за издръжка на семейството. Петдесет хиляди за хонорари и такси! Обзе го гняв, но го изпълни и любопитство. Отново ли щяха да го изхвърлят? Ако се предположеше, че Карл Лий ще се откаже от услугите на адвокатите на Асоциацията, къде щяха да отидат парите? Делото беше след пет седмици, предостатъчно време цял екип адвокати да пристигне в Клантън. Чел беше за тези юнаци; екип от шест най-добри специалисти по дела за убийство пътуваха непрекъснато из Юга и защитаваха чернокожите, обвинени в гнусни и скандални престъпления. Наричаха ги „Отрядът на смъртта“. Бяха много умни, много талантливи, много образовани и единствената им задача бе да спасяват чернокожите убийци от газовите камери и електрическите столове на Юга. Заемаха се единствено с процеси за убийство и бяха съвършени в работата си. Асоциацията ръководеше тяхната намеса, събираше пари, организираше подкрепата по места и се грижеше за рекламата. Расизмът бе най-добрата, а понякога и единствената им защита и въпреки че бяха загубили много повече дела, отколкото бяха спечелили, резултатите им не бяха лоши. Делата, с които се заемаха, всички до едно се смятаха предварително загубени. Тяхната цел бе да изкарат подсъдимите мъченици с надежда да блокират решението на съдебните заседатели.

Сега те пристигаха в Клантън.

* * *

Седмица преди това Бъкли бе представил необходимите документи, за да мине Карл Лий на преглед. Джейк бе настоял лекарите да бъдат призовани да извършат прегледа в Клантън, за предпочитане в неговата кантора. Нуз отклони искането и нареди на шерифа да закара Карл Лий в щатската клиника за душевноболни в Уитфийлд. Джейк бе настоял да му бъде разрешено да придружи своя клиент и да присъства на прегледа. Нуз отново отклони искането.

Рано в сряда сутринта Джейк и Ози пиеха кафе в канцеларията на шерифа и чакаха Карл Лий да се окъпе и преоблече. До Уитфийлд имаше три часа път и той трябваше да се яви там в девет. Джейк бе приготвил последни инструкции за своя клиент.

— Колко време ще бъдете там — попита той Ози.

— Ти си адвокатът. Колко време ще отнеме?

— Три-четири дни. Ходил си вече, забрави ли?

— Вярно, така е, налага се да возим дотам сума луди. Но такъв случай още не сме имали. Къде ще го държат?

— Килии колкото искаш.

В канцеларията влезе Хейстингс, дъвчейки суха поничка. Явно не си беше доспал.

— Колко коли ще изкарваме?

— Две — отвърна Ози. — Аз ще карам моята, ти твоята. Аз ще кача Карл Лий и Пиртъл, ти вземи Райли и Несбит.

— Оръжия?

— По три автомата във всяка кола. Много патрони. Всички да облекат предпазни жилетки, Карл Лий също. Приготвяй колите. Искам да тръгнем най-късно в пет и половина.

Хейстингс измърмори нещо и изчезна.

— Неприятности ли очакваш? — попита Джейк.

— Имахме няколко телефонни обаждания. В две се споменаваше специално пътуването до Уитфийлд. Много път има дотам.

Карл Лий набързо изгълта яйцата и бисквитите, докато Джейк се мъчеше да го инструктира какво може да очаква по време на престоя си в Уитфийлд.

— Знам, Джейк. Искаш да се държа като луд, нали? — засмя се Карл Лий. Ози също се разхили.

— Съвсем сериозно е, Карл Лий. Чуй ме какво ти говоря.

— Защо? Нали рече, че няма значение какво ще приказвам или какво ще направя там. Те няма да кажат, че съм бил луд, когато съм ги застрелял. Ония доктори работят за държавата, нали? Държавата ме съди, нали? Какво значение има какво казвам или какво правя? Те вече са си го наумили. Не съм ли прав, Ози?

— Не се намесвам, аз работя за държавата.

— Ти работиш за окръга — рече Джейк.

— Име, чин, номер. Това е всичко, което ще изкопчат от мен — каза Карл Лий, докато изпразваше една малка книжна торба.

— Много смешно — рече Джейк.

— Хлопа му дъската — рече Ози.

Карл Лий си напъха две сламки в носа и тръгна на пръсти през канцеларията, забил поглед в тавана, после сграбчи нещо над главата си. Напъха го в торбата. Хейстингс се върна и се спря на вратата. Карл Лий му се ухили и завъртя очи като малоумен, после сграбчи още нещо над главата си.

— Какво прави тоя, по дяволите — попита Хейстингс.

— Ловя пеперуди — отвърна Карл Лий.

Джейк грабна чантата си и тръгна към вратата.

— Мисля, че трябва да го оставите в Уитфийлд. — Затръшна вратата и излезе от затвора.

Нуз бе насрочил заседание за определяне на мястото на процеса в понеделник, двайсет и четвърти юни, в Клантън. Заседанието щеше да бъде дълго и отразявано изключително обстойно. Джейк бе настоял за промяна на мястото, сега трябваше да докаже, че Карл Лий не може да се надява на честен и безпристрастен процес в окръг Форд. Имаше нужда от свидетели. Хора с тежест в обществото, готови да свидетелстват, че не може и дума да става за безпристрастен процес. Аткавидж каза, че би могъл да му направи тази услуга, но банката сигурно нямала да му позволи да вземе участие. Хари Рекс прие с готовност. Преподобният Ейджи каза, че би се радвал да свидетелства, но това бе, преди Асоциацията да обяви, че нейните адвокати ще се занимават с делото. Лусиен нямаше кой знае какво добро име и Джейк дори не му се обади.

От другата страна Бъкли щеше да изправи една дузина достопочтени граждани — подбрани държавни служители, адвокати, бизнесмени, вероятно и полицаи — и всички щяха да свидетелстват, че почти не са чували за Карл Лий и най-вероятно той би получил справедлива присъда в Клантън.

Самият Джейк предпочиташе делото да се гледа в Клантън, в съда отсреща, пред неговите хора. Всеки процес бе едно мъчение, изпълнено с напрежение, досада и безсънни нощи. Би било хубаво да се състои пред дружелюбна публика на три минути път от дома му. В почивките между отделните заседания би могъл да прави справки, да подготвя свидетели или да почива в кабинета си. Можеше да обядва в Кафето или при Клод, дори да притичва до вкъщи, за да хапне набързо. Клиентът му можеше да остане в тукашния арест, близо до семейството си.

И нещо много важно — тук медиите щяха да го търсят много повече. Репортерите щяха да се тълпят и да вървят по петите му, когато той бавно поемаше към съда. Самата мисъл за това го вълнуваше.

Имаше ли някакво значение къде щяха да съдят Карл Лий Хейли? Лусиен бе прав — новината бе стигнала до всеки жител на Мисисипи. Защо да променя мястото на делото? Неговата вина или невинност бяха вече предварително решени от всеки един евентуален съдебен заседател в щата.

Разбира се, че имаше значение. Някои от бъдещите съдебни заседатели бяха бели, други чернокожи. В окръг Форд белите щяха да бъдат повече, отколкото в околните окръзи. Джейк обичаше чернокожите съдебни заседатели, особено при криминални дела, особено ако подсъдимият бе черен. Те не се чувстваха задължени да го осъдят. Гледаха на нещата без предразсъдъци. Предпочиташе ги и при гражданските дела. Те изпитваха съчувствие към онеправдания, изправен срещу някоя голяма корпорация или застрахователна компания, и не гледаха с лошо око на парите на другите.

Крайно наложително беше делото да се гледа в окръг с повече негри. Един чернокож съдебен заседател можеше да провали решението на целия състав. Едно мнозинство би могло да наложи оправдателна присъда. Перспективата за две седмици в мотел и непозната съдебна зала не бе особено примамлива, но дребните неудобства оставаха далеч назад при необходимостта да има черни лица в ложата на заседателите.

Лусиен бе проучил въпроса за промяна на мястото в най-дребни детайли. Както му бе наредено, Джейк пристигна веднага, макар и неохотно, в осем сутринта. Сали сервира закуската на верандата, Джейк пи кафе и портокалов сок; Лусиен — уиски и вода. Три часа обсъждаха всеки аспект на промяната. Лусиен притежаваше екземпляр от всяко дело на Върховния съд през последните осемдесет години и се държеше като професор. Ученикът му си водеше бележки, опита се един-два пъти да спори, но главно слушаше.

Клиниката Уитфийлд бе на няколко мили от Джаксън, в един земеделски район на окръг Ранкин. Двама от охраната бяха застанали на предния вход и се караха с репортерите. Карл Лий трябваше да пристигне в девет и това бе единственото, което се знаеше. В осем и половина две патрулни коли с номера от окръг Форд спряха пред входа. Репортерите и операторите хукнаха към шофьора на първата. Прозорецът на Ози бе спуснат.

— Къде е Карл Лий Хейли? — извика объркано един репортер.

— В другата кола — отвърна бавно Ози, намигайки на Карл Лий на задната седалка.

— Във втората кола е! — викна някой и всички хукнаха към колата на Хейстингс.

— Къде е Хейли? — настояваха те.

Пиртъл, седнал отпред, посочи Хейстингс, шофьора.

— Ей го.

— Вие ли сте Карл Лий Хейли? — изпищя един репортер на Хейстингс.

— Аз.

— Защо шофирате?

— Каква е тази униформа?

— Произведоха ме помощник-шериф — отвърна Хейстингс с каменно лице. Вратата се отвори и двете коли стремглаво влязоха.

Карл Лий бе заведен в основната сграда, а оттам, обкръжен от Ози и полицаите, тръгна към друга сграда, където го вкараха в килията или стаята му, както им казваха. Заключиха вратата. Ози и хората му се сбогуваха и се върнаха в Клантън.

Следобед се появи някакъв асистент с бележник и бяло сако и започна да задава въпроси. Той разпита Карл Лий за всяко значимо събитие и човек в неговия живот, от датата на раждането до деня на убийството. Това продължи два часа. В четири двама от охраната му поставиха белезници и го откараха до модерното тухлено здание на половин миля от стаята му. Въведоха го в кабинета на доктор Уилбърт Роудхийвър, главния лекар. Охраната остана в коридора пред вратата.