Метаданни
Данни
- Серия
- Джейк Бриганс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Time To Kill, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Божидар Стойков, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 80гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Джон Гришам. Време да убиваш
Издателство „Обсидиан“, София, 1996
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-06-8
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от V79)
Статия
По-долу е показана статията за Време да убиваш от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Време да убиваш | |
A Time to Kill | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Време да убиваш“ (на английски: A Time to Kill) е името на трилър роман на Джон Гришам, написан през 1989. През 1996 година романът е филмиран под режисурата на Джоел Шумахер.
Сюжет
В Клантън, Мисисипи, 10-годишната афроамериканка Тоня Хейли е брутално изнасилена и малтретирана от двама бели расисти – Джеймс Луис „Пит“ Уилард и Били Рей Коб. Малко след това Тоня е намерена и закарана в болница, докато Пит и Били се хваля в местното заведение какво са направили с малкото момиче.
Обезумелият баща на Тоня, Карл Лий Хейли, си спомня за подобен случай преди около година, в който бял мъж изнасилил афроамериканско момиче в съседния град и бил оправдан. Карл Лий решава, че това няма да се случи и този път. Затова убива двамата подсъдими, докато ги извеждат от съдебната зала.
По-късно на същия ден той е арестуван от шерифа Ози Уолс – афроамериканец, и е обвинен в двойно убийство. Въпреки опитите на местните афроамерикански организации да убедят Карл Лий да го защитава техен адвокат, той избира вече познатия му Джак Бриганс. Шефът на Джак – Лусиен Уилбанкс, Хари Рекс Вонър (приятел на Джак, адвокат) и студентката по право Елън Роарк се включват в защитата на Карл Лий. Прокурор по делото е Руфъс Бъкли, а съдия е белият Омар Нууз. Бъкли се надява да спечели делото, за да успее да стане губернатор. Съдията също не симпатизира на Карл Лий и умишлено бави молбата му да определи гаранция, както и да премести делото в друг окръг.
В същото време братът на Били Рей Коб – Фреди Лий Коб, търси отмъщение за смъртта на брат си и моли за помощ клонът на Кук Клукс Клан (ККК) в Мисисипи, ръководен от Стъмп Сисън. Те поставят бомба на верандата на Джак Бриганс и заплашват неговата секретарка Етъл Туити и съпруга ѝ Бъд. В деня на делото пред сградата на съда има размирици между членовете на ККК и местните афроамериканци, при които Стъмп Сисън е убит. Вярвайки че афроамериканците са виновни за това, Фреди и ККК зачестяват атаките си. Започват да горят кръстове из Клантън, а къщата на Джак е опожарена, докато той и семействтото му не са вкъщи. В резултат на действията им е повикана Националната гвардия, за да опази реда и спокойствието в Клантън по време на процеса.
В края на процеса Джак произнася много въздействаща заключителна реч. След дълги дебати съдебните заседатели оневиняват Карл Лий, защото е бил невменяем по време на извършването на престъплението.
Книгата завършва с Джак и неговия екип, които пият маргарита в офиса, преди да излязат пред журналистите.
16
Шведката се обажда няколко пъти през двете седмици, които съпругът й прекара в Мисисипи. Нямаше му много вяра, когато бе там. Беше си признал, че в Клантън има няколко стари приятелки. Когато позвънеше, Лестър все го нямаше, а Гуен лъжеше, че е за риба или сече дърва, за да изкара някой долар за продукти. На Гуен й бе дотегнало да лъже, на Лестър му бе дотегнало да се черпи и двамата си бяха дотегнали един на друг. Когато телефонът иззвъня в петък призори, Лестър вдигна слушалката. Беше шведката.
След два часа червеният кадилак спря пред ареста. Мос Джуниър вкара Лестър в килията на Карл Лий. Братята зашепнаха, за да не безпокоят съня на другите арестанти.
— Трябва да се прибирам — измънка Лестър малко посрамено, малко боязливо.
— Защо? — попита Карл Лий, сякаш го бе очаквал.
— Жената се обади сутринта. Или трябвало да съм на работа утре, или щели да ме изхвърлят.
Карл Лий кимна с разбиране.
— Съжалявам, братко. Кофти ми е, че заминавам, но няма начин.
— Щом няма, няма. Кога ще дойдеш пак?
— Кога ме искаш?
— За делото. На Гуен и децата ще им бъде много трудно. Ще можеш ли?
— Знаеш, че ще дойда. Ще уредя някаква отпуска. Тук ще съм.
Седяха на ръба на леглото и се гледаха мълчаливо. Килията беше тъмна и тиха. Двете легла отсреща бяха празни.
— Съвсем бях забравил колко гадно е тук — рече Лестър.
— Надявам се да не стоя много.
Изправиха се и се прегърнаха, после Лестър извика Мос Джуниър Да отвори килията.
— Гордея се с теб — рече той на по-големия си брат и замина за Чикаго.
Вторият посетител на Карл Лий тази сутрин бе неговият адвокат, с когото се срещнаха в канцеларията на Ози. Очите на Джейк бяха зачервени и явно беше много раздразнителен.
— Карл Лий, говорих вчера с двама психиатри от Мемфис. Знаеш ли колко е минималният хонорар, за да те освидетелстват за подобно дело? Знаеш ли?
— Трябва ли да знам?
— Хиляда долара! — извика Джейк. — Хиляда долара! Можеш ли да намериш хиляда долара?
— Дадох ти всички пари, които имам. Дори предложих…
— Не ти искам нотариалния акт за земята! Защо ли? Защото никой не иска да я купи, а ако не можеш да я продадеш, тя не струва нищо. На нас ни трябват пари в брой, Карл Лий. Не на мен, за психиатрите.
— Защо?
— Защо ли? — повтори недоумяващо Джейк. — Защо ли?
Защото искам да те опазя по-далеч от газовата камера, а тя е само на сто мили оттук. Никак не е далеч. А за да постигнем това, трябва да убедим съдебните заседатели, че не си бил с всичкия си, когато си застрелял ония. Аз не мога да им го кажа. И ти не можеш да им го кажеш. Затова е необходим психиатър. Специалист. Лекар. А те не работят без пари. Разбра ли?
Карл Лий коленичи и загледа как един паяк лази по прашния мокет. След двайсет дни в ареста и две явявания в съда правораздавателната система му бе дотегнала. Спомняше си часовете и минутите преди убийствата. За какво си мислеше тогава? Разбира се, ония двамата трябваше да умрат. Не съжаляваше в това отношение. Беше ли се замислял обаче за ареста, бедността, адвокатите, психиатрите? Може би, но съвсем бегло. Тези неприятности бяха само странични явления, с които трябваше да се сблъска и изтърпи временно, преди да го освободят. След деянието системата щеше да възбуди съдебно преследване срещу него, да докаже невинността му и да го върне вкъщи при семейството. Щеше да бъде просто и лесно, както и случаят с Лестър, който бе преминал почти безболезнено.
Само че този път системата не работеше. Тя кроеше тайни планове да го хвърли в затвора, да го пречупи, да остави децата му сираци. Изглежда, възнамеряваше на всяка цена да го накаже за нещо, което той смяташе за неизбежно. Сега пък единственият му съюзник настояваше за невъзможното. Адвокатът му искаше немислими неща. Приятелят му бе ядосан и крещеше.
— Намери ги! — викаше Джейк на излизане. — Намери ги от братята и сестрите си, от роднините на Гуен, намери ги от приятелите си, от твоята църква. Но ги намери. И то веднага.
Джейк тресна вратата и напусна ареста.
Третият посетител на Карл Лий пристигна преди обяд в дълга черна лимузина, карана от шофьор, с номер от Тенеси. След сложни маневри по тесния паркинг лимузината спря, заемайки място за три коли. Иззад волана се измъкна огромен черен телохранител и отвори вратата на своя шеф. Двамата закрачиха важно по тротоара и влязоха в ареста.
Секретарката спря да пише и се усмихна подозрително.
— Добро утро.
— Добро да е — отвърна по-дребният, който бе с превръзка на окото. — Казвам се Брустър и бих желал да се срещна с шериф Уолс.
— Мога ли да попитам по какъв повод?
— Разбира се. Отнася се за мистър Хейли, който пребивава във вашето чудесно заведение.
Шерифът дочу да се споменава името му и излезе от канцеларията си да поздрави този свой известен с печалната си слава гост.
— Мистър Брустър, аз съм Ози Уолс. — Ръкуваха се. Телохранителят не помръдна.
— Радвам се да се запозная с вас, шерифе. Аз съм Котарака Брустър от Мемфис.
— Да, да. Зная кой сте. Виждал съм ви по телевизията. Какво ви води в окръг Форд?
— Имаме тук близък приятел, който здравата е загазил. Казва се Карл Лий Хейли и съм дошъл да помагам.
— Добре. Кой е тоя? — попита Ози, хвърляйки поглед към телохранителя. Ози беше над метър и деветдесет, но бе най-малко десет сантиметра по-нисък от новодошлия, който тежеше поне сто и петдесет килограма, разпределени главно по ръцете му.
— Това е Малкия Том — обясни Котарака. — За по-кратко му викаме просто Малкия.
— Аха.
— Той е нещо като телохранител.
— Надявам се, че не носи пищов.
— Не, шерифе, за какво му е?
— Добре. Я се отбийте с Малкия в моята канцелария.
Малкия затвори вратата отвътре и застана до нея, а шефът му се разположи срещу шерифа.
— Ако иска, може да седне — предложи Ози на Котарака.
— Няма да стане, шерифе, той винаги застава до вратата. Така е научен.
— Нещо като полицейско куче, а?
— Точно така.
— Добре. И за какво ще си говорим?
Котарака кръстоса крака и положи отрупана с диаманти ръка на коляното си.
— Шерифе, ние с Карл Лий се имаме много отдавна. Бихме се заедно във Виетнам. Бяха ни заклещили край Да Нанг, беше лятото на седемдесет и първа. Мене ме гръмнаха в главата, а само след две секунди, бам-бам, него пък го гръмнаха в крака. Нашите от взвода изчезнаха, а жълтите ни взеха за учебна мишена. Карл Лий докуцука до мен, метна ме на гръб и драсна през куршумите към една канавка. Висях като чувал отгоре му, а той пълзя цели две мили. Отърва ми кожата. После му дадоха медал. Това знаете ли го?
— Не.
— Истина е. Два месеца лежахме легло до легло в болницата в Сайгон, после си вдигнахме партакешите от Виетнам. Тъй че сега, щом моят човек е загазил, аз съм готов да помагам.
Ози слушаше с напрегнато внимание.
— Вие ли му дадохте онова пушкало?
Малкия изсумтя, а Котарака се ухили.
— Не съм аз, разбира се.
— Искате ли да го видите?
— И още как. Толкова ли е просто?
— Толкова. Ако махнете Малкия от вратата, ще ви го докарам.
Малкия отстъпи встрани и след две минути Ози се върна с арестанта. Котарака шумно го поздрави, прегърна го и двамата дълго се потупваха като боксьори. Карл Лий смутено погледна към Ози, той разбра намека и излезе. Малкия отново затвори вратата и застана на стража. Карл Лий приближи два стола, за да си говорят по-тихо.
— Гордея се с тебе, приятелю — почна пръв Котарака. — Гордея се с това, което свърши. Много съм горд. Защо не ми обясни като хората за какво ти трябва автоматът?
— Просто така.
— Как беше?
— Също като във Виетнам, само дето тия не стреляха по мен. Но ми се ще да не се беше случвало.
— Да не би да съжаляваш?
Карл Лий се люлееше на стола и оглеждаше тавана.
— Свършеното си е свършено, за тях не съжалявам. Само дето ми се иска да не бяха посягали на моето момиченце. Иска ми се всичко да си е както преди. Изобщо да не беше ставало.
— Е, да. Тук сигурно ти идва доста нанагорно?
— Не ми пука за мен. Но много се тревожа за моите у дома.
— Сигурно. Как е жената?
— Добре е. Ще се справи.
— Четох във вестниците, че делото щяло да е през юли. Напоследък те пишат по вестниците повече даже и от мен.
— Така е. Но ти винаги се откачаш. С мен май няма да е същото.
— Взел си добър адвокат, нали?
— Да. Бива го.
Котарака закрачи из канцеларията, любувайки се на трофеите и грамотите на Ози.
— Точно затова съм дошъл.
— За кое? — попита Карл Лий, без да е наясно какво си е наумил приятеля му, но сигурен, че посещението му има някаква цел.
— Карл Лий, знаеш ли колко пъти са ме съдили?
— Теб май непрекъснато те съдят.
— Пет пъти! Пет пъти са ме съдили! И държавата. И щата. И общината. Наркотици, комар, подкупи, оръжие, изнудване, проституция. Каквото и да ти дойде наум, все са ме съдили за него. И да ти кажа направо, Карл Лий, колкото пъти са ме съдили, все съм бил виновен. Всеки път, когато съм ходил на съд, съм бил вътре и с двата крака. А знаеш ли колко пъти съм осъждан?
— Не.
— Нито един! Нито веднъж не успяха да ми хванат спатиите. Пет дела, пет пъти — невинен!
Карл Лий се усмихна от възхищение.
— А знаеш ли защо не успяха да ме осъдят?
На Карл Лий му се въртеше нещо из ума, но поклати глава.
— Защото, приятелю, аз имам най-умния, най-долния, най-големия мошеник адвокат, който се занимава с криминални дела по тоя край. Лъже, маже, мента ги и ченгетата го мразят. Но вместо да съм в някой кафез, ето ме тук. Той няма да се спре пред нищо, за да спечели някое дело.
— Кой е той? — пламна Карл Лий.
— Виждал си го по телевизията. Всеки ден е по вестниците. Щом някой голям мошеник загази, той е там. Оправя наркотрафикантите, политиците, оправя мен, всички големи гангстери.
— Как се казва?
— Не се разправя с друго, само с криминални дела, най-вече наркотици, подкупи, изнудвания и от този род. А знаеш ли кое обича най-много?
— Кое?
— Делата за убийство. Умира за тях. Никога не ги губи, няма такъв случай. Всички големи дела в Мемфис при него отиват. Помниш ли, когато хванаха ония двама черни, точно когато хвърляли някакъв тип през моста в Мисисипи? На място ги пипнали. Има-няма преди пет години.
— Помня.
— Голямо дело беше, две седмици, и той ги откачи. Той и само той. От залата — направо вкъщи. Невинни.
— Струва ми се, че съм го виждал по телевизията.
— Сигурно си го виждал. Опасен тип. Казвам ти, Карл Лий, тоя никога не губи.
— Как му е името?
Котарака се отпусна на стола си и заби тържествуващ поглед в Карл Лий.
— Бо Маршарфски.
Карл Лий вдигна поглед към тавана, сякаш се мъчеше да си спомни името.
— Е, и какво?
Котарака постави пет пръста с осем пръстена върху коляното му.
— Е, той иска да ти помогне, приятелю.
— Вече си имам един адвокат, на когото не мога да плащам. Как да плащам на още един?
— Нищо няма да плащаш. Аз за какво съм тук! Той е на мое разположение по всяко време. В ръцете ми е. Миналата година съм му пуснал към сто хилядарки само и само да си нямам неприятности. Ти няма да плащаш.
У Карл Лий изведнъж се появи огромен интерес към Бо Маршарфски.
— Как е разбрал за мен?
— Чете вестници, гледа телевизия. Нали ги знаеш адвокатите? Вчера бях в кантората му, забил беше нос в първата страница на вестника с твойта снимка. Разказах му за двама ни и той направо се побърка. Вика, че твойто дело трябва да е негово. Обещах му, че ще помогна.
— И затова си тук?
— Точно така. Каза, че познава хората, които ще те откачат.
— Кои са те?
— Доктори, психиатри, какви ли не. Той ги знае всичките.
— Ама те искат пари.
— Аз ще платя бе, Карл Лий! Ти мен слушай! Всичко ще платя. Ще имаш най-добрите адвокати и доктори, които могат да се купят, а старият ти приятел Котарака ще оправи сметката. За пари грижа нямай!
— Но аз си имам добър адвокат.
— На колко е години?
— Около трийсет.
— Че той е хлапе, бе! — изблещи очи Котарака. — Дето се казва, още не си е доучил. Маршарфски гони петдесетте, оправил се е с повече дела за убийство, отколкото твойто момче ще види някога. Става дума за живота ти, приятелю. Не го оставяй в ръцете на новобранец.
Изведнъж му се стори, че Джейк е ужасно млад. Но пък на делото на Лестър беше още по-млад.
— Слушай, Карл Лий, през главата са ми минали много дела, тая работа е сложна и усукана. Една грешка, и отиваш по дяволите. Ако тоя хлапак пропусне само една хватка, може да е решаващо — живот или смърт. Не бива да рискуваш с някой младок и да трепериш дали няма да обърка конците. Една-единствена грешка — Котарака щракна с пръсти, за да подсили ефекта, — и хайде в газовата. При Маршарфски грешка няма.
— А той ще работи ли с моя адвокат? — попита с надеждата за някакъв компромис Карл Лий.
— Не! В никакъв случай! Той не прави комбина е никого! Няма нужда от помощ. Твоят хлапак само ще му се пречка.
Карл Лий опря лакти на коленете си и заби поглед в пода. Хиляда долара за доктор беше невъобразима сума. Не разбираше нуждата от доктор, защото в оня момент не се чувстваше луд, но очевидно без доктор нямаше да мине. Всички мислеха така. Хиляда долара за някакъв незнаен доктор. А Котарака предлагаше най-доброто, което можеше да се купи с пари.
— Хич не ми е приятно да постъпвам така с моя адвокат — измънка тихо той.
— Човече, не ставай глупав — скара му се Котарака. — Ти гледай да оправиш себе си, а тоя хлапак го прати по дяволите. Сега не е време да ревем, че сме засегнали нечии чувства. Той е адвокат, остави го. Все ще го преживее.
— Но аз вече му платих…
— Колко? — попита Котарака и щракна с пръсти към Малкия.
— Деветстотин.
Малкия измъкна една пачка и Котарака отброи девет стодоларови банкноти, след което ги натъпка в джобчето на ризата на Карл Лий.
— Ето и за децата — рече той, издърпа още една от хиляда долара и я натъпка при останалите.
Пулсът на Карл Лий се ускори при мисълта за банкнотите, които покриваха сърцето му. Усети ги да помръдват в джобчето и нежно да прилепват към тялото. Искаше му се да погледне голямата банкнота и да я стисне в ръка. „Храна, помисли си той, храна за децата.“
— Разбрахме ли се? — попита Котарака с усмивка.
— Искаш да разкарам моя адвокат и да наема твоя? И ти ще платиш всичко? — попита внимателно Карл Лий.
— Точно така.
— А тия пари?
— Твои са. Обади се, ако имаш нужда от още.
— Страшно щедър си, Коте.
— Аз съм душа човек. Помагам на двама приятели. Единият ми спаси живота преди много години, другият ми оправя бъркотиите от две години насам.
— За какво му е притрябвало толкова моето дело?
— За реклама. Знаеш ги какви са адвокатите. Погледни само тоя хлапак колко репортери навъртя около себе си. На твой гръб. Това дело е мечтата на всеки адвокат. Разбрахме ли се?
— Да, разбрахме се. Съгласен.
Котарака дружески го тупна по рамото и отиде до телефона върху бюрото на Ози. Със замах набра един номер.
— Свържете ме с 901–566–9800. Тук е Брустър. Лично с Бо Маршарфски.
На двайсетия етаж на учрежденска сграда в центъра на града Бо Маршарфски затвори телефона и попита секретарката си дали са готови материалите за пресата. Тя му ги подаде и той внимателно ги прочете.
— Доволен съм — рече той. — Изпрати ги веднага и на двата вестника. Кажи им да използват снимката от делото, новата. Свържи се с Франк Фийлдс от „Поуст“. Кажи му, че я искам утре на първа страница. Той ми дължи една услуга.
— Да, сър. А телевизионните компании?
— Изпрати им екземпляр. Сега не мога да говоря, но следващата седмица ще дам пресконференция в Клантън.
Лусиен се обади в шест и половина в събота сутринта. Карла се бе заровила дълбоко под одеялата и не реагира на телефона. Джейк се претърколи към стената и събори лампата, докато напипа слушалката.
— Ало — едва измърмори той.
— Какво правиш? — попита Лусиен.
— Спях и телефонът ме събуди.
— Чете ли вестника?
— Колко е часът?
— Вземи си вестника и ми се обади, като го прочетеш.
Телефонът замлъкна. Джейк се загледа в слушалката, после я остави. Седна на ръба на кревата, разтърка пелената от очите си и се опита да си спомни кога Лусиен се бе обаждал за последен път у тях. Сигурно бе важно.
Направи кафе, пусна кучето и тръгна бързешком по спортни гащета и фланелка към края на алеята, където три вестника лежаха един до друг. Разтвори ги върху кухненската маса, до чашата с кафе. Във вестника от Джаксън нямаше нищо. Както и в този от Тюпълоу. В „Мемфис Поуст“ имаше заглавие за нечия смърт в Средния изток. И тогава го съзря. В долната половина на първата страница съзря себе си, а под снимката бе написано „Делото «Хейли» — без Джак Бриганс“. Следваше снимка на Карл Лий, а след нея — разкошна снимка на лице, което му беше познато. Текстът под него гласеше: „Делото «Хейли» — с Бо Маршарфски“. Заглавието тръбеше, че прочутият адвокат криминалист от Мемфис е бил нает да защитава „опасния убиец“.
Почувства се зашеметен, объркан, без сили. Сигурно бе грешка. Нали видя Карл Лий вчера. Бавно прочете статията. Само основни факти, проследяваше се бегло историята на най-големите успехи на Маршарфски, който обещаваше пресконференция в Клантън. Заявяваше, че делото е предизвикателство за професионалиста и тъй нататък. Имал вяра в съдебните заседатели на окръг Форд.
Джейк мълчаливо нахлузи изгладени панталони и риза. Жена му все още бе дълбоко скрита под одеялата. Щеше да й каже по-късно. Взе вестника и отиде в кантората си. В Кафето нямаше да бъде в безопасност. Прочете отново статията на бюрото на Етъл и се загледа в собствената си снимка на първа страница.
Лусиен едва отрони няколко думи за утеха. Познавал Маршарфски, или Акулата, както бе известен: Ловък мошеник, изискан, с финес. Лусиен му се възхищавал.
Мос Джуниър заведе Карл Лий в канцеларията на Ози, където чакаше Джейк с вестника. Шерифът набързо излезе и затвори вратата. Карл Лий седна на малката черна пластмасова кушетка.
Джейк хвърли вестника пред него.
— Защо, Карл Лий?
— Не съм длъжен да ти обяснявам, Джейк.
— Само че си длъжен. Не ти е стигнал куражът да ми се обадиш като мъж и да ми го съобщиш. Остави ме да го прочета във вестника. Настоявам за обяснение.
— Ти ми искаше страшно много пари, Джейк. Все в парите ти е окото. Аз съм окошарен тук, в ареста, а ти си седнал да ме врънкаш за нещо, с което няма как да се справя.
— Пари значи? Ти на мен не можеш да платиш. А как тогава ще платиш на Маршарфски?
— Няма да му плащам.
— Какво?
— Добре чу. Няма да му плащам.
— Не знаех, че работи безплатно.
— Не работи безплатно. Друг ще плаща.
— Кой! — викна Джейк.
— Няма да ти кажа. Това не е твоя работа, Джейк.
— Ти си наел най-големия адвокат криминалист в Мемфис, а някой друг ще му плаща?
— Да.
Сигурно Националната асоциация за защита на цветнокожите, помисли си Джейк. Не, те не биха наели Маршарфски. Имат свои адвокати. Пък даже и за тях той е прекалено скъп. Тогава кой?
Карл Лий вдигна вестника и прилежно го сгъна. Срамуваше се, чувстваше се отвратително, но решението бе взето. Беше помолил Ози да се обади на Джейк и да му го съобщи, но шерифът отказа да се забърква. Трябваше да се обади, но нямаше намерение да се извинява. Разглеждаше снимката си на първа страница. Харесваше му онова за опасния убиец.
— Значи няма да ми кажеш кой е? — попита Джейк спокойно.
— Няма, Джейк. Няма да ти кажа.
— Това обсъди ли го с Лестър?
— Не съм — ядоса се Карл Лий. — Няма него да съдят, пък и не е негова работа.
— Къде е той?
— В Чикаго. Замина си вчера. И недей да му звъниш. Аз съм си го решил, Джейк.
Ще видим, рече си Джейк. Лестър щеше да научи скоро.
— Край, значи — обърна се на прага той. — Освободен съм. Ей така!
Карл Лий се взираше в снимката и не каза нищо.
Карла закусваше и чакаше. Един репортер от Джаксън се беше обаждал да търси Джейк и й бе казал за Маршарфски.
Джейк мълчеше. Наля си чаша кафе и отиде на задната веранда. Отпиваше от димящата чаша и оглеждаше занемарения жив плет, който ограждаше дългия и тесен заден двор. Яркото слънце приличаше, росата по тъмнозелената трева се изпаряваше и образуваше влажна мъглица, която пълзеше нагоре и полепваше по ризата му. Живият плет и тревата очакваха неделното подстригване. Той изрита мокасините си — беше без чорапи — и закрачи по влажната трева към пропуканото корито, което се намираше до залинялото миртово дърво.
Тя тръгна по влажните му следи и застана зад него. Той я улови за ръка и се усмихна.
— Добре ли си? — попита тя.
— Да, всичко е наред.
— Говори ли с него?
— Да.
— Какво ти каза?
Той поклати глава и не отговори.
— Съжалявам, Джейк. Ще има и други дела — рече неуверено тя.
— Зная. — Спомни си за Бъкли и чу неговия смях. Помисли си за момчетата в Кафето и се зарече да не ходи там. Помисли си за камерите и репортерите и тъпа болка премина през стомаха му. Помисли си за Лестър, неговата единствена надежда да си възвърне делото.
— Не искаш ли да хапнеш нещо? — попита тя.
— Не, не съм гладен. Благодаря.
— Защо не го приемеш откъм добрата му страна? Вече няма да се страхуваме от телефонни обаждания.
— Смятам да окося тревата.