Дийн Кунц
Тъмните реки на сърцето (6)

6.

На сутринта Спенсър видя, че има няколко незначителни охлузвания и червени белези по лицето и ръцете, останали от отломките на гранатите със сълзотворен газ. В сравнение с белега на лицето му, онези рани едва ли биха предизвикали коментар. Той седна пред бюрото си в хола, закуси с английски кифлички и кафе и проникна в компютъра на областните данъчни власти. Установи, че едностайната къща в Санта Моника, където до предишния ден бе живяла Валери, е собственост на фамилния фонд на Луис и Мей Лий. Сметките за данък сгради се изпращаха на нещо, наречено „Китайска мечта“ в Западен Холивуд.

Тласкан от любопитство, той поиска списък на другите притежания на фонда. Семейство Лий имаха четиринайсет сгради — пет къщи в Санта Моника, два жилищни блока в Уестуд, три еднофамилни къщи в Бел Еър и четири комерсиални постройки в Западен Холивуд, сред които и адресът на „Китайска мечта“.

Луи и Мей Лий се бяха уредили добре.

Спенсър изключи компютъра и се вторачи в празния екран, после довърши кафето си. Беше горчиво, но го изпи.

В десет часа той и Роки пътуваха по магистрала Пасифик Коуст. Другите превозни средства ги изпреварваха при всяка удобна възможност, защото Спенсър спазваше ограничението за скоростта.

През нощта бурята се бе придвижила на изток, отнасяйки със себе си всички облаци. Утринното слънце беше бяло и на ярката му светлина източените на запад сенки имаха ъгли, остри като стоманени ками. Тихия океан беше тъмнозелен и сивкав.

Спенсър включи радиото на станция, по която предаваха само новини. Надяваше се да чуе репортаж за нападението на екипа на специалните сили предишната нощ и да научи кой ръководи операцията и защо издирват Валери.

Говорителят го информира, че данъците отново се вдигат. Икономиката изпадала в рецесия. Правителството налагало още ограничения върху притежаването на оръжия и върху насилието на телевизионния екран. Броят на обирите, изнасилванията и убийствата се увеличавал. Китайците обвинявали Съединените щати, че имат „орбитални смъртоносни лазерни лъчи“, а САЩ ги обвинявали в същото. Някои хора вярвали, че светът ще свърши от пожар, други — от наводнение — и двете групи предоставяли доказателства пред Конгреса от страна на конкуриращи се законодателни програми в стремежа си да спасят света.

Когато започна разказ за кучешка изложба, блокирана от протестиращи, които искаха да се сложи край на селективното развъждане и на „експлоатацията на животинската красота по време на изложби, не по-малко унизителни от разголването на млади жени в баровете“, Спенсър разбра, че няма да има репортаж за инцидента в едностайната къща в Санта Моника. Операцията на екипа на специалните сили би трябвало да се класира по-напред в програмата на всеки журналист от непристойните изложби на кучешките прелести.

Или медията не бе видяла нищо интересно в нападението на частен дом от ченгета с картечни пистолети, или агенцията, извършила операцията, бе свършила отлична работа, заблуждавайки пресата. Бяха превърнали публично зрелище в тайна операция.

Той изключи радиото и пое по шосето за Санта Моника. На изток, в по-ниските хълмове, го чакаше „Китайска мечта“.

— Какво мислиш за изложбите на кучета? — обърна се Спенсър към Роки.

Кучето го погледна с любопитство.

— Нали си куче? Трябва да имаш мнение. В края на краищата експлоатират твоите събратя.

Роки или беше изключително предпазлив, когато се стигнеше до обсъждане на текущи събития, или беше само безгрижно, непроявяващо интерес към нищо куче, което нямаше отношение по сериозните социални въпроси на своя вид и на съвремието.

— Не ми се иска да мисля, че си се оттеглил от обществения живот и си приел статута на бозайник лумпен, на когото не му пука, че го експлоатират.

Роки се вторачи в пътя пред тях.

— Не си ли възмутен, че на чистокръвните женски се забранява да правят секс с помияри като теб? И че са принудени да се отдават само на чистокръвни мъжкари? При това с единствената цел да се раждат кученца, предназначени за унизителни изложби?

Роки тупаше с опашка по вратата.

— Добро куче. — Спенсър хвана волана с лявата си ръка и погали Роки с дясната. — Съгласен си с всичко. Дори не смяташ за странно, че господарят ти си говори сам.

На Робертсън Булевард колата се отклони от шосето и се насочи към хълмовете, където живееха богаташите.

След дъждовната и ветровита нощ мъглата над огромната метрополия се бе вдигнала. Палмите, фикусите и магнолиите бяха толкова зелени и лъскави, че приличаха на лакирани. Улиците бяха чисти, остъклените стени на високите сгради искряха на слънчевата светлина, птиците се рееха в ослепително синьото небе и беше лесно човек да се заблуди, че в света всичко е наред.

 

 

В четвъртък сутринта, докато другите агенти се възползваха от придобивките на няколко организации на силите на реда, за да издирят деветгодишния понтиак, регистриран на името на Валери Кийн, Рой Майро си направи труда лично да идентифицира мъжа, който едва не бе заловен по време на нощната операция в Санта Моника. Рой излезе от хотела в Уестуд, където беше отседнал, и подкара колата си към центъра на Лос Анджелис, към управлението на агенцията.

Обемът на административното пространство, заеман от градските, окръжните, държавните и федералните управления, съперничеше единствено на площта, на която се ширеха банките. По време на обяд разговорите в ресторантите се въртяха предимно около пари, независимо дали посетителите бяха представители на политическите или на финансовите кръгове.

Агенцията притежаваше хубава десететажна сграда на популярна улица близо до общината. По тротоарите спокойно вървяха банкери, политици, бюрократи и смърдящи на алкохол бездомници с изключение на онези осъдителни инциденти, когато някой от тях внезапно започваше да крещи несвързани упреци и жестоко наръгваше с нож някого. Собственикът на ножа, пистолета или на тъпия инструмент често страдаше от самозаблудата, че е преследван от извънземни или от ЦРУ и в повечето случаи беше бездомник, а не банкер, политик или бюрократ.

Но само преди три месеца банкер на средна възраст бе тръгнал да убива с два деветмилиметрови пистолета. Произшествието травматизира общността на скитниците в центъра на града и ги накара да бъдат по-бдителни към непредсказуемите „костюмари“, разхождащи се сред тях по улиците.

Сградата на агенцията — облицована с варовикови плочи и със стотици златисти прозорци, тъмни като очилата на кинозвезда — не беше обозначена. Хората, с които Рой работеше, не се стремяха към слава и предпочитаха да действат анонимно. Освен това агенцията, която ги бе наела, не съществуваше официално, финансираше се от пари, тайно пренасочвани от други бюра, намиращи се под контрола на Министерството на правосъдието, и нямаше име.

На главния вход имаше лъскава месингова табела с улицата и номера, а отдолу — четири имена:

Карвър, Гънман, Гарот и Хемлок^[1]

Ако се запиташе какви са обитателите на сградата, случайният минувач щеше да реши, че са адвокати или счетоводители. А попиташе ли униформения пазач във фоайето, щеше да научи, че фирмата е „международна компания за покупко-продажба на недвижими имоти“.

Рой подкара към подземния гараж. Пътят бе преграден от солидна стоманена врата.

Той влезе, без да взима билет за паркиране от автомат. Нито показа документите си на пазач в будка. Вторачи се в обектива на видеокамера с високоразделителна способност, монтирана на стълб, намиращ се на две крачки от страничното стъкло на колата му, и зачака да бъде разпознат.

Изображението на лицето му бе предадено до друга стая без прозорци, където имаше пазач, който наблюдаваше монитор. Компютърът игнорира всичко, освен очите, увеличи ги, без да размазва образа и сканира браздите и мрежата от кръвоносни съдове на ретините, сравни ги с вече записаните във файла и позна Рой като един от избраниците.

Пазачът натисна едно копче и вратата се вдигна.

Цялата процедура можеше да бъде извършена без пазач, ако не съществуваше една-единствена вероятност, срещу която трябваше да се вземат предпазни мерки. Някой, решил да проникне в агенцията, можеше да убие Рой, да извади очите му и да ги поднесе към камерата, за да бъдат сканирани. И докато компютърът можеше да бъде излъган, пазачът сигурно щеше да забележи лукавството.

Но едва ли някой би прибягнал до такива крайности, за да проникне през охраната на агенцията. Но не беше и невъзможно. Напоследък из страната се разхождаха необикновено жестоки социопати.

Рой вкара колата в подземния паркинг. Стоманената врата се затвори с трясък и го изолира от опасностите на Лос Анджелис и от вилнеещата демокрация.

Той паркира и слезе от колата. Стъпките му отекнаха по бетонните стени и ниския таван. Рой знаеше, че пазачът в стаята в подземието също ги чува. Гаражът се наблюдаваше както с видео-, така и с аудиоапаратура.

Достъпът до свръхохранявания асансьор се предоставяше, когато посетителят допреше палеца на дясната си ръка до стъкления екран на скенера-принтер. Наблюдаваше го камера, монтирана над вратите. Пазачът долу следеше дали някой няма да притисне до стъклото отрязан палец.

Колкото и да бяха умни машините, човешките същества бяха незаменими. Понякога тази мисъл окуражаваше Рой. Друг път го потискаше, макар да не знаеше защо.

Той се качи с асансьора на третия етаж, където се намираха отделите „Анализ на документи“, „Анализ на вещества“ и „Фотографски анализ“.

Във фотографската лаборатория двама млади мъже и една жена на средна възраст се занимаваха с тайнствените си задачи. Усмихнаха се и го поздравиха, защото Рой имаше изражение, което предизвикваше усмивки и фамилиарност.

Мелиса Уиклън, главният фотоаналитик, седеше зад бюрото в кабинета си, намиращ се в един от ъглите на лабораторията. Кабинетът нямаше външни прозорци, но вътрешните стени бяха остъклени, за да може Мелиса да наблюдава подчинените си.

Рой почука и тя вдигна глава.

Мелиса, блондинка на трийсет и няколко години, беше добра фея и същевременно зла изкусителка. Очите й бяха огромни и прями и наред с това — замъглени и загадъчни. Носът й беше чип, но устата — чувствена, превъплъщение на всички еротични пролуки. Мелиса имаше големи гърди, тънка талия и дълги крака, но предпочиташе да крие тези прелести под широки бели блузи и панталони и лабораторни престилки. Макар да бе обула маратонки, краката й несъмнено бяха толкова женствени и изящни, че Рой с радост би ги целувал до забрава.

Той никога не се бе опитвал да я сваля, защото Мелиса беше сдържана и делова. И защото подозираше, че тя е лесбийка. Рой нямаше нищо против лесбийките. Но в същото време не желаеше да разкрие интереса си към нея само за да бъде отблъснат.

— Добро утро, Рой — отривисто каза Мелиса.

— Как си? Господи, знаеш ли, че не бях в Лос Анджелис и не съм те виждал от…

— Тъкмо разглеждах файловете. — Тя веднага премина към деловата част. Разговорът за маловажни неща не я интересуваше. — Довършихме увеличението.

Когато Мелиса говореше, Рой никога не можеше да реши къде да гледа — очите или устата й. Погледът й беше прям и предизвикателен — нещо, което той намираше за привлекателно. Ала устните й бяха така сочни и съблазнителни.

Тя му подаде снимка.

Рой с усилие откъсна очи от устните й.

Качеството на фотографията се бе подобрило значително. И сега Рой държеше цветно копие на снимката, която предишната нощ бе видял на екрана на портативния си компютър. Глава на мъж, обърната в профил. Лицето още беше осеяно със сенки, но вече не толкова плътни. Замъгляващата стена от дъжд беше премахната напълно.

— Отлична работа — каза Рой. — Но все още не ни дава достатъчно ясна представа, за да го идентифицираме.

— Напротив, снимката казва много неща за него — възрази Мелиса. — Възрастта му е между двайсет и осем и трийсет и две години.

— Как я изчисли?

— По компютърната проекция, основаваща се на анализ на бръчките в ъгълчето на окото, по процента сиви косми в косите и по видимата степен на втвърдяване на лицевите мускули и кожата на шията.

— Твърде големи изводи от толкова малко…

— Съвсем не — прекъсна го тя. — Системата прави аналитични проекции от десет мегабайтова база данни с биологична информация и аз съм готова да се обзаложа, че казва истината.

Той се възбуди от начина, по който сочните й устни оформяха думите. Устата й беше по-хубава и от очите. Съвършена.

Рой се прокашля.

— Ами…

— Кестенява коса, кафяви очи.

Той се намръщи.

— Косата, да, но на снимката очите не се виждат.

Мелиса стана, взе фотографията от ръката му, сложи я на бюрото и с молив посочи извивките на очната ябълка на мъжа.

— Той не гледа в обектива, затова дори да разглеждаме снимката под микроскоп, пак няма да видим достатъчна част от ириса, за да определим цвета. Но дори от такава перспектива компютърът може да открие няколко квадратчета с цвета.

— Тогава очите му са кафяви, така ли?

— Тъмнокафяви.

Мелиса остави молива, стана и сложи лявата си ръка на хълбока. В тази поза изглеждаше крехка като цвете и решителна като армейски генерал.

Рой харесваше непоклатимото й самочувствие, резките движения и увереността, с която тя говореше. Пък и онези устни.

— Въз основа на компютърния анализ, съпоставящ физическото му съотношение със съизмерими предмети на снимката, мъжът е висок метър и осемдесет. — Мелиса не изговаряше докрай думите и фактите излизаха от устата й с отривистата енергия на куршуми, изстреляни от автоматично оръжие. — Тежи осемдесет и два килограма. От индо-европейската раса. Гладко избръснат. В добро физическо състояние. И наскоро се е подстригвал.

— Нещо друго?

Мелиса извади от папката още една снимка.

— Това е той. В анфас.

Рой погледна втората фотография и се изненада.

— Не знаех, че имате такава снимка.

— Нямахме — каза Мелиса и с видима гордост се вторачи в изображението. — Това не е същинска фотография, а проекция на вероятния образ, основаваща се на компютърния анализ на структурата на костите и на отлагането на тлъстини на частичния профил.

— Компютърът може да прави това?

— Нововъведение в програмата.

— Надеждно ли е?

— Като се има предвид перспективата, с която трябваше да работи компютърът в този случай, вероятността това лице да съответства на истинското, е деветдесет и четири процента.

— Мисля, че това е по-хубаво от портрет по описание, нарисуван от полицейски художник.

— Много по-хубаво. Нещо не е ли наред? — след миг мълчание попита тя.

Рой осъзна, че Мелиса го гледа, а той се е вторачил в устата й.

— Ами… — Рой погледна портрета на загадъчния мъж. — Питах се… Каква е тази линия на дясната страна на лицето?

— Белег.

— Наистина ли? Сигурна ли си? От ухото до върха на брадичката?

— Голям белег — отговори тя и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. — Цикатриксиален. Предимно гладка тъкан, тук-там набръчкана по краищата.

Рой отново погледна първата снимка и видя, че там се вижда част от белега, макар отначало да го бе помислил за нещо друго.

— Стори ми се, че е ивица светлина между сенките. Лъч от улична лампа.

— Не.

— Не е ли възможно да е светлина?

— Не. Белег е — категорично заяви Мелиса и извади книжна кърпичка от отвореното чекмедже.

— Страхотно. Лесно ще го идентифицираме. Този тип, изглежда, е изкарал специална подготовка — или военна, или паравоенна. И с този белег… Обзалагам се, че го е получил по време на изпълнение на служебния дълг. Бил е тежко ранен. Може би толкова тежко, че са го освободили от длъжност или е бил пенсиониран по инвалидност — психическа или физическа.

— Полицията и военните организации не унищожават архивите си.

— Точно така. Ще го хванем за седемдесет и два часа. По дяволите, по-скоро за четирийсет и осем. Благодаря, Мелиса.

Тя бършеше устните си с кърпичката. Не я интересуваше дали размазва червилото си, защото не боядисваше устните си. Пък и не беше необходимо. Червилото нямаше да я направи по-красива.

Рой остана очарован от начина, по който сочните й, Меки устни нежно се притиснаха до меката кърпичка.

Осъзна, че се е вторачил в нея, а тя отново забелязва този факт. Той отмести поглед към очите й.

Мелиса леко се изчерви, извърна глава и хвърли кърпичката в кошчето за отпадъци.

— Може ли да взема това копие? — попита Рой и посочи компютърния портрет.

Тя извади кафяв плик, даде му го и каза:

— Сложих тук пет разпечатки и две дискети с портрета.

— Благодаря, Мелиса.

— Моля.

Страните й още бяха румени и Рой усети, че за пръв път, откакто я познава, е проникнал отвъд хладната й, делова фасада и се е докоснал до душата й — истинската й изящна и чувствена същност, която Мелиса обикновено се стремеше да прикрива. Той се запита дали да не й предложи среща.

Рой извърна глава и се вторачи в работниците в компютърната лаборатория. Беше убеден, че те са доловили атмосферата на еротична възбуда, витаеща в кабинета на шефката им. Но и тримата изглеждаха погълнати в работата си.

Когато Рой отново се обърна към Мелиса, готов да я покани на вечеря, тя крадешком бършеше ъгълчето на устните си с върха на пръста си. Мелиса се опита да прикрие това, като сложи ръка на устата си и се престори, че кашля.

Изумен, Рой установи, че тя е изтълкувала погрешно сладострастния му поглед. Мелиса явно бе помислила, че вниманието му е привлечено към устните й, защото там има троха или са изцапани с нещо.

Тя не забелязваше страстта му. Ако наистина беше лесбийка, Мелиса сигурно бе предположила, че Рой знае за това и не би проявил интерес към нея. Ако не беше лесбийка, тя вероятно не можеше да си представи да се хареса — или да бъде обект на желанието — на мъж със закръглено лице, двойна брадичка и пет излишни килограма на ханша. Той се бе сблъсквал и преди с този предразсъдък — външността. Много жени с промити мозъци от консуматорската култура, която внушаваше фалшиви ценности, се интересуваха само от мъже, изглеждащи като онези в рекламите за „Марлборо“ или на „Кевин Клайн“. Те не разбираха, че мъжът с добродушното лице на любим чичо, може да е по-мил, по-мъдър, по-отзивчив и по-добър любовник от сексапилния мускулест здравеняк, който прекарва повечето си време в гимнастическия салон. Жалко, ако Мелиса беше толкова празноглава. Колко жалко.

— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита тя.

— Не. Вече направи много. Щом разполагаме с този портрет, няма начин да не го хванем.

Мелиса кимна.

— Трябва да отида в лабораторията за отпечатъци, за да проверя дали са заснели нещо от фенерчето или от прозореца на банята.

— Да, разбира се — смутено каза тя.

Рой погледна за последен път съвършената й уста, затвори вратата след себе си и прекоси две трети от компютърната лаборатория, после се обърна. Надяваше се, че тя го гледа. Но Мелиса отново седеше зад бюрото си. Държеше пудриера и оглеждаше устните си в огледалцето.

 

 

„Китайска мечта“ беше ресторант в Западен Холивуд. Помещаваше се в старомодна триетажна тухлена сграда в район с модни, луксозни магазини. Спенсър паркира през няколко пресечки, отново остави Роки във форда и тръгна към заведението.

Въздухът беше приятно топъл, а ветрецът — освежаващ. Беше един от онези дни, когато ти се струва, че си заслужава да се бориш с живота.

Ресторантът още не бе отворил за обяд. Но вратата беше отключена и Спенсър влезе.

„Китайска мечта“ не беше украсен като повечето китайски ресторанти. Там нямаше дракони, кучета, нито месингови идеограми. Заведението беше поразително модерно. Преобладаващите цветове бяха перленосиво и черно. Трийсетината маси бяха застлани с бели ленени покривки. Единственият китайски предмет на изкуството беше издялана от дърво статуя в естествен ръст на облечена в мантия миловидна жена, която държеше нещо като бутилка или кратуна. Дървената фигура стоеше до вратата.

Двама двайсетинагодишни азиатци подреждаха чинии и винени чаши. Трети, едно десетилетие по-голям от тях, сръчно сгъваше бели платнени кърпи, оформяйки красиви островърхи триъгълници. Ръцете му бяха бързи като на фокусник. И тримата бяха с черни обувки, бели ризи и черни вратовръзки.

Най-възрастният се усмихна и се приближи до Спенсър.

— Съжалявам, господине, но не отваряме по-рано от единайсет и половина.

Гласът му беше любезен и имаше съвсем лек акцент.

— Дошъл съм да се срещна с Луис Лий, ако е възможно.

— Имате ли уговорен час?

— Боя се, че нямам.

— Бихте ли ми казали какво желаете да обсъдите с него?

— Една от наемателките, която живее в негова сграда.

Мъжът кимна.

— Предполагам, че става дума за госпожица Кийн.

Тихият глас, усмивката и безукорната учтивост се съчетаха и се сляха в образ на смиреност, наподобяващ воал, през който отначало беше трудно да се разбере, че сервитьорът е интелигентен и наблюдателен.

— Да. Казвам се Спенсър Грант. Аз съм… приятел на Валери. Тревожа се за нея.

Мъжът бръкна в джоба на панталона си и извади предмет с размера на колода карти — най-миниатюрният клетъчен телефон, който Спенсър бе виждал.

Китаецът долови интереса му и поясни:

— Произведено в Корея.

— Достоен е за Джеймс Бонд.

— Господин Лий наскоро започна да ги внася.

— Мислех, че е ресторантьор.

— Да, но се занимава и с много други неща.

Сервитьорът натисна единственото копче, изчака да бъде предаден предварително програмирания седемцифрен номер и после изненада Спенсър, като започна да говори не на английски или на китайски, а на френски.

Сетне сгъна клетъчния телефон, пъхна го в джоба си и каза:

— Господин Лий ще ви приеме. Насам, ако обичате.

Спенсър го последва. Двамата минаха между масите и влязоха в съседната стая, където се разнасяха облаци от благоухания — чесън, лук, джинджифил, горещо фъстъчено масло, супа от гъби, печена патица и бадемова есенция.

Огромната и безупречно чиста кухня беше пълна с готварски печки, фурни, нагревателни плочи, камери за дълбоко замразяване, умивалници и дъски за рязане. Преобладаваше бялата керамика и неръждаемата стомана. Пет-шест готвача и помощници, облечени в бяло от главата до петите, се занимаваха с различни кулинарни задачи.

Операцията беше организирана и прецизна като сложния механизъм на швейцарски часовник с въртящи се балерини, маршируващи оловни войничета и подскачащи дървени кончета.

Спенсър и китаецът стигнаха до люлеещите се врати. Сетне тръгнаха по коридора. Минаха покрай складове и стаи за почивка на персонала и се приближиха до асансьор. Спенсър очакваше, че ще се качат в кабината, но мъжът го поведе надолу. Вратите се отвориха и сервитьорът направи знак на Спенсър да излезе пръв.

Подземието беше влажно и неприветливо. Озоваха се в облицовано в махагон фоайе с красиви столове от тиково дърво, тапицирани с кожа от диви патици.

Администраторът беше азиатец — плешив, висок метър и осемдесет, с широки рамене и дебел врат — и трескаво пишеше нещо на компютърната клавиатура. Той вдигна глава и се усмихна. Сакото на сивия му костюм се опъна под очертанията на скрито оръжие.

— Добро утро — каза азиатецът и Спенсър отвърна със същата любезност.

— Може ли да влезем? — попита сервитьорът.

Плешивият кимна.

— Всичко е наред.

Придружителят поведе Спенсър към вътрешна врата и електронната ключалка изщрака, задействана от администратора.

Плешивият отново започна да пише. Пръстите му се движеха бързо по клавиатурата. Ако боравеше толкова добре и с оръжие, той би бил опасен противник.

Спенсър и сервитьорът тръгнаха по бял коридор с под от сиви плочки. От двете страни имаше кабинети. Повечето врати бяха отворени и Спенсър видя мъже и жени, предимно азиатци, които работеха на бюра, шкафове и компютри като всички останали служители в реалния свят.

Вратата в дъното на коридора водеше към кабинета на Луис Лий, където друга изненада очакваше Спенсър. Под от шуплест варовик. Красив персийски килим на сиви, лилави и зелени шарки. На стените — гоблени. Изящни френски мебели от деветнайсети век. Подвързани в кожа книги в библиотеки с остъклени вратички. Голямата стая беше осветена от няколко лампи с красиви абажури, поставени на пода и на масата. Спенсър бе убеден, че всички вещи в кабинета са оригинали.

— Господин Лий, това е господин Грант — съобщи придружителят.

Мъжът, който стана от стола зад бюрото, беше слаб, висок метър и седемдесет и на петдесетина години. Гъстата му гарвановочерна коса бе започнала да посивява на слепоочията. Беше облечен в черно сако, тъмносин панталон с тиранти, бяла риза и папийонка на малки червени точки на син фон и носеше очила.

— Добре дошли, господин Грант.

Лий имаше напевен акцент — наполовина европейски, наполовина азиатски. Ръката му беше малка, но стискаше силно.

— Благодаря ви, че ме приехте — каза Спенсър.

Чувстваше се така неориентиран, сякаш бе минал през вълшебно огледало и се бе озовал в непознат свят.

Очите на Лий бяха черни като въглени и пронизаха като скалпел Спенсър.

Придружителят застана от едната страна на вратата и скръсти ръце зад гърба си. Сега приличаше на телохранител.

Луис Лий покани Спенсър да седне в едно от креслата, които бяха поставени от двете страни на ниска масичка. Лампата на пода хвърляше сини, зелени и алени отблясъци.

Лий се настани срещу Спенсър. Седеше с изправен гръб. С очилата, папийонката и тирантите си той приличаше на професор по литература в кабинета на своя дом, намиращ се до Йейл или някой университет от веригата „Айви лийг“.

Държанието му беше сдържано, но дружелюбно.

— Приятел сте на госпожица Кийн, така ли? Вероятно сте били съученици в гимназията? Или в колежа?

— Не. Не я познавам толкова отдавна. Запознахме се в заведението, където тя работи. Отскоро… сме приятели. Но държа на нея и… Ами, притеснявам се, че й се е случило нещо.

— Какво мислите, че може да й се е случило?

— Не знам. Но сигурно сте информиран, че снощи къщата, където живее Валери, е била нападната от екип на специалните сили. Сградата е ваша собственост.

Лий не отговори веднага.

— Да, снощи след операцията властите дойдоха в дома ми, за да ме разпитат за Валери.

— Какви бяха… онези власти?

— Трима мъже. Твърдяха, че са от ФБР.

— Твърдяха?

— Показаха ми документи, но лъжеха.

Спенсър се намръщи и попита:

— Но откъде сте толкова сигурен?

— Имам богат опит с измамите и предателствата. — Лий не изглеждаше нито ядосан, нито огорчен. — Развих нюх към тези неща.

Спенсър се запита дали това е обяснение или предупреждение. Разбра, че не се намира в присъствието на обикновен бизнесмен.

— Щом не са били федерални агенти…

— О, сигурен съм, че бяха федерални агенти. Но мисля, че използваха документите на ФБР.

— Да, но ако са били от друго бюро, защо не са показали истинските си карти?

Лий сви рамене.

— Агенти мошеници, действащи, без да са упълномощени от бюрото си, които се надяват да конфискуват пари от сделка с наркотици, биха имали причина да заблуждават хората с фалшиви карти.

Спенсър знаеше, че такива неща се случват.

— Не мога да повярвам, че Валери е замесена в търговия с наркотици.

— Убеден съм, че не е. Ако мислех така, нямаше да й дам под наем къщата. Търговците на наркотици са боклуци. Развалят децата и съсипват живота им. Освен това, макар че плащаше наема си в брой, госпожица Кийн не беше богата.

— Щом онези мъже не са били ченгета мошеници от Агенцията за борба с наркотиците, дошли да приберат печалба от продажба на хероин, и не са били от ФБР, какви са били тогава?

Луис Лий се намести на креслото и наклони глава така, че отраженията на лампата с абажур от цветно стъкло паднаха върху очилата му и скриха очите му.

— Понякога някое правителство или правителствено бюро чувства безсилие, когато трябва да играе по правилата. При наличието на изпиране на океани от пари от данъци и от абсурдни букмейкърски системи за някои длъжностни лица от правителството е лесно да финансират тайни операции, за да постигнат цели, непостижими със законни средства.

— Господин Лий, четете ли много шпионски романи?

Луис Лий се усмихна.

— Те не ме интересуват.

— Извинете, но думите ви звучат малко параноично.

— Говоря само от личен опит.

— Тогава животът ви е бил по-интригуващ, отколкото изглежда.

— Да — отговори Лий, но не добави нищо повече и след миг мълчание продължи: — Колкото по-голямо е едно правителство, толкова по-вероятно е да е пълно с такива тайни организации — някои малки, но други не. А американското правителство е голямо, господин Грант.

— Да, но…

— Преките и косвените данъци изискват обикновеният гражданин да работи от януари до средата на юли, за да плати дължимото на правителството. Едва след това трудещите се мъже и жени започват да работят за себе си.

— И аз съм чувал тези статистически данни.

— А когато е толкова голямо, правителството става и арогантно.

Луис Лий не приличаше на фанатик. В гласа му не се долавяше нито гняв, нито огорчение. Всъщност, макар да бе предпочел да се обгради с красиви френски мебели, той излъчваше спокойствието на будист, непретенциозност и типично азиатско примирение с настоящата ценностна система на света. Приличаше повече на прагматик, отколкото на кръстоносец.

— Враговете на госпожица Кийн са и мои врагове, господин Грант.

— И мои.

— Но нямам намерение да се превръщам в мишена — както постъпвате вие. Снощи не изразих съмнения към документите на тримата мъже, които се представиха за федерални агенти. Това нямаше да бъде разумно. Вярно, не им помогнах, но се престорих, че им съдействам. Знаете какво имам предвид.

Спенсър въздъхна и прегърби рамене.

Лий сложи ръце на коленете си и се наведе напред. Проницателните му черни очи отново се видяха, когато се отмести от разноцветната светлина на лампата.

— Вие сте били човекът в къщата й снощи — заяви той.

Спенсър се изненада за пореден път.

— Откъде знаете, че съм бил там?

— Агентите разпитваха дали госпожица Кийн живее с мъж с ръст и тегло като вашите. Мога ли да попитам какво правехте там?

— Валери закъсня за работа и аз се разтревожих. Отидох в дома й, за да проверя дали не се е случило нещо.

— И вие ли работите в „Червената врата“?

— Не. Чаках я там. — Спенсър реши да каже само това. Останалото беше заплетено и неудобно. — Може ли да ми кажете нещо, което би ми помогнало да намеря Валери?

— Не.

— Единственото ми желание е да й помогна, господин Лий.

— Вярвам ви.

— Тогава защо не ми съдействате? Какво пишеше във формуляра й за наемане на къща? Предишен адрес, месторабота, кредитна справка? Всичко, което би ми помогнало и насочило.

Бизнесменът се облегна назад и премести късите си ръце на облегалката на креслото.

— Нямаше формуляр.

— Вие притежавате много сгради и съм убеден, че онзи, който отговаря за това, се нуждае от подобни формуляри.

Луис Лий повдигна вежди — театрално изражение за такъв невъзмутим човек.

— Проучили сте ме. Много добре. Е, в случая с Валери Кийн нямаше формуляр, защото ми я препоръча един човек от „Червената врата“, който също беше мой наемател.

Спенсър се сети за красивата сервитьорка, която беше наполовина виетнамка, наполовина чернокожа.

— Роузи?

— Може би.

— Тя и Валери приятелки ли са?

— Да. Запознах се с госпожица Кийн и я одобрих. Прецених, че мога да й имам доверие. Това беше всичко, което ми бе необходимо да знам за нея.

— Тогава трябва да говоря с Роузи.

— Тя несъмнено ще бъде на работа довечера.

— Трябва да говоря с нея, колкото е възможно по-скоро. Отчасти заради разговора с вас имам ясното чувство, че някой ме преследва и може би нямам време.

— Мисля, че преценката ви е точна.

— Тогава трябва да знам фамилното име и адреса на Роузи.

Луис Лий мълча толкова дълго, че Спенсър се изнерви.

— Господин Грант, аз съм роден в Китай. Когато бях дете, избягахме от комунистите и емигрирахме в Ханой, Виетнам, който тогава беше под контрола на французите. Загубихме всичко, но това беше по-добре, отколкото да сме сред десетте милиона, ликвидирани от председателя Мао.

Макар да нямаше представа какво общо би могла да има личната история на бизнесмена с неговия проблем, Спенсър знаеше, че между двете неща има връзка, която скоро ще се изясни. Луис Лий беше китаец, но не и неразгадаем. Всъщност, по свой начин, той беше откровен като селянин от Нова Англия.

— Китайците във Виетнам бяха потискани. Животът им беше тежък. Но французите обещаха да ни пазят от комунистите. Само че не успяха. Когато през 1954 година Виетнам бе разделен, аз още бях малко момче. Отново избягахме — този път в Южен Виетнам — и пак загубихме всичко.

— Разбирам.

— Едва ли. Но скоро ще започнете да схващате. След година започна гражданската война. През 1959 година малката ми сестра беше убита на улицата в снайперистка престрелка. Три години по-късно, седмица след като Джон Кенеди обеща, че Съединените щати ще гарантират свободата ни, баща ми бе убит от бомба на терористи, поставена в сайгонски автобус.

Лий затвори очи и скръсти ръце. Имаше такъв вид, сякаш по-скоро размишляваше, отколкото си спомняше.

Спенсър чакаше.

— В края на април 1975 година, когато Сайгон падна, аз бях трийсетгодишен. Имах четири деца и съпруга. Мей. Майка ми още беше жива. Както и един от тримата ми братя, и две от децата му. Общо десет човека от семейството. След шест месеца на терор починаха майка ми, брат ми, една от племенниците ми и един от синовете ми. Не можах да ги спася. Останалите шестима… се присъединихме към група от други трийсет и двама и се опитахме да избягаме по море.

— Лодкари — с уважение отбеляза Спенсър, който знаеше какво е да си скъсал с миналото си, да бягаш, да се страхуваш и всеки ден да се бориш да оцелееш.

Без да отваря очи, Лий продължи да разказва спокойно, сякаш подробно описваше разходка сред природата. — Времето се развали и пирати се опитаха да превземат кораба ни. Виетконгци. Щяха да убият мъжете, да изнасилят и да убият жените и да откраднат оскъдните ни вещи. Осемнайсет от нас загинаха в опит да отблъснат атаката им. Единият беше моят син. Десетгодишен. Застреляха го. Не можах да направя нищо. Другите се спасихме, защото внезапно времето се влоши толкова много, че пиратският кораб се оттегли, за да не се разбие. Бурята ни раздели. Високите вълни блъснаха в морето още двама от нас. Останахме осемнайсет. Времето се оправи, но корабът ни беше повреден. Моторът не работеше. Нямахме платна, нито радиопредавател. Намирахме се насред Южнокитайско море.

Спенсър вече не беше в състояние да гледа невъзмутимия мъж, но и не можеше да откъсне поглед от него.

— Настана жестока жега, която продължи шест дни. Нямаше вода за пиене. Храната беше малко. Една жена и четири деца умряха, преди да прекосим граничните води и да ни спаси американски военен кораб. Едно от децата, което почина от жажда, беше дъщеря ми. Не можах да я спася. Вече не бях в състояние да спася никого. От семейството ми останаха четирима — съпругата ми, единствената ми оцеляла дъщеря и една от племенниците ми. И аз.

— Съжалявам — каза Спенсър, но думата беше толкова неуместна, че изпита желание да не я бе произнасял.

Луис Лий отвори очи.

— Преди повече от двайсет години от онзи разпадащ се кораб бяха спасени още девет човека. Както сторих и аз, те също приеха американски малки имена и днес сме партньори в ресторанта. Имаме и друг бизнес. Смятам ги за членове на семейството ми. Ние сме отделен народ тук, господин Грант. Смятам се за американец, защото вярвам в американските идеали. Обичам тази страна и народа й. Но не обичам правителството й. Не мога да обичам нещо, на което не вярвам. Не вярвам и на никое друго правителство в света. Това безпокои ли ви?

— Да. Разбираемо е, но потискащо.

— Като индивиди, семейства, съседи и членове на една общност, хората от всички раси и политически възгледи обикновено са порядъчни, любезни и състрадателни. Но в големите корпорации или правителства, когато в ръцете им се съсредоточи огромна власт, някои стават чудовища, макар и с добри намерения. Аз не мога да бъда лоялен към чудовища. Предан съм само на семейството си, на съседите ми и на общността.

— Мисля, че това е справедливо.

— Роузи, сервитьорката от „Червената врата“, не беше сред хората в кораба. Но майка й беше виетнамка, а баща й — американец, който почина там. Ето защо тя е член на моята общност.

Спенсър беше толкова захласнат в разказа на Луис Лий, че забрави молбата си, която предизвика тези ужасни спомени. Искаше да разговаря с Роузи, колкото е възможно по-скоро и му трябваше фамилното й име и адреса.

— Роузи не бива да бъде замесвана в тази история — добави Лий. — Казала е на онези мошеници от ФБР, че не познава добре госпожица Кийн и аз не желая да я въвличате повече.

— Само искам да й задам няколко въпроса.

— Ако ви видят с нея и ви идентифицират като мъжа, който снощи е бил в къщата, те ще помислят, че Роузи е била нещо повече от колежка на госпожица Кийн.

— Ще бъда дискретен, господин Лий.

— Да. Това е единствената възможност, която ви давам.

Вратата тихо се отвори. Спенсър се обърна и видя, че любезният му придружител се връща в стаята. Не го беше чул да излиза.

— Тя го помни. Въпросът е уреден — каза сервитьорът, приближи се до Лий и му даде лист от тефтерче.

— В тринайсет часа Роузи ще ви чака на този адрес — рече Лий. — Тя не живее там. Може да наблюдават апартамента й.

Бързината, с която срещата бе уредена, се стори вълшебна на Спенсър.

— Роузи няма да бъде следена. Погрижете се да не следят и вас — добави Лий и стана.

Спенсър също се изправи и рече:

— Господин Лий, вие и вашето семейство…

— Да?

— Историята ви е поразителна.

Лий леко се поклони. После се обърна, тръгна към бюрото си и добави:

— И още нещо, господин Грант.

Когато Лий издърпа едно от чекмеджетата, Спенсър изпита безумното чувство, че този спокоен, добродушен господин, който приличаше на професор, ще извади пистолет със заглушител и ще го застреля. Параноята беше като инжекция амфетамин, сложена право в сърцето.

Лий измъкна нещо като медальон от нефрит на верижка.

— Понякога ги давам на хора, които явно се нуждаят от тях.

Уплашен, че двамата мъже ще чуят ударите на сърцето му, Спенсър се приближи до Лий и прие подаръка.

Медальонът беше пет сантиметра в диаметър. От едната страна бе гравирана глава на дракон, а от другата — също така стилизиран фазан.

— Вижда ми се твърде скъп, за да…

— Обикновен сапунен камък. Фазани и дракони, господин Грант. Вие се нуждаете от силата им. Фазаните и драконите означават благополучие и дълъг живот.

— Това амулет ли е?

— Да, и много помага. Видяхте ли Куан Ин, когато влязохте в ресторанта?

— Моля?

— Дървената статуя до вратата.

— Да. Жената с миловидното лице.

— В нея живее дух, който не позволява на врагове да прекрачат прага ми. — Изражението на Лий беше сериозно, както когато разказваше за бягството си от Виетнам. — Тя не пуска завистливи хора, а самосъжалението и завистта са най-опасните от всички емоции.

— Вярвате в това, след като сте имали такъв живот?

— Трябва да вярваме в нещо, господин Грант.

Двамата стиснаха ръце.

Спенсър прибра листа от тефтерче и медальона и тръгна след придружителя си.

Качиха се в асансьора и Спенсър си спомни кратката размяна на реплики между сервитьора и плешивия китаец, когато влязоха във фоайето.

— Докато слизахме тук, ме прегледаха за оръжия, нали?

Придружителят, изглежда, намери въпроса за интересен, но не отговори.

Минута по-късно, когато стигнаха до външната врата, Спенсър спря, за да разгледа Куан Ин.

— Господин Лий наистина ли мисли, че тя го пази от врагове?

— Щом мисли, тогава е така. Господин Лий е страхотен човек.

— Вие бяхте ли на кораба?

— Бях едва осемгодишен. Майка ми беше жената, която умря от жажда в деня, когато ни спасиха.

— Господин Лий каза, че не е спасявал никого.

— Той спаси всички ни — рече придружителят и отвори вратата.

Спенсър се озова на тротоара пред ресторанта. Ярката слънчева светлина го заслепи. Ушите му заглъхнаха от шума на минаващите превозни средства и на самолета над главата му. Имаше чувството, че внезапно се е събудил от сън. Или че току-що е заспал.

Докато беше в ресторанта, никой не погледна белега му.

Той се обърна и се вторачи в остъклената врата на заведението.

Мъжът, чиято майка бе умряла от жажда в Южнокитайско море, отново сгъваше кърпи и ги оформяше в красиви островърхи триъгълници.

 

 

Лабораторията за отпечатъци, където Дейвид Дейвис и младият му помощник чакаха Рой Майро, беше една от четирите стаи, заемани от отдел „Пръстови отпечатъци“ и беше пълна с компютри, изготвящи портрети по описание, и други по-странни технически средства.

Дейвис се готвеше да обработи латентните отпечатъци, взети от прозорчето на банята в къщата в Санта Моника. Бяха го извадили внимателно заедно с рамката и сега прозорецът бе сложен върху мраморна пейка в лабораторията.

— Това е важно — предупреди ги Рой, докато се приближаваше към тях.

— Разбира се, всяко разследване е важно — отговори Дейвис.

Рой не обичаше Дейвис не само защото името му беше дразнещо, но и заради неизтощимия му ентусиазъм. Висок, мършав, подобен на щъркел и с къдрави руси коси, Дейвид Дейвис не вървеше, а бързаше, бягаше и търчеше. Не се обръщаше, а се завърташе. Не посочваше, а тикаше пръста в предмета. За Рой Майро, който избягваше крайностите във външността и в държанието на публични места, Дейвис беше смущаващо театрален.

Помощникът, познат на Рой само като Верц, беше бледо същество. Лабораторната престилка му стоеше като расо на смирен послушник в семинария. Когато не тичаше, за да донесе нещо на Дейвис, Верц се суетеше и обикаляше със страхопочитание около шефа си. На Рой му се повдигаше от тази гледка.

— По фенерчето няма нищо — каза Дейвид Дейвис и театрално замахна с ръка, описвайки голяма нула във въздуха. — Нула! Нито дори частични отпечатъци. Това фенерче не струва нищо! По него няма гладка повърхност. Само стомана на ръбове и ромбове.

— Жалко — отбеляза Рой.

— Жалко? — Очите на Дейвис се разшириха, сякаш Рой реагираше с усмивка и свиване на рамене на новината, че папата е убит. — Фенерчето сякаш е направено специално за крадци и главорези, за Бога.

— За Бога — одобрително измърмори Верц.

— Тогава да се заемем с прозореца — нетърпеливо предложи Рой.

— Да, храним големи надежди за прозореца — рече Дейвис, клатейки глава, сякаш слушаше реге. — Лак. Многократно лакиран с жълт като горчица лак, за да предпазва дървото от парата в банята. И гладък. Ако на прозореца има нещо, няма начин да не го открием.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — подчерта Рой.

В единия ъгъл на стаята, под вентилатора, стоеше четирийсет и пет литров аквариум. Верц си сложи хирургични ръкавици, хвана прозореца за двата края и го пренесе в аквариума. Прозорецът беше твърде тежък и неудобен за пренасяне и Верц го постави под ъгъл, като го подпря на една от стъклените стени.

Дейвис сложи три топчета памук в чашка на Петрие и я постави на дъното на аквариума. Взе капкомер и пусна няколко капки течен цианоакрилат метилов естер. Сетне, с друг капкомер, добави същото количество разтвор на натриев хидроокис.

От аквариума мигновено се вдигна облак изпарения от цианоакрилат, който се насочи към решетката на отдушника.

Латентните отпечатъци, оставени върху кожата от малки количества мазнини, пот и прах, обикновено не се виждаха с просто око, докато не се обработеха с няколко вещества — различни видове дактилоскопичен прах, йод, разтвор на сребърен нитрат, нинхидринов разтвор или пари от цианоакрилат, които често постигаха най-добър резултат върху материали без пори като стъкло, метал, пластмаса и твърди лакове. Изпаренията веднага се концентрираха в лепкава утайка върху всякаква повърхност, но най-вече върху мазнините, от които се образуваха латентните отпечатъци.

Процесът продължаваше трийсетина минути. Ако оставеха прозореца в аквариума повече от час, утайката щеше да бъде толкова много, че отпечатъците нямаше да се виждат. Дейвис реши да чака четирийсет минути и остави Верц да наблюдава изпаренията.

За Рой тези четирийсет минути бяха ужасно мъчителни, защото Дейвид Дейвис, безподобен откаченяк по техниката, настоя да демонстрира някакъв нов лабораторен уред. С множество жестове и възклицания и с очи, ярко блестящи като на птица, Дейвис надълго и нашироко обясни предназначението на всеки детайл.

Когато Верц съобщи, че прозорецът е изваден от аквариума, Рой беше изтощен от внимателното слушане и с копнеж си припомни предишната нощ, спалнята на семейство Бетънфилд, ръката на Пенелопа и музиката на Бийтълс… Тогава беше толкова спокоен и отпуснат.

Мъртвите често бяха по-добра компания от живите.

Верц ги поведе към лабораторната маса, където бе оставил прозореца на банята. На статив на масата бе монтиран „Полароид С–5“, обърнат с обектива надолу, за да прави снимки отблизо на отпечатъците, които можеше да намерят.

Прозорецът бе сложен с вътрешната страна нагоре, защото загадъчният мъж трябва да го бе докоснал там, докато бе бягал. Външната страна, разбира се, беше измита от дъжда.

Макар че черна повърхност би била идеална, жълтият като горчица лак би трябвало да е достатъчно тъмен, така че да изпъкват релефните очертания на бялата утайка от цианоакрилат. Вгледаха се отблизо, но не видяха нищо нито на рамката, нито на стъклото. Верц угаси неоновите лампи на тавана. В лабораторията стана тъмно с изключение на оскъдната дневна светлина, която проникваше през спуснатите щори. Бледото му лице сякаш слабо фосфоресцираше в мрака, досущ плътта на същество, живеещо в дълбините на океана.

— Малко светлина под определен ъгъл може да разкрие нещо — рече Дейвис.

На стената имаше халогенна лампа с конусовиден абажур. Дейвис я взе, запали я и бавно я придвижи около прозореца, насочвайки концентрираната светлина под малки ъгли.

— Нищо — нетърпеливо каза Рой.

— Сега ще разгледаме стъклото — рече Дейвис.

Но и там нямаше нищо.

— Магнитен прах — заяви той. — Това е решението.

Верц запали неоновите лампи, после се приближи до шкафа и извади бурканче магнитен прах и специална четка, каквато Рой виждаше за пръв път.

От дозатора потекоха струи черен прах, който полепна там, където имаше следи от мазнина, но намагнетизираната четка привлече свободните зрънца. Предимството на магнитните пред другите дактилоскопични прахове беше, че не позволяваха изследваната повърхност да се покрие с излишен материал.

Верц напръска всеки сантиметър от стъклото и рамката, но не видяха отпечатъци.

— Добре. Чудесно. Така да бъде — възкликна Дейвис, потърка ръце и поклати глава, доволен от предизвикателството. — Няма да паднем на колене! Да бъдем проклети, ако го сторим! Ето, това прави работата забавна!

— Ако е лесно, щеше да е за задници — ухили се Верц, явно повтаряйки един от любимите им афоризми.

— Точно така! — съгласи се Дейвис. — Имаш право, млади майсторе Верц. А ние не сме кои да са задници.

Предизвикателството ги опияни от възторг.

Рой многозначително погледна часовника си.

Верц прибра магнитния прах и четката, а Дейвид Дейвис извади гумени ръкавици и внимателно пренесе прозореца в съседната стая, която беше по-малка от главната лаборатория. Сложи го в металната мивка, взе пластмасова пръскачка и изми лакираната рамка и стъклото.

— Метанолов разтвор на родамин 6Г — обясни той, сякаш Рой знаеше какво е това или дори го държеше в хладилника си вкъщи.

В стаичката влезе и Верц и рече:

— Познавах една Родамин, която живееше в апартамент 6Г, точно срещу моята врата.

— Това като нея ли мирише? — попита Дейвис.

— Нейният мирис беше по-пикантен.

Двамата се разсмяха.

Просташки хумор. За Рой подобни шеги не бяха смешни, а досадни. Но той предположи, че не би трябвало да се дразни от това.

Дейвид Дейвис взе друга пластмасова пръскалка и пак обясни:

— Чист метанол. Измива излишния родамин.

— Родамин никога не беше излишна — каза Верц и двамата отново се засмяха.

Понякога Рой ненавиждаше професията си.

Верц включи лазерен генератор с водно охлаждане и започна да върти копчетата.

Дейвис пренесе прозореца на масата под лазера.

Доволен, че уредът е готов, Верц раздаде лазерни очила. Дейвис угаси неоновите лампи. Единствената светлина в стаята беше бледият лъч, който проникваше през вратата от съседната лаборатория.

Рой сложи очилата и се приближи до масата за изследвания.

Дейвис включи лазера. Странният лъч започна да танцува по долната част на рамката и почти веднага, очертан в родамин, се появи отпечатък — причудливи, фосфоресциращи извивки.

— Мамка му! Ето го! — възкликна Дейвис.

— Може да е на всеки — каза Рой. — Трябва да проверим.

— Прилича на палец — отбеляза Верц.

Лъчът продължи да се движи и като по чудо върху дръжката и рамката се появиха още отпечатъци. Някои бяха частични, други — размазани, трети — цели и ясни.

— Ако обичах залозите — рече Дейвис, — бих се басирал, че прозорецът е бил почистван наскоро. Избърсан е с кърпа, което ни предоставя идеално поле. Според мен тези отпечатъци принадлежат на един и същ човек и са оставени по едно и също време. Беше по-трудно от обикновено да ги открием, защото върху пръстите не е имало много мазнини.

— Да, точно така. Нали е вървял в дъжда — развълнувано добави Верц.

— И може да е избърсал ръцете си в нещо, когато е влязъл в къщата — каза Дейвис.

— На дланите няма мазни жлези — обясни Верц. — Върховете на пръстите стават мазни при допир с лицето, косата и други части на тялото. Изглежда, човешките същества непрекъснато се пипат тук-там.

— Не говори мръсотии на работното място, млади майсторе Верц — смъмри го Дейвис с шеговито строг тон.

Двамата се засмяха.

Очилата се впиха в носа на Рой. Главата го заболя от тях.

На ярката светлина на лазера се появи още един отпечатък.

Дори Майка Тереза, натъпкана със силна доза амфетамин, би останала поразена от депресията, която цареше в компанията на тандема Дейвид Дейвис и Верц. Но въпреки това Рой почувства, че настроението му се повишава с появата на всеки светъл отпечатък.

Загадъчният мъж скоро нямаше да е загадка.