Дийн Кунц
Тъмните реки на сърцето (9)

9.

Рой Майро наблюдаваше, скрит в сините сенки на евкалиптовата горичка и се наслаждаваше на лечебния, но приятен мирис на богатите на растителни мазнини листа.

Набързо събраният екип на специалните сили атакува бунгалото час преди зазоряване. Каньонът беше тих. Само листата на дърветата леко шумоляха, разлюлявани от крайбрежния бриз. Тишината беше нарушена от звук на счупване на стъкло, приглушено тупване на гранати с нервнопаралитичен газ и разбиването на предната и задната врата.

Къщата беше малка и първоначалният обиск продължи около минута. Насочил картечния пистолет „Узи“ и облечен в дебела кевларена жилетка, която вероятно би възпряла дори патрони с тефлоново покритие, Алфонс Джонсън се появи на задната веранда и направи знак на останалите, че в бунгалото няма никого.

Изумен, Рой излезе от горичката и тръгна към Джонсън.

— Заминал е.

— Как разбра? — попита Рой.

— Ела.

Двамата влязоха в спалнята, която беше оскъдно обзаведена, досущ монашеска килия. Грубо измазаните стени не бяха украсени с картини. Вместо завеси, на прозорците имаше бели пластмасови щори.

До леглото, пред единственото нощно шкафче, стоеше куфар.

— Сигурно е решил, че не му трябва — каза Джонсън.

Обикновената памучна покривка на леглото беше леко измачкана, сякаш Грант бе сложил там друг куфар, в който да прибере вещите си за пътуването.

Гардеробът беше отворен. На дървената пръчка висяха няколко ризи, джинси и панталони, но половината закачалки бяха празни.

Рой издърпа чекмеджетата. Вътре имаше малко дрехи — предимно чорапи и бельо. Колан. Два пуловера — зелен и син.

— Някакви следи от куче? — попита Рой.

Джонсън поклати глава.

— Не.

— Огледай другите стаи и двора — заповяда Рой и излезе от спалнята.

В хола стояха двама членове на специалния екип, мъже, с които Рой не бе работил дотогава. Бяха високи, мускулести момчета. В тясното затворено пространство защитното им облекло, бойните ботуши и насочените оръжия ги правеха по-едри, отколкото всъщност бяха. Нямаше кого да залавят, нито кого да застрелят и те се чувстваха неловко и несигурно, като борци, поканени на чай от осемдесетгодишните членове на дамски клуб по плетене.

Рой се готвеше да ги изпрати навън, когато видя, че един от мониторите на компютрите, наредени на бюрото, свети. На синия екран блестяха бели цифри.

— Кой го включи? — попита той.

Агентите озадачено се вторачиха в компютъра.

— Трябва да е бил включен, когато дойдохме — отговори единият.

— Не го ли забелязахте?

— Не.

— Грант сигурно е бързал — рече другият.

— Не беше включен, когато влязох — възрази Алфонс Джонсън, който се присъедини към тях. — Обзалагам се.

Рой се приближи до бюрото. В средата на екрана имаше едно и също число, което се повтаряше три пъти.

31

31

31

Изведнъж цифрата се смени, започвайки от първата и постепенно продължавайки надолу.

32

32

32

В същото време едно от електронните устройства на голямото бюро започна тихо да бръмчи. Само след няколко секунди спря и Рой не можа да разбере от кой уред се разнесе.

Цифрите отново се смениха.

33

33

33

И пак се чу приглушено бръмчене.

Макар да бе добре запознат със способностите и операциите на сложните компютри, Рой не бе виждал повечето от устройствата на бюрото. Някои изглеждаха собственоръчно направени. Тук-там проблясваха малки червени и зелени лампи, които показваха, че странните уреди са включени в мрежата. Множество преплетени кабели с различен диаметър свързваха познатите технически средства с устройствата, които бяха загадка за Рой.

34

34

34

Бръмчене.

Интуицията подсказа на Рой, че там става нещо важно. Но какво? Той не можеше да разбере и с нарастваща настойчивост разглеждаше апаратурата.

Цифрите отново се смениха.

35

35

35

И пак се разнесе бръмчене.

Ако цифрите се променяха в обратен ред, Рой би помислил, че наблюдава броене преди експлозия. Разбира се, нямаше закон, според който бомбата да се взриви, щом броенето стигне до нула. Това можеше да стане на сто. Или на петдесет. А вероятно и на четирийсет.

36

36

36

Бръмчене.

Не, не беше бомба. В това нямаше логика. Защо Грант би искал да взриви собствения си дом?

Отговорът беше лесен. Защото беше луд. Параноик. Рой си спомни очите му — трескави и изпълнени с безумие.

37

37

37

Бръмчене.

Рой се вторачи в кабелите с надеждата да научи нещо от начина, по който бяха свързани с устройствата.

По лявото му слепоочие запълзя муха. Той нетърпеливо махна с ръка, за да я прогони. Не, не беше муха, а капка пот.

— Какво има? — попита Алфонс Джонсън — ненормално висок и въоръжен до зъби, сякаш беше баскетболист от далечно бъдеще, където играта се бе изродила в битка на живот и смърт.

На екрана светна „40“. Рой престана да проследява кабелите, застана неподвижно, заслуша се в тихото бръмчене и изпита облекчение, че бунгалото не се взриви.

Но щом не беше бомба, какво беше тогава?

За да проумее какво става, той трябваше да разсъждава като Грант. Да се опита да си представи света през очите на един социопат, страдащ от параноя. Не беше лесно.

Но макар и психопат, Грант беше хитър. След като едва не го заловиха по време на нападението на едноетажната къща в Санта Моника в сряда през нощта, той се бе сетил, че вероятно са го снимали и са започнали усилено да го издирват. В края на краищата Грант е бил ченге и познаваше установената практика. Макар че през последната година бе предприел мерки постепенно да изчезне от публичните регистри, той още не се беше превърнал в невидим и съзнаваше, че рано или късно ще намерят бунгалото му.

— Какво има? — повтори Джонсън.

Грант явно бе очаквал, че те ще нахлуят в дома му по същия начин като в едноетажната къща в Санта Моника. Цял екип на специалните сили. Да претърсят навсякъде.

Устата на Рой пресъхна. Сърцето му заби като обезумяло.

— Провери рамката на вратата. Сигурно сме задействали алармена система.

— Алармена система? В тази порутена барака? — недоверчиво попита Джонсън.

— Направи го — заповяда Рой.

Джонсън забърза към вратата.

Рой трескаво проследи извивките и възлите на кабелите. Работещият компютър беше най-мощният в колекцията на Грант. Беше свързан с много неща, включително с необозначена зелена кутия, която на свой ред беше включена в модем, закачен за телефон с шест линии.

Рой изведнъж осъзна, че една от червените лампи всъщност е индикатор, който показва, че първата линия на телефона работи.

Той вдигна слушалката и се заслуша. По линията се предаваше информация под формата на водопад от електронни звуци — високоскоростен език на странна музика без мелодия и ритъм.

— На рамката на вратата има магнитен контакт! — извика Джонсън.

— Виждаш ли жици? — попита Рой и остави на вилката телефонната слушалка.

— Да. И са били свързани наскоро. Съвсем нови са.

— Проследи накъде водят — нареди Рой и пак погледна компютъра.

Броенето бе стигнало до четирийсет и пет.

Рой отново се приближи до зелената кутия, свързваща компютъра и модема, грабна сивия кабел, водещ към нещо, чието предназначение още не бе установил, и го проследи. Сивият кабел изчезваше зад висока библиотека.

Джонсън също проследи жицата на алармената система и стигна до другата страна на библиотеката.

Рой дръпна сивия кабел, а Джонсън — жицата на алармената система.

Рой отмести поглед от кабела, в който бе приковано вниманието му. Пред него, малко по-високо от нивото на очите, между дебелите исторически томове, имаше обектив с диаметър два сантиметра и половина. Той махна книгите от лавицата и видя малка видеокамера.

— Какво е това, по дяволите? — попита Джонсън.

Цифрата на екрана беше четирийсет и осем.

— Задействал си видеокамера, когато си прекъснал магнитния контакт на вратата — обясни Рой, пусна кабела и взе още една книга от лавицата.

— Ами, ще унищожим видеолентата и никой няма да разбере, че сме били тук — рече Джонсън.

Рой отвори книгата и откъсна ъгълче от страницата.

— Не е толкова лесно. Когато си включил камерата, ти си задействал и компютъра, и цялата система, и си я програмирал да предава към външен телефонен пост.

— Каква система?

— Видеокамерата подава сигнал на онази правоъгълна зелена кутия на бюрото.

— Така ли? И какво става?

Рой събра слюнка и се изплю върху парчето хартия, после го залепи на обектива.

— Не съм сигурен какво точно става, но по някакъв начин кутията обработва видеообраза, преобразува го от визуален в някаква друга форма на информация и го предава на компютъра.

Рой се приближи до екрана. Вече не беше толкова напрегнат, колкото когато намери камерата, защото сега знаеше какво става. Не беше доволен, но поне нещата се изясниха.

51

50

50

Втората и третата цифра се промениха в петдесет и едно.

Чу се бръмчене.

— На всеки четири-пет секунди компютърът замразява на екрана информацията от видеолентата и я изпраща обратно в зелената кутия. И тогава първата цифра се променя.

На екрана се изписа:

52

51

51

— Зелената кутия — продължи Рой — предава информация от екрана и тогава се променя втората цифра.

52

52

51

— Модемът преобразува информацията в звуков код, изпраща го на телефона и тогава се променя третата цифра.

52

52

52

— А в другия край на телефонната линия се извършва обратният процес. Закодираната информация отново се превръща в образ.

— Образ? — попита Джонсън. — На нас?

— Грант току-що получи петдесет и втората снимка, откакто влязохме в бунгалото.

— По дяволите.

— Петдесет бяха хубави и ясни, после аз блокирах обектива на камерата.

— Но къде ги приема?

— Ще трябва да проследим телефонната връзка, която компютърът осъществи, когато ти разби вратата — отговори Рой и посочи червения индикатор на телефонната линия. — Грант не е искал да се срещнем, а само да знае как изглеждаме.

— И сега разглежда разпечатки с лицата ни?

— Вероятно още не. Другият край може също да е автоматизиран като този. Но Грант трябва да спре някъде, за да провери дали нещо е било предадено. А дотогава, с малко повече късмет, ние ще намерим телефона, до който е било отправено обаждането и ще го чакаме там.

Другите трима мъже се бяха дръпнали назад от компютрите и ги гледаха подозрително.

— Кой е този човек?

— Нищо особено — отговори Рой. — Само болен и изпълнен с омраза тип.

— Защо не издърпа щепсела, веднага щом разбра, че ни снима? — попита Джонсън.

— Той вече ни беше заснел, затова нямаше значение. Пък и може би ще настроим системата така, че твърдият диск да се изтрие, ако издърпаме щепсела. Тогава няма да знаем какви програми и информация са записани в компютъра. Докато системата е непокътната, може да добием ясна представа какво е правил тук. Вероятно ще възстановим действията му през последните няколко дни, седмици и дори месеци. Би трябвало да попаднем на някакви следи и дори да намерим жената чрез него.

55

55

55

Бръмчене.

Екранът проблесна и Рой изтръпна. Колоната от цифри изчезна и на мястото й се появиха две думи:

ВЪЛШЕБНОТО ЧИСЛО

Телефонната линия прекъсна. Червеният индикатор угасна.

— Няма проблем — каза Рой. — Пак може да проследим обаждането чрез автоматичните записи на телефонната компания.

Екранът отново примига.

— Какво става? — попита Джонсън.

Появиха се две други думи:

МОЗЪЧНА СМЪРТ

— Негодник! Копеле! Мръсен, белязан тъпанар! — възкликна Рой.

Алфонс Джонсън направи крачка назад, очевидно стъписан от гневния изблик на човека, който винаги беше добродушен и уравновесен.

Рой издърпа стол и седна пред бюрото. Сложи пръсти на клавиатурата и думите „МОЗЪЧНА СМЪРТ“ изчезнаха от екрана.

Остана само синият фон.

Рой изруга и се опита да повика някое от основните менюта.

Синева.

Пръстите му стрелкаха насам-натам по клавишите.

Екранът не се променяше.

Дисковото устройство не реагираше. Дори оперативната система, която сигурно беше още непокътната, не функционираше.

Грант бе почистил следите след себе си, а после се бе подиграл със съобщението „МОЗЪЧНА СМЪРТ“.

Рой започна да диша бавно и дълбоко. Вдишваше изпаренията с цвят на праскова на спокойствието и издишваше жлъчнозелената мъгла на напрежението. Ела, добро, махни се, зло.

 

 

Спенсър и Роки пристигнаха в Лас Вегас около полунощ. Примигващите, движещи се вълнообразно и въртящи се неонови светлини на извисяващите се небостъргачи превръщаха нощта почти в ярък, слънчев ден. Дори в този късен час по булевард Саут в центъра на Лас Вегас имаше задръстване. Улиците гъмжаха от хора. Лицата им бяха странни и демонични на фантасмагоричните неонови отражения. Хората се стичаха на тълпи от казино в казино и обратно, досущ насекоми, търсещи нещо, известно само на тях.

Оживлението обезпокои Роки. Макар че наблюдаваше какофонията от форда, чиито прозорци бяха затворени, кучето започна да трепери, сетне да скимти и тревожно да върти глава наляво и надясно, сякаш беше убедено, че предстои ожесточена атака, но не може да определи от коя посока да очаква опасност. Вероятно имаше шесто чувство и изпитваше трескавата страст на най-заклетите играчи, хищническата алчност на измамниците и проститутките и отчаянието на губещите.

Измъкнаха се от бъркотията и отседнаха в мотел на Мериленд Паркуей, на две пресечки от центъра. Наоколо нямаше казина и барове и беше тихо.

Капнал от умора, Спенсър установи, че лесно ще заспи, макар леглото да бе твърде меко. Той сънува червена врата, която многократно отвори — десет, двайсет, сто пъти. Понякога отвъд намираше само мрак, ухаещ на кръв. Сърцето му биеше като обезумяло. Друг път съзираше Валери Кийн, но когато протегнеше ръце към нея, тя се отдалечаваше и вратата се затваряше с трясък.

В петък сутринта Спенсър се избръсна и изкъпа. Напълни една купа с кучешка храна и друга с вода, сложи ги на пода до леглото и се приближи до вратата.

— В мотела има кафене. Ще отида да закуся и щом се върна, ще тръгнем.

Роки не искаше да остава сам и умолително изскимтя.

— Тук си в безопасност — рече Спенсър и предпазливо отвори вратата, очаквайки кучето да се втурне навън.

Но вместо да избере свободата, Роки седна, сви се на кълбо и наведе глава.

Спенсър излезе и се обърна.

Кучето не бе помръднало. Трепереше.

Спенсър въздъхна, отново влезе в стаята и затвори вратата.

— Добре. Закуси, после ще дойдеш с мен.

Роки го погледна изпод рунтавите си вежди. Стана, приближи се до купата с храната, погледна господаря си и сетне вратата.

— Няма да ходя никъде — увери го Спенсър.

Вместо да изгълта храната, както обикновено, Роки яде бавно, изтънчено и със скорост, която не бе характерна за кучета. Сякаш мислеше, че това е последното му ядене и се наслаждаваше на вкуса на всяка хапка.

Роки се нахрани и Спенсър изми двете чинии, избърса ги и натовари багажа във форда.

През февруари в Лас Вегас можеше да е топло като през летен ден, но понякога в пустинята вилнееше и зима, която имаше остри зъби, когато решеше да хапе. В онова февруарско утро небето беше сиво, а температурата — плюс пет градуса. От планините на запад духаше студен вятър.

Спенсър и Роки посетиха подходящо уединено кътче в обраслото с храсти празно пространство зад мотела. Спенсър застана с гръб, докато кучето задоволяваше естествените си нужди.

Двамата се качиха във форда и Спенсър подкара от южното към северното крило на мотела, където беше кафенето.

Той влезе в ресторанта и избра сепаре до прозорците. Фордът беше на двайсетина крачки. Роки стоеше на предната седалка и гледаше господаря си през стъклото.

Спенсър си поръча яйца, домашни сладки, препечена филия и кафе. Докато се хранеше, той често поглеждаше към колата и винаги срещаше погледа на Роки. Спенсър му махна няколко пъти.

Кучето хареса това и размаха опашка. Сложи лапи на таблото, притисна нос до предното стъкло и се ухили.

— Какво са правили с теб, приятелю? Какво са ти сторили, че си станал такъв? — попита на глас Спенсър, докато гледаше кучето, което го обожаваше.

 

 

Рой Майро остави Алфонс Джонсън и другите да претърсят всеки сантиметър на бунгалото в Малибу и потегли към Лос Анджелис. Ако им провървеше, щяха да намерят нещо във вещите на Грант, което да хвърли светлина върху психиката му, да разкрие неизвестен аспект от миналото му или да ги насочи към местонахождението му.

Агентите в управлението в центъра сигурно вече проникваха в системата на телефонната компания, за да проследят обаждането от компютъра на Грант. Но Грант вероятно бе заличил следите си. Щяха да извадят късмет, ако дори утре по това време откриеха на кой номер и къде той бе получил онези петдесет снимки от видеокамерата.

Докато караше по Коуст Хайуей към Лос Анджелис, Рой нагласи клетъчния си телефон на високоговорител и се обади на Клек в Ориндж Каунти.

Хубавият, плътен глас на Джон Клек прозвуча спокойно.

— Започвам да мразя онази коварна кучка — каза той, говорейки за жената, която се казваше Валери Кийн, когато в сряда бе изоставила колата си на летище „Джон Уейн“ и бе приела друга самоличност.

Докато слушаше, Рой се помъчи да си представи слабия, върлинест млад агент с лице на стресната пъстърва. Съдейки по звучния му, басов глас беше по-лесно да помисли Клек за висок, широкоплещест чернокож рок певец.

Всеки доклад, който Клек съобщаваше, звучеше като изключително важен — дори когато нямаше какво да докладва. Като сега. Клек и екипът му още нямаха представа къде е отишла жената.

— Разширяваме издирването и проверяваме агенциите за коли под наем в цялата страна — напевно каза Клек. — И докладите за откраднатите коли — всякакви, отмъкнати в сряда — и ги включваме в нашия списък за неотложно издирване.

— Досега тя не е откраднала кола.

— Затова може да го направи този път — за да ни обърка. Притеснявам се, че е тръгнала на автостоп. Ако го е сторила, няма да можем да я проследим.

— Ако е тръгнала на автостоп, тогава няма какво да се тревожим за нея. Пътищата са пълни с откачалки. Ще я изнасилят, убият, обезглавят, изкормят и разчленят.

— Това ме устройва — рече Клек. — Стига да получа парче от тялото за идентифициране.

След разговора с Клек Рой остана убеден, че денят няма да донесе нищо, освен лоши вести.

Негативното мислене обикновено не беше в неговия стил. Той ненавиждаше песимистите. Ако твърде много от тях излъчваха негативните си мисли едновременно, те биха деформирали структурата на реалността и това щеше да доведе до земетресения, торнадо, железопътни и самолетни катастрофи, киселинни дъждове, злокачествени образувания, срив в микровълновите комуникации и опасна грубост в населението. Но въпреки това Рой не можеше да се отърси от лошото настроение.

Търсейки начин да прогони неприятните мисли, той извади от пластмасовата кутия ръката на Джиневра и я сложи на седалката до себе си.

Пет изящни пръста. Съвършени, естествени, нелакирани нокти, всеки със симетрична лунула с формата на полумесец. И четиринайсетте най-красиви фаланги, които бе виждал. Никоя не беше дори милиметър по-голяма или по-малка от идеалната дължина. Сводестата част на ръката беше безупречно оформена. Кожата беше бледа и гладка като разтопен восък.

Рой караше на изток, към центъра на града, и от време на време поглеждаше съкровището на Джиневра и с всеки потаен поглед настроението му се повишаваше. Когато стигна до Паркър Сентър, административната централа на полицията в Лос Анджелис, той беше изпълнен с енергия и жизнерадост.

Рой спря на светофара и сложи ръката в кутията, сетне пъхна мощехранителницата и скъпоценното й съдържание под седалката.

Спря пред Паркър Сентър, качи се в асансьора и, използвайки картата си на агент на ФБР, отиде на петия етаж. Имаше среща с капитан Харис Деското, който беше в кабинета си и чакаше.

Рой му се беше обадил от Малибу и бе разговарял с него, затова не се изненада, че капитанът е чернокож. Деското имаше хубава, лъскава черна кожа и говореше с лека островитянска напевност, която придаваше музикален ритъм на речта му. Издокаран в морскосин панталон, тиранти на райета, бяла риза, синя вратовръзка на диагонални червени ивици, Деското имаше самоувереността, достойнството и сериозния вид на съдия от Върховния съд, макар че ръкавите му бяха навити, а сакото — окачено на облегалката на стола.

Харис Деското стисна ръката на Рой, посочи единствения стол за посетители и каза:

— Моля, седнете.

Малкият кабинет не съответстваше на размерите на обитателя си. Беше непроветрен. Оскъдно осветен. Неугледно обзаведен.

Рой изпита съжаление към Деското. Никой правителствен служител, независимо от ранга, не биваше да работи в такъв тесен кабинет. Държавната служба беше призвание и според Рой към онези, които бяха готови да й се посветят, трябваше да се проявява уважение, благодарност и щедрост.

Деското седна на стола зад бюрото и рече:

— ФБР потвърди самоличността ви, но не пожелаха да кажат по какъв случай работите.

— Въпрос на националната сигурност — увери го Рой.

Всяко запитване, отнасящо се до Рой, което бе отправено към ФБР, стигаше до Касандра Солинко, ценен административен помощник на директора. Тя потвърждаваше лъжата (макар и никога писмено), че Рой е агент на Бюрото, но не обсъждаше разследването му, защото нямаше представа с какво се занимава той.

Деското се намръщи.

— Въпрос на националната сигурност. Това е много неясно.

Ако Рой си навлечеше неприятности — такива, че да предизвика разследване на Конгреса и медиен интерес — Касандра Солинко щеше да отрече някога да е потвърждавала, че той е агент на ФБР. Ако не й повярваха и тя получеше призовка да се яви в съда и да даде показания за Рой и за безименната му агенция, съществуваше изумително висока статистическа вероятност Касандра Солинко да получи фатална мозъчна емболия, масивен сърдечен инфаркт или да се блъсне с висока скорост в подпората на някой мост. Тя знаеше какви са последиците от евентуален опит да сътрудничи на властите.

— Съжалявам, капитан Деското, но не мога да бъда по-конкретен.

Ако Рой сам оплескаше нещо, последиците за него щяха да бъдат подобни. Понякога държавната служба можеше да бъде кариера, изпълнена с напрежение. И според Рой това беше една от причините удобните кабинети, щедрият пакет от привилегии и буквално неограничените пълномощия да са напълно оправдани.

Но на Деското не му харесваше да бъде държан в неведение. Той замени намръщването с усмивка и с островитянска лекота и спокойствие каза:

— Трудно е да окажа съдействие, без да знам цялата картина.

Беше лесно да се поддадеш на чара на Деското, да сбъркаш умишлените му, но плавни движения с леността на тропическия характер, да бъдеш заблуден от музикалния му глас и да повярваш, че той е повърхностен човек.

Но Рой видя истината в очите му — огромни, черни като мастило, прями и проницателни. Очите на капитана разкриваха интелигентност, търпение и неумолимо любопитство, типично за онези хора, които представляваха най-голямата заплаха за човек с професията на Рой.

Той се усмихна колкото е възможно по-мило, убеден, че видът му достойно съперничи на карибското обаяние на Деското и рече:

— Всъщност не ми е необходимо съдействие, а малко информация.

— С удоволствие ще ви я дам, ако мога.

Волтажът на усмивките им временно реши проблема с оскъдното осветление в малкия кабинет.

— Преди да ви повишат в централната администрация — започна Рой, — предполагам, че сте били капитан в полицията.

— Да. Командир на полицията в Западен Лос Анджелис.

— Спомняте ли си един млад полицай, който е служил по-малко от година под ваше командване, Спенсър Грант?

Очите на Деското леко се разшириха.

— Да, разбира се. Спомням си го съвсем ясно.

— Беше ли добро ченге?

— Най-добрият — без да се колебае, отговори Деското. — Беше завършил полицейската академия и криминалистика и бе служил в специалните военни сили. Спенс притежаваше необходимото.

— Компетентен човек, така ли?

— „Компетентен“ едва ли е точната дума.

— И интелигентен?

— Изключително.

— Двамата крадци на коли, които е застрелял… Бил ли е в правото си да го стори?

— Да, по дяволите. Напълно. Единият извършител беше издирван за убийство, а другият имаше три заповеди за арест за углавни престъпления. И двамата да стреляли по него. Спенс не е имал избор. Вътрешното разследване мигновено го оневини.

— Но въпреки това той не се е върнал на улицата.

— Не искаше повече да носи оръжие.

— Бил е военен рейнджър.

Деското кимна.

— Участвал е в няколко акции. В Централна Америка и в Средния Изток. И преди му се е налагало да убива и накрая е бил принуден да признае пред себе си, че не може да направи кариера в специалните сили.

— Заради чувствата, които изпитва, след като убива?

— Не. По-скоро заради… Според мен, защото не е убеден, че убиването е оправдано, каквото и да казват политиците. Но това са само мои догадки. Не знам какво всъщност мисли той.

— Разбираемо е, когато човек има проблем да използва оръжие срещу друго човешко същество. Но същият този човек е сменил армията с полицията. Това ме озадачава.

— Мислел е, че като стане ченге, ще има повече контрол, когато се налага да използва смъртоносна сила. Пък и това е била мечтата му. Мечтите умират трудно.

— Мечтата му е била да стане ченге?

— Е, не задължително ченге. Само да бъде добрият тип в униформа, да рискува живота си, за да помага на хората, да ги спасява и да крепи законността.

— Млад алтруист — иронично отбеляза Рой.

— Тук имаме неколцина такива. Всъщност са повече. Е, поне в началото. — Деското се вторачи в черните си като въглен ръце, скръстени върху зеления плот на бюрото му. — В случая със Спенс висшите идеали са го завели в армията, сетне в полицията… Но има и още нещо. Някак… помагайки на хората като ченге, Спенс се опитваше да разбере себе си и да постигне душевен покой.

— Имал е психични проблеми?

— Не и такива, които да му пречат да бъде добро ченге.

— Нима? Тогава какво се е опитвал да разбере за себе си?

— Не знам. Мисля, че е нещо, свързано с миналото. Носи го като тежко бреме в душата си.

— Свързано ли е с белега му?

— Предполагам.

Деското вдигна глава и го погледна. Огромните му черни очи бяха изпълнени със състрадание. Изключителни, силно изразителни очи. Рой можеше да пожелае да ги притежава, ако принадлежаха на жена.

— Как е получил белега?

— Каза, че е следствие на инцидент, когато бил малък. Мисля, че автомобилна злополука. Спенс не искаше да говори за това.

— Имаше ли близки приятели в полицията?

— Не близки. Спенсър беше симпатичен, но затворен.

— Самотник — отбеляза Рой, кимайки с разбиране.

— Не. Не така, както вие го разбирате. Никога не би изпаднал в такова състояние, че да застреля всеки, който се изпречи пред очите му. Хората го обичаха и той ги обичаше. Само че беше… сдържан.

— След престрелката Грант е поискал работа на бюро. По-точно, да го прехвърлят в отдел „Компютърни престъпления“ на специалните сили.

— Не, те го поискаха. Повечето хора биха се изненадали, но вие сигурно знаете, че имаме полицаи, завършили право, психология и криминалистика като Спенс. Мнозина получават образование, не защото искат да сменят професията си или да направят административна кариера. Желанието им е да бъдат на улицата. Обичат работата си и смятат, че образованието ще им помогне да я вършат по-добре. Искат да бъдат ченгета, всеотдайни са и…

— Това е достойно за възхищение. Макар че някои може да ги помислят за закоравели реакционери, които не могат да се откажат от властта да бъдат ченгета.

Деското примига.

— Е, както и да е. Ако някой от тях не иска повече да работи на улицата, отделът не го оставя да се превърне в книжен червей, а се възползва от знанията му. Администрацията, отделите „Вътрешни разследвания“, „Разузнаване“, „Организирана престъпност“ и повечето детективски отдели — всички искаха Спенс. И той избра отдел „Компютърни престъпления“.

— Вероятно по някакъв начин е привлякъл интереса им.

— Не беше необходимо да го привлича. Казах ви, че те го поискаха.

— Преди да отиде в специалните сили, Грант беше ли луд по компютрите?

— Луд? — Деското вече не беше в състояние да прикрива раздразнението си. — Спенс знаеше да работи с компютри, но не беше обсебен от тях. Той не беше луд по нищо. Беше стабилен и надежден.

— С изключение на факта, че се е опитвал да разбере себе си.

— Не е ли така с всички нас? — попита капитанът, после стана, обърна се с гръб към Рой и погледна през малкия прозорец до бюрото си.

Щорите бяха прашни. Деското се вторачи в забуления в смог град.

Рой търпеливо зачака. Най-добре беше да остави Деското да се успокои. Горкият. Беше го заслужил. Кабинетът му беше ужасно малък. Дори нямаше лична баня.

Капитанът отново се обърна към Рой и каза:

— Не знам какво мислите, че е направил Спенс. И няма смисъл да питам…

— Националната сигурност — самодоволно потвърди Рой.

— Но трябва да ви кажа, че грешите. Спенс не е от хората, които стават лоши.

— Какво ви кара да сте толкова сигурен?

— Защото той агонизира.

— Нима? Защо?

— За това кое е правилно и кое не. За онова, което прави. За решенията, които взима. Дълбоко в себе си Спенс агонизира.

— Не е ли така с всички нас? — каза Рой и стана.

— Не. Повечето хора мислят, че всичко е относително, дори моралът.

Рой не смяташе, че Деското е в настроение да стисне ръката му, затова само рече:

— Е, благодаря ви, че ми отделихте време, капитане.

— Каквото и престъпление да е извършил, човекът, когото търсите, е абсолютно убеден в правотата си.

— Ще запомня това.

— А няма по-опасен човек от онзи, който е убеден в моралното си превъзходство — подчерта Деското.

— Съгласен съм — каза Рой и отвори вратата.

— Но хората като Спенс не са врагове, а всъщност единствената причина цялата проклета цивилизация още да не е рухнала върху главите ни.

— Приятен ден — рече Рой и излезе в коридора.

— На която и страна да застане Спенс — тихо, но с непогрешима враждебност добави Деското, — обзалагам се, че това ще е правилната страна.

Рой затвори вратата на кабинета. Когато стигна до асансьора, той вече бе решил, че ще заповяда да убият Харис Деското. Може би щеше да го направи лично, след като видеше сметката на Спенсър Грант.

Качи се в колата и потегли. Постепенно се успокои. Съкровището на Джиневра беше до него и излъчваше успокояващото си въздействие. Рой възвърна хладнокръвието си и реши, че бързата екзекуция не е подходяща реакция за обидните намеци на Деското. Рой имаше властта да раздава по-тежки наказания от смъртта.

 

 

Трите крила на двуетажната жилищна сграда се издигаха около скромен плувен басейн със скромни размери. Студеният вятър диплеше водата на малки вълни, които се плискаха по сините плочки и докато прекосяваше двора, Спенсър долови мирис на хлор.

Тъмносивото, облачно небе изглеждаше по-ниско, отколкото сутринта и приличаше на покров от пепел, утаяваща се към земята. Пищните корони на разлюлените от вятъра палми заплашително шумоляха, предупреждавайки за приближаваща се буря.

Припкайки до Спенсър, Роки кихна няколко пъти от миризмата на хлора, но не се уплаши от шума на палмите. Още не беше виждал дърво, което да го уплаши. Това обаче не означаваше, че такова дърво не съществува. Изпаднеше ли в някое от по-странните си настроения — когато изпитваше силна нервна възбуда и виждаше злото в действие във всяка сянка, или просто обстоятелствата не му харесваха, кучето се ужасяваше и от суха вейка.

Според информацията, подадена, за да получи работа като крупие в казино, Валери Кийн — или Хана Мей Рейни, както се бе нарекла тогава — бе живяла в този жилищен блок. Апартамент 2-Д.

Апартаментите на втория етаж бяха обърнати към тераса, която гледаше към вътрешния двор. Докато Спенсър и Роки се качваха по бетонните стълби, вятърът блъскаше някакво разхлабено арматурно желязо в осеяните с ръждиви петна перила.

Спенсър взе Роки със себе си, защото кучето беше умно и умееше да разчупва леда. Хората вярваха на човек, спечелил доверието на куче и по-лесно се решаваха да разговарят с непознат, до когото стоеше куче — макар непознатият да имаше мрачен вид и белег от ухото до брадичката. Такава беше силата на кучешкото обаяние.

Бившият апартамент на Хана-Валери се намираше в средата на U-образната постройка в дъното на вътрешния двор. Големият прозорец вдясно от вратата беше закрит със завеса, а през прозорчето вляво се виждаше кухня. Името над звънеца беше Трейвън.

Спенсър позвъни и зачака.

Най-голямата му надежда беше, че Валери е имала съквартирантка, която още живее там и ще му помогне да проследи миналото й в Невада, така както Роузи го бе насочила към Лас Вегас.

Той отново натисна звънеца.

Колкото и да беше странно, че се опитва да я намери, като търси откъде е дошла, вместо къде е отишла, Спенсър нямаше по-добър избор. Нямаше начин да разбере накъде се е отправила, след като бе напуснала Санта Моника. Освен това, връщайки се назад в миналото й, имаше по-малка вероятност да се сблъска с федералните агенти или които и да бяха преследвачите й.

Спенсър потропа на вратата.

Вратата на съседния апартамент 2-Е се отвори и отвътре надникна сивокоса жена на седемдесет и няколко години.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся госпожица Трейвън.

— О, тя е на работа в „Цезар“. Няма да се върне скоро.

Жената излезе. Беше ниска и пълна и имаше миловидно лице. Носеше груби ортопедични обувки, дебели като кожа на динозавър ластични чорапи, жълто-сив пеньоар и тревистозелена вълнена жилетка.

— Ами, всъщност търся… — започна Спенсър.

Роки, който се криеше зад него, рискува и подаде глава до краката на господаря си, за да види жената. Старицата изписка от удоволствие, когато го забеляза. Макар че едва креташе, тя се втурна към него с темперамента на дете, което не знае значението на думата „артрит“. Започна да бръщолеви като бебе и се приближи със скорост, която стресна Спенсър и уплаши Роки. Кучето изджавка, а жената се наведе, издавайки радостни възклицания. Роки опита да се изкатери по десния крак на Спенсър, сякаш искаше да се скрие в якето му, после се отпусна на пода на терасата, сви се ужасен на кълбо, кръстоса лапи пред очите си и се подготви за неизбежността на насилствената смърт.

— Сладурче, миличкото ми, красавецо — нареждаше старицата.

 

 

Левият крак на Бозли Донър се изплъзна от подпората на електрическата му инвалидна количка и се провлече по пътеката. Донър се засмя, спря количката, вдигна с две ръце безчувствения си крак и го тръшна там, където му беше мястото.

Снабдено с мощен акумулатор и мотор от количка за голф, транспортното средство на Донър можеше да вдига значително по-висока скорост от обикновените инвалидни колички. Рой Майро го настигна. Беше се задъхал.

— Казах ви, че това сладурче може да върви — рече Донър.

— Да, виждам. Забележително — каза Рой.

Двамата се намираха в задния двор на имението с площ шестнайсет декара на Донър в Бел Еър, където имаше широка пътека от керемиденочервен бетон, която да позволява на недъгавия собственик да стига до всеки ъгъл на изкусно декорираното си владение. Пътеката неколкократно се издигаше и спускаше надолу, минаваше през тунел в единия край на вътрешния двор и се виеше змиевидно между финикови палми, огромни лаврови дървета и мирти с дебела набраздена кора. Донър явно бе проектирал пътеката така, че да прилича на влакче на ужасите.

— Знаете ли, че това е незаконно? — попита Донър.

— Незаконно?

— Нямаш право да видоизменяш инвалидна количка.

— Да, разбирам защо е така.

— Нима? — учуди се Донър. — Аз пък не разбирам. Инвалидната количка си е моя.

— Както препускате по тази пътека, ще осакатите и ръцете си.

Донър се ухили и сви рамене.

— Тогава ще компютъризирам инвалидната количка така, че да изпълнява устни команди.

Бозли Донър беше на трийсет и две и от осем години не можеше да си служи с краката си. Това се случи, когато бе ударен в гърба от шрапнел по време на акция в Средния Изток, в която участваше като американски военен рейнджър. Той беше нисък и набит и имаше тъмен слънчев загар, късо подстригана руса коса и синьо-сиви очи — по-весели и от тези на Рой. Дори да беше потиснат от недъга си, Донър или отдавна бе преодолял депресията, или умело я прикриваше.

Рой не го хареса заради екстравагантния му начин на живот, обезпокоително високия дух, неописуемо безвкусната хавайска риза и поради други, не съвсем ясни причини.

— Но дали това безразсъдство не е социално безотговорно?

Донър се намръщи смутено, после лицето му засия.

— А, искате да кажете, че може да съм в тежест на обществото. По дяволите, и без това не бих се възползвал от безплатното медицинско обслужване, осигурено от правителството. Ще ме изпратят в гроба за шест секунди. Огледайте се, господин Майро. Мога да платя каквото е необходимо. Елате, искам да ви покажа храма.

Бързо увеличавайки скоростта, Донър се стрелна пред Рой. Инвалидната количка профуча надолу през сенките на палмите и петната златисточервена слънчева светлина.

Опитвайки се да потисне безпокойството си, Рой го последва.

След като се уволни от армията, Донър се отдаде на дългогодишния си талант да рисува измислени герои за анимационни филми и успя да си намери работа в компания за поздравителни картички. В свободното си време той създаде поредица от комикси и първият вестникарски синдикат, който я видя, му предложи договор. След две години Донър стана най-търсеният художник на комикси в страната и сега, благодарение на онези популярни и обичани рисувани герои — които Рой смяташе за идиотски — Бозли Донър притежаваше цяла индустрия — най-продаваните книги, телевизионни предавания, поздравителни картички, реклами, плочи и куп други неща.

Пътеката се спускаше до края на дългия склон и водеше към градински храм, построен в класически стил. От варовиковия под се издигаха пет колони, които крепяха тежък корниз и купол. Постройката беше обградена с английски иглики, отрупани с яркожълти, червени, розови и тъмночервени цветове.

Донър бе спрял инвалидната количка в средата на храма и чакаше Рой. В тази обстановка Бозли Донър би трябвало да изглежда загадъчно, но яката му набита фигура, широко лице, късо подстриганата коса и шарената хавайска риза му придаваха вид по-скоро на някой от рисуваните му герои.

Рой влезе в храма и рече:

— Разказвахте ми за Спенсър Грант.

— Така ли? — иронично попита Донър.

Всъщност през последните двайсет минути, докато показваше на Рой имението си, Донър му разказа много неща за Грант, с когото бе служил при военните рейнджъри. Но в същото време не спомена нищо, което да разкрие душевността на Грант, нито важни подробности от живота му, преди да постъпи в армията.

— Харесвах Холивуд — рече Донър. — Той беше най-тихият човек, когото познавам. Най-учтивият, най-умният и най-скромният. И много забавен, когато беше в настроение. Но и много затворен. Всъщност никой не го познаваше добре.

— Холивуд? — учуди се Рой.

— Така му викахме, когато искахме да се пошегуваме с него. Той обожаваше старите филми. Дори беше обсебен от тях.

— Какви по-точно филми?

— Полицейските и драмите със старомодни герои. Казваше, че напоследък филмите са забравили какво е геройство.

— В смисъл?

— Героите трябвало да имат по-добро чувство кое е правилно и кое не. Харесваше „На север от северозапад“, „Прословут“ и „Да убиеш присмехулник“, защото героите имали непоклатими принципи и морал. Използвали повече ума си, отколкото оръжията.

— А в сегашните филми две ченгета приятели разрушават и застрелват половин град, за да хванат лошия тип…

— Говорят само мръсотии…

— Скачат в леглото с жени, с които са се запознали едва преди два часа…

— И самодоволно се разхождат голи до кръста, за да показват мускули.

Рой кимна.

— Да, Грант е имал право.

— Любимите му холивудски звезди бяха Кари Грант и Спенсър Трейси.

Рой се изненада, че мнението му за съвременните филми съвпада с това на мъжа с белега. С безпокойство установи, че е съгласен по всеки въпрос с опасен социопат като Грант.

— Е, не беше смешно, че Спенсър Трейси и Кари Грант трябва да са били любимите кинозвезди и на майка му — продължи Бозли Донър. — Инак нямаше да го кръсти на тях. Но човек като Холивуд — скромен, тих и стеснителен с момичетата, и напълно безкористен… Ами, струваше ни се странно, че се идентифицира с някои филмови звезди и с героите им. Беше едва деветнайсетгодишен, когато постъпи при рейнджърите, но в много отношения изглеждаше двайсет години по-възрастен от всички нас. Виждахме хлапето в него само когато говореше за старите филми.

Рой почувства, че онова, което току-що научи, е изключително важно, но още не разбираше защо. Стоеше на прага на разкритие, но не съзираше очертанията му.

Той затаи дъх, защото се уплаши, че ако го изпусне, ще издуха прозрението, което всеки момент щеше да го осени.

В храма подухна топъл вятър.

На варовиковия под до левия крак на Рой лениво пълзеше черен бръмбар, насочил се към странната си участ.

Сетне, почти в транс, Рой се чу да задава въпрос, който не бе обмислил предварително.

— Сигурен ли сте, че майка му го е кръстила на Спенсър Трейси и Кари Грант?

— Не е ли очевидно?

— Мислите ли?

— За мен е така.

— Чували ли сте го от устата му?

— Не си спомням. Сигурно.

Ветрецът подухваше, бръмбарът пълзеше и изведнъж прозрението осени Рой.

— Още не сте видели водопада — каза Донър. — Страхотен е. Елате. Трябва да го видите.

Инвалидната количка забръмча и изскочи от храма.

Донър препускаше безразсъдно по друга спускаща се надолу пътека под хладните сенки на зелена долчинка. Шарената му хавайска риза сякаш пламваше, когато минаваше през лъчите златисточервена светлина. После изчезна зад редицата големи колкото дървета австралийски папрати.

Рой разбра какво най-много го дразни в Бозли Донър. Художникът беше адски самоуверен и независим. Макар и инвалид, Донър беше хладнокръвен и самостоятелен.

Такива хора представляваха заплаха за системата. Социалният ред не можеше да се поддържа в общество, населено с недодялани индивидуалисти. Зависимостта беше източникът на силата на държавата. И ако държавата нямаше огромна власт, не можеше нито да отбележи прогрес, нито да бъде поддържан редът по улиците.

Рой можеше да последва Донър и да го убие в името на социалната стабилност, за да не се вдъхновяват и други от примера на художника, но рискът да го видят беше твърде голям. В имението работеха неколцина градинари, а госпожа Донър или някой друг член на семейството може би щеше да погледне през прозореца в най-неподходящия момент.

Освен това, потресен и развълнуван от разкритието за Спенсър Грант, Рой изгаряше от нетърпение да потвърди подозренията си.

Той излезе от храма, като внимаваше да не настъпи мудния черен бръмбар, и забърза в посока, противоположна на онази, в която се бе отправил Донър. Бързо се изкатери на по-високите нива на двора, мина встрани от огромната къща и се качи в колата си, която бе паркирал на околовръстната алея.

Извади от кафявия плик компютърния портрет на Грант и го сложи на седалката. С изключение на ужасния белег, на пръв поглед лицето изглеждаше съвсем обикновено. Но сега Рой знаеше, че това е лицето на чудовище.

От същия плик Рой измъкна и разпечатка на доклада, който предишната нощ бе поискал от „Мама“. Преди няколко часа го бе прочел на екрана на компютъра. Той прелисти страниците и стигна до списъка с фалшиви имена, с които Грант плащаше на компаниите за услуги.

Стюарт Пек

Хенри Холдън

Джеймс Гейбъл

Джон Хъмфри

Уилям Кларк

Уейн Грегъри

Робърт Трейси

Рой извади писалка от вътрешния джоб на сакото си, пренареди малките и фамилните имена и състави нов списък.

Грегъри Пек

Уилям Холдън

Кларк Гейбъл

Джеймс Стюарт

Джон Уейн

От първия списък останаха четири имена: Хенри, Хъмфри, Робърт и Трейси.

Трейси, разбира се, съответстваше на малкото име на негодника — Спенсър. И поради причина, която нито „Мама“, нито Рой бяха установили, коварното белязано копеле вероятно използваше фалшиви самоличности, включващи името Кари, което липсваше в първия списък, но логично съответстваше на фамилията Грант.

Оставаха Хенри, Хъмфри и Робърт.

Хенри. Несъмнено Грант понякога действаше под фамилията Фонда, плюс малко име, взето от Бърт Ланкастър или Гари Купър.

Хъмфри. Някъде, в някои среди, Грант беше известен като господин Богарт — малкото име на друг негов любимец от старите филми.

Робърт. С течение на времето сигурно щяха да установят, че Грант използва и фамилията Мичам или Монтгомъри.

Спенсър Грант сменяше самоличността си с такава лекота, с каквато другите мъже сменяха ризите си.

Макар още да не можеше да го докаже, Рой беше убеден, че името Спенсър Грант е фалшиво като останалите. Грант не бе фамилията, която онзи тип бе наследил от баща си, нито името, дадено му от родителите. Той сам се бе нарекъл на любими актьори, играли роли на старомодни герои.

Истинското му име беше загадка, сянка, призрак, дим.

Рой взе компютърния портрет и се вторачи в лицето с белега.

Това безименно нищожество бе постъпило в армията под името Спенсър Грант, когато е било едва на осемнайсет години. Кой юноша знаеше как се създава фалшива самоличност и умееше да се измъква безнаказано с убедителни документи? От какво бягаше този загадъчен човек още от ранна възраст?

И какво общо имаше с жената, по дяволите?

 

 

Вдигнал крака, Роки лежеше по гръб на дивана на Теда Давидович и захласнато гледаше пълната, сивокоса жена. Теда го галеше по корема, чешеше го под брадичката и го наричаше „сладурче“, „миличък“, „хубавите ми очички“ и „мамина душичка“. Каза му, че е пухкаво ангелче, най-големият красавец, който се е раждал на света, прелестен, разкошен, мекичък за гушкане, очарователен и съвършен. Хранеше го с тънки резенчета шунка и Роки взимаше от пръстите й всяка хапка с грациозност, по-скоро характерна за херцог, отколкото за куче.

Настанен в меко кресло с възглавнички на гърба и ръцете, Спенсър пиеше кафе с канела. На масата до креслото имаше порцеланов кафеник с още кафе и чиния, отрупана с домашно приготвен шоколадов сладкиш. Той учтиво отказа на поканата да си вземе английски чаени бисквити, италиански бишкоти с анасон, парче лимонов кейк, кифличка с боровинки, джинджифилови сладки, маслени бисквити и кифлички със стафиди. Изтощен от гостоприемната настоятелност на Теда, Спенсър най-сетне се съгласи да изяде един шоколадов сладкиш, но любезната домакиня му донесе дванайсет, всеки с размерите на чинийка за чаша.

Докато нежно говореше на кучето и увещаваше Спенсър да изяде още един сладкиш, Теда сподели, че е на седемдесет и шест и съпругът й Бърни е починал преди единайсет години. Имали две деца — Рейчъл и Робърт. Синът й бил най-хубавото момче на света. Сериозен и добър. Служил във Виетнам. Станал герой. Наградили го с невероятно много медали… и загинал там. А Рейчъл била неописуема красавица. Снимката над камината не можела да даде реална представа за нея. Но преди четиринайсет години починала при автомобилна злополука. Най-ужасното нещо било да надживееш децата си. Това те карало да се питаш дали Господ внимава какво прави. Теда и Бърни прекарали по-голямата част от съпружеския си живот в Калифорния, където той работел като счетоводител, а тя — като учителка в начално училище. Пенсионирали се, продали къщата си, взели много пари и се преместили в Лас Вегас, но не защото били комарджии — е, веднъж месечно прахосвали двайсетина долара на игралните автомати, а защото недвижимите имоти били евтини в сравнение с онези в Калифорния. Купили си малка къща и пак успели да внесат в банка шейсет процента от парите, които взели от продажбата на къщата в Калифорния. Бърни починал три години по-късно. Бил изключително мил човек, добър и грижовен. Най-големият късмет в живота й бил, че се омъжила за него. След смъртта му къщата била твърде голяма за една вдовица и Теда я продала и се преместила в апартамент. Десет години имала куче, Спарки, прелестен кокер шпаньол, но преди два месеца издъхнал. Господи, колко много плакала. Глупава стара жена. Очите й изтекли. Обожавала го. Оттогава запълвала времето си с чистене, приготвяне на сладкиши, гледане на телевизия и два пъти седмично игра на карти с приятелки. Не била мислила да вземе друго куче, защото нямало да може да преживее загубата на още един домашен любимец. От друга страна не искала да умре и да остави тъжно малко кученце, което да се грижи само за себе си. Ако си вземела от приюта някое куче, и без това обречено да бъде приспано завинаги, тогава за него всеки ден с нея щял да бъде за него по-добър, отколкото без нея. Пък и кой знае? Може би щяла да понесе раздялата с още едно любимо домашно животно и да се грижи за друго, докато часът му удари. Две от приятелките й били на осемдесет и пет години и още здрави и силни.

За да й достави удоволствие, Спенсър изпи трета чаша кафе и изяде втори от огромните шоколадови сладкиши.

Роки благосклонно прие още тънки като хартия парченца шунка и се остави Теда да го гали по корема и да го чеше под брадичката. От време на време кучето поглеждаше Спенсър, сякаш искаше да каже: „Защо не си ми казвал досега за тази дама?“

Спенсър не бе виждал някой да очарова Роки така бързо и напълно, както Теда. Кучето махаше с опашка толкова енергично, че имаше опасност да скъса тапицерията на дивана.

— Исках да ви питам дали познавате една млада жена, която до ноември миналата година е живяла в съседния апартамент. Казва се Хана Рейни и…

При споменаването на името Хана Теда се впусна в ентусиазиран монолог, изпълнен със суперлативи. Онова момиче било специално. Най-добрата й съседка. Много грижовна. Такова добро сърце. Хана работела нощна смяна в „Мираж“ и спяла сутрин. Често обядвали заедно — понякога в апартамента на Теда, друг път — при Хана. През октомври Теда се разболяла от грип и Хана се грижила за нея като същинска дъщеря за майка си. Не, Хана не говорела за миналото си. Не казала къде е родена. Не споменала нищо за семейството си, защото се опитвала да забрави нещо ужасно. Гледала само в бъдещето и никога не се обръщала назад. Отначало Теда мислела, че причината е брутален съпруг, който я преследва и Хана трябва да бяга, за да не я убие. Напоследък светът много се объркал. Ставал все по-лош. После през ноември, в единайсет сутринта, служители на Агенцията за борба с наркотиците нахлули в апартамента на Хана. По това време момичето обикновено спяло, но тогава Хана изчезнала, без да каже дума на приятелката си Теда, сякаш знаела, че ще я търсят. Федералните агенти били разярени. Дълго разпитвали Теда, сякаш била престъпник. Твърдели, че Хана Рейни е беглец от правосъдието, участник в една от най-успешно функциониращите мрежи за внос на кокаин. Била застреляла двама полицаи, действащи под прикритие по време на операция, която се провалила.

— Издирвана е за убийство, така ли? — учуди се Спенсър.

Теда сви в юмрук осеяната си със старчески петънца ръка, тропна с крак толкова силно, че подът отекна от звука и заяви:

— Глупости!

 

 

Ив Мари Жаме работеше в стая без прозорци, която се намираше в подземието на небостъргач с офиси, четири етажа под центъра на Лас Вегас. Понякога Ив си представяше, че е Гърбушкото в камбанарията на Нотр Дам, Фантома на Операта или Дракула в уединената си крипта — загадъчна фигура, която знае ужасни тайни. Надяваше се, че един ден от нея ще се страхуват много повече хора, отколкото от Гърбушкото, от Фантома и от графа, взети заедно.

Но за разлика от чудовищата във филмите, Ив Жаме съвсем не беше физически уродлива. Напротив, трийсет и три годишната бивша танцьорка беше русокоса красавица със зелени очи, при вида на която ти секва дъхът. Лицето й караше мъжете да се обръщат и да се блъскат в уличните стълбове. Съвършено пропорционалното й тяло не съществуваше никъде другаде, освен в еротичните сънища на момчетата в пубертета.

Тя съзнаваше, че е изключително красива и се радваше, защото красотата беше източник на сила и власт, а най-много от всичко на света Ив обичаше властта.

В подземното си владение, където стените и бетонният под бяха сиви, а редицата неонови лампи хвърляха студена, неприятна светлина, Ив изглеждаше не по-малко прелестна. Макар че в помещението имаше парно и тя често настройваше термостата на трийсет градуса, бетонната изба се съпротивляваше на всеки опит да бъде затоплена и Ив често обличаше пуловер, за да се предпази от студа. Като единствен работник в кабинета си, тя съжителстваше само с няколко разновидности на паяци — всички нежелани, които никакво количество инсектициди не можеше да унищожи.

В онова февруарско утро Ив внимателно наблюдаваше записващите устройства, наредени на металните лавици, запълващи една от стените. Бункерът й следеше сто двайсет и осем телефонни линии и с изключение на две, всички бяха свързани със записващите устройства. В момента агенцията подслушваше осемдесет телефонни поста в Лас Вегас.

Модерните записващи устройства имаха лазерни дискове вместо ленти и всяко подслушване на телефонен разговор се задействаше от гласа, така че дисковете да не бъдат запълнени с продължителни паузи. И тъй като побираха огромно количество информация, лазерните дискове трябваше да се сменят рядко.

Въпреки това Ив редовно проверяваше дигиталните датчици, които показваха незаетото пространство за запис на дисковете. Ако възникнеше повреда, започваше да звучи сигнал, но Ив постоянно преглеждаше всяко устройство, за да бъде сигурна, че е в изправност. Защото, ако само една от машините или дисковете се повредеше, агенцията можеше да изпусне ценна информация. Лас Вегас беше центърът на нелегалната икономика в страната, на криминалната дейност и на политическите конспирации.

Хазартът в казината беше бизнес, в който се въртяха предимно пари в брой и Лас Вегас приличаше на огромен, ярко осветен увеселителен кораб, плаващ в море от монети и банкноти. Предполагаше се, че дори казината, собственост на порядъчни конгломерати, скриваха от петнайсет до трийсет процента от фактурите, които никога не се появяваха в счетоводните им книги, нито в данъчните декларации. И част от онова тайно съкровище се въртеше в местната икономика.

После идваха бакшишите. Благодарните печеливши комарджии даваха десетки милиони долари на крупиетата и по-голямата част от тези суми изчезваше в дълбоките джобове на града. За да получи договор за три или пет години като салонен управител в по-луксозен хотел, кандидатът трябваше да плати четвърт милион или повече в брой на високопоставените лица, които можеха да му осигурят тази длъжност. Бакшишите, събрани от туристи, търсещи хубави места за представленията, бързо компенсираха похарчените инвестиции.

Най-красивите момичета, предлагани от управителите на казината на богатите комарджии, печелеха по половин милион долара на година — пари, необлагани с данъци.

Къщите често се заплащаха в банкноти от сто долара, опаковани в пазарски торбички или хладилни контейнери. Всяка подобна продажба се извършваше по взаимно договаряне. Нямаше посредническа компания, нито официален нотариален акт и данъчните власти не можеха да разберат дали продавачът е натрупал огромна незаконна печалба или купувачът е изпрал мръсни пари. Някои от най-хубавите жилища в града бяха сменили собствениците си три-четири пъти за две десетилетия, но на нотариалния акт оставаше името на първоначалния притежател, на когото изпращаха всички сметки, дори след смъртта му.

Данъчната служба и безброй други федерални агенции имаха големи офиси в Лас Вегас. Правителството се интересуваше най-вече от пари — особено от онези, на които не можеше да сложи ръка.

В небостъргача над бункера на Ив се помещаваше агенция, която като всяка друга правителствена организация поддържаше внушително присъствие в Лас Вегас. Предполагаше се, че Ив участва в тайна, макар и законна операция на Националната служба по сигурността, но тя знаеше, че това не е истина. Агенцията беше безименна, занимаваше се с разнообразни и загадъчни задачи, имаше сложна структура, действаше извън рамките на закона, манипулираше законодателните и юридическите подразделения на правителството (а може би и самата изпълнителна власт) и функционираше като съдия, съдебни заседатели и екзекутор, когато поискаше. Дискретно гестапо.

Бяха назначили Ив на най-деликатната длъжност в Лас Вегас отчасти заради влиянието на баща й. Но от друга страна, й бяха поверили онова подземно звукозаписно студио, защото мислеха, че е твърде глупава, за да осъзнае личното предимство, което можеше да се извлече от информацията там. Лицето на Ив Жаме беше най-идеалното олицетворение на мъжките сексуални фантазии, краката — най-гъвкавите и еротичните, стъпвали по сцените в Лас Вегас, а гърдите — огромни и предизвикателно щръкнали. Ето защо хората от агенцията предполагаха, че Ив има достатъчно мозък в главата си само за да сменя лазерните дискове от време на време и когато е необходимо, да повика техник да отстрани повредата в някое от записващите устройства.

Макар убедително да се правеше на тъпа блондинка, Ив Жаме беше по-умна от бандата безскрупулни лицемери, които работеха в кабинетите над нея. През двете години служба в агенцията тя тайно подслушваше разговорите на най-богатите и влиятелни собственици на казина, босовете на мафията, бизнесмени и политици.

Ив печелеше пари, като научаваше подробностите за тайни сделки с корпоративни акции и без никакъв риск купуваше и продаваше собствен портфейл от ценни книжа. Тя беше добре информирана за изхода от републиканските спортни събития в случаите, когато резултатът бе нагласен, за да осигури гигантска печалба за някой букмейкър. Обикновено, когато плащаха на боксьор, за да падне в нокдаун, Ив Жаме залагаше на съперника му. Правеше го чрез букмейкърски пункт в Рино, където имаше малка вероятност някой познат да забележи изумителния й късмет.

Повечето хора, които агенцията наблюдаваше, имаха достатъчно опит — включително престъпен, за да знаят, че е опасно да обсъждат по телефона незаконната си дейност, затова денонощно следяха линиите си по електронен начин, за да бъдат сигурни, че не ги подслушват. Някои използваха кодиращи устройства. Следователно те бяха убедени, че никой не може да засече разговорите им.

Но агенцията разполагаше с техника, каквато нямаше никъде другаде, освен в най-строго охраняваните помещения на Пентагона. Нямаше устройство, което да открие намесата на електронните им уреди. Ив Жаме знаеше, че те подслушват „сигурния“ телефон на специалния агент, завеждащ клона на ФБР в Лас Вегас. Нямаше да се изненада, ако научеше, че подслушват дори директора на Бюрото във Вашингтон.

В продължение на две години, правейки серии от малки печалби, които никой не забеляза, тя натрупа над пет милиона долара. Единственият й голям удар беше един милион в брой, предназначен за подкуп от чикагската мафия за сенатор, който се бе добрал до изобличаващи факти в Лас Вегас. След като заличи следите си, унищожавайки лазерния диск, на който бе записан разговора за подкупа, Ив Жаме пресрещна двамата куриери в хотелския асансьор. Те носеха парите в брезентова чанта с рисунка на Мики Маус. Едри типове. Безмилостни лица. Студени очи. Шарени копринени италиански ризи под черните ленени спортни сака. Ив ровеше в голямата си сламена чанта, но двамата главорези виждаха само гърдите й. Тъй като можеше да се окажат по-бързи, отколкото изглеждаха, тя не рискува и не извади пистолета „Корт“, трийсет и осми калибър, а ги застреля през сламената чанта. По два куршума за всеки. Бандитите тупнаха на пода толкова тежко, че асансьорът се разтресе. И после парите бяха нейни.

Единственото, за което съжаляваше, беше третият мъж — дребен човечец с оредели коси и торбички под очите. Беше се свил в ъгъла на кабината, сякаш се опитваше да остане незабелязан. Според табелката, закачена на ризата му, той беше участник в конгрес на зъболекари и се казваше Търман Стуки. Горкият нещастник беше очевидец. Ив спря асансьора между дванайсетия и единайсетия етаж и го застреля в главата, но това не й достави удоволствие.

Тя презареди пистолета, взе парите и слезе на деветия етаж. Беше готова да убие всеки, който чакаше в нишата пред асансьора, но слава Богу, там нямаше никого. След няколко минути Ив излезе от хотела и се прибра вкъщи.

Чувстваше се ужасно заради смъртта на Търман Стуки. Той не трябваше да бъде в асансьора. Беше се озовал на неподходящо място в неподходящ момент. Съдбата беше сляпа. Животът бе пълен с изненади. През трийсет и три годишния си живот Ив Жаме бе убила само петима човека и Търман Стуки бе единственият невинен от тях. Тя непрекъснато си представяше лицето му, преди да го застреля и почти цял ден се чувства зле заради участта, която го бе сполетяла.

Още една година и вече нямаше да й се налага да убива. Тогава Ив щеше да наема хора, които да изпълняват екзекуциите вместо нея.

Скоро, макар и неизвестна на широката общественост, Ив Жаме щеше да бъде най-страховитата личност в страната и да се намира в безопасност, далеч от всички врагове. Сумата, която трупаше, растеше в геометрична прогресия, но не парите щяха да я направят недосегаема. Истинската й власт щеше да дойде от съкровището от уличаващи доказателства за политици, бизнесмени и видни личности. Ив прехвърляше информацията от лазерните дискове в бункера в собствено записващо устройство, намиращо се в едностайната къща в Боулдър Сити, която бе наела чрез сложна поредица от корпоративни машинации и фалшиви самоличности.

В края на краищата сега беше Епохата на информацията, която бе предшествана от Епохата на услугите, на свой ред заменила Индустриалната епоха. Ив бе прочела всичко по този въпрос във „Форчън“, „Форбс“ и „Бизнес Уийк“. Бъдещето беше днес, а информацията — богатство.

И власт.

Ив прегледа осемдесетте действащи записващи устройства и започна да подбира нов материал за прехвърляне в Боулдър Сити, когато електронният сигнал извести за някакво важно развитие в един от подслушваните разговори.

Ако Ив не беше в помещението, компютърът щеше да й съобщи новината по пейджъра и тя незабавно щеше да се върне в подземието. Ив нямаше нищо против да бъде на разположение по двайсет и четири часа в денонощието. Това беше за предпочитане пред възможността да има помощници, работещи през останалото време, защото Ив никога не би поверила на друг деликатната информация на дисковете.

Примигваща червена светлина привлече вниманието й към съответното устройство. Тя натисна копчето, за да изключи алармата.

На всяко записващо устройство имаше надпис с информация за подслушвания разговор. На първия ред бе написан телефонния номер, а на следващите два — адреса. На четвъртия ред бе отбелязано името на обекта, който беше подслушван — Теда Давидович.

Наблюдението на госпожа Давидович не беше стандартна процедура, при която всеки разговор и дума се записваха на диска. В края на краищата тя беше само обикновена възрастна вдовица, чиито действия не заплашваха системата. Но по една чиста случайност Давидович имаше краткотрайно приятелство с жената, която в момента беше най-издирваният беглец в страната и агенцията се интересуваше от старицата единствено заради крехката вероятност приятелката й да й се обади по телефона или да я посети. Подслушването на досадното бъбрене на вдовицата с други приятелки и съседки би било чиста загуба на време.

Компютърът, който контролираше записващите устройства, беше програмиран непрекъснато да подслушва телефонната линия на Давидович и да активира лазерния диск само при разпознаването на ключова дума, свързана с бегълката. И преди няколко минути идентификацията бе извършена. На малкия екран се бе появила ключовата дума „ХАНА“.

Ив натисна копче с надпис „ПОДСЛУШВАНЕ“ и чу, че Теда Давидович говори на някого в хола на апартамента си, намиращ се на другия край на града.

Стандартният микрофон в слушалките на телефоните на старицата беше заменен с друг, който долавяше и предаваше в подслушвателната станция не само разговорите по линията, но и всяка дума, произнесена в която и да е стая дори когато телефоните не се използваха.

Агенцията разполагаше с така наречените всеобхватни предаватели, които се смятаха за по-усъвършенствани от моделите, предлагани на легалния пазар. Този вид предаватели оперираха по двайсет и четири часа в денонощието, без да пречат на функциите на телефонния апарат, в който бяха скрити. Госпожа Давидович винаги чуваше тон „Свободно“, когато вдигнеше слушалката, а приятелките й никога не чуваха сигнал „Заето“, когато предавателят работеше.

Ив Жаме търпеливо слушаше, докато старицата бъбреше за Хана Рейни.

Когато вдовицата спря да говори, младежки мъжки глас й зададе въпрос за Хана.

Преди да отговори, Давидович нарече посетителя „красивото ми сладурче“ и поиска „целувчица“. Сетне добави: „Хайде, близни ме, миличък. Покажи на Теда, че я обичаш. Мъничко сладурче. Да, точно така. Близни Теда и й дай целувчица.“

— Господи — каза Ив и направи гримаса от погнуса.

Давидович беше осемдесетгодишна. Съдейки по гласа, гостът й беше четирийсет-петдесет години по-млад от нея. Извратено и перверзно. Какво ставаше с този свят?

 

 

— Хлебарка — каза Теда и нежно погали Роки по корема. — Голяма. Дълга около сантиметър и половина без пипалата.

Осемте агенти на Агенцията за борба с наркотиците нахлули в дома на Хана Рейни, установили, че тя е избягала и няколко часа строго разпитвали Теда и другите съседи, задавайки тъпи въпроси. Настоявали, че Хана е опасен престъпник, макар че всеки, прекарал и пет минути с онова мило момиче, отлично знаел, че тя не е способна да търгува с наркотици и да убива полицаи. Абсолютни тъпотии. После, тъй като не научили нищо, агентите се затворили още няколко часа в апартамента на Хана, търсейки един Господ знае какво.

По-късно същата вечер, дълго след като Кийстоунските полицаи — шумна, недодялана сган — си заминали, използвайки ключа, който Хана й била дала, Теда влязла в апартамент 2-Д. Вместо да разбият вратата, агентите били строшили големия прозорец в трапезарията, който гледал към терасата и вътрешния двор. Собственикът бил заковал дъски на прозореца, докато дойдат стъкларите. Апартаментът се давал под наем обзаведен и Хана го поддържала безупречно чист, сякаш бил неин. Придирчиво и разумно момиче. Теда искала да види какви щети са нанесли онези грубияни и да се увери, че собственикът няма да обвини Хана за случилото се. В случай, че Хана се появяла, Теда щяла да свидетелства за безукорното й поддържане на жилището и за уважението към собствеността на хазяина. Нямало да им позволи да накарат милото момиче да плати за щетите, нито да бъде съдена за убийство на полицаи — нещо, което явно не била извършила. Разбира се, в апартамента царял пълен безпорядък. Агентите били стъпкали фасовете си на пода в кухнята, разлели кафе и дори не били пуснали водата в тоалетната. Невероятно. Те били възрастни мъже и майките им би трябвало да са ги научили на някои елементарни неща. Но най-странното било хлебарката на стената в спалнята.

— Не беше добре нарисувана, само очертания на хлебарка, но се разбираше какво е — рече Теда. — Грозна драсканица. Какво са се опитвали да кажат онези тъпанари, драскайки по стените?

Спенсър беше убеден, че Хана-Валери е нарисувала хлебарката. Тя бе заковала и снимката на хлебарка на стената в едностайната къща в Санта Моника. Според него предназначението на насекомото беше да дразни и ядосва мъжете, които търсеха Валери, макар да нямаше представа откъде Валери е знаела, че ще постигне такова въздействие.

 

 

Ив Жаме седна зад бюрото си в бункера и се обади в оперативния кабинет горе, на първия етаж на клона на „Карвър, Гънман, Гарот и Хемлок“ в Лас Вегас. Дежурният беше Джон Коткоул и тя го информира за ситуацията в апартамента на Теда Давидович.

Коткоул се въодушеви от новината и не можа да скрие вълнението си. Започна да крещи заповеди на хората в кабинета си, преди да е затворил телефона.

— Госпожице Жаме — рече Коткоул. — Искам копие на всяка дума на онзи диск. Ясно ли е?

— Разбира се — каза Ив, но той затвори, без да е чул отговора й.

Те мислеха, че Ив няма представа коя е била Хана Рейни, преди да приеме това име. Но тя знаеше цялата история. Освен това съзнаваше, че в случая има голям шанс да ускори растежа на богатството и властта си, но още не бе решила как точно да се възползва от възможността.

По бюрото й изприпка дебел паяк.

Ив замахна и го смачка с длан.

 

 

Докато се връщаше в бунгалото на Спенсър Грант в Малибу, Рой Майро отвори пластмасовата кутия. Беше убеден, че щом види съкровището на Джиневра, настроението му ще се подобри.

Но той остана стъписан и потресен, когато видя, че между показалеца и средния пръст се е появило синкаво зелено-кафяво петно. Рой не очакваше посмъртното потъмняване да започне толкова скоро и се разстрои, че мъртвата жена е така крехка.

Опита се да си внуши, че петното е малко и се помъчи да се съсредоточи върху непроменената и съвършена форма на ръката, но не успя да възпламени предишната си страст към съкровището на Джиневра. Всъщност, макар че още не вонеше, ръката вече не беше съкровище, а боклук.

Дълбоко натъжен, Рой сложи капака на пластмасовата кутия.

Кара още няколко километра, после спря на паркинг досами пристана. Нямаше други превозни средства.

Взе кутията, слезе от колата и тръгна по кея.

Стъпките му отекваха по дъските. Вълните под гъсто наредените пилони се разбиваха е грохот и клокочене в основите на пристана.

Вълноломът беше безлюден. Нямаше въдичари, нито млади влюбени, облегнали се на перилата, или туристи. Рой беше сам със съсипаното съкровище и с мислите си.

Той спря за миг в края на кея и се вторачи в необятната шир от искряща вода и в лазурния небесен свод, който се сливаше с далечния хоризонт. Небето щеше да бъде на мястото си и утре, и след хиляда години, морето вечно щеше да се вълнува, но всичко друго беше преходно.

Рой се стремеше да отбягва негативните мисли. Но не беше лесно.

Той отвори пластмасовата кутия и изхвърли в Тихия океан петпръстовия боклук, който потъна сред златистите петна слънчева светлина, позлатяващи гърбовете на ниските вълни.

Рой не се притесняваше, че отпечатъците му могат да бъдат снети от бледата кожа на отрязаната ръка. Ако рибите не изядяха онзи последен остатък от Джиневра, то солената вода щеше да заличи доказателствата от допира му.

Той хвърли в морето и пластмасовата кутия, макар да изпита чувство за вина още докато двата предмета описваха дъга, падайки към вълните. Рой обикновено беше чувствителен към околната среда и винаги хвърляше отпадъците на определените за тази цел места.

Не се притесняваше за ръката, защото това беше органичен боклук. Щеше да стане част от океана, който нямаше да се промени.

Пластмасата обаче щеше да се разложи едва след триста години. И през този период от кутията щяха да изтичат токсични вещества и да се абсорбират в многострадалното море.

Рой трябваше да изхвърли кутията в някоя от кофите за боклук, наредени на еднакви разстояния покрай перилата на кея.

Но вече беше късно. Е, и той беше човек. И това беше вечният проблем.

Той се облегна на перилата, вторачи се в безкрайното морско и небесно пространство и се замисли за положението на човека.

Що се отнасяше до него, най-тъжното нещо на света беше, че човешките същества, въпреки ревностните си стремежи и желания, никога нямаше да могат да постигнат физическо, емоционално и интелектуално съвършенство. Този животински вид беше обречен на несъвършенство и вечно щеше да се мята в отчаяние или отричане на този факт.

Макар да бе безспорно привлекателна, Джиневра беше съвършена само в едно отношение. Ръцете й.

А сега и те бяха съсипани.

Но въпреки това тя беше една от щастливките, защото огромното мнозинство от хората бяха несъвършени във всяко отношение. Те никога нямаше изпитат неповторимото самочувствие и удоволствие от факта да притежават поне една безукорна черта.

Рой бе благословен от един повтарящ се сън, който му се явяваше по две-три нощи всеки месец. И неизменно се събуждаше в състояние на екстаз. В съня си търсеше по света жени като Джиневра и от всяка взимаше по някоя съвършена черта — красиво оформени уши, изящни глезени, изкусно изваяни, белоснежни зъби. Съхраняваше тези съкровища във вълшебни буркани, където нямаше опасност да се повредят и когато събра всички части на идеалната жена, той ги сглоби в любимата, за която мечтаеше. Тя беше толкова сияйна в неземното си съвършенство, че Рой се заслепяваше, когато я погледнеше. А допирът до нея предизвикваше неподправен възторг.

За съжаление той винаги се събуждаше точно когато беше в обятията й.

В реалния живот Рой никога нямаше да види такава красота. Сънищата бяха единственото убежище за човек, който не би се примирил с нищо по-малко от съвършенство.

Той гледаше морето и небето. Самотен човек в края на безлюдния вълнолом. Несъвършен във всяко отношение на формата и съдържанието си. Стремящ се към непостижимото.

Рой знаеше, че е романтична и същевременно трагична фигура. Някои можеше да го нарекат дори глупак. Но поне се осмеляваше да мечтае, при това имаше дръзки блянове.

Той въздъхна, обърна гръб на невъзмутимото море и тръгна към колата си.

Седна зад волана, запали двигателя, но преди да включи на скорост, си позволи да извади от портфейла си цветната снимка. Носеше я със себе си повече от година и често я изучаваше. Всъщност снимката имаше такава сила да хипнотизира, че Рой беше в състояние да я гледа половин ден.

Фотографията беше на жената, която напоследък се бе нарекла Валери Ан Кийн. Беше привлекателна във всяко отношение, почти колкото Джиневра.

Но онова, което я правеше специална и изпълваше Рой с благоговение пред божествената сила, създала човечеството, бяха съвършените й очи — по-интересни и завладяващи и от очите на капитан Харис Деското от полицията в Лос Анджелис.

Черни и същевременно прозрачни, огромни и идеално съразмерни с лицето, прями, но загадъчни, очите на жената бяха онова, което се намираше в сърцевината на всички мистерии. Очите на непорочна душа и същевременно на безсрамна блудница, лукави и откровени. Очи, за които всяка измама беше прозрачна като стъкло. Изпълнени с одухотвореност и едновременно — със сладострастие и пълно разбиране на съдбата.

Рой беше убеден, че в действителност очите й са същите като на снимката. Беше виждал и други нейни фотографии и множество видеозаписи и всеки кадър бе разбил сърцето му по-жестоко от предишния.

Намереше ли я, той щеше да я убие заради агенцията, заради Томас Съмъртън и заради всички доброжелателни хора, които се трудеха, за да направят страната и света по-добри. Тя не заслужаваше милост. Защото с изключение на единствената й съвършена черта, жената беше лоша.

Но след като изпълнеше дълга си, Рой щеше да извади очите й. Полагаха му се. И за кратко време онези омайващи очи щяха да му донесат така отчаяно потребната утеха в свят, който понякога беше непоносимо жесток и студен, дори за човек с такава позитивна нагласа, каквато той бе развил в себе си.

 

 

Спенсър най-после успя да стигне до външната врата на апартамента. Държеше в ръце Роки, защото кучето не искаше да тръгва. Теда напълни найлоново пликче с останалите десет шоколадови сладкиши и настоя Спенсър да ги вземе. Освен това, клатейки се, тя отиде в кухнята и се върна с домашно приготвен сладкиш с боровинки, увит в малък кафяв хартиен плик, после направи същия курс, за да му донесе две парчета лимонов кейк с кокосови орехи, сложен в пластмасова кутия за еднократна употреба.

Спенсър възрази само срещу кейка, защото нямаше да може да й върне кутията.

— Глупости — заяви Теда. — Не е необходимо да ми я връщаш. Имам достатъчно пластмасови кутии. Ще ми стигнат за два живота. Събирам ги от години, защото можеш да държиш всичко в тях, но имам повече от достатъчно. Изяж кейка и хвърли кутията.

В добавка към тези вкусотии Спенсър получи и две информации за Хана-Валери. Първата беше разказът на Теда за рисунката на хлебарката на стената в спалнята на Хана. Но Спенсър още не знаеше как да я изтълкува. Втората се отнасяше до нещо, което Хана бе казала малко преди да си събере багажа и да изчезне от Лас Вегас. Двете обсъждали места, където винаги са мечтали да живеят. И докато Теда не можела да избере между Хавай и Англия, Хана била непреклонна, че само крайбрежното градче Кармел в Калифорния притежава спокойствието и красотата, които човек би могъл да желае.

Спенсър предполагаше, че отиването в Кармел едва ли ще му донесе успех, но в момента градчето беше най-надеждната му следа. От една страна, Хана не бе отишла първо там, след като бе напуснала Лас Вегас, а бе спряла в огромния Лос Анджелис, където се бе опитала да започне нов живот под името Валери Кийн. От друга страна, вероятно сега, след като загадъчните й врагове два пъти я бяха намирали в големи градове, тя бе решила да провери дали ще я открият така лесно в много по-малко селище.

Теда не бе информирала бандата шумни, груби тъпаци, че Хана е споменала Кармел. И това може би даваше предимство на Спенсър.

Никак не му се искаше да оставя старицата със спомените за любимия й съпруг, многократно оплаквани деца и изчезнала приятелка. Той й благодари горещо и тръгна към стъпалата, водещи надолу, към вътрешния двор.

Сиво-черното небе и силният вятър го изненадаха, защото докато беше при Теда, той бе забравил за всичко друго, съществуващо отвъд стените на апартамента й. Короните на палмите още шумоляха, а въздухът беше по-студен от преди.

Спенсър едва слезе по стълбите, защото носеше трийсет и пет килограмово куче, пълна със сладкиши найлонова торбичка, десерт с боровинки в книжна кесия и пластмасова кутия с кейк. Но не пусна Роки, защото беше сигурен, че кучето мигновено ще изтърчи при Теда.

Когато най-сетне го сложи на земята, Роки се обърна и с копнеж се вторачи нагоре по стълбите, към малкия кучешки рай.

— Време е да се върнеш в реалността — каза Спенсър.

Кучето изскимтя.

Спенсър тръгна към предната част на жилищния комплекс. Стигна до басейна и се обърна.

Роки стоеше на стълбите.

— Хей, приятелю.

Кучето го погледна.

— На кого си?

В очите на Роки блесна чувство за вина и той изприпка при господаря си, като кихна няколко пъти от парливата миризма на хлор.

— Ами, ако отгоре ми бе паднал трактор и не можех да се измъкна? Или ме беше пресрещнала ядосана мечка? — попита Спенсър.

Роки изскимтя, сякаш се извиняваше.

— Простено ти е — рече Спенсър.

Качиха се във форда и Спенсър добави:

— Всъщност се гордея с теб, приятелю.

Роки наклони глава на една страна.

Спенсър включи двигателя.

— С всеки изминал ден ставаш все по-общителен. Ако не те познавах толкова добре, щях да помисля, че крадеш от парите ми, за да ходиш на психиатър.

От следващата пресечка с висока скорост изскочи тъмнозелен шевролет. Наклони се, изправи се на две колела на завоя, после се насочи към Спенсър и Роки и, изсвирвайки с гуми, спря от едната страна на улицата.

Спенсър предположи, че шофьорът е пиян или дрогиран. Но вратите на тъмнозеления шевролет се отвориха и отвътре излязоха четирима мъже от типа, който Спенсър познаваше много добре, и забързаха към вътрешния двор на жилищната сграда.

Спенсър освободи ръчната спирачка и включи на скорост.

Единият от тичащите мъже го забеляза, посочи към него и изкрещя нещо. Четиримата хукнаха към форда.

— Дръж се, приятелю — каза Спенсър и настъпи педала за газта.

Колата се стрелна по улицата, отдалечавайки се от мъжете.

Чуха се изстрели.