Когато се върна от разходката по хълмистите улици на Уестуд, Харис Деското не спомена за срещата си с високия мъж със синята тойота. Преди всичко, случилото се приличаше на сън. Невероятно. Освен това той не можа да разбере дали непознатият е приятел или враг. Харис не искаше да тревожи Дариус и Джесика.

Късно следобед, след като Ондин, Уила и леля им се върнаха от търговския център и Бен, синът на Дариус и Бони, се прибра от училище, Дариус реши, че трябва да се позабавляват. Той настоя всички да се качат в микробуса фолксваген, който собственоръчно бе ремонтирал, и да отидат на кино, а после да вечерят в „Хамлет Гардънс“.

Харис и Джесика не искаха да ходят на кино, нито да вечерят в ресторант, за да не прахосват пари. Ондин и Уила още не се бяха съвзели от шока, нанесен им в петък от атаката на екипа на специалните сили и от изгонването от собствения им дом.

Но Дариус беше непреклонен, че филм и вечеря в „Хамлет Гардънс“ ще бъдат най-подходящото лекарство за болестта им. И настойчивостта му беше едно от качествата, които го бяха направили изключително добър адвокат.

Ето как, в шест и петдесет в понеделник вечерта, Харис се озова в киносалон с весела и шумна тълпа, без да може да разбере хумора в сцени, които всички останали намираха за адски смешни, и получи поредната атака на клаустрофобия. Тъмнината. Множеството хора в затворено помещение. Топлината от телата им. Отначало не можеше да си поеме въздух, а после усети лек световъртеж. Уплаши се, че бързо ще последва нещо по-лошо. Прошепна на Джесика, че трябва да отиде до тоалетната. На лицето й се изписа безпокойство. Той я погали по ръката, усмихна й се окуражително и излезе.

В тоалетната нямаше никого. Харис пусна студената вода на една от четирите мивки. Наведе се и няколко пъти наплиска лицето си, опитвайки да се разхлади от прекалено затопления киносалон и да прогони световъртежа.

Шумът на течащата вода му попречи да чуе влизането на още един човек. Когато вдигна глава, Харис видя, че вече не е сам.

Азиатецът беше трийсетинагодишен, с джинси и тъмносин пуловер с избродиран северен елен в скок. Непознатият стоеше през две мивки и сресваше косата си. Той срещна погледа на Харис в огледалото и се усмихна.

— Господине, мога ли да ви предложа нещо за размисъл?

Зададе му същия въпрос като високия мъж със синята тойота. Харис се стресна и отстъпи назад толкова рязко, че се блъсна в люлеещите се врати на една от тоалетните кабинки. Залитна и едва не падна, но се хвана за вратата, за да запази равновесие.

— Известно време японската икономика бележеше такъв разцвет, че даде на света идеята големите правителства и големият бизнес да работят заедно.

— Кой сте вие? — попита Харис, съвземайки се по-бързо, отколкото когато го заговори мъжът със синята тойота.

Непознатият не обърна внимание на въпроса и продължи:

— И така, днес слушаме много за национална индустриална политика. Големият бизнес и правителството сключват сделки всеки ден. Подкрепете социалните ни програми и увеличете властта ми, казва политикът, и аз ви гарантирам печалба.

— Какво общо има това с мен?

— Бъдете търпелив, господин Деското.

— Но…

— Непрекъснато прецакват членовете на профсъюзите, защото правителството заговорничи с шефовете им. Прецакват и дребния бизнес, защото е твърде незначителен, за да играе в лигата за стотици милиони долари. А сега, министърът на отбраната иска да използва военните като инструмент в икономическата си политика.

Харис се приближи до мивката и спря водата.

— Навремето съюзът между бизнеса и правителството, подсилен от военните и вътрешната политика, се наричаше фашизъм. Ще видим ли в днешно време фашизъм, господин Деското? Или това е нещо, за което не бива да се притесняваме?

Харис трепереше. Той осъзна, че от лицето и ръцете му капе вода и дръпна салфетка от автомата.

— И ако е нещо ново, господин Деското, ще бъде ли хубаво? Вероятно. Може би ще минем през период на адаптация и после всичко ще бъде наред. — Непознатият кимна и се усмихна, сякаш обмисляше тази вероятност. — Или това ново нещо ще се окаже нов ад.

— Всичко това не ме засяга — сърдито каза Харис. — Не се интересувам от политика.

— И не е необходимо. За да се предпазите, вие само трябва да бъдете информиран.

— Вижте, който и да сте, искам си къщата. Искам си живота такъв, какъвто беше. Искам всичко да бъде по старому.

— Това никога няма да стане, господин Деското.

— Защо ми се случи всичко това?

— Чели ли сте романите на Филип К. Дик, господин Деското?

— На кого?

Харис отново имаше чувството, че е преминал в друг свят.

Учуден, азиатецът поклати глава.

— Футуристичният свят, описан от господин Дик, е светът, в който нашият се превръща. А светът на Дик е страшен. Сега повече от всякога човек се нуждае от приятели.

— А вие приятел ли сте? Кой сте вие?

— Бъдете търпелив и помислете върху думите ми.

Мъжът тръгна към вратата.

Харис протегна ръка да го спре, но после се отказа. След миг остана сам.

Изведнъж го присви стомахът. В края на краищата не бе излъгал Джесика. Наистина му се ходеше до тоалетната.

Наближиха Вейл, разположен високо в западната част на Скалистите планини и Рой Майро използва телефона в лимузината, за да се обади на Гари Дювал.

— Чисто ли е? — попита Рой.

— Още не са се появили — отговори Дювал.

— Близо сме.

— Наистина ли мислиш, че ще дойдат?

Откраднатият „Джетрейнджър“ и екипажът му бяха намерени в националния природен резерват в Колорадо. Обаждането на жената до полицията в Гранд Джънкшън бе проследено до Монтроуз, което показваше, че тя и Спенсър Грант бягат на юг, към Дуранго. Но Рой не вярваше на това. Знаеше, че телефонните обаждания могат да бъдат препратени с помощта на компютър. Не вярваше в проследеното обаждане, а в силата на миналото и там, където миналото и настоящето се срещаха, той щеше да намери бегълците.

— Ще дойдат — каза Рой. — Тази вечер космическите сили са с нас.

— Космическите сили? — учуди се Дювал.

— Ще дойдат — повтори Рой и затвори.

Стивън Акблом мълчеше. Изражението му беше сериозно.

— Ще бъдем там само след няколко минути — каза му Рой.

Художникът се усмихна и рече:

— Свиден роден дом.

Спенсър бе карал почти час и половина, когато Ели изключи компютъра и извади щепсела от запалката на таблото. Челото й беше осеяно с капки пот, макар че в шевролета не беше прекалено топло.

— Един Господ знае дали инсталирах добра защита или планирах двойно самоубийство — каза тя. — Не знам какво ще стане, но сега ще можем да го използваме, ако се наложи.

— Какво да използваме?

— Няма да ти кажа — заяви Ели. — Трябва дълго да ти обяснявам. Пък и ти ще се опиташ да ме разубедиш. А това ще бъде загуба на време. Знам какви са доводите против и вече ги отхвърлих.

— Спорът е по-лесен, когато един човек представлява и двете страни.

Тя остана сериозна.

— Ако се случи най-лошото, няма да имам друг избор, освен да го използвам, колкото и налудничаво да изглежда.

Роки се бе събудил преди малко и Спенсър му каза:

— Приятелю, ти не си озадачен, нали?

— Питай ме каквото искаш, но не и за това — рече Ели. — Ако говоря за него или дори мисля твърде много за него, ще се уплаша и няма да го използвам, ако настъпи моментът. Надявам се, че няма да се стигне дотам.

Спенсър никога не я бе чувал да бръщолеви така. Ели обикновено се владееше. Но сега го плашеше.

Дишайки учестено, Роки провря глава между предните седалки. Едното му ухо беше наострено, а другото — клепнало, което означаваше, че се е наспал и се интересува от разговора.

— Не мисля, че си озадачен — каза му Спенсър. — Но аз съм крайно объркан. Предполагам обаче, че по-висшите форми на интелект, като кучетата, няма да се затруднят да разберат какви ги бръщолеви тази жена.

Ели се вторачи в пътя отпред и разсеяно потърка брадичка с кокалчетата на дясната си ръка.

Тя бе казала, че Спенсър може да я пита каквото иска, с изключение на онова, затова той се възползва от възможността.

— Къде щеше да се засели „Бес Беър“, преди аз да оплескам нещата? Къде щеше да започне нов живот?

— Нямаше да се заселя никъде — отговори тя, доказвайки, че слуша. — Отказах се от това. Рано или късно ще ме намерят, ако се застоя на едно място. Похарчих голяма част от парите, които имах… и взех от приятели… за да купя онзи роувър и оборудването в него. Мислех да бъда непрекъснато в движение.

— Ще платя за роувъра.

— Не исках да кажа това.

— Знам. Но онова, което е мое, е и твое.

— Така ли? Откога?

— Това не означава обвързване.

— Бих искала да си плащам сметките.

— Няма смисъл да обсъждаме този въпрос.

— Всичко, което кажеш, е последно, а?

— Не. Всичко, което кучето каже, е последно.

— Роки ли взе това решение?

— Той се грижи за финансите ми.

Роки се ухили. Харесваше му да чува името си.

— Е, щом идеята е на Роки, ще си помисля.

— Защо наричаш Съмъртън хлебарка? — попита Спенсър. — Защо точно това го дразни?

— Том има фобия от насекоми. Дори обикновена муха го кара да се гърчи от ужас. Но особено много мрази хлебарките. Види ли някоя, направо откача. Ситуацията става комична. Все едно гледаш анимационен филм, в който слон съзира мишка. Както и да е, няколко седмици… след като Дани и родителите ми бяха убити и се отказах от опитите да разкажа историята си на репортери, аз се обадих на Том в кабинета му в Министерството на правосъдието.

— Господи.

— Позвъних му по най-секретната линия. Изненадах го. Той се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал и поддържаше разговора, за да проследят обаждането до автомата в Чикаго, където бях. Казах му, че не трябва да се страхува от хлебарките, защото самият той е такъв. Добавих, че един ден ще го стъпча и ще го убия. Говорех сериозно. Някой ден наистина ще го пратя в ада.

Спенсър я погледна. Тя гледаше напред, в мрака, и още бе обзета от черни мисли. Слаба, приятна за окото и в някои отношения крехка като цвете, тя същевременно беше и безпощадна, и непреклонна, досущ войниците от специалните сили, които Спенсър познаваше.

Той я обичаше безумно и безрезервно и с неизмерима страст. Обичаше изражението на лицето й, звука на гласа й, неповторимата й жизненост, доброто й сърце и пъргавия ум. Обичаше я толкова силно, че понякога, когато я погледнеше, сякаш целият свят се смълчаваше. Молеше се тя да е любимо дете на съдбата и да й е предопределен дълъг живот, защото, ако умреше преди него, за Спенсър нямаше да има никаква надежда.

Той продължи да кара в мрака. Минаха покрай Райфъл, Силт, Нюкасъл и Гленуд Спрингс. Магистралата често следваше дъното на дълбоки, тесни каньони със стръмни каменни стени. Денем гледката беше зашеметяваща. Но в тъмнината извисяващите се черни скали не му позволяваха да свърне нито вляво, нито вдясно и го притискаха да продължава нагоре, към по-високи места и към потресаващи сблъсъци — толкова неизбежни, че сякаш бяха чакали да се развихрят, откакто вселената бе започнала съществуването си. От дъното на клисурата, в която се движеха, ясно се виждаше само ивица небе — осеяно с малко звезди, сякаш не можеше да побере повече души и скоро щеше завинаги да затвори портите си.

Рой докосна едно копче на облегалката за ръце и стъклото до него започна да се смъква.

— Така ли е, както го помните? — обърна се той към художника.

Завиха по селския път и Акблом се наведе, за да погледне навън.

Снегът около конюшните в началото на имението не беше утъпкан. От двайсет и две години, след смъртта на Дженифър, там не бяха отглеждали коне, защото те бяха нейната любов, а не на съпруга й. Оградата беше добре поддържана и толкова бяла, че едва се забелязваше на фона на заснежените полета.

От двете страни на почистената алея за коли имаше високи до кръста преспи, натрупани от снегорин. Алеята се виеше змиевидно.

По желание на Стивън Акблом шофьорът спря пред къщата, вместо направо да продължи към хамбара.

Рой вдигна стъклото, а Фордайс махна оковите от глезените на художника. После белезниците на ръцете му. Рой не искаше гостът му да страда повече от това унижение.

По време на пътуването в планината той и художникът бяха постигнали по-проникновено разбирателство, отколкото можеше да се очаква за такова кратко познанство. Взаимното им уважение щеше да гарантира пълното съдействие на Акблом.

Двамата слязоха от лимузината. Ринк, Фордайс и шофьорът останаха да ги чакат. Нямаше вятър, но въздухът беше смразяващ.

Моравите бяха побелели от снега и леко блестяха на сребристата лунна светлина. Вечнозелените храсти бяха заскрежени. Кленът хвърляше бледа сянка в двора.

Двуетажната къща, построена във викториански стил, беше боядисана в бяло и имаше зелени капаци на прозорците. Верандата отпред се простираше открай докрай, а перилата бяха боядисани в бяло и зелено. Червеникавокафяв корниз бележеше границата между стените и покрива с капандура, а от стрехите висяха ледени капчуци.

Всички прозорци бяха тъмни. Семейство Дресмънд бяха оказали съдействие на Дювал и бяха останали във Вейл. Вероятно изпитваха любопитство какво ще се случи в ранчото, но се продадоха на цената на вечеря в ресторант с четири звезди, шампанско, ягоди, потопени в шоколад и спокойна нощ в луксозен хотелски апартамент. По-късно, когато Грант беше мъртъв и останеха без работа, те щяха да съжаляват, че са сключили такава неизгодна сделка.

Дювал и дванайсетте мъже под негово командване дискретно се бяха разпръснали в имота. Рой не видя къде са се скрили.

— През пролетта тук е прекрасно — рече Стивън Акблом.

В тона му не прозвуча съжаление, но сякаш си спомни слънчевите утрини и топлите нощи, изпълнени със звезди и песни на щурци.

— И сега е прекрасно — каза Рой.

— Да, нали? — С усмивка, която можеше да се определи като меланхолична, Акблом се обърна, за да огледа цялото имение. — Тук бях щастлив.

— Лесно е да се разбере защо.

Художникът въздъхна.

— „Удоволствието е като гост, но болката жестоко се е вкопчила в нас.“

— Моля?

— Кийтс — обясни Акблом.

— Ах. Съжалявам, ако идването тук ви потиска.

— Не, не. Не се безпокойте за това. Съвсем не ме потиска. По природа не се поддавам на депресия. И когато отново виждам това място… болката е приятна. Заслужава си да я изпиташ.

Двамата се качиха в лимузината, която потегли към хамбара зад къщата.

Спряха да налеят бензин в малкия град Ийгъл, на запад от Вейл. В минимаркета до бензиностанцията Ели купи две тубички универсално лепило.

— Защо ти е? — попита Спенсър.

— Много по-трудно е да се намери поялник и калай.

— Е, да, разбира се — рече той, сякаш имаше представа за какво говори Ели.

Тя остана сериозна. Запасът й от усмивки се бе изчерпал.

— Надявам се, че не е твърде студено, за да залепне.

— Какво ще правиш с универсалното лепило, ако мога да попитам?

— Ще залепя нещо.

— Това е ясно.

Ели седна на задната седалка при Роки.

По нейно указание Спенсър подкара шевролета към гаража за ремонт, който се намираше в края на бензиностанцията и спря до преспа сняг, висока три метра.

Предпазвайки се от дружелюбния език на кучето, Ели откачи малкото плъзгащо се стъкло между кабината и багажното отделение и го отвори само сантиметър и половина.

После извади от брезентовата чанта последните важни неща, които бе взела, когато сигналът от проследяването на „Земен страж“ ги бе принудил да изоставят рейнджроувъра. Дълъг оранжев кабел. Адаптор, трансформиращ запалката за цигари на всяко превозно средство в двоен електрически контакт, откъдето да черпи енергия, когато двигателят е включен, и компактна, сгъваема сателитна чиния с автоматично насочваща се антена.

Ели използва по-голямата част от универсалното лепило, за да прикрепи микровълновия предавател към металния под на багажното отделение.

— Една-две капки обикновено свършват работа — подхвърли Спенсър.

— Искам да съм сигурна, че няма да се отлепи в най-неподходящия момент и да започне да се плъзга. Предавателят трябва да бъде неподвижен.

— След като сложи толкова много лепило, ще ти е необходимо ядрено устройство, за да го помръднеш.

Наклонил глава на една страна, Роки с любопитство ги наблюдаваше през задното стъкло.

Универсалното лепило се втвърди за по-дълго от обичайното време — или защото Ели бе сложила твърде голямо количество, или поради студа. Но след десет минути микровълновият предавател беше стабилно закрепен на пода на шевролета.

Ели разпъна сгъваемата сателитна чиния и включи единия край на кабела в основата на предавателя. После вкопчи пръсти в тясната пролука, която бе оставила в задното стъкло на кабината, отвори по-широко прозореца и провря другия край на кабела под седалката.

Роки пъхна муцуна през прозореца и близна ръката й.

Ели бутна назад муцуната на кучето и затвори прозореца, доколкото позволяваше кабелът.

— Ще проследяваме някого чрез сателит ли? — попита Спенсър, когато двамата скочиха от багажното отделение на пикапа.

— Информацията е сила.

Той затвори задната врата и рече:

— Да, разбира се.

— А аз знам някои изключително важни неща.

— Не бих оспорил това нито за миг.

Те се качиха в кабината на шевролета. Ели издърпа кабела и го пъхна в един от контактите на запалката за цигари на таблото, а в другия включи компютъра.

— Добре — сериозно каза тя. — Следваща спирка — Вейл.

Спенсър превъртя ключа на стартера.

Развълнувана толкова силно, че едва шофираше, Ив Жаме обикаляше улиците на Лас Вегас и търсеше възможност да стане съвършената жена, както й бе показал Рой.

Тя мина покрай бар, където проблясващи неонови светлини рекламираха голи танцьорки и видя, че оттам излиза окаян на вид мъж на средна възраст. Беше плешив и дебел, а кожата на лицето му бе набръчкана като на куче от породата шар пей. Раменете му бяха прегърбени. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете си и тътреше крака към паркинга до бара. Ив спря на едно от свободните места. Мъжът вървеше към нея. Влачеше се така, сякаш беше твърде изтощен от света, за да се съпротивлява на гравитацията повече, отколкото е необходимо.

Ив си представи колко тежко е положението му. Мъжът беше твърде стар, непривлекателен, непохватен в общуването с другите хора и беден, за да спечели благосклонността на момиче от онези, които желаеше. Беше си тръгнал за вкъщи, след като бе изпил няколко бири и бе гледал прелестните едрогърди и дългокраки млади жени, които никога нямаше да притежава. Отчаян. Потиснат. Болезнено самотен.

Ив изпита огромно съжаление към този човек, към когото животът бе ужасно несправедлив.

Тя слезе от колата и се приближи до него точно когато мъжът протегна ръка към вратата на десетгодишния си мръсен понтиак.

— Извинете — каза Ив.

Той се обърна и очите му се разшириха, като я видя.

— Вие бяхте тук онази нощ — предпазливо започна тя.

— Ами… да, миналата седмица — каза мъжът. Не можа да се сдържи и да не я огледа. Вероятно не осъзна, че облиза устни.

— Видях ви тогава — рече Ив, преструвайки се на срамежлива. — Аз… не събрах смелост да ви кажа здрасти.

Той отвори уста в почуда. Беше леко нащрек, защото не можеше да повярва, че жена като нея може да му обърне внимание.

— Въпросът е там, че много приличате на баща ми — продължи тя.

Това, разбира се, беше лъжа.

— Наистина ли?

Предпазливостта му намаля, когато Ив спомена баща си, но и жалката надежда в очите му почти угасна.

— Да, също като него сте — увери го Ив. — И работата е там, че… ами… Надявам се, че няма да ме помислите за странна… Но мога да легна, да го правя и наистина да се възбудя единствено с мъже, които приличат на баща ми.

Когато разбра, че го е сполетял късмет, по-вълнуващ и от най-буйните му и изпълнени с тестостерон фантазии, прегърбеният, дебел Ромео изправи рамене и изпъчи гърди. Усмивката на неподправено удоволствие му придаде вид на десет години по-млад, макар че пак приличаше на шар пей.

И в онзи трансцендентен миг, когато горкият човечец несъмнено се чувстваше по-жизнен и щастлив, отколкото беше през цели седмици, месеци и вероятно години, Ив извади от голямата си дамска чанта беретата със заглушител и го простреля три пъти.

В голямата си дамска чанта носеше и фотоапарат „Полароид“. Макар да се притесняваше, че някоя кола може да спре на паркинга или други посетители да излязат от бара, Ив направи три снимки на мъртвеца, прострян на асфалта до понтиака си.

Докато караше към дома си, тя мислеше за благородната постъпка, която бе извършила — помогна на милия човек да намери изход от несъвършения си живот и го освободи от пренебрежението на другите, депресията, самотата и отчаянието. От очите й бликнаха сълзи. Тя не се разрида, нито се разчувства толкова силно, че да загуби контрол над волана. Хлипаше тихо, макар че състраданието в сърцето й беше силно и завладяващо.

Ив плака през целия път до дома си и докато влезе в спалнята, където нареди на нощното шкафче снимките, за да може Рой да ги види, когато след ден-два се върнеше от Колорадо. И тогава стана нещо странно. Колкото и развълнувана да беше от онова, което бе извършила, и колкото и обилни и искрени да бяха сълзите й, тя почувства невероятно силна сексуална възбуда.

Рой стоеше с художника до прозореца и гледаше лимузината, която даде на заден ход и потегли обратно по селския път. Щеше да се върне да ги вземе, след като свършеше драмата през нощта.

Двамата бяха в предната стая на хамбара. Мракът избледняваше само от лунните лъчи, които проникваха през прозорците и от малката зелена лампа на алармената система на вратата. Използвайки цифрите, които Гари Дювал бе научил от семейство Дресмънд, Рой бе изключил алармата, после я бе пренастроил. Нямаше детектори за движение, а само магнитни контакти на всяка врата и прозорец, затова той и художникът можеха да се движат свободно, без да задействат системата.

Стаята на първия етаж, в която се намираха, някога беше частна галерия, където Стивън бе излагал най-харесваните от него картини. Сега помещението беше празно и всеки звук глухо отекваше между студените стени. Бяха изминали шестнайсет години, откакто изкуството на великия мъж бе украсявало това място.

Рой знаеше, че ясно ще помни този миг до края на живота си, така както никога нямаше да забрави изражението на учудване на лицето на Ив Жаме, когато той дари покой на мъжа и жената на ресторантския паркинг. Макар степента на човешкото несъвършенство да гарантираше, че съществуващата човешка драма винаги ще бъде трагедия, имаше мигове на неповторимо преживяване като този, заради които си заслужаваше да се живее.

За съжаление повечето хора бяха твърде плахи и стеснителни, за да се възползват от мига и да открият какво означава такова неповторимо духовно извисяване. Но стеснителността не беше един от недостатъците на Рой.

Откровеността за състрадателния кръстоносен поход му бе спечелила насладите в спалнята на Ив и Рой бе решил, че отново е необходимо откровение. Докато пътуваха през планините, той осъзна, че малцина притежават аспекта на съвършенство на Стивън, макар естеството на съвършенството му да беше по-изтънчено от зашеметяващата красота на Ив и по-скоро долавящо се със сетивата, отколкото видимо. Интригуващо. Загадъчно. Инстинктивно Рой почувства, че двамата със Стивън са сродни души. Между тях можеше да възникне истинско приятелство, ако Рой се разкриеше пред художника така откровено, както бе сторил пред Ив в Лас Вегас.

Застанал до осветения от луната прозорец в тъмната, пуста галерия, с присъщата си смиреност и хрисимост, Рой Майро започна да обяснява как бе осъществил идеалите си по начин, по който дори агенцията, въпреки желанието си да бъде дръзка, би била твърде боязлива да подкрепи. Докато художникът слушаше, Рой изпита надежда бегълците да не дойдат тази нощ, нито следващата, не и докато двамата със Стивън не прекараха достатъчно време заедно, за да изградят основата на приятелството, което със сигурност щеше да обогати живота им.

Униформеното пиколо изкара микробуса на Дариус от малкия паркинг до „Хамлет Гардънс“, мина по улицата и спря пред главния вход, където след вечерята чакаха двете семейства Деското.

Харис стоеше най-отзад. Той се приготви да се качи във фолксвагена, когато една жена докосна рамото му.

— Господине, мога ли да ви предложа нещо за размисъл?

Този път Харис не се изненада и не отстъпи назад, както бе сторил в тоалетната на киното. Обърна се и видя привлекателна червенокоса жена с обувки с високи токчета, дълго до глезените палто в оттенък на зеленото, подхождащ на цвета на лицето й, и стилна широкопола шапка, кривната игриво на една страна. Изглежда, отиваше на увеселение или в нощен клуб.

— Колко хубаво би било за всички нас, ако новият световен ред се окаже мир, благополучие и демокрация — каза тя. — Но вероятно няма да е толкова привлекателен и по-скоро ще прилича на ранното средновековие, ако тогава са съществували всички тези чудесни нови форми на технически развлечения, които да го направят поносимо. Но сигурно ще се съгласите, че… възможността да видите най-новите филми на видео не компенсира напълно поробването.

— Какво искате от мен?

— Да ви помогна. Но вие трябва да желаете помощта, да съзнавате потребността от нея и да бъдете готов да направите необходимото.

Членовете на семейството му, които се бяха качили в микробуса, го гледаха с любопитство и загриженост.

— Не съм революционер — каза Харис.

— Нито ние — каза жената със зеленото палто. — Бомбите и оръжията са крайност. Знанията трябва да бъдат първото и основното оръжие във всяка съпротива.

— С какви знания бих могъл да ви бъда полезен?

— Например, знанието колко крехка е свободата ви в настоящата схема на нещата. Това ви дава степен на съпричастност, която ние ценим.

Пиколото стоеше на няколко крачки от тях и ги гледаше странно.

Жената извади от джоба си лист хартия и го показа на Харис. Той видя телефонен номер и три думи.

Сетне понечи да вземе листа от ръцете й, но тя го стисна здраво.

— Не, господин Деското. Предпочитам да ги запаметите.

Номерът се запомняше лесно. Трите думи също.

Докато Харис гледаше листа, жената рече:

— Човекът, който ви причини всичко това, се казва Рой Майро.

Той си спомни името, но не и откъде го знаеше.

— Дошъл е при вас, преструвайки се, че е агент на ФБР — добави тя.

— Човекът, който задаваше въпроси за Спенс! — възкликна Харис и вдигна глава. Изведнъж се ядоса, защото сега врагът му имаше лице. — Но какво му направих, по дяволите? Имахме само леко разногласие за един полицай, на когото бях командир. Това е всичко!

Харис изслуша останалото, което жената му каза, и се намръщи.

— Преструвал се е, че е от ФБР? Но той наистина беше такъв. Проверих го, след като ми се обади и преди да дойде в кабинета ми.

— Те рядко са такива, каквито изглеждат.

— Те? Кои са те?

— Онези, които винаги са били през вековете — усмихна се червенокосата. — Съжалявам. Нямам време за друго, освен да съм загадъчна.

— Ще си върна къщата — заяви Харис, макар да не се чувстваше толкова убеден.

— Няма. И макар че обществената врява беше достатъчно силна, за да отменят тези закони, те прокараха нови, осигурявайки си други начини да съсипят хората, които искат да унищожат. Проблемът не се състои само в един-единствен закон. Те са фанатици, които са влюбени във властта и искат да поучават всички как да живеят, как да мислят и какво да четат, говорят и чувстват.

— Как да се добера до Майро?

— Няма да можете да го сторите. Той е под твърде дълбоко прикритие, за да бъде лесно разобличен.

— Но…

— Не съм дошла тук да ви кажа как да намерите Рой Майро, а да ви предупредя тази вечер да не се връщате в дома на брат ви.

По гърба му полазиха ледени тръпки, каквито не бе усещал дотогава.

— Какво ще стане?

— Изпитанието ви още не е свършило. И няма да свърши, ако им позволите да правят, каквото искат. Ще бъдете арестуван за убийството на двама търговци на наркотици, съпругата на единия, приятелката на другия и три деца. Отпечатъците ви са намерени по предметите в къщата, където са били застреляни.

— Не съм убивал никого!

Пиколото чу достатъчно от възклицанието, за да се намръщи.

Дариус слезе от микробуса, за да разбере какво става.

— Предметите с вашите отпечатъци бяха взети от дома ви и подставени на сцената на престъплението. Версията вероятно ще е, че сте се отървали от двама конкуренти, които са се опитвали да навлязат в територията ви. А съпругата, приятелката и децата сте очистили за назидание на другите пласьори.

Сърцето му биеше толкова силно, че Харис нямаше да се изненада, ако видеше как гърдите му осезаемо потреперват. Вместо да изпомпва топла кръв, всеки удар сякаш разпространяваше в тялото му течен фреон. Беше по-студен от мъртвец.

Страхът го направи уязвим и безпомощен като дете. Харис се чу да търси утеха във вярата на обичната си набожна майка. С течение на годините той се бе откъснал от тази вяра, но сега изведнъж протегна ръце с искреност, която го изненада.

— Исусе, мили Боже, помогни ми.

— Може би ще го направи — рече жената, когато Дариус се приближи до тях. — Но през това време ние също сме готови да ви помогнем. Ако сте умен, обадете се на този номер, кажете паролата и продължете да живеете, вместо да умрете.

— Какво става, Харис? — попита Дариус.

Червенокосата прибра листчето в джоба на палтото си.

— Но точно там е проблемът — рече Харис. — Как да продължа да живея след всичко, което ми се случи?

— Можете да го сторите — отговори тя, — макар че вече няма да бъдете Харис Деското.

Непознатата се усмихна, кимна на Дариус и се отдалечи. Харис я гледаше, отново обзет от чувството, че се е озовал в царството на магьосника от Оз.

Преди много години тези земи бяха красиви. Като момче с друго име, Спенсър особено много обичаше ранчото през зимата, когато всичко беше бяло. Денем мястото представляваше грижливо и търпеливо изградена искряща империя от снежни крепости, замъци, тунели и улеи за шейни. В ясните нощи небето над Скалистите планини беше по-безкрайно от вечността и отколкото въображението може да си представи, и звездната светлина блещукаше в ледените висулки.

Завръщайки се от дългогодишното изгнание, Спенсър не видя нищо, което да зарадва очите му. Хълмовете, полята, сградите и дърветата бяха същите, каквито ги помнеше, с изключение на факта, че боровете, кленовете и брястовете бяха по-високи. Макар да не се беше променило, сега ранчото го порази като най-грозното място, което бе виждал, дори разкрасено в зимното си облекло. Всичко сякаш бе проектирано да дразни окото, досущ архитектурата на ада. Дърветата бяха съвсем обикновени, но му се струваха уродливи и изкривени от болест и хранещи се с ужасите в катакомбите, просмукали се в почвата и оттам в корените им. Сградите — конюшните, къщата и хамбарът — приличаха на изтърбушени каросерии, извисяващи се застрашително, а прозорците бяха черни и страшни, досущ зейнали гробове.

Спенсър спря пред къщата. Сърцето му биеше като обезумяло. Устата му беше пресъхнала, а в гърлото сякаш имаше буца и едва преглъщаше. Вратата на пикапа се отвори, съпротивлявайки се като масивна порта на банков трезор.

Ели остана в шевролета. Компютърът беше на коленете й. Ако ги сполетяха неприятности, тя беше установила връзка и готова за странната цел, която си бе поставила. Чрез микровълновия предавател Ели се бе свързала със сателит и чрез него — с компютърна система, чието име не пожела да каже на Спенсър и която можеше да е разположена навсякъде по повърхността на земята. Тя спомена, че информацията е сила, но Спенсър не можеше да си представи как информацията би ги предпазила от куршумите, ако хората от агенцията им бяха устроили засада.

С чувството, че е дълбоководен гмуркач, затворен в тежък скафандър и стоманен шлем, а над него тежат неизброими тонове вода, Спенсър изкачи стълбите, прекоси верандата, застана пред вратата и натисна звънеца.

Той чу камбанките — същите пет тона, които в детството му известяваха пристигането на гост. Изведнъж изпита желание да се обърне и да побегне. Но Спенсър вече беше голям и таласъмите, които измъчваха въображението на децата, не би трябвало да имат власт над него. Необяснимо защо обаче той се страхуваше, че на вратата ще застане майка му — мъртва, но движеща се и гола, с изранено тяло, както я бяха намерили в канавката.

Спенсър събра воля да прогони образа на трупа и отново натисна звънеца.

Нощта беше тиха и той имаше чувството, че ще чуе как червеите се гърчат дълбоко в земята, под снега, ако само проясни съзнанието си и се ослуша за издайническите им звуци.

Когато и втория път никой не отвори, той извади резервния ключ от скривалището върху рамката на вратата. Семейство Дресмънд имаха указания да го оставят там, в случай че собственикът се нуждае от него. Ключалките на къщата и на хамбара бяха еднакви. Спенсър забърза към черния пикап.

Алеята за коли се разклоняваше. Едната лента минаваше покрай предната част на хамбара, а другата — зад него. Спенсър избра втория път.

— Трябва да вляза по същия начин като онази нощ — каза той. — През задната врата. Да пресъздам мига.

Спряха там, където преди шестнайсет години бе паркиран шевролетът микробус с изрисуваната на вратата дъга. Превозното средство беше на баща му. В онази нощ Спенсър го видя за пръв път, защото дотогава шевролетът винаги стоеше в гараж извън ранчото и бе регистриран под фалшиво име. С микробуса Стивън Акблом пътуваше до различни далечни места, за да причаква и хваща жените и момичетата, които бяха обречени да станат постоянни обитатели на катакомбите му. Вкарваше го в ранчото само когато съпругата и синът му бяха на гости при родителите й или на изложба на коне, и в редките случаи, когато тъмните му желания надделееха над предпазливостта.

Ели искаше да седи в пикапа, да остави двигателя включен и да държи ръцете си на клавиатурата, готова да отвърне на всякакви провокации.

Спенсър не можеше да си представи какво е намислила да направи, ако главорезите на агенцията ги нападнеха. Но тя беше абсолютно сериозна и той вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че колкото и да е странен, планът й не е лекомислен.

— Те не са тук — каза Спенсър. — Никой не ни чака. Ако бяха тук, досега щяха да са ни нападнали.

— Знам ли…

— За да си спомня какво се случи в онези губещи се мигове, ще трябва да сляза долу… в онова място. Роки няма да е достатъчен за компания. Не ми стига смелост да отида сам и не се срамувам да го призная.

Ели кимна.

— Не би трябвало да се стесняваш. На твое място никога нямаше да го направя. Щях да подмина ранчото, без да се обръщам.

Тя огледа посребрените от лунната светлина поля и хълмове зад хамбара.

— Няма никой — повтори Спенсър.

— Добре. — Ели натисна няколко клавиша и излезе от компютъра, в който бе проникнала. Екранът помръкна. — Да вървим.

Спенсър угаси фаровете и изключи двигателя.

После взе пистолета. Ели държеше картечния пистолет „Узи“.

Двамата слязоха от шевролета и Роки настоя да тръгне с тях. Кучето трепереше, заразено от настроението на господаря си. Страхуваше се да отиде с тях, но и не искаше да остане.

Треперейки по-силно от кучето, Спенсър погледна небето — ясно и осеяно със звезди, като в онази юлска нощ. Този път обаче водопадите от лунна светлина не озаряваха нито бухал, нито ангел.

Рой говори за много неща и художникът слушаше с все по-нарастващ интерес и ласкаещо уважение. Но бръмченето на приближаващия се пикап прекрати споделянето на интимности в тъмната галерия.

За да не ги видят, двамата се дръпнаха от прозореца. Но още виждаха алеята за коли.

Вместо да спре пред хамбара, пикапът продължи към задната страна на сградата.

— Доведох те тук — каза Рой, — защото трябва да знам каква е връзката между сина ти и жената. Той е непредсказуем. Не можем да предвидим действията му. Намесата му говори за наличието на организация. Това ни безпокои. От известно време подозираме, че може би съществува организация с хлабава структура, която се опитва да спъва работата ни или поне да ни причини колкото е възможно повече главоболия. Синът ти може да участва в такава група. Ако тя съществува. Вероятно помагат на жената. Като се има предвид военната подготовка на Спенсър… Съжалявам, на Майкъл, и очевидно спартанския му дух, мисля, че той няма да се пречупи от обичайните методи на разпит, независимо от болката, която изпитва.

— Той е момче със силна воля — съгласи се Стивън.

— Но ако ти го разпиташ, той ще проговори.

— Може би имаш право. Много си проницателен.

— Пък и това ми дава възможност да поправя една несправедливост.

— Каква?

— Ами, неправилно е син да предава баща си.

— Аха. А в добавка към отмъщението за неговото предателство, мога ли да получа жената? — попита Стивън.

Рой се замисли за прекрасните й очи — прями и предизвикателни. Желаеше ги от четиринайсет месеца. Но беше готов да се откаже от претенциите си в замяна на възможността да стане очевидец на онова, което творческият гений на Стивън Акблом можеше да постигне, когато му се позволеше да работи с жива човешка плът.

Тъй като очакваха посетители, двамата започнаха да разговарят шепнешком.

— Да, струва ми се справедливо — каза Рой. — Но искам да гледам.

— Нали разбираш, че онова, което ще направя с нея, ще бъде… крайно?

— Страхливият не познава духовната извисеност.

— Точно така — съгласи се Стивън.

— „Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели“ — цитира Рой.

— И ти искаш да видиш онзи кратък миг на съвършена красота?

— Да.

От далечния край на сградата се разнесе стържене и тракане на ключалка. Последва минута на колебание, после се чу лекото изскърцване на панти на врата.

Дариус натисна спирачки пред знака „СТОП“. Пътуваше на изток, а живееше на две и половина пресечки северно от мястото, където спря, но не включи мигача.

На отсрещната страна на кръстовището имаше четири телевизионни новинарски екипа с микровълнови сателитни чинии на покривите. Два бяха паркирани вляво, а други два — вдясно. Бяха облени в жълтеникавата светлина на уличните лампи. Един беше на местния клон на националната мрежа, а друг — на Канал 5, независимата станция с най-висок рейтинг на новините на пазара в Лос Анджелис. Харис не можа да види инициалите на останалите микробуси, но сигурно бяха на Ей Би Си и на Си Би Ес. Зад тях имаше няколко коли, също пълни с хора, а още шестима човека се разхождаха наоколо и разговаряха.

— Сигурно новината е сензационна.

В гласа на Дариус прозвуча ирония и гняв.

— Още не е — мрачно отбеляза Харис. — По-добре мини покрай тях, но не толкова бързо, че да привлечем вниманието им.

Вместо да завие наляво, към дома си, Дариус послуша съвета на брат си.

Докато минаваха покрай представителите на медиите, Харис се наведе напред, все едно настройваше радиото, и извърна лице от прозорците.

— Предупредили са ги да чакат на няколко пресечки, докато извършат ареста. Някой иска да се увери, че ще има достатъчно кадри, докато ме извеждат, окован в белезници. Ако отидат толкова далеч, че да използват екип на специалните сили, тогава точно преди да разбият вратата, ще съобщят на телевизионните микробуси да се приближат.

— Татко, искаш да кажеш, че всички тези хора са дошли тук, за да снимат теб? — попита Ондин.

— Можеш да се обзаложиш, миличка.

— Копелета — ядоса се тя.

— Това са само новинари, които си вършат работата.

Уила, която беше по-емоционална от сестра си, отново започна да плаче.

— Ондин има право — съгласи се Бони. — Смърдящи копелета.

— Какво безумие — обади се Мартин. — Чичо Харис, преследват те, сякаш си Майкъл Джексън.

— Добре, минахме покрай тях — рече Дариус, за да може Харис отново да се изправи.

— Полицаите сигурно мислят, че сме вкъщи — каза Бони. — Заради алармената система.

— Програмирана е на десетина сценария — обясни Дариус. — Когато не сме вкъщи, системата включва и изключва лампите, радиоапаратите и телевизорите ту в една, ту в друга стая и създава илюзията за реалистична дейност. Предполага се, че ще заблуди крадците, но не мисля, че ще подведе ченгетата.

— Какво ще правим сега? — попита Бони.

— Хайде да се поразходим с колата — предложи Харис и сложи ръце на отдушниците на парното, но не се стопли. — Карай по-нататък, докато помисля.

Вече бяха прекарали петнайсет минути, обикаляйки Бел Еър. Харис им бе разказал за мъжа със синята тойота, за втория непознат в тоалетната на киното и за червенокосата жена със зеленото палто. Още преди да видят телевизионните микробуси, всички бяха приели сериозно предупреждението на жената с оглед на събитията през последните няколко дни. Но бяха решили да минат покрай къщата, набързо да оставят Бони и Мартин, да се върнат след няколко минути и да ги вземат заедно с малкото дрехи и вещи на Харис, Джесика и момичетата. Но безцелната им разходка с колата ги доведе до срещата с телевизионните екипи и ги накара да осъзнаят, че предупреждението е било по-неотложно, отколкото предполагаха.

Дариус подкара по Уилшър Булевард и се отправи на запад, към Санта Моника и морето.

— Когато ме обвинят в предумишленото убийство на седем човека, сред които три деца — размишляваше на глас Харис, — прокурорът ще пледира за предумишлено убийство от първа степен, при особени обстоятелства.

— Ще откажат да те пуснат под гаранция — добави Дариус. — Обвинението е тежко. Ще кажат, че си твърде опасен.

— Дори да определят гаранция — обади се Джесика, — откъде ще намерим пари да я платим?

— Съдебните календари са препълнени — продължи Дариус. — Напоследък има страшно много закони. Миналата година Конгресът е публикувал седем хиляди страници. Толкова много подсъдими. Всички онези обжалвания. Повечето дела се придвижват със скоростта на глетчери. Харис, ще лежиш в затвора година, може би две, само докато чакаш да започне делото…

— Това е време, прахосано завинаги — гневно каза Джесика, — дори ако съдебните заседатели го обявят за невинен.

Ондин пак започна да плаче. Този път и Уила се присъедини към нея.

Харис образно си спомни парализиращите пристъпи на клаустрофобия в затвора.

— Няма да изкарам и шест месеца. Може би дори нито един.

Те обикаляха из града, където милионите ярки светлини не бяха достатъчни, за да възпрат мрака, и обсъждаха възможностите за избор. Накрая установиха, че нямат избор. На Харис не му оставаше нищо друго, освен да бяга. Но без пари и документи за самоличност, нямаше да стигне далеч. Бързо щяха да го проследят и заловят. Единствената му надежда беше загадъчната група, в която членуваха червенокосата жена със зеленото палто и другите двама непознати мъже, макар че Харис знаеше малко за тях и се притесняваше да повери бъдещето си в ръцете им.

Джесика, Ондин и Уила бяха категорични, че не искат да се разделят с него. Страхуваха се, че раздялата ще бъде завинаги, затова отхвърлиха варианта той да избяга сам. Харис беше сигурен, че те имат право. Пък и той не искаше да се разделя с тях, защото подозираше, че в негово отсъствие те ще станат мишени.

Харис се обърна и погледна в очите съпругата си.

— Не трябваше да става така.

— Най-важното е да сме заедно.

— Всичко, за което работихме толкова усилено…

— Изчезна.

— А да започвам отначало на четирийсет и четири години…

— По-добре да започнеш отначало, отколкото да си мъртъв на четирийсет и четири години — рече Джесика.

— Ти си истински боец — с обич каза той.

Тя се усмихна.

— Е, все едно е станало земетресение — усмихна се Джесика — и къщата се е срутила заедно с всичко вътре.

Харис насочи вниманието си към Ондин и Уила. Дъщерите му вече не плачеха. Трепереха, но в очите им блестеше предизвикателство.

— А приятелите ви в училище? — попита той.

— О, те са само хлапета, това е всичко.

Ондин се опитваше да се преструва на безразлична, че ще изгуби приятелите си, което за един млад човек беше най-тежкото нещо в такава рязка промяна.

— Пък и ти си нашият татко — добави Уила.

За пръв път, откакто бе започнал кошмарът, Харис се трогна до сълзи.

— Тогава въпросът е решен — заяви Джесика. — Дариус, търси уличен телефон.

Дариус спря в края на търговски център, пред ресторант за пица, където имаше телефон.

Харис трябваше да го помоли за дребни монети. После слезе от фолксвагена и отиде до телефона сам.

Хората в ресторанта ядяха пица, пиеха бира и разговаряха. Компанията на една от големите маси се забавляваше весело и шумно. Никой от тях не съзнаваше, че наскоро светът се бе преобърнал.

Харис бе обзет от толкова силна завист, че изпита желание да разбие стъклото, да нахлуе в ресторанта, да събори масите, да избие халбите с бира от ръцете на онези хора, да се разкрещи и да ги разтърси, докато илюзиите им за безопасност и нормален живот се пръснеха на парчета. Той беше толкова огорчен, че щеше да го направи, ако не трябваше да мисли за съпругата и дъщерите си, а сам поемаше към неизвестния си нов живот. Не им завиждаше за щастието, а за благословеното невежество, което копнееше да си възвърне, макар да знаеше, че никога няма да забрави наученото.

Той взе слушалката и пусна монети. Кръвта му се смрази за миг, когато не можа да си спомни номера, който му бе показала червенокосата жена. После се сети и набра цифрите. Ръката му трепереше толкова силно, че се усъмни дали не е сбъркал номера.

На третото иззвъняване мъжки глас каза:

— Ало?

— Нуждая се от помощ — рече Харис и веднага осъзна, че не се е представил. — Извинете. Аз съм… Казвам се… Деското. Харис Деското. Един от вашите хора… Една жена ми каза да се обадя на този номер. Можели сте да ми помогнете. Били сте готови да го сторите.

След известно колебание мъжът от другия край на линията рече:

— Щом знаете този номер и сте го получили официално, тогава трябва да ви е известно, че има протокол.

— Протокол?

Отговор не последва.

За миг Харис изпадна в паника, че мъжът ще затвори и после никога вече няма да може да се свърже с този номер. Той не можеше да разбере какво се очаква от него. Най-сетне си спомни паролата, състояща се от три думи, напечатани под телефонния номер и каза:

— Фазани и дракони.

Спенсър изключи алармената система. Семейство Дресмънд имаха указания да не променят кода, за да може собственикът да влезе, когато те не са вкъщи.

Той запали фенерчето, което бе взел от пикапа и го насочи към стената вляво. Тръгнаха по коридора и Спенсър започна да обяснява на Ели:

— Това е баня с тоалетна и мивка. Тук има малък склад. Галерия, която беше отворена само за най-богатите колекционери. Там има стълби, които водят да ателието на втория етаж. А тази стая беше кабинет.

Той можеше да запали неоновото осветление. Но преди шестнайсет години бе влязъл там на тъмно, ръководен само от светлината на зелените букви на алармената система. Спенсър инстинктивно знаеше, че най-голямата му надежда да си спомни онова, което толкова дълго бе потискал, е като пресъздаде точно обстоятелствата в онази юлска нощ. Тогава в хамбара имаше климатична инсталация, която сега работеше на най-ниската степен, затова въздухът беше студен като навън. Яркият блясък на неоновите лампи би променил драстично атмосферата. Ако се стремеше към автентично пресъздаване на обстановката, Спенсър трябваше да угаси и фенерчето, но нямаше смелост да продължи да върви в мрака, както когато беше четиринайсетгодишен.

Роки изскимтя и започна да драска с нокти по вратата, която Ели затвори, след като влязоха. Кучето трепереше и беше нещастно.

През повечето време и поради причини, неясни за Спенсър, Роки се плашеше само от мрака на открито. Кучето обикновено се държеше смело в тъмно затворено пространство, макар че понякога искаше светлината на нощна лампа, за да прогони някой особено силен пристъп на нервност.

— Горкото — каза Ели.

Лъчът на фенерчето беше по-ярък от светлината на всяка нощна лампа. Роки би трябвало да се успокои. Но кучето трепереше толкова силно, че ребрата му се тресяха.

— Всичко е наред, приятелю — каза Спенсър. — Усещаш нещо, случило се много отдавна. Сега тук няма нищо, от което да се страхуваш.

Кучето продължи да драска по вратата.

— Дали да не го пуснем навън? — зачуди се Ели.

— Не. Ще разбере, че навън е тъмно и пак ще започне да драска, за да му отворим да влезе.

Спенсър отново насочи фенерчето към вратата на кабинета и почувства, че душевното му вълнение е причината за страха на кучето. Роки винаги долавяше настроенията му. Спенсър опита да се успокои. В края на краищата беше казал истината на кучето. Атмосферата на злодеянията, просмукала се в тези стени, беше остатък от ужасите в миналото и сега нямаше от какво да се страхува.

От друга страна, Спенсър още живееше отчасти в миналото и бе обсебен от мрачните спомени. Всъщност се бе вкопчил по-ожесточено в онова, което не можеше да си спомни, отколкото в ясните спомени. Събитията от преди шестнайсет години не можеха да навредят на Роки, но бяха в състояние да впримчат, погълнат и съсипят Спенсър.

Той започна да разказва на Ели за бухала, дъгата и ножа. Звукът на гласа му го уплаши. Всяка дума приличаше на зъбчато колело на верижната трансмисия, която неумолимо тласка всяко влакче на ужасите към първото възвишение по пътя му, или количка — към чудовищата в залите на страха. Верижната трансмисия действаше само в една посока и започнеше ли веднъж пътуването, дори отпред да се срутеше част от релсовия път или залата на страха да се запалеше, нямаше връщане назад.

— Онова лято, както и в много лета преди това, аз спях без климатична инсталация в спалнята ми. Къщата имаше парно отопление, което не вдигаше шум през зимата и тогава всичко беше наред. Но аз се притеснявах от съскането и свистенето на студения въздух, влизащ през решетките на климатичната инсталация и от бръмченето на компресора… Не, „притеснявах се“ не е най-подходящата дума. Плашех се. Страхувах се, че шумът на климатичната инсталация ще заглуши някой друг звук в нощта… Звук, който е по-добре да чуя и да реагирам… инак ще умра.

— Какъв звук? — попита Ели.

— Не знам. Това беше само детински страх. Или поне така мислех тогава. Смущаваше ме. Ето защо прозорецът ми беше отворен и чух вика. Опитах да си внуша, че това е само бухал или жертвата му, някъде далеч в нощта, но… викът беше толкова отчаян, окаян, изпълнен със страх и… човешки…

Спенсър разказа историята си в онази юлска нощ много по-набързо, отколкото когато я бе споделял пред непознатите в баровете и пред кучето.

— И после отворих вратата на кабинета.

Той пак я отвори и прекрачи прага.

Ели го последва.

Роки още скимтеше и драскаше с нокти по задната врата, опитвайки се да излезе.

Спенсър обходи кабинета с лъча на фенерчето. Дългата маса и двата стола вече не бяха там. Но грамадният чамов шкаф с трите двойни, високи и тесни врати още изпълваше отсрещната стена на помещението.

Спенсър насочи лъча на фенерчето към средната врата и каза:

— Беше отворена и от другата страна, където нямаше лампи, проникваше странна слаба светлина. Сърцето ми биеше силно и ръцете ми трепереха. Свих пръсти в юмруци, опитвайки да се овладея. Искаше ми се да се обърна, да избягам, да се върна в леглото и да забравя всичко.

Той долови непозната нотка на напрежение в гласа си. Говореше за неща, които се бяха случили отдавна, но вълнението му беше толкова силно, сякаш отново преживяваше събитията.

Спенсър отвори средната двойна врата. Дълго неизползваните панти изскърцаха. Той освети празните лавици.

— Задната стена на шкафа е подвижна — обясни Спенсър.

Роки влезе в кабинета. Ноктите му тракаха по пода от лакирани чамови дъски.

— Точно така, кученце. Ела при нас — каза Ели.

Спенсър й даде фенерчето и бутна стената с лавиците. Колелцата изскърцаха по старите метални релси. Той влезе в шкафа и отмести задната му стена. Видя се скритият отвъд вестибюл.

Дланите на Спенсър бяха влажни. Той ги избърса в джинсите си.

После взе фенерчето от Ели и влезе в квадратната стая с размери два на два метра зад шкафа. От крушката на тавана висеше шнур. Спенсър го дръпна и бе възнаграден със светлина — жълтеникава, каквато я помнеше от онази далечна юлска нощ.

Бетонен под. Бетонни стени. Досущ като в сънищата му. Ели затвори двойната врата и заедно с Роки се вмъкна в тясното помещение.

— В онази нощ стоях там, в кабинета, и гледах задната стена на шкафа, към тази жълтеникава светлина. Много ми се искаше да избягам. Дори ми се стори, че съм побягнал, но в следващия миг се озовах в шкафа. Отново си казах, че трябва да бягам, но докато се усетя, бях във вестибюла. Сякаш… нещо ме привличаше… Като в транс… Не можех да се върна, колкото и да исках.

— Тази жълта светлина се използва за отблъскване на насекоми — каза Ели.

Това й се стори странно.

— Да. Не знам защо не е сложил обикновена крушка.

— Може би тази му е била под ръка.

— Не. Той не е такъв. Сигурно е почувствал, че в жълтата светлина има нещо по-естетично и по-подходящо за целта му. Той беше много пресметлив. Обмисляше всичко, което правеше. От дрехите си до начина, по който приготвяше сандвичи. Ето защо нещата, които е вършил тук долу, са толкова ужасни… Заради дългото и внимателно обмисляне.

Спенсър осъзна, че прокарва пръсти по белега си и спусна ръка към деветмилиметровия „ЗИГ“, затъкнат в колана му, но не го извади.

— Как е възможно майка ти да не е знаела за това място? — попита Ели, оглеждайки вестибюла.

— Той е притежавал ранчото, преди да се оженят. Ремонтирал е хамбара, преди тя да го види. Сложил е шкафа тук, за да прегради кабинета и никой да не знае, че е скрил достъпа до мазето. Накрая е довел човек да сложи чамови дъски на пода в останалата част от помещението.

Картечният пистолет „Узи“ имаше ремък. Ели го преметна на рамото си и обви ръце около тялото си.

— Планирал е злодеянията си… преди да се ожени и ти да се родиш?

Отвращението й беше осезаемо като студа във въздуха. Спенсър се надяваше, че Ели ще възприеме предстоящите разкрития, без да позволи отвращението й да се прехвърли от бащата на сина. Той отчаяно се молеше да остане чист и неопетнен в очите й.

Но в собствените си очи Спенсър се ненавиждаше дори когато откриеше в себе си някоя невинна прилика с баща си. Понякога, гледайки се в огледалото, той си спомняше също така черните очи на баща си и разтреперан извръщаше поглед.

— Може би тогава не е знаел точно защо му трябва това тайно място. Надявам се да е било така. Дано да се е оженил за майка ми и да ме е заченал, преди да са го обзели желанията, които… е задоволявал тук. Но подозирам, че е знаел защо са му трябвали помещенията долу. Само още не е бил готов да ги използва. Също като идеите за картините. Понякога ги е обмислял години наред, преди да започне работа.

Лицето на Ели изглеждаше жълтеникаво на светлината на крушката, но Спенсър знаеше, че е пребледняла. Тя се вторачи в затворената врата, която водеше към стълбите за мазето.

— Смятал е онова долу за част от работата си?

— Никой не знае със сигурност — отговори Спенсър. — Изглежда, е било така. Но може да си е играл с ченгетата и психиатрите. Да се е забавлявал. Той беше изключително интелигентен човек. Можеше лесно да манипулира хората. Това му доставяше удоволствие. Кой знае какво всъщност е мислел?

— Но кога е започнал да прави… онези неща?

— Пет години, след като са се оженили. Когато съм бил едва четиригодишен. И след още четири години майка ми е разбрала… и е трябвало да умре. Полицаите установиха това, когато идентифицираха… останките на първите жертви.

Роки се бе промъкнал до тях и замислено и нещастно душеше тесния процеп между вратата за мазето и прага.

— Понякога нощем, когато не мога да заспя, той ме държеше на коленете си. Борехме се на пода, когато бях пет-шестгодишен. Приглаждаше косите ми… — Гласът на Спенсър постепенно заглъхна от силното вълнение. Той пое дълбоко въздух и положи усилия да продължи, защото бе дошъл тук, за да отиде до края и най-сетне да приключи с тази история. — Докосваше ме… с онези ръце… със същите ръце, с които бе вършил… онези ужасни неща в хамбара.

Ели тихо изстена, сякаш я прониза болка.

Спенсър се надяваше, че изражението в очите й е разбиране на бремето, което бе носил толкова много години, и състрадание, а не засилване на отвращението й към него.

— Гади ми се от това, че… баща ми ме е докосвал. Нещо по-лошо… Мисля си как е оставял долу в мрака трупа на току-що убита жена, излизал е от катакомбите със спомена за мириса на кръвта й и е лягал при майка ми… и я е докосвал.

— О, Господи — промълви Ели и затвори очи, сякаш не можеше повече да го гледа.

Спенсър беше част от ужаса, макар да бе невинен. Той беше свързан с чудовищната бруталност на баща си и щом чуеха името му, хората не можеха да не си помислят, че пред тях стои самият Майкъл от кланицата. Наред с кръвта, сърцето му изпомпваше и отчаяние.

Ели отвори очи. В миглите й блестяха сълзи. Тя докосна белега му. Никой не го бе докосвал толкова нежно. Четирите думи, които тя изрече, го убедиха, че в нейните очи той е чист и неопетнен.

— О, Боже, толкова съжалявам.

Дори да живееха сто години, Спенсър знаеше, че никога няма да я обича повече, отколкото в този миг. Нежното й докосване беше най-голямата проява на доброжелателство, която той познаваше. Единственото му желание беше да се убеди в невинността си така, както Ели беше сигурна. Трябваше да си спомни губещите се в паметта му мигове, заради които се бе върнал там. Но се молеше на Бога и на покойната си майка за милост, защото се страхуваше да не открие, че, в края на краищата, е син на баща си.

Ели му бе дала силата да се изправи срещу онова, което го очакваше. И преди смелостта му да се е изпарила, Спенсър се обърна към вратата на мазето.

Роки го погледна и изскимтя. Спенсър протегна ръка и погали кучето по главата.

Вратата беше още по-мръсна, отколкото когато я бе видял за последен път. Тук-там боята се лющеше.

— Някой е измил петната от ръцете — каза Спенсър.

— Ръце?

— Тук имаше десет-дванайсет застъпващи се отпечатъци от женски ръце… с разперени пръсти… досущ криле на птица… Още влажни… кървави.

Той прокара пръсти по студеното дърво и му се стори, че кървавите отпечатъци отново се появяват. Изглеждаха действителни, също каквито бяха в онази далечна юлска нощ, но Спенсър знаеше, че са само спомен.

— Гледам ги като хипнотизиран. Не мога да откъсна поглед от отпечатъците, защото те излъчват непоносимо усещане за ужаса на жената… Отчаянието… Трескавата съпротива срещу отвеждането й насила в тайния… свят долу.

Той осъзна, че е сложил ръка на студената валчеста дръжка на вратата.

Гласът му звучеше все по-младежки.

— Вторачил съм се в кръвта… Знам, че жената се нуждае от помощ… От моята помощ… но не мога да продължа напред. Господи. Не мога. Аз съм само едно малко момче, за Бога. Босоного, невъоръжено, уплашено момче, което не е готово за истината. Но колкото и да съм уплашен, аз… най-сетне отварям червената врата…

Ели ахна.

— Спенсър.

Изненадата й и емоционалната изразителност, с която произнесе името му, го накараха да се върне от миналото и да се обърне към нея. Още бяха сами.

— Миналия вторник вечерта — каза тя, — когато търсеше бар… защо избра заведението, където работех?

— Барът беше първият, който видях.

— И нищо повече?

— Не бях ходил там. Не влизах в едно и също заведение два пъти.

— А името?

Той се вторачи в нея, без да разбира какво иска да каже Ели.

— „Червената врата“ — добави тя.

— О, Боже.

— Ти нарече тази врата червена.

— Заради… кръвта и кървавите отпечатъци.

В продължение на шестнайсет години Спенсър бе събирал смелост да се върне в кошмара отвъд червената врата. И не можа да отмине, когато в онази дъждовна нощ в Санта Моника видя бара на име „Червената врата“. Възможността да отвори символична врата, когато още нямаше кураж да се върне в Колорадо, беше неустоима за подсъзнанието му, макар че съзнанието не подозираше за последиците. И минавайки през онази символична врата, той бе стигнал до вестибюла зад шкафа, където сега трябваше да превърти валчестата дръжка, да отвори истинската врата и да слезе в катакомбите, където преди повече от шестнайсет години бе оставил част от себе си.

Животът му приличаше на бърз влак, препускащ по успоредните релси на свободния избор и съдбата. И макар че съдбата, изглежда, бе наклонила релсата на избора, за да го доведе на това място по това време, Спенсър трябваше да вярва, че тази нощ изборът ще наклони релсата на съдбата и ще го пренесе в едно бъдеще, което не е успоредно на миналото. В противен случай, той щеше да установи, че е син на баща си. А това беше орис, с която Спенсър не можеше да живее.

Той превъртя валчестата дръжка.

Роки се дръпна назад.

Спенсър отвори вратата.

Жълтата светлина във вестибюла озари първите няколко стъпала, водещи към мрака долу.

Спенсър протегна ръка вдясно, намери електрическия ключ и го щракна. Светлината беше синя. Той не знаеше защо бе избран този цвят. Неспособността му да разсъждава като баща си и да проумява такива любопитни подробности, изглежда, потвърждаваше, че Спенсър не е като омразния убиец.

Тръгна надолу по стръмните стъпала и угаси фенерчето. Отсега нататък пътят щеше да бъде осветен като в онази юлска нощ и в сънищата, които му се явяваха оттогава.

Роки тръгна след него. Ели го последва.

Подземното помещение не беше колкото хамбара горе, а само три и половина на шест метра. Котелът за парното беше в килера на горния етаж и стаята беше празна. На синята светлина бетонните стени и под изглеждаха стоманени.

— Тук ли? — попита Ели.

— Не. Тук той е държал снимки и видеокасети.

— На…

— Да, на жертвите. Как са умрели. Какво им е правил. Последователно.

— Мили Боже.

Спенсър тръгна в мазето и видя, че нищо не се е променило.

— Снимките и фотографската лаборатория бяха зад черна завеса в отсрещната страна на помещението. Имаше и телевизор на черна метална поставка. И видео. Срещу телевизора имаше един-единствен стол. Обикновен. Неудобен. Прави линии. Дървен, боядисан в зелено и без тапицерия. И малка кръгла маса, на която да слага питието си. Масичката беше боядисана в тъмночервено и лакирана. Чашата беше кристална и синята светлина искреше по повърхността й.

— Къде ги е… — Ели забеляза вратата в стената, боядисана в същия цвят. Повърхността й отразяваше синята светлина като бетонния под и се сливаше с останалото, превръщайки я в невидима. — Там ли?

— Да.

Гласът на Спенсър беше по-тих и далечен от вика, който го бе събудил в онази юлска нощ.

Ели застана до него, хвана дясната му ръка и я стисна.

— Направи онова, за което си дошъл и после да се махаме оттук, по дяволите.

Той кимна. Нямаше доверие на гласа си. Спенсър пусна ръката й и бутна тежката сива врата, която имаше ключалка само от вътрешната страна.

В онази юлска нощ, когато Спенсър бе стигнал дотам, баща му още не беше дошъл, защото оковаваше във вериги жената в кланицата, затова вратата беше отключена. Несъмнено, след като жертвата беше окована, художникът щеше да се върне във вестибюла горе, за да затвори тайната врата в шкафа. Сетне щеше да заключи вратата за стълбите към мазето. Накрая отново щеше да отиде при пленничката си в кланицата, убеден, че пронизителните й писъци няма да бъдат чути извън хамбара.

Спенсър прекрачи бетонния праг. Върху грубата мазилка имаше електрически ключ. Той го щракна и малките лампи, окачени на жица в средата на тавана, блеснаха, озарявайки виещ се коридор.

— Спенсър, чакай! — прошепна Ели.

Той погледна към първото подземие и видя, че Роки се е върнал при стълбите. Кучето видимо трепереше и гледаше нагоре към вестибюла зад шкафа. Едното му ухо както винаги беше клепнало, но другото бе наострено. Опашката му не беше пъхната между краката, а спусната ниско до пода. Не я размахваше.

Спенсър отстъпи назад и извади пистолета.

Ели свали узито от рамото си, стисна го в две ръце и бавно започна да се качва обратно по стълбите, като се ослушваше.

Спенсър се приближи до Роки, като също се движеше предпазливо и безшумно.

Стивън Акблом и Рой Майро стояха до отворената врата във вестибюла. Бяха долепили гърбове до стената и слушаха разговора на двойката в мазето долу. Стълбището заглушаваше гласовете, но думите се чуваха ясно.

Рой се надяваше да чуе нещо, което да обясни връзката между мъжа и жената, поне трошичка информация за заподозряната конспирация срещу агенцията и за сенчестата организация, за която преди няколко минути бе споменал на Стивън в галерията. Но те говореха само за прословутата нощ преди шестнайсет години.

Стивън явно се забавляваше от подслушвания разговор. На два пъти той се обърна към Рой и се усмихна, а веднъж вдигна пръст към устата си, сякаш да го предупреди да не вдига шум и да мълчи.

В художника имаше нещо пакостливо, някаква игривост, която го правеше приятен събеседник. Рой никак не искаше да го връща в затвора. Но имайки предвид деликатния политически климат в момента в страната, той не можеше да измисли начин да освободи художника — нито явно, нито тайно. Доктор Сабрина Палма отново щеше да получи благодетеля си. Най-доброто, на което Рой можеше да се надява, беше да намери други правдоподобни причини, за да посещава Стивън от време на време или да получи правото на временна опека с цел да се консултира с него по време на бъдещи операции.

Когато жената настойчиво прошепна: „Спенсър, чакай!“, Рой се досети, че кучето трябва да е усетило присъствието им. Със Стивън не бяха издали никакъв звук, затова само проклетото куче можеше да ги е надушило.

Хрумна му да се промъкне до отворената врата и да стреля в главата на първия, който се появи на стълбите.

Но това можеше да е Грант, а Рой не искаше да го убива, докато не получеше някои отговори. А ако застреля жената, Стивън нямаше да бъде толкова силно мотивиран, за да му помогне да изтръгне информация от Спенсър, колкото като знаеше, че ще доведе жената до състояние на ангелска красота.

Рой започна да диша дълбоко и бавно. Вдишваше изпаренията с цвят на праскова на блаженото спокойствие и издишваше жлъчнозелената мъгла на гнева, напрежението и стреса. Ела, добро, махни се, зло.

Нещо по-лошо, ако двамата още бяха въоръжени с картечния пистолет, с който бяха повредили стабилизатора на хеликоптера в Сийдър Сити, рискът от престрелка беше твърде голям. И ако Рой не улучеше главата на първия, появил се на стълбите, ответният огън на узито щеше да покоси него и Стивън.

Най-умният подход беше дискретността.

Рой докосна художника по рамото и му направи знак да го последва. Не можеха бързо да стигнат до отворения шкаф и после да се промъкнат в стаята оттатък, защото трябваше да минат пред стълбите. Дори да не ги видеха, сенките им на жълтата светлина щяха да ги издадат. Рой и Стивън предпазливо се отдалечиха от вратата, насочиха се към стената срещу входа в шкафа и се вмъкнаха в тясното пространство зад отместената задна стена на шкафа, която беше висока два и широка метър и двайсет. Между нея и бетонната стена имаше скривалище, широко петдесет сантиметра, което им осигуряваше достатъчно прикритие.

Ако Грант или жената, или и двамата се появят във вестибюла и се приближат до отвора в задната стена на шкафа, Рой щеше да се покаже от скривалището си и да стреля по единия или по двамата, като ги осакати или убие.

А ако погледнат в тясното пространство зад шкафа, той пак трябваше да се опита да ги уцели в главите, преди да са открили огън.

Ела, добро, махни се, зло.

Рой се заслуша. Държеше пистолета в дясната си ръка. Дулото беше насочено към тавана.

Той чу леки стъпки по бетона. Някой бе изкачил стълбите.

Спенсър остана долу. Искаше Ели да му бе дала възможност да се качи горе вместо нея.

Тя спря за около половин минута, сетне продължи нагоре и пак застана неподвижно. Силуетът й се открои в правоъгълника от жълта и синя светлина, досущ ясно очертана фигура в модернистична картина.

Спенсър видя, че Роки е изгубил интерес към стаята горе и се е отдалечил от него. Кучето беше от другата страна на мазето, до отворената сива врата.

Ели прекрачи прага и спря във вестибюла. Огледа се наляво и надясно и се ослуша.

Спенсър отново погледна Роки. Едното ухо на кучето беше наострено. Треперейки, Роки предпазливо надникна в коридора, който водеше към катакомбите и в лоното на ужаса.

— Роки е в състояние на силна нервна възбуда — каза Спенсър.

Ели го погледна.

Роки изскимтя.

— Стои до другата врата и ще се напишка, ако не го гледам.

— Тук горе, изглежда, всичко е наред — каза тя и започна да слиза по стълбите.

— Това място го плаши. Но, от друга страна, повечето места плашат моя приятел. Този път, разбира се, Роки има адски основателна причина.

Спенсър освободи предпазителя на пистолета и отново го пъхна в колана си.

— Роки не е единственият, който се страхува — каза Ели и преметна на рамо картечния пистолет. — Хайде да приключваме с тази история.

Спенсър отново прекрачи прага. С всяка стъпка напред той се придвижваше назад във времето.

Те оставиха фолксвагена на улицата, към която човекът по телефона насочи Харис и Дариус. Бони и Марти изпратиха Харис, Джесика и момичетата до парка, намиращ се на сто и петдесет метра.

На светлината на високите лампи не се виждаше никой, но от мрака наоколо се чуваха изблици на зловещ смях. На фона на тътена на прибоя Харис долови гласове — откъслечни и странни, от всички страни, отблизо и отдалеч. „Ти си истинско котенце, скъпи“ — възкликна някаква жена. Далеч на север от невидимата жена в нощта отекна пронизителен мъжки смях. В южна посока възрастен мъж изхлипа от мъка. Друг глас, на по-млад мъж, непрекъснато повтаряше: „Очи в езиците, очи в езиците, очи в езиците…“ Сякаш припяваше заклинание. Харис имаше чувството, че води семейството си в лудница на открито, където няма покрив, а само палми и нощно небе. В някои от по-избуялите храсти, в скрити кашони, уплътнени с вестници и стари одеяла, живееха бездомни алкохолици и откачалки. Денем, когато грееше слънцето, плажът се изпълваше с посетители с тъмен загар, сърфисти и търсачи на фалшиви мечти. Тогава истинските обитатели на парка скитаха по улиците, за да претърсват боклукчийските кофи, да просят и да се тътрят по задачи, които само те разбираха. Но нощем паркът отново беше техен и зелените морави, пейките и хандбалните игрища бяха опасни като всяко друго място на света. Тогава обърканите души се осмеляваха да излязат от храстите и да се ограбват един друг. Ограбваха и непредпазливите посетители, които погрешно предполагаха, че паркът е публична собственост по всяко време на денонощието.

Паркът не беше място за жени и момичета, както всъщност и за невъоръжени мъже, но беше единственият пряк път до плажа и до стария пристан. Там, на стъпалата, щеше да ги чака човек, който щеше да ги отведе към новия им живот.

Предполагаха, че ще чакат. Но веднага щом се приближиха до тъмния кей, от сенките между пилоните излезе мъж.

Макар наоколо да нямаше лампи и плажът да се озаряваше само от светлините на големия град, разположен покрай брега, Харис позна мъжа, който излезе да ги посрещне. Това беше азиатецът с пуловера с елен, когото видя в тоалетната на киното в Уестуд.

— Фазани и дракони — каза мъжът, сякаш не беше сигурен дали Харис може да различава един азиатец от друг.

— Да, познах ви — рече Харис.

— Казаха ви да дойдете сам — предупреди го мъжът, но не ядосано.

— Искахме да се сбогуваме — каза Дариус. — Пък и… искаме да знаем как можем да се свържем с тях, след като заминат.

— Няма да можете — отговори мъжът с пуловера с елен. — Колкото и да е тежко, трябва да се примирите, че вероятно никога повече няма да ги видите.

Преди Харис да се обади по телефона пред ресторанта за пица и после, докато пътуваха към парка, те бяха обсъдили вероятността от раздяла завинаги. За миг никой не каза нищо. Всички се гледаха, опитвайки се да потиснат наближаващата агония.

Мъжът с пуловера с елена се отдалечи на няколко метра, за да не ги притеснява, но каза:

— Нямаме много време.

Макар че Харис се бе простил с къщата, банковите си сметки, работата и дори с дрехите на гърба си, тези загуби сега му се струваха несъществени. От горчивия си опит той бе научил, че правото на собственост е същината на всички човешки права, но кражбата на имуществото му съвсем не можеше да се сравнява с последиците от раздялата с хората, които обичаше. Отнемането на къщата и на спестяванията му беше тежък удар, но загубата на любимите същества беше психическа рана. Сякаш изтръгваха сърцето му. Болката беше несравнимо по-силна и неописуема.

Сбогуваха се с по-малко думи, отколкото Харис си бе представял. Но думите всъщност бяха излишни. Прегърнаха се, примирявайки се, че по всяка вероятност се разделят, докато отново се срещнат в отвъдния свят, ако такъв съществуваше. Майка им бе вярвала в това. Още като деца Харис и Дариус се откъснаха от тази вяра, но сега, в този ужасен миг, отново я приеха. Харис прегърна Бони, после Марти и накрая стигна до брат си, който със сълзи на очи се разделяше с Джесика. Той прегърна Дариус и го целуна по бузата. Отдавна не бе целувал брат си, защото от много години и двамата бяха твърде възрастни за това. Но сега Харис се зачуди на глупавите правила, съставящи разбиранията му за държане на зрял човек, защото всичко необходимо се изразяваше в една-единствена целувка.

Вълните се разбиваха в пилоните на кея под тях с рев, малко по-силен от биенето на сърцето на Харис. Най-сетне той се дръпна от Дариус. Изпитвайки желание да има повече светлина в мрака, Харис за последен път в живота си се вторачи в лицето на брат си, отчаяно опитвайки се да го запомни, защото заминаваше, без дори да вземе негова снимка.

— Трябва да тръгваме — рече азиатецът.

— Може би не всичко ще пропадне — каза Дариус.

— Да се надяваме.

— Може би светът ще се вразуми.

— Внимавайте, като се връщате през парка — рече Харис.

— В безопасност сме — увери го брат му. — Там няма по-опасен от мен. Забрави ли, че съм адвокат.

Смехът на Харис застрашително граничеше с ридание.

Вместо сбогом, той каза:

— Малкото ми братче.

Дариус кимна. За миг имаше такъв вид, сякаш не беше в състояние да каже нищо повече, но сетне рече:

— Големият ми брат.

Джесика и Бони притиснаха носни кърпи до очите си.

Момичетата и Марти се сбогуваха.

Мъжът с пуловера с елен поведе едното семейство Деското на юг, по плажа, а другите Деското останаха да стоят на пристана и да ги гледат. Брегът беше блед като пътека в сън. Фосфоресциращата пяна на вълните чезнеше в пясъка с шепот, досущ настойчиви гласове, произнасящи неразбираеми предупреждения от сенките на кошмар.

Харис се обърна три пъти, но после вече нямаше сили да го стори.

Продължиха да вървят на юг, дори след като стигнаха края на парка. Минаха покрай няколко ресторанта, които бяха затворени, сетне покрай хотел и няколко осветени къщи на плажа, където хората още живееха, без да съзнават надвисналия мрак.

След два километра, а може би три, стигнаха до друг ресторант. Прозорците светеха, но бяха твърде високо над плажа и Харис не видя дали около масите има посетители. Азиатецът ги поведе покрай ресторанта. Тръгнаха по паркинга и влязоха в зелено-бяла каравана, пред която останалите превозни средства приличаха на джуджета.

— Защо брат ми не ни докара дотук? — попита Харис.

— Не е хубаво да знае регистрационния номер на тази каравана. За негово добро е — отговори придружителят им.

Влязоха в кухнята на караваната и непознатият отстъпи встрани и им направи знак да отидат по-навътре.

До масата в трапезарията стоеше азиатка на около петдесет и пет години и ги чакаше. Беше облечена в черен костюм с панталон и червена китайска блуза. Лицето й беше необичайно благовидно, а усмивката — сърдечна.

— Много съм доволна, че успяхте да дойдете — каза тя, сякаш ги бе поканила на вечеря. — Тук има седем места, затова е достатъчно широко за нас, петимата. По пътя ще имаме възможност да разговаряме, а имаме да обсъждаме толкова много неща.

Петимата се настаниха около масата в кухнята с формата на конска подкова. Мъжът с пуловера с елен седна зад волана и включи двигателя.

— Наричайте ме Мери — каза азиатката, — защото е най-добре да не знаете истинското ми име.

Харис бе решил да запази мълчание, но не притежаваше дарбата да лъже.

— Опасявам се, че ви познах. И съпругата ми също.

— Да — потвърди Джесика.

— Вечеряли сме няколко пъти във вашия ресторант — добави Харис, — в Западен Холивуд. Обикновено вие или съпругът ви посрещахте гостите на вратата.

Жената кимна и се усмихна.

— Поласкана съм, че ме познахте… в необичайна обстановка, така да се каже.

— Вие и вашият съпруг сте много очарователни — рече Джесика. — Трудно е да ви забрави човек.

— Благодаря. Много мило от ваша страна, че го казвате. Ние наистина се стараем. Но не съм имала удоволствието да се запозная с прекрасните ви дъщери, макар че знам имената им. — Жената протегна ръка към момичетата. — Ондин, Уила, името ми е Мей Лий. Приятно ми е да се запозная с вас и не искам да се страхувате. Сега сте в добри ръце.

Караваната излезе от паркинга и пое по улицата, отдалечавайки се от ресторанта.

— Къде отиваме? — попита Уила.

— Първо ще напуснем Калифорния — отговори Мей Лий. — Ще отидем в Лас Вегас. По магистралата дотам се движат много каравани. Нашата ще бъде само една от тях. Там ще ви оставя. Ще продължите с друг. Известно време снимката на баща ви ще бъде във всички новини и докато те разказват лъжите си за него, вие ще бъдете на безопасно и спокойно място. Ще промените външността си и ще научите какво може да направите, за да помагате на други като вас. Ще имате нови имена. Нови прически. Господин Деското, може да си пуснете брада и да се упражнявате със специалист, за да се отървете от карибския акцент, колкото и да е приятен за ухото. О, ще има много промени и ще бъде по-забавно, отколкото предполагате. И смислен труд. Светът не е свършил, Ондин и Уила. Само минава през края на тъмен облак. Трябва да направим някои неща, за да бъдем сигурни, че облакът няма да ни засенчи напълно. Но аз ви обещавам, че това няма да стане. А сега, желаете ли чай, кафе, вино, бира или може би безалкохолни напитки?

… Гол до кръста и бос, треперейки по-силно от всякога в горещата юлска нощ, аз стоя в стаята със синя лампа, до зеления стол и тъмночервената маса, пред отворената врата. Твърдо съм решен да се откажа от това странно приключение и да хукна в лятната нощ, където може пак да бъда малко момче и където истината, която не знам, че знам, завинаги ще остане неизвестна.

Но между две примигвания, сякаш пренесен от силата на вълшебно заклинание, аз съм излязъл от синята стая и се озовавам в мазето на бившия хамбар, който се намира до сегашния. Старият хамбар беше разрушен, а земята — изравнена и засята с трева, но мазетата бяха оставени непокътнати и свързани с по-дълбокото помещение на новия хамбар.

Отново съм притеглен напред против волята си. Или поне така мисля. Но макар да треперя от страх пред тъмната сила, която ме изкушава, аз всъщност съм привлечен от вътрешна потребност и от желание да знам истината. Потискал съм го от нощта, когато майка ми почина.

Аз съм във виещия се коридор, широк два метра. От сводестия таван виси електрически кабел, на който през трийсет сантиметра са закачени нисковолтови крушки, досущ коледна украса. Стените са от груби червено-черни тухли, набързо скрепени с хоросан. На места има бяла, гладка мазилка.

Спирам и се заслушвам в оглушително биещото ми сърце и в невидимите стаи горе. Очаквам да чуя глас, който да ме повика и върне в безопасния свят навън. Но отникъде не се чува звук, освен биенето на сърцето ми, и макар да не искам да слушам нещата, които ми казва, аз чувствам, че то знае всички отговори. Дълбоко в сърцето си аз знам, че истината за любимата ми майка се намира там, напред, а зад гърба ми е един свят, който вече никога няма да бъде същият за мен. Светът се е променил завинаги и е станал по-лош, когато излязох от него.

Подът е каменен и студен. Под краката ми сякаш има лед. Наклонът е стръмен, но пространството е достатъчно широко, за да буташ ръчна количка нагоре и надолу, без да се уморяваш или да я изпускаш.

Бос и уплашен, аз вървя по леденостудения под. Завивам зад ъгъла и се озовавам в помещение, дълго девет и широко четири метра. Тук подът е равен, а таванът — нисък. Снежнобелите, нисковолтови, коледни крушки продължават да осигуряват единствената светлина. Тук може би са държали плодове в дните, преди ранчото да бъде електрифицирано, защото помещението е дълбоко под земята, където лете е хладно, а зиме — сравнително топло. Сигурно е имало картофи, ябълки и зеленчуци, макар че лавиците отдавна ги няма.

Каквато и да е била някога, сега стаята е съвсем различна и аз се вцепенявам и не съм в състояние да помръдна. На едната от двете по-дълги стени и на част от другата има живи картини от човешки фигури в естествен ръст, изваяни в бялата мазилка и релефни, сякаш се опитват да излязат от стената. Възрастни жени, но също и десет-дванайсетгодишни момичета. Двайсет, трийсет, дори може би четирийсет. Всичките голи. Някои в отделни ниши, други в групи по две-три, лице до лице, тук-там с преплетени ръце. Той подигравателно е наредил няколко така, че да се държат за ръце за утеха в ужаса си. Непоносимо е да гледаш израженията им. Те пищят, умоляват, агонизират и страдат, изпитвайки неописуем страх и невъобразима болка. Без изключение, телата им са изтезавани. Често ръцете им са вдигнати, за да се отбраняват, умолително протегнати или скръстени на гърдите или на гениталиите. Една от жените наднича през разперените си пръсти, които е притиснала до лицето си. Просещи милост и молещи се на Бога, те биха представлявали непоносим ужас, ако бяха само онова, което изглеждаха на пръв поглед — скулптури, сътворени от извратено, болно съзнание. Но безизразните им бели погледи ме парализират и вцепеняват. Лицето на Медуза е било толкова ужасно, че е превръщало в камък онези, които го погледнат, но тези лица не са такива. Те са вкаменяващи, защото всичките са на жени, може би майки като моята, момичета, които можеше да ми бъдат сестри, ако имах този късмет, хора, обичани от някого и обичащи. Те бяха усещали слънчевата светлина и хладния дъжд по лицата си, бяха се смели, бяха мечтали за бъдещето и се бяха тревожили и надявали. Жените ме превръщат в камък, защото са човешки същества като мен и аз чувствам ужаса им и съм потресен. Измъчените им изражения са толкова мъчителни, че изпитвам болката им и сякаш умирам като тях. Усещам чувството им за изоставеност, самота и безпомощност.

Гледката е непоносима. Въпреки това нещо ме принуждава да ги гледам. Вероятно защото съм едва четиринайсетгодишен и знам, че страданията им изискват свидетел, състрадание и гняв. Жените можеше да са мои майки или сестри. И аз съм жертва като тях.

Материалът, от който са изваяни, прилича на гипс. Но гипсът е само субстанцията, с която са съхранени измъчените им изражения и умоляващи пози — жестоки скулптури, направени след смъртта им. Въпреки милостивите сенки и оскъдната бяла светлина, аз виждам места, където гипсът е оцветен от невъобразими вещества, просмукващи се отвътре — сиво, ръждивочервено и жълтеникавозелено, биологична патина, с помощта на която е възможно да се установи времето, когато са направени.

Миризмата е неописуема. Гади ми се. По-късно беше установено, че той е използвал магическа отвара от химични вещества в опит да консервира телата в гипсовите саркофази. И до голяма степен е успял, въпреки че повечето плът се е разложила. Вонята е като в гроб, дълго след като живите са погледнали за последен път мъртвеца и са спуснали капака. Но в смрадта се долавя и парлив мирис на амоняк и на цимент. Миризмата е едновременно горчива, кисела и сладникава и толкова странна, че кара сърцето ми да бие като обезумяло и смразява кръвта във вените ми, досущ вледенени потоци през януари.

В недовършената стена има ниша, вече готова за новия труп. Той е извадил тухлите и ги е наредил от едната страна на дупката. Изгребал е пръстта от вдлъбнатината в стената и я е пренесъл някъде. До нишата има двайсет и пет килограмови чували с гипс, дълго дървено корито с ръбове от стомана, две кутии с втвърдител, примесен със смола, зидарски и скулптурни инструменти, купчина дървени щипки, навита на кълбо тел и други неща, които не виждам добре.

Той е готов. Нуждае се само от жената, която ще бъде следващата в живата му картина. Но той притежава и нея, защото тя е загубила контрол над пикочния си мехур в микробуса с дъгата на вратата. Нейните ръце са оставили кървавите дири на вратата във вестибюла.

Нещо помръдва. Бързо и крадешком. Бяло като сняг. Излиза от новата дупка в стената и минава през инструментите и строителните материали. Замръзва на мястото си, щом ме вижда, така както аз се бях вцепенил при вида на жените мъченици в стените: Плъх. Но не прилича на другите. Черепът му е деформиран. Едното око е разположено по-ниско от другото, а устата — изкривена в постоянна усмивка. Друг плъх изпълзява след първия и също се смразява, като ме вижда, но преди това се изправя на задните си крака. Този плъх също се различава от останалите. Костите или хрущялите му имат странни израстъци и носът на острата муцуна е твърде широк. Плъховете са членове на малобройното семейство гризачи, които живеят в катакомбите, изравят тунели зад живата картина и се изхранват отчасти с онова, което е примесено с токсични химически консерванти. Всяко ново поколение ражда все по-мутирали форми от предишната година. За разлика от мен, двата плъха се отърсват от вцепенението и се скриват в дупката, от която излязоха.

Шестнайсет години по-късно, дългата стая не беше същата като в нощта на бухалите и плъховете. Мазилката бе изкъртена и извозена някъде. Жертвите бяха извадени от нишите в стените. Между колоните от червено-черни тухли се виждаше черна пръст. Полицаите и патоанатомите, които няколко седмици се трудиха в това помещение, бяха добавили еднометрови греди между някои тухлени колони, сякаш не се бяха доверили единствено на подпорите, които Стивън Акблом бе мислил за достатъчни.

Хладният, сух въздух миришеше на камък и пръст, но беше чист. Парливият мирис на химични вещества и вонята на биологично разложение бе изчезнала.

Докато стоеше в стаята с нисък таван, Спенсър ясно си спомни страха, който го бе вцепенил, когато беше четиринайсетгодишен. Но сега страхът беше най-малкото, което чувстваше и това го изненада. Той изпитваше ужас и отвращение, но най-вече гняв. Състрадание към мъртвите. Към онези, които ги бяха обичали. Вина, че не бе успял да спаси никого.

Изпитваше и съжаление за живота, който би могъл да има.

Но най-неочакваното беше уважението към паметта на мъртвите, което го завладя — чувство, каквото човек изпитва навсякъде, където са загинали невинни жертви — във фашистките концентрационни лагери, на безименните полета, където Сталин погреба милиони хора и в стаите за изтезания на Светата инквизиция.

Пръстта на всяко място, където е извършено убийство, е осквернена от убийците и нищо и никой не може да преобрази нито един квадратен сантиметър такава земя в свещена.

Свещени обаче са жертвите, защото всяка от тях умира вместо друг, комуто е отредила да живее. И макар мнозина може би умират несъзнателно или с нежелание вместо други, саможертвата не е по-малко свещена, защото съдбата избира онези, които ще осъществят замисъла й.

Ако в катакомбите имаше обредни свещи, Спенсър щеше да ги запали и да се вторачи в пламъците им, докато ослепее. Ако имаше олтар, той би се молил пред него. Ако предлагайки собствения си живот, можеше да съживи четирийсет и едната жени и майка си, Спенсър не би се поколебал да лиши света от себе си с надеждата да се събуди в друг.

Но той само можеше мълчаливо да отдаде почит на мъртвите, като никога не забравя детайлите на последните им мигове в това място. Дългът му беше да бъде очевидец. Ако се опиташе да забрави спомена, той би осквернил онези, които бяха умрели там. Цената на забравата щеше да бъде собствената му душа.

Спенсър описа на Ели катакомбите така, както ги бе видял в онази далечна юлска нощ, стигна до женския вик, който го бе изтръгнал от вцепенението и изведнъж установи, че не е в състояние да продължи. Мислеше, че още говори, но после осъзна, че от устата му вече не излизат думи. Устните му се движеха, но глас не се чуваше.

Накрая от гърлото му се изтръгна сподавен, изтерзан стон. Не приличаше на вика, който го бе събудил в онази юлска нощ преди шестнайсет години. Нито на онзи, който по-късно го бе стреснал от вцепенението. Той закри с ръце лицето си и застана неподвижно в очакване пристъпът да отмине. Тялото му се тресеше от скръб. Чувствата му бяха твърде силни, за да се разридае.

Ели знаеше, че в момента нищо не може да го успокои — нито дума, нито докосване.

Със завидната си кучешка невинност, Роки смяташе, че всяка скръб може да бъде прогонена с размахване на опашка, милувка и нежно близване с топъл език. Кучето отърка хълбок в краката на господаря си и размаха опашка, после смутено отстъпи встрани, когато номерата му не минаха.

Спенсър отново започна да говори — толкова неочаквано, колкото преди малко бе млъкнал.

— Пак чух женския вик. Разнесе се от дъното на катакомбите. Беше едва доловим. По-скоро беше вопъл, отправен към Бога.

Той тръгна към последната врата в дъното на катакомбите. Ели и Роки го последваха.

— Когато минавах покрай мъртвите жени в тези стени, аз си спомних нещо отпреди шест години, когато бях на осем. Друг вик. На майка ми. В една пролетна нощ се събудих от глад и станах от леглото, за да хапна нещо. В кухнята имаше шоколадови курабии. Сънувах ги. Слязох долу. В някои стаи лампите светеха. Помислих, че ще видя мама или баща ми, но не ги видях.

Спенсър спря пред боядисаната в черно врата в дъното на катакомбите.

Ели и Роки застанаха до него.

— В кухнята беше тъмно. Щях да взема колкото курабии можех да нося. Тъкмо отварях кутията, когато чух писък. Навън. Зад къщата. Приближих се до прозореца. Надникнах през пердето. Мама беше на моравата. Тичаше към къщата. Идваше от хамбара. Той… бягаше след нея. Хвана я до басейна. Блъсна я. Удари я. В лицето. Тя отново изпищя. Той пак я удари. И още веднъж. И още веднъж. Бързо. Моята майка. Удряше я с юмруци. Тя падна. Той я ритна в главата. Той ритна моята майка в главата. Тя не издаде звук и не помръдна. Всичко стана много бързо. Той погледна към къщата. Не ме видя. Вдигна майка ми и я занесе в хамбара. Стоях още малко до прозореца. Сетне върнах курабиите в кутията. Сложих капака. Качих се горе. Легнах. Завих се.

— И цели шест години не си спомняше нищо от това? — попита Ели.

Спенсър поклати глава.

— Заровил съм надълбоко спомена. Затова не можех да спя, докато работеше климатичната инсталация. Подсъзнателно съм се страхувал, че той ще дойде за мен през нощта и аз няма да го чуя заради бръмченето.

— И после, след всичките онези години отново чу вик…

— Викът ми въздейства по-силно, отколкото съзнавах. Изкара ме от леглото и ме доведе тук, под хамбара. И докато вървях към тази черна врата, по посока на писъка…

Ели протегна ръка към дръжката на вратата, за да я отвори, но той я спря и каза:

— Не. Още не съм готов да вляза там.

Пристъпвайки по леденостудения под, аз се приближавам до черната врата. Страхувам се от онова, което видях тази нощ и от случилото се в онази пролетна нощ, когато бях осемгодишен. Бях потискал спомена, но сега изведнъж се сещам. Изпитвам нещо по-силно от ужас. Състоянието ми е неописуемо. Стоя до черната врата — лъскава като безлунно нощно небе, отразено в езеро. Докосвам я. Ужасен съм и същевременно объркан, защото ми се струва, че съм и на осем, и на четиринайсет години и отварям вратата, за да спася не само жената, която е оставила кървавите отпечатъци на вратата на вестибюла, но и майка ми. Миналото и настоящето се сливат в едно и аз влизам в кланицата.

Вътре е тъмно. Таванът, стените и подът са черни като мастило. На лъскавата стоманена маса е окована гола жена. Устните й са разцепени и кървят. Главата й апатично се поклаща. В помещението има една-единствена крушка. Точно над масата. Лампата се рее в празното пространство като небесно тяло или жесток лъч на богоподобен инквизитор. Баща ми е облечен в черно. Виждат се само лицето и ръцете му, сякаш са откъснати от тялото и се движат сами. Той прилича на привидение, което се мъчи да се материализира. Баща ми изважда отнякъде лъскава спринцовка.

„Не, не“ — изкрещявам аз и се хвърлям към него, като го изненадвам. Спринцовката изчезва там, откъдето се е появила. Блъскам баща ми назад, покрай масата, извън обсега на светлината, в най-тъмния ъгъл, докато се удряме в стената. Крещя и го бъхтя с юмруци, но съм само четиринайсетгодишен и слаб, а той е в разцвета на силите си. Ритам го, но съм бос. Той ме вдига като перце, обръща се, понася се в празното пространство и ме блъска в нещо твърдо, изкарвайки въздуха от белите ми дробове. Болка пронизва гръбнака ми. Пред очите ми започва да пада мрак, но жената отново вика и гласът й ми помага да не изпадна в безсъзнание, макар че не мога да се съпротивлявам срещу баща ми.

Той ме притиска с тялото си до стената и ме вдига. Лицето му застрашително се появява пред мен. На челото му падат кичури черна коса. Очите му са толкова тъмни, че приличат на дупки, през които виждам мрака зад него. „Не се страхувай, момчето ми. Няма да те нараня. Ти си моята кръв, моето семе, моето творение. Никога не бих те наранил. Разбираш ли? Чуваш ли ме, синко, сладкия ми малък Мики? Радвам се, че си тук. Рано или късно това щеше да се случи. Сладкото ми момченце. Знам защо си тук. Знам защо си дошъл.“

Аз съм зашеметен и дезориентиран от мрака в стаята, от ужаса в катакомбите и защото той ме е вдигнал и притиснал до стената. Гласът му е приспивен, но в същото време страшен и странно съблазнителен и аз почти съм убеден, че той няма да ме нарани. Някак съм изтълкувал погрешно нещата, които видях. Баща ми продължава да говори по същия хипнотичен начин. Думите се леят като поток от устата му. Не ми дава възможност да разсъждавам. „Знам защо си дошъл. Знам защо си тук. Ти си моята кръв, моето семе, моят син. Не си по-различен от мен, отколкото отражението ми в огледалото. Чуваш ли, Мики, сладкото ми момченце? Знам какъв си, защо си дошъл тук и какво ти трябва. От какво се нуждаеш. Знам, знам. И ти го знаеш. Знаеше го, когато влезе през вратата и видя жената на масата. Когато видя гърдите и разтворените й крака. О, да, ти знаеше. Искаше го. Знаеше какво искаш, какво ти е нужно и какъв си. И в това няма нищо лошо, Мики, момчето ми. С теб и с мен всичко е наред. Така сме родени. И такива трябва да бъдем.“

После заставаме до масата. Не съм сигурен как се озовахме там. Жената лежи пред мен. Баща ми ме притиска към масата. Стиснал е дясната ми китка, бута ръката ми към гърдите й и я плъзга по голото й тяло. Тя е в полусъзнание. Отваря очи. Вторачвам се в тях, умолявайки я да разбере, а баща ми движи насила ръката ми навсякъде и не спира да говори. Казва ми, че мога да направя с жената всичко. В това нямало нищо лошо. Бил съм роден такъв. Тя била тук само за да правя каквото искам с нея.

Съвземам се от вцепенението и започвам ожесточено да се съпротивлявам. Но борбата ми е твърде кратка и не достатъчно ожесточена. Той ме хваща за гърлото и започва да ме души. В устата си усещам вкус на кръв. Отново губя сили. Баща ми знае кога да намали натиска — точно преди да припадна, защото не иска да губя съзнание. Той има други планове. Отпускам се безпомощно и се разплаквам. Сълзите ми капят върху кожата на окованата жена.

Той пуска дясната ми ръка. Едва събирам сили да я отместя от жената. Едната ръка на баща ми рови в сребристите инструменти. Той взима скалпел, форцепс, игли и бръсначи. Сграбчва ръката ми, пъхва скалпела между пръстите ми и ги стиска. Жената вижда ръцете ни и блестящата стомана и ни моли да не я нараняваме.

„Знам какъв си — продължава баща ми. — Знам какъв си, сладкото ми момченце. Бъди какъвто си и се отпусни. Мислиш ли, че сега тя е красива? Мислиш, че тя е най-красивото нещо, което си виждал, нали? О, само почакай да й покажем как да бъде още по-красива. Нека татко да ти покаже какъв си, от какво се нуждаеш и какво харесваш. Нека да ти покажа колко е забавно да бъдеш такъв, какъвто си. Слушай, Мики, през твоето и моето сърце тече една и съща тъмна река. И тази дълбока, тъмна река е буйна, бърза и силна. Остави се течението й да те носи. Бъди с мен и вдигни високо скалпела. Виждаш ли как блести? Покажи й го. Виж как го гледа. Не може да откъсне очи от него. Скалпелът в твоята и моята ръка. Почувствай силата, която имаме над нея, над всички слабаци и глупаци, които нищо не разбират. Бъди с мен. Вдигни високо скалпела и…“

Лявата ми ръка е свободна. Вместо да я протегна назад, за да го ударя или да се опитам да го сръгам с лакът, което няма да успея да сторя, аз се вкопчвам в неръждаемата стомана. Завладява ме непоносим ужас и отчаяние. Отблъсквам се от масата, като я ритвам с двата си крака. Блъскам с гръб негодника и той загубва равновесие. Баща ми се спъва, но още държи ръката ми със скалпела и се опитва да ме хване за гърлото. Но сетне пада по гръб, а аз — върху него. Скалпелът издрънчава някъде в мрака. Тежестта на тялото ми изкарва въздуха от белите му дробове. Аз съм свободен. Свободен. Започвам да пълзя по черния под. Стигам до вратата. Дясната ръка ме боли. Няма надежда да помогна на жената. Но мога да доведа помощ. Полицията. Или някой друг. Тя все още може да бъде спасена. Минавам през вратата. Изправям се. Залитам. Размахвам ръце, за да запазя равновесие. Излизам от катакомбите. Тичам покрай застиналите бели жени. Опитвам се да извикам. Гърлото ми кърви. Пресъхнало е. Гласът ми е шепот. Пък и в ранчото няма кой да ме чуе. Тук сме само аз, той и голата жена. Но аз бягам и шепна, макар че няма кой да ме чуе.

Изражението на лицето на Ели прониза сърцето на Спенсър.

— Не трябваше да те водя тук и да те карам да преживяваш всичко това — каза той.

Лицето й изглеждаше сивкаво на светлината на снежнобелите крушки.

— Не, трябваше да го направиш. Дори да съм имала съмнения, сега те се разсеяха напълно. Ти не можеш да живееш вечно… така.

— Но точно това трябваше да сторя. Да продължавам да живея по този начин. И не знам защо си помислих, че мога да започна нов живот. Нямам право да те карам да носиш това бреме заедно с мен.

— Можеш да имаш нов живот… стига да си спомниш всичко това. И мисля, че знам какво се губи в паметта ти.

Спенсър не можеше да я погледне в очите.

Роки гледаше унило. Главата му беше наведена, а ушите — клепнали. Целият трепереше.

Спенсър погледна черната врата. Онова, което намереше отвъд, щеше да реши въпроса дали той има бъдеще с Ели или не.

— Не се опитах да побягна към къщата — продължи той, връщайки се към онази далечна нощ. — Баща ми щеше да ме хване, преди да съм стигнал дотам и да съм се обадил по телефона. Качих се във вестибюла, минах през шкафа и отидох в галерията. Когато бях на стълбите, водещи към ателието му, го чух, че върви в мрака след мен. Знаех, че в чекмеджето на бюрото си държи револвер. Видях го веднъж, когато той ме изпрати да донеса нещо. Влязох в ателието и хукнах към бюрото в ъгъла. Прескочих го и отворих чекмеджето. Револверът беше там. Не знаех как да го използвам. Дясната ми ръка пулсираше. Едва държах проклетото нещо, дори с две ръце. Баща ми влезе в ателието и тръгна към мен, затова насочих револвера и натиснах спусъка. Откатът ме блъсна назад и аз седнах на пода.

— И го застреля, така ли?

— Още не. Докато стрелях, сигурно съм отместил дулото от мишената и куршумът рикошира в тавана. Но не изпуснах револвера и баща ми спря. Поне вече не вървеше към мен. Но беше адски спокоен. Сякаш не се беше случило нищо. Добрият ми татко. Е, беше леко обезпокоен заради мен, но ми каза, че всичко ще бъде наред и отново започна да ме омайва със сладки приказки. Беше толкова искрен. Толкова хипнотичен. И толкова сигурен, че всичко ще бъде наред, ако само му дам време.

— Но той не е знаел, че преди шест години си го видял да бие майка ти и да я пренася в хамбара. Може да е предполагал, че ще свържеш смъртта й и с тайните помещения там долу, когато излезеш от състоянието на паника. Но е мислел, че дотогава ще има много време да те спечели на своя страна.

Спенсър се вторачи в черната врата.

— Да, може би е мислел така. Не знам. Каза ми, че да бъда като него, означавало да познавам смисъла на живота, истинската му същност без граници и правила. Щял съм да харесам онова, което щял да ми покаже. Вече започвало да ми харесва, когато съм бил там долу, в черната стая. Страхувал съм се да му се наслаждавам, но съм щял да науча, че няма нищо лошо в това да се забавлявам по този начин.

— Но на теб не ти е харесало. Ти си бил отвратен.

— Той настояваше, че ми е харесало. Гените му течали в мен. Минавали като река през сърцето ми. Нашата обща река на съдбата. Тъмната река на сърцата ни. Баща ми се приближи до мен и аз отново стрелях. Той политна назад. Струята кръв беше ужасна. Бях сигурен, че съм го убил. Не бях виждал толкова много кръв, затова помислих, че е мъртъв. Той падна по лице на пода и повече не помръдна. Избягах от ателието и се върнах тук…

Черната врата чакаше.

Известно време Ели не каза нищо. Не беше в състояние да говори. После рече:

— И в онази стая, при жената… Това са миговете, които не можеш да си спомниш.

Вратата. Спенсър трябваше да взриви стаята отвъд. Да я запечата. Не трябваше да допуска черната врата да бъде отново отваряна.

— Върнах се тук — с усилие продължи той. — Носех револвера в лявата си ръка, защото дясната ме болеше там, където той бе стискал пръстите ми. Ръката ми пулсираше. Но странното беше, че… не усещах само болка.

Спенсър погледна ръката си. Стори му се малка и младежка, досущ ръката на четиринайсетгодишно момче.

— Още усещах… гладката кожа на жената. Закръглените й гърди. Еластичността им. Пълнотата им. Плоския стомах. Меките косъмчета между краката й… Топлината й. Усещането беше реално като болката.

— Ти си бил само едно малко момче — каза Ели. — За пръв път си виждал и докосвал гола жена. Господи, Спенсър, при такива свръхемоционални, ужасни и объркващи обстоятелства, в такъв първичен момент, докосването до жената ти е оказало цялостно въздействие. Баща ти е знаел това. Той е бил хитър негодник. Опитал се е да използва душевния ти смут, за да те манипулира. Но това не означава нищо.

Ели го разбираше и му прощаваше. Но в този грешен свят онези, които прощаваха, плащаха жестока цена за тази си християнска добродетел.

— И така, върнах се в катакомбите. Спомнях си образно кръвта на баща ми. И още усещах докосването до жената. Твърдите зърна на гърдите й…

— Не постъпвай така със себе си.

— Никога не лъжи кучето — каза Спенсър, но този път в гласа му не прозвуча закачливост, а горчивина и гняв, които го уплашиха.

В сърцето му се насъбра ярост — по-черна от вратата пред него. Той вече не можеше да се отърси от гнева, както бе сторил в онази юлска нощ и да забрави докосването до голата жена. Гневът му не беше насочен към нещо определено или към някого и затова постепенно се бе засилвал в подсъзнанието му в продължение на шестнайсет години. Той не беше сигурен дали да насочи гнева към баща си или към себе си. Липсваше му мишена и Спенсър бе отричал съществуването на този гняв и го бе потискал. Но сега гневът се избистряше и го разяждаше като киселина.

— Още усещах осезателно допира до зърната й — продължи той. Гласът му трепереше както от страх, така и от гняв. — Върнах се тук. Отворих тази врата. Влязох в черната стая… И следващото, което си спомням, беше, че излязох оттам и вратата се затвори след мен…

Връщам се в катакомбите. Празнотата в главата ми е черна като стаята зад мен. Не съм сигурен къде съм бил току-що, нито какво се е случило. Минавам покрай жените в стените. Жени. Момичета. Майки. Сестри. Безмълвните им писъци. Къде е Господ? Интересува ли се от всичко това? Защо ги е изоставил? Защо изостави мен? По гипсовите им лица пробягва уголемена сянка на паяк, който се катери по шнура на лампата. Докато минавам покрай новата ниша, определена за жената в черната стая, от дупката в пръстта излиза баща ми. Целият облян в кръв. Залита и хрипти в агония, но е адски бърз. Проблясък на стомана в сенките. Нож. Той понякога рисува ножове и ги изобразява така, че блестят като свещени реликви. Той замахва. Остра болка пронизва лицето ми. Изпускам револвера. Вдигам ръце към лицето си. Част от страната ми виси до брадичката. Докосвам оголените си зъби. Той отново замахва. Не улучва. Пада. Няма сили да стане. Отстъпвам назад и притискам на мястото й откъснатата част от бузата ми. Кръвта струи между пръстите ми и се стича по гърлото ми. Държа се за лицето и бягам. Той няма сили да стане от пода, но вика: „Уби ли я? Уби ли я, малкото ми момче? Хареса ли ти? Уби ли я?“

Спенсър още не можеше да погледне Ели в очите. Може би никога вече нямаше да го стори. Гледаше я само с периферното си зрение и знаеше, че тя тихо плаче. За него.

Той не можеше да плаче за себе си. Спенсър не беше в състояние да се освободи и напълно да се пречисти от болката, защото не знаеше дали заслужава нечии сълзи.

В момента изпитваше само гняв, който обаче още не беше насочен.

— Полицаите намериха жената мъртва — каза той.

— Баща ти я е убил. — Гласът на Ели трепереше. — Трябва да е бил той. Полицаите казаха, че е той. Ти беше момчето герой.

Спенсър погледна черната врата и поклати глава.

— Но кога я е убил, Ели? Кога? Той изпусна скалпела, когато двамата паднахме на земята. Сетне аз побягнах и той хукна след мен.

— Но там е имало и други скалпели и остри инструменти. Сам го каза. Грабнал е някой от тях и е убил жената. Станало е само за няколко секунди. Негодникът е знаел, че няма да отидеш далеч и ще те настигне. И е бил толкова развълнуван след борбата с теб, че не е можел да чака. Треперел е от вълнение. Затова е трябвало да я убие тогава — бързо и брутално.

— После, когато лежеше на пода, след като разряза лицето ми, и аз бягах, той викаше след мен. Питаше дали съм я убил и дали ми е харесало.

— О, той е знаел, че тя е мъртва, преди да се върнеш, за да я освободиш. Може да е бил луд, а може би не, но със сигурност е бил самото превъплъщение на злото. Не разбираш ли? Не е могъл да те направи като себе си, нито да те убие, затова е решил да съсипе живота ти, ако може, и да посее в съзнанието ти семето на съмнението. Ти си бил момче, заслепен от паника и ужас и объркан. Той е знаел какво изпитваш. Разбирал е и го е използвал срещу теб само заради извратеното удоволствие, на което се е наслаждавал.

През повечето от половината си живот Спенсър бе опитвал да се убеди в сценария, който Ели току-що описа. Но празнотата в паметта му оставаше. Продължителната амнезия изглеждаше… твърдеше, че истината е различна от онова, което Спенсър отчаяно искаше да се е случило.

— Тръгвай — с дрезгав глас каза той. — Бягай към пикапа. Качи се и отиди в Денвър. Не трябваше да те водя тук. Не мога да искам от теб да дойдеш по-нататък с мен.

— Вече съм тук и никъде няма да отида.

— Говоря сериозно. Тръгвай.

— Няма да стане.

— Върви. Вземи кучето.

— Не.

Роки скимтеше и трепереше. Беше се свил до една от колоните от червено-черни тухли. Измъчваше го силно вълнение.

— Вземи го. Кучето те харесва.

— Никъде няма да отида — през сълзи каза Ели. — Решението е мое, по дяволите, и ти не можеш да ми го отнемеш.

Спенсър се обърна към нея, сграбчи реверите на коженото й яке и я вдигна във въздуха, отчаяно опитвайки се да я накара да разбере. В гнева, страха и самопрезрението си той, в края на краищата, успя да я погледне в очите.

— За Бога, след всичко, което видя и чу, не разбираш ли за какво става Дума? Оставих част от себе си в онази стая. В кланицата, където той е клал жертвите си, остана нещо, без което не мога да живея. Какво е то? Нещо по-лошо от катакомбите и от всичко друго. Трябва да е по-лошо, защото си спомних останалото. Ако се върна в онази стая и си спомня какво съм правил с жената, вече никога няма да го забравя. И този спомен е… като огън. Изгаря ме. Остатъкът, който не е изтлял… това вече няма да бъда аз, Ели. Не и след като разбера какво съм сторил на онази жена. И тогава с какъв човек ще останеш сама?

Тя вдигна ръка към лицето му и проследи линията на белега, макар че Спенсър опита да се дръпне.

— Дори да бях сляпа и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.

— Моля те, Ели, недей.

— Оставам с теб. Няма да отида никъде.

— Моля те, Ели.

— Не.

Спенсър не можеше да насочи гнева си към нея и я пусна. Имаше чувството, че отново е четиринайсетгодишен. Нямаше сили. Страхуваше се. Беше объркан.

Тя сложи ръка на дръжката на вратата.

— Чакай. — Той извади деветмилиметровия „ЗИГ“ от колана на сините си джинси, дръпна предпазителя, зареди и й го подаде. — И двете оръжия трябва да са в теб. И не се приближавай до мен, като влезем там вътре.

— Спенсър, каквото и да си спомняш и колкото и да е ужасно, това няма да те направи като баща ти.

— Откъде знаеш? Шестнайсет години безуспешно се опитвах да го изровя от паметта си и ако сега си спомня…

Ели освободи предпазителя на пистолета.

— Ели…

— Не искам да гръмне неволно.

— Баща ми се бореше с мен на пода. Гъделичкаше ме и ми правеше смешни физиономии, когато бях малък. Играеше на топка с мен. А когато пожелах да рисувам, той търпеливо ме учеше. Но преди и след като… е слизал тук и е изтезавал жени и момичета. Часове, дори дни наред. С лекота се е придвижвал между този свят и онзи горе.

— Няма да държа зареден пистолет срещу теб, сякаш се страхувам, че ти си някакво чудовище. Моля те, не ме карай да го правя. Хайде, да приключваме с тази история.

Спенсър изчака минута, за да се подготви. В дългата стая не помръдваше нищо. Там вече не живееха плъхове — нито мутирали, нито обикновени. Семейство Дресмънд бяха получили указания да ги изтровят.

Спенсър отвори черната врата.

Запали лампата.

Поколеба се за миг на прага, сетне влезе.

Колкото и нещастен да се чувстваше, Роки го последва. Вероятно се страхуваше да остане сам в катакомбите. А може би този път нещастието му беше изцяло реакция на душевното състояние на господаря му и кучето знаеше, че компанията му е необходима. Роки вървеше близо до Спенсър.

Ели влезе последна и тежката врата хлопна зад нея.

Кланицата беше дезориентираща като в онази нощ на скалпели и ножове. Масата от неръждаема стомана не беше там. Помещението беше празно. Единствената светлина пак идваше от крушката на черния таван.

Семейство Дресмънд трябваше да се грижат всички лампи да светят. Не им беше казано да почистят кланицата, но по стените имаше само съвсем тънък слой прах, несъмнено защото стаята не се проветряваше и винаги беше затворена.

Помещението беше нещо като капсула на времето, запечатана от шестнайсет години и съдържаща забравени спомени.

Мястото му оказа много по-силно въздействие, отколкото Спенсър очакваше. Той сякаш видя блясъка на скалпела в мрака.

Държа револвера в лявата си ръка и бързо излизам от ателието, където застрелях баща си. Минавам през шкафа и се озовавам в свят, съвсем различен от онзи зад гардероба в книгите на Луис Карол. Тръгвам в катакомбите, без да смея да погледна вляво или вдясно, защото мъртвите жени сякаш се опитват да излязат от гипса. Хрумва ми налудничавата мисъл, че ще се измъкнат, ще ме сграбчат и ще ме вземат със себе си в стените. Аз съм син на баща си и заслужавам да се задуша в студения гипс. Да го натъпчат в ноздрите и гърлото ми, докато стана една от фигурите в живата картина — бездиханна и убежище за плъховете. Сърцето ми бие толкова силно, че всеки удар замъглява за миг зрението ми, сякаш приливите в кръвното налягане ще пръснат кръвоносните съдове в очите ми. Усещам всеки удар и в дясната си ръка. Болката в кокалчетата ми е пулсираща. Все едно във всеки пръст има по три малки сърца. Но болката ми харесва. Искам още болка. Отново влизам във вестибюла и слизам по стълбите, водещи към стаята със синя светлина. Няколко пъти удрям подутите си кокалчета с револвера, за да прогоня всички други усещания, освен болката, защото наред с болката, аз още усещам докосването до голата жена. Гладката й кожа. Извивките и топлината на гърдите. Коравите зърна. Плоският стомах. Стегнатите мускули в оковите. Очите, които ме гледат умолително. Отчаянието в тях. Но ръката предател има собствена памет и от това ми се гади. Изпитвам отвращение, презрение и страх от себе си. Но ме обземат и други чувства — нечисти емоции в съзвучие с вълнението на омразната ръка. Спирам пред вратата на черната стая, навеждам се към стената и повръщам. Изпотявам се. Треперя от студ. Извръщам глава. Стомахът ми е прочистен. Полагам усилия да хвана дръжката с ранената си ръка и да отворя вратата. И после отново влизам в черната стая.

Не гледай голата жена. Не. Недей! Нямаш право да я гледаш, когато е гола. Промъквам се към масата. Забелязвам жената само с периферното си зрение. „Всичко е наред — казвам й аз. Гласът ми е дрезгав и задавен. — Всичко е наред, госпожо. Той е мъртъв. Аз го застрелях, госпожо. Ей сега ще ви освободя и ще ви измъкна оттук. Не се страхувайте.“ И в същия миг осъзнавам, че нямам представа къде са ключовете за белезниците. „Госпожо, нямам ключове. Трябва да отида за помощ. Да извикам ченгетата. Но всичко е наред. Той е мъртъв.“ От нея не се чува никакъв звук. Тя е зашеметена от ударите по главата. Припаднала е. Но аз не искам жената да се свести, след като изляза и да бъде сама, и да се страхува. Спомням си погледа в очите й и не искам да се страхува, когато се събуди и помисли, че той се връща при нея. Това е всичко. Не искам тя да се страхува, затова ще я разтърся, за да я събудя. Ще й обясня, че той е мъртъв, а аз ще се върна с помощ. Промъквам се покрай масата. Ще се опитам да не гледам тялото, а само лицето й. Долавям някаква миризма. Ужасна. Противна. Мракът отново ми причинява световъртеж. Протягам ръка. Към масата. За да се подпра. Дясната ръка, която още помни извивката на гърдите й. Докосвам нещо топло, неприятно и хлъзгаво, което не беше там преди. Поглеждам лицето й. Устата е отворена. Очите са безжизнени. Той я е убил. С два разреза. Злобно. Брутално. С всичка сила. В гърлото. В стомаха. Обръщам се и хуквам. Блъскам се в стената. Избърсвам дясната си ръка в черната стена, моля се на Господ и на мама и казвам: „Госпожо, моля ви, моля ви“, сякаш тя ще се съживи със силата на волята си само ако чуе молбите ми. Избърсвам ръката си в стената. Изтривам не само онова, с което се изцапах, но и следата от докосването до нея, докато беше жива. Търкам усилено, гневно и ожесточено, докато ръката ми сякаш пламва и не усещам нищо друго, освен болка. Заставам неподвижно. Вече не съм сигурен къде се намирам. Знам, че тук има врата. Минавам през нея. О, да. Катакомбите.

Спенсър застана в средата на черната стая. Вдигна дясната си ръка пред лицето и се вторачи в нея, сякаш през изминалите шестнайсет години се бе променила.

— Бих я спасил — каза той.

— Знам — рече Ели.

— Но не можах да спася нито една от тях.

— Нямаш вина и за това.

За пръв път от онази далечна юлска нощ Спенсър беше готов да повярва, че вината му не е по-голяма от тази на всеки друг човек. Да, вярно, имаше по-мрачни спомени, по-близки срещи и знания за злата същност на човека, но не и по-голяма вина от другите хора.

Роки излая. Два пъти. Силно.

Спенсър се стресна и рече:

— Роки никога не лае.

Ели дръпна предпазителя на пистолета „ЗИГ“ и го насочи към вратата, която се отвори, но не беше достатъчно бърза.

В черната стая нахлу добродушният на вид мъж, който претърсваше бунгалото в Малибу. В дясната си ръка държеше берета със заглушител. Усмихвайки се, той стреляше, докато влизаше.

Куршумът улучи Ели в дясното рамо. Тя извика от болка, пусна пистолета и се блъсна в стената. Свлече се надолу и осъзна, че ремъкът на картечния пистолет се изхлузва от рамото й и сграбчи оръжието в лявата си ръка. Узито се изплъзна от пръстите й и падна на пода.

Спенсър протегна ръка към оръжието.

Усмихнатият мъж отново стреля. Куршумът рикошира в камъка, на няколко сантиметра от ръката на Спенсър и го принуди да се дръпне назад.

Стрелецът не трепна от свистенето на рикоширащия куршум, сякаш не се притесняваше за безопасността си.

— Предпочитам да не те застрелвам — каза той. — Не искам да застрелвам и Ели. Имам други планове за вас двамата. Но още едно погрешно движение, и ще ме лишите от право на избор. А сега, ритни към мен картечния пистолет.

Вместо да се подчини, Спенсър се приближи до Ели, докосна лицето й, погледна рамото й и попита:

— Тежко ли си ранена?

Тя притискаше с ръка раната си и се опитваше да не показва болката, но истината се четеше в очите й.

— Добре съм. Нищо ми няма. Само драскотина — каза Ели, но Спенсър видя погледа й към скимтящото куче и разбра, че тя лъже.

Тежката врата към кланицата не се беше затворила. Някой я държеше. Стрелецът отстъпи встрани, за да му направи път да влезе. Вторият човек беше Стивън Акблом.

Рой беше сигурен, че тази нощ ще бъде една от най-интересните в живота му. Можеше да е неповторима дори като първата нощ, която прекара с Ив, макар че не би й изменил, дори ако само се надяваше, че може да е по-хубава. Това беше невероятно стечение на обстоятелствата — залавянето на жената, шансът да научи какво знае Грант за организираната съпротива срещу агенцията, удоволствието да отърве този объркан човек от нещастието му и уникалната възможност да бъде с един от най-великите художници на века, насочил ръката си към материал, направил го известен. И когато всичко свършеше, вероятно дори съвършените очи на Еленор щяха да бъдат негови. В такава нощ действаха космическите сили.

Когато в стаята влезе Стивън, изражението на лицето на Спенсър Грант си заслужаваше загубата на най-малко два хеликоптера и един сателит. Гневът помрачи лицето и изкриви чертите му. Яростта на Грант беше толкова неподправена, че притежаваше пленителна красота. Но макар и ядосан, той се дръпна назад заедно с жената.

— Здравей, Мики — каза Стивън. — Как си?

Синът — някога Мики, а сега Спенсър — не беше в състояние да говори.

— Аз съм добре, но… живея скучно — продължи художникът.

Спенсър Грант мълчеше. Рой се смрази от изражението в очите на бившето ченге.

Стивън огледа черния таван, стените и пода.

— Обвиниха ме за жената, която ти уби тук в онази нощ. Поех вината и за нея. Заради теб, момчето ми.

— Той не я е докосвал — каза Ели Съмъртън.

— Нима? — попита художникът.

— Ние знаем, че не е докосвал жената.

Стивън въздъхна от съжаление.

— Е, да. Той не уби жената. Но беше готов да го направи.

— Съвсем не е бил готов — възрази Ели, но Грант още не беше в състояние да говори.

— Мисля, че беше — рече Стивън. — Ако бях малко по-умен и го бях окуражил да смъкне панталона си и първо да легне върху нея, после с радост щеше да вземе скалпела. Тогава щеше да бъде по-склонен да го стори.

— Ти не си ми баща — глухо каза Грант.

— Грешиш, милото ми момче. Майка ти твърдо вярваше в брачния обет. Аз й бях единственият. Сигурен съм в това. Накрая тук, в тази стая, тя не можа да запази нищо в тайна от мен.

Рой имаше чувството, че Грант ще се нахвърли като разярен бик върху баща си.

— Какво жалко кученце — каза Стивън. — Виж го как трепери и е увесило глава. Идеалният домашен любимец за теб, Мики. Напомня ми за начина, по който ти се държа тук в онази нощ. Когато ти дадох шанса да се извисиш духовно, ти беше твърде страхлив да се възползваш.

Ели Съмъртън също беше ядосана — вероятно повече, отколкото уплашена. Очите й бяха по-красиви от всякога.

— Колко отдавна беше всичко това, Мики. Сега светът е различен — продължи Стивън и направи няколко крачки към сина си и Ели, принуждавайки ги да се дръпнат още по-назад. — Аз бях изпреварил времето си. Бях навлязъл много по-надълбоко в авангардното, отколкото съзнавах. Вестниците ме нарекоха луд. Би трябвало да поискам обезщетение, не мислиш ли? Днес улиците са пълни с много по-жестоки хора от мен. Бандите водят престрелки, където поискат. Застрелват малки деца на площадките за игра. И никой не прави нищо. Цивилизованите хора са твърде заети, тревожейки се, че ако изядеш някой хранителен консервант, ще скъсиш живота си с три дни и половина. Чете ли за агентите на ФБР в Айдахо, където са застреляли невъоръжена жена, докато държала бебето си? Застреляли са в гърба и четиринайсетгодишния й син, когато се опитал да избяга. Убили и двамата. Виждаш това във вестниците, нали, Мики? Сега хора като Рой заемат най-важните постове в правителството. И аз можех да стана преуспяващ политик. Притежавам всичко, което се изисква за тази работа. Аз не съм луд, Мики. Татко не е ненормален и никога не е бил. Да, вярно, зъл съм. Съгласен съм с това. От ранно детство бях такъв. Обичам да се забавлявам. Но не съм луд, момчето ми. Виж Рой, пазителят на обществената безопасност, защитникът на републиката, е напълно откачен.

Рой се усмихна на Стивън, чудейки се каква ли шега е намислил. Художникът беше безкрайно забавен. Но Стивън се бе придвижил напред толкова бързо, че той не виждаше лицето му, а само гърба.

— Мики, трябва да чуеш как Рой бръщолеви за състрадание, за лошото качество на живот, което много хора имат, а не бива да е така, и за намаляване броя на населението с деветдесет процента, за да бъде спасена околната среда. Той обича всички. Разбира страданията им. Плаче за тях. А когато има възможност, пръска им черепите и ги изпраща на оня свят, за да направи обществото малко по-добро. Това е пълна подигравка, Мики. И те му дават хеликоптери и лимузини, пари и главорези с големи пищови. Оставят го да снове насам-натам и да прави света по-добър. Казвам ти, Мики, този човек има червеи в мозъка си.

Включвайки се в играта, Рой подметна:

— Да, в мозъка ми има големи, тлъсти червеи.

— Виждаш ли? — продължи Стивън. — Той е изключително забавен. Единственото му желание е да го харесват. И повечето хора наистина го харесват. Нали, Рой?

Майро усети, че са стигнали до кулминационната точка.

— Е, Стивън, не обичам да се хваля…

— Виждаш ли! — прекъсна го художникът. — Той е и скромен. Добър, скромен и състрадателен. Всички те харесват, нали, Рой? Хайде, не бъди срамежлив.

— Ами, да, повечето хора ме харесват — призна Рой, — но това е защото се отнасям с уважение към всички.

— Точно така! — засмя се Стивън. — Рой се отнася с уважение към всички. Е, да, той е убиец, който не подбира жертвите си. Отнася се еднакво с всички — от президентския съветник, убит в парк Вашингтон така, че да прилича на самоубийство, до един инвалид, когото застрелва, за да му спести всекидневните трудности. Рой не разбира, че тези неща трябва да се правят за развлечение. Само за развлечение. Инак, щом убива с цел, това е ненормално. Той подхожда напълно сериозно към този въпрос. Мисли се за мечтател, за идеалист. Но мога да ти кажа, че съвсем не поддържа идеалите си. За него няма любимци. Рой е най-непредубеденият, най-егалитарният и смахнат лунатик, който е живял на тази земя. Не сте ли съгласен, господин Ринк?

Ринк? Рой не искаше Ринк или Фордайс да чуят и да видят това. Те бяха само мускулна сила, а не вътрешни хора в агенцията. Той се обърна към вратата, чудейки се защо не я беше чул да се отваря, и видя, че на прага няма никой. После чу как Стивън Акблом грабна картечния пистолет от бетонния под и разбра какво става.

Но вече беше късно.

Картечният пистолет изтрещя в ръцете на Стивън. Куршумите се забиха в Рой. Той падна, претърколи се и опита да отвърне на стрелбата. Макар че още държеше пистолета, Рой не можеше да натисне спусъка. Беше се парализирал.

Нещо злобно изръмжа — звук от филмите на ужасите, който отекна по стените с по-страшен и смразяващ кръвта ефект от куршумите. За миг Рой не разбра какъв е шумът и откъде идва. Хрумна му нелепата мисъл, че е Грант, заради изписания гняв на белязаното му лице, но сетне видя звяра, който връхлетя върху Стивън. Художникът опита да се предпази и да спре атакуващото куче. Но дяволското същество вече бе скочило върху него и го блъсна назад, към стената.

Кучето захапа ръката му. Стивън Акблом пусна картечния пистолет. После звярът се изкатери по него и отвори уста, за да впие зъби в гърлото му.

Стивън започна да крещи.

Рой искаше да му каже, че най-опасните хора и кучета са онези, които са били бити най-жестоко. Когато им отнемеха дори гордостта и надеждата и ги поставеха в безизходно положение, тогава те нямаха какво да губят. За да се избегне създаването на такива отчаяни хора, най-правилното решение беше да се даде състрадание на страдащите, при това колкото е възможно по-рано. Това беше най-моралното и най-мъдрото нещо. Разбира се, Рой не можа да каже нищо на художника, защото освен парализата установи, че не може и да говори.

— Не, Роки! Долу!

Спенсър дръпна кучето за нашийника и започна да се бори с него, докато Роки най-сетне се подчини.

Художникът седеше на пода. Беше вдигнал крака, за да се предпази. Ръцете му бяха кръстосани пред лицето и от пръстите му течеше кръв.

Ели бе грабнала картечния пистолет. Спенсър го взе от ръцете й и видя, че лявото й ухо кърви.

— Пак те е улучил.

— Това е от рикошета. Само драскотина — каза тя и този път открито можеше да погледне кучето в очите.

Спенсър погледна нищожеството, което се наричаше негов баща.

Убиецът бе махнал ръце от лицето си. Беше вбесяващо спокоен.

— Разположили са хора из цялото имение. Тук в сградата няма никой, но щом излезеш навън, няма да стигнеш далеч. Не можеш да се измъкнеш, Мики.

— Не са чули изстрелите — каза Ели. — Навремето никой горе не е чул писъците от това място. Все още имаме шанс.

Убиецът на жени поклати глава.

— Не и ако не вземете мен и изумителния господин Майро.

— Той е мъртъв.

— Няма значение. Той е по-полезен мъртъв. Никога не знаеш какво може да направи човек като него, затова щях да бъда нервен, ако трябваше да го изнасям жив оттук. Ще го крепим помежду ни, момчето ми. Те ще видят, че е ранен, но няма да знаят какво всъщност е състоянието му. Може би го ценят достатъчно високо, за да не стрелят.

— Не искам помощта ти — каза Спенсър.

— Разбира се, че не я искаш, но се нуждаеш от нея. Те няма да са преместили шевролета ти. Инструкциите им са да стоят на разстояние и да наблюдават, докато получат заповед от Рой. Затова ще го сложим в пикапа и те няма да разберат какво става.

Стивън Акблом едва се изправи.

Спенсър отстъпи назад от него, както би направил от нещо, което се е появило в начертана с тебешир пентаграма в отговор на призивите на спиритист. Роки също отстъпи, като ръмжеше.

Ели стоеше на прага. Беше се облегнала на дръжката на вратата. Намираше се встрани и сравнително в безопасност.

Спенсър държеше картечния пистолет. Баща му нямаше оръжие и не можеше да борави с изхапаните от кучето си ръце. Но въпреки това Спенсър се страхуваше от него, също като в онази юлска нощ и след нея.

— Нуждаем ли се от него? — обърна се той към Ели.

— Не, по дяволите.

— Сигурна ли си, че онова, което направи с компютъра, ще стане?

— Абсолютно.

— Какво ще стане с теб, ако те оставя на тях? — попита Спенсър баща си.

Художникът огледа с интерес изхапаните си ръце, изучавайки раните така, сякаш не бе загрижен за пораженията, а разглеждаше цвете или друг красив предмет, който виждаше за пръв път.

— Какво ще стане с мен ли, Мики? Имаш предвид, когато се върна в затвора? Ами, чета по малко, за да минава по-бързо времето. Още рисувам. Знаеше ли това? Мисля да нарисувам портрет на твоята малка кучка, която стои там, на прага. Ще си я представя как изглежда без дрехи и така, както знам, че ще изглежда, ако някога ми се удаде възможност да я сложа тук, на масата и да я накарам да осъзнае истинския си потенциал. Виждам, че това те отвращава, момчето ми. Но удоволствието е толкова нищожно, като се има предвид, че тя никога няма да бъде по-хубава, отколкото на моето платно. Трябва да ми позволиш да го сторя. Така и двамата ще я споделим. — Стивън Акблом въздъхна и вдигна глава, сякаш болката не му въздействаше. — Какво ще стане, ако ме оставиш на тях ли, Мики? Ще ме осъдиш на живот, който ще бъде загуба за таланта ми и радостта от съществуването ми и ще ме обречеш на безсъдържателно и жалко вегетиране зад сиви стени. Ето, това ще се случи с мен, неблагодарен сополанко.

— Ти каза, че те са по-лоши от теб.

— Ами, знам какъв съм.

— Какво означава това?

— На тях им липсва самосъзнание.

— Нали са те пуснали.

— Временно. За консултация.

— Ще те пуснат пак, нали?

— Да се надяваме, че няма да е след още шестнайсет години. — Стивън се усмихна, сякаш кървящите му ръце не бяха нахапани от куче, а срязани на ръбове хартия. — Но, да, ние живеем в епоха, която ражда ново племе фашисти и се надявам, че от време на време моят опит ще им бъде полезен.

— Мислиш никога вече да не се връщаш там. Смяташ тази нощ да избягаш, нали?

— Те са твърде много, Мики. Едри мъже с големи пистолети. Грамадни черни лимузини крайслер. Хеликоптери, когато им потрябват. Не, не, вероятно ще се наложи да остана в затвора, докато дойде време за друга консултация.

— Лъжеш, копеле, убиец на майки.

— О, не се опитвай да ме плашиш. Спомням си какво стана в тази стая преди шестнайсет години. Тогава ти се уплаши, Мики. И сега се страхуваш. Жесток белег имаш, момчето ми. Колко време ти трябваше да оздравееш, за да можеш отново да ядеш твърда храна?

— Видях те как биеш майка ми до басейна. Повали я на земята.

— Ако ще се почувстваш по-добре, давай, изповядай се.

— Бях слязъл в кухнята да си взема курабии и чух виковете й.

— Е, взе ли си курабии?

— Когато мама бе паднала, ти я риташе в главата.

— Не бъди досаден, Мики. Ти никога не си бил синът, който бих искал да имам, но преди не беше толкова досаден.

Стивън Акблом беше невъзмутимо спокоен и хладнокръвен. Излъчваше страховита сила, но в очите му не се четеше безумие. Все едно казваше молитва. Можеше да мине за проповедник. Твърдеше, че не е луд, а зъл.

Спенсър се запита дали да вярва на очите и ушите си.

— Мики, знаеш, че си ми длъжник. Без мен ти нямаше да съществуваш. Каквото и да мислиш за мен, аз съм ти баща.

— Да, без теб нямаше да съществувам. И тогава всичко щеше да бъде наред. Но без майка ми може би щях да бъда точно като теб. Длъжник съм на нея. Само на нея. Тя ме избави.

— Мики, Мики, не можеш да ме накараш да се почувствам виновен. Искаш да направя тъжна физиономия, така ли? Добре, ще го сторя. Но майка ти не представляваше нищо за мен. Нищо, освен удобно прикритие за известно време. Но тя беше твърде любопитна. И когато се наложи да я доведа тук, тя беше като всички останали, макар и не толкова вълнуваща.

— Все едно. Това е за нея — каза Спенсър и стреля.

Не беше необходимо да се тревожи за рикошета. Всеки куршум попадна в целта и мъртвият се строполи в локва от най-тъмната кръв, която Спенсър бе виждал.

Роки подскочи от изненада от изстрелите, сетне наклони глава на една страна и се загледа в Стивън Акблом. Подуши го, сякаш миризмата беше съвсем различна от всяка друга, която бе долавял дотогава. Спенсър се вторачи в мъртвия си баща и изведнъж осъзна, че кучето го гледа с любопитство. Роки се приближи до Ели.

Когато най-после отиде при нея, Спенсър се страхуваше да я погледне в очите.

— Питах се дали ще можеш да го направиш — каза тя. — Инак щях да го сторя аз. И ръката щеше да ме заболи адски силно от отката.

Той я погледна в очите. Ели дори не се опитваше да го накара да се почувства по-добре от онова, което бе извършил. Тя говореше съвсем сериозно.

— Не ми достави удоволствие — каза Спенсър.

— А на мен щеше да ми достави удоволствие.

— Не мисля така.

— Огромно.

— Но не ми беше и неприятно да го сторя.

— Защо да не ти е неприятно? Винаги, когато имаш възможност, трябва да стъпчеш някоя хлебарка.

— Как е рамото ти?

— Боли ме, но не кърви силно. — Тя раздвижи дясната си ръка и изтръпна. — Ще мога да работя и с двете си ръце на клавиатурата. Само се моля на Бога да мога да работя достатъчно бързо.

Тримата забързаха през обезлюдените катакомби. Минаха през синята стая и жълтия вестибюл и излязоха в странния свят горе.

Рой не изпитваше болка. Всъщност не чувстваше нищо. И така беше по-лесно да се преструва на умрял. Щяха да го довършат, ако разберяха, че е жив. Спенсър Грант, или Майкъл Акблом, несъмнено беше откачен като баща си и способен на всякакви жестокости. Ето защо, Рой затвори очи и се възползва от парализата си.

След уникалната възможност, която даде на художника, Рой беше разочарован от него. Какво нагло предателство.

Но по-лошото беше, че Рой бе разочарован от себе си. Бе подценил Стивън Акблом. Гениалността и чувствителността, които бе доловил в художника, не бяха илюзия, но Рой бе допуснал да бъде подведен и да повярва, че онова, което вижда, е всичко. Не бе надзърнал в тъмната му половина.

Разбира се, Рой бързо обикваше хората, както бе казал Стивън. И болезнено усещаше страданията на всеки, веднага щом прекараше няколко минути с него. Това беше една от добродетелите му и той не искаше да бъде по-малко добър. Тежкото положение на Акблом силно го развълнува. Такъв умен и талантлив човек — заключен в килия до края на живота си. Състраданието бе заслепило Рой и му бе попречило да прозре цялата истина.

Той още се надяваше, че ще се измъкне жив от всичко това и отново ще види Ив. Нямаше чувството, че умира. Разбира се, надолу от врата си не усещаше нищо.

Рой потърси утеха в мисълта, че ако умре, ще отиде на голямо космическо увеселение, където ще го посрещнат множеството приятели, които изключително внимателно и грижливо бе изпратил там преди себе си. Искаше да живее заради Ив, но в известно отношение жадуваше за онзи по-висш свят, където имаше един-единствен пол, всички бяха със сияеща синя кожа, съвършено красиви хермафродити, никой не беше глупав, нито твърде умен, живееха в еднакви жилища с еднакво обзавеждане, и където имаше неограничени количества висококачествена минерална вода и пресни плодове. Трябваше отново да го запознаят с всеки, защото нямаше да ги познае в техните нови, съвършени, еднакви, сини тела. Това му се стори тъжно — да не вижда хората такива, каквито бяха. Но от друга страна, Рой не би искал да прекара цяла вечност със скъпата си майка, ако трябваше да гледа лицето й обезобразено, каквото беше, когато я изпрати на онова по-хубаво място.

Той се опита да говори и установи, че гласът му се е възвърнал.

— Мъртъв ли си, Стивън, или се преструваш?

Художникът не отговори.

— Мисля, че тръгнаха и няма да се върнат. Затова, ако се преструваш, може вече да се обадиш.

Стивън мълчеше.

— Е, тогава си умрял и злото в теб е напуснало това място. Сигурен съм, че в момента изпитваш угризения и желанието ти е да си бил по-състрадателен към мен. Затова, ако можеш, използвай част от космическата си сила и направи малко чудо, така че отново да мога да вървя. Мисля, че това би било уместно.

В стаята цареше тишина.

Рой още не усещаше нищо от врата надолу.

— Надявам се, че не са ми необходими услугите на спиритист, за да привлека вниманието ти. Това би причинило известно неудобство.

Тишина. Нищо не помръдваше. Студената бяла светлина на крушката на тавана пронизваше обграждащия я мрак.

— Ще чакам. Сигурен съм, че сътворяването на чудо изисква много усилия.

Рой не изгуби надежда.

Спенсър отвори вратата на пикапа и изведнъж се уплаши, че е изгубил ключовете. Но те бяха в джоба на якето му.

Седна зад волана и запали двигателя. Ели се настани до него, а Роки — на задната седалка. Ели сложи на коленете си възглавницата от мотела, а отгоре — преносимия компютър — и го включи.

— Още не потегляй — каза тя.

— Тук сме ясно забележима мишена.

— Трябва да се свържа с „Годзила“.

— „Годзила“?

— Системата, в която бях проникнала, преди да слезем от пикапа.

— Какво представлява „Годзила“?

— Докато стоим тук, те вероятно няма да предприемат нищо, освен да ни наблюдават и да чакат. Но щом потеглим, ще трябва да действат и аз не искам да се приближат до нас, докато не сме готови да ги посрещнем.

— Какво представлява „Годзила“?

— Тихо. Трябва да се съсредоточа.

Спенсър погледна полята и хълмовете. Снегът не блестеше така ярко, както преди, защото луната избледняваше. Той беше обучен да съзира тайно наблюдение и в градска, и в селска обстановка, но не видя следа от хората на агенцията, макар да знаеше, че са там.

Пръстите на Ели бързо се движеха по клавиатурата. На екрана пробягваха диаграми и данни.

Спенсър отново се съсредоточи върху зимния пейзаж и си спомни снежни крепости, замъци, тунели и грижливо утъпкани улеи за шейни. И нещо по-важно — радостта от изграждането им и въображаемите момчешки приключения. Онези невинни години. Детските фантазии. Щастието. Спомените бяха избледнели. Но вероятно щяха да оживеят, ако по-често мислеше за тях. Той отдавна не можеше да си спомни с обич нито един миг от детството си. Събитията в онзи юли промениха не само завинаги живота му после, но и възприятията за тогавашния му живот — преди бухала, плъховете, скалпела и ножа.

Понякога майка му помагаше да строи замъците от сняг. Спенсър си спомняше времето, когато заедно се пързаляха с шейни. Особено много обичаха да излизат след здрач. Нощите бяха меки, а светът — загадъчен и оцветен само в черно и бяло. В небето блещукаха милиони звезди и Спенсър си представяше, че шейната е ракета и пътува към други светове.

Той се замисли за гроба на майка си в Денвър и изведнъж изпита желание да го посети за пръв път, откакто с баба си и дядо си се бе преместил в Сан Франциско. Искаше да седне на тревата до нея и да си спомни нощите, когато се пързаляха заедно под милионите звезди и смехът им се разнасяше като музика по белите полета.

Роки се изправи, сложи лапи на предната седалка, наклони глава и с обич близна Спенсър по лицето.

Той се обърна и го погали.

— Господин Роки, по-силен от локомотив, по-бърз от свистящ куршум, способен да прескача високи огради с един-единствен скок, ужасът на всички котки и добермани. Откъде си наследил всичко това, а? — Спенсър го почеса зад ушите, после внимателно докосна счупения хрущял, заради който лявото ухо на кучето постоянно беше клепнало. — Онзи, който ти направи това, приличаше ли на мъжа в черната стая? Или ти разпозна миризмата? Еднакво ли миришат злите хора, приятелю? На героя господин Роки трябва да се посвети поредица от комикси. Хайде, покажи си зъбите. Нека да преживеем нещо вълнуващо.

Кучето само се радваше на вниманието. Спенсър се озъби и изръмжа. Роки хареса играта и направи същото.

— Всичко е готово — каза Ели.

— Слава Богу. Тъкмо се чудех какво да правя, за да не се побъркам от скука.

— Трябва да ми помогнеш да ги забележим. И аз ще гледам, но може да не ги видя.

Той посочи екрана и попита:

— Това ли е „Годзила“?

— Не. Това е игралното поле, на което „Годзила“ и аз ще играем. Координатна мрежа на двайсетте декара, непосредствено около къщата и хамбара. Всяко от тези малки квадратчета е със страна шест метра. Само се моля на Бога информацията, която преди това вкарах, онези карти на поземлената собственост, да са точни. Виждаш ли тези зелени очертания? Това е къщата. А тези? Хамбарът. Тук са конюшните. Алеята за коли. А мигащата точка сме ние. Там е селският път, където искаме да отидем.

— Всичко това на някоя от игрите, които си измислила, ли се основава?

— Не. Това е неприятната действителност. И каквото и да се случи, Спенсър, искам да ти кажа, че… те обичам. Не мога да си представя нищо по-хубаво от това да прекарам с теб остатъка от живота си. Само се надявам да е повече от пет минути.

Той бе понечил да включи на скорост, но искреното изражение на Ели го разколеба. Изпита желание да я целуне сега, за пръв път, в случай че това бъде и последният.

Но в следващия миг Спенсър се вцепени и я погледна изумен, защото най-сетне разбра какво ще стане.

— В момента „Годзила“ гледа право към нас, нали?

— Да.

— Сателит ли е „Годзила“? И ти го похити?

— Пазех кодовете за деня, в който наистина ще ме хванат натясно и няма да имам друг изход, защото повече няма да имам възможност да ги използвам. Когато се махнем оттук и прекъснем връзката с „Годзила“, те ще го изключат и програмират отново.

— Какво друго прави, освен че ни гледа?

— Спомняш ли си филмите?

— За Годзила?

— Нажеженият й до бяло, огнен дъх?

— Фантазираш.

— Годзила стопяваше танкове с огнения си дъх.

— О, Боже.

— Сега или никога.

— Сега — каза Спенсър и даде на заден ход.

Искаше да приключи с цялата тази история, преди да има време да размисли.

Той запали фаровете и подкара към селския път.

— Не толкова бързо — рече Ели.

Спенсър намали скоростта.

Шевролетът минаваше покрай хамбара. В края беше другото отклонение на алеята за коли, а вдясно се намираше задният двор и басейнът.

От отворен прозорец на втория етаж блесна ярка бяла светлина на прожектор. Лъчът ги освети. Спенсър се заслепи, когато погледна в онази посока и не можа да види дали и на другите прозорци има снайперисти с пушки.

Той погледна екрана на компютъра и видя жълта линия, обозначаваща пространството с ширина два и дължина двайсет и четири метра между тях и къщата.

Ели натисна „ENTER“.

— Присвий очи! — каза тя.

— Легни долу, Роки! — едновременно с нея извика Спенсър.

От небето се спусна синьо-бяло сияние. Не беше толкова силно, колкото Спенсър очакваше, само малко по-ярко от прожектора от къщата, но безкрайно по-странно от всичко, което бе виждал. Лъчът беше ясно очертан по краищата и не излъчваше светлина, а по-скоро я съдържаше и носеше. Сиянието се придружаваше от вибриращо бръмчене и движение на въздуха. Докато светлината се движеше по маршрута, очертан от Ели, се разнесе грохот, подобен на подземния тътен на няколкото земетресения, които Спенсър бе преживял през годините, но много по-силен. Земята се разтресе и пространството между тях и къщата изригна в пламъци, които за миг се разтопиха на неизвестно каква дълбочина. Лъчът се премести и големият явор изчезна за секунда. Не избухна в пламъци, а се изпари, сякаш никога не бе съществувал. Дървото мигновено се превърна в светлина и топлина, която се усети дори в пикапа, макар че шевролетът се намираше на трийсет метра от лъча, и земята от двете страни на светлинната колона се обсипа с клони, които се запалиха, веднага щом ясно очертаният й ръб ги сряза. Синьо-бялото острие мина покрай пикапа, прекоси задния двор, кръстоса диагонално пространството между тях и къщата, стигна до края на алеята за коли, както го бе програмирала Ели, и угасна.

Широката два и дълга двайсет и четири метра ивица блестеше, нажежена до бяло и кипеше като вулканична лава. Гъстата огнетечна маса клокочеше, бълбукаше, разпръскваше фонтани от червени и бели искри във въздуха и хвърляше отблясъци, които стигнаха чак до шевролета и осветиха снега в оранжево-червено.

Шумът беше невероятен, но след угасването на лъча настъпи пълна тишина, досущ вакуума в космоса.

Хората на агенцията изключиха прожектора.

— Карай — рече Ели.

Спенсър не осъзна, че е ударил спирачки.

Пикапът отново потегли. С лекота. Предпазливо мина покрай бърлогата на зверовете. Спенсър рискува и увеличи скоростта, защото в момента зверовете сигурно бяха уплашени до смърт.

— Господ да благослови Америка — с разтреперан глас каза той.

— Не. „Годзила“ не е от нашите.

— Така ли?

— Японска е.

— Японците имат сателит със смъртоносни лъчи?

— Усъвършенствана лазерна технология. И имат осем сателита в системата.

— Мислех, че искат да правят по-хубава телевизия.

Ели още работеше с клавиатурата, подготвяйки се за най-лошото.

— По дяволите, дясната ми ръка се схваща.

Спенсър видя, че тя е взела на прицел къщата.

— Съединените щати имат нещо подобно, но не знам кодовете, за да проникна в системата. Глупаците в Щатите го наричат „Свръхкосмически чук“, което няма нищо общо със способностите му. Само име, което са харесали от видеоигра.

— Ти ли измисли играта?

— Всъщност, да.

— А те са го превърнали в развлечение?

— Да.

— Виждал съм такова нещо.

Шевролетът мина покрай къщата. Спенсър не смееше да погледне към прозорците, за да не предизвика съдбата.

— И ти можеш да командваш секретен японски сателит на военната отбрана?

— Чрез МО.

— Министерството на отбраната.

— Японците не знаят, но американското Министерство на отбраната може да грабне мозъка на „Годзила“, когато поиска. Аз само използвам вратичките, които МО вече е инсталирало.

Спенсър си спомни нещо, което сутринта Ели бе казала в пустинята, когато той изрази изненада от възможността за сателитно наблюдение и го цитира:

— „Ще се изненадаш, ако разбереш какви неща има на небето. «Изненада» дори е меко казано.“

— И израелците имат такава система.

— Израелците!

— Да. Малък Израел. Но те ме тревожат най-малко от всички, които имат системата. Китайците. Само се замисли. Може би французите. Един Господ знае кой още я има.

Пикапът наближи края на къщата.

В страничното стъкло зад Ели зейна малка кръгла дупка и Спенсър усети как куршумът се заби в гърба на седалката му. Скоростта на куршума беше толкова висока, че стъклото леко се огъна, но не се счупи. Слава Богу, Роки енергично започна да лае, вместо да квичи от болка.

— Тъпи копелета — каза Ели и отново натисна „ENTER“.

От тъмното небе се спусна ярък лъч от синьо-бяла светлина, който светкавично превърна в пара ядро с диаметър два метра от двуетажната къща във викториански стил. Останалата част на сградата експлодира. Пламъци озариха нощта. Ако в рухващата къща имаше оцелели, те трябваше да се измъкват бързо, без да се притесняват да взимат оръжията и отново да се прицелват в шевролета.

Ели се поколеба.

— Не мога да рискувам да улучат сателитната чиния зад нас. Стане ли това, здравата ще загазим.

— А руснаците имат ли такова нещо?

— Това и още по-странни неща.

— По-странни неща?

— Затова всички други отчаяно искат да се сдобият със свой вариант на „Годзила“. Жириновски. Чувал ли си за него?

— Руски политик.

Ели отново наведе глава над клавиатурата, написа нови инструкции и каза:

— Жириновски и хората, свързани с него, са старомодни комунисти, които искат да управляват света. Само че този път те наистина са готови да го взривят, ако не постигнат целта си. Няма да има повече достойни поражения. И дори ако някой прояви достатъчно разум и изтреби фракцията на Жириновски, винаги и навсякъде има друг властолюбив фанатик, който се нарича политик.

На четирийсет метра вдясно от тях изскочи форд, който се криеше в горичката, спря напреки на алеята и препречи пътя им.

Спенсър удари спирачки.

Шофьорът на форда остана зад волана, но от задните врати излязоха двама мъже със свръхмощни пушки, заеха позиция за стрелба и насочиха оръжията.

— Залегни! — извика Спенсър и наведе главата на Ели под нивото на стъклото.

— Няма да го направят — недоверчиво каза тя.

— Ще го направят.

— Блокираха ли пътя?

— Двама снайперисти и един форд.

— Не внимаваха ли в час?

— Стой долу, Роки.

Кучето отново се изправи, сложи лапи на предната седалка и развълнувано започна да клати глава.

— Долу, Роки! — извика Спенсър.

Кучето изскимтя, сякаш бяха засегнали чувствата му, но слезе на пода.

— На какво разстояние се намират? — попита Ели.

Спенсър рискува, надигна се за миг и погледна навън. В същия момент един куршум рикошира в рамката на прозореца, без да разбие стъклото.

— На около четирийсет метра.

Тя написа нещо и на екрана, вдясно от алеята за коли, се появи жълта линия. Беше дълга дванайсет метра и се извиваше към форда, но прекъсваше на метър-два от края на алеята.

— Не искам да изгори алеята за коли — каза Ели. — Гумите ще се разтопят, ако се опитаме да минем по нажежената земя.

— Може ли аз да натисна „ENTER“-а?

— Моля, заповядай.

Спенсър натисна клавиша, надигна се и присви очи, когато дъхът на „Годзила“ отново се спусна от небето. Земята се разтресе и от недрата й се надигна апокалиптичен грохот, сякаш планетата се разпадаше. Нощният въздух започна да вибрира оглушително и безпощадният лъч блесна по маршрута, очертан от Ели.

Преди „Годзила“ да превърне земята до половината на онези дванайсет метра в нажежена до бяло магма, двамата снайперисти пуснаха оръжията и се хвърлиха към превозното средство зад тях. Увиснаха на вратите на форда, а шофьорът подкара по замръзналото поле. Колата прегази оградата от бели дъски, прекоси ливадата и мина покрай първата конюшня. Когато лъчът на „Годзила“ угасна малко преди да стигне до алеята за коли и нощта отново стана тъмна и тиха, фордът продължаваше да се движи бързо в мрака, сякаш шофьорът възнамеряваше да кара, докато свърши бензинът.

Спенсър пое по селския път. Спря и погледна наляво и надясно. Нямаше други коли. Той зави надясно, към Денвър.

В продължение на няколко километра никой не каза нищо.

Роки пак се изправи, сложи лапи на предната седалка и се вторачи в пътя. Спенсър го познаваше от две години и знаеше, че кучето не обича да се обръща назад.

Ели притисна ръка до раната си. Спенсър се надяваше, че хората, които тя познаваше в Денвър, ще й окажат медицинска помощ. Лекарствата и медикаментите, поръчани по компютъра от различни фармацевтични компании, бяха останали в рейнджроувъра.

— По-добре да спрем в Копър Маунтин и да намерим друга кола. Хората от агенцията познават този шевролет.

— Добре.

Тя угаси компютъра и го изключи.

Планините бяха тъмни от вечнозелените растения и светлееха там, където имаше сняг.

Луната се намираше зад пикапа, а нощното небе пред тях бе осеяно с ярки звезди.

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Тъмните реки на сърцето (14)

Метаданни

Данни

Тъмните реки на сърцето

Информация

История

Сваляне / Връзки

14.

Дийн Кунц
Тъмните реки на сърцето (14)