В понеделник сутринта платиха гаранцията и Харис Деското тръгна към беемвето на брат си. На два пъти спря, за да вдигне лице към слънцето. Наслаждаваше се на топлината му. Някъде бе чел, че чернокожите може да се разболеят от рак на кожата, ако твърде дълго стоят на слънце. Черната кожа не беше гаранция срещу меланома. Черната кожа, разбира се, не беше гаранция срещу никакви неприятности, напротив, затова меланомата трябваше да изчака реда си на опашката с всичките други ужаси, които можеше да го сполетят. След като прекара петдесет и осем часа в затвора, където беше много по-трудно да се сдобиеш със слънчева светлина, отколкото с хероин, той изпитваше желание да стои на слънце, докато по кожата му излязат мехури, костите му се стопят и целият се превърне в огромна, гигантска, пулсираща меланома. Всичко друго беше по-добро, отколкото тъмния затвор. Харис Деското дишаше дълбоко. Мръсният въздух на Лос Анджелис ухаеше приятно, досущ нектар на екзотичен плод. Мирисът на свободата. Деското искаше да се протяга, да бяга, да скача, да се върти и да крещи, но имаше неща, които един мъж на четирийсет и четири години не можеше да прави, независимо колко главозамаян се чувстваше от свободата.

Дариус включи двигателя. Харис сложи ръка на рамото му.

— Никога няма да забравя какво направи за мен, братко. И още правиш.

— Това е нищо.

— И още как.

— Ти би сторил същото за мен.

— Сигурно. Надявам се.

— Не започвай пак. Престани да скромничиш. От теб съм научил кое е правилно и кое не е. Затова направих онова, което и ти би сторил.

Харис се ухили и леко го ощипа по рамото.

— Обичам те, братко.

— И аз те обичам, братко.

Дариус живееше в Уестуд и в понеделник сутринта, след натоварения час, пътуването от центъра дотам можеше да отнеме трийсет минути. Или два пъти повече. Не се знаеше. Можеше да избират между Уилшър Булевард, през града, или по магистрала Санта Моника. Дариус предпочете Уилшър, защото в някои дни задръстванията по магистралата не секваха.

Известно време Харис се чувстваше добре. Радваше се на свободата си и не мислеше за предстоящия съдебен кошмар. Но щом наближиха Феърфакс Булевард, започна да се чувства зле. Първият симптом беше лек, но обезпокоителен световъртеж и странна убеденост, че градът бавно кръжи около тях. Усещането се появяваше и изчезваше, но всеки път, когато го обземаше, Харис преживяваше пристъп на тахикардия, по-силен от предишния. Когато сърцето му извърши повече удари за половин минута, отколкото сърцето на уплашено колибри, той бе завладян от странното безпокойство, че не поема достатъчно кислород. Опита се да диша дълбоко, но установи, че изобщо не може да си поеме въздух.

Отначало помисли, че в колата е задушно. И топло. Не искаше да показва тревогата си пред Дариус, който говореше по телефона, грижейки се за бизнеса си, затова насочи към лицето си потока от хладен въздух. Климатичната инсталация обаче не помогна. Въздухът сякаш имаше плътност, досущ тежките изпарения на нещо без мирис, но токсично.

Потискащо ярката светлина го принуди да присвие очи срещу слънцето, на което доскоро се радваше. Имаше чувството, че над него тегне смазваща тежест. Изведнъж му стана толкова лошо, че извика на брат си да спре. Пресичаха Робъртсън Булевард. Дариус даде мигач, излезе от потока на движението и спря в зона, забранена за паркиране.

Харис отвори вратата, наведе се и повърна. Не бе изял закуската, която му предложиха в затвора, затова тялото му се разтърси от сухи вълни на гадене, които обаче не бяха по-малко обезпокоителни и изтощителни.

Пристъпът премина. Харис се отпусна на седалката, дръпна вратата и затвори очи. Целият трепереше.

— Добре ли си? — разтревожено попита Дариус. — Харис? Какво има, Харис?

Харис разбра, че е поразен от клаустрофобия, но в много по-тежка форма от атаките на паника, когато беше зад решетките.

— Харис? Кажи нещо.

— В затвор съм, братко.

— Забрави ли, че сме заедно. А заедно сме по-силни от всички. Винаги е било така и винаги ще бъде.

— В затвор съм — повтори Харис.

— Виж какво, онези обвинения са пълна тъпотия. Безсмислени. Всичко беше инсценировка. Обвиненията няма да издържат. Защитата ти е бетонна. Няма да прекараш нито ден повече в затвора.

Харис отвори очи. Слънчевата светлина вече не беше болезнено ярка. Всъщност февруарският ден бе помръкнал като настроението му.

— Не съм откраднал цент през живота си. Не съм укривал данъци. Не съм мамил съпругата си. Изплащах всеки заем, който вземех. Откакто станах ченге, работя извънредно. Бях честен и да ти кажа, братко, не винаги беше лесно. Понякога се уморявах. Писваше ми и се изкушавах да тръгна по лекия път. Държал съм в ръцете си пари за подкуп и усещането беше приятно, но не можех да ги сложа в джоба си. Едва не го сторих. О, да, нямаш представа колко близо бях. А имаше и жени… Предлагаха ми се и аз щях да забравя Джесика, ако бях с тях. Може би щях да й изневеря, ако не ми беше толкова трудно да го направя. Знам, че дълбоко в себе си съм склонен да го сторя…

— Харис…

— Казвам ти, в мен се таи зло, като във всеки друг. Някои желания ме плашат. Макар да не им се предавам, фактът, че ги изпитвам, понякога ме плаши до смърт. Не съм светец, както ти се шегуваш. Но винаги съм вървял по тънката проклета линия — права, тясна и остра като бръснач. Прерязва те, когато достатъчно дълго вървиш по нея. Винаги кървиш от тази линия и понякога се питаш защо не отстъпиш встрани и не тръгнеш по хладната трева. Но ти винаги си искал да бъдеш човек, с когото майка ни да се гордее. И аз исках да блесна в очите й, братко. И в очите на съпругата и децата ми. Обичам всички ви толкова много, че не исках да знаете за злото в мен.

— Злото е във всеки от нас, Харис. Във всеки. Защо говориш така за себе си?

— Щом съм вървял по онази линия, колкото и да е трудно, и пак ми се случи такова нещо, тогава това може да се случи с всеки.

Дариус го погледна изпитателно и озадачено. Явно се опитваше да разбере терзанията му, но не успяваше напълно.

— Братко, сигурен съм, че ще смъкнеш обвиненията от мен. Повече няма да лежа в затвора. Но ти ми обясни законите за конфискацията на имуществото и свърши адски добра работа. Всичко ми се изясни. Те трябва да докажат, че съм търговец на наркотици, за да ме върнат в затвора, но няма да могат да го направят, защото всичко е скалъпено. Обаче излиза, че не им е необходимо да доказват нищо, за да задържат къщата и банковите ми сметки. Само трябва да изтъкнат „основателна причина“, че може би къщата е била средище на незаконна дейност. И те ще кажат, че подставените наркотици са основателна причина, дори и дрогата да не доказва нищо.

— В Конгреса обсъждат поправки…

— Твърде бавно.

— Е, не се знае. Ако приемат някакви поправки, може би конфискацията ще се свърже с присъдата.

— Гарантираш ли, че ще си върна къщата?

— Досието ти е чисто. Дълго си служил в полицията…

— Дариус, според настоящия закон, гарантираш ли, че ще си върна къщата? — прекъсна го Харис.

Дариус дълго го гледа, без да каже нищо. Очите му се замъглиха от сълзи и той извърна глава. Дариус беше адвокат и работата му бе да получи правосъдие за брат си. Но го осени прозрението, че е безсилен да осигури дори минимална справедливост.

— Щом се случи с мен, това може да се случи с всеки — повтори Харис. — Следващия път ще бъдеш ти. Някой ден може да са децата ми. Дариус, може и да си върна нещо от онези копелета, да речем, осемдесет процента от всеки долар, след като се приспаднат разходите. И може би отново ще започна нормален живот. Но как да знам, че това няма да се случи отново?

Преглъщайки сълзите си, Дариус го погледна. Беше потресен.

— Не, това е невъзможно. Възмутително, скандално…

— Защо да не се случи отново? — настоя Харис. — Щом се е случило веднъж, защо не и втори път?

Дариус не знаеше какво да отговори.

— Щом къщата и банковите ми сметки всъщност не са мои и щом те могат да вземат всичко, което искат, без да доказват нищо, какво може да им попречи да дойдат пак? Не разбираш ли, братко? Аз съм в затвор. Може никога вече да не попадна зад решетките, но съм в друг вид затвор и никога няма да бъда свободен. Затворът на очакването. Затворът на страха. Затворът на съмнението и недоверието.

Дариус сложи ръка на челото си, натисна и дръпна веждата си, сякаш искаше да изтръгне от ума си прозрението, което Харис му бе внушил.

Мигачът на колата проблясваше ритмично в унисон с тихия, но пронизителен сигнален звук, досущ предупреждение за кризата в живота на Харис Деското.

— Преди малко осъзнах, че както аз, така и всеки друг е затворник на тези правила. Обзе ме толкова силна клаустрофобия, че ми се догади.

Дариус махна ръката си от челото. Изглеждаше объркан.

— Не знам какво да кажа.

— Мисля, че никой не може да каже нищо.

Известно време двамата седяха в колата и мълчаха. Движението по Уилшър Булевард минаваше покрай тях. Градът беше ярко осветен и оживен. Истинската тъма на съвременния живот не можеше да се види в сенките на палмите и входовете на магазините.

— Да се прибираме вкъщи — рече Харис.

По целия път до Уестуд никой не пророни дума. Дариус имаше хубава къща, построена в колониален стил, с портал с колони. В просторния двор растяха огромни стари фикуси.

Това беше голямо постижение за хора като Дариус и Бони, като се имаше предвид от колко ниско бяха започнали възхода си. От двамата братя Деското, Дариус се радваше на по-голям финансов успех.

Когато беемвето пое по алеята с плочки, Харис бе обзет от угризения, че неприятностите му ще помрачат гордостта и заслужената радост, която Дариус и Бони изпитваха към къщата и към всички други техни постижения. Но можеха ли гордостта и радостта им да се запазят непокътнати след прозрението, че положението им се поддържа само благодарение на мълчаливото съгласие на безумци, които могат да конфискуват всичко или да изпратят свои главорези, за да го съсипят? Тази хубава къща беше само подпалки, очакващи огън и отсега нататък, винаги когато погледнеха жилището си, Дариус и Бони щяха да бъдат обезпокоявани от неосезаемия мирис на пушек и на горчивия привкус на изгорели мечти.

Джесика ги посрещна на вратата, прегърна силно Харис и се разрида на рамото му. Той я притисна в обятията си. Тя, децата, брат му и снаха му сега бяха всичко, което имаше. Харис не само не притежаваше нищо, но и бе загубил вярата си в системата на законността и правосъдието, която го бе вдъхновявала и крепила през целия му живот на зрял човек. Отсега нататък нямаше да вярва на нищо друго, освен на себе си и на неколцината най-близки хора. Безопасността, ако изобщо съществуваше такова нещо, не можеше да се купи с пари, а беше дар, който само семейството и приятелите можеха да ти дадат.

Бони бе завела Ондин и Уила в търговския център, за да им купи нови дрехи.

— И аз трябваше да отида, но не можах — каза Джесика, бършейки сълзите от очите си. Изглеждаше необичайно уязвима. — Още… треперя от всичко това. Харис, когато дойдоха в събота със… заповедта за конфискация и ни изгониха, те ни разрешиха да вземем само по един куфар с дрехи и лични вещи. Никакви бижута… Нищо друго.

— Това е скандално нарушение на законните процедури — гневно и отчаяно каза Дариус.

— Стояха до нас и ни гледаха, докато си събираме багажа. Онези мъже… Стояха там, докато момичетата отваряха чекмеджетата, за да извадят бельото си… — продължи Джесика. Споменът превърна гласа й в яростно ръмжене и прогони представата за емоционална уязвимост. Това не беше характерно за нея и Харис се изуми. — Беше отвратително! Онези негодници бяха толкова арогантни. Само чаках някой от тях да ме докосне, за да ме накара да побързам. Щях да го ритна в топките толкова силно, че до края на живота си щеше да ходи с рокли и обувки с високи токчета.

Харис се изненада, когато се чу да се смее. Дариус също се засмя.

— Щях да го направя — увери ги Джесика.

— Знам — рече Харис.

— Не виждам какво смешно има.

— И аз, мила, но е смешно.

— Може би трябва да имаш топки, за да схванеш хумора — каза Дариус.

Това накара Харис отново да се засмее.

Джесика поклати глава, учудена от необяснимото държане на мъжете и отиде в кухнята, където правеше кейк с орехи и ябълки. Те я последваха.

Харис я наблюдаваше как бели ябълките. Ръцете й трепереха.

— Момичетата не трябваше ли да са на училище? Можеха да почакат до събота и неделя, за да си купят дрехи.

Джесика и Дариус се спогледаха и той каза:

— Всички бяхме на мнение, че е по-добре една седмица да не ходят на училище. Докато спрат публикациите в пресата.

Харис не бе мислил по този въпрос — името и снимката му във вестниците, заглавията за ченгето търговец на наркотици и телевизионните водещи, които доволно бръщолевеха за сензационни банкови сметки в предполагаемия му живот на престъпник. Ондин и Уила трябваше да изтърпят унижението, когато и да се върнеха в училище, независимо дали това щеше да стане утре, идната седмица или след месец. „Хей, татко ти ще ми продаде ли трийсетина грама чист хероин?“ „Колко взима баща ти, за да оправи глоба за превишена скорост?“ „Само с дрога ли се занимава твоя старец или може да ми намери и проститутка?“ Мили Боже. Още една рана.

Които и да бяха загадъчните му врагове, извършили всичко това, те несъмнено съзнаваха, че съсипват не само него, но и семейството му. Харис не знаеше нищо повече за тях, освен че не изпитват състрадание и са безмилостни като змии.

Той се обади на шефа си в Паркър Сентър, макар че се страхуваше от разговора. Харис се бе приготвил да използва насъбралите се свободни дни и отпуски, за да не се връща на работа три седмици, надявайки се, че като по чудо през това време конспирацията срещу него ще се осуети. Но, както се опасяваше, те го освобождаваха от длъжност за неопределено време, макар и със заплата. Карл Фолкънбърг изрази загриженост, но беше необичайно сдържан и отговаряше на въпросите на Харис, сякаш четеше от внимателно обмислени, предварително написани реплики. Дори ако обвиненията срещу Харис бъдеха оттеглени или процесът завършеше с присъда за невинност, отделът за вътрешно разследване на полицията в Лос Анджелис щеше да разнищи случая и ако откритията им го дискредитираха, Харис щеше да бъде уволнен, независимо от резултата във федералния съд. Ето защо, Карл Фолкънбърг поддържаше безопасна професионална дистанция.

Харис затвори, седна до масата и тихо предаде съдържанието на разговора на Джесика и Дариус. Съзнаваше изнервящата глухота в гласа си, но не можеше да се отърве от нея.

— Поне ще получаваш заплата — каза Джесика.

— Трябва да ми плащат, за да нямат неприятности с профсъюза — обясни Харис. — Това не е подарък.

Дариус направи кафе и докато Джесика продължаваше да приготвя кейка, двамата с Харис останаха в кухнята, за да могат тримата да обсъдят юридическите възможности и стратегии. Макар че положението беше сериозно, всички се почувстваха добре, разговаряйки за ответните удари.

Но атаката продължи.

Не бе изминал и половин час, откакто Карл Фолкънбърг уведоми Харис, че отделът за вътрешно разследване е представил законна заповед да наложат запор върху заплатата му, защото имало опасност от „евентуални неплатени данъци от печалби, придобити от търговия с наркотици“. Седмичната му надница щеше да бъде депозирана, докато въпросът дали е виновен или не бъде решен в съда.

Харис отново седна до масата в кухнята и разказа на брат си и на Джесика последната новина. Гласът му беше монотонен и безизразен като на робот.

Дариус се ядоса и скочи от стола.

— По дяволите, това не е редно! Да бъда проклет, ако е така! Още никой не е доказал нищо! Ще оспорим запора върху заплатата ти. Ще започнем веднага. Може да отнеме няколко дни, но се кълна, че ще накараме копелетата да се задавят с онзи къс хартия.

Той бързо излезе от кухнята и явно отиде в кабинета си, за да говори по телефона там.

Харис и Джесика дълго се гледаха. Никой не каза нищо. Бяха женени толкова отдавна, че понякога не беше необходимо да говорят, за да се разбират.

Тя отново насочи вниманието си към тестото в купата. Откакто Харис се бе върнал, ръцете й видимо трепереха. Но сега бяха спокойни. Той имаше ужасното чувство, че успокоението е в резултат на примирение с безспорното превъзходство на неизвестните сили, съюзили се срещу тях.

Харис погледна през прозореца до масата. През клоните на фикусите струеше слънчева светлина. Игликите бяха разцъфнали. Задният двор беше голям и имаше басейн. За всеки мечтател, живеещ в нищета, дворът бе идеален символ на успех. Силно мотивираща представа. Но Харис Деското знаеше какво представлява дворът — само килия в затвора.

„Джетрейнджър“-ът летеше на север. Ели седеше на една от двете седалки на последната редица в пътническия салон и работеше с преносимия компютър, който бе намерила там.

Тя още се чудеше на късмета си. Беше видяла компютъра, докато претърсваше салона, за да се увери, че там не се крият хора на агенцията. Ели веднага разбра, че техническото обезпечаване е предназначено за агенцията, защото бе надничала над рамото на Дани, докато разработваше програмни продукти за тях. Тя установи, че компютърът е включен, но беше твърде заета, за да го разгледа по-отблизо. Стори го, едва след като излетяха и извади от строя втория хеликоптер. И щом се отправиха на север, към Солт Лейк Сити, Ели се върна при компютъра и се изуми, като видя, че образът на екрана е сателитна картина на търговския център, откъдето току-що бяха избягали. Ако агенцията временно бе присвоила „Земен страж 3“ от Агенцията за опазване на околната среда, за да търсят нея и Спенсър, те биха могли да го направят само чрез всемогъщия си компютър в централата си във Вирджиния. „Мама“. Само „Мама“ имаше такава мощност. А компютърът, изоставен в хеликоптера, беше свързан със самата мегакучка.

Ако преносимият компютър беше изключен, Ели нямаше да може да се свърже с „Мама“, защото за достъпа се изискваше отпечатък от палец. Дани не бе проектирал този програмен продукт, бе гледал демонстрация и й бе разказал подробности. Беше развълнуван като дете, видяло най-хубавите играчки на света. Но отпечатъкът на Ели не беше съхранен в базата данни, затова компютърът би бил безполезен.

Спенсър се появи на пътеката между седалките. Роки припкаше до него. Ели се изненада.

— Не трябва ли да държиш на прицел екипажа?

— Взех им слушалките, затова не могат да използват радиопредавателя. Нямат оръжия, но дори да имаха, едва ли щяха да ги използват. Те са летци, а не главорези убийци. Но мислят, че ние сме смахнати главорези убийци и се държат с уважение.

— Да, но освен това знаят, че са ни необходими, за да карат хеликоптера.

Ели отново се залови за работа с компютъра. Спенсър взе клетъчния телефон, който някой бе забравил на последната седалка и седна от другата страна на пътеката.

— Те мислят, че аз мога да управлявам хеликоптера, ако нещо се случи с тях — добави той.

— Наистина ли можеш? — без да откъсва очи от монитора, попита Ели.

— Не. Когато бях рейнджър, научих много неща за хеликоптерите, но предимно как да ги изваждам от строя и да ги взривявам. Познавам контролните уреди и знам имената им. Затова бях много убедителен. Вероятно мислят, че не съм ги убил само защото не искам да изхвърлям труповете им навън и да седя в кръвта им.

— Ами, ако се заключат вътре?

— Счупих ключалката и те нямат с какво да залостят вратата.

— Много те бива.

— Ами. Какъв е онзи компютър?

Ели му разказа за късмета си.

— Всичко върви по мед и масло — иронично подхвърли Спенсър. — И какво правиш сега?

— Чрез „Мама“ се свързах със „Земен страж“, сателитът на Агенцията за опазване на околната среда, който използват, за да ни следят. Проникнах в сърцевината на оперативната програма. Чак до ниво управление на програмата.

Той подсвирна одобрително.

— Виж, дори Роки е изумен.

Тя погледна и видя, че кучето се хили и енергично размахва опашка.

— Смяташ да съсипеш сателит за сто милиона долара и да го превърнеш в космически боклук? — попита Спенсър.

— Само за известно време. Ще преустановя функциите му за шест часа. А дотогава те няма да имат представа къде да ни търсят.

— Я го прецакай завинаги.

— Когато агенцията не го използва за такива глупости, сателитът може да върши полезна работа.

— В края на краищата се оказва, че имаш гражданско съзнание.

— Ами, навремето бях скаут. Това прониква в кръвта ти. Като болест.

— Тогава вероятно довечера няма да дойдеш с мен да драскаме по стените на подлезите.

— Готово! — каза Ели и натисна „ENTER“, сетне прочете информацията, която се появи на екрана, и се усмихна. — „Земен страж“ току-що задряма за шест часа. Изпуснаха ни. Следят ни само на радара. Сигурен ли си, че продължаваме да се движим на север и сме достатъчно високо, за да ни засича радарът, както поисках?

— Момчетата отпред обещаха.

— Чудесно.

— С какво си се занимавала, преди да ти се случи всичко това?

— Бях програмист на компютърни продукти на свободна практика, специалист по видеоигри.

— Измисляла си видеоигри?

— Да.

— И още как.

— Говоря сериозно.

— Не ме разбра. Исках да кажа, че това е очевидно. А сега си в реална видеоигра.

— Така, както е тръгнал светът, накрая всички ще живеем в една голяма видеоигра и мога да ти кажа, че никак няма да е забавна.

— А сега, след като съсипа сателит за сто милиона долара, какво ще правиш по-нататък?

Докато разговаряха, вниманието на Ели бе приковано в екрана. Тя бе излязла от системата на „Земен страж“ и се бе върнала в „Мама“. Извика менютата едно по едно и набързо ги прочете.

— Търся каква най-голяма пакост да сторя.

— Може ли първо да направиш нещо за мен?

— Какво?

Спенсър й каза за капана, който бе заложил в случай, че някой се опита да влезе в бунгалото му в Малибу, докато го няма.

Сега беше неин ред да подсвирне одобрително.

— Господи, иска ми се да бях видяла лицата им, когато са разбрали какво става. А дигиталните снимки?

— От Малибу кадрите бяха предадени на централния компютър на телефонната компания „Пасифик Бел“, предшествани от код, активиращ програма, която преди това бях измислил и тайно скрил там. С помощта на тази програма снимките бяха получени и препратени на централния компютър на „Илинойс Бел“, където бях скрил друга програма, активираща се в реакция на специален код за достъп.

— И мислиш, че агенцията не ги е проследила чак дотам?

— Е, до „Пасифик Бел“ със сигурност. Но след като ги е изпратила в Чикаго, програмата ми е изтрила обаждането. А после се е самоунищожила.

— Понякога самоунищожилата се програма може да бъде възстановена и проучена. Ако са го сторили, те са видели указанията за изтриване на обаждането до телефонната компания „Илинойс Бел“.

— Не и в този случай. Гарантирам, че програмата ми не може да бъде възстановена. Когато се е самоунищожила, тя е взела със себе си и голяма част от „Пасифик Бел“.

Ели прекъсна настойчивото претърсване на програмите на „Мама“ и погледна Спенсър.

— Колко голяма?

— Около трийсет хиляди човека сигурно са останали без телефонни услуги за два-три часа, докато включат резервните системи.

— Не си бил скаут.

— Ами, нямах тази възможност.

— Но си научил много неща в отдел „Компютърни престъпления“.

— Бях прилежен ученик — призна той.

— Със сигурност повече, отколкото си научил за хеликоптерите. Мислиш ли, че снимките още чакат в компютър на „Чикаго Бел“?

— Ще извършим съответната процедура и ще разберем. Може да е от полза, ако видим лицата на онези главорези, нали?

— Да. Кажи ми какво да направя.

След три минути на монитора се появи първата снимка. Спенсър се наведе над пътеката между седалките, а Ели обърна компютъра така, че и двамата да виждат екрана.

— Това е холът ми — каза той.

— Обзавеждането много не те интересува.

— Любимият ми стил е Ранен подреден.

— По-скоро прилича на Късен манастирски.

В стаята бързо се движеха двама мъже в бойно снаряжение.

— Натисни интервала — каза Спенсър.

Ели изпълни указанията му и на екрана се появи следващата снимка. За по-малко от минута видяха първите десет снимки. Няколко показваха ясен образ на едно-две лица, но от друга страна, беше трудно да добиеш представа как изглежда някой, когато е с шлем.

— Прегледай ги набързо, докато намериш нещо ново — рече Спенсър.

Ели започна бързо да натиска интервала, докато стигна до трийсет и първата снимка, на която се появи друг мъж — в цивилно облекло.

— Копеле — каза Спенсър.

— Да — съгласи се Ели.

— Да видим трийсет и втората.

— Добре.

Последва серия от снимки на същия мъж. Разхождаше се в хола на бунгалото в Малибу. Той беше последният от петимата, които преди малко Ели и Спенсър бяха видели да слизат от хеликоптера.

— Най-странното е, че сигурно гледаме снимката му на неговия компютър — рече Ели.

— И вероятно седиш на мястото му.

— В неговия хеликоптер.

— Господи, сигурно е бесен.

Двамата набързо прегледаха останалите снимки. Добродушният на вид мъж с възпълно лице беше на всяка от тях, докато накрая наплюнчи къс хартия и го залепи на обектива на камерата.

— Няма да забравя как изглежда — каза Спенсър, — но ми се иска да имахме принтер.

— Тук има вграден принтер — рече Ели и посочи прореза отстрани на дипломатическото куфарче. — Мисля, че има около петдесет листа.

— Трябва ни само един.

— Два. Едно копие и за мен.

Те избраха най-ясната снимка на техния добродушен на вид враг и Ели направи две разпечатки.

— Не си го виждала преди, така ли?

— Не.

— Ами, подозирам, че отново ще се срещнем.

Ели излезе от компютъра на телефонната компания „Илинойс Бел“ и се върна в безкрайните поредици от менюта на „Мама“. Дълбочината и широтата на способностите на мегакучката наистина внушаваха, че е всесилна и всезнаеща.

— Мислиш ли, че ще можеш да й причиниш фатален сърдечен удар?

Ели поклати глава.

— Не. Има твърде много защитни програми.

— А поне да й разкървавиш носа?

— Е, да.

Тя съзнаваше, че той я наблюдава, докато работи.

— Разбила ли си много? — попита Спенсър.

— Носове ли? Аз?

— Сърца.

Ели с изумление установи, че се изчервява.

— Не съм такъв човек.

— Би могла да го правиш. При това с лекота.

Тя не каза нищо.

— Кучето слуша — напомни й Спенсър.

— Какво?

— Трябва да казваш само истината.

— Не съм момиче от корицата на списание.

— Харесва ми как изглеждаш.

— Бих желала да имам по-хубав нос.

— Ще ти купя друг, ако искаш.

— Ще помисля по въпроса.

— Но ще бъде само различен, не по-хубав.

— Ти си странен човек.

— Освен това не говорех само за външността.

Ели не отговори и продължи да претърсва „Мама“.

— Дори да бях сляп и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.

Когато най-сетне беше в състояние да си поеме дъх, Ели каза:

— Веднага щом се откажат от „Земен страж“, те ще се опитат да придобият контрол върху друг сателит и отново ще ни намерят. Затова е време да се спуснем под обхвата на радара и да сменим курса. Кажи това на пилотите.

След колебание, което може би изразяваше разочарование, че тя не е реагирала на разкритите му чувства така, както искаше, Спенсър попита:

— Къде отиваме?

— Колкото е възможно по-близо до границата с Колорадо.

— Ще проверя колко гориво имаме. Но защо Колорадо?

— Защото Денвър е най-близкият голям град. А стигнем ли до голям град, ще установя контакт с хора, които могат да ни помогнат.

— Нуждаем ли се от помощ?

— Не внимаваш ли какво става?

— Имам неприятни спомени от Колорадо — неловко смотолеви Спенсър.

— Знам.

— Много неприятни.

— Има ли значение?

— Може би. Предполагам, че не би трябвало да има значение, но мястото…

Тя го погледна в очите.

— В момента сме под голямо напрежение. Трябват ни хора, които ще ни скрият, докато нещата утихнат.

— Познаваш ли такива хора?

— Доскоро не познавах. Винаги съм била сама. Но напоследък… нещата се промениха.

— Кои са те?

— Добри хора. Това е всичко, което трябва да знаеш засега.

— Тогава да отидем в Денвър.

Мормоните бяха навсякъде. Напаст от мормони. Мормони в безупречно изгладени униформи, гладко избръснати, с ясен поглед, твърде вежливи за ченгета, всъщност толкова учтиви, че Рой Майро се зачуди дали всичко това не е преструвка. Мормони вляво от него, мормони вдясно. И от местните, и от областните власти. Всичките — твърде изпълнителни и праволинейни, за да зарежат разследването си или да оставят цялата тази бъркотия да бъде потулена с едно намигване и потупване по гърба. Онова, което най-много го тревожеше в тези мормони, беше, че те му отнемаха обичайното предимство, защото в тяхната компания любезното му държане не беше нищо необикновено. Неговата учтивост бледнееше в сравнение с тяхната. Дружелюбната му усмивка беше само една от водопада от усмивки, пълни със зъби, забележително по-бели от неговите. Ченгетата мормони се тълпяха в търговския център и в супермаркета и задаваха учтивите си въпроси, въоръжени с малки тефтерчета, химикалки „Бик“ и прями мормонски погледи и Рой не можеше да бъде сигурен дали вярват на съчинената му история или са убедени от безупречните му фалшиви документи.

Колкото и усилия да полагаше, той не можеше да измисли начин да бъбри приятелски с ченгетата мормони. Рой се запита дали щяха да реагират уместно и да се разприказват пред него, ако им каже колко много харесва религията и хора им. Всъщност той нито харесваше, нито мразеше хора им. Те знаеха, че Рой ги лъже само за подгрявка — също като Озмънд Брадърс, най-известното мормонско семейство в шоубизнеса. Всъщност той нито харесваше, нито мразеше пеенето и танците им. Те безспорно бяха талантливи, но просто не бяха по вкуса му. Виж, Мари Озмънд имаше съвършени крака. Рой би ги целувал и милвал часове наред. Би сложил пред тях букет червени рози. Но той беше сигурен, че тези мормони не бяха от ченгетата, които ентусиазирано биха се увлекли в разговор за подобни неща.

Рой беше убеден, че не всички ченгета са мормони. Равните възможности осигуряваха полицаи от всички вероизповедания. Ако можеше да намери онези, които не бяха мормони, той може би щеше да съумее да определи степента на разбирателство, която бе необходима, за да смаже по някакъв начин колелата на разследването им и да се махне оттам. Но онези, които не бяха мормони, не се различаваха от мормоните, защото бяха усвоили техните правила, маниери и държане. И другите бяха учтиви, с безупречно изгладени дрехи, гладко избръснати, сериозни и с вбесяващо добре измити зъби, без издайнически никотинови петна. Имаше чернокож полицай на име Харгрейв и Рой беше сигурен, че най-сетне е намерил поне едно разумно ченге. Но Харгрейв се оказа може би най-големият мормон от всички. Портфейлът му беше пълен със снимки на съпругата и деветте му деца, сред които двама сина, изпълняващи религиозни мисии в бедняшките краища на Бразилия и островите Тонга.

Накрая положението уплаши и отчая Рой.

Преди да започнат да пристигат патрулните коли — всички излъскани и в отлично състояние — той бе използвал безопасния телефон в повредения хеликоптер и бе наредил да му изпратят от Лас Вегас още два изработени по поръчка „Джетрейнджър“-а, но агенцията имаше само един там.

— Господи — каза Кен Хикман, — сменяш хеликоптерите като носни кърпи.

Рой възнамеряваше да продължи преследването на жената и Грант само с двама от дванайсетте мъже, а това беше максималният брой, който можеше да побере новият хеликоптер.

Макар че изваденият от строя „Джетрейнджър“ нямаше да бъде поправен и в състояние да излети най-малко трийсет и шест часа, новият хеликоптер вече беше потеглил от Лас Вегас и пътуваше към Сийдър Сити. „Земен страж“ отново бе настроен да следи откраднатия хеликоптер. Несъмнено бяха срещнали спънка, но положението не можеше да се определи като катастрофа. Бяха претърпели едно, дори повече поражения, но това не означаваше, че ще изгубят войната.

Рой не можа да се успокои от вдишването на изпаренията с цвят на праскова на спокойствието и издишването на жлъчнозелената мъгла на гнева и отчаянието. Не намери утеха и в нито един от другите методи на медитация, които от години му се отразяваха добре. Пагубният му гняв беше възпиран само от едно — мисълта за Ив Жаме в цялото й великолепно шейсетпроцентово съвършенство. Гола. Намазана с благоуханни масла. Гърчеща се. С прекрасни руси коси, разпилени върху черната гумена постелка.

Новият хеликоптер щеше да пристигне в Сийдър Сити на обяд, но Рой бе убеден, че дотогава ще съумее да се оправи с мормоните. Разхождаше се сред тях, под изпитателните им погледи, отново и отново отговаряше на въпросите им, преглеждаше съдържанието на роувъра, слагаше етикети на всичко, което можеше да се конфискува, и през цялото време си представяше как Ив се самозадоволява със съвършените си ръце и с разнообразните играчки, направени от сексуално обсебени изобретатели, чийто творчески гений надминаваше въображението на Томас Едисън и на Алберт Айнщайн, взети заедно.

Докато стоеше до касите в супермаркета и разглеждаше компютъра и кутията с двайсетте дискети, които бе взел от роувъра, Рой се сети за „Мама“. В един отчаян миг на отрицание той се опита да се самозаблуди, че преди да слезе от хеликоптера, е изключил компютъра в дипломатическото куфарче. Не. Беше го оставил включен, когато забърза към пилотската кабина.

— Мамка му! — възкликна Рой и всички ченгета мормони изтръпнаха като един.

Той хукна към задната част на супермаркета. Мина покрай складовете, разбута агентите от щурмовия екип и полицаите и се приближи до повредения хеликоптер, където можеше да използва безопасния телефон с кодиращо устройство.

Рой се обади в Лас Вегас и се свърза с Кен Хикман в центъра за сателитно наблюдение.

— Имаме неприятности…

Рой се опита да обясни, но Хикман заговори заедно с него с помпозната сериозност на телевизионен водещ.

— И тук имаме неприятности. Компютърът на борда на „Земен страж“ е повреден. Необяснимо как е прекъснал предаването. Работим по въпроса, но…

Рой го прекъсна, защото знаеше, че жената бе използвала преносимия му компютър, за да извади от строя „Земен страж“.

— Слушай, Кен, преносимият ми компютър беше в откраднатия хеликоптер и беше свързан с „Мама“.

— Мамка му! — възкликна Кен Хикман, но в центъра за сателитно наблюдение нямаше ченгета мормони, които да изтръпнат.

— Свържи се с „Мама“, подай й команда да прекъсне връзката с компютъра ми и да го блокира, за да не може да получава достъп до нея. Никога.

Хеликоптерът се носеше на изток над Юта. Летеше на трийсет метра над земята, там, където това беше възможно, за да избегне радарите.

Роки остана при Ели, а Спенсър отново отиде при екипажа. Тя беше толкова съсредоточена върху задачата да научи колкото може повече за възможностите на „Мама“, че нямаше време да погали кучето, нито дори да му каже нещо. Невъзнаградената му компания беше трогателен признак, че Роки й вярва и я харесва.

Но Ели със същия успех можеше да строши компютъра и да прекара времето си, чешейки кучето зад ушите, защото преди да свърши някаква работа, информацията на монитора изчезна и екранът стана син. Появи се въпрос, написан с червени букви:

КОЙ ХОДИ ТАМ?

Това обаче не я изненада. Ели очакваше връзката да прекъсне, дълго преди да успее да нанесе някаква повреда на „Мама“. Системата имаше сложна защита срещу проникване на хакери и вируси. Намирането на път в дълбоко скритото ниво за управление на програмата, където можеше да се нанесат най-тежки поражения, изискваше не часове на усърдно проучване, а цели дни. Ели имаше късмет, че разполагаше с достатъчно време, за да извади от строя „Земен страж“, защото никога не би постигнала пълен контрол над сателита без съдействието на „Мама“. Опитът не само да използва „Мама“, но и да й „разкървави носа“, беше прекалено посегателство. Но колкото и обречени да бяха усилията й, Ели бе длъжна да опита.

Тя не отговори на въпроса, изписан с червени букви и екранът угасна, после стана сив. Ели разбра, че няма смисъл отново да се опитва да получи достъп до „Мама“.

Тя изключи компютъра, сложи го на седалката от другата страна пътеката и протегна ръка към кучето. Роки се облегна на ръката й и размаха опашка. Докато се навеждаше да го погали, Ели забеляза кафяв плик под седалката.

Тя милва и чеса кучето една-две минути, сетне взе плика. Вътре имаше четири снимки.

Ели позна Спенсър, макар да бе загубил нещо повече от младостта си от дните, когато бяха правени снимките. Нещо повече от невинността. Нещо повече от кипящата енергия, която се виждаше в усмивката и позата му като дете. Животът му бе отнел и детинската способност да се учудва и загубата не беше по-малко очевидна, макар да бе неизразима.

Ели се вторачи в лицето на жената, която беше със Спенсър на две от снимките. Беше убедена, че тя е майка му. Ако външността не лъжеше, а Ели усети, че не е така, майката на Спенсър беше добра, мила, учтива и притежаваше младежко чувство за хумор.

На третата снимка жената беше по-млада, отколкото на двете със Спенсър, вероятно на двайсетина години, и стоеше сама пред дърво, отрупано с бели цветове. Изглеждаше лъчезарна и невинна — не наивна, а непокварена, чужда на всякакъв цинизъм. Може би разбираше твърде много неща само от една снимка, но Ели усети уязвимостта й толкова осезателно, че в очите й бликнаха сълзи.

Тя присви очи, прехапа устни, твърдо решена да не плаче и най-сетне бе принудена да избърше очи с опакото на ръката си. Не беше развълнувана единствено от загубата на Спенсър. Гледайки жената в лятната рокля, Ели се замисли за своята майка, която й бе отнета по толкова брутален начин.

Ели стоеше на брега на топло море от спомени, но не можеше да се отпусне в утешителните му обятия. Всяка вълна на спомен, колкото и невинен да беше, се разбиваше на един и същ тъмен бряг. Помнеше лицето на майка си само каквото беше в смъртта — окървавено, обезобразено от куршумите, с вторачен поглед, изпълнен с такъв ужас, че сякаш миг преди да умре, тя бе съзряла нещо отвъд този свят, което обаче се бе оказало огромно студено пространство.

Ели потрепери, отмести очи от снимката и погледна през прозореца. Синьото небе беше неприветливо като леденостудено море. Нисколетящият хеликоптер минаваше над нелепа мъглявина от скали, растителност и човешки усилия.

Когато се убеди, че владее чувствата си, Ели отново погледна жената в лятната рокля и сетне — последната от четирите снимки. Спенсър приличаше много повече на мъжа в сенките, отколкото на майка си. Ели разбра, че това трябва да е баща му, макар че не познаваше прословутия художник.

Приликата обаче се ограничаваше до черната коса, черните очи, формата на брадичката и някои други черти. В лицето на Спенсър нямаше и следа от арогантността и потенциала към жестокост, които придаваха на лицето на баща му студен и неприветлив вид.

А може би Ели виждаше тези неща в Стивън Акблом само защото знаеше, че гледа чудовище. Ако случайно бе попаднала на снимката, без да има причина да подозира кой е мъжът или го бе срещнала някъде, тя вероятно нямаше да забележи нищо зловещо в него.

Ели мигновено съжали, че й бе хрумнала такава мисъл, защото я насърчи да се запита дали добрият човек, когото вижда в Спенсър, не е илюзия или, в най-добрия случай, само част от истината. Тя с изненада установи, че не иска да се съмнява в Спенсър Грант. Напротив, изгаряше от желание да му вярва — така, както отдавна не бе вярвала в нещо или в някого.

„Дори да бях сляп и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.“

Тези думи бяха произнесени толкова искрено и бяха толкова чистосърдечно разкритие на чувствата и уязвимостта му, че Ели за миг бе останала безмълвна. Но въпреки това тя не бе събрала смелост да му даде основание да мисли, че може да отвърне на чувствата му.

Дани бе починал едва преди четиринайсет месеца и според нея този период беше твърде кратък за траур. Да докосне друг мъж толкова скоро и да обича, беше предателство към единствения мъж, когото бе обичала и още щеше да обича, ако беше жив.

От друга страна, четиринайсет месеца на самота беше цяла вечност.

За да бъде откровена със себе си, Ели трябваше да признае, че сдържаността й се дължи повече на загриженост дали четиринайсетмесечният период на траур е благоприличен или не. Колкото и добър и любящ да беше, Дани никога нямаше да може да разкрие чувствата си така пряко и искрено, както на няколко пъти бе сторил Спенсър, откакто го бе намерила в пустинята. Дани не беше лишен от романтичност, но не изразяваше чувствата си така директно, а по-скоро с подходящи подаръци и добро отношение, отколкото с думи, сякаш ако кажеше „обичам те“, щеше да хвърли проклятие над взаимоотношенията им. Ели не беше свикнала с грубоватата романтичност на човек като Спенсър, когато говореше откровено, и не беше сигурна какво да мисли.

Не, това беше лъжа. Тя харесваше тези неща. Дори повече. Ели се изненада, че в закоравялото й сърце има място за нежност, което не само бе приело недвусмисленото признание в любов на Спенсър, но и жадуваше за още. Копнежът й приличаше на силната жажда на пътник в пустиня и Ели осъзна, че през целия си живот е изпитвала потребност да задоволи този блян.

Тя се сдържаше да отвърне на чувствата на Спенсър не само защото твърде кратко бе скърбила за Дани, а защото усещаше, че първата любов в живота й може да не се окаже най-голямата. Да намери сили да обича отново, й се струваше предателство към Дани. Но беше много по-лошо и по-жестоко да обича друг повече, отколкото бе обичала убития си съпруг.

Вероятно това никога нямаше да стане. Ако разкриеше душата си пред този все още загадъчен мъж, вероятно накрая щеше да установи, че мястото, което той заема в сърцето й, никога няма да бъде толкова голямо и топло, колкото мястото, където Дани живееше и винаги щеше да живее.

С верността си към паметта на Дани досега, Ели предполагаше, че допуска чувствата й да се изродят в сладникава сантименталност. Разбира се, човек се раждаше, за да обича, но веднъж и никога повече, дори ако съдбата отнесеше онази първа любов рано в гроба. Ако сътворението действаше по такива строги правила, тогава Господ бе създал студена и мрачна вселена. Любовта — както и всички други чувства — беше като огън, който се разпалва от съчки, но угасва, когато не се подклажда. Докато изтляваше, обичта й към Дани може би щеше да й даде емоционални сили да обича повече Спенсър.

Дани бе отгледан от бездушен баща и от докачлива, занимаваща се със светски дейности майка, в чиито леденостудени прегръдки се бе научил да бъде сдържан и предпазлив. Той бе дал на Ели всичко, на което беше способен и тя беше щастлива и доволна в обятията му. Всъщност беше толкова щастлива, че в един момент вече не можеше да си представи да изкара остатъка от живота си, без да търси от друг подаръка, който Дани пръв й даде.

Но колко жени бяха въздействали на мъж толкова силно, че след един-единствен разговор той да се откаже от удобното си съществуване и да изложи живота си на изключителен риск, за да бъде с нея? Тя беше повече от озадачена и поласкана от всеотдайността на Спенсър. Чувстваше се специална, глупава като момиче и безразсъдна. Макар и неволно, Ели бе заинтригувана от него.

Тя се намръщи и отново се вторачи в снимката на Стивън Акблом. Ели предполагаше, че всеотдайността и всичко, което Спенсър бе направил, за да я намери, може би по-скоро се дължат на обсебване, отколкото на любов. А в сина на жесток сериен убиец всеки признак на обсебеност можеше съвсем основателно да се смята за причина за тревога и отражение на лудостта на баща му.

Ели прибра четирите снимки в плика.

Тя обаче не мислеше, че Спенсър е като баща си. Спенсър не бе по-опасен от Роки. В продължение на три нощи в пустинята, докато го слушаше да бълнува в делириум, Ели не чу абсолютно нищо, което да я накара да заподозре, че Спенсър е син на баща си.

Дори да представляваше заплаха за нея, Спенсър едва ли можеше да се сравни с агенцията, която ги преследваше.

Ели трябваше да се тревожи дали ще може да бяга от главорезите на агенцията достатъчно дълго, за да разбере каква емоционална връзка може да се развие между нея и този загадъчен мъж. Спенсър бе признал, че пази тайни, които още не е разкрил. И по-скоро заради него, отколкото заради нея, тези тайни трябваше да бъдат споделени, преди да обсъдят дали имат бъдеще заедно. Защото, докато не уредеше сметките си с миналото, той нямаше да намери душевен покой, нито самоуважението, което бе необходимо, за да обича.

Тя отново погледна небето.

Летяха над Юта. Бяха чужденци в родината си. Слънцето беше зад гърба им. Бяха се насочили на изток, към хоризонта, откъдето след няколко часа щеше да дойде нощта.

Харис Деското се къпеше в банята със сиви и кафяво-червени плочки в къщата на брат си в Уестуд, но му се струваше, че никога няма да измие миризмата на затвора. Преди да я изхвърлят от дома им в Бърбанк, Джесика му бе взела малко дрехи. Той избра маратонки „Найки“, сив кадифен панталон и тъмнозелен пуловер с дълги ръкави.

Каза на съпругата си, че отива на разходка. Джесика го помоли да изчака, докато кейкът се опече, за да отиде с него. Дариус, който говореше по телефона в кабинета си, му предложи да почака половин час, за да се разходят заедно. Явно и двамата се тревожеха за състоянието му и имаха чувството, че не трябва да го оставят сам.

Той ги увери, че няма намерение да се хвърля под някой камион и се нуждае от движение, след като две денонощия бе седял в килията. Освен това искаше да бъде сам, за да размишлява. Харис взе едно от кожените якета на брат си и излезе в студеното февруарско утро.

Улиците в жилищния район на Уестуд бяха хълмисти. След като извървя няколко пресечки, той установи, че мускулите му наистина са схванати и се нуждаят от раздвижване.

Харис не каза истината, когато спомена, че иска да бъде сам, за да размишлява. Всъщност той искаше да престане да размишлява. Мислите му трескаво препускаха, откакто в петък през нощта бе извършено нападението на дома му. И не го бяха довели доникъде, само до по-мрачните места в душата му.

Дори малкото сън не го избави от тревогите, защото сънуваше безлики мъже в черни униформи и лъскави черни ботуши. В кошмарите му те сложиха каишки и намордници на Ондин, Уила и Джесика, сякаш бяха кучета, и ги отведоха, оставяйки го сам.

Той не намираше покой и в компанията на Джесика и Дариус. Брат му непрекъснато работеше по случая или обмисляше на глас офанзивни и дефанзивни юридически стратегии. А Джесика, както и дъщерите му, бяха постоянно напомняне, че Харис не е успял да опази семейството си. Разбира се, никой от тях нямаше да каже подобно нещо и той знаеше, че тази мисъл никога няма да им хрумне. Харис не бе направил нищо, за да заслужи катастрофата, която го бе сполетяла. Но въпреки това се обвиняваше. Някъде и някога си бе спечелил враг, чието отмъщение беше безумно в сравнение с провинението на Харис. Ако беше постъпил по друг начин и бе избегнал обидната дума или постъпка, вероятно всичко това нямаше да се случи. Всеки път, когато Харис се замисляше за Джесика или за дъщерите си, неумишлената и неизбежна вина му се струваше още по-голям грях.

Мъжете с ботушите, макар и само същества от кошмара, започваха да отнемат покоя, осигурен от семейството му. Гневът и отчаянието от безсилието му и самонатрапеното чувство за вина се бяха превърнали в съставни части на стена между него и хората, които обичаше, и с течение на времето тази бариера щеше да става все по-широка и висока. Ето защо той предпочиташе да бъде сам. Харис се разхождаше по криволичещите улици и хълмове на Уестуд. Множеството палми, фикуси и иглолистни дървета поддържаха зеленината в квартала през февруари, но имаше и голям брой явори, кленове и брястове с голи клони. Харис се съсредоточи върху интересните шарки от слънчева светлина и сенките на дърветата по тротоара. Той се опита да ги използва, за да предизвика състояние на самохипноза, което да прогони всички мисли, освен усещането от потребността да продължава да мести единия си крак пред другия.

Харис постигна известен успех в тази игра. Беше почти изпаднал в транс, когато с периферното си зрение забеляза сапфиреносиня тойота, която мина покрай него, намали, отби до тротоара и спря. От колата слезе мъж и отвори предния капак, но Харис остана съсредоточен върху гоблена от светлина и сенки, върху който стъпваше.

Докато Харис минаваше покрай тойотата, непознатият вдигна глава и попита:

— Господине, мога ли да ви предложа нещо за размисъл?

Харис направи още няколко крачки, после осъзна, че мъжът говори на него. Той спря, обърна се, излезе от състоянието на самохипноза и рече:

— Моля?

Непознатият беше висок чернокож, най-много на трийсет години. Беше мършав като четиринайсетгодишно хлапе, но сериозен и проницателен като възрастен човек, който е видял твърде много и през целия си живот е носил тежко бреме. Беше облечен в черен панталон, черно поло и черно яке и явно искаше да внуши зловещо излъчване. Но ако това беше намерението му, внушението се разваляше от големите очила с дебели стъкла, слабата му фигура и гласа, който макар и плътен, беше нежен и приятен.

— Мога ли да ви предложа нещо за размисъл? — повтори той, сетне продължи, без да чака отговор: — Онова, което се случи с вас, не би могло да се случи с представител на властта в Съединените щати, с американски конгресмен или със сенатор.

Улицата беше непривично тиха за такъв гъсто населен район на голям град. Слънчевата светлина стана различна и отблясъците, които хвърляше по извитата повърхност на синята тойота, поразиха Харис като свръхестествени.

— Повечето хора не го съзнават — продължи непознатият, — но от няколко десетилетия политиците изключват от почти всички закони, които приемат, настоящите и бъдещите членове на американския конгрес. Например законите за конфискацията на имуществото. Ако ченгетата хванат сенатор, който продава кокаин от кадилака си до училищен двор, колата му няма да бъде конфискувана като къщата ви.

Харис имаше странното чувство, че се е хипнотизирал толкова силно, че високият мъж в черно е привидение, което вижда в състояние на транс.

— Може би ще успееш да го дадеш под съд и да го осъдиш, освен ако колегите му политици не го изгонят от конгреса и в същото време му уредят имунитет. Но не можеш да вземеш печалбата му от търговията с наркотици или от безбройните други нарушения, заради които отнеха вашето имущество.

— Кой сте вие? — попита Харис.

Непознатият не обърна внимание на въпроса и тихо продължи:

— Политиците не плащат данък социално осигуряване. Имат собствен пенсионен фонд. И не крадат от него, за да финансират други програми, така както пресушават социалното осигуряване. Техните пенсии са в безопасност.

Харис притеснено се огледа наляво и надясно, за да види дали някой ги наблюдава и какви други превозни средства и мъже може да придружават непознатия. Макар че младият човек не се държеше заплашително, самата ситуация изведнъж стана зловеща. Харис имаше чувството, че това е инсценировка и смисълът на тази среща бе да го принудят да направи някое компрометиращо изявление, за което да го арестуват, осъдят и хвърлят в затвора.

Страхът му беше абсурден. Свободата на словото още беше гарантирана. В света нямаше други граждани, които да изказват мнението си така открито и разпалено, като съотечествениците му. Неотдавнашните събития явно бяха предизвикали в него параноя, която трябваше да овладее.

Но въпреки това Харис се страхуваше да говори.

— Те се изключват от плановете за здравно осигуряване — добави непознатият, — които възнамеряват да ви наложат, така че един ден да чакате месеци наред за неща като операция на жлъчка. Но те ще получат грижите, от които се нуждаят или искат. По някакъв начин сами допуснахме да бъдем управлявани от най-алчните и завистливите сред нас.

Харис събра смелост да проговори отново, но само за да повтори въпроса, който вече бе задал и да добави друг.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Само искам да ви дам нещо за размисъл до следващия път — отговори непознатият, после се обърна и тресна капака на синята тойота.

Окуражен, че мъжът е с гръб към него, Харис слезе от тротоара и го сграбчи за ръката.

— Вижте какво…

— Трябва да тръгвам — прекъсна го младият чернокож. — Доколкото знам, не ни наблюдават. Шансовете са хиляда на едно. Но при наличието на съвременна технология, човек вече не може да бъде сто процента сигурен. Но дори някой да ни наблюдава, вие просто завързвате разговор с човек, който има неприятности с колата си и му предлагате помощ. Но ако продължаваме да стоим тук и ако наистина ни наблюдават, те ще се приближат, за да видят по-отблизо какво става и ще включат самонасочващите се микрофони.

Непознатият отиде до вратата на тойотата.

Озадачен, Харис попита:

— Но за какво беше всичко това?

— Бъдете търпелив, господин Деското. Оставете се да ви носи течението, да плавате по вълната и ще разберете.

— Каква вълна?

Младият чернокож отвори вратата и за пръв път се усмихна.

— Ами… микровълната, светлинната вълна, вълната на бъдещето.

Той се качи в колата, включи двигателя и потегли, оставяйки Харис озадачен повече от всякога.

Микровълната, светлинната вълна, вълната на бъдещето.

Какво се бе случило току-що, по дяволите?

Харис Деското обиколи квартала и го разгледа. По-голямата част не се отличаваше с нищо забележително. Небе и земя. Къщи и дървета. Морави и пътеки. Слънчева светлина и сенки. Но в структурата на деня, проблясвайки слабо и неясно, имаше загадъчни, ефирни нишки, които по-рано не бяха там.

Харис продължи да върви. Но за разлика от преди, непрекъснато поглеждаше през рамо.

Рой Майро в империята на мормоните. След като два часа се оправя с градската полиция на Сийдър Сити, той изтърпя достатъчно учтивост, която щеше да му стигне поне до първи юли. Рой знаеше цената на усмивката, любезността и неизменната дружелюбност, защото използваше обезоръжаващи подходи в работата си. Но тези ченгета мормони прекаляваха. Той започна да копнее за хладното безразличие на Лос Анджелис, за неотстъпчивия егоизъм на Лас Вегас и дори за грубостта и безумието на Ню Йорк.

Новината за повредата на „Земен страж“ не подобри настроението му. Той се ядоса още повече, когато научи, че откраднатият хеликоптер лети толкова ниско, че двата военни радара, които го следяха по молба на агенцията, представила се за Агенцията за борба с наркотиците, го бяха изпуснали. Не можеха да го открият. Бегълците бяха изчезнали и само Господ и двамата отвлечени пилоти знаеха къде бяха отишли.

Рой се страхуваше да се обади на Съмъртън.

Новият хеликоптер трябваше да пристигне след по-малко от двайсет минути, но Рой не знаеше какво да прави с него. Да го паркира на паркинга, да седне вътре и да чака някой да забележи бегълците? Можеше да седи там до Коледа. Пък и ченгетата мормони несъмнено щяха да му носят кафе и понички и да се въртят около него, за да му помагат да минава по-бързо времето.

Ужасът на продължаващите любезности му бе спестен, когато Гари Дювал отново телефонира от Колорадо и поднови разследването. Обаждането дойде по един от снабдените с кодиращи устройства телефони в извадения от строя хеликоптер.

Рой седна в дъното на кабината и си сложи слушалките.

— Не е лесно да бъдеш намерен — рече Дювал.

— Нещата се усложниха — каза Рой. — Още ли си в Колорадо? Мислех, че вече пътуваш за Сан Франциско.

— Заинтересувах се от случая Акблом. Серийните убийци винаги са ме интригували. Странни типове. Запитах се каква е връзката между сина на един сериен убиец и жената, която издирваме.

— Всички се питаме — увери го Рой.

Както и преди, Дювал възнамеряваше да съобщава на малки дози информацията, която бе научил.

— Бях наблизо и реших да отскоча от Денвър до Вейл и да разгледам ранчото, където е живял Акблом. Полетът е кратък. Отне ми повече време, докато се кача и сляза от самолета.

— Там ли си сега?

— В ранчото ли? Не. Току-що се върнах. Но още съм във Вейл. И само почакай, докато чуеш какво научих.

— Предполагам, че ще ми се наложи.

— Какво?

— Да чакам.

Дювал или не долови иронията, или не й обърна внимание и каза:

— Имам две превъзходни палачинки с информация за теб. Първата е, какво мислиш, че е станало в ранчото, след като са откарали труповете и Акблом е отишъл в затвора до края на живота си?

— Ранчото е станало манастир на кармелитки.

— Това пък откъде го чу? — попита Дювал, който не разбра, че отговорът на Рой би трябвало да прозвучи хумористично. — Там няма никакви монахини. В ранчото живее съпружеска двойка на име Пол и Анита Дресмънд. Там са от петнайсет години. Всички във Вейл мислят, че фермата е тяхна, пък и те не споменават нищо по въпроса. Четирийсет и пет годишни са, но приличат на хора, които са се пенсионирали на четирийсет, както самите те твърдят, или никога не са работили и са живели от наследство. Идеални са за работата.

— Каква работа?

— Пазачи.

— Кой всъщност е собственикът на ранчото?

— Ето, това е най-зашеметяващото.

— Сигурен съм.

— Част от задълженията на семейство Дресмънд е да се преструват на собственици и да не казват, че всъщност са пазачи. Обичат да ходят на ски, да водят безгрижен живот и не се притесняват от факта, че живеят в място с такава лоша слава, затова е било лесно да им затворят устата.

— Но проговориха пред теб.

— Ами, нали знаеш, хората приемат картата на ФБР и няколко заплахи за криминални обвинения много по-сериозно, отколкото би трябвало да го правят. Както и да е, до преди година и половина им е плащал някакъв адвокат от Денвър.

— Знаеш ли името му?

— Бентли Лингърхолд. Но мисля, че не трябва да си правим труда да се занимаваме с него. До преди година и половина чековете за семейство Дресмънд са били издавани от попечителски фонд „Вейл Мемориал Тръст“, за чиито дела се е грижел този адвокат. Носех преносимия си компютър, свързах се с „Мама“ и го проучих. Фондът вече не функционира, но още има информация за него. Всъщност фондът се управлява от друг фонд, който още съществува — „Спенсър Грант Ливинг^[1] Тръст“.

— Мили Боже.

— Изумително, нали?

— Синът още е собственик на ранчото?

— Да, чрез друг фонд, който той контролира. Преди година и половина собствеността е била прехвърлена от „Вейл Мемориал Тръст“, всъщност притежание на сина, на офшорна корпорация на Кайманските острови. Това е освободен от данъци рай на Карибите, който…

— Да, знам. Карай по-нататък.

— Оттогава семейство Дресмънд получават чековете си от нещо, наречено „Ванишмънт^[2] Интернешънъл“. Чрез „Мама“ проникнах в банката на Кайманските острови, където се намира сметката. Не можах да разбера каква е сумата, нито да видя файловете за операциите, но открих, че „Ванишмънт Интернешънъл“ се контролира от компания със седалище в Швейцария. „Амелия Иърхарт Ентърпрайзис“.

Рой се размърда неспокойно на седалката. Искаше му се да бе взел писалка и тефтер, за да запише всички тези подробности.

— Дядото и бабата — продължи Дювал, — Джордж и Етъл Порт, създали „Вейл Мемориал Тръст“ преди повече от петнайсет години, около шест месеца, след като избухнал скандалът с Акблом. Използвали са фонда, за да управляват имота си, без да свързват имената им с него.

— Защо не са продали ранчото?

— Нямам представа. Година по-късно те основали „Спенсър Грант Ливинг Тръст“ за момчето, тук, в Денвър, чрез адвоката Бентли Лингърхолд, точно след като по съдебен ред променили името на хлапето. И в същото време поверили контрола върху „Вейл Мемориал Тръст“ на онзи тръст. Но „Ванишмънт Интернешънъл“ е започнал съществуването си едва преди година и половина, дълго след смъртта на бабата и дядото, затова сигурно е създаден от самия Спенсър Грант. И така, той е изнесъл парите си от Съединените щати.

— И горе-долу по същото време Грант започва да заличава името си от публичните регистри — замислено каза Рой. — Добре, кажи ми нещо… Когато говориш за фондове и офшорни корпорации, ти имаш предвид много пари, нали?

— Много — потвърди Дювал.

— Но откъде са дошли? Знам, че бащата е бил известен…

— Знаеш ли какво е станало с него, след като се е признал за виновен?

— Кажи ми.

— Приел е да прекара остатъка от живота си в клиника за душевноболни престъпници. Не е имал шанс за условна присъда. Акблом не е оспорил нищо и не е обжалвал решението на съда. От момента на ареста си до края на процеса той е бил абсолютно спокоен. Нито е избухвал, нито е показвал угризения от стореното.

— Не е имало смисъл. Знаел е, че няма начин да го оправдаят. Акблом не е душевноболен.

— Не е ли? — учуди се Дювал.

— Ами, искам да кажа, че не се е държал безразсъдно, не е бръщолевел несвързано, не е буйствал или нещо подобно. Знаел е, че не може да се отърве. Проявил е реализъм.

— Предполагам. Както и да е, бабата и дядото са направили сина законен собственик на имуществото и парите на Акблом. Всъщност по молба на семейство Порт съдът разделил имуществото между момчето и най-близките роднини на жертвите. Искаш ли да отгатнеш по колко са си поделили?

— Не — отговори Рой, погледна през прозореца и видя две местни ченгета, които обикаляха хеликоптера и го оглеждаха.

Дювал не се разколеба от отрицателния му отговор и продължи да съобщава подробности.

— Парите са дошли от продажбата на личната колекция на Акблом, но предимно от собствените му творби, които дотогава не пожелал да предложи на пазара. Общо малко повече от двайсет и девет милиона долара.

— След данъчното облагане?

— Стойността на картините му скочила, когато станало известно, че той е масов убиец. Колкото и да е странно, всички искали да имат негова картина, след като разбрали какво е направил. Човек би помислил, че цената на картините ще се сгромоляса. Но пазарът направо пощурял. Произведенията му били оценени на невероятни суми.

Рой си спомни цветните репродукции на картините на Акблом, които разглеждаше като дете, когато скандалът избухна. Той не разбираше какво точно иска да каже Дювал. Изкуството на Акблом наистина струваше скъпо. Ако можеше да си го позволи, Рой би украсил дома си с десетки платна на художника.

— И през всичките тези години цените продължили да се качват, макар и по-бавно, отколкото през първата година след разкриването на престъпленията му. Семейството би направило по-добре, ако бе задържало някои от картините му. Както и да е. Момчето имало четиринайсет милиона и половина след данъчното облагане. Освен ако не живее в разкош, с течение на годините трябва да е натрупал цяло състояние.

Рой се замисли за бунгалото в Малибу, за евтините мебели и за стените без картини.

— Не живее в разкош.

— Наистина ли? Е, и баща му не е живял толкова богато, колкото е можел. Отказал е да купи по-голяма къща и не искал прислуга, която да живее в дома му. Само дневна прислужница и надзирател на имота, който се прибирал вкъщи след пет вечерта. Акблом казал, че желае да живее колкото е възможно по-семпло, за да съхрани творческата си енергия. — Гари Дювал се изсмя. — Разбира се, всъщност не е искал никой да се навърта нощем там, за да не го хване какво прави под хамбара.

Ченгетата мормони отново обиколиха хеликоптера и погледнаха към Рой.

Той им махна.

Те му отвърнаха със същото и се усмихнаха.

— Интересно как съпругата му не е разбрала по-рано — рече Дювал. — Открила едва след като той е експериментирал „изкуството“ си четири години…

— Тя не е била художник.

— Какво?

— Не е имала въображението да го предугади. Без да има въображението да предугажда… тя не би го заподозряла, без да има основателна причина.

— Не мога да кажа, че следя мисълта ти. Това са четири години, за Бога.

И после още шест, докато и момчето е разбрало, помисли Рой. Десет години, четирийсет и две жертви, малко повече от четири на година.

Рой реши, че цифрите не са особено внушителни. Факторите, които бяха включили Стивън Акблом в книгата на рекордите, бяха славата му, преди тайният му живот да бъде разкрит, общественото му положение, статутът му на семеен човек (класическите серийни убийци бяха самотници) и желанието му да приложи изключителния си талант към изкуството на изтезанието, за да помогне на моделите си да изживеят миг на съвършена красота.

— Но защо — отново се зачуди Рой — синът ще иска да задържи имота? С всичките му асоциации, свързани с това място. Пожелал е да промени името си. Защо не се е отървал и от ранчото?

— Странно, а?

— Пък и бабата и дядото. Защо не са продали имота, когато са му били законни настойници? Защо не са взели това решение вместо момчето? След като дъщеря им е била убита там… Защо са искали да имат нещо общо с фермата?

— Там има нещо — рече Дювал.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да има някакво обяснение. Някаква причина. Но какъвто и да е случаят, това е странно.

— Онази двойка… Пазачите…

— Пол и Анита Дресмънд.

— Казаха ли дали Грант понякога ходи там?

— Не се е появявал. Поне те не са виждали човек с белег като неговия.

— Тогава кой ги контролира?

— До преди година и половина те са виждали само двама души, свързани с „Вейл Мемориал Тръст“. Адвокатът Лингърхолд или някой от съдружниците му са ходели два пъти годишно само за да проверят дали ранчото е поддържано добре и дали семейство Дресмънд си заслужават заплатата и не харчат за глупости парите от фонда.

— А през последната година и половина?

— Откакто „Ванишмънт Интернешънъл“ е собственик на ранчото, никой не е идвал. Господи, много бих искал да разбера колко пари е скътал в „Амелия Иърхарт Ентърпрайзис“, но знаеш, че никога няма да измъкнем тази информация от швейцарците.

През последните години Швейцария бе започнала да се тревожи за огромния брой случаи, в които американските власти искаха да присвоят швейцарските сметки на американски граждани, позовавайки се на законите за конфискация на имуществото, без да имат доказателства за престъпна дейност. Швейцарците гледаха на тези закони като на инструменти за политически репресии, проявяваха все по-голяма сдържаност и все повече се оттегляха от традиционното сътрудничество в криминалните случаи.

— С какво е втората палачинка? — попита Рой.

— Моля?

— Нали каза, че си ми приготвил две палачинки с информация. Гладен съм — дружелюбно каза Рой. Изпита гордост от търпението си след всичките изпитания, които бе изтърпял от ченгетата мормони. — Защо не затоплиш втората палачинка?

Гари Дювал му я поднесе и палачинката наистина беше превъзходна, както бе обещал.

Рой затвори, обади се в подразделението на агенцията в Лас Вегас и заговори с Кен Хикман, който скоро щеше да приключи смяната си като сутрешен дежурен.

— Кен, къде е хеликоптерът?

— След десет минути ще е при вас.

— Ще го изпратя обратно с повечето хора тук.

— Отказваш ли се?

— Знаеш, че радарът ги изпусна.

— Да. Те изчезнаха и по този начин няма да ги намерим. Но аз имам друга идея и смятам да я осъществя. Трябва ми самолет.

— Господи.

— Не казах, че искам да чуя богохулства.

— Съжалявам.

— Какво ще кажеш за „Лиърджет“, с който дойдох в петък през нощта?

— Още е тук. Готов за излитане.

— Някъде наблизо край мен има ли военна база, където да кацне?

— Ей сега ще проверя.

Докато чакаше, Рой се замисли за Ив Жаме. Тази вечер нямаше да може да се върне в Лас Вегас. Рой се запита какво ще направи русокосата му сладурана, за да съхрани в сърцето си спомена за него. Беше казала, че ще е нещо специално. Той предположи, че Ив ще упражнява нови пози — ако съществуваха такива — и ще изпробва нови еротични помощни средства, за да подготви преживяване, което ще го накара да трепери и да остане без дъх. Рой се опита да си представи какви ще бъдат онези играчки и му се зави свят. Устата му пресъхна. И това беше съвършено.

— Самолетът може да кацне в Сийдър Сити.

— В този град може да се приземи „Лиърджет“?

— Брайън Хед е само на четирийсет и пет километра на изток.

— Кой?

— Не кой, а какво. Брайън Хед е първокласен курорт за ски. Горе в планината има множество къщи. Доста богаташи и корпорации имат вили в Брайън Хед, кацат със самолетите си в Сийдър Сити и оттам продължават с коли. Летището не е луксозно, но на пистата може да кацне „Лиърджет“.

— Екипажът готов ли е?

— Абсолютно. Ще бъдат при теб в един часа.

— Страхотно. Ще помоля някой от ухилените жандармеристи да ме закара до летището.

— Кого?

— Някой от учтивите жандарми — отговори Рой, който отново беше в чудесно настроение.

— Не съм сигурен дали кодиращото устройство предава точно думите ти.

— Едно от ченгетата мормони.

Хикман или разбра какво иска да каже Рой, или реши, че не е необходимо да го разбира, и рече:

— Тук трябва да представят план на полета. Къде ще отидеш от Сийдър Сити?

— В Денвър — отговори Рой.

Отпусната на последната седалка, в продължение на два часа Ели ту задрямваше, ту се събуждаше. През последните четиринайсет месеца на бягство се бе научила да потиска страховете и тревогите си и да спи, когато има възможност.

Докато Ели се протягаше и прозяваше, Спенсър се върна от продължителното си посещение при двамата пилоти и седна от другата страна на пътеката.

Роки се сви в краката му.

— Още добри новини — каза Спенсър. — Според момчетата хеликоптерът е правен по поръчка. Двигателите са с усилена мощност, за да пренасят свръхтовари. Има място и за допълнителни резервоари. Хеликоптерът има много по-голям пробег от стандартния модел. Пилотите са сигурни, че ще стигнем до границата и ще минем Гранд Джънкшън, преди да възникне опасност горивото да свърши, ако отидем толкова далеч.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре. Но не бива да прелитаме близо до Гранд Джънкшън. Не искам да ни виждат множество любопитни хора. По-добре да ни закарат някъде в околностите, за да намерим някакво превозно средство.

— Ще стигнем до покрайнините на Гранд Джънкшън след около половин час, преди да започне да се здрачава. Сега е четиринайсет и десет или петнайсет в Планинската часова зона. Имаме достатъчно време да разгледаме картата и да изберем подходящо място за приземяване.

Ели посочи брезентовата чанта на седалката пред нея.

— Виж какво, що се отнася до твоите петдесет хиляди долара…

Спенсър вдигна ръка, за да й направи знак да млъкне.

— Само се изненадах, че си ги намерила. Това е всичко. Имаше право да преровиш багажа ми, след като ме намери в пустинята. Не знаеше защо те търся. Всъщност няма да се учудя, ако още не си наясно по този въпрос.

— Винаги ли носиш със себе си толкова много пари?

— Преди около година и половина започнах да внасям долари и златни монети в сейфове в Калифорния, Невада и Аризона. Открих си и спестовни сметки в различни градове под фалшиви имена и социалноосигурителни номера. А всичко друго изнесох вън от страната.

— Защо?

— За да мога да се придвижвам бързо.

— Предполагаше, че ще те преследват?

— Не. Но не ми харесваше онова, което ставаше в отдел „Компютърни престъпления“. Те ме научиха на всичко за компютрите, включително на факта, че достъпът до информация е същността на свободата. А в същото време се опитваха да ограничат този достъп за останалите.

— Мислех, че идеята е само да попречат на хакерите да използват компютрите, за да крадат или да фалшифицират базата данни — иронично подхвърли Ели.

— И аз съм за такъв контрол върху престъпниците. Но те искат да ограничат достъпа за всеки. Напоследък все повече власти… нарушават личната неприкосновеност и открито или тайно ровят в базите данни. Всички го правят — от Данъчната служба до Бюрото за имиграция и натурализация. Дори Бюрото за поземлени имоти, за Бога. Всички те помагаха във финансирането на регионалните специални сили и ме плашеха.

— Ти виждаш как свят нов се задава…

— Досущ товарен влак беглец…

— И очертанията му не ти се нравят.

— Не искам част от този свят да ме направят.

— Смяташ ли се за компютърен специалист?

— Не. Само за човек, който оцелява.

— Затова ли заличи името си от публичните регистри? За да застраховаш оцеляването си?

Върху лицето му не падна сянка, но изражението му помръкна. Изглеждаше измъчено, което беше разбираемо, като се имаха предвид изпитанията през последните няколко дни. Но сега очите му бяха хлътнали и Спенсър изглеждаше изтощен и по-възрастен за годините си.

— Отначало само… се подготвях да бягам. — Той въздъхна и избърса челото си. — Може би звучи странно. Но да променя името си от Майкъл Акблом на Спенсър Грант не беше достатъчно. Махнах се от Колорадо и започнах нов живот, но… и това не беше достатъчно. Не можех да забравя кой съм… Чий син съм. Затова реших да залича информацията за себе си. Работих упорито и методично, докато на света не остана нищо, което да показва, че съществувам под каквото и да е име. Онова, което бях научил за компютрите, ми даде тази способност.

— А после? След като заличи информацията за себе си?

— Ето, това така и не можах да разбера. Какво да правя после. Може би наистина да се залича от лицето на земята? Да се самоубия?

— Това не ти е присъщо.

Ели усети, че сърцето й се сви при тази мисъл.

— Така е — съгласи се той. — И през ум не ми е минавало да си пръсна черепа. Пък и кой щеше да се грижи за Роки.

Кучето вдигна глава, когато чу името си и размаха опашка.

— После, след известно време — продължи Спенсър, — макар да не знаех какво да правя, реших, че все още има смисъл да остана невидим. Само защото, както ти каза, се задава нов, дързък свят със свръхмодерни технологии, с всичките му благословии и проклятия.

— Тогава защо остави файловете в отдел „Моторни превозни средства“ и при военните почти непокътнати? Отдавна можеше да изтриеш и тях.

Спенсър се усмихна.

— Може би защото съм твърде умен. Мислех само да променя адреса си в тях и някои от по-очебийните подробности, за да не послужат на никого. Оставих ги, защото винаги можех да ги прегледам и да видя дали някой ме издирва.

— Заложил си капани?

— Да. Зарових дълбоко в онези компютри малки програми. Всеки път, когато някой влезе във файла ми в отдел „Моторни превозни средства“ или във военните, без да използва кода, който инсталирах, системата добавя по една звездичка към края на последното изречение във файла. Идеята беше да ги проверявам веднъж-два пъти седмично и ако видя звездички, да разбера, че някой ме разследва… И тогава да напусна бунгалото си в Малибу и да замина.

— Къде?

— Където и да е. Може би само да съм в движение.

— Звучи параноично.

— Адски параноично.

Ели тихо се засмя. Спенсър също.

— Когато напуснах специалните сили, знаех, че така, както се променя светът, рано или късно всеки ще преследва другия и тогава хората ще искат да бъдат невидими.

Тя погледна часовника си.

— Хайде да разгледаме картата.

— Там отпред имат куп карти.

Спенсър тръгна към пилотската кабина. Раменете му бяха прегърбени. Движеше се уморено и още изглеждаше някак скован.

Изведнъж Ели се вцепени от чувството, че Спенсър Грант няма да оцелее и тази нощ ще умре. Усещането не беше достатъчно силно, за да се нарече ясно предчувствие, но беше по-силно от нюх.

Вероятността, че може да го загуби, я уплаши. Тя знаеше, че държи на него повече, отколкото иска да признае пред себе си.

Спенсър се върна с картата и попита:

— Какво има?

— Нищо. Защо?

— Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.

— Уморена съм — излъга Ели. — И гладна.

— Мога да направя нещо по въпроса за глада.

Той отново седна от другата страна на пътеката и извади от джоба на джинсовото си яке четири шоколадови десерта.

— Откъде ги взе?

— Момчетата отпред имаха кутия с храна и с радост я споделиха. Страхотни са.

— Особено когато до главата им е опрян пистолет.

— Особено тогава — съгласи се Спенсър.

Роки се изправи и наостри едното си ухо, когато надуши шоколадовите десерти.

— Това е наше — строго каза Спенсър. — Когато слезем от хеликоптера и отново поемем по пътищата, ще ти намерим истинска храна, нещо по-здравословно от това.

Кучето се облиза.

— Виж какво, приятелю — продължи Спенсър. — Аз не спрях в супермаркета, за да ям, както направи ти. Нуждая се от тези десерти, защото инак ще падна от изтощение. А сега, легни и ги забрави. Чу ли?

Роки се прозя, огледа се с престорено безразличие и отново се изтегна на пода.

— Вие двамата се разбирате страхотно — каза Ели.

— Да. Ние сме сиамски близнаци, разделени при раждането. Естествено това не се забелязва, защото той има множество пластични операции.

Ели не можеше да откъсне поглед от лицето на Спенсър, на което се четеше нещо повече от умора. Тя виждаше сянката на смъртта.

Смущаващо проницателен и бързо долавящ настроенията й, Спенсър повтори:

— Какво има?

— Благодаря за шоколадовия десерт.

— Можеше да е филе, ако бях успял да го отмъкна.

Той се вторачи в картата. Двамата се заловиха да проучват територията около Гранд Джънкшън, Колорадо.

Ели се осмели да го погледне два пъти и всеки поглед накара сърцето й да затупти лудешки от страх. Тя виждаше твърде ясно ореола на смъртта, който обикновено беше добре скрит под маската на живота.

Ели се почувства глупава и суеверна. За опасенията й имаше други обяснения, освен предзнаменованията, поличбите и психарските образи за предстояща трагедия. Вероятно след Бъдни вечер, когато Дани и родителите й бяха завинаги отнети, този страх щеше да я измъчва всеки път, щом започнеше да обича някого.

Самолетът „Лиърджет“ с Рой на борда се приземи на международното летище в Денвър, след като бе задържан двайсет и пет минути. Местното подразделение на агенцията му бе изпратило двама агенти, както той бе поискал по телефона, докато пътуваше. Бърт Ринк и Оливър Фордайс го чакаха на пистата. И двамата бяха на трийсет и няколко години, високи и гладко избръснати. Бяха облечени в черни шлифери, тъмносини костюми, черни вратовръзки, бели ризи и черни обувки с гумени подметки. Всичко беше така, както Рой бе поискал.

Ринк и Фордайс му носеха други дрехи — същите като техните. Рой се бе избръснал и изкъпал на борда на самолета и трябваше само да се преоблече и после да се качи в дългата черна лимузина „Крайслер“, която го чакаше на пистата.

Денят беше смразяващо студен. Небето бе ясно като арктично море и бездънно като времето. На стрехите на сградите имаше ледени висулки, а около разчистената писта се виждаше сняг.

Летището се намираше в североизточния край на града, а срещата им с доктор Сабрина Палма беше в югоизточните предградия. Под един или друг претекст, Рой би настоявал за полицейски ескорт, но не искаше да привлича повече от необходимото внимание.

— Срещата е в шестнайсет и трийсет — каза Фордайс, когато всички се настаниха в лимузината. — Ще пристигнем навреме, дори малко по-рано.

Шофьорът беше инструктиран да не се мотае и колата бързо се отдалечи от самолета, сякаш наистина имаха полицейски ескорт.

Ринк подаде на Рой бял плик с размери двайсет на трийсет сантиметра.

— Това са документите, които поиска.

— Носите ли картите си на агенти на тайните служби? — попита Рой.

Ринк и Фордайс извадиха карти за самоличност и той видя холографски снимки и автентични значки на тайните служби. Името на Ринк за предстоящата среща беше Сидни Юджин Таркентън, а на Фордайс — Лорънс Албърт Олмайър.

Рой извади от белия плик и своята карта. Той беше Дж. Робърт Котър.

— Хайде да запомним кои сме. Не забравяйте да се обръщате един към друг с тези имена. Не мисля, че ще е необходимо да казвате нещо. Аз ще говоря. Вие ще бъдете там предимно за да придадете реализъм на цялата история. Ще влезете след мен в кабинета на доктор Палма и ще застанете от двете страни на вратата. Краката ви да са на разстояние четирийсет и пет сантиметра един от друг, а ръцете — спуснати пред тялото. Когато ви представя, ще кажете: „Докторе“ или „Приятно ми е“, или само ще кимнете. Бъдете сериозни през цялото време. С безизразни лица като стражарите пред Бъкингамския дворец. Погледът — право напред. Не помръдвайте. Ако ви поканят да седнете, учтиво ще кажете: „Не, благодаря, докторе“. Да, знам, че е смешно, но хората имат такава представа за агентите на тайните служби от филмите, затова всяко загатване, че сте живи човешки същества, ще й се стори фалш. Ясно ли е, Сидни?

— Да, сър.

— Ясно ли е, Лорънс?

— Предпочитам Лари.

— Ясно ли е, Лари?

— Да, сър.

— Добре.

Рой извади от белия плик другите документи и остана доволен.

Той поемаше един от най-големите рискове в кариерата си, но беше забележително спокоен. Дори не бе изпратил агенти да търсят бегълците в Солт Лейк Сити или някъде другаде на север от Сийдър Сити, защото беше сигурен, че полетът им в онази посока бе заблуда. Спенсър и жената бяха променили курса, след като се бяха снишили под обсега на радара. Рой се съмняваше, че ще отидат на запад, обратно в Невада, защото този щат не беше гъстонаселен, нямаше много растителност и имаше малко места, където да се скрият. Ето защо, оставаха юг и изток. След като получи двете превъзходни палачинки с информация от Гари Дювал, Рой си припомни всичко, което знаеше за Спенсър Грант и реши, че може да предвиди в коя посока ще продължат мъжът и жената. На североизток. Нещо повече, той се досети точно къде ще отиде Спенсър Грант. Рой беше спокоен не само защото вярваше в способността си за дедуктивно мислене, но и защото в този случай съдбата беше на негова страна.

— Екипът, който поисках, пътува ли за Вейл? — попита той.

— Дванайсет човека — отговори Фордайс.

Ринк погледна часовника си и рече:

— В момента би трябвало да са се срещнали с Дювал.

В продължение на шестнайсет години Майкъл Акблом, впоследствие „Спенсър Грант“, бе отричал силното си желание да отиде на онова място, потискайки потребността и съпротивлявайки се на мощния магнит на миналото. Но въпреки това, съзнателно или несъзнателно, той знаеше, че рано или късно трябва да откликне на тази обсебеност и да отиде там. Инак Майкъл Акблом щеше да продаде имота, за да се отърве от онова осезателно напомняне за времената, които искаше да забрави, също както се бе отървал от името си и бе приел друго. Майкъл Акблом бе запазил ранчото по същата причина, поради която не си бе направил пластична операция, за да намали белега на лицето си. „Той се самонаказва с белега — бе казал доктор Неро Мондело в белия си кабинет в Бевърли Хилс. — Напомня си за нещо, което би предпочел да забрави, но се чувства задължен да помни.“ Ако бе продължил да живее в Калифорния и бе следвал безгрижния всекидневен установен ред, Грант вероятно безкрайно щеше да се съпротивлява на зова на смъртоносната зона в Колорадо. Но сега той бягаше, за да спаси живота си, беше под силно напрежение и се намираше твърде близо до родния си дом, за да устои на омайната песен на миналото. Рой бе готов да заложи всичко, че синът на серийния убиец ще се върне в лоното на кошмара.

Спенсър Грант имаше недовършена работа в ранчото в покрайнините на Вейл. И само двама души в света знаеха каква бе тя.

Отвъд тъмните стъкла на бързо движещата се лимузина, на фона на постепенно смаляващия се зимен следобед, модерният град Денвър изглеждаше мъглив и неясно очертан, досущ купчини древни руини, обрасли с бръшлян и мъх.

Хеликоптерът „Джетрейнджър“ се приземи на запад от Гранд Джънкшън, в националния природен резерват на Колорадо, в ерозирала долчинка между червени скални образувания и ниски възвишения, обрасли с хвойна и борове. Земята беше покрита със сух сняг, дебел около сантиметър.

На стотина метра, под зелените иглолистни дървета, беше паркиран бял форд „Бронко“. До отворения багажник стоеше мъж със зелен скиорски екип и гледаше хеликоптера.

Спенсър остана при екипажа, а Ели слезе, за да поговори със собственика на колата. Когато моторите на хеликоптера спряха да бръмчат и перките престанаха да тракат, долчинката стана тиха като безлюдна катедрала. Ели не чуваше нищо друго, освен скърцането на обувките си по замръзналата, заснежена земя.

Тя се приближи до форда и видя на покрива статив с фотоапарат. В багажника имаше подобни технически средства.

Фотографът беше брадат и ядосан. От ноздрите му излизаше пара, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

— Развалихте снимката ми. Онази безупречна бяла ивица сняг, извиваща се към издадената, огненочервена скала. Какъв контраст. Какъв драматизъм. А вие съсипахте всичко.

Ели погледна скалното образувание зад хеликоптера. Скалите още бяха огненочервени и блестяха на лъчите на клонящото на запад слънце, но снегът наистина вече не беше безупречно бял, а утъпкан.

— Съжалявам.

— Това не е достатъчно — троснато отговори мъжът.

Тя се вторачи в снега около форда. Доколкото виждаше, единствените стъпки в снега бяха неговите. Той беше сам.

— Но какво всъщност правите тук? — попита фотографът. — Тук не е разрешено да се вдига такъв шум. Това е природен резерват.

— По-добре помисли как да запазиш живота си — каза Ели и извади от коженото си яке деветмилиметровия „ЗИГ“.

Тя се върна в хеликоптера и докато държеше на прицел тримата мъже, Спенсър отряза ивици от тапицерията и завърза ръцете и краката им за седалките.

— Няма да ви запушвам устата — каза той. — И без това никой няма да ви чуе, ако викате.

— Ще умрем от студ — ядосано рече пилотът.

— Най-малко след час ще съумеете да освободите ръцете си. И после ще вървите половин час или четирийсет и пет минути до магистралата, над която прелетяхме. Няма да имате време да измръзнете.

— За всеки случай, щом стигнем до града, ще се обадим на полицията и ще им кажем къде сте — каза Ели.

Вече се бе здрачило. Звездите започнаха да се появяват на изток, където тъмнолилавото небе се извиваше към хоризонта.

Спенсър караше форда, а Роки дишаше в ухото на Ели от мястото си зад предната седалка. Лесно намериха черен път до магистралата. Маршрутът беше ясно очертан от следите от гуми в снега, които фордът бе оставил по пътя си към живописната долчинка.

— Защо им каза, че ще се обадим на полицията? — попита Спенсър.

— Искаш да умрат от студ ли?

— Мисля, че това едва ли ще стане.

— Не бих рискувала.

— Да, но в днешно време е възможно всяко обаждане до полицейски участък да бъде прието по линия за идентификация на самоличността. Всъщност един по-малък град като Гранд Джънкшън, където няма голяма престъпност по улиците и не се изискват кой знае какви ресурси, много по-вероятно е парите да се използват за модерни комуникационни системи. Обаждаш им се и те веднага установяват от кой адрес телефонираш. Информацията се появява на екрана пред дежурния полицай. И така могат да разберат в коя посока сме поели.

— Знам. Но няма да го направим толкова лесно за тях — каза Ели и му обясни какво има предвид.

— Харесва ми — рече Спенсър.

Затворът за душевноболни престъпници „Роки Маунтин“^[3] беше построен по време на Голямата депресия и изглеждаше непоклатим и внушителен като самите Скалисти планини. Сградата беше ниска, разположена несиметрично, с множество пристройки и прозорци с решетки. Стените бяха облицовани със стоманеносив гранит. Още по-тъмен гранит бе използван за очертаване на прозорците и вратите и корнизите с каменни фигури. Цялата купчина се бе прегърбила под таванско помещение с кула и покрив от черни плочи.

Според Рой Майро цялостният ефект беше потискаш и зловещ. Без преувеличение можеше да се каже, че сградата прилича на човешко същество, седнало на хълма и потънало в черни мисли. На фона на сенките на стръмните склонове, издигащи се зад затвора, прозорците бяха изпълнени със зловеща жълта светлина, която сякаш се отразяваше от подземията на демон, обитаващ недрата на Скалистите планини.

Докато вървеше към кабинета на доктор Палма, Рой бе обзет от състрадание към окаяните души, затворени в тази купчина от камък. Натъжи се и за също така страдащите пазачи, които, грижейки се за душевноболните, бяха принудени да прекарат по-голямата част от живота си в тази обстановка. Ако имаше властта да го направи, той би запечатал всеки прозорец и отдушник и би освободил болните и персонала от нещастието им с бавно действащ, но смъртоносен газ.

Приемната и кабинетът на доктор Сабрина Палма бяха обзаведени толкова красиво и луксозно, че в сравнение със сградата, в която се намираха, приличаха на нюйоркска мансарда или на крайбрежна вила в Палм Бийч, но не през трийсетте години, в които останалата част от затвора, изглежда, още живееше. Канапетата и столовете бяха тапицирани със сребриста и златиста коприна, а масите и рамките на огледалата — изработени от различни екзотични дървета. Килимът беше бежов и мек. В средата на вътрешния кабинет имаше масивно бюро във формата на полумесец, което сигурно струваше четирийсет хиляди долара.

Рой не бе виждал кабинет на държавен служител, дори в най-висшите кръгове във Вашингтон, който да се равнява на тези две стаи. Той веднага се досети как да използва това и разбра, че има силен коз срещу доктор Палма, ако тя окажеше съпротива.

Сабрина Палма беше директор на медицинския персонал. И тъй като заведението беше и затвор, и болница, тя заемаше поста и на главен надзирател. Доктор Палма беше поразително красива, също като кабинета си. Гарвановочерни коси. Зелени очи. Бяла като сметана кожа. Четирийсет и няколко годишна, висока, стройна и с хубаво тяло. Беше облечена с черен костюм и бяла копринена блуза.

— Приятно ми е да се запознаем, докторе.

— Агент Таркентън и агент Олмайър.

— Докторе.

Тя покани всички да седнат.

— Не, благодаря, докторе — рече Олмайър и зае позиция вдясно от вратата, свързваща вътрешния и външния кабинет.

— Не, благодаря, докторе — каза Таркентън и застана вляво от същата врата.

Рой тръгна към един от трите изящни стола пред бюрото, а доктор Палма се настани на плюшения трон срещу него. Озаряваше я водопад от непряка, кехлибарена светлина и бялата й кожа блестеше, сякаш от вътрешно сияние.

— Дошъл съм по един въпрос от изключително важно значение — започна Рой с най-любезния си тон. — Ние мислим… Не, сигурни сме, че синът на един от вашите болни в момента дебне президента на Съединените щати и възнамерява да го убие.

Когато чу името на евентуалния убиец и разбра кой е баща му, Сабрина Палма повдигна вежди в недоумение. Тя разгледа документите, които Рой извади от белия плик и след като научи какво се иска от нея, се извини и отиде във външния кабинет, за да проведе няколко спешни телефонни обаждания.

Рой търпеливо чакаше.

Светлините на Денвър блещукаха отвъд трите тесни прозорчета.

Той погледна часовника си. Дювал и дванайсетте му човека вече би трябвало незабележимо да са заели позиции от другата страна на Скалистите планини. Те искаха да бъдат готови, в случай че пътешествениците пристигнеха по-рано от очакваното.

Качулката на нощта вече се бе спуснала над лицето на здрача, когато стигнаха до покрайнините на Гранд Джънкшън.

Градът имаше население над трийсет и пет хиляди души и беше достатъчно голям, за да ги забави. Но Ели носеше фенерче с формата на писалка и картата, която бе взела от хеликоптера, и намери най-прекия маршрут.

Изминаха две трети от пътя около града и спряха, за да сменят превозното средство. Наоколо имаше кинотеатри. Явно в момента навсякъде се прожектираха филми, защото от салоните не излизаше и не влизаше никой. Големият паркинг беше пълен с коли без пътници.

— Вземи форд „Експлорър“ или джип, ако можеш — каза Ели и отвори вратата на белия форд, откъдето нахлу студен въздух. — Нещо такова. По-удобно е.

— Крадците не могат да избират — рече Спенсър.

— А трябва. — Тя се премести зад волана, а той слезе от колата. — Ако не си придирчив, тогава не си крадец, а колекционер на таратайки.

Ели подкара успоредно с него, а Спенсър смело тръгна между колите, пробвайки вратите. Всеки път, когато намираше отключена врата, той се навеждаше, за да види дали има ключове на стартера, зад сенника или под седалката на шофьора.

Докато наблюдаваше господаря си през страничното стъкло на белия форд, Роки загрижено изскимтя.

— Да, опасно е — каза Ели. — Не мога да лъжа куче. Но не е толкова опасно, колкото да вкараш кола в супермаркет и да те гони хеликоптер. Не бива да забравяш това.

Четиринайсетата кола, която Спенсър провери, беше черен шевролет пикап с предна и задна седалка. Той се качи в него, затвори вратата, включи двигателя и даде на заден ход, излизайки от паркинга.

Ели паркира белия форд на мястото на шевролета. Бяха им необходими само петнайсет секунди, за да пренесат в пикапа оръжията, брезентовата чанта и кучето. И отново потеглиха на път.

Стигнаха до източната част на града и започнаха да търсят нов мотел, защото старите не бяха свързани с компютърните мрежи. Видяха онова, което им трябваше и Ели влезе в мотела, за да попита администратора дали условията им позволяват да използват модем.

— До сутринта трябва да изпратя доклад в службата ми в Кливланд — обясни тя.

Оказа се, че всички стаи имат онова, което им трябва. Ели използва за пръв път картата за самоличност на името на Бес Беър, нае стая с двойно легло и предплати в брой.

— Кога ще тръгнем? — попита Спенсър, когато спряха пред вратата.

— След четирийсет и пет минути, а може би дори след половин час — обеща тя.

— Доста се отдалечихме от мястото, откъдето взехме пикапа, но имам неприятното чувство, че не бива да се застояваме тук.

— Не си единственият.

Ели не можа да не забележи обзавеждането на стаята, докато изваждаше от брезентовата чанта преносимия компютър на Спенсър и го свързваше с електрическата мрежа, подготвяйки го за работа. Килим на черни и сини точки. Завеси на сини и жълти райета. Покривка за легло на зелени и сини квадрати. Тапети на бледосини, златисти и сребристи шарки. Обстановката приличаше на военен камуфлаж за чужда планета.

— Докато работиш с компютъра, аз ще изведа Роки да отиде по нужда. Сигурно вече ще се пръсне.

— Не ми се вижда притеснен.

— Твърде много се смущава, за да го покаже. — Спенсър стигна до вратата, обърна се и добави: — На отсрещната страна на улицата видях заведения за бързо хранене. Ще купя хамбургери и разни други неща. — Стига да са повечко.

Спенсър и кучето излязоха, а Ели проникна в централния компютър на телефонната компания „Ей Ти енд Ти“, който отдавна бе проучила. Чрез националната мрежа на „Ей Ти енд Ти“ тя бе успяла да си проправи път до компютрите на няколко регионални телефонни компании във всички краища на страната, но сега за пръв път щеше да се опита да се вмъкне в системата на Колорадо. За хакера, както и за музиканта, и за гимнастика, тренировките и практиката бяха ключовете за успеха, а Ели беше изключително добре обучена и опитна.

Спенсър и Роки се върнаха само след двайсет и пет минути. Ели вече бе проникнала дълбоко в регионалната система и бързо разглеждаше страховито дълъг списък на номера на обществени телефони със съответните адреси. Тя избра телефон на бензиностанция в Монтроуз, Колорадо, на стотина километра южно от Гранд Джънкшън.

Умело боравейки с главната телефонна централа на регионалната компания, Ели се обади на полицията в Гранд Джънкшън, пренасочвайки обаждането от мотелската им стая през телефона на бензиностанцията в Монтроуз. Тя позвъни на номера за спешни случаи, а не на главния номер на полицията, за да бъде сигурна, че на екрана пред дежурния ще се появи адресът на бензиностанцията.

Ели започна да говори без заобикалки.

— Днес, в Сийдър Сити, Юта, отвлякохме хеликоптер „Бел Джетрейнджър“…

Когато телефонистката се опита да я прекъсне с въпроси, които да й помогнат да напише стандартния доклад, Ели изкрещя:

— Млъкни! Няма да повтарям, затова по-добре слушай, защото инак ще загинат хора. — Тя се ухили на Спенсър, който отваряше кутии с апетитно ухаеща храна. — В момента хеликоптерът е на територията на националния природен резерват в Колорадо. Екипажът е на борда. Пилотите са невредими, но завързани. Ако прекарат нощта там, ще умрат от студ. Ще опиша мястото само веднъж и по-добре внимавай в подробностите, ако искате да ги спасите.

Ели им даде кратки и ясни указания и затвори.

По този начин постигнаха две неща. Тримата мъже в хеликоптера скоро щяха да бъдат намерени. А полицията в Гранд Джънкшън разполагаше с адрес в Монтроуз, намиращ се на стотина километра на юг от мястото, откъдето бе направено обаждането, което показваше, че Ели и Спенсър щяха или да избягат на изток, по магистрала 50, към Пуебло, или да продължат на юг, по магистрала 550, към Дуранго. От онези главни пътни артерии се отклоняваха няколко шосета, осигуряващи достатъчно вероятности, които да ангажират екипите по издирването. А в това време Ели, Спенсър и Роки щяха да са се отправили към Денвър по магистрала 70.

Доктор Сабрина Палма създаваше проблеми, но това не изненада Рой. Преди да пристигне в затвора, той бе очаквал съпротива срещу плановете му, основаваща се на причини от областта на медицината, безопасността и политиката. В мига, в който видя кабинета й, Рой разбра, че най-убедителният аргумент ще бъде не етиката, а финансите.

— Не мога да си представя никакви обстоятелства, свързани със заплахата срещу президента, които да налагат излизането на Стивън Акблом от това заведение — решително заяви доктор Палма, която отново бе седнала на разкошния си кожен стол, но вече не се чувстваше спокойна и седеше на ръба. Ръцете й стискаха ту попивателната, ту някоя от наредените на бюрото кристални фигури — малки животни и разноцветни рибки. — Той е изключително опасен, арогантен и крайно користолюбив човек. Няма да ви сътрудничи, ако наистина има нещо, с което да ви помогне да намерите сина му, макар че не мога да си представя какво е то.

Както винаги учтив, Рой каза:

— Доктор Палма, въпреки уважението ми към вас, вие не можете нито да си представите, нито да кажете как ще ни помогне или по какъв начин очакваме да спечелим сътрудничеството му. Това е спешен въпрос на националната сигурност. Не ми е разрешено да споделям подробности с вас, колкото и да искам да го направя.

— Този човек е зъл, господин Котър.

— Да, знам биографията му.

— Не ме разбирате…

Рой внимателно я прекъсна, посочвайки един от документите на бюрото й.

— Вие прочетохте съдебното нареждане, подписано от съдия от Върховния съд в Колорадо, според което опеката на Стивън Акблом временно се поверява на мен.

— Да, но…

— Предполагам, че когато излязохте, за да говорите по телефона, едно от обажданията ви беше с цел да се уверите в подписа му.

— Да, автентичен е. Съдията още беше в кабинета си и лично го потвърди.

Подписът беше истински. Въпросният съдия беше в ръцете на агенцията.

Сабрина Палма обаче не беше удовлетворена.

— Но какво знае за злото вашият съдия? Има ли опит с хора като Стивън Акблом?

Рой посочи друг документ и каза:

— Предполагам, че сте потвърдили автентичността и на писмото от шефа ми, министърът на финансите. Обадихте ли се във Вашингтон?

— Естествено не можах да разговарям с него.

— Той е много зает. Но там трябва да е бил някой от секретарите му…

— Да — с нежелание призна доктор Палма. — Говорих с един от заместниците му, който потвърди искането.

Подписът на министъра на финансите беше фалшив. Заместникът, един от рояка любимци, беше симпатизант на агенцията и несъмнено чакаше в кабинета на министъра, в случай че Сабрина Палма се обадеше.

Рой посочи третия документ на бюрото.

— А това искане от заместник главния прокурор?

— Да, обадих му се.

— Разбрах, че познавате господин Съмъртън.

— Да. Запознахме се на конференция на тема „Пледиране за невменяемост и ефектът й върху стабилността на съдебната система“. Преди около шест месеца.

— Надявам се, че господин Съмъртън беше убедителен.

— Да. Вижте какво, господин Котър, трябва да се обадя в канцеларията на губернатора. Ако почакате малко…

— Опасявам се, че нямаме време. Вече ви казах, че животът на президента на Съединените щати е изложен на опасност.

— Това е затвор с изключителни…

— Доктор Палма. — Рой продължаваше да се усмихва, но гласът му стана твърд като стомана. — Не се тревожете, че може да загубите златната си гъска. Кълна се, че след двайсет и четири часа той отново ще е предоставен на грижите ви.

Зелените й очи гневно се вторачиха в него, но тя не каза нищо.

— Не съм чувал дали Стивън Акблом е продължил да рисува, откакто е дошъл тук — каза Рой.

Очите на доктор Палма се стрелнаха към двамата мъже до вратата, после отново се спряха на Рой.

— Понякога рисува. Не много. По две-три картини на година.

— На стойност милиони долари.

— Тук не се върши нищо неетично, господин Котър.

— Не съм казал такова нещо — невинно рече Рой.

— По собствена воля и без никаква принуда, господин Акблом преотстъпва всичките права върху новите си картини на тази институция, след като му омръзне да ги държи на стените в стаята си. Приходите от продажбата им се използват изцяло за допълване на субсидиите, които ни се отпускат като бюджет от управата на щата Колорадо. А в днешно време и в настоящите икономически условия държавата обикновено не финансира достатъчно затворите от всякакъв вид, сякаш обитателите им не заслужават грижи.

Рой елегантно плъзна чек по гладката като стъкло повърхност на бюрото.

— Да, сигурен съм, че без необлагаемите добавки от изкуството на Акблом, положението наистина би било сериозно.

Доктор Палма отново не каза нищо.

— Кажете, докторе, освен тези две-три картини, които Акблом рисува всяка година, има ли скици и графики, които той не си прави труда да преотстъпи на тази институция? Знаете какво имам предвид — незначителни драсканици, встъпителни щрихи на стойност десет-двайсет хиляди долара, които човек може да занесе вкъщи и да окачи на стените на банята си. Или дори да изхвърли наред с останалия боклук.

Омразата й към него беше толкова силна, че Рой нямаше да се изненада, ако руменината, появила се на лицето й, запалеше меката като памук кожа, сякаш е хартия.

— Имате прекрасен часовник — добави той, посочвайки „Пиадже“ на тънката й китка.

Рамката около циферблата беше инкрустирана с диаманти и изумруди.

Четвъртият документ на бюрото беше заповед за излизане от клиниката, която признаваше законните пълномощия на Рой — по указания на Върховния съд в Колорадо — да поеме временно опеката над Акблом. Рой вече я бе подписал, докато пътуваше в лимузината. Доктор Палма също я подписа.

Доволен, той рече:

— Акблом взима ли някакви лекарства, които трябва да продължим да му даваме?

Тя отново го погледна в очите. Този път гневът й бе размит от загриженост.

— Не. Не са му необходими. Той не е психично болен според съвременната дефиниция на термина. Господин Котър, правя всичко възможно да ви накарам да разберете, че този човек не показва никакви класически симптоми на психоза. Да, той е социопат, но само по отношение на собствените си действия, съдейки по извършеното от него, а не по онова, което казва или мисли. Направете какъвто искате психологичен тест и той ще го издържи отлично. Акблом е напълно нормален, уравновесен, приспособява се идеално и дори не е очебиен невротик…

— Разбрах, че през тези шестнайсет години е бил примерен затворник.

— Това не означава нищо. Именно тези неща се опитвам да ви обясня. Вижте какво, аз съм специалист по обща медицина и психиатрия. Но с течение на годините, от наблюдения и от опит, загубих вяра в психиатрията. Фройд и Юнг са пълни с лайна. — Произнесена от такава фина жена, тази груба дума оказа шокиращо въздействие. — Теориите им как функционира човешкото съзнание са без стойност, упражнения в самооправдание, философии, съчинени само за да извинят собствените им желания. Никой не знае как функционира съзнанието. Дори когато предписваме лечение и променяме душевното състояние, ние само знаем, че лекарството е ефективно, но не и защо. А в случая на Акблом, поведението му не се основава на психологичен проблем.

— Не изпитвате ли състрадание към него?

Тя се наведе и се вторачи в Рой.

— Казвам ви, господин Котър, на света има зло, което съществува без причина и без обяснение. Зло, което не е породено от травма, обида или от мизерия. По моя преценка Стивън Акблом е отличен пример за зло. Той е напълно вменяем. Акблом много добре знае кое е правилно и кое неправилно. Напълно съзнателно е предпочел да прави чудовищни неща, без дори да чувства психична принуда да ги върши.

— Нима не изпитвате състрадание към пациента си? — повтори Рой.

— Той не е мой пациент, господин Котър, а затворник.

— От която и страна да го погледнете, Стивън Акблом не заслужава ли състрадание? Човек, паднал толкова ниско от такава висота?

— Той заслужава да бъде застрелян в главата и да бъде погребан в безименен гроб — безцеремонно заяви тя. Вече не беше привлекателна, а приличаше на вещица — с гарвановочерни коси, бледа и с очи, зелени като на котка. — Но тъй като господин Акблом се е признал за виновен и защото е било най-лесно да го изпратят тук, държавата поддържа измислицата, че той е психически болен.

От всички хора, които бе срещал през деловия си живот, Рой не харесваше малцина и мразеше още по-малко. Защото за почти всеки друг, когото познаваше, той бе намерил състрадание в сърцето си, независимо от недостатъците на този човек. Но Рой категорично ненавиждаше доктор Сабрина Палма.

Когато намереше време в претоварената си програма, щеше да се погрижи тя да получи възмездие, пред което случилото се с Харис Деското щеше да бледнее.

— Макар да не можете да намерите състрадание към Стивън Акблом, който е убил онези жени — каза Рой, ставайки от стола, — сторете го поне за Стивън Акблом, който е бил толкова щедър към вас.

— Той е зъл — не отстъпи доктор Палма. — Акблом не заслужава състрадание. Използвайте го, за каквото сте намислили, и после го върнете.

— Е, може би наистина знаете някои неща за злото, докторе.

— Предимството, от което се възползвах по силата на това споразумение, е грях, господин Котър — хладнокръвно каза тя. — Знам това. И по един или друг начин ще заплатя за този грях. Но има разлика между греховна постъпка, произлизаща от слабост, и онази, извършена от чисто зло. Мога да направя разликата.

— Колко удобно за вас — подхвърли той и започна да прибира документите от бюрото й.

Те седяха на леглото в мотела и ядяха хамбургери, пържени картофи и бисквити с шоколад. Роки дъвчеше скъсана хартиена торбичка.

Утрото в пустинята, от което бяха изминали едва дванайсет часа, им се струваше на цяла вечност назад във времето. Ели и Спенсър бяха научили толкова много един за друг, че ядяха мълчаливо и се наслаждаваха на храната, без ни най-малко да се чувстват неудобно.

Той обаче я изненада, когато към края на бързата закуска изрази желание на път за Денвър да се отбият в ранчото в покрайнините на Вейл. Смайването й беше още по-силно, когато Спенсър каза, че още притежава фермата.

— Може би винаги съм знаел, че някога ще се върна там — рече той, без да може да я погледне.

Спенсър остави хамбургера си. Вече нямаше апетит. Скръсти ръце и се вторачи в тях.

— В началото — продължи той — баба и дядо държаха ранчото, защото не искаха някой да го купи и може би да го превърне в проклета туристическа атракция. Или да пусне представители на медиите в онези подземни помещения, за да напишат още зловещи истории. Труповете бяха отнесени и всичко бе почистено, но мястото още привличаше интереса на журналистите. Около година посещавах психиатър и той също беше на мнение, че трябва да запазим имота, докато съм готов да се върна.

— Защо? — попита Ели.

Спенсър се поколеба, сетне каза:

— Защото част от онова, което се случи в онази нощ, е празнота за мен. Не мога да си спомня какво стана накрая, след като стрелях по него…

— Какво искаш да кажеш? Стрелял си по него, изтичал си за помощ и това е всичко.

— Не.

— Какво?

Спенсър поклати глава. Още гледаше ръцете си. Неподвижни. Сякаш изсечени от мрамор.

— Ето, това трябва да разбера. Трябва да се върна там и да разбера. Защото, ако не го сторя, никога няма да мога… да съм наясно със себе си… и няма да те заслужавам.

— Не можеш да отидеш там сега, когато агенцията те преследва.

— Няма да ни търсят там. Няма начин да разберат кой съм бил и кой съм всъщност. Майкъл. Не могат да знаят това.

— Могат.

Ели се приближи до брезентовата чанта, извади плика със снимки, който бе намерила в хеликоптера и му го даде.

— Намерили са ги в кутията за обувки в бунгалото ми — каза той. — Вероятно са ги взели само за справка. Не биха познали… баща ми. Никой не би го познал. Не и на тази снимка.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Пък и аз не притежавам ранчото на никое от имената, които биха свързали с мен, дори ако отворят запечатаните съдебни архиви и открият, че съм сменил името си. Държа ранчото чрез една чуждестранна корпорация.

— Хората от агенцията са адски изобретателни, Спенсър.

Той вдигна глава и я погледна в очите.

— Добре, готов съм да приема, че са изобретателни и могат да открият всичко това, но само ако имат достатъчно време. Но със сигурност не могат да го направят толкова бързо. Това означава, че имам още по-основателна причина да отида там тази вечер. Кога после ще имам друга възможност? Когато отново мога да се върна във Вейл, те може би наистина ще са открили, че още притежавам ранчото. И тогава никога няма да мога да се върна и да приключа с цялата история. И без това ще минем покрай Вейл на път за Денвър. Междущатска магистрала 70.

— Знам — каза Ели и потрепери, спомняйки си онзи миг, докато летяха с хеликоптера над Юта, когато почувства, че Спенсър може да не оцелее през нощта.

— Ако не искаш да дойдеш с мен, ще измислим нещо. Но… дори да съм сигурен, че агенцията никога няма да научи за ранчото, пак трябва да отида там тази вечер. Ели, не се ли върна сега, когато имам смелостта да го направя, може би по-късно никога няма да събера кураж. Минаха шестнайсет години оттогава.

Тя се вторачи в ръцете си, после стана и се приближи до компютъра, който още беше включен и свързан с модема.

Спенсър отиде при нея.

— Какво ще правиш?

— Какъв е адресът на ранчото? — попита Ели.

Той й го каза.

— Но защо ти е?

— Как се казва чуждестранната компания?

— „Ванишмънт Интернешънъл“.

— Шегуваш се.

— Не.

— И така е записана в данъчните документи?

— Да. — Спенсър придърпа стол и седна до нея, а Роки дойде да души около тях, за да провери дали имат още храна. — Ели, ще ми кажеш ли какво си намислила?

— Ще се опитам да проникна в публичните поземлени регистри там. Необходима ми е карта на парцела. Трябва да изчисля точните географски координати.

— И за какво са ти?

— Господи, щом ще ходим там и ще поемем такъв голям риск, тогава трябва да бъдем колкото е възможно по-добре въоръжени. — Тя по-скоро говореше на себе си, отколкото на него. — Трябва да бъдем готови да се отбраняваме срещу всичко.

— За какво говориш?

— Твърде е сложно. После ще ти обясня. Сега ми е необходима тишина.

Пръстите й бързо започнаха да се движат по клавиатурата. Спенсър се вторачи в екрана. Ели се свърза с компютъра на съда във Вейл и проникна в системата.

Облечен в малко по-голям за размерите му костюм, осигурен му от агенцията, и същия шлифер като на тримата си придружители, окован в белезници на ръцете и глезените, прочутият и прословут Стивън Акблом седеше до Рой на задната седалка на лимузината.

Художникът беше на петдесет и три, но изглеждаше само няколко години по-възрастен, отколкото беше на снимките на първите страници във вестниците, когато търсачите на сензации го бяха нарекли Вампира от Вейл, Лудия от планината и Микеланджело Психаря. Макар че слепоочията му се бяха прошарили, косите му още бяха черни, лъскави и гъсти. Красивото му лице беше забележително гладко и младежко, а челото — небелязано от годините. Имаше бръчки само в ъгълчетата на очите. Но те не го състаряваха, а му придаваха вид на човек, който е преживял няколко неприятности, но се е радвал на множество източници на развлечения.

Както на снимката, която Рой бе намерил в бунгалото в Малибу и на всички фотографии, появили се преди шестнайсет години във вестниците и списанията, очите на Стивън Акблом бяха най-завладяващата черта. Но в тях вече не се четеше предишната арогантност, а сдържаност и самоувереност. Нямаше заплашителния вид на човек, извършил такива тежки престъпления. Погледът му беше прям и ясен, но не и заплашителен. Рой беше изненадан, но с удоволствие съзря неприсъща нежност в очите на Акблом, както и съпричастност, и лесно стигна до извода, че художникът е умен и разбира човешкото положение.

Дори на странната и недостатъчна светлина в лимузината, идваща от малките лампи под седалките и от нисковолтовите крушки на вратите, Акблом излъчваше присъствие, с което всеки трябваше да се съобразява, макар да беше съвсем различно от описанията в пресата. Той говореше малко, но не защото не умееше да говори или беше разсеян. Тъкмо обратното, мълчанието му беше по-красноречиво от изисканото ораторство на повечето хора, и Акблом винаги беше нащрек и бдителен. Не помръдваше и не се суетеше. От време на време придружаваше думите си с жестове. Движенията на окованите му в белезници ръце бяха толкова пестеливи, че веригата между китките издрънчаваше съвсем тихо. Но не беше скован, нито инертен и отпуснат, а само спокоен. Беше невъзможно да седиш до него и да не съзнаваш, че Стивън Акблом е изключително интелигентен. Умът му сякаш беше динамична машина, която знаеше всичко и можеше да премества цели светове и да променя космоса.

През всичките си трийсет и две години Рой Майро бе срещал само двама човека, чието физическо присъствие бе породило в него нещо, наподобяващо обич. Първата беше Ив Мари Жаме, а вторият — Стивън Акблом. И с двамата се запозна в една и съща седмица. В този изпълнен с чудеса февруари съдбата бе станала негов спътник. Той седеше до Акблом и дискретно му се възхищаваше. Отчаяно искаше да накара художника да разбере, че той, Рой Майро, е изключително проницателен и прозорлив и притежава необикновени способности.

Ринк и Фордайс (Олмайър и Таркентън бяха престанали да съществуват, след като излязоха от кабинета на доктор Палма) съвсем не изглеждаха очаровани от Акблом. Те седяха на седалките, обърнати към задната част на лимузината и изобщо не се интересуваха от онова, което художникът имаше да каже. Фордайс затваряше очи за дълги периоди от време, сякаш медитираше. Ринк гледаше през прозореца, макар че сигурно не виждаше нищо, защото навън беше тъмно. В редките случаи, когато Акблом жестикулираше или преместваше крака и веригите на белезниците леко издрънчаваха, очите на Фордайс широко се отваряха, а Ринк рязко обръщаше глава към художника. Инак двамата не му обръщаха внимание.

За съжаление Ринк и Фордайс явно бяха съставили мнението си за Акблом въз основа на глупостите във вестниците, а не от собствените си наблюдения. Но, разбира се, тяхната тъпота не изненада Рой. Те не бяха хора на идеите, а на действието, не мъже на страстта, а на грубото желание. Агенцията се нуждаеше от такива типове, макар да беше жалко, че те са лишени от въображение и са нещастни същества с плачевни недостатъци и един ден щяха да приближат света на сантиметър до съвършенството, като си отидат от него.

— По онова време бях млад, само две години по-голям от сина ви — каза Рой, — но разбирах какво се опитвате да постигнете.

— И какво се опитвах да постигна? — попита Акблом. Гласът му беше тенор, но плътен и звучен, и имаше тембър, който загатваше, че художникът би могъл да направи кариера и като певец, ако бе пожелал.

Рой обясни теориите си за изкуството на Акблом, а именно, че странните и завладяващи портрети не изобразяват низшите страсти на хората, напиращи под красивата повърхност, а трябва да бъдат възприемани като натюрморти и представляват въплъщение на човешкото желание и стремеж към съвършенство.

— И щом резултатът от работата ви с живи същества е тяхното постигане на съвършена красота, макар и за кратък миг, преди да умрат, тогава вие не сте извършили престъпления, а актове на милосърдие и състрадание, защото твърде малко хора на този свят ще изживеят миг на съвършенство през живота си. Чрез изтезанията вие сте дали на онези четирийсет и една жени и на съпругата ви неповторимо преживяване. Ако бяха живи, те несъмнено щяха да ви благодарят.

Рой говореше искрено, макар по-рано да бе смятал, че Акблом е заблуден по отношение на методите, с които бе постигнал съвършенство. Но това беше преди да се запознае с него. Сега се срамуваше от жалкото си подценяване на таланта и проницателността на художника.

Нито Ринк, нито Фордайс показваха изненада или интерес към думите на Рой. По време на службата си в агенцията те бяха чули множество възмутителни лъжи, всички умело и искрено произнесени, и несъмнено мислеха, че шефът им само си играе с Акблом и хитро го манипулира, за да го накара да сътрудничи в името на успеха на операцията.

Рой имаше уникалната и вълнуваща възможност да изрази най-съкровените си чувства. Акблом щеше да го разбере напълно, докато Ринк и Фордайс мислеха, че се занимава с макиавелиански игри.

Рой не отиде толкова далеч, че да разкрие личната си ангажираност в раздаването на състрадание в тъжните случаи, с които се сблъскваше по време на множеството си пътувания. Истории като онези за семейство Бетънфилд от Бевърли Хилс, Честър и Джиневра от Бърбанк и инвалида и съпругата му пред ресторанта в Лас Вегас можеха да поразят дори Ринк и Фордайс като твърде специфични в детайлите и да не им се сторят импровизирани измислици, съчинени, за да спечелят доверието на художника.

— Светът би бил безкрайно по-добър — изрази мнението си Рой, ограничавайки наблюденията си само до безопасни, общи идеи, — ако броят на населението намалее. Ако първо се елиминират несъвършените екземпляри. Винаги се започва отдолу нагоре. А онези, които получат правото да живеят, да са хората, най-пълно отговарящи на стандартите за идеални граждани, необходими за изграждането на едно по-добро и одухотворено общество. Не сте ли съгласен?

— Процесът би бил интригуващ — отговори Акблом.

Рой прие забележката като одобрение.

— Да, нали?

— Винаги съм предполагал, че човек трябва да е в комисията по елиминирането, а не сред осъдените.

— Да, разбира се, това се подразбира.

Акблом го удостои с усмивка.

— Колко забавно.

Рой бе предпочел да отидат до Вейл не с хеликоптер, а с кола. Пътуването с лимузината щеше да продължи по-малко от два часа, докато връщането от затвора в Денвър до Стейпълтън, чакането да получат разрешение за излитане и летенето щяха да отнемат повече време. Освен това атмосферата в колата беше по-задушевна и спокойна, отколкото в хеликоптера и Рой имаше възможност да прекара повече качествено време с художника.

Постепенно, километър след километър, Рой Майро започна да разбира защо Стивън Акблом му оказва толкова силно въздействие. Както и Ив. Макар че художникът беше красив мъж, нищо във външността му не можеше да се определи като съвършено. И все пак той беше съвършен. Рой усещаше това. Акблом имаше специфично излъчване. Едва осезаема хармоничност. Успокояващи вибрации. В някакъв аспект художникът нямаше недостатък. Засега съвършеното качество или добродетел оставаше загадъчно, но Рой беше убеден, че ще го открие, докато стигнат до ранчото в покрайнините на Вейл.

Лимузината се движеше във все по-високите планини, през огромните, засипани със сняг девствени гори, нагоре, към сребристата лунна светлина.

Спенсър караше откраднатия черен шевролет пикап на изток по магистрала 70, а Ели трескаво работеше с компютъра, който бе включила в запалката за цигари на таблото, и от време на време поглеждаше разпечатката на картата на парцела и другата информация, която бе намерила за ранчото.

— Какво правиш? — повтори Спенсър.

— Изчислявам.

— Какво?

— Тихо. Роки спи отзад.

От брезентовата чанта Ели бе извадила дискети с програмни продукти, които инсталира в компютъра. Явно сама бе разработила програмите и ги бе приспособила към неговия компютър, докато Спенсър бе изпаднал в делириум за повече от два дни в пустинята Мохаве. Спенсър нямаше представа какви са възможностите на програмните продукти. На екрана проблясваха формули и графики и се въртяха холограмни глобуси на земята, от които Ели изолираше отделни райони, за да ги увеличи и проучи отблизо.

До Вейл оставаха само три часа. Спенсър искаше да разговарят и да научат повече един за друг. Три часа бяха толкова кратък период, особено ако се окажеха последните им часове заедно.

Бележки

[1] Living — прехрана (англ.). — Б.пр. ↑

[2] Vanishment — изчезване (англ.). — Б.пр. ↑

[3] Скалисти планини (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Тъмните реки на сърцето (13)

Метаданни

Данни

Тъмните реки на сърцето

Информация

История

Сваляне / Връзки

13.

Дийн Кунц
Тъмните реки на сърцето (13)