Един куршум изсвистя върху задната броня на форда. Друг рикошира в метала и пронизително изсвири. Резервоарът не експлодира. Нямаше разбити стъкла. Нито спукани гуми. Спенсър рязко зави надясно, подкара по странична уличка и увеличи скоростта.

Роки, който се страхуваше от мрака, вятъра, светкавиците, котките и мразеше да го гледат, когато ходи по нужда, изобщо не се уплаши от изстрелите, нито от каскадьорското шофиране на господаря си. Изправи се, вкопчи нокти в тапицерията и като се клатеше напред-назад от движението на колата, започна да диша учестено и се ухили.

Спенсър погледна скоростомера и видя, че кара със сто километра в час в зона с ограничение петдесет. Въпреки това увеличи още скоростта.

Роки стори нещо, което никога не бе правил — започна да клати глава нагоре-надолу, все едно го насърчаваше да кара по-бързо.

— Работата е сериозна — каза Спенсър.

Кучето изпръхтя, сякаш се присмиваше на опасността.

— Сигурно са подслушвали апартамента на Теда. Прахосвали са ценни ресурси, за да наблюдават Теда. При това от ноември. Какво, по дяволите, искат от Валери? Защо е толкова важна, че да заслужава всичките тези усилия?

Спенсър погледна в огледалото за обратно виждане. Шевролетът зави и пое след тях.

Спенсър искаше да измине две пресечки, после да свърне наляво и да се скрие от погледите им. Надяваше се да заблуди стрелците в тъмнозеления шевролет, че е завил в първата пряка, а не във втората. Но шевролетът скъсяваше разстоянието помежду им и се движеше бързо. Явно беше един от онези модифицирани автомобили, каквито правителството даваше на агентите, действащи под прикритие.

Спенсър зави наляво в края на втората пресечка, както бе планирал. Този път направи широк завой.

Но въпреки това караше толкова бързо, че уплаши шофьора на приближаващата се към него хонда. Човекът рязко завъртя волана надясно. Хондата се качи на тротоара, одраска вратата си в пожарен кран и се заби в оградата от вериги около запустяла бензиностанция.

С периферното си зрение Спенсър видя, че Роки се наклони към вратата, тласнат от центробежната сила, но продължи ентусиазирано да клати глава.

Силен, студен вятър блъсна форда. На улицата се извиха гъсти облаци прах.

Лас Вегас бе построен върху огромна пустинна долина и дори най-благоустроените сектори на града обхващаха големи пространства безплодна земя. На пръв поглед приличаха само на обширни пустеещи участъци, но всъщност бяха части от пустинята, която чакаше благоприятен момент, за да разшири владенията си. Когато вятърът духаше силно, пустинята сърдито хвърляше маската си и нахлуваше в обграждащите я квартали.

Заслепен от бурята от пясък, който съскаше по предното стъкло, Спенсър се замоли за още вятър и облаци прах. Искаше да изчезне като призрачен кораб в мъгла.

Той отново погледна в огледалото за обратно виждане. Видимостта зад него бе намаляла на три-четири метра.

Спенсър настъпи педала за газта, но сетне промени решението си. Вече навлизаше със самоубийствена скорост в пясъчната виелица. Улицата не се виждаше. Ако се натъкнеше на спряло или бавно движещо се превозно средство, или пресечеше кръстовище с оживено движение, последната му грижа щяха да бъдат четиримата убийци в свръхмощния тъмнозелен шевролет на федералните власти.

Някой ден, когато земната ос помръднеше на съвсем малка част от градуса или въздушните течения в горния пласт на тропосферата изведнъж се спуснеха надолу и увеличаха скоростта си поради загадъчни причини, вятърът и пустинята несъмнено щяха да се съюзят, да изравнят със земята Лас Вегас и да заровят развалините под милиарди кубични метри сух, бял пясък. И може би този момент бе настъпил.

Нещо тупна в задната част на форда и Спенсър се стресна. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Шевролетът беше непосредствено зад него. В следващия миг федералният автомобил изостана с няколко метра във въртящите се пясъци, после отново се стрелна напред и блъсна форда. Може би се опитваха да го накарат да излезе от пътя и да спре. Или само му напомняха, че са там.

Спенсър осъзна, че Роки го гледа и се обърна към него.

Кучето сякаш питаше: „Е, какво ще правим сега?“

Минаха през последното пространство от необработени земи и въздухът стана чист. На студената стоманеносива светлина на разразяващата се буря Спенсър и Роки трябваше да забравят всяка надежда да се измъкнат, скривайки се във въртящите се пясъчни облаци на пустинята.

Отпред имаше кръстовище. Светофарът светеше в червено. Спенсър не отмести крак от педала за газта. Молеше се в редицата от коли да има пролука, но в последния момент натисна спирачките, за да не се блъсне в един автобус. Фордът сякаш се вдигна на предните си колела, после се разтресе и спря.

Роки изджавка, загуби равновесие, свлече се надолу по седалката и падна под таблото.

Бълвайки бледосин пушек, автобусът мина пред тях.

Кучето подаде глава и се ухили на Спенсър.

— Стой там, приятелю. По-безопасно е.

Роки не обърна внимание на съвета му и се изкатери на седалката. Спенсър даде газ.

Зави надясно и в огледалото видя, че тъмнозеленият шевролет се стрелва зад него.

— Онова копеле умее да шофира.

Спенсър не се притесняваше толкова много как ще им се изплъзне. Повече се притесняваше да не стрелят отново по тях.

Но четиримата мъже трябваше да са ненормални, за да стрелят по бързо движеща се кола насред оживено движение, където всеки заблуден куршум можеше да убие невинен шофьор или пешеходец. Това не беше Чикаго през двайсетте години, Бейрут или Белфаст, нито дори Лос Анджелис, за Бога.

От друга страна, те не се бяха поколебали да стрелят по него пред апартамента на Теда Давидович. Направо стреляха. Без да задават въпроси. Нито му прочетоха конституционните права. По дяволите, те дори не направиха сериозно усилие да се уверят, че Спенсър е човекът, за когото го мислят. Искаха го толкова много, че рискуваха да убият някой друг.

Мъжете изглеждаха убедени, че Спенсър е научил нещо изключително важно за Валери и трябва да бъде ликвидиран. А всъщност той знаеше за миналото й по-малко, отколкото за живота на Роки.

Ако застреляха Спенсър на публично място, те щяха да покажат истински или фалшиви карти на някоя федерална агенция и никой нямаше да им търси отговорност и да ги обвинява в убийство. Щяха да кажат, че Спенсър е беглец от правосъдието, въоръжен и опасен убиец на ченгета. Несъмнено щяха да извадят заповед за арестуването му, издадена постфактум и със стара дата, и щяха да сложат в безжизнената му ръка пистолет, с който е извършена поредица от неразкрити убийства.

Спенсър мина на жълто. Шевролетът го последва.

Ако не го убиеха на място, но го раняха и заловяха жив, те вероятно щяха да го завлекат в звукоизолирана стая и да приложат творчески методи на разпит. Нямаше да повярват на протестите му, че е невинен и щяха да го убият бавно, напразно опитвайки се да изтръгнат тайни, които той не знаеше.

Спенсър нямаше оръжие. Разполагаше само с двете си ръце. С подготовката си. И с куче.

— Здравата загазихме — каза той на Роки.

Рой Майро седеше в уютната кухня на бунгалото в каньона в Малибу и разглеждаше четирийсетте снимки, които хората му бяха намерили в кутия за обувки, поставена на най-горната лавица в гардероба в спалнята. Последната фотография беше сложена в плик.

Шест от снимките бяха на куче — смесена порода, с козина на жълто-кафяви и черни петна. Едното му ухо беше клепнало. Сигурно беше домашният любимец, за когото Грант бе купил гумения кокал от фирма, изпълняваща поръчки по пощата, която вече две години пазеше името и адреса му.

Трийсет и три от останалите снимки бяха на една и съща жена. На някои изглеждаше съвсем млада — двайсетинагодишна, а на други — на трийсет и няколко. Ту украсяваше Коледна елха, ту се усмихваше, облечена в семпла лятна рокля и бели обувки, сресваше гривите на коне, яздеше ги или ги хранеше с ябълки.

Нещо в нея го обсебваше, но Рой не можеше да разбере защо му оказва такова силно въздействие.

Тя безспорно беше привлекателна жена, но не и поразителна красавица. Макар и с хубаво тяло, русокоса и синеока, жената не притежаваше нито една съвършена черта, която би й осигурила място в пантеона на истинската красота.

Усмивката беше най-хубавото нещо в нея и неотменен елемент на външността й във всички снимки. Приветлива, открита, спокойна и очарователна усмивка, която не можеше да бъде фалшива и разкриваше добро сърце.

Но усмивката не беше отличителна черта. И устните на жената не бяха чувствени като на Мелинда Уиклън. Нищо в разположението, в широчината или в очертанията им, нито във формата на зъбите не беше дори интригуващо, още по-малко вълнуващо. Усмивката й беше твърде широка, досущ ослепителните отражения на слънчева светлина върху с нищо незабележителната повърхност на езеро.

Рой не виждаше в нея нищо, което да жадува да притежава.

Но въпреки това тя го обсебваше. Не я познаваше, но чувстваше, че трябва да разбере коя е. Беше убеден, че е виждал тази жена.

Той се вторачи в лицето и в лъчезарната й усмивка и усети, че около нея витае някакво ужасно присъствие, някъде извън обектива на фотоапарата.

Последните снимки бяха най-малко от преди двайсет години, а много от тях — от преди трийсет. Цветовете им бяха избледнели. Най-старите бяха предимно сиво-бели и леко пожълтели по краищата.

Рой погледна обратната страна на всяка снимка. Надяваше се да види надпис, който да хвърли повече светлина върху самоличността на жената, но там нямаше нищо. Нито дори име или дата.

На две от снимките жената беше с малко момче. Рой беше толкова озадачен от реакцията си към лицето на жената и толкова съсредоточен върху въпроса защо му се струва позната, че отначало не осъзна, че момчето е Спенсър Грант. Сетне разбра, че е той и сложи двете снимки една до друга.

Грант в дните, преди да получи белега.

Шест-седем годишно мършаво хлапе в мокри бански. Стоеше до басейн. Облечена в цял бански, жената беше до него и тайно му правеше „заешки ушички“ зад главата — глупава шега за пред фотоапарата.

На втората снимка жената и момчето седяха на маса за пикник. Хлапето беше една-две години по-голямо отколкото на първата фотография и облечено в джинси, фланелка и бейзболна шапка. Тя го беше прегърнала с едната си ръка, а с другата буташе шапката му.

И на двете снимки усмивката на жената беше лъчезарна като на всички останали, но лицето й сияеше и от обич. Рой беше сигурен, че е открил майката на Грант.

Но същевременно беше и озадачен, защото жената му се виждаше позната. Странно позната. Колкото по-дълго гледаше снимките й, толкова повече нарастваше убеждението му, че я познава и обстоятелствата, при които я бе виждал, са силно обезпокоителни, мрачни и загадъчни.

Той отново насочи вниманието си към снимката, на която майката и синът стояха до басейна. В далечината имаше голям хамбар. Дори на избледнялата фотография по небоядисаните стени се виждаха следи от червена боя.

Жената, момчето, хамбарът.

Дълбоко в подсъзнанието му явно се бе събудил някакъв спомен, защото изведнъж кожата на Рой настръхна. Жената, момчето, хамбарът.

Побиха го ледени тръпки.

Той погледна към прозореца над мивката, към горичката отвъд и към оскъдните лъчи обедна слънчева светлина сред сенките и положи усилия да проясни паметта си.

Жената, момчето, хамбарът.

Но колкото и да се мъчеше, прозрението не го осеняваше, макар че кръвта му се смрази.

Хамбарът.

Минавайки по улици с къщи с гипсова мазилка, кактуси, юка и маслинови дървета, през паркинга на търговски център, през индустриалната зона, през лабиринта на складова площ, пълна с навеси и през парк с разлюлени от приближаващата се буря палми, Спенсър безуспешно се опитваше да се отърве от преследващия го шевролет.

Рано или късно щяха да се изпречат на пътя на патрулираща полицейска кола. И когато местните ченгета също го подгонеха, щеше да му бъде още по-трудно да избяга.

Дезориентиран от криволичещия път, който бе избрал, за да се изплъзне от преследвачите си, той се изненада, когато вдясно видя един от най-новите хотели в града. Булевард Лас Вегас Саут беше само на неколкостотин метра пред него. Светофарът беше червен, но Спенсър реши, че ще светне зелено, когато стигне до него.

Шевролетът се приближаваше. Ако Спенсър спреше, негодниците щяха да слязат от колата и да обсипят с куршуми форда.

До кръстовището оставаха триста метра. Двеста и петдесет.

Светофарът още светеше червено.

Спенсър нямаше време. Той намали малко, за да си осигури повече маневреност в решителния момент, но не достатъчно, за да окуражи шофьора на шевролета да опита да се изравни с него.

Сто метра. Седемдесет и пет. Петдесет.

Късметът не беше на страната на Спенсър.

Отляво към кръстовището се приближаваше цистерна, която се движеше по-бързо от позволеното.

Роки отново започна да клати глава.

Най-сетне шофьорът на цистерната видя форда и натисна спирачки.

— Добре, добре, ще успея — чу се да повтаря Спенсър, сякаш налудничаво бе решил да промени действителността с позитивното си мислене.

Никога не лъжи куче.

— Здравата сме загазили, приятелю — поправи се той и направи широк завой пред цистерната.

Паниката принуди сетивата му да възприемат случващото се като на забавен каданс. Спенсър видя, че цистерната се накланя към тях. Гигантските гуми се търкаляха и подскачаха, докато ужасеният шофьор натискаше спирачките. Камионът застрашително се извиси над форда. Беше огромен, приближаваше се неумолимо и сблъсъкът изглеждаше неизбежен. Сякаш ставаше все по-голям с всяка изминала секунда. Фордът се наклони наляво и едва не се преобърна. Спенсър завъртя волана надясно и натисна спирачки. Задната част на колата се занесе на една страна, а гумите измъчено изсвириха. Воланът се хлъзгаше в изпотените му ръце. Фордът беше неуправляем, но поне се плъзгаше в правилната посока, отдалечавайки се от огромната цистерна. Чудовището на шестнайсет колела профуча само на няколко сантиметра от форда. Спенсър имаше чувството, че усети силния вятър от движението, макар прозорците да бяха затворени.

Фордът се завъртя на триста и шейсет градуса, сетне на деветдесет, разтресе се и спря.

Шофьорите на другите коли натиснаха спирачките, преди да се блъснат в него. Чуха се клаксони и скърцане на гуми.

Роки отново падна на пода.

Спенсър не знаеше дали кучето е било изхвърлено от седалката или във внезапен пристъп на благоразумие се е мушнало там.

— Стой долу! — каза той, когато Роки пак се изкатери на седалката.

Вляво се чу бръмчене на двигател. Шевролетът. Профуча покрай задната част на спрялата цистерна и се насочи към форда.

Спенсър натисна до пода педала на газта. Гумите се завъртяха и колата се стрелна на юг по булеварда, точно когато шевролетът се приближи до задната броня. Чу се трясък на метал.

Разнесоха се изстрели. Четири-пет. Но нито един от куршумите не улучи форда.

Роки остана на седалката. Беше вкопчил нокти в тапицерията, дишаше учестено и явно този път бе твърдо решил да не пада.

Спенсър излизаше от Лас Вегас, което беше и хубаво, и лошо. Хубаво, защото колкото по на юг отиваше, към откритата пустиня, толкова по-малък беше рискът да бъде спрян от задръствания. Но, от друга страна, отвъд гората от хотели, голата земя щеше да му предложи малко маршрути за бягство и още по-малко места да се скрие. Навлезеха ли в пустинята Мохаве, главорезите в шевролета щяха лесно да го наблюдават.

Но въпреки всичко излизането от града беше единственият разумен избор. Бъркотията на кръстовището зад Спенсър сигурно щеше да доведе ченгетата.

Но докато минаваше покрай най-новия хотел-казино в града, включващ лунапарк „Спейспорт“, разположен на осемстотин декара, единственият му избор престана да съществува. На двеста метра по булеварда изскочи кола, която прегази ниските храсти в междинната алея и навлезе в насрещното движение. Завъртя се и спря така, че препречи пътя.

Спенсър спря на трийсет метра от колата.

Беше крайслер, но много приличаше на тъмнозеления шевролет. Сякаш бяха правени в една и съща фабрика.

Шофьорът остана зад волана на крайслера, но другите врати се отвориха. Отвътре излязоха едри, неприятни на вид мъже.

Спенсър погледна в огледалото за обратно виждане и видя онова, което очакваше. Шевролетът също бе спрял под ъгъл на булеварда на петнайсет метра зад него. И оттам изскочиха мъже. С пистолети.

Мъжете от крайслера също имаха пистолети. Но това някак не го изненада.

Последната снимка беше в бял плик, запечатан с лепенка. Рой очакваше да намери друг портрет на майката на Грант, но когато го отвори, видя черно-бяла снимка на мъж на трийсет и няколко години.

За миг евкалиптовата горичка и прозорецът сякаш престанаха да съществуват. Кухнята избледня в съзнанието му. Остана само снимката, от която Рой изпита още по-силно обсебване, отколкото от фотографията на жената.

Дъхът му секна.

Ако някой влезеше в стаята и го попиташе нещо, той нямаше да може да отговори.

Почувства се откъснат от реалността. Сякаш имаше температура. Всъщност му стана студено, макар и не много. Беше студен като бдителен хамелеон, който се преструва на камък върху камъка. Хладината го ободри, фокусира съзнанието му и позволи на мислите му да препускат без съпротивление. Сърцето му не биеше като обезумяло. Вярно, пулсът му се забави и стана досадно муден и всеки удар отекваше в тялото му, досущ тържествен камбанен звън в катедрала.

Снимката явно бе правена от талантлив професионалист в студийни условия и светлината и обективът бяха идеално подбрани. Най-горното копче на бялата риза на мъжа беше разкопчано. Отгоре беше с кожено яке. Позираше пред бяла стена. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Беше поразително красив. Гъстите му черни коси бяха сресани назад. Подобни снимки обикновено се правеха на млади актьори. Фотографията беше стандартна, но хубава, защото мъжът притежаваше вродено обаяние и излъчване на загадъчност и драматизъм, които фотографът не бе създал изкуствено с помощта на технически средства.

Портретът представляваше учебник по светлосенки. Странни сенки, хвърлени от предмети извън обектива, се рояха на стената, привлечени от мъжа, така както ужасната тежест на залязващото слънце притегля нощта към вечерното небе.

Прямият му, проницателен поглед, решително стиснатите устни, аристократичните черти и дори привидно небрежната поза разкриваха човек, който не познава колебание, потиснатост и страх. Той беше нещо повече от уверен и хладнокръвен. Излъчваше едва доловима, но непогрешима арогантност. Изражението му говореше, че гледа на всички други членове на човешкия род с присмех и презрение.

Въпреки това мъжът беше много привлекателен, сякаш интелигентността и опитът му бяха извоювали правото да чувства превъзходство над другите. Изучавайки снимката, Рой усети, че този човек би бил интересен, непредсказуем и забавен приятел. Надничащият от сенките мъж притежаваше животински магнетизъм и надменното му изражение не изглеждаше обидно. Всъщност арогантният вид дори му подхождаше.

Магията на снимката постепенно намаля, макар че не изчезна напълно. Кухнята, прозорецът и евкалиптовите дървета отново се появиха пред погледа на Рой.

Той познаваше този мъж. Беше го виждал.

Много отдавна…

Фактът, че го познава, беше част от причината снимката да му въздейства толкова силно. Но както и с жената, Рой не можеше да си спомни нито името на мъжа, нито дори при какви обстоятелства го бе виждал.

Искаше му се фотографът да бе осветил повече лицето на този човек. Но сенките, изглежда, обичаха черноокия мъж.

Рой сложи снимката на кухненската маса, до фотографията на майката и сина край басейна.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината. Мъжът в сенките.

Спрял по средата на булевард Лас Вегас Саут и заклещен в капан между въоръжени мъже, Спенсър натисна клаксона, рязко завъртя волана надясно и настъпи до пода педала на газта. Фордът се насочи към лунапарк „Спейспорт“. Скоростта притисна Спенсър и Роки към седалките, сякаш двамата бяха космонавти, отправили се към луната.

Самонадеяността и дързостта на стрелците доказваха, че те наистина бяха някакъв вид федерални агенти, макар че използваха фалшиви документи, за да скрият истинската си самоличност. Никога не биха му устроили засада на главна улица пред очевидци, освен ако не бяха с по-висок ранг от местните ченгета.

Пешеходците се разпръснаха във всички посоки и фордът навлезе в алеята за автобуси.

Вероятно поради хапливия февруарски студ и задаващата се буря или защото беше обяд, лунапаркът не беше отворен. Над билетните гишета бяха спуснати капаци и вълнуващите влакчета на ужасите не се движеха. Но по високата три метра ограда, боядисана като брониран корпус на междупланетен кораб, пулсираха и проблясваха неонови и футуристични фигури. Осветлението сигурно беше включено от фоточувствителни клетки, които бяха объркали мрака, предшестващ бурята, с настъпването на вечерта.

Спенсър мина покрай две будки за билети с формата на ракети и влезе в тунел от лъскава стомана с диаметър четири метра, пробит в оградата на парка. Думите „ТУНЕЛ НА ВРЕМЕТО“, изписани със сини неонови светлини, обещаваха по-далечно бягство, отколкото му бе необходимо.

Масивната тръба беше дълга шест метра. По стените и тавана се виеха гирлянди от неонови лампи, които мигаха в бърза последователност от входа до изхода, създавайки илюзията за фуния от светкавици.

При обикновени обстоятелства посетителите влизаха в лунапарка с бавно движещи се влакчета, но заслепяващите приливи от светлини бяха по-ефектни, ако се движиш с висока скорост. Очите на Спенсър започнаха да пулсират. Имаше чувството, че наистина е изстрелян с ракета в далечна посока.

Роки отново клатеше глава.

— Не знаех, че кучето ми изпитва потребност от високи скорости.

Спенсър навлезе в лунапарка, където светлините не бяха активирани като онези на оградата и в тунела. Безлюдният и привидно безкраен път се издигаше и снишаваше, стесняваше и разширяваше и непрекъснато се пресичаше сам със себе си.

В лунапарка имаше спираловидно виещи се влакчета на ужасите, въртележки, лодки, изтребители и други развлечения, от които ти се разбърква стомахът, всички натруфени с живописни, фантастични фасади, украса и имена. „Светлинен път към Ганимед“, „Чук на хиперпространството“, „Ад на слънчевата радиация“, „Астероиден сблъсък“, „Пропадане в бездната“. Паркът предлагаше и сложни симулативни полети и преживявания във виртуалната реалност в сгради с футуристична или причудлива, извънземна архитектура. „Планетата на тресящите се хора“, „Кървава луна“, „Вихрушка“, „Светът на смъртта“. Входът на „Войни между роботи“ се охраняваше от машини-убийци с червени очи, а портата на „Звездно чудовище“ приличаше на блестящ отвор в храносмилателния тракт на извънземен левиатан.

На фона на мрачното небе, студения вятър и сивата светлина, предшестваща бурята, бъдещето — така както си го бяха представили създателите на лунапарка „Спейспорт“ — изглеждаше неумолимо и враждебно.

Странно, но всичко това се струваше реалистично на Спенсър. Зрелището приличаше по-скоро на видение, отколкото на увеселителен парк. Отвсякъде дебнеха извънземни, машини, роботи и хищници в човешки облик. Зад всеки завой застрашително се появяваха космически катастрофи — „Експлодиращото слънце“, „Сблъсък с комета“, „Капан на времето“, „Големият взрив“, „Пустош“. „Краят на времето“ се намираше до шатър, предлагащ приключение, наречено „Изтребление“. Човек можеше да гледа зловещите атракции и да вярва, че това мрачно бъдеще — с атмосферата си, ако не в детайлите — е достатъчно ужасно, за да бъде онова, което съвременното общество може би изгражда за себе си.

Трескаво търсейки изход, Спенсър караше безразсъдно по криволичещите пешеходни пътеки, виещи се покрай развлеченията. Непрекъснато поглеждаше към шевролета и крайслера, които се движеха между екзотичните постройки, но не бяха в опасна близост. Приличаха на акули, обикалящи от разстояние.

Спенсър зави покрай „Галактически затвор“, мина покрай „Дворецът на паразитите“, параван от фикуси и жив плет от разцъфнали в червено олеандри, съзря двулентов път, обозначаващ задната част на лунапарка, и пое по него.

Вляво имаше дървета и двуметров жив плет между стволовете, а вдясно — триметрова ограда от вериги, увенчана със спирали от бодлива тел. Отвъд се простираше пустинята.

Спенсър зави. На стотина метра отпред имаше порта от тръби и вериги, задвижвана от хидравличен механизъм. Задействаше се с дистанционно управление, но Спенсър не разполагаше с такова устройство.

Той увеличи скоростта. Налагаше се да разбие портата.

Връщайки се към обичайното си благоразумие, кучето слезе от седалката и се сви на пода.

— Невротик, но не и глупав — одобрително отбеляза Спенсър.

Той бе преполовил разстоянието до портата, когато с периферното си зрение забеляза някакво движение. Крайслерът изскочи между два фикуса, разкъса живия плет от олеандри и сред дъжд от зелени листа и червени цветове с трясък се стовари на пътя. После се блъсна в оградата толкова силно, че веригите по цялата дължина се разлюляха, сякаш бяха направени от плат, и спря.

След част от секундата фордът също се блъсна в портата от вериги. Предният капак се смачка. Предпазният колан се впи в гърдите на Спенсър и изкара въздуха от белите му дробове. Зъбите му изтракаха. Багажникът издрънча. Но ударът не беше достатъчно силен, за да разбие бариерата. Веригите се усукаха и увиснаха, но останаха непокътнати.

Спенсър превключи на скорост и даде на заден ход, сякаш беше гюле, което се връща в оръдието по посока, обратна на часовниковата стрелка.

Убийците в крайслера отвориха вратите, излязоха и извадиха пистолети. Сетне видяха, че фордът се приближава към тях. Скочиха в колата, затвориха вратите и също потеглиха на заден ход.

Фордът се блъсна в крайслера. Трясъкът беше силен и Спенсър бе убеден, че е повредил колата си.

Но когато отново превключи на скорост, фордът се стрелна напред. Нямаше спукани гуми, нито счупени стъкла. Не миришеше на бензин и резервоарът не бе пробит. Макар и очукан, фордът тракаше, дрънчеше и скърцаше, но се движеше мощно и грациозно.

Вторият сблъсък събори портата. Фордът мина върху падналите вериги, излезе от „Спейспорт“ и нахлу в пустинята, където още никой не бе построил тематичен парк, хотел, казино или паркинг.

Спенсър зави на запад, към междущатска магистрала 15.

Сети се за Роки и погледна към пода. Кучето се беше свило на кълбо и бе затворило очи, сякаш очакваше още един сблъсък.

— Всичко е наред, приятелю.

Роки продължи да прави гримаси в очакване на катастрофа.

— Имай ми доверие.

Кучето отвори очи и се покатери на седалката. Тапицерията беше издрана и пробита от ноктите му.

Фордът подскачаше и се тресеше по ерозиралата и безплодна земя.

Отстрани на магистралата се издигаше стръмен насип от чакъл и глина. Но дори да намереше пролука в перилата и да се качеше на шосето, Спенсър едва ли щеше да бъде в безопасност. Хората, които го следяха, щяха да поставят наблюдателни постове на магистралата и в двете посоки.

Спенсър се поколеба за миг, после зави на юг, следвайки насипа.

Тъмнозеленият шевролет се зададе от изток. Приличаше на мираж в пустиня. Но нямаше да може да преодолее ниските дюни и плитките долчинки. Фордът експлорър беше направен за неравен терен, но не и шевролетът.

Спенсър стигна до пресъхнало речно корито, което минаваше под нисък бетонен мост и пресичаше магистралата. Той вкара форда във валога и пое по коритото от мека почва, осеяна с наноси. Сухите трънаци се движеха непрестанно, досущ странни сенки в кошмар.

Фордът се понесе по пресъхналото речно корито и се отправи на запад, навътре в негостоприемната Мохаве.

Заплашителното мрачно небе приличаше на саркофаг от гранит и сякаш бе надвиснало само на няколко сантиметра над сивите планини. Безплодните равнини постепенно се издигаха към още по-стерилни възвишения, а повехналите мескити, изсъхналата трева и кактусите все повече оредяваха.

Спенсър излезе от пресъхналото дере, но продължи нагоре по склона, към далечните хълмове, голи като стари кости.

Шевролетът не се виждаше.

Най-сетне, когато се увери, че е далеч от наблюдателните постове, разположени по магистралата, той зави на юг и подкара успоредно на шосето. Изпуснеше ли го от поглед, щеше да се обърка. В пустинята се носеха облаци прах, които прикриваха издайническите струи от пушек зад форда.

Макар че още не валеше, небето се раздираше от светкавици. Сенките на ниските каменни образувания подскачаха, падаха и отново се надигаха по гладката и бяла като алабастър земя.

Смелостта на Роки пак се изпари, когато колата забави скоростта. Кучето плахо се сви на кълбо. От време на време скимтеше и поглеждаше господаря си, търсейки окуражаване.

На небето проблеснаха огнени стрели.

Рой Майро отмести настрана обезпокоителните снимки и сложи дипломатическото куфарче с преносимия компютър на кухненската маса в бунгалото в Малибу. Включи го в контакта на стената и се свърза с „Мама“ във Вирджиния.

Когато на осемнайсет, преди повече от дванайсет години, се бе записал в армията, Спенсър Грант би трябвало да е попълнил стандартните формуляри. Наред с останалото, той би трябвало да е дал информация за училището, което бе завършил, за родното си място, името на баща си и майка си и за най-близките си роднини.

Офицерът, който бе приел документите, трябваше да е проверил онези основни данни. После отново трябваше да бъдат потвърдени, на по-високо ниво, преди постъпването на Грант в армията.

Ако името Спенсър Грант беше фалшиво, младежът би трябвало да има сериозни затруднения, за да бъде записан на военна служба с тази самоличност. Въпреки това Рой беше убеден, че „Спенсър Грант“ е псевдоним и реши да разбере какво е истинското име, фигуриращо в акта за раждане.

По искане на Рой „Мама“ проникна във файловете на Министерството на отбраната, където имаше списъци на бившите военнослужещи и на екрана се появи основната информация за Спенсър Грант.

Името на майка му беше Дженифър Корин Порт.

Новобранецът я бе вписал като „покойна“.

Бащата беше „неизвестен“.

Рой примига от изненада. Неизвестен.

Това беше адски странно. Грант не само твърдеше, че е извънбрачно дете. Нещо повече, той намекваше, че поради безразборните връзки на майка му е било невъзможно да разберат кой е бащата. Всеки друг би посочил някакво фиктивно име, удобен, измислен баща, за да спести унижението на себе си и на майка си.

Щом бащата беше неизвестен, логично бе фамилното име на Спенсър да е Порт. Следователно майка му го бе кръстила „Грант“ или на своя любима кинозвезда — както смяташе Бозли Донър — или на някой от мъжете в живота й, без да е сигурна дали той е бащата на момчето.

Или пък определението „неизвестен“ беше лъжа и името „Спенсър Грант“ бе поредната фалшива самоличност, вероятно първата от множеството, които бе съчинил онзи фантом.

Като близки роднини Грант бе вписал „Етъл Мари и Джордж Даниъл Порт, баба и дядо“. Сигурно бяха родителите на майка му, защото Порт беше моминското й име.

Рой забеляза, че адресът на Етъл и Джордж Порт в Сан Франциско е същият, който Грант бе посочил, когато се бе записал в армията. Явно след смъртта на майка му бабата и дядото го бяха взели да живее при тях.

Ако някой знаеше истинската история на произхода и на белега на Грант, това щяха да са Етъл и Джордж Порт. При положение, че наистина съществуваха и не бяха само имена във формуляра, който преди двайсет години приемащият офицер не бе проверил.

Рой поиска разпечатка на част от военното досие на Грант. Въпреки привидно надеждната следа, водеща към семейство Порт, Рой не беше убеден, че в Сан Франциско ще научи нещо, което ще придаде повече плътност на неуловимия фантом, когото бе зърнал преди повече от четирийсет и осем часа в дъждовната нощ в Санта Моника.

Грант бе заличил информацията за себе си във всички файлове на компаниите за услуги и от списъците на данъкоплатците, но защо бе оставил името си в отдел „Моторни превозни средства“, Службата за социално осигуряване, в полицията в Лос Анджелис и във военните архиви? Беше вписал поредица от фалшиви адреси, когато можеше да ги изтрие или изобщо да не ги споменава. Грант имаше знанията и уменията да го стори. Следователно той умишлено бе запазил присъствие в някои бази данни.

Рой се почувства играчка в ръцете на Грант дори когато се опитваше да установи истинската му самоличност.

Отчаян, той за пореден път насочи вниманието си към двете най-въздействащи му снимки от четирийсетте. Жената, момчето и хамбарът в далечината. Мъжът в сенките.

От двете страни на форда се простираше пясък, бял като стрити на прах кости, пепелявосиви вулканични скали и възвишения от глина, разпръснати тук-там в течение на годините на жега, студ и земетресения. Оскъдната растителност беше изсъхнала и бодлива. С изключение на прахоляка и на разлюлените от вятъра растения единственото движение беше пълзенето на скорпионите, паяците, скарабеите, отровните змии и другите студенокръвни или безкръвни твари, които вирееха в тази безводна пустош.

Небето непрекъснато се осветяваше от сребристите стрели на светкавици и бързо движещите се, черни като мастило облаци вещаеха буря.

Пленен между мъртвата земя и неспокойното небе, Спенсър караше успоредно на магистралата, която чезнеше в далечината. Отклоняваше се само когато релефът налагаше компромис.

Роки седеше с наведена глава. Беше се вторачил в лапите си, а не във все по-смрачаващия се ден. Хълбоците му потреперваха, когато през тялото му преминеше вълна на страх, досущ електрически ток в затворена верига.

При други обстоятелства Спенсър би бъбрил неспирно, за да успокои кучето. Но сега настроението му беше мрачно като небето и той бе в състояние да се съсредоточи само върху собственото си бедствено положение.

Беше се сбогувал с живота, който водеше, за да намери жената. Беше загърбил тишината и уюта в бунгалото, красотата на евкалиптовата горичка и спокойствието в каньона, и вероятно никога вече нямаше да се върне там. Беше се превърнал в мишена и бе изложил на риск скъпоценната си анонимност.

Но той не съжаляваше за всичко това, защото още се надяваше, че ще започне истински, пълноценен живот. Искаше да помогне на жената, но и на себе си.

Но залогът изведнъж бе станал висок. Смъртта и разкритието на истинската му самоличност не бяха единствените рискове, които щеше да поеме, ако продължеше да се въвлича в проблемите на Валери Кийн. Рано или късно щеше да се наложи да убие някого. Нямаше да му оставят друг избор.

След като в сряда през нощта се измъкна от атаката в едноетажната къща в Санта Моника, Спенсър отбягваше да мисли за най-обезпокоителните последици от изключителното насилие на екипа на специалните сили. Но сега си спомни за стрелбата, насочена срещу въображаеми мишени в тъмната къща и куршумите, изстреляни по него, докато се прехвърляше през оградата.

Това не беше само реакция на неколцина изнервени полицаи, уплашени от плячката си, а престъпна употреба на сила, грубо превишаване на правата, доказателство за съществуването на агенция, излязла от контрол и арогантно убедена, че не е отговорна за жестокостите, които извършва.

И Спенсър отново се сблъска със същата арогантност — безразсъдното държание на мъжете, които го бяха принудили да напусне Лас Вегас.

Той се замисли за Луис Лий в елегантния му кабинет под „Китайска мечта“. Ресторантьорът бе казал, че само достатъчно силните правителства престават да играят по правилата на правосъдието, по чиито закони са съставени.

Всички правителства, дори демократичните, поддържаха контрол със заплахата за насилие и затворничеството. Но когато тази заплаха скъсаше със закона, и при най-добрите намерения границата между федерален агент и главорез ставаше опасно тънка.

Ако Спенсър намереше Валери и научеше защо бяга, помощта му вероятно нямаше да се изрази само в посягане върху неприкосновения му запас от пари, за да й осигури най-добрия адвокат. Макар и наивен, такъв беше неясният му план.

Но безмилостността на враговете изключваше варианта явяване пред съд.

Изправен пред избора насилие или бягство, Спенсър винаги би предпочел да избяга и да рискува куршум в гърба — поне когато не бе заложен нечий друг живот освен неговият. Но щом поемеше отговорността за живота на жената, той не можеше да я изложи на риск и рано или късно щеше да се наложи да отвърне на насилието с насилие.

Разсъждавайки за тези неща, Спенсър продължи да кара на юг. Едва виждаше магистралата в далечината на изток и пред него нямаше ясно очертан път.

От запад се зададе дъжд под формата на ослепителни водопади на рядко проявявана ожесточеност за Мохавската пустиня, извисяваща се приливна вълна, зад която пустинята започна да изчезва.

Спенсър долови мириса на дъжда още преди да го е застигнал. Ухание на хлад, влага и озон, отначало освежаващо, но после странно и смразяващо.

— Не се притеснявам дали ще мога да убия, ако се стигне дотам — каза той на свилото се на кълбо куче.

Сивата стена бързо се приближаваше към тях. Приличаше на нещо повече от дъжд. Бурята беше олицетворение на бъдещето и на всичко онова, което Спенсър се страхуваше да разбере за миналото.

— Правил съм го и преди. И пак ще го сторя, ако се наложи.

Върху форда започна да барабани дъжд — досущ милиони биещи сърца.

— И ако някое копеле заслужава да бъде убито, аз ще го очистя, без да изпитвам вина или угризения. Понякога убийството е правилно. Справедливо. Нямам проблем с това.

Дъждът се усили. Диплеше се като вълшебен воал, носещ магическа промяна. Белият пясък потъмня. На странната светлина на бурята изсъхналата растителност изведнъж стана лъскава и зелена. За секунди повехналите листа и трева сякаш се уголемиха и придобиха пищни тропически форми, макар че това беше илюзия.

Спенсър включи чистачките и мина на двойно предаване, сетне каза:

— Притеснявам се… и се плаша, че може би ще пречукам някой негодник, който си го заслужава… някой боклук… и този път това ще ми хареса.

Пороят беше не по-малко апокалиптичен от Потопа, изсипал се върху Ной, и ожесточеното барабанене на дъжда върху форда беше оглушително. Уплашеното от бурята куче вероятно не чуваше думите на господаря си, но въпреки това Спенсър използваше присъствието на Роки като оправдание, за да признае една истина, която предпочиташе да не чува. Говореше на глас, защото можеше да излъже, ако само разсъждаваше наум.

— Никога не ми е харесвало да убивам и не съм се чувствал герой. Но това не ме и отвращава. Не повръщам, нито изгубвам съня си. Затова… ако следващия път…

Ранният следобед потъмня, сякаш се свечеряваше. Спенсър запали фаровете и се изненада, като видя, че са останали непокътнати от сблъсъка с портата на лунапарка.

Дъждът се лееше в такива огромни количества, че се примесваше и размиваше с вятъра, който преди това бе предизвикал пясъчната буря.

Стигнаха до дълбок три метра валог с леко наклонени брегове. В средата на падината блестеше поток от сребриста вода, широк трийсет и дълбок няколко сантиметра. Спенсър прекоси широкото шест-седем метра пресъхнало речно корито и се насочи към възвишенията на отсрещната страна.

Докато фордът минаваше през втория бряг, над пустинята лумна поредица от големи светкавици, придружени от силни гръмотевици, които предизвикаха вибрации в колата. Дъждът продължаваше да се усилва.

Шофирайки с една ръка, Спенсър погали Роки по главата. Кучето беше твърде уплашено, за да го погледне или да се облегне на утешаващата го ръка.

Намираха се на не повече от петдесет метра от първото пресъхнало речно корито, когато Спенсър видя, че земята пред тях се движи вълнообразно, сякаш рояци гигантски змии преминаваха точно под повърхността на пустинята. Удари спирачки и фаровете осветиха не толкова фантастично, но не по-малко страховито обяснение. Земята не се движеше, а от запад на изток, по леко наклонената равнина се виеше бърза, кална река, която блокираше движението на юг.

Дълбочината й не се виждаше. Стремглаво препускащата вода вече бе излязла няколко сантиметра извън коритото.

Такова наводнение не можеше да бъде предизвикано само от бурята, която се бе развилняла в равнините едва преди няколко минути. Потокът идваше от планините, където бе валяло преди известно време и каменистите, голи склонове бяха попили водата. В пустинята рядко падат такива обилни валежи, но понякога, със зашеметяваща бързина, внезапни порои могат да залеят дори части от издигнатата на насип магистрала или низините около Лас Вегас.

Спенсър не можеше да прецени колко дълбока е водата.

Дори да не беше дълбоко, течението се движеше толкова бързо, че той не смееше да направи опит да го премине. Второто речно корито беше по-широко от първото, около метър и двайсет. Преди да е изминал и половината от това разстояние, фордът щеше да бъде понесен от течението.

Спенсър даде на заден ход, обърна и се върна. Приближи се до първото речно корито по-бързо, отколкото очакваше. За краткото време, след като го бе прекосил, сребристата ивица се бе превърнала в буйна река, която почти изпълваше валога.

Хванат в капан между два непроходими потока, Спенсър вече не можеше да се движи успоредно на магистралата в далечината.

Хрумна му да остане там и да изчака бурята да премине. Когато дъждът спре, речните корита щяха да пресъхнат толкова бързо, колкото се бяха напълнили. Но Спенсър имаше чувството, че положението е по-опасно, отколкото изглежда.

Отвори вратата, излезе и се намокри до кости, докато стигна до предната част на форда. Силният, студен дъжд го накара да потрепери.

Природните условия не допринасяха толкова много за нещастието му, колкото невероятният шум. Потискащият грохот на бурята заглушаваше всички други звуци. Плющенето на дъжда, плискането и тътенът на водата и гръмотевиците се съчетаваха и превръщаха Мохавската пустиня в клаустрофобично място.

Спенсър искаше да види по-добре бушуващото течение, но погледът отблизо го уплаши. Водата се покачваше с всяка изминала минута и скоро щеше да наводни равнината. Части от мекото речно корито се сриваха и постепенно изчезваха в калното течение. Спенсър се обърна и тръгна към втория валог, на юг от форда. Стигна дотам по-бързо, отколкото очакваше. Реката се разширяваше и преливаше като в първия канал. Когато бе пристигнал там, между двата потока имаше петдесет метра, но сега разстоянието се бе смалило до трийсет.

Въпреки това имаше достатъчно място. Не му се вярваше, че двете течения могат да залеят оставащото пространство земя.

В следващия миг точно пред краката му в земята се отвори пукнатина. Дълга, назъбена ивица. Земята сякаш се ухили и в буйно течащата вода се срути част от брега, широка два метра.

Спенсър се дръпна назад, далеч от непосредствената опасност. Мокрият пясък под краката му се превръщаше в каша.

Немислимото изведнъж бе станало неизбежно. Големи части от пустинята бяха съставени от глина, вулканични скали и кварц, но Спенсър имаше нещастието да бъде застигнат от бурята и пороя, докато пътуваше по бездънното море от пясък. Освен ако между двете речни корита нямаше подземна скална основа, пясъкът там можеше да бъде наводнен и релефът на цялата равнина да се промени в зависимост от продължителността и силата на бурята.

Невероятно проливният дъжд продължаваше да се усилва.

Спенсър хукна към форда, скочи на седалката и затвори вратата. Мокър до кости и треперейки от студ, той даде на заден ход и отдалечи колата от речното корито на север. Опасяваше се, че колелата ще затънат.

Роки още седеше с наведена глава, но разтревожено погледна изпод вежди господаря си.

— Трябва да караме между речните корита, на изток и на запад — размишляваше на глас Спенсър, — докато още има твърда почва под нас.

Чистачките не се справяха добре с водопадите, които се изливаха върху предното стъкло, и замъгленият от дъжда пейзаж ставаше все по-неясен. Спенсър ги превключи на най-високата скорост.

— Не трябваше да се отправям към низините. Водата може да ни отнесе.

Той запали фаровете. Допълнителната светлина не изясни нищо. Лъчите се отразяваха в нишките на дъжда и пътят отпред изглеждаше като забулен със завеси от огледални мъниста. Спенсър пусна късите светлини.

— По-безопасно е на хълмовете. Там има повече скали.

Кучето не реагира. Само трепереше.

— А може и пространството между речните корита да се разшири.

Спенсър отново включи на скорост. На запад равнината постепенно се издигаше в склон, чиито очертания едва се забелязваха в здрача.

Гигантските игли на светкавиците съшиваха небето със земята, а Спенсър караше в мрака.

По указания на Рой Майро агентите в Сан Франциско издирваха Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото, отгледали Спенсър Грант след смъртта на майка му. В това време Рой караше към кабинета на доктор Неро Мондело в Бевърли Хилс.

Мондело беше най-видният пластичен хирург в общност, където Божиите творения бяха коригирани по-често от всякъде другаде, с изключение на Палм Спрингс и Палм Бийч. С един лошо оформен нос той можеше да направи чудеса, равняващи се на сътвореното от мрамор от Микеланджело, макар че хонорарите на Мондело бяха значително по-високи от онези на италианския майстор.

Лекарят се бе съгласил да внесе промяна в претоварения си график, за да приеме Рой, защото мислеше, че помага на ФБР в отчаян опит да намерят особено жесток сериен убиец.

Двамата се срещнаха в просторния вътрешен кабинет с под от бял мрамор, бели стени и таван и бели свещници. Имаше две абстрактни картини в бели рамки. Единственият цвят беше бялото и художникът бе постигнал ефекта си само с няколко пласта от този цвят. От двете страни на масата от стъкло и стомана стояха два бели стола с дърворезба и бели кожени възглавнички. Пред белите копринени завеси имаше бюро от бяло дърво.

Рой седна на един от столовете с дърворезба. Имаше чувството, че е буца пръст сред цялата тази белота. Запита се каква ли гледка ще се открие, ако завесите се дръпнат. Хрумна му налудничавата мисъл, че отвъд прозореца, в центъра на Бевърли Хилс, всичко е покрито със сняг.

Освен снимките на Спенсър, които Рой бе донесъл, единственият предмет върху лакираната повърхност на бюрото беше кървавочервена роза, сложена в кристална ваза. Цветето беше доказателство за вероятен стремеж към съвършенство и привлече вниманието на посетителя към мъжа, който седеше от другата страна на бюрото.

Висок, слаб, красив и около четирийсетгодишен, доктор Неро Мондело беше фокусната точка на бялото си владение. С гъстите си, гарвановочерни, сресани назад коси, смугла кожа и тъмносини като зряла слива очи, хирургът оказваше въздействие, силно като поява на дух на спиритически сеанс. Върху бялата риза с червена копринена вратовръзка носеше бяла лабораторна престилка. Около циферблата на златния му часовник „Ролекс“ искряха диаманти, сякаш заредени със свръхестествена енергия.

Обстановката и човекът бяха внушителни, макар и досадно театрални. Професията на Мондело беше да подменя природната истина с убедителни илюзии, а всички добри вълшебници проявяваха вкус към театралността.

Той се вторачи в снимката на Грант, взета от отдел „Моторни превозни средства“, после в компютърния портрет и каза:

— Да, раната трябва да е била ужасна.

— От какво би могла да бъде? — попита Рой.

Мондело отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади лупа със сребърна дръжка и се вгледа по-отблизо в снимките.

— По-скоро е разрез, отколкото разкъсване, затова сигурно е от сравнително остър инструмент.

— Нож?

— Или стъкло. Но ръбът не е съвсем равен. Много остро, но неравно стъкло или назъбен нож. Гладко острие би направило рана с по-ясно очертани ръбове и по-тесен белег.

Докато наблюдаваше Мондело, Рой установи, че чертите на лицето му са изящни и неестествено пропорционални, сякаш бяха дело на друг талантлив колега на хирурга.

— Белегът е цикатриксиален.

— Моля? — попита Рой.

— Съединителна тъкан, която се е свила и набръчкала — без да вдига глава, отговори Мондело. — Макар че белегът е сравнително гладък, като се има предвид ширината му. Не мога да ви кажа нищо повече, освен че белегът не е отскоро.

— Пластичната хирургия би ли могла да го премахне?

— Не напълно, но може да го направи не толкова очебиен, само тънка линия, бледа нишка.

— Болезнено ли е?

— Да, но този — каза лекарят и посочи снимката — не би изисквал дълга поредица от операции в продължение на няколко години, както е с белезите от изгаряния.

Лицето на хирурга беше невероятно, защото пропорциите бяха толкова съразмерни, сякаш водещият естет, който го бе изваял, бе притежавал не само интуицията на художник, но и логичната прецизност на математик. Лекарят беше преправен със същия железен контрол, който видните политици прилагаха към обществото, за да преобразят несъвършените му граждани в по-добри хора. Рой отдавна бе разбрал, че човешките същества имат толкова големи недостатъци, че никое общество не може да упражни съвършената справедливост, без да наложи строго математическо планиране и управление. Но въпреки това той едва сега осъзна, че стремежът му към съвършена красота и справедливост са аспекти на един и същ копнеж по утопия.

Понякога Рой се изумяваше от сложността на интелекта си.

— Може ли човек да живее с този белег, макар да е възможно да се оперира, за да го направи не така очебиен? Имам предвид, освен ако не е в състояние да плати за хирургичната намеса.

— О, цената не би била препятствие. Ако пациентът няма пари и правителството не иска да плати, човекът пак ще бъде лекуван.

— Тогава защо не би се оперирал?

Мондело сви рамене и отмести настрана снимките.

— Вероятно се страхува от болка.

— Не мисля така. Не и този човек.

— Или от лекари, болници, остри инструменти и упойки. Има безброй фобии, които пречат на хората да се оперират.

— Този човек не страда от фобии — каза Рой и прибра снимките в кафявия плик.

— Може да се дължи на чувство за вина. Ако е оцелял след злополука, в която другите са били убити, той би изпитвал чувство за вина. Особено ако загиналите са били хора, които е обичал. Той мисли, че с нищо не е по-добър от тях и се пита защо е бил пощаден, докато те са умрели. Изпитва угризения, че е жив. И да страда с белега, е начин на изкупление.

Рой се намръщи и стана.

— Може би.

— Имал съм пациенти с такъв проблем. Не искат да се оперират, защото вината на оцелелия ги кара да мислят, че са заслужили белезите си.

— И това не звучи правдоподобно. Не и за този човек.

— Ако няма фобия и не страда от вината на оцелелия — каза Мондело, изпращайки Рой до вратата, — тогава може да се обзаложите, че изпитва вина за нещо. Той се самонаказва с белега. Напомня си за нещо, което би предпочел да забрави, но се чувства задължен да помни. И такива случаи съм виждал.

Докато хирургът говореше, Рой изучаваше лицето му, заинтригуван от изящно оформената структура на костите. Той се запита доколко ефектът се дължи на природата и доколко е постигнат с намесата на пластичната хирургия. Но знаеше, че е нетактично да попита.

Рой стигна до вратата и рече:

— Докторе, вярвате ли в съвършенството?

Мондело изглеждаше леко озадачен.

— Съвършенството?

— Съвършенството на личността и обществото. Един по-добър свят.

— Ами… Мисля, че винаги съм се стремил към това.

— Добре — усмихна се Рой. — Знаех, че е така.

— Но смятам, че съвършенство не може да бъде постигнато.

Усмивката на Рой се смрази.

— Но аз виждам съвършенство тук-там. Може би не съвършенство във всяко отношение, но отчасти.

Мондело се усмихна снизходително и поклати глава.

— Идеята на един човек за съвършенство и ред е разбирането на друг за хаос. За един съвършената красота е представата на друг за уродливост.

Рой не харесваше такива изявления. Намекът беше, че утопията е и ад. Изгарящ от нетърпение да убеди Мондело в алтернативния възглед, Рой каза:

— В природата съществува съвършена красота.

— Винаги има недостатък. Природата ненавижда симетрията, гладките повърхности, правите линии, реда — всичко, което свързваме с красотата.

— Наскоро видях жена със съвършени ръце. Безупречни. Без недостатък. Изящно оформени.

— Пластичният хирург гледа на човешката форма с по-критично око от другите хора. Виждал съм множество недостатъци.

Самочувствието на лекаря ядоса Рой.

— Трябваше да ви донеса онези ръце. Поне едната. Ако я бяхте видели, щяхте да се съгласите с мен.

Изведнъж Рой осъзна, че е на път да разкрие неща, които биха наложили незабавната екзекуция на хирурга.

Разтревожен, че вълнението му ще го накара да направи друга, по-груба грешка, Рой не се задържа повече. Благодари на хирурга за сътрудничеството и излезе от бялата стая.

Февруарската слънчева светлина на паркинга пред клиниката беше по-скоро бяла, отколкото златиста. Въздухът беше резлив. Редицата палми по края хвърляха сенки, източени на изток. Захлаждаше се.

Рой пъхна ключа в стартера, включи двигателя и в същия миг пейджърът му иззвъня. Погледна малкия екран и видя номер с код на регионалния офис в центъра на Лос Анджелис и се обади по клетъчния си телефон.

Те имаха голяма новина за него. Бяха проследили Спенсър Грант и замалко не го бяха хванали в Лас Вегас. И сега той бягаше. Някъде в пустинята Мохаве. „Лиърджет“ очаквал Рой, за да го закара в Невада.

Спенсър караше нагоре по едва забелязващия се склон между двете буйни реки. Ивицата от мокър пясък непрекъснато се стесняваше. Търсейки къс скалиста почва, където да спре и да изчака бурята да премине, Спенсър бе възпрепятстван от все по-намаляващата видимост. Облаците бяха толкова плътни и черни, че денят в пустинята беше мрачен като в дълбините на море. Дъждът се лееше в библейски количества и чистачките не смогваха да изчистят предното стъкло. И макар че фаровете бяха запалени, теренът отпред се виждаше неясно.

На небето проблясваха огромни огнени камшици. Ослепителната пиротехника ескалира в почти непрестанни светкавици и отгоре започнаха да се спускат ярки стрели, сякаш зъл ангел, пленник на бурята, гневно изпробваше здравината на лъка си. Но дори непостоянната светлина не озаряваше нищо. Навсякъде се струпваха рояци от пулсиращи сенки, които засилваха мрака и объркването.

Изведнъж, на около петстотин метра на запад се появи синя светлина, сякаш от друго измерение, и бързо се придвижи на юг.

Спенсър присви очи и се вторачи в дъжда и тъмата, опитвайки се да разбере какво е естеството и размерите на светещия предмет. Детайлите останаха мъгляви.

Синята светлина зави на изток, измина неколкостотин метра и свърна на север, към форда. Беше сферична и сияеше.

— Какво е това, по дяволите?

Спенсър намали, за да може да види по-добре странното сияние.

Когато стигна на стотина метра от форда, предметът зави на запад, към мястото, откъдето се бе появил, после се смали, превръщайки се в точка, издигна се, припламна и изчезна.

Още преди да е угаснала първата светлина, Спенсър забеляза втора. Той спря и погледна на северозапад.

Синият пулсиращ предмет се движеше невероятно бързо, следвайки странен, спираловиден маршрут, който го доближи до форда, сетне внезапно се завъртя като фойерверк и изчезна.

И двата сияещи предмета бяха безшумни и се носеха като привидения над опустошената от бурята пустиня.

Въпреки че обикновено беше скептично настроен към всички мистични неща, през последните няколко дни Спенсър имаше чувството, че е прекрачил прага на неизвестността и нереалността. Животът в родината му се бе превърнал в мрачна фантазия, изпълнена с магии, досущ роман за страни, където управляват магьосници, бродят дракони и тролове ядат деца. В сряда през нощта той бе минал през невидима врата между реалността и някакво друго място. И в тази нова реалност Валери беше неговата съдба. Намереше ли я, тя щеше да бъде нещо като вълшебната лупа, която завинаги щеше да промени зрението му. Всички загадки щяха да се изяснят, но отдавна известните и познати неща отново щяха да станат загадъчни.

Спенсър усещаше всичко това в костите си, както болният от артрит предчувства приближаването на бурята, преди на хоризонта да се покаже първият облак. Появата на двете сини сфери, изглежда, потвърждаваше, че Спенсър е на правилния път да намери Валери, пътувайки през странно място, което щеше да го преобрази.

Той погледна четириногия си спътник с надеждата, че Роки се е вторачил там, където бе изчезнала втората светлина. Нуждаеше се от потвърждение, че не си бе въобразил светлините, макар и подкрепата да идваше от куче. Но Роки се беше свил на кълбо и трепереше от ужас. Главата му още беше наведена, а очите — затворени.

Вдясно от форда, в бушуващите води, се отрази светкавица. Реката беше много по-близо, отколкото Спенсър предполагаше. Речното корито се бе разширило драстично през изминалата минута.

Приведен над волана, Спенсър зави и се насочи към друга част на все по-стесняващата се ивица земя. Подкара напред, търсейки стабилна скала и питайки се дали загадъчната пустиня Мохаве ще му поднесе още изненади.

На небето, на двеста метра пред форда и вляво, изскочи трета синя мистерия, досущ експресен асансьор. После плавно спря и затрептя над земята, като бързо се въртеше.

Сърцето на Спенсър заблъска болезнено в гърдите. Той дръпна крака си от педала на газта. Намираше се на тънката граница между чудото и страха.

Светлият предмет се стрелна право към него. Беше голям като камион, но въпреки това детайлите бяха неясни. Движеше се безшумно. Сякаш не беше от този свят. Беше се насочил към сблъсък. Спенсър настъпи газта. Светлината свърна в посока, противоположна на движението на форда, уголеми се, припламна ярко и изпълни колата със синьо сияние. За да бъде по-малка мишена, Спенсър зави надясно, натисна спирачките и обърна форда с гръб към приближаващия се предмет, който разпръскваше сапфирени искри. По стъклата на колата проблеснаха десетки електрически дъги.

Ослепително синята, съскаща светлина обгърна Спенсър, който в същия миг разбра, че е станал свидетел на едно от най-редките природни явления. Кълбовидна мълния. Не беше съзнателно същество, нито извънземна сила, както си бе въобразил. Нито го дебнеше, нито го изкушаваше. Беше само елемент на бурята, обикновен като светкавица, гръмотевица или дъжд.

Благодарение на гумите си фордът беше безопасен. Веднага щом огненото кълбо се взриви върху тях, енергията му започна да се разсейва и бързо избледня до бледосиньо, като ставаше все по-неясна.

Сърцето му биеше от странно вълнение, сякаш Спенсър отчаяно предпочиташе да се срещне с нещо паранормално, макар и враждебно, отколкото да се върне в живот без чудеса. Въпреки че бе рядко срещано явление, кълбовидната мълния беше нещо твърде прозаично, за да задоволи очакванията му и разочарованието възвърна нормалния ритъм на сърцето му.

Фордът се разтресе и застрашително се наклони напред. Предният капак се обля в кална вода.

В паниката си, докато се опитваше да избегне синьото сияние, Спенсър бе завъртял волана силно надясно и бе спрял на брега на речното корито. Меката стена от пясък се свлече под тежестта на колата.

Сърцето му отново заби като обезумяло. Той забрави разочарованието си.

Спенсър превключи на задна скорост и леко натисна педала на газта. Фордът се придвижи назад, нагоре до разпадащия се склон.

От брега се срина още една част. Колата се наклони напред. Водата заля предния капак и стигна почти до стъклото.

Спенсър се отказа от предпазливостта и даде газ. Фордът отскочи назад и излезе от водата. Гумите затънаха в мекия, мокър пясък.

Брегът на речното корито беше твърде нестабилен и едва ли щеше да издържи. Двигателят изрева, гумите се завъртяха в коварната кал и колата се плъзна в потока.

— Мамка му — рече Спенсър, пое дълбоко въздух и затаи дъх, сякаш беше малко момче, което се готви да скочи във вир.

Водата стигна почти до покрива.

Разтревожен от апокалиптичния звук и движение, Роки нещастно изскимтя, все едно реагираше не само на текущите събития, но и на натрупалите се ужаси в целия му неспокоен живот.

Фордът започна да пори повърхността на водата, клатейки се като лодка в бурно море. Прозорците бяха затворени и студената вода не можеше да проникне вътре, но двигателят угасна.

Колата се понесе по течението. Водата се плискаше на десет-петнайсет сантиметра под страничните стъкла.

Разнесоха се различни звуци — барабаненето на дъжда по покрива и плискането и клокоченето на бушуващата вода.

Шум от процеждащи се капки привлече вниманието на Спенсър. Отнякъде във форда проникваше вода.

Дупката сигурно не беше голяма, но с всеки литър вода, влизащ вътре, колата ставаше по-тежка и накрая щеше да потъне. После щеше да започне да се търкаля по дъното на реката и прозорците да се строшат.

Двете предни врати бяха плътно затворени. Оттам не проникваше вода.

Докато фордът се носеше по течението, Спенсър се обърна и огледа багажното отделение. Прозорците бяха непокътнати. Задната седалка беше сгъната, затова не видя пода отдолу, но се съмняваше, че оттам влиза вода.

Под краката му обаче вече имаше два-три сантиметра вода.

Роки изскимтя.

— Всичко е наред — успокои го Спенсър.

Не плаши кучето. Не лъжи, но не го и плаши.

Двигателят бе угаснал, но отоплението още работеше. Водата нахлуваше през клапите отдолу. Спенсър ги затвори. Шумът на капките спря.

Докато колата подскачаше нагоре-надолу, фаровете осветяваха небето и струите пороен дъжд. После фордът се отклони от курса си и лъчите трескаво започнаха да се стрелкат ту наляво, ту надясно, сякаш разрязваха отвесните брегове на речното корито. В калния поток плаваха буци пръст, които разплискваха бяла пяна. Спенсър угаси фаровете. Сивият свят не беше така хаотичен.

Чистачките работеха. Спенсър не ги изключи. Трябваше да вижда какво става, доколкото можеше.

Нямаше да чувства толкова силно напрежение, ако като Роки наведеше глава, затвореше очи и чакаше съдбата да прави с него каквото желае. Преди седмица Спенсър може би щеше да постъпи точно така. Но сега тревожно се взираше напред, а ръцете му се бяха вкопчили в безполезния волан.

Той се изненада от ожесточеността на желанието си да оцелее. Преди да прекрачи прага на „Червената врата“, Спенсър не очакваше нищо от живота, само да запази достойнство и да умре, без да се срамува.

Заедно с форда по водите на буйната река се носеха почернели трънаци, изкоренени кактуси, туфи трева, досущ косите на удавници, и жълтеникави трески и клони, които се блъскаха и дращеха вратите на колата. Обзет от емоционален смут, равняващ се на бурята в природата, Спенсър знаеше, че е безпомощен като треските и клоните, но поне беше жив.

Течението изведнъж се спусна три-четири метра надолу и фордът се понесе във въздуха. После се гмурна в бушуващите води и мрака. Движението тласна Спенсър напред, после назад. Главата му се блъсна в облегалката. Колата падна на дъното на реката, изплава на повърхността и отново се понесе по течението.

Роки още седеше на седалката. Беше се свил на кълбо и вкопчил нокти в тапицерията.

Спенсър нежно го погали по врата.

Кучето не вдигна глава, но се обърна към господаря си и погледна изпод вежди.

До междущатска магистрала 15 имаше около петстотин метра. Спенсър бе изумен, че фордът е стигнал толкова далеч за толкова кратко време. Течението беше по-бързо, отколкото изглеждаше.

Магистралата бе построена върху огромни бетонни колони. През замъгленото предно стъкло и поройния дъжд подпорите на моста изглеждаха многобройни, сякаш правителствени инженери бяха проектирали строежа предимно за да налеят милиони долари в джоба на сенаторски племенник, занимаващ се с производство на бетон.

Средният проход между подпорите беше достатъчно широк, за да минат пет камиона, наредени един до друг. Но половината поток се пенеше през по-тесните пролуки между колоните от двете страни на главния канал.

Фордът преодоля поредица бързеи. Водата се плискаше по стъклата. Течението набираше скорост.

Роки трепереше по-силно от всякога и дишаше учестено.

— Успокой се, приятелю. Спокойно. И не пишкай на седалката. Чу ли?

По междущатска магистрала 15 се движеха коли и камиони. Аварийни светлини хвърляха червени отблясъци в дъжда там, където мотористи бяха спрели, за да изчакат поройния дъжд.

Мостът застрашително се извиси пред форда, който бе набрал страховита скорост и силно се клатеше. На Спенсър започна да му се повдига.

— Не пишкай на седалката — повтори той.

Вече не говореше само на кучето.

Той бръкна в подплатеното с вълна джинсово яке и мократа си риза и извади зеления като нефрит медальон от сапунен камък, окачен на златна верижка. От едната страна беше гравирана глава на дракон, а от другата — също така стилизиран фазан.

Спенсър ясно си спомни елегантния кабинет без прозорци под „Китайска мечта“. Усмивката на Луис Лий. Папийонката и тирантите му. Спокойния му глас. „Понякога ги давам на хора, които явно се нуждаят от тях.“

Той стисна в шепа медальона. Почувства се като малко дете, но не го пусна.

До моста оставаха петдесет метра. Фордът щеше да мине в опасна близост до гората от колони вдясно.

Фазани и дракони. Благополучие и дълъг живот.

Спенсър си спомни статуята на Куан Ин до вратата на ресторанта. Спокойна, но бдителна. Предпазваща от завистливи хора.

„Вярвате в това, след като сте имали такъв живот?“

„Трябва да вярваме в нещо, господин Грант.“

На десет метра от моста буйното течение повдигна колата, пусна я и я наклони на дясната й страна, после на лявата. Водата шумно се плискаше по вратите.

Фордът мина покрай първата колона. Сетне покрай втората. С ужасяваща скорост. Нивото на реката беше толкова високо, че долната страна на моста беше само на трийсетина сантиметра от покрива. Колата прелетя покрай третата и четвъртата подпора. Все по-близо до тях.

Фазани и дракони.

Течението отдалечи форда от колоните и го запрати във внезапно появилия се водовъртеж в бурната повърхност. Калната вода стигна до стъклата. Реката подмяташе насам-натам колата, докато накрая отново я повдигна и я блъсна в следващата подпора. Трясъкът беше силен като експлозия. Роки излая.

Ударът запокити Спенсър вляво. Главата му се удари в стъклото. Въпреки бученето на пороя, той чу, че стъклото се напука на милион тънки като косъм цепнатини.

Спенсър изруга и докосна главата си. Нямаше кръв. Само учестено пулсиране, съответстващо на сърдечния му ритъм.

Прозорецът представляваше мозайка от хиляди миниатюрни парченца, които се държаха на гумените уплътнения.

Стъклото от страната на Роки като по чудо бе останало непокътнато. Но вратата беше издута навътре. От рамката капеше вода.

Изведнъж събрал смелост да погледне какво става, Роки вдигна глава. Вторачи се в обезумялата река и изскимтя.

— По дяволите — рече Спенсър. — Изпишкай се на седалката, ако искаш.

Фордът потъна в друг въртоп.

Бяха изминали две трети от пътя под магистралата.

През изкривената рамка на вратата започна да пръска свистяща, тънка като игла струя вода. Роки изджавка.

Колата не се блъсна отново в колоните, но реката я повдигна, сякаш преодоляваше огромно препятствие на дъното и я блъсна в ниската долна част на моста.

Вкопчил се с две ръце във волана и твърдо решен да не се остави да бъде изхвърлен през страничния прозорец, Спенсър не бе подготвен за внезапния подскок нагоре. Той се смъкна надолу по седалката, когато покривът се смачка, но не достатъчно бързо. Главата му се удари в тавана.

Пред очите му изскочиха искри. Почувства силна болка. По лицето му потече кръв. Парещи сълзи. Зрението му се замъгли.

Течението понесе форда надолу и Спенсър опита да се надигне. Главата му се замая от усилието, затова той отново се отпусна на седалката, като дишаше учестено.

Скоро сълзите му станаха черни като мастило. Не виждаше нищо.

Перспективата да ослепее го хвърли в паника, а оттам дойде и прозрението — не бе ослепял, слава Богу, но изпадаше в безсъзнание.

Спенсър отчаяно се съпротивляваше. Припаднеше ли, може би никога нямаше да се свести. Той с усилие се крепеше на границата между двете състояния. После в мрака се появиха стотици сиви петна, уголемиха се, образуваха сложни матрици от светлина и сенки и Спенсър видя вътрешността на форда.

Изтегли се нагоре, доколкото му позволяваше смачкания покрив и едва не припадна отново. Внимателно докосна кървящата си глава. Раната не беше смъртоносна.

Пак се озоваха на открито пространство. Дъждът барабанеше по колата.

Акумулаторът още не се беше изтощил, защото чистачките работеха.

Фордът смело се клатушкаше в средата на реката, която ставаше все по-широка. Вероятно трийсет и пет метра. Още малко и щеше да прелее извън бреговете. Един Господ знаеше колко бе дълбока. Течението се успокои, но продължаваше да се движи бързо.

Роки се бе вторачил във водата отпред и издаваше жаловити звуци на безпокойство. Не клатеше глава и не се радваше на скоростта. Изглежда, нямаше доверие нито на природата, нито на господаря си.

— Добрият, стар господин Роки — с обич каза Спенсър и обезпокоен установи, че фъфли.

Въпреки притесненията на кучето Спенсър не виждаше непосредствена опасност. В продължение на няколко километра потокът се носеше безпрепятствено напред, после изчезваше в дъжда, мъглата и сивата светлина на забуленото в облаци слънце.

От двете страни на реката имаше пустинни равнини, които не бяха съвсем голи. Тук-там се виждаха мескити, туфи жилава трева и криви скалисти възвишения — природни образувания, но придобили странната геометрия на храмове на древнокелтски жреци.

Нова болка прониза главата на Спенсър. Пред очите му неумолимо се спусна мрак. Вероятно бе изгубил съзнание за минута. А може би за час. Не сънува. Само изпадна в безвременна тъма.

Когато се свести, по лицето му плющеше студен дъжд и хладен вятър. Множеството гласове на реката мърмореха, съскаха и се кикотеха още по-силно от преди.

Той застана неподвижно и се запита защо шумът е толкова силен. Мислите му бяха объркани. Накрая осъзна, че страничният прозорец се е разбил, докато бе изпаднал в безсъзнание. Целият беше обсипан с дребни стъкълца.

Водата на пода бе стигнала до глезените му. Краката му бяха почти вкочанени от студ. Спенсър ги опъна и размърда пръсти. Реката беше само на два-три сантиметра от долната част на прозореца. Макар да се движеше бързо, потокът не беше толкова буен, вероятно защото се бе разширил. Ако речното корито се стесни или релефът се промени, течението отново щеше да стане силно, да наводни колата и да я потопи.

Съзнанието на Спенсър не беше достатъчно прояснено, за да подаде сигнал за тревога. И той изпита само леко безпокойство.

Трябваше да намери начин да запуши дупката, която се бе отворила на мястото на прозореца, но проблемът изглеждаше непреодолим. Преди всичко трябваше да помръдне, за да предприеме нещо, но Спенсър не искаше да се движи.

Единственото му желание беше да заспи. Чувстваше се ужасно уморен. Изтощен.

Главата му клюмна надясно и той видя кучето, което седеше на седалката до него.

— Как си, приятелю?

Езикът му бе надебелял, сякаш бе изпил десетина бири.

Роки го погледна, сетне отново се вторачи в реката отпред.

— Не се страхувай, приятелю. Те ще победят, ако се боиш. Не им позволявай да спечелят. Не можем да си го позволим. Трябва да намерим Валери. Преди онзи негодник да го е сторил. Той е там. Непрекъснато… дебне.

Мислейки за жената и изпитвайки силно безпокойство, Спенсър Грант продължи да се носи по бурните води на течението. Мърмореше несвързано и търсеше нещо непознато и непознаваемо. Бдителното куче мълчаливо седеше до него. Дъждът тракаше по смачкания покрив на форда.

Спенсър вероятно отново изгуби съзнание. А може би само затвори очи. Но когато краката му се изплъзнаха от педала за спирачката и цопнаха във водата, която вече бе стигнала до половината на прасците му, той вдигна пулсиращата си глава и видя, че чистачките са спрели. Акумулаторът се бе изтощил.

Реката беше бърза като експресен влак. И буйна. Калната вода се плискаше до рамката на счупеното стъкло.

На повърхността на течението плаваше умрял плъх. Дълъг и лъскав. Едното от немигащите му, безжизнени очи се бе вторачило в Спенсър. Острите зъби бяха оголени. Дългата, отвратителна опашка беше твърда като тел, странно накъдрена и сгърчена в спазъм.

Плъхът уплаши Спенсър. Затаил дъх и с разтуптяно сърце от страх, познат от кошмарите, той знаеше, че ще умре, ако водата изтласка плъха в колата. Защото това не беше обикновен плъх, а самата Смърт, вик в нощта, бухане на бухал, проблясващо острие, мирис на гореща кръв, катакомби, миризма на цимент и на нещо по-лошо, краят на детската невинност, вратата към ада, стаята насред небитието. Всичко това беше в студената плът на мъртвия гризач. Докоснеше ли го, Спенсър щеше да крещи, докато белите му дробове се пръснеха и заедно с последния дъх пред очите му щеше да падне мрак.

Трябваше да намери някакъв предмет, с който да избута плъха по-надалеч. Но Спенсър беше твърде слаб, за да потърси нещо. Ръцете му бяха отпуснати на коленете и дори опитът да свие пръсти в юмрук, изискваше повече сила, отколкото можеше да събере.

Може би раната на главата му беше по-сериозна, отколкото отначало му се бе сторило. Спенсър се запита дали тялото му не започва да се парализира. Но дори да беше така, той се зачуди дали това има значение.

На небето блесна светкавица. Яркото отражение преобрази тъмното око на плъха и го превърна в ослепително бял кръг, който сякаш се присви, за да се вторачи още по-проницателно в Спенсър.

Той имаше чувството, че ужасеният му поглед ще привлече плъха като магнит, и отмести очи. Загледа се напред. В реката.

Макар че се потеше обилно, в същото време Спенсър трепереше от студ. Дори белегът му беше студен и вече не пламтеше. Кожата му беше ледена, но белегът — все едно замръзнала стомана.

Той примига и се вторачи в реката, която набираше скорост и препускаше към единствената интересна особеност в инак отегчителния пейзаж от леко наклонени равнини.

От север на юг през пустинята Мохаве, чезнещ в мъгла, се извисяваше скален хребет, някъде висок седем-осем метра, а другаде — едва метър и двайсет. Макар да беше природна геоложка характеристика, образуванието беше странно ерозирало и тук-там имаше пробити от вятъра дупки, наподобяващи руини на огромна крепост, построена и унищожена в епоха на непрестанни войни, хиляда години преди първите писмени анали. Покрай някои от по-високите части имаше рушащи се и неравно назъбени парапети. На места повърхността беше надупчена, сякаш вражеска армия бе пробила там крепостта.

Спенсър се съсредоточи върху фантазията за древния замък, изграден върху стръмната канара, за да отвлече вниманието си от мъртвия плъх, който плаваше до счупеното стъкло на форда.

Тъй като съзнанието му беше замъглено, отначало Спенсър не се притесни, че реката го носи към назъбените стени на онази крепост. Постепенно обаче осъзна, че наближаващият сблъсък може да бъде катастрофален. Ако течението прокараше форда през някоя от пролуките и сетне по-нататък, странните скални образувания щяха да бъдат само интересна гледка. Но ако колата се блъснеше в една от създадените от природата порти…

Хребетът минаваше напреки през речното корито, но беше пробит на три места от пороя. Най-широката дупка беше петнайсет метра в диаметър и се намираше вдясно. От двете й страни бяха южният бряг и висока шест метра кула от тъмен камък, извисяваща се над водата. Най-тесният проход — по-малък от два метра и половина — беше в средата, между кулата и друга купчина скали — широка три и висока три и половина метра. Между купчината и брега вляво, където крепостта отново се издигаше и продължаваше далеч на север, имаше трети проход, широк седем-осем метра.

— Ще успеем — каза Спенсър и се опита да протегне ръка към кучето, но не можа.

Фордът бавно се носеше към най-широката пролука, до която оставаха стотина метра.

Спенсър не можеше да откъсне очи от умрелия плъх. Вкочанената опашка беше изпъстрена с розови и черни петна.

В съзнанието му премина спомен — плъхове в тясно пространство, изпълнени с омраза червени очи в мрака, плъхове в катакомби, а по-нататък — стаята в края на небитието.

Спенсър потрепери от погнуса и погледна напред. Предното стъкло беше замъглено от дъжда. Въпреки това той видя твърде много. Фордът се бе приближил на петдесет метра от точката, където реката се разделяше и вече не се носеше към най-широката дупка. Беше се насочил наляво, към прохода в средата, най-опасния от трите.

Каналът се стесни. Скоростта на водата се увеличи.

— Дръж се, приятелю. Дръж се.

Спенсър се надяваше потокът да ги изтласка наляво, към северната пролука. Но течението стана по-бавно. Нямаше да стигнат до северната порта. Щяха да профучат през средата.

Останаха петнайсет метра. Десет.

Дори да минеха през средата, пак щеше да им е необходим малко късмет. Защото в момента се носеха с лудешка скорост към високия седем-осем метра проход в скалата вдясно от центъра.

Може би колата щеше само леко да закачи канарата или дори да се плъзне на един пръст разстояние от нея.

Бяха толкова близо, че Спенсър вече не виждаше основата на каменната кула.

— Моля те, Господи.

Предната броня се блъсна в скалата. Ударът беше толкова силен, че Роки отново падна на пода. Десният преден калник се откъсна и отплава по течението. Капакът се огъна, сякаш бе направен от станиол. Предното стъкло се пръсна на парчета, но вместо да обсипят Спенсър, стъклата се изляха като водопад върху таблото.

Миг след сблъсъка фордът спря във водата под ъгъл на посоката на течението. Сетне бушуващият порой го подхвана и започна да го обръща.

Изумен, Спенсър отвори широко очи. Колата се обръщаше напреки на реката. Нямаше да може да мине между двете скални образувания. Пролуката беше твърде тясна. Щеше да се заклещи. И после бушуващата вода щеше да наводни форда или да запокити някой пън през счупеното стъкло.

Колата продължаваше да описва дъга наляво. Водата стигна до половината на страничното стъкло. Задната част се блъсна във втората скала и водата заля Спенсър, понасяйки умрелия плъх, който бе останал в орбитата на форда.

Плъхът се плъзна по обърнатите нагоре длани на Спенсър и спря на седалката между краката му. Вкочанената опашка се проточи по дясната му ръка.

Катакомбите. Огнените очи, гледащи от сенките. Стаята в края на небитието.

Той се опита да изкрещи, но чу само задавено ридание като на дете, ужасено до смърт.

Вероятно полупарализиран от удара по главата и несъмнено вцепенен от страх, Спенсър все пак съумя да извърши конвулсивно движение и да изхвърли плъха от седалката. Гризачът цамбурна в дълбоката до половината на прасеца кална вода на пода. Спенсър не го виждаше, но животното беше там, долу и плаваше между краката му.

„Не мисли за това.“

Виеше му се свят, сякаш няколко часа се бе возил на въртележка, и зрението му беше замъглено.

Вече не ридаеше, а с дрезгав, измъчен глас повтаряше:

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам…

Изпадайки в делириум, Спенсър знаеше, че не се извинява на кучето, нито на Валери Кийн, на която явно вече нямаше да помогне, а на майка си, защото не я бе спасил. Тя беше мъртва от повече от двайсет и две години. Той беше едва осемгодишен, когато майка му почина, твърде малък, за да я спаси, но въпреки това изпитваше огромна вина и само мълвеше: „Съжалявам.“

Течението тласна форда към каменната порта. Предната и задната броня стържеха и тракаха по назъбените скали. Колата скърцаше и стенеше. Течението я въртеше, подхвърляше, подмяташе, блъскаше и буташе напред.

Огромната сила на потока повдигна форда. Тъмната вода се плисна по стъклото от страната на Роки, който не смееше да се покатери на седалката.

Със силата на волята си Спенсър потисна световъртежа и видя, че скалата, минаваща през средата на речното корито, не е толкова широка, колкото мислеше. От входа до изхода каменният коридор беше не повече от четири метра.

Скоростта на течението блъсна форда три метра навътре в прохода и го заклещи между скалите.

Колата застана неподвижно и отново най-силният звук, който се чуваше, беше барабаненето на дъжда — по-шумен от преди, макар и не така пороен. А може би това беше само илюзия, защото Спенсър беше отвратен до смърт от този звук.

Роки пак се бе изкатерил на седалката. От козината му капеше вода. Изглеждаше нещастен.

— Много съжалявам — каза Спенсър.

Борейки се с отчаянието и настойчивия мрак и без да е в състояние да погледне в доверчивите очи на кучето, Спенсър се обърна към страничното стъкло, към реката, от която доскоро се бе страхувал и мразил, но в чиито обятия сега копнееше да се хвърли.

Но реката не беше там.

Той помисли, че халюцинира.

Планините в далечината, очертаваща хоризонта, бяха забулени от стихията на дъжда и в облаци. Към онези върхове не лъкатушеше река. Всъщност между форда и планините сякаш нямаше нищо. Пейзажът приличаше на картина, в която художникът не бе оставил на преден план нищо.

Сетне, почти като насън, Спенсър осъзна, че не вижда добре. Сетивата му бяха замъглени както от очакване, така и от объркване. Платното, в края на краищата, не беше празно. Спенсър само трябваше да промени гледната си точка, да сниши поглед и да види тристаметровата пропаст, в която се спускаше реката.

Дългата верига от назъбени скали, която бе помислил за планина в инак равната пустиня, всъщност беше неравният ръб на опасна канара. Пясъчната низина от неговата страна бе ерозирала с течение на годините и бе станала по-ниска от скалата. Отвъд нямаше равнина, а гладък камък, в който с апокалиптичен рев падаше водата.

Спенсър погрешно бе предположил, че засилилият се шум на дъжда е въображаем. Всъщност това беше грохотът на три водопада, отдалечени на трийсетина метра един от друг и разбиващи се на триста метра надолу в пропастта.

Спенсър не виждаше пенещите се водопади, защото фордът висеше точно над тях. Той нямаше сили да се облегне на вратата и да се наведе през прозореца, за да погледне. Колата се крепеше над най-тесния от трите водопади и само двете скали отстрани не й позволяваха да се понесе надолу по течението.

Спенсър се зачуди как да се измъкне жив от форда и от реката. Рискът изсмукваше от него и малкото енергия, която му бе останала. Първо трябваше да си почине. После щеше да мисли.

От мястото, където се намираше, виждаше широката долина отдолу и змиевидно криволичещото течение на водата след водопадите. Дългата струя и изкривената под ъгъл гледка предизвикаха нов пристъп на световъртеж и Спенсър извърна глава, за да не припадне.

Твърде късно. Движението на фантомната въртележка му оказа въздействие. Скалите и дъждът се завъртяха в спирала, която го повлече надолу.

…И там, в нощта, зад хамбара, аз още се страхувам от връхлетелия ангел, който се оказа бухал. Необяснимо защо, когато видението на майка ми като ангел с крила се оказва фантазия, аз съм обсебен от друг неин образ — окървавена, свита на кълбо, гола, мъртва в канавката, на сто и трийсет километра от дома, така както я бяха намерили преди шест години. Всъщност тогава не я видях в това състояние, нито дори на снимка във вестника, само чух сцената, описана от неколцина мои съученици, злобни малки копелета. Да, след като бухалът изчезна в лунната светлина, макар да се опитвам, не мога да задържа видението на ангела, нито да се отърся от ужасния образ на обезобразения труп, въпреки че и двете са плод на въображението ми и би трябвало да съумея да ги контролирам.

Стъпвайки безшумно, аз продължавам да вървя към задната страна на хамбара, където от петнайсет години няма нито сено, нито животни. Познавам го много добре, но въпреки това тази нощ хамбарът ми се струва различен, някак променен, и ме кара да се чувствам неспокоен.

Нощта е странна. И аз съм странно момче, изпълнено с въпроси, които не се осмелявам да си задам. Търся отговори в онази юлска нощ, а отговорите са в мен. Трябва само да ги потърся. Нещо в структурата на живота се е променило, но аз си внушавам, че не е така. Аз съм странно момче, което крие тайни от себе си и ги пази така добре, както светът съхранява тайната на своя замисъл.

В тайнствената, тиха нощ аз предпазливо се промъквам към шевролета, който виждам за пръв път. На предната седалка няма никой. Слагам ръка на капака и усещам, че двигателят е още топъл. Металът се охлажда, като леко пука и трака. Минавам отстрани, покрай изрисуваната на микробуса дъга и отварям задната врата.

Вътре е тъмно, но бледата лунна светлина се процежда през предното стъкло и разкрива, че и отзад няма никой. Виждам, че шевролетът е двуместен, макар че изработеният по поръчка интериор ме подвежда да очаквам луксозно превозно средство за развлечения.

Още долавям нещо зловещо в микробуса — освен елементарния факт, че не е местен. Търсейки причината за това чувство, аз се навеждам през отворената врата и присвивам очи. Трябваше да взема фенерче. Изведнъж усещам смрад на урина. Някой е пишкал в задната част на шевролета. Странно. Господи! Разбира се, може да е било куче, но въпреки това е отвратително.

Затаявам дъх, сбърчвам нос и се отдръпвам от вратата, после се навеждам да видя регистрационния номер. Колорадо.

Изправям се.

Заслушвам се.

Тишина.

Хамбарът чака.

Подобно на много хамбари, построени в студен край, където често вали, постройката първоначално е била без прозорци. Дори след драстичната промяна в интериора, единствените прозорци са двата в южната страна на първия етаж и четирите на предната част на първия етаж.

Тъмни са. В хамбара е тихо.

В северната стена има един-единствен вход.

Отдалечавам се от шевролета и се колебая, прахосвайки ценни секунди.

От разстояние шест-седем метра, под луната, която скрива със сенките си, но и същевременно разкрива с млечната си светлина, аз виждам, че северната врата е открехната.

Подсъзнателно вероятно съзнавам какво трябва да направя. Но от друга страна, нещо в мен настоява да се върна в леглото, да забравя вика, който ме събуди от съня за майка ми и да спя до края на нощта. На сутринта, разбира се, ще трябва да продължа да живея в мечтата, която измислих — пленник на живота на самозаблуда, докато истината и реалността са напъхани в забравена кесия някъде в паметта ми. Може би тежестта на тази кесия е твърде голяма и конците по шевовете са започнали да се късат. Вероятно подсъзнателно вече съм решил да сложа край на мечтата си.

А може би изборът, който правя, е предопределен и няма нищо общо с агонията на подсъзнанието, нито със съзнанието ми или с пътеката на съдбата, по която вървя, откакто съм роден. Може би изборът е илюзия и единствените пътища в живота са онези, обозначени на картата в мига на нашето зачатие. Моля се на Бога съдбата да не е от желязо, а от нещо, което може да се огъва и преоформя от силата на състраданието, честността, добротата и добродетелта, защото инак няма да мога да понеса човека, в който ще се превърна и нещата, които ще правя, нито факта, че това ще бъда аз.

Но в онази юлска нощ, облян в пот и в същото време треперещ от студ, и едва четиринайсетгодишен, аз не мисля за всички тези неща. Не размишлявам върху тайните или съдбата. В онази нощ аз съм тласкан по-скоро от емоции, отколкото от интелект, от интуиция, а не от разум, и не толкова от любопитство, колкото от потребност. В края на краищата аз съм само на четиринайсет години.

Хамбарът чака.

Приближавам се до открехнатата врата.

Заслушвам се.

Тишина.

Бутвам вратата. Пантите са смазани, краката ми са боси и аз влизам безшумно…

Спенсър отвори очи и установи, че над пустинята е паднала нощ. Разбра, че е бил в безсъзнание най-малко пет-шест часа.

Главата му беше клюмнала на гърдите. Той се вторачи в дланите си, които бяха бели като тебешир и умолително обърнати нагоре.

Плъхът беше на пода на форда, макар че не го виждаше. Но беше там. В мрака. Плаваше във водата.

„Не мисли за това.“

Дъждът бе спрял. Не барабанеше по покрива. Спенсър беше жаден. Устата му бе пресъхнала, а устните — напукани.

Фордът леко се поклащаше. Реката се опитваше да го бутне през скалата. Проклетата, неуморна река.

Не. Това не беше обяснението. Шумът на водопада не се чуваше. Нощта беше тиха. Нямаше гръмотевици. Нито ромолене на вода.

Цялото тяло го болеше. Най-много главата и вратът.

Не можеше да събере сили, за да откъсне поглед от ръцете си.

Роки бе изчезнал.

Вратата от неговата страна беше отворена.

Фордът отново се разтресе. Изтрака и изскърца.

Жената се появи пред отворената врата. Първо се показа главата й, сетне раменете. Ако се съдеше по тишината, поройният дъжд бе спрял.

Очите му бяха свикнали с мрака и хладната лунна светлина, проблясваща през дрипавите облаци и Спенсър позна жената.

С глас, сух като изтляла жарава, но без да пелтечи, той каза:

— Здрасти.

— Качи се.

— Благодаря. Ще го сторя.

— Добре.

— Харесва ли ти тук?

— Повече от съня.

Тя влезе във форда, който се разклати още по-силно от преди.

Движението разтревожи Спенсър. Не защото се притесняваше, че колата ще се отмести и ще падне, а защото отново му се зави свят. Страхуваше се, че ще се събуди от този сън и ще се върне в юлския кошмар в Колорадо.

Тя седна на мястото на Роки и застана неподвижно, докато фордът спря да се клати.

— Изпаднал си в адски деликатно положение.

— Кълбовидна мълния — обясни той.

— Моля?

— Кълбовидна мълния.

— Да, сигурно.

— Блъсна колата в речното корито.

— Възможно е.

Беше му трудно да разсъждава и да се изразява ясно. Това му причиняваше болка и световъртеж.

— Помислих, че са извънземни — добави Спенсър.

— Извънземни?

— Дребни човечета. С големи очи. Спилбърг.

— Защо помисли, че са извънземни?

— Защото ти си чудесна — отговори той, макар че думите не изразиха онова, което искаше да каже. Въпреки оскъдната светлина Спенсър видя, че жената го погледна озадачено. Опитвайки се да намери по-подходящи думи и отново замаян от усилието, той рече: — Около теб сигурно стават чудни неща… Непрекъснато.

— О, да, аз съм център на същински фестивал.

— Сигурно знаеш чудни неща. Затова те преследват. Защото знаеш чудни неща.

— Взимаш ли наркотици?

— Бих взел два аспирина. Както и да е… Но не те преследват, защото си лош човек.

— Така ли?

— Да.

Тя се наведе към него и докосна челото му. Дори лекият й допир го накара да трепне от болка.

— Откъде знаеш, че не съм лош човек?

— Беше мила с мен.

— Може да съм се преструвала.

Валери извади от якето си малко фенерче, повдигна клепача на Спенсър и насочи лъча към окото му. Светлината му причини болка. Всичко му причиняваше болка. Дори хладният вятър. А болката усилваше световъртежа.

— Била си мила и с Теда.

— Може би пак съм се преструвала.

— Не можеш да заблудиш Теда.

— Защо?

— Тя е мъдра.

— Вярно е.

— И прави огромни сладкиши.

Тя прегледа очите му и насочи вниманието си към раната на главата му.

— Неприятно. Кръвта вече се е съсирила, но раната трябва да бъде почистена и зашита.

— Ох!

— Откога кървиш?

— Сънищата не могат да те наранят.

— Мислиш ли, че си загубил много кръв?

— Боли.

— Защото не сънуваш.

Спенсър облиза напуканите си устни. Устата му беше пресъхнала.

— Жаден съм.

— Ей сега ще ти дам вода.

Валери сложи два пръста под брадичката му и отново надигна главата му. Това предизвика силен световъртеж, но Спенсър успя да каже:

— Не сънувам ли? Сигурна ли си?

— Напълно. — Тя докосна обърнатата му нагоре длан. — Можеш ли да стиснеш ръката ми?

— Да.

— Хайде, направи го.

— Добре.

Той сви пръсти около ръката й.

— Не е зле. Вероятно гръбнакът ти не е увреден. Очаквах най-лошото.

Ръката й беше топла и силна.

— Хубаво — рече Спенсър и затвори очи, но почти веднага ги отвори, за да не се върне в спомена.

— Вече можеш да пуснеш ръката ми — каза Валери.

— Не сънувам, така ли?

— Не.

Тя отново запали фенерчето и го насочи към пространството между седалката и таблото.

— Странно — рече Спенсър. — Щом не сънувам, тогава халюцинирам.

Валери щракна копчето за освобождаване на предпазния колан.

— Не се притеснявай — добави Спенсър.

— За какво? — попита тя, угаси фенерчето и го прибра в джоба на якето си.

— Че се изпишка на седалката.

Валери се засмя.

— Смехът ти ми харесва.

Тя още се смееше, докато внимателно го освобождаваше от предпазния колан.

— За пръв път те чувам да се смееш — добави той. — Досега дори не лаеше.

Валери отново се засмя.

— Ще ти купя нов кокал от необработена кожа.

— Много мило от твоя страна.

— Адски интересно.

— Да, определено.

— Всичко е толкова реално.

— На мен ми се струва нереално.

Макар че Спенсър остана предимно пасивен по време на процеса, измъкването от предпазния колан му причини толкова силен световъртеж, че видя три жени и три сенки на всичко, което се намираше в колата.

Уплаши се, че ще припадне, преди да е имал възможността да изрази чувствата си, и бързо заговори:

— Ти си истински приятел. Наистина. Идеалният приятел.

— Ще видим дали ще станем приятели.

— Ти си единственият ми приятел.

— Добре, приятелю, сега идва най-трудното. Как да те измъкна от тази развалина, като си безпомощен?

— Грешиш.

— Мислиш ли?

— Някога бях военен рейнджър. И ченге.

— Да, знам.

— Знам тае-куон-до.

— Може да ни послужи, ако ни нападне шайка нинджи. Но в момента можеш ли да ми помогнеш да те измъкна оттук?

— Горе-долу.

— Трябва да опитаме.

— Добре.

— Можеш ли да повдигнеш крака и да ги преместиш към мен?

— Не искам да безпокоя плъха.

— Тук има плъх?

— Мъртъв е, но… нали знаеш.

— Разбира се.

— Много ми се вие свят.

— Тогава почини си за минута.

— Много, много ми се вие свят.

— Не се вълнувай.

— Довиждане — каза Спенсър и се предаде на черния водовъртеж, който го обгърна и понесе.

…Отвъд задната врата на хамбара има малък коридор. Влизам. Тъмно е. Няма прозорци. Малката зелена лампа на алармената система ми осигурява достатъчно светлина, за да видя, че съм сам в коридора. Не затварям вратата след себе си, а я оставям открехната, както я заварих.

Подът изглежда черен, но всъщност е от лакиран чам. Вляво има баня и стая, където са складирани материали за рисуване. Вратите едва се забелязват на слабата зелена светлина, досущ неземно сияние в сън. Вдясно е кабинетът, а отпред, в дъното на коридора, е вратата на голямата галерия, откъдето зигзагообразно стълбище води към ателието на баща ми. Помещението горе заема целия втори етаж и има обърнати на север прозорци, под които е паркиран шевролетът.

Заслушвам се, но не чувам никакъв звук.

Никой не говори и не диша.

Електрическият ключ за осветлението е вдясно, но аз не го докосвам.

Отварям вратата на банята и влизам. Чакам да чуя звук, да доловя движение или да усетя удар. Нищо.

В склада също няма никой.

Тръгвам по дясната страна на коридора, тихо отварям вратата на кабинета и прекрачвам прага.

Неоновите лампи на тавана не са запалени, но има друга светлина — там, където не би трябвало да бъде. Жълта и неприятна. Мъглява и странна. От загадъчен източник в отсрещната страна на стаята.

В средата на правоъгълното помещение има дълга маса. Два стола. И шкаф с пет чекмеджета.

Сърцето ми бие толкова силно, че ръцете ми се разтреперват. Свивам пръсти в юмруци, опитвайки да се овладея.

Решавам да се върна в къщата, да си легна и да заспя.

Сетне изведнъж се озовавам до шкафа, макар че не си спомням да съм пристъпил в тази посока. Изглежда, съм извървял онези двайсет крачки в състояние на внезапно обзел ме сън. Нещо или някой ме призовава да вървя напред. Сякаш съм под хипноза и се подчинявам на безмълвна команда.

Заставам пред шкафа от чам, който се простира от пода до тавана и от единия до другия ъгъл на широката четири квадратни метра стая. Шкафът има три двойни високи и тесни врати.

Средната е отворена.

Отвъд вратите не би трябвало да има нищо друго, освен лавици, а на тях — кутии със стари квитанции за данъци, писма и документи.

Тази нощ лавиците, съдържанието им и задната стена на чамовия шкаф са отместени на около метър и половина назад в тайник — скрита стая, който виждам за пръв път. Противната жълта светлина идва от място отвъд шкафа.

Пред мен се намира същината на всички момчешки фантазии — таен проход към свят на опасности и приключения, към далечни звезди, към самия център на земята, към владения на тролове или пирати, или интелигентни човекоподобни маймуни, или роботи, към бъдещето или към епохата на динозаврите. Стълбица към загадъчността, тунел, през който мога да тръгна към героични приключения или спирка по пътя на странна магистрала, водеща към непознати измерения.

Накратко, развълнуван съм от мисълта за екзотичните пътешествия и вълшебните открития, които вероятно ме очакват. Но инстинктът бързо ми подсказва, че в края на прохода има нещо по-странно и смъртоносно от извънземен свят или тъмница. Искам колкото е възможно по-бързо да се върна в безопасност под завивките. Извратената съблазън на ужаса и неизвестността ме напуска и изпитвам внезапно желание да изляза от този кошмар наяве и да се впусна в не толкова опасните владения на съня.

Макар че не си спомням да съм прекрачил прага, вместо да хукна към къщата, аз се озовавам във високия шкаф. Мигам и установявам, че съм отишъл още по-нататък и продължавам да вървя към тайнственото пространство пред мен.

Виждам вестибюл. Два на два метра. Бетонен под. Стени от бетонни блокове. Гола крушка във фасунга на тавана.

Един бегъл поглед разкрива, че отдолу на задната стена на чамовия шкаф са монтирани малки колелца, които се плъзгат по релси.

Вдясно има врата. Обикновена, но тежка. От твърдо дърво. Боядисана е в бяло и тук-там боята е пожълтяла от годините. Но тази нощ вратата не изглежда нито бяла, нито жълта. От мястото около месинговата дръжка до горната част на вратата се извисяваха дъги от кървави отпечатъци и ярките им шарки правят незначителен цвета на фона. Осем, десет, дванайсет или повече отпечатъци от женски ръце. На длани и разперени пръсти. Всяка ръка отчасти застъпва предишната. Някои отпечатъци са размазани, други — ясни като в полицейско досие. Всички блестят и са влажни. Оставени неотдавна. Алените очертания напомнят на разперените криле на птица, която подскача, за да излети и да се извиси към небето, подгонена от страх. Вторачвам се в тях като хипнотизиран. Не мога да си поема дъх. Сърцето ми бие като обезумяло, защото отпечатъците излъчват непоносимото усещане за ужаса на жената, отчаянието и ожесточената съпротива срещу перспективата да бъде вкарана насила отвъд сивия бетонен вестибюл на онзи таен свят.

Не мога да продължа. Не искам. Аз съм само едно босоного момче, невъоръжено, уплашено и неподготвено за истината.

Не си спомням да съм помръднал, но дясната ми ръка е на месинговата дръжка. Отварям червената врата.

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Тъмните реки на сърцето (10)

Метаданни

Данни

Тъмните реки на сърцето

Информация

История

Сваляне / Връзки

10.

Дийн Кунц
Тъмните реки на сърцето (10)