Дийн Кунц
Тъмните реки на сърцето (1)

1.

Спенсър Грант мислеше за жената и изпитвайки силно безпокойство, шофираше в дъждовната нощ. Търсеше червената врата. Бдителното му куче седеше до него и мълчеше. Дъждът барабанеше по покрива на колата.

Бурята дойде откъм Тихия океан и се разрази без гръмотевици, светкавици или вятър в края на мрачния февруарски следобед. Беше по-скоро ръмеж, отколкото проливен дъжд и сякаш изми цялата енергия на града. Лос Анджелис и покрайнините се превърнаха в метрополия без строги очертания и облик. Сградите се сляха, уличното движение се влачеше лениво и улиците се стопиха в сива мъгла.

Спенсър спря на светофара. Плажовете на Санта Моника и тъмният океан се намираха от дясната му страна.

Роки, куче от смесена порода, голямо почти колкото лабрадор, с любопитство изучаваше пътя. Когато пътуваха с форда, Роки понякога надничаше през страничните стъкла и гледаше пейзажа, макар че повече го интересуваше онова, което беше пред тях.

Дори когато се возеше в багажното отделение, зад предните седалки, кучето рядко поглеждаше през задното стъкло. Плашеше се, като наблюдаваше как гледката се смалява. Вероятно му ставаше лошо от движението, затова предпочиташе пътя насреща.

А може би Роки свързваше с миналото смаляващата се магистрала зад тях. Кучето имаше основателна причина да не мисли за миналото.

Както и Спенсър.

Докато чакаше зелената светлина, той замислено потърка белега — навик, изразяващ безпокойство, така както друг човек би прехвърлял зърната на броеница. Допирът до белега го успокои, вероятно защото му напомни, че бе оцелял след най-големия ужас, който бе преживявал, и животът не криеше повече изненади, достатъчно зловещи, за да го погубят.

Белегът отличаваше Спенсър.

Беше белезникав, лъскав, простираше се от дясното ухо до брадичката и беше широк четири милиметра. Студовете и горещините го правеха по-бял от обикновено. На зимния въздух Спенсър го чувстваше като тел, опъната на лицето му, макар че в съединителната тъкан нямаше нервни окончания. На лятното слънце белегът беше хладен.

Светофарът светна зелено.

Кучето се приведе в очакване да потеглят.

Спенсър отново сложи и двете си ръце на волана и подкара на юг, покрай тъмния бряг. Очите му нервно търсеха червената врата в източната страна на улицата, сред множеството магазини и ресторанти.

Макар че вече не докосваше белега, той го усещаше болезнено. Дотогава не му бе минало през ума, че е дамгосан. Щом се усмихнеше или намръщеше, белегът подръпваше дясната половина на лицето му. Засмееше ли се, чувстваше напрежение в онази нееластична тъкан.

Равномерният ритъм на чистачките отмерваше като метроном барабаненето на дъждовните капки по предното стъкло.

Устата на Спенсър бе пресъхнала, но дланите му бяха влажни. Обръчът около гърдите му се стегна както от безпокойство, така и от приятното предчувствие, че отново ще види Валери.

Колебаеше се дали да не се прибере вкъщи. Надеждата, която хранеше, беше равностойна по емоционалност на фалшиво злато. Той беше сам и винаги щеше да бъде така. Имаше само Роки. Спенсър се засрами от този дързък прилив на оптимизъм, от наивността, която демонстрираше, от тайната потребност и от тихото отчаяние. Но продължи да шофира.

Роки едва ли имаше представа какво търсеха, но тихо изпръхтя, когато се появи червеният ориентир. Кучето несъмнено реагира на едва доловимата промяна в настроението на Спенсър при вида на вратата.

Барът се намираше между тайландски ресторант със замъглени от пара прозорци и празното помещение на някогашна художествена галерия. На прозорците бяха заковани дъски и от елегантната фасада липсваха парчета варовик, сякаш галерията не само бе фалирала, но и бе бомбардирана. През сребристия дъжд Спенсър видя струя светлина на входа на бара, озаряваща червената врата, която си спомняше от предишната нощ.

Но не можа да си спомни адреса. Сега този пропуск на паметта му се струваше преднамерен, като се имаше предвид аленочервения надпис над входа:

ЧЕРВЕНАТА ВРАТА

От гърлото му се изтръгна безрадостен смях.

След като бе посетил толкова много барове през годините, той вече не забелязваше разликите и не помнеше имената. В десетки градове онези безброй кръчми приличаха на изповедалня в църква. Седиш на високото столче и мънкаш едни и същи признания пред непознати, които обаче не са свещеници и не могат да ти опростят греховете.

Там изповедниците бяха пияници, чиито души бяха объркани като неговата. Не можеха да му кажат какво наказание трябва да изтърпи, за да намери покой. Обсъждаха ли смисъла на живота, те говореха несвързано. За разлика от странниците, пред които често разкриваше душата си, Спенсър никога не се напиваше. Страхуваше се от алкохолното опиянение като от мисълта за самоубийство. Да се напиеш, означаваше да изгубиш контрол. А това беше недопустимо. Контролът беше единственото, което той имаше.

Спенсър зави зад ъгъла и спря в страничната уличка.

Той посещаваше баровете не за да пие, а за да не бъде сам. И да разкаже историята си на някого, който няма да я помни на сутринта. Понякога Спенсър изпиваше една-две бири, щом вечерта се проточеше. После, когато легнеше в спалнята си и дълго съзерцаваше тавана, той най-сетне затваряше очи, защото шарките на сенките започваха неизбежно да му напомнят за нещата, които предпочиташе да забрави.

Спенсър изключи двигателя и дъждът забарабани по-силно от преди. Звукът беше смразяващ — досущ гласовете на мъртвите деца, които понякога го викаха с безмълвна настойчивост в най-лошите му кошмари.

Жълтеникавата светлина от близката улична лампа озари вътрешността на колата и той ясно видя Роки. Големите, изразителни очи на кучето го гледаха сериозно.

— Може би идеята не е хубава — рече Спенсър.

Роки протегна шия, за да близне дясната ръка на господаря си, която още беше вкопчена във волана. Кучето сякаш му казваше да се отпусне и да направи онова, за което бе дошъл.

Спенсър го погали и Роки наведе глава, но не за да подложи ушите и гърба си на милувките, а за да покаже, че е покорен и безобиден.

— Откога сме заедно?

Роки седеше с наведена глава. Сви се и напрегна тяло, но не потрепери.

— Минаха почти две години — каза Спенсър, отговаряйки на собствения си въпрос. — Две години на добро отношение, дълги разходки, игра на фризби на плажа, редовно хранене… и въпреки това понякога мислиш, че ще те ударя.

Роки смирено седеше на предната седалка.

Спенсър плъзна ръка под брадичката му и надигна главата му. След краткотраен опит да се дръпне, Роки се отказа от съпротивата.

Погледнаха се в очите и Спенсър попита:

— Вярваш ли ми?

Кучето стеснително извърна очи.

Спенсър леко разтърси муцуната му, отново привличайки вниманието му.

— Ще държим главите горе. Винаги сме горди. Чу ли? Самоуверени. Държиш главата високо вдигната и гледаш хората в очите. Разбра ли?

Роки промуши език между стиснатите си зъби и близна пръстите му.

— Ще приема това за „да“. — Той пусна кучето. — Няма да те взема в онзи бар. Не се обиждай.

Макар да не беше куче-водач, в някои кръчми Роки можеше да лежи в краката на Спенсър, дори да седи на високо столче и никой не възразяваше, че хигиенните закони не се спазват. Обикновено кучето беше най-малкото нарушение, в което барът можеше да бъде обвинен, ако дойдеше инспектор. Но „Червената врата“ още хранеше претенции за класа и Роки нямаше да бъде добре дошъл там.

Спенсър слезе от форда и тръшна вратата. Заключи колата с дистанционното управление и задейства алармената система.

Не можеше да разчита на Роки да пази форда. Кучето никога не би уплашило решителен крадец на коли, освен ако бандитът обичаше да ближат ръката му.

Спенсър хукна в студения дъжд, стигна до стряхата на ъгловата сграда и се обърна.

Роки се бе преместил на шофьорското място и се бе вторачил навън, притискайки нос до страничното стъкло. Ушите му бяха наострени и дъхът му замъгляваше стъклото, но не лаеше. Само гледаше и чакаше. Роки беше трийсет и пет килограма и изтъкан от обич и търпение.

Спенсър тръгна по страничната уличка и прегърби рамене, за да се предпази от хладния насрещен вятър.

Съдейки по шума на стичащата се в нощта вода, човек би си помислил, че крайбрежието и всички творения на човечеството, намиращи се там, са късове топящ се лед в черния търбух на Тихия океан. Дъждът ръмеше по брезентовия навес, клокочеше във водосточните улеи и се плискаше под гумите на минаващите коли. Едва доловим и почти осезаем, непрестанният рев на прибоя известяваше за равномерна ерозия на плажовете и скалите.

Докато Спенсър минаваше покрай затворената галерия, някой проговори от мрака на входа. Гласът беше сух — пълна противоположност на напоената с влага нощ — дрезгав и стържещ.

— Знам кой си.

Спенсър спря, присви очи и се вторачи в тъмата. Във входа седеше мъж — разперил крака и подпрял гръб на вратата на галерията. Беше немит и небръснат и не приличаше на човек, а по-скоро на купчина вехти дрипи, просмукани с толкова много органична мръсотия, че оттам спонтанно се бе зародил злокачествен живот.

— Знам кой си — тихо, но ясно повтори скитникът.

От входа се разнесе воня на пот и урина и изпарения на евтино вино.

От края на седемдесетте години, когато повечето душевноболни бяха пуснати от санаториумите в името на гражданските свободи и състраданието, броят на бродещите насам-натам, дрогиращи се и психически болни обитатели на улиците се увеличаваше постоянно. Те обикаляха американските градове, защитавани от политиците, но никой не се грижеше за тях. Бяха нещо като армия от живи мъртъвци.

Пронизителният шепот беше сух и тайнствен като гласа на оживяла мумия.

„Знам кой си.“

Спенсър трябваше да продължи да върви.

Бледото лице и сплъстените коси на скитника се виждаха неясно в мрака. Хлътналите му очи бяха бездънни като пресъхнали кладенци.

„Знам кой си.“

— Никой не знае — отговори Спенсър, прокара пръсти по белега си и мина покрай затворената галерия и съсипания мъж.

— Никой не знае — прошепна скитникът. Вероятно забележката му, която отначало прозвуча тайнствено и проницателно, дори зловещо, не беше нищо повече от несъзнателно повторение на последните думи на случаен минувач. — Никой не знае.

Спенсър спря пред бара. Дали не правеше ужасна грешка? Той се поколеба, сложил ръка на дръжката на червената врата. Скитникът отново проговори от сенките. На фона на ситния ръмеж, в предупреждението му се долови обсебеността на прекъсван от атмосферни смущения глас по радио, говорещ от далечна станция в някой край на света.

— Никой не знае…

Спенсър отвори червената врата и влезе.

Беше сряда и на гишето за резервации нямаше никой. Може би дори в петък и в събота нямаше посрещач. Заведението не беше много посещавано.

Топлият въздух беше застоял, задушен и осеян със сини струйки цигарен дим. В отсрещния ляв ъгъл пианистът, седнал в светлината на прожектора, без настроение свиреше интерпретация на „Мандарина“.

Украсено в черно, сиво и лъскава стомана, с огледала на стените, които хвърляха преплитащи се кръгове мъглява сапфиреносиня светлина на тавана, заведението сякаш бе възвърнато от една изчезнала епоха, където бе имало стил. Сега тапицерията беше протрита, а огледалата — напукани. Стоманата бе потъмняла от наслоения цигарен дим.

Повечето маси бяха свободни. До пианото седяха две възрастни двойки.

Спенсър се приближи до бара, който се намираше вдясно, и се настани на високото столче в края, колкото е възможно по-далеч от музиканта.

Барманът беше плешив и имаше бледо лице и воднисти очи. Заучената му учтивост и престорена усмивка не можеха да скрият досадата. Работеше с продуктивността и безпристрастието на робот и обезкуражаваше разговорите, като отбягваше да гледа хората в очите.

До бара седяха двама мъже на около петдесет години. Бяха сами и се мръщеха на питиетата си. Горните копчета на ризите им бяха разкопчани, а вратовръзките — кривнати на една страна. Изглеждаха озадачени и навъсени, сякаш бяха служители на рекламна агенция, уволнени преди десет години, но още ставаха рано и се издокарваха, защото не знаеха какво друго да правят. Може би бяха дошли в „Червената врата“, защото след работа се бяха отбивали там в дните, когато още хранеха някаква надежда.

Единствената сервитьорка, която обслужваше масите, беше поразително красива, наполовина виетнамка, наполовина чернокожа. Носеше същите дрехи, с които тя — и Валери — бяха облечени предишната вечер — черни обувки с високи токчета, къса черна пола и черна блуза с къси ръкави. Валери я бе нарекла Роузи.

След петнайсет минути Спенсър спря Роузи и попита:

— Валери на работа ли е тази вечер?

— Би трябвало да бъде.

Той се успокои. Валери не бе излъгала. Спенсър мислеше, че ще го подведе, като деликатен начин да се отърве от него.

— Притеснявам се за нея — добави Роузи.

— Защо?

— Ами, смяната й започна преди час. — Погледът й непрекъснато се стрелкаше към белега му. — Не се е обаждала.

— Никога ли не закъснява?

— Не. Много е организирана.

— Откога работи тук?

— От около два месеца. Тя… — Роузи отмести очи от белега му. — Приятел ли сте й?

— Снощи бях тук. На същото място. Нямаше много клиенти, затова си поговорихме.

— Да, помня ви — каза Роузи. Беше очевидно, че не може да разбере защо Валери му е отделила време.

Спенсър нямаше вид на мъж, харесван от жените. Беше с маратонки, джинси, работна риза и джинсово яке, купени от евтин магазин. Не носеше бижута. Часовникът му беше „Таймекс“. Пък и белегът, разбира се…

— Обадих се у тях — продължи Роузи. — Никой не отговори. Безпокоя се.

— Един час закъснение не е много. Може да е спукала гума.

— В този град — каза Роузи и лицето й доби студен израз от гняв, който я състари с десет години — може да я изнасилят, да я наръгат с нож, дори да я застрелят.

— Оптимистка сте, а?

— Гледам новините.

Тя занесе питиетата на масата, където седяха двете възрастни двойки. Израженията им бяха по-скоро раздразнителни, отколкото весели. Без да схващат идеите на новото пуританство, обсебило много калифорнийци, те ожесточено всмукваха от цигарите. Сякаш се страхуваха, че неотдавнашната забрана на тютюнопушенето в ресторантите може тази вечер да влезе в сила и за баровете, и за частните домове, и всяка цигара да се окаже последна.

Докато пианистът подрънкваше „Последния път, когато видях Париж“, Спенсър изпи две малки глътки бира.

Съдейки по осезаемата меланхолия на посетителите в бара, все едно беше юни 1940 година и немските танкове тътнеха по Шанз-Елизе, а в нощното небе сияеха предзнаменования за гибел.

След няколко минути сервитьорката отново се приближи до Спенсър.

— Предполагам, че преди малко говорих като параноичка.

— Съвсем не. И аз гледам новините.

— Но Валери е толкова…

— Специална — довърши мисълта й той и тя се вторачи в него със смесица от изненада и леко безпокойство, сякаш се усъмни, че Спенсър бе прочел мислите й.

— Да. Специална. Може да я познаваш само от седмица и… Ами, да искаш да е щастлива. Да й се случат хубави неща.

Дори не цяла седмица, а само една вечер, помисли Спенсър.

— Може би заради нараненото й изражение. Много пъти са й причинявали болка.

— Как? Кой?

Роузи сви рамене.

— Не е споменавала нищо. Само имам такова чувство.

Спенсър също бе усетил уязвимостта на Валери.

— Но в същото време е много твърда — добави Роузи. — Ами, не знам защо съм толкова притеснена за нея. Не съм й сестра. Пък и всеки има право да закъснява от време на време.

Сервитьорката се обърна и Спенсър пак отпи от топлата бира.

Пианистът поде „Годината беше много хубава“ — песен, която Спенсър ненавиждаше, дори в изпълнение на Синатра. Знаеше, че мелодията е написана, за да буди размисъл, но му се струваше ужасно тъжна. Не беше приятният копнеж на възрастен мъж, спомнящ си жената, която е обичал, а мрачна балада за човек, стигнал горчивия край на дните си, възкресяващ в паметта си живот, лишен от силни чувства.

Според Спенсър това тълкуване на текста беше израз на страха, че след няколко десетилетия, когато животът на изпълнителя изтлееше, и той щеше да чезне в самота и угризения.

Спенсър погледна часовника си. Валери закъсняваше вече час и половина.

Безпокойството на Роузи го зарази. В съзнанието му изплува обсебващ образ — тънка струя кръв по лицето на Валери, наполовина закрито от черните й коси, а другата половина притисната до пода, а очите — широко отворени и немигащи. Знаеше, че тревогата му е неоснователна. Валери само закъсняваше за работа. В това нямаше нищо зловещо. Но въпреки всичко опасенията му се засилваха.

Спенсър остави на бара недовършената бира, стана от високото столче и тръгна към червената врата. Излезе в хладната нощ, където барабаненето на дъжда по брезентовите сенници приличаше на тропота на маршируващи армии.

Докато минаваше покрай входа на художествената галерия, той чу, че обвитият в мрак скитник тихо плаче. Развълнуван, Спенсър спря.

Между сподавените звуци на скръб странникът шепнеше последното нещо, което Спенсър му бе казал.

— Никой не знае… Никой не знае…

Това кратко твърдение явно бе придобило лично и важно значение за него, защото не говореше с тона на Спенсър, а насищаше трите думи с тиха, емоционална болка.

— Никой не знае…

Макар да знаеше, че е глупаво да финансира по-нататъшното самоунищожение на клетника, Спенсър извади от портфейла си банкнота от десет долара. Наведе се в тъмния вход и зловонната смрад, която се излъчваше от скитника, и му подаде парите.

— Ето, вземи.

Ръката, която се протегна към дарението, беше или обвита в черна ръкавица, или изключително мръсна, защото едва се забелязваше в мрака. Несретникът измъкна банкнотата от пръстите на Спенсър и пронизително изхленчи:

— Никой… Никой…

— Всичко ще бъде наред — състрадателно каза Спенсър. — Такъв е животът. Така е с всички нас.

— Такъв е животът. Така е с всички нас — прошепна скитникът.

Отново обсебен от образа на мъртвата Валери, Спенсър забърза към ъгъла.

Роки го гледаше през прозореца на форда. Спенсър отвори вратата и кучето се премести на мястото до шофьора.

Спенсър се качи и затвори вратата, внасяйки вътре мирис на влажни джинси и озоновия аромат на бурята.

— Липсвах ли ти?

Роки премести тежестта си от хълбок на хълбок няколко пъти и се опита да размаха опашка, макар че седеше върху нея.

Спенсър запали двигателя и рече:

— Ще останеш доволен да чуеш, че не станах за смях там.

Кучето кихна.

— Но само защото тя не дойде.

Роки любопитно наклони глава на една страна.

Спенсър освободи ръчната спирачка, включи на скорост и добави:

— Затова, вместо да се откажа и да се прибера вкъщи, докато още водя в играта, какво мислиш, че ще направя?

Кучето явно нямаше представа.

— Ще отида там, където не ми е работа да бъда и ще си дам втора възможност да стана за смях. Кажи ми откровено, приятел, мислиш ли, че съм се побъркал?

Роки само дишаше учестено.

— Да, имаш право. Луд съм за връзване.

Спенсър се отправи към дома на Валери. Тя живееше на десет минути от бара.

Предишната нощ той чака пред „Червената врата“ до два часа сутринта и проследи Валери. Имаше опит в следенето и знаеше как да го прави дискретно. Беше убеден, че тя не го видя.

Не беше обаче убеден дали може да обясни на Валери — и на себе си — защо я бе проследил. След като една вечер разговаря с нея, периодично прекъсван от поръчките на неколцината посетители в бара, Спенсър бе обсебен от желанието да научи всичко за Валери. Всичко.

Всъщност това беше повече от желание. По-скоро потребност, която трябваше да задоволи.

Макар че намеренията му бяха невинни, той малко се срамуваше от зародилата се в него обсебеност. Предишната нощ Спенсър седя във форда, паркиран на улицата срещу къщата й и гледа светлите прозорци, закрити с прозрачни завеси. По едно време сянката й за миг затанцува по гънките на плата като призрак, съзрян в пламъка на свещите по време на спиритически сеанс. Малко преди три и половина сутринта лампите угаснаха. Докато Роки спеше на задната седалка, Спенсър остана да наблюдава още един час. Беше се вторачил в тъмната къща и се питаше какви книги чете Валери, какво обича да прави през свободното си време, как изглеждат родителите й, къде е живяла като дете, какво сънува, когато е щастлива и какви са кошмарите й, когато е разтревожена.

Сега, двайсет и четири часа по-късно, обезпокоен, той отново се отправи към дома й. Тя само бе закъсняла за работа. Нищо повече. Необичайното му притеснение говореше повече, отколкото той искаше да знае за неприличната емоционалност на интереса му към тази жена.

Уличното движение оредя, докато Спенсър се отдалечаваше от Оушън Авеню и навлизаше в жилищните квартали. Матовият блясък на влажния черен асфалт създаваше илюзия за движение, сякаш всяка улица беше ленива река, която бавно тече към далечното си устие.

 

 

Валери Кийн живееше в тих квартал от къщи с гипсова мазилка и облицовани с дъски, построени в края на четирийсетте години. Тези домове с две или три спални предлагаха повече чар, отколкото пространство, защото имаха веранди с дървени решетки, окичени с буйни балдахини от бугенвилия, прозорци с декоративни капаци, стрехи с интересни дърворезби, красиви извивки на покривите и разположени навътре капандури.

Тъй като не искаше да привлича внимание върху себе си, Спенсър мина покрай къщата на Валери, без да намалява. Погледна небрежно надясно, към тъмната й къща в южната страна на пресечката. Роки последва примера му, но също като господаря си не видя нищо тревожно.

В края на улицата Спенсър зави надясно и пое на юг. Следващите няколко преки в тази посока бяха задънени. Той ги подмина. Не искаше да паркира в задънена улица. Това беше капан. На поредната главна улица той свърна наляво и спря до тротоара в квартал, подобен на онзи, в който живееше Валери. Изключи чистачките, но не и двигателя.

Още се надяваше, че може да се вразуми, да включи на скорост и да се прибере вкъщи.

Роки го погледна в очакване. Едното му ухо стърчеше нагоре, а другото бе увиснало надолу.

— Не се владея — призна Спенсър по-скоро на себе си, отколкото на любопитното куче. — И не знам защо.

Дъждът се лееше по предното стъкло. Уличните лампи блестяха през пласта стичаща се вода.

Спенсър въздъхна и изключи двигателя.

Беше забравил да вземе чадър. Намокри се по време на краткото притичване до „Червената врата“ и обратно, а след по-дългата разходка до къщата на Валери щеше да стане вир-вода.

Не беше сигурен защо не паркира пред жилището й. Вероятно това се дължеше на опита му. Инстинкт. Параноя. А може би и трите заедно.

Спенсър се пресегна да вземе фенерчето и усети топъл, любящ език в ухото си.

— Ако някой пипа колата — каза той на кучето, — разкъсай го.

Докато Роки се прозяваше, Спенсър слезе от форда. Заключи го с дистанционното управление и тръгна на север. Не си направи труда да тича. Така или иначе, щеше да се намокри, докато стигнеше до къщата на Валери.

От двете страни на улицата растяха палисандрови дървета, които не биха осигурили прикритие, дори ако бяха разлистени и цъфнали. Сега, през зимата, клоните им бяха голи.

Спенсър стана вир-вода, когато стигна до улицата на Валери, където вместо палисандри имаше огромни лаврови дървета. Агресивните им корени бяха напукали и пробили тротоара, но балдахинът от клони и буйната зеленина предпазваха от студения дъжд.

Големите дървета пречеха и на жълтеникавата светлина от уличните лампи да достига дори до моравите пред къщите, обградени с гъста растителност. Ако някой гледаше през прозореца си, сигурно нямаше да види Спенсър.

Той вървеше и оглеждаше превозните средства, паркирани на улицата. Доколкото виждаше, никой не седеше в тях.

Срещу къщата на Валери бе спрял микробус „Мейфлауър“. Това беше удобно за Спенсър, защото го предпазваше от погледите на съседите. В микробуса нямаше никой.

Спенсър тръгна по пътечката пред къщата и изкачи трите стъпала на верандата. По дървените решетки от двете страни растеше жасмин. Макар да не бе разцъфнал, жасминът подслаждаше въздуха с характерния си аромат.

На верандата беше тъмно. Едва ли някой можеше да го види от улицата.

Спенсър протегна ръка и намери звънеца. Натисна го и чу тих звън.

Зачака. Лампите не светнаха.

Изведнъж по гърба му полазиха тръпки и той усети, че някой го наблюдава.

От двете страни на вратата имаше прозорци. Доколкото Спенсър виждаше, в тъмните гънки на пердетата нямаше пролуки, през които някой да наднича.

Той се обърна към улицата. Жълтеникавата светлина на лампите преобразяваше дъжда в блестящи нишки от разтопено злато. До отсрещния тротоар стоеше микробусът „Мейфлауър“, а до отсамния бяха паркирани последен модел хонда и стар понтиак. Нямаше минувачи. Нито движещи се коли. Нощта беше тиха с изключение на непрестанното барабанене на дъжда.

Спенсър отново натисна звънеца.

Тръпките по гърба му не изчезнаха. Той докосна врата си, почти сигурен, че ще намери паяк, но по кожата му не лазеше насекомо.

Пак се обърна към улицата и му се стори, че съзира едва забележимо движение близо до микробуса „Мейфлауър“. Вторачи се за половин минута, но в безветрената нощ не помръдваше нищо, освен потоците от златист дъжд, който падаше на уличната настилка като капки ценен метал.

Спенсър не знаеше защо е толкова нервен. Мястото му не беше там. Вината опъваше нервите му.

Той отново се обърна към вратата, извади портфейла от десния джоб на джинсите си и измъкна кредитната си карта „Мастър“.

Макар че дотогава не можеше да го признае пред себе си, той щеше да бъде разочарован, ако бе заварил Валери вкъщи. Спенсър наистина се тревожеше за нея, но подозираше, че тя лежи или ранена, или мъртва в тъмния си дом. Той не беше изпаднал в психоза. Образът на окървавеното й лице беше само оправдание да отиде в къщата й.

Потребността му да научи всичко за Валери беше застрашително близо до пубертетски копнеж. В момента не можеше да разсъждава трезво.

Уплаши се от себе си. Но нямаше връщане назад.

Спенсър пъхна кредитната си карта между вратата и валчестата дръжка и щракна пружинката на секретната брава. Предполагаше, че има и верига, защото престъпността в Санта Моника беше висока като във всеки град край Лос Анджелис, но можеше и да му провърви.

Извади повече късмет, отколкото очакваше — беше отключено. Той превъртя валчестата дръжка и вратата се отвори.

Изненадан и обзет от чувство за вина, Спенсър пак погледна към улицата. Лавровите дървета. Микробусът. Колите. И дъждът.

Той влезе в къщата. Затвори вратата и се облегна на нея. Трепереше и от дрехите му капеше вода.

Отначало му се стори, че в стаята цари непрогледен мрак. След малко зрението му се приспособи достатъчно, за да различи прозорец, а после втори и трети, осветени само от слабата сива светлина на нощта отвън.

Не виждаше нищо и в мрака можеше да има цяла тълпа, но Спенсър усещаше, че е сам. В къщата не само нямаше никой, но и сякаш беше изоставена.

Той извади фенерчето от джоба на якето си и закри лъча с лявата си ръка, за да не се вижда от улицата.

Лъчът освети празен хол без мебели. Килимът беше с цвят на шоколад с мляко. Неподгънатите пердета бяха бежови. Полилеят с две крушки вероятно можеше да се включи от един от трите електрически ключове до вратата, но Спенсър не ги щракна.

Мокрите му маратонки и чорапи жвакаха, докато прекосяваше хола. Влезе в малка и също така празна трапезария.

Спенсър се сети за микробуса „Мейфлауър“ на отсрещната страна на улицата, но вещите на Валери едва ли бяха там. Пък и беше малко вероятно да се е преместила в четири часа сутринта, когато Спенсър напусна наблюдателния си пост пред къщата й и се върна в леглото си. Всъщност той предполагаше, че Валери още не се беше нанесла. По килима нямаше отпечатъци от стъпки. Липсваха маси, столове, шкафове и канапета. Ако през последните два месеца, докато работеше в „Червената врата“, бе живяла в тази къща, Валери явно не я бе обзавела и нямаше намерение да я нарече свой дом.

Вляво от трапезарията имаше малка кухня с чамови долапи. За съжаление Спенсър остави мокри следи върху пода от сиви плочки.

До мивката бяха наредени чиния, поднос за хляб, купа за супа и чаша — всички измити и готови за употреба. До подноса стоеше стъклена чаша, а до нея — вилица, нож и лъжица, също чисти.

Спенсър премести фенерчето в дясната си ръка. С лявата докосна стъклената чаша и проследи очертанията на ръба. Макар че чашата беше измита, след като Валери бе пила от нея, устните й бяха докосвали ръба.

Предишната нощ Спенсър така и не я целуна. Може би трябваше да го стори.

Мисълта го смути, накара го да се почувства глупак и го принуди за пореден път да се съсредоточи върху неприличната си обсебеност от тази жена. Мястото му не беше тук. Нахлуваше непозволено не само в дома, но и в живота й. Дотогава се бе държал порядъчно, макар че не винаги неотклонно спазваше закона. Но влизайки в къщата й, Спенсър прекрачи границата на невинността и отиде твърде далеч. Въпреки всичко той не излезе.

Отвори долапите и чекмеджетата в кухнята и видя, че там няма нищо, освен комбинирана отварачка за бутилки и консерви.

Повечето лавици в тесния килер бяха празни. Запасът от храни се ограничаваше до три компота от праскови, два от круши и от ананас, две пакетчета захарин, две кутии овесени ядки и буркан нес кафе.

Хладилникът беше почти празен, но камерата бе добре заредена с първокачествени полуготови продукти за микровълнова фурна.

До хладилника имаше врата с прозорче. Спенсър дръпна жълтото перде и видя странична веранда и тъмен двор, мокър от дъжда.

Той пусна пердето. Не се интересуваше от външния свят, а само от вътрешните пространства, където Валери бе дишала въздух, яла и спала.

Спенсър излезе от кухнята. Гумените му подметки скърцаха по мокрите плочки. Сенките пред него се снишаваха и се скриваха в ъглите, докато зад гърба му отново паднеше мрак.

Не можеше да престане да трепери. Влажният и студен февруарски въздух се просмукваше през стените и прозорците на къщата. Помещенията не бяха отоплявани цял ден, което означаваше, че Валери бе излязла рано.

Лицето му беше студено, но белегът пламтеше.

В средата на отсрещната стена на трапезарията имаше затворена врата. Спенсър я отвори и видя тесен коридор, водещ на около петнайсет крачки вляво и после надясно. В дъното на коридора имаше открехната врата. През пролуката се виждаше под с бели плочки и мивка.

Той се приготви да влезе в коридора, когато чу други звуци освен монотонното и глухо барабанене на дъжда по покрива. Приглушен удар и тихо стържене.

Спенсър мигновено угаси фенерчето. Мракът беше непрогледен като в зала на ужасите, точно преди светлините да блеснат и да осветят ухилен скелет.

Отначало звуците бяха потайни и предпазливи, сякаш онзи, който дебнеше навън, се бе подхлъзнал на мократа трева и се бе блъснал в къщата. Но Спенсър се заслуша внимателно и реши, че източникът на звука не е наблизо, а някъде далеч, и може би е чул само трясъка от затварянето на врата на кола на улицата или пред съседните къщи.

Той запали фенерчето и продължи към банята. На закачалката висяха халат, хавлия и памучна кърпа за ръце. На пластмасовата поставка имаше използван до половината сапун „Айвъри“, но в шкафчето нямаше нищо.

Вдясно от банята имаше малка спалня, празна като останалите помещения в къщата. В гардероба нямаше дрехи.

Втората спалня, която се намираше вляво от банята, беше по-голяма от първата и Валери явно спеше там. На пода лежеше надуваем дюшек, а отгоре — купчина усукани чаршафи, вълнено одеяло и възглавница. Двойните врати на гардероба бяха отворени и вътре се виждаха телени закачалки, окачени на небоядисан дървен прът.

В средата на една от стените имаше нещо. Спенсър се приближи, насочи лъча на фенерчето и видя цветна снимка на хлебарка в едър план. Изглежда, беше откъсната от учебник, защото надписът отдолу беше на суховат, академичен език. Хлебарката беше дълга петнайсетина сантиметра. Снимката бе прикрепена към стената с един-единствен голям гвоздей, забит в средата на хитиновата обвивка на насекомото. На пода, точно под фотографията, лежеше чукът, с който бе забит гвоздеят.

Снимката не беше за украса. Кой би окачил изображение на хлебарка с намерението да разкраси спалня? Нещо повече, употребата на чук, а не на кабарчета или лепенки, загатваше, че човекът бе замахнал гневно с чука.

Хлебарката очевидно беше символ на нещо друго.

Обезпокоен, Спенсър се зачуди дали Валери бе заковала снимката на стената. Това му се стори малко вероятно. Жената, с която бе разговарял предишната нощ в „Червената врата“, беше необикновено нежна, мила и неспособна да се ядоса сериозно.

Но щом не беше Валери, тогава кой? Докато Спенсър движеше лъча на фенерчето по лъскавата хартия, хитиновата обвивка на хлебарката блестеше, сякаш беше мокра. Сенките на пръстите му, които закриваха част от светлината, създаваха илюзията, че тънките крака и пипала на насекомото леко потрепват.

Понякога серийните убийци оставяха подписи на местопрестъплението, за да разпознават работата им. От опит Спенсър знаеше, че това може да е какво ли не — карта за игра, сатанински символ, изрязан в част от анатомията на жертвата, или една-единствена дума или стих, надраскани с кръв на стената. Снимката на хлебарката приличаше на такъв вид подпис, макар да беше по-странна от всичко, което Спенсър бе виждал или чел в стотиците описания на убийства.

Изведнъж той изпита леко чувство на гадене. Не видя следи от насилие в къщата, но още не беше погледнал в гаража. Може би щеше да намери Валери, простряна върху студения бетон — така, както я бе видял във въображението си — с лице, притиснато до пода, с широко отворени, немигащи очи и струйка кръв, стичаща се по слепоочието.

Спенсър знаеше, че изводите му са прибързани. Напоследък обикновеният американец непрекъснато живееше в страх от внезапно, безумно насилие, но за разлика от повечето хора Спенсър беше по-претръпнал към тъмните вероятности в съвременния живот. Той бе издържал на болка и ужас, които оставиха много белези по тялото и в душата му, и за него жестокостта беше неизбежна като изгревите и залезите на слънцето.

Спенсър отмести поглед от снимката на хлебарката и се запита дали ще има смелост да огледа гаража. В същия миг малък черен предмет, хвърлен отвън, строши прозореца на спалнята. Приличаше на ръчна граната.

Спенсър инстинктивно угаси фенерчето, докато стъклата още падаха. Гранатата глухо тупна на килима.

Преди да успее да се обърне, Спенсър бе блъснат от ударната вълна на експлозията. Взривът не бе придружен от светлина. Разнесе се само оглушителен звук. Върху него се посипаха отломки. Спенсър извика, падна и започна да се гърчи на пода. Почувства болка в краката, ръцете и лицето. Тялото му бе предпазено от джинсовото яке, но ръцете му пламнаха от болка. Истинско мъчение. Колко ли пръста изгуби? Колко ли кости бяха счупени? Господи, ръцете му се парализираха от болка и станаха безчувствени, затова не можеше да прецени какви са пораженията.

Най-лошото беше паренето в челото, страните и левия ъгъл на устата. В отчаян опит да намали болката той притисна ръце до лицето си. Страхуваше се от онова, което можеше да установи, но ръцете му пулсираха толкова ожесточено, че не можеше да се довери на възприятието от докосването.

Колко още белега — ако оцелееше — щеше да получи? Колко още белезникави и сбръчкани цикатриксиални бразди и червени, келоидни, чудовищни следи щяха да останат по лицето му?

Трябваше да излезе навън и да потърси помощ.

Спенсър запълзя по пода. Макар и объркан, ужасен и дезориентиран в мрака, той се промъкваше в правилната посока, насочвайки се към вратата на спалнята. Подът бе осеян с нещо като дребни мраморни камъчета. Спенсър се изправи.

Хрумна му, че е станал жертва на война между банди, оспорващи си територии. Лос Анджелис през деветдесетте години бе изпълнен с насилие, досущ Чикаго по времето на Сухия режим. Но съвременните младежки банди бяха по-жестоки и по-добре въоръжени от мафията, натъпкани с наркотици, въодушевени от расизъм и хладнокръвни и безмилостни като змии.

Задъхан и опипвайки пода слепешком, Спенсър влезе в хола, препъвайки се. Краката му се подкосиха от силна болка, която го омаломощи и постави на изпитание равновесието му. Беше му трудно да се крепи на краката си. Все едно се намираше във въртящ се цилиндър в луна-парк.

Прозорците в другите стаи също се разбиха на парчета. Звукът бе последван от няколко приглушени експлозии. В коридорите нямаше прозорци, затова Спенсър не пострада.

Въпреки объркването и страха той установи, че не усеща нито мирис, нито вкус на кръв. Не беше ранен.

И изведнъж разбра какво става. Това не беше гангстерска война. Подът беше осеян не с мраморни топчета, а с твърди гумени сачми, разпръснати от граната със сълзотворен газ. Само силите на реда имаха такива гранати. И той ги бе използвал. Преди няколко секунди специален щурмови отряд или някакъв друг подобен екип сигурно бе предприел атака срещу къщата, хвърляйки гранатите, за да обезвреди обитателите.

Микробусът несъмнено беше техен. Движението, което Спенсър бе забелязал с крайчеца на окото си, в края на краищата не беше въображаемо.

Би трябвало да изпита облекчение. Нападението беше акция на местната полиция, на Агенцията за борба с наркотиците, на ФБР или на някоя друга организация на силите на реда. Очевидно Спенсър се бе натъкнал на една от операциите им. Той познаваше процедурата. Ако се хвърлеше на пода и разпереше ръце, за да покаже, че не държи нищо, всичко щеше да бъде наред. Нямаше да го застрелят. Щяха да му сложат белезници и да го разпитват, но нямаше да го наранят.

Но Спенсър имаше един голям проблем. Той не живееше в тази къща. Бе влязъл там незаконно. От тяхна гледна точка Спенсър можеше дори да е крадец. Обяснението какво прави в чуждата къща щеше да прозвучи най-малкото неубедително. По дяволите, щяха да го помислят за откачен. Самият той не разбираше защо отиде там, защо беше толкова обсебен от Валери, защо искаше да знае всичко за нея и защо събра достатъчно смелост и глупост да влезе в дома й.

Спенсър не се хвърли на пода. Залитайки, той се добра до стената и плъзна ръка по нея.

Валери беше замесена в нещо незаконно и отначало властите щяха да го помислят за неин съучастник. Щяха да го задържат, да го разпитват и може би дори да го арестуват по подозрение, че е помагал на Валери.

Щяха да разберат кой е.

Медиите щяха да разнищят миналото му. Щяха да покажат лицето му по телевизията, вестниците и списанията. Години наред Спенсър бе живял в блажена анонимност. Новото му име беше непознато, а външността — променена от времето и вече неузнаваема. Но щяха да нарушат уединението му. Отново щеше да бъде в центъра на вниманието, измъчван от репортери и одумван всеки път, когато се появеше на публично място.

Не. Тази перспектива беше недопустима. Нямаше сили пак да преживее всичко това. Предпочиташе да умре.

Хората навън бяха ченгета и той не бе извършил сериозно нарушение, но сега вече те не бяха на негова страна. Без да искат да го съсипят, те само щяха да го дадат на пресата.

Отново се разнесе звън от строшени стъкла. И още две експлозии.

Ченгетата от специалните сили не рискуваха, сякаш мислеха, че имат работа с хора, обезумели от силна доза наркотици или от нещо по-лошо.

Спенсър стигна до средата на коридора и застана между две врати. Вдясно беше трапезарията, а вляво — банята.

Той влезе в банята и затвори вратата. Надяваше се, че ще спечели време за размисъл.

Паренето по лицето, ръцете и краката постепенно отслабна. Спенсър сви пръсти в юмрук няколко пъти, после ги отпусна, опитвайки се да подобри кръвообращението и да премахне вцепенението.

От другия край на къщата се чу трясък от разцепване на дърво, от който стените потрепериха. Вероятно някой тресна или разби външната врата.

Последва още един трясък. Вратата на кухнята.

Те бяха влезли в къщата.

Приближаваха се към него.

Моментът не беше подходящ за размисъл. Спенсър трябваше да предприеме нещо, разчитайки на инстинкта и на военната си подготовка, която, както се надяваше, е толкова добра, колкото тази на преследвачите му.

На стената над ваната имаше правоъгълник от слаба сива светлина. Спенсър стъпи във ваната и докосна рамката на прозорчето. Не беше убеден, че е достатъчно голямо, за да се провре, но това беше единственият възможен път за бягство.

Ако прозорчето беше заковано, той нямаше да може да се измъкне. За щастие стъклото се отваряше навътре. Спенсър го удари с лакът от двете страни и го отвори.

Очакваше, че тихото изскърцване на пантите и изщракването на ключалката ще накара някой от хората навън да извика, но безмилостното ромолене на дъжда заглуши тези звуци. Никой не даде сигнал за тревога.

Спенсър се хвана за перваза, надигна се и надникна навън. В лицето му плисна студен дъжд. Хладният въздух бе натежал от мирис на влажна пръст, жасмин и трева.

Задният двор представляваше гоблен от сенки, изтъкани предимно от различни нюанси на черно и сиво, размити от дъжда, който замъгляваше детайлите. Там сигурно се спотайваха най-малко едно-две ченгета от специалните сили. Но зрението му беше силно и Спенсър не различи човешки силуети в преплетените сенки.

Той сви рамене, изви се и се провря през прозорчето. Разстоянието до земята беше малко. Спенсър скочи, претърколи се на тревата, после легна по корем и вдигна глава, за да огледа двора. Все още не виждаше противници.

Растителността в двора беше буйна. Няколкото смокини, които отдавна не бяха подкастряни, приличаха на крепост от зеленина.

Погледнато между клоните на огромните фикуси, небето не изглеждаше черно. Светлините на огромната метрополия се отразяваха в коремите на носещите се на изток буреносни облаци, обагряйки небесния свод в зловещо жълто, което на запад, към океана, избледняваше в сиво.

Макар и познат на Спенсър, неестественият цвят на градското небе го изпълни с изненадващ, суеверен страх, защото приличаше на злокобен покров, под който щяха да загинат хора и да се събудят в ада. Фактът, че дворът бе останал неосветен от онзи серен блясък, беше загадка. Но колкото и Спенсър да присвиваше очи, мракът изглеждаше още по-непрогледен.

Паренето в крайниците му премина. Ръцете още го боляха, но не толкова сковаващо, и пламтенето на лицето му отслабваше.

Изведнъж в тъмната къща изтрещя автоматично оръжие. Някое от ченгетата бе стреляло по сенки или призраци. Странно. Нервното натискане на спусъка не бе присъщо за полицаите от специалните сили.

Спенсър се наведе и хукна по мократа трева, насочвайки се към най-близкия фикус с тройно стъбло. Допря гръб до кората на дървото и се изправи. Огледа моравата, храстите и редицата дървета покрай задната ограда. Смяташе да избяга оттам, но беше почти убеден, че ще го забележат и хванат, ако излезе на открито.

Свивайки и разпускайки пръсти, за да премахне болката, той се замисли дали да не се изкатери по лабиринта от клони над него и да се скрие някъде високо. Но това, разбира се, щеше да бъде безполезно. Те щяха да го намерят, защото нямаше да се откажат от преследването, докато не претърсеха всяко убежище от зеленина.

От къщата се чуха гласове. После се тръшна врата. Вече не се промъкваха крадешком. Не и след необмислените изстрели. Но още не бяха запалили лампите.

Времето минаваше.

Арест, разкритие, блясъкът на прожекторите на камерите, репортери, задаващи въпроси. Недопустимо.

Спенсър се прокле за нерешителността.

Дъждът барабанеше по листата над него.

Статии във вестниците и списанията. Омразното минало — отново съживено. Любопитните, вторачени погледи на непознатите, за които това щеше да бъде нещо като зрелищна влакова катастрофа.

Блъскащото в гърдите му сърце отмерваше ритъма на все по-засилващия се страх, който го обземаше.

Спенсър не можеше да се движи. Беше парализиран.

Вцепенението обаче му направи услуга, когато мъж, облечен в черно, се промъкна покрай дървото. Държеше оръжие, което приличаше на картечен пистолет „Узи“. Макар да не беше на повече от две крачки от Спенсър, мъжът се бе съсредоточил върху къщата, готов да стреля, ако жертвата му скочи през някой прозорец, и без да съзнава, че беглецът, когото търси, е до него. Мъжът видя отвореното прозорче на банята и замръзна на мястото си.

Спенсър пристъпи към действие, преди преследвачът му да започне да се обръща. Всеки, който имаше подготовка в специалните сили — ченге или федерален агент — нямаше да се даде лесно. Единственият начин да го обезвредиш лесно и тихо, беше да го удариш силно, докато още е изненадан.

Спенсър заби дясното си коляно в слабините на ченгето, опитвайки се да го вдигне над земята.

По време на операция някои полицаи от специалните сили носеха бандажи с алуминиеви чашки и кевларени бронежилетки. Този обаче не беше защитен и шумно изпусна въздуха от белите си дробове — звук, който не би се чул на повече от десет крачки в дъждовната нощ.

Докато го риташе, Спенсър хвана с две ръце картечния пистолет и го дръпна, завъртайки дулото по посока на часовниковата стрелка, преди мъжът да успее инстинктивно да изстреля поток от куршуми.

Непознатият падна по гръб на мократа трева и Спенсър се стовари върху него, повлечен от инерцията.

Макар че ченгето се опита да извика, болката от удара в интимните части го бе лишила от глас. Не можеше дори да си поеме въздух.

Спенсър можеше да го удари с оръжието в гърлото и да прекърши дихателната му тръба, която да го задуши със собствената му кръв. Ударът в лицето би разбил носа и вкарал частици от кости в мозъка.

Но Спенсър не искаше да убива, нито сериозно да наранява някого. Само му трябваше време, за да се измъкне оттам. Той удари полицая по слепоочието — но не с всичка сила — и повали в безсъзнание горкото копеле.

Мъжът имаше прибор за нощно виждане. Специалният екип извършваше нощно нападение в пълно бойно снаряжение и затова лампите в къщата не бяха запалени. Ченгетата имаха зрението на котки, а Спенсър беше мишката.

Той се претърколи в тревата, приклекна и стисна с две ръце картечния пистолет. Наистина беше „Узи“. Спенсър разпозна формата и тежестта. Насочи дулото наляво, после надясно, очаквайки атака на друг противник. Но наоколо нямаше никой.

Вероятно бяха изминали пет секунди, откакто мъжът в черно се бе промъкнал покрай фикуса.

Спенсър хукна по моравата, отдалечавайки се от къщата. Мокрите стръкове се впиваха в краката му, а клонките на азалиите се забиваха в прасците и дърпаха джинсите му.

Той хвърли картечния пистолет. Нямаше намерение да стреля по никого. Дори да го арестуваха и покажеха по новините, Спенсър предпочиташе да се предаде, отколкото да използва оръжието.

Той се провря през храстите, мина между две дървета и жасмин с фосфоресциращи бели цветове и стигна до оградата.

Още малко и щеше да избяга. Ако го забележеха, те нямаше да го застрелят в гръб. Щяха да изкрещят, да го предупредят, да се представят, да му заповядат да не мърда и да го хванат, но нямаше да стрелят.

Бетонната ограда с гипсова мазилка беше висока около два метра и завършваше с издадени напред тухли, които бяха хлъзгави от дъжда. Спенсър се вкопчи в тях и се вдигна, изронвайки мазилката с носовете на маратонките си.

Стигна до върха на оградата, долепи стомах до студените тухли и прибра крака, когато зад него се разнесоха изстрели. Куршумите се забиха в бетона толкова близо до него, че парченца мазилка обсипаха лицето му.

По дяволите, никой не изкрещя, за да го предупреди.

Спенсър се прехвърли през оградата и скочи в съседния двор. Отново се чу автоматичен откос — този път по-продължителен от преди.

Автоматично оръжие в жилищен квартал. Това беше безумие. Що за ченгета бяха онези типове?

Спенсър падна в гъсталак от розови храсти. Беше зима и розите бяха подкастрени, но дори в по-хладните месеци калифорнийският климат беше достатъчно мек, за да окуражи растежа и бодлите се забиха в дрехите и кожата му.

От другата страна на оградата се чу монотонен, странен глас, заглушен от дъжда.

— Насам! Тук! По-живо!

Спенсър скочи и започна да се провира през розовите храсти. Бодливо увивно растение одраска лявата половина на лицето му и се уви около главата му, сякаш искаше да го увенчае с трънен венец и той успя да се освободи с цената само на издраскани ръце.

Намираше се в задния двор на друга къща. Някои от стаите на приземния етаж светеха. На облян от дъжда прозорец беше долепено лице. Момиченце. Спенсър изпита ужасното чувство, че ще я изложи на смъртна опасност, ако не се измъкне оттам, преди да пристигнат преследвачите му.

 

 

След като мина през лабиринт от дворове, стени, огради от ковано желязо, задънени улички и алеи за коли, без да знае дали се е отскубнал от преследвачите си, Спенсър се озова на улицата, където бе паркирал форда. Изтича до колата и дръпна дръжката на вратата.

Беше заключена, разбира се.

Той бръкна в джобовете си, за да потърси ключовете, но не ги намери. Надяваше се, че не ги е изгубил по пътя.

Роки го наблюдаваше през стъклото. Трескавото търсене явно го забавляваше, защото се хилеше.

Спенсър погледна мократа улица. Беше безлюдна.

Другия джоб? Да. Той натисна копчето на дистанционното управление. Алармената система изписука, ключалките се отвориха и Спенсър се качи във форда.

Докато се опитваше да запали двигателя, ключовете се изплъзнаха от мокрите му пръсти и паднаха на пода.

— По дяволите!

Реагирайки на страха на господаря си и вече без да се хили, Роки плахо се сви в ъгъла между предната седалка и вратата и издаде тих, въпросителен звук на безпокойство.

Ръцете на Спенсър тръпнеха от гумените сачми, които го бяха обсипали, но вече не бяха сковани. Въпреки това му се стори, че цяла вечност търси ключовете.

Може би беше най-добре да легне на седалката, за да не го видят и да наведе главата и на Роки. Да изчака ченгетата… и после да тръгне. Ако пристигнеха, докато потегляше, те щяха да се усъмнят, че той е бил човекът в къщата на Валери и да го спрат.

От друга страна, Спенсър се бе натъкнал на голяма операция с участието на много ченгета. И те нямаше да се дадат лесно. Докато той се криеше във форда, полицаите можеше да отцепят района и да започнат да претърсват къща по къща. Щяха да проверят и паркираните коли, надничайки през прозорците. Да го приковат в лъча на фенерчетата си, хванат в капан в собственото си превозно средство.

Двигателят изрева и забръмча.

Спенсър освободи ръчната спирачка, включи на скорост, запали фаровете, пусна чистачките и потегли. Беше спрял до ъгъла, затова бързо направи обратен завой.

Той погледна в огледалото за обратно виждане и в страничните огледала. Не видя въоръжени мъже в черни униформи.

През кръстовището профучаха няколко коли и се отправиха на юг по другата улица. Зад тях се образуваха ветрила от дъждовна вода.

Без да спре на знака „Стоп“, Спенсър зави надясно и се сля с потока от коли, отправили се на юг, отдалечавайки се от квартала на Валери. Устоя на изкушението да настъпи педала на газта. Не можеше да рискува да го спрат за превишена скорост.

— Какво… По дяволите? — с треперещ глас каза той.

Кучето отговори с тихо скимтене.

— Какво е направила, че я преследват?

По челото на Спенсър се стичаше вода, която капеше в очите му. Беше мокър до кости. Той тръсна глава и дъждовните капки от косата му опръскаха таблото, тапицерията и Роки.

Кучето трепна.

Спенсър включи отоплението.

Измина пет пресечки, два пъти смени посоката и едва тогава започна да се чувства в безопасност.

— Коя е тя? И какво е направила, по дяволите?

Роки прие промяната в настроението на господаря си. Вече не се свиваше в ъгъла, а отново седеше бдително в средата на седалката. Беше нащрек, но не се страхуваше. Раздвояваше вниманието си между плувналия във вода град и Спенсър, наблюдавайки първия с предпазливо очакване, а втория — с озадачено наклонена на една страна глава.

— Господи, защо отидох там? — запита се на глас Спенсър.

Макар и облян в горещ въздух от клапите на таблото, той продължаваше да трепери. Част от страха му нямаше нищо общо с факта, че беше мокър до кости и никакво количество топлина не можеше да го сгрее.

— Мястото ми не беше там. Не трябваше да отивам в онази къща. Имаш ли представа какво правех там, приятелю? Не биваше да ходя. Това беше голяма глупост.

Спенсър намали скоростта, за да премине през наводнено кръстовище. В мръсната вода плаваше флотилия от боклуци.

Лицето му пламна. Той погледна Роки.

Току-що бе излъгал кучето.

Отдавна се бе заклел да не лъже себе си. Държеше на думата си малко повече, отколкото средностатистическият пияница спазваше обещанието си, взето на Бъдни вечер, да не позволява отново на демона да докосне устните му. Всъщност Спенсър живееше в по-малко самозаблуди от повечето хора, но не можеше да твърди, че винаги казва истината пред себе си или че винаги иска да я чуе. Опитваше се да бъде искрен със себе си, но често приемаше полуистините и се чувстваше добре.

Единствено взаимоотношенията му с Роки бяха напълно откровени и затова — специални. Не. Връзката помежду им беше повече от специална. Свещена.

С огромните си изразителни очи, отворено сърце и с движенията на тялото си Роки не беше способен да лъже. Ако можеше да говори, кучето щеше да бъде абсолютно прямо, защото беше съвършено невинно. Да го излъжеш беше по-лошо, отколкото да измамиш дете. По дяволите, Спенсър нямаше да се почувства толкова зле, ако излъжеше Господ, защото Бог несъмнено очакваше по-малко от него, отколкото от горкия Роки.

Никога не лъжи куче.

— Добре — каза Спенсър и спря на червен светофар. — И така, знам защо отидох в къщата й. И какво търсех.

Роки го погледна с интерес.

— Искаш да ти кажа, а?

Кучето чакаше.

— Важно е за теб, нали?

Роки изпръхтя, облиза муцуна и наклони глава на една страна.

— Добре. Отидох там, защото…

Кучето се вторачи в Спенсър.

— Защото тя е много хубава.

Дъждът барабанеше по покрива на форда. Чистачките глухо потракваха.

— Хубава е, но не е зашеметяваща. Но не става дума за външността й. В нея има нещо… Специална е.

Двигателят бръмчеше.

Спенсър въздъхна и добави:

— Добре, този път ще бъда откровен. До дъното на душата си. Няма да го увъртам. Отидох в къщата й, защото…

Роки се вторачи в него.

— Защото исках да намеря нов живот.

Кучето отмести очи и се вгледа в улицата пред тях, явно доволно от последното обяснение.

Спенсър се замисли за онова, което бе признал. „Исках да намеря нов живот.“

Не знаеше дали да се смее на себе си, или да плаче. Не стори нито едно от двете, а само продължи напред — нещо, което правеше от шестнайсет години.

Светофарът светна в зелено.

Спенсър караше в дъждовната нощ, в самотата на огромния град, под изпъстреното със странни шарки небе — жълто като жълтък на яйце, сиво като пещ на крематориум и заплашително черно покрай далечния хоризонт.