Нора Робъртс
Празник в смъртта (2)

Втора глава

— Провери ли информацията за предполагаемия любовник?

— Да, лейтенант. Джереми Вандоурън живее на Второ авеню и е брокер в прочутата фирма „Фостър, Брайд и Рамзи“. — Пийбоди прелисти бележника си и продължи: — Трийсет и шест годишен е, разведен… и трябва да призная — изключително привлекателен представител на мъжкия пол.

— Хм. — Ив пъхна диска от системата за екрана във видеото си. — Да проверим дали този красавец снощи е посетил възлюбената си.

— Да ви донеса ли чаша кафе, лейтенант?

— Какво?

— Искате ли кафе?

Ив, която с присвити очи се взираше в монитора, ядно се сопна:

— Ако ти се пие кафе, не е необходимо да увърташ — кажи го направо.

— Честно казано, пие ми се.

— Тогава си вземи, донеси и на мен… Жертвата се прибира вкъщи в 16:45. — Тя включи на „стопкадър“ и огледа Мариана Холи.

Жената на екрана беше млада, стройна и красива, с лъскава кестенява коса. Носеше яркочервена барета, дълго палто и ботуши в същия цвят.

— Явно е ходила да пазарува — отбеляза Пийбоди и остави на бюрото чашата с димящо кафе.

— Да, била е в „Блумингдейл“ — личи си от опаковките. — Ив продължи да гледа записа. Мариана премести пликовете в другата си ръка и извади електронната карта, която служеше вместо ключ. Устните й се движеха. Отначало Ив си помисли, че жената говори на себе си, сетне се досети, че тя пее. Мариана отметна косата си, влезе в апартамента и затвори вратата. Червената лампичка, означаваща, че заключващият механизъм се е задействал, запримига в полумрака на коридора.

Записът продължаваше. Ив видя как други обитатели на сградата влизат и излизат от жилищата си, сами или придружавани от някого. Нищо не подсказваше, че след няколко часа тук ще бъде извършено зверско убийство.

— Вечеряла е вкъщи — заяви Ив. Представяше си как Мариана се движи из апартамента, облечена с тъмносините панталони и белия пуловер, който по-късно убиецът е разрязал и как мислено си говори: „Включи телевизора да ти прави компания, прибери палтото в дрешника, постави баретата на полицата и изхвърли пликовете от покупките.“ Мариана е обичала реда и красивите вещи… подготвяла се е да прекара тиха вечер сред домашния уют.

— Проверих автоготвача й — приготвила си е супа към седем. — Ив забарабани с пръсти по бюрото си и продължи да се взира в екрана. — Майка й й е позвънила, после Мариана се е обадила на приятеля си. — Докато мислено отчиташе времето, видя как вратата на асансьора се отвори и смаяно облещи очи. — Да му се не види, това пък какво е?

— Дядо Коледа. — Пийбоди се усмихна и се надвеси през рамото й. — Разнася подаръци.

Човекът с червен плащ и снежнобяла брада носеше огромна кутия, опакована със сребриста хартия и украсена със зелено-златиста панделка, завързана на голяма фльонга.

Ив нареди на устройството:

— Стопкадър! Увеличи с трийсет и пет процента десети сектор.

Участъкът на изображението, който я интересуваше, моментално беше увеличен. Ив онемя, когато видя, че към фльонгата е прикрепена миниатюрна сребърна елха, върху която има позлатена птица.

— Ах, мръсник такъв. Ето шнолата, с която беше повдигната косата й!

— Но… това е Дядо Коледа…

— Осъзнай се, Пийбоди. Погледни, той отива към апартамента на Мариана. — Старецът натисна звънеца. Ив забеляза, че носи ръкавици, изчака секунда, сетне отметна глава и гръмко се разсмя. В този момент жената му отвори; лицето й сияеше, очите й дяволито проблясваха. Отметна косата си, сетне разтвори още по-широко вратата.

Дядо Коледа се извърна, погледна право в камерата, лукаво се усмихна и намигна.

— Стоп! — извика Ив. — Какво нахалство! — Нареди на устройството да направи разпечатка на изображението на екрана и продължи да се взира в зачервеното лице и искрящите сини очи на мнимия Дядо Коледа. — Мръсникът знае, че ще изгледаме записа и ни се подиграва.

— Преоблякъл се е като добрия старец… — прошепна Пийбоди, без да откъсва поглед от екрана. — Но това е… отвратително… неморално.

— Нима щеше да го приемеш по-спокойно, ако се беше преоблякъл като Сатаната?

— Да… всъщност не. — По-младата жена сви рамене. — Мисля, че така може да постъпи само извратен човек.

— Или пък човек, надарен с изключителен ум — студено отбеляза Ив. — Кой би затръшнал вратата на Дядо Коледа?

Видеозаписът продължи. Мъжът и жената влязоха в апартамента и затвориха вратата след себе си. Таймерът в долната част на екрана показваше 21:33.

„Излиза, че престъпникът изобщо не е бързал. Останал е в апартамента почти два часа и половина“ — помисли си Ив. Навярно въжето, с което е завързал жертвата си, както и всичко, от което се е нуждаел, е било скрито в огромната кутия.

Точно в единайсет от асансьора излязоха мъж и жена, които явно бяха попрекалили с алкохола. Разсмяха се и хванати под ръка отминаха по коридора, без да подозират какво се случва на няколко метра от тях.

Без да усетят страха и болката на жертвата.

Без да осъзнават, че близо до тях действа безмилостен убиец.

Вратата на апартамента се отвори в дванайсет и половина. Човекът с червеното наметало излезе в коридора. Носеше под мишница празнично опакованата кутия. Устните му бяха разтегнати в зловеща усмивка. Отново погледна право в камерата, очите му бяха очи на безумец.

Сетне с танцова стъпка се запъти към асансьора.

Ив нареди на компютъра да запише информацията от диска във файла на убитата Холи, и се обърна към сътрудничката си:

— Колко са коледните дни според онази песен?

— Дванайсет. — Пийбоди отпи от кафето си, защото усети, че гърлото й пресъхва.

— Незабавно трябва да открием дали Мариана е била „най-голямата любов“ на престъпника или той има още единайсет. Предлагам да поговорим с приятеля на покойната.

 

 

Кабинетът на Джереми Вандоурън беше като килийка от огромен пчелен кошер. В тясното помещение се побираше само бюро, върху което имаше компютър и телефон и стол на колелца. На стената бяха прикрепени с кабарчета разпечатки с борсова информация, театрална програма, коледна картичка, изобразяваща пищна красавица, чиято голота беше прикрита от „снежинки“, поставени на стратегическите места, и снимка на Мариана Холи.

Когато Ив влезе, Джери й направи знак да изчака и продължи да въвежда информация в компютъра си, докато напрегнато говореше в микрофона на слушалката.

— „Комстат“ е на пет и една осма, „Кенмарт“ пада с три и три четвърти. „Рурк Индъстрийс“ току-що скочи с шест пункта. Нашите специалисти предричат, че до края на деня акциите им ще се покачат с още два пункта.

Ив иронично повдигна вежди и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Докато тя чакаше да разпита заподозрения в убийство, Рурк печелеше милиони.

Положението й се стори абсурдно.

— Приключих. — Вандоурън натисна друг клавиш, на монитора изплуваха загадъчни символи и цифри. След няколко секунди търпението на младата жена се изчерпа, тя извади значката си и я поднесе пред очите му.

Джери примигна, обърна се и се втренчи в нея, като произнесе в микрофона:

— Изпълних инструкциите ви. Имате онези акции. Бъдете спокоен. Благодаря. — Озадачено се усмихна, но усмивката не можа да прикрие обзелия го страх. Свали слушалките и попита: — С какво мога да ви бъде полезен, лейтенант?

— Вие ли сте Джереми Вандоурън?

— Да. — Той бегло огледа Пийбоди. Сетне отново се втренчи в Ив. — Арестуван ли съм? Ще ме арестувате ли?

— Защо, нима сте извършил нещо противозаконно?

— Доколкото си спомням, не съм. — Младият мъж отново принудено се усмихна, на едната му страна се появи трапчинка. — Ако не се смята шоколадчето, което задигнах в невинната си детска възраст.

— Познавате ли Мариана Холи?

— Разбира се. Само не ми казвайте, че тя е отмъкнала някое шоколадче. — Внезапно усмивката му помръкна, сякаш някой изгаси лампа. — Какво има? Нещо лошо ли се е случило? Как е Мариана? — Скочи от стола и се загледа към вратата, сякаш очакваше да види любимата си.

— Съжалявам, господин Вандоурън. — Ив така и не беше свикнала да съобщава печалната новина на близките на убитите, затова предпочете да говори без заобикалки. — Госпожица Холи е мъртва.

— Не… невъзможно е — прошепна той и впери тъмните си очи в Ив. — Лъжете. Снощи разговаряхме по телефона, а днес в седем ще се срещнем, за да вечеряме някъде… Слушайте, навярно сте допуснали грешка.

— Съжалявам, но няма грешка — меко каза тя, ала младият мъж безмълвно продължи да се взира в нея. — Мариана Холи снощи е била убита в апартамента си.

— Убита ли? — Той бавно поклати глава, сякаш Ив му говореше на неразбираем език. — Не може да бъде! Не може да бъде! — Рязко се извърна и посегна към видеотелефона. — Ей сега ще й се обадя в службата…

— Господин Вандоурън. — Ив го хвана под ръка и го накара да седне. Самата тя се отпусна на ръба на бюрото и го погледна право в очите. — Пръстовите отпечатъци и ДНК тестовете доказаха, че мъртвата е госпожица Мариана Холи. Ако имате сили, бих искала да ме придружите, за да потвърдите самоличността й.

— Да потвърдя… — Той отново скочи от мястото си и неволно удари с лакът рамото на Ив, засягайки още незаздравялата рана. — Непременно ще ви придружа, за да ви докажа, че сте сгрешили!

 

 

По принцип моргата беше неприятно място. Фактът, че някой с извратено чувство за хумор или изпаднал в празнична еуфория беше окичил стените с червени и зелени стъклени топки и грозни сърмени гирлянди, придаваше още по-ужасяващ вид на тази обител на смъртта.

Ив стоеше до прозореца, гледащ към залата с мъртъвците. Усети как човекът до нея потръпна, щом съгледа трупа зад стъклото.

Личеше си, че служителите на моргата набързо са покрили мъртвата, за да скрият от приятелите и роднините й голотата й, грозния клинообразен разрез, направен от патолога и печата от вътрешната страна на ходилото, обозначаващ името и номера на убитата жена.

— Не! — Вандоурън безпомощно притисна ръце към стъклото. — Не, не може да бъде! О, Мариана!

Ив нежно докосна рамото му и усети, че младият мъж трепери. Той стисна юмруци и заудря по стъклената преграда.

— Моля ви само да кимнете, ако потвърждавате, че това е Мариана Холи.

Джери кимна и се разрида.

— Пийбоди, намери стая, където никой няма да ни безпокои. Донеси и чаша вода… — Докато говореше, младият мъж я прегърна и смазан от скръб, отпусна глава на рамото й. Тя не се отдръпна, само даде знак на служителя да спусне щората върху стъклото.

— Хайде, Джери, ела с мен — зашепна му тя и го поведе по коридора, като си мислеше, че предпочита да бъде подложена на електрошок, отколкото да успокоява опечалените близки на някой мъртвец. Никой не можеше да ги утеши, не бяха измислени магически думи, помагащи на хората да забравят мъката си. Ала все пак се опита да го стори, докато подкрепяше младия мъж по кънтящия коридор. Пийбоди посочи една врата и промърмори:

— Стаята е свободна. Сега ще донеса и водата.

— Седни, Джери. — Ив го заведе до стола, извади кърпичката от джоба на сакото му и я тикна в ръката му. — Моите съболезнования за тежката ти загуба — промърмори и както винаги, почувства колко банални са думите й.

— Кой би пожелал да причини зло на Мариана? Защо са я убили?

— Мое задължение е да открия истината. Повярвай, че ще го сторя.

Тонът й го накара да вдигне глава. Очите му бяха зачервени, в тях се четеше отчаяние. С очевидно усилие си пое въздух и прошепна:

— Мариана означаваше… всичко за мен. — Порови в джоба си и извади кутийка от кадифе. — Щях да й го дам тази вечер. Бях намислил да й го поднеса на Бъдни вечер, но не можах да се сдържа. — С треперещи ръце отвори кутийката и показа годежния пръстен с голям диамант. — Довечера щях да я помоля да се омъжи за мен. Знаех, че ще приеме, защото се обичахме. — Внимателно затвори кутийката, пусна я обратно в джоба си и тихо попита: — Защо са я убили — за да я ограбят ли?

— Не. От колко време познавате госпожица Холи?

— От шест месеца. — Той вдигна поглед към Пийбоди, която му поднесе чаша вода. Благодари й, взе чашата, но не отпи нито глътка. — Това беше най-щастливият период в живота ми.

— Как се запознахте?

— Чрез агенция за запознанства.

— Нима използвате услугите на подобни агенции? — смаяно възкликна Пийбоди.

Младият мъж унило въздъхна.

— Знаете ли, действах импулсивно. Прекарвам голяма част от времето си на работното си място и почти не се срещам с приятели. Преди няколко години се разведох, навярно това ме кара да изпитвам недоверие към представителките на нежния пол. Излизах с няколко жени, но нищо не се получи. Една вечер видях реклама по телевизията и си казах, че нищо не ми струва да опитам. — Отпи малка глътка вода и с мъка я преглътна. — Мариана беше третата от петте кандидатки, избрани от агенцията. С първите две бях излизал само по веднъж, да пийнем по нещо, и се бях убедил, че не ми подхождат. Но щом видях Мариана, разбрах, че съм срещнал мечтаната жена… — Затвори очи и се опита да се овладее. — Тя е… прекрасна. Изпълнена е с енергия и с ентусиазъм. Харесваше работата си, жилището си, изпитваше удоволствие от участието си в театралната трупа.

Ив забеляза, че Джери говори ту в сегашно, ту в минало време за любимата си. Очевидно съзнанието му отказваше да приеме жестоката истина.

— Започнали сте да излизате заедно — подкани го да продължи.

— Да. Уговорихме се да се срещнем в някакво заведение и да изпием по чашка, за да… преценим дали си подхождаме. Вместо това вечеряхме в ресторант, после я поканих на кафе; през цялото време разговаряхме. След онази вечер разбрахме, че сме създадени един за друг.

— Значи и Мариана е изпитвала същите чувства, така ли?

— Да. Отначало бяхме доста плахи — вечеряхме заедно, ходехме на театър. И двамата обичаме театралното изкуство. Започнахме да прекарваме заедно съботните следобеди — посещавахме някое представление или музей, понякога само се разхождахме. На Четвърти юли заминахме за родния й град и тя ме запозна с родителите си. После я заведох при моите… Мама приготви специална вечеря… — Той млъкна и невиждащо се загледа в стената.

— Сигурен ли сте, че Мариана не е излизала с друг по същото време?

— Да. Бяхме си дали дума.

— Известно ли ви е дали някой я е заплашвал — стар приятел или любовник, може би бившият й съпруг?

— Не. Сигурен съм, че щеше да ми го съобщи. Нямахме тайни един от друг. — Очите му се проясниха и суровият му поглед ги превърна в кехлибарени топчета. — Защо питате? Нима е била… О, господи! — Дланта му, отпусната върху коляното, се сви в юмрук. — Първо я е изнасилил, прав ли съм? Изнасилил я е, преди да я убие. Трябваше да бъда при нея. — Той запрати чашата към стената и скочи на крака. — Това нямаше да се случи, ако бях при нея.

— Къде беше, Джери?

— Моля?

— Къде бяхте снощи между девет и половина и полунощ?

— Нима ме подозирате… — Младият мъж млъкна, вдигна ръка и стисна клепачи. Три пъти вдиша и издиша, сетне отново отвори очи. — Не ви се сърдя. Трябва да се убедите, че не съм я убил, за да откриете истинския виновник. Знам, че го правите заради нея.

— Точно така. — Ив го изгледа и изпита още по-голямо съжаление към този сломен от мъка човек.

— Бях у дома. Поработих, обадих се на няколко души и напазарувах чрез компютъра. После се свързах с ресторанта и проверих дали са запазили маса за тази вечер. Бях доста нервен. Искаше ми се… — Той се изкашля. — Искаше ми се всичко да бъде идеално, за да прекараме една незабравима вечер. След това се обадих на майка ми. — Вдигна ръце и уморено потърка страните си. — Трябваше да споделя с някого, нали разбирате. Мама много се зарадва, защото беше изключително привързана към Мариана. Мисля, че този разговор проведох около десет и половина. Можете да проверите записите на видеотелефона ми, компютъра ми. Направете всичко необходимо.

— Добре, Джери.

— Съобщихте ли… родителите й знаят ли какво се е случило с нея?

— Да, разговарях с тях.

— Трябва да им се обадя. Навярно ще искат дъщеря им да бъде погребана в родния си град. — Отново се разрида и през сълзи прошепна: — Ще я заведа у дома.

— Ще се погрижа да приключим с формалностите колкото е възможно по-бързо. Искате ли да се обадим на някого от ваше име?

— Не. Тръгвам си. Трябва да съобщя на моите родители. — Тръгна към вратата, но преди да я отвори, спря и заговори, без да се обръща: — Моля ви, открийте злодея, който ми отне любимата.

— Непременно. Един последен въпрос.

Младият мъж избърса сълзите си и се обърна.

— Какво ви интересува?

— Мариана имаше ли някаква татуировка?

Той дрезгаво се изсмя, хрипливият звук сякаш раздра гърлото му.

— Не. Беше доста старомодна, не би се съгласила да й направят дори временна татуировка.

— Сигурен ли сте?

— Бяхме любовници, лейтенант. И което е още по-важно, бяхме лудо влюбени един в друг. Познавах не само тялото й, но сърцето и душата й.

— Добре, благодаря ви. — Изчака го да излезе и побърза да попита сътрудничката си: — Какво мислиш за него, Пийбоди?

— Че сърцето му е разбито.

— Съгласна съм. Но хората често убиват любимите си същества. Алибито му не е солидно, дори ако записите потвърдят, че е провел онези разговори.

— Изобщо не прилича на Дядо Коледа.

Ив кисело се усмихна.

— Сигурна съм, че и убиецът не прилича на добрия старец. Иначе не би се осмелил да позира пред камерата. С помощта на подплънки, контактни лещи, грим, брада и перука всеки може да се превърне в Дядо Коледа. — Ала инстинктът й подсказваше, че Джери е невинен. — Почти съм убедена, че господин Вандоурън не е убил любовницата си. Да отидем в службата на покойната, да открием приятелите и враговете й.

 

 

Оказа се, че Мариана има безброй приятели и никакви врагове.

Докато разговаряше с познатите й, Ив научи, че тя е била щастлива и много сърдечна млада жена, която е обичала работата си, била е привързана към семейството си, но е изпитвала удоволствие да живее сама в шумния град.

Оказа се, че е имала няколко много близки приятелки, слабост към правенето на покупки, обичала е страстно театъра и любовника си Джереми Вандоурън.

„Беше на седмото небе.“

„Нямаше човек, който да я мрази.“

„Беше искрена и доверчива.“

Докато шофираше колата на път за дома си, Ив сякаш чуваше гласовете на колегите и приятелите на убитата. Никой не каза лоша дума за Мариана, не се чуха злобните подмятания, които често се правят по адрес на мъртъвците.

И все пак убийството й доказваше, че на този свят има поне един човек, който е изпитвал омраза към нея и който беше отнел живота й, без да бърза и с удоволствие, ако се съди по веселото проблясване на очите му.

„Моята най-голяма любов.“

Да, някой я беше обичал достатъчно, за да я убие. Ив знаеше, че подобна извратена любов действително съществува, защото я беше изпитала върху себе си. И беше оцеляла, напомни си и включи видеотелефона.

— Получи ли резултатите от токсикологичните проби, Дики?

На екрана изплува грозноватото лице на началника на лабораторията, което както винаги имаше страдалческо изражение.

— Знаеш, че преди празниците настъпва истински хаос. Убийците се развихрят, а моите лаборанти само дрънкат за Коледа и Ханука, вместо да си гледат работата.

— Искрено ти съчувствам. Незабавно искам резултатите.

— А пък аз искам отпуска — промърмори Дики, но се обърна към компютъра си. След секунди заяви: — Била е упоена с препарат, който се продава в аптеките. Като се има предвид теглото й, дозата само я е зашеметила за десет-петнайсет минути.

— Напълно достатъчно — промълви Ив.

— Предполагам, че опиатът е бил инжектиран в ръката й и тя се е почувствала така, сякаш е изгълтала половин дузина приспивателни таблетки. Повдигало й се е, виело й се е свят, може би временно е загубила съзнание и мускулите й са се отпуснали.

— Ясно. Открихте ли семенна течност?

— Не. Може би престъпникът е използвал презерватив — още не сме напълно сигурни. Трупът е бил напръскан с дезинфектант, открихме следи от него и във вагината й, което също би могло да унищожи сперматозоидите. И още нещо — козметичните средства, използвани при гримирането й, не бяха открити в жилището. Не сме ги изследвали напълно, но предварителните резултати показват, че червилото съдържа природни съставки, което означава, че е много скъпо. Предполагаме, че убиецът го е донесъл със себе си.

— Постарайте се възможно най-бързо да откриете марката. Уликата е много важна. Браво на теб, Дики.

— Благодаря за похвалата. Дано да прекараш добре шибаните празници.

— Пожелавам същото и на теб — промърмори младата жена и прекъсна връзката, сетне подкара колата по алеята към къщата.

В зимния мрак осветените прозорци блещукаха примамливо.

„Това е моят дом“ — помисли си тя. Никога не беше предполагала, че ще нарече така сградата, подобна на замък. Ала сега действително се чувстваше у дома сред неописуемия разкош заради човека, който притежаваше къщата. Човекът, който я обичаше и й беше подарил венчален пръстен, както Джереми бе решил да дари пръстен на Мариана.

Машинално докосна халката си, докато паркираше пред главния вход.

„Разбрах, че с нея сме създадени един за друг“ — беше казал Джери. Допреди година не би го разбрала, ала сега беше познала истинската обич и не се учудваше от думите му.

За миг остана неподвижна, сетне прокара пръсти през косата си. Скръбта на младия човек я беше извадила от равновесие, а това само можеше да затрудни разследването. Каза си, че не бива да проявява сантименталност, че трябва да прогони от съзнанието си разкривеното от мъка, обляно в сълзи лице на Джери, който беше потърсил утеха в прегръдките й.

Напомни си, че невинаги любовта побеждава, но поне би могла да помогне на справедливостта да възтържествува.

Слезе от колата и се отправи нагоре по стъпалата. Щом се озова в огромното фоайе, свали коженото си яке и както й беше обичай, го захвърли на перилото на вътрешната стълба.

Съмърсет изникна като призрак от мрака и се изправи пред нея; тъмните му очи, които блестяха като въгленчета на фона на бледото му лице, укоризнено я изгледаха.

— Лейтенант… — промърмори той.

— Да не си посмял да преместиш колата ми — сопна му се Ив и тръгна към стълбата.

Икономът презрително изсумтя, сетне надменно заяви:

— Има няколко съобщения за вас.

— Ще почакат. — Обърна му гръб и се заизкачва по стълбата — мечтаеше за горещ душ, чаша вино, искаше й се да подремне поне десет минути.

Съмърсет се провикна след нея, но тя вече не го слушаше. „Целуни ме отзад“ — промърмори по навик и влезе в спалнята.

Ледът, сковал сърцето й, мигом се стопи, мрачното й настроение се изпари при вида на Рурк, който стоеше гол до кръста пред гардероба; той посегна да извади чиста риза и мускулите му се очертаха под гладката му кожа. Когато дочу отварянето на вратата, извърна глава и красотата му отново порази Ив. Усмихна се, устните му, сякаш издялани от скулптор, леко се извиха, тъмносините му очи дяволито проблясваха, той отметна гъстата си, гарвановочерна коса.

— Здравей, лейтенант.

— Мислех, че ще пристигнеш след няколко часа.

Рурк остави ризата и изгледа съпругата си. Лилавите сенки под очите й му подсказаха, че е била измъчвана от безсъние и от кошмари. Отмести поглед от умореното й лице и промърмори:

— Надявам се, че не си разочарована.

— Напротив. — Тя се спусна към него и дори не забеляза изненаданото му изражение и неизказаната любов в погледа му. Притисна се към него, вдъхна аромата на кожата му, прокара длани по гърба му и въздъхна.

— Изглежда, че наистина съм ти липсвал — прошепна младият мъж.

— Моля те, прегърни ме.

— С удоволствие, скъпа.

Притиснатите им тела като че бяха парченца от мозайка, прилягащи едно до друго. Ненадейно Ив си спомни за пръстена, който Джереми Вандоурън никога нямаше да подари на мъртвата си годеница, и едва чуто промълви:

— Обичам те. — Гласът й беше прегракнал от едва сдържаните сълзи. — Съжалявам, че не ти го казвам често, но е самата истина.

Рурк беше доловил неизказаната й скръб. Нежно замасажира раменете й, опитвайки се да я накара да се отпусне.

— Какво се е случило, Ив?

— Не искам да го обсъждаме точно сега. — Тя се изтръгна се от прегръдката му и обгърна с длани лицето му. — Толкова съм щастлива, че си до мен. — Леко се усмихна, наведе се и прилепи устни към неговите. Усети топлината им, почувства страстта на съпруга си, който сякаш никога не успяваше да й се насити. Обгърната от любовта му, тя забрави всичко, дори ужаса, който бе преживяла през този ден.

— Стори ми се, че когато влязох, се преобличаше. Съжалявам, ако съм ти попречила.

— Появи се точно навреме — прошепна Рурк и леко захапа долната й устна.

— Точно така — в противен случай трябваше отново да те събличам. — Посегна и разкопча панталоните му.

— Умница си ми ти. — Рурк свали кобура с оръжието й и промърмори: — Прави ми удоволствие да те обезоръжавам, лейтенант.

Тя рязко се обърна и го притисна към вратата на гардероба.

— Мога да се справя с теб и без оръжие.

— Докажи го.

Тя го докосна между краката и усети твърдостта му. Сините му очи потъмняха, в тях проблеснаха странни пламъчета.

— Ръцете ти са ледени — сигурно си била навън без ръкавици.

Ив лукаво се усмихна и го обгърна със студените си пръсти.

— Оплакваш ли се?

— В никакъв случай — задъхано промълви Рурк. Беше имал много жени, но единствено съпругата му можеше да го възбуди за секунди. Нежно докосна зърната й, сетне заразкопчава ризата й.

— Ела в леглото.

— Защо да не се любим тук, още сега? — Ив сведе глава и го ухапа по рамото.

— Защо не? — Той й подложи крак и двамата паднаха на пода. — Но този път ще го направим както искам аз.

Впи устни в гърдата й, а Ив почувства как пред очите й притъмня, в съзнанието й като че избухна експлозия, бедрата й се повдигнаха.

Рурк често си мислеше, че познава съпругата си по-добре, отколкото самата тя се познаваше. Знаеше, че сега са й нужни обич и страст, за да забрави онова, което я терзаеше. Беше отслабнала след тежкото нараняване, от което още не се бе възстановила, но той знаеше, че сега не е моментът да я щади. Милваше я безмилостно, безпощадно, докато я чу да се задъхва и усети как сърцето й лудо бие под жадните му устни.

Ив се загърчи под него и го сграбчи за косата, а огромният диамант, който й беше подарил преди година, просветна между гърдите й.

Той ги докосна с език и продължи надолу, като леко я захапваше, после смъкна панталоните си и езикът му се стрелна в нея. Насладата й беше неописуема, кръвта й закипя, ушите й забучаха, челото й се ороси с пот. Мъжката му миризма я опияняваше.

Усети как Рурк я повдигна, разтвори бедрата й и я облада. Безпомощно изстена, почувствала се лека като перце, завладяна от желанието изцяло да му се отдаде.

Задъхано прошепна името му, заби нокти в гърба му и обви бедра около кръста му.

Телата им се сляха в добре познатия ритъм. Рурк почувства как тя го стяга като в железен юмрук и жадно потърси устните й.

Не откъсваха очи един от друг, дъхът им се сливаше, плътта им като че се беше превърнала в разтопен метал.

Миг преди той да изпита върховната наслада, очите му помътняха. Стори му се, че тялото на Ив избухна под него. Сведе глава и я целуна по шията, а тя притисна лице към косата му и отново вдъхна аромата му.

— Хубаво е да се прибереш у дома — прошепна Рурк.

 

 

Желанията на Ив се сбъднаха — взе горещ душ, изпи чаша вино, сетне вечеря в леглото заедно със съпруга си, което според нея беше връх на декадентството.

Рурк я изчака да се нахрани, наля й още една чаша вино и промълви:

— Разкажи ми какво се е случило.

Очите й помръкнаха.

— Мисля, че не е редно да те обременявам със служебните си проблеми.

— Защо? — Той се усмихна и допълни чашата си. — Аз също споделям някои неща с теб.

— Това е различно.

— Скъпа Ив. — Рурк докосна трапчинката на брадичката й. — Професиите ни са такива, че не можем да не обсъждаме проблемите си дори у дома.

Тя се облегна върху възглавниците, впери поглед в таванския прозорец, от който надничаше тъмното небе, и му разказа всичко.

— Мариана беше зверски убита — промълви най-накрая, — но не това ме порази — виждала съм много по-ужасяващи гледки. Ала в нея имаше нещо невинно, радостта, с която посрещна мнимия Дядо Коледа беше искрена, почти детинска. Самата аз… никога не съм била невинна, но знам какво е да бъдеш унищожен. — Тихо изруга и отмести чашата с вино.

Рурк хвана ръката й и изчака, докато Ив го погледна.

— Слушай, скъпа, струва ми се, че още не си достатъчно укрепнала, за да се заемеш с разследването на това отвратително убийство.

— Спокойно можех да се престоря, че не съм чула обаждането на диспечера — призна тя и засрамено извърна поглед. — Ако знаех какво ме очаква в онзи апартамент, нямаше да отговоря на повикването.

— Все още можеш да прехвърлиш случая на колега от отдела. Никой няма да те обвини.

— Важното е, че ще се самообвинявам. След като видях мъртвата жена, ме обзе чувството, че съм я познавала през целия си живот. — За миг тя затвори очи. — Трябва да отмъстя заради нея. — Приглади косата си и се опита да се съсредоточи. — Когато отвори вратата, изглеждаше щастлива като дете, на което ще поднесат подарък… Никога няма да забравя как онзи мръсник погледна към камерата, преди да влезе в апартамента, как се ухили до уши и закачливо намигна. Потръпвам, като си спомня как на излизане се отправи с танцова стъпка към асансьора.

В погледа й заискри гняв и Рурк си помисли, че навярно така би изглеждал Ангелът на отмъщението.

— По всичко изглеждаше, че злодеянието му безкрайно го забавлява. — Тя отново стисна клепачи, опитвайки се да възкреси в паметта си лицето на престъпника. Когато отново отвори очи, гневните искрици бяха помръкнали и в погледа й се четеше само скръб. — Повярвай, че ми прилоша. — Смутена от проявата си на слабост, Ив отпи от виното си. — Мой дълг беше да съобщя печалната вест на родителите й, станах свидетел на мъката им. Още по-страшно беше да наблюдавам как Вандоурън сякаш рухна пред очите ми, как не можеше да повярва, че мечтите му са били разбити. Мариана е била симпатична и простодушна жена, която се е радвала на живота, която скоро е щяла да се сгоди за любимия човек. За нещастие е пуснала в жилището си някой, който символизира доброто. И е заплатила с живота си за невинността си.

Рурк посегна към ръката й и отвори пръстите й, свити в юмрук.

— Съчувствието ти към тази жена не означава, че не си добро ченге.

— Ден след ден, година след година съм свидетелка на какви ли не жестокости. Страхувам се, че ако започна да давам воля на чувствата си, скоро ще настъпи момент, когато не ще мога да преживея поредното убийство.

— Мислила ли си да си вземеш по-дълга отпуска? — Рурк забеляза смаяното й изражение и се усмихна. — Не, разбира се. Нищо не може да те сломи, защото си напълно отдадена на професията си.

— Страхувам се, че много скоро ще се сблъскам с ново убийство. — Тя вплете пръсти в неговите. — Питам се дали Мариана е била „най-голямата любов“ на престъпника или ще има още единайсет жертви.