Нора Робъртс
Празник в смъртта (19)

Деветнайсета глава

— Този медикамент ще й помогне постепенно да се отърси от въздействието на сънотворното. — Лекарят беше много млад и в погледа му се четеше съчувствие към пациентката. Той сам постави системата, вместо да възложи задачата на някоя медицинска сестра. — Ще следя състоянието й, защото не бива да допускаме нов пристъп на истерия.

— Иска ми се тя да е в пълно съзнание.

— Ясно ми е, лейтенант. При нормални обстоятелства не бих се съгласил да деактивирам въздействието на сънотворното. Все пак разбирам, че това е наложително. Повтарям, че трябва да направите всичко възможно да не разстройвате пациентката. — Лекарят се втренчи в мониторите, същевременно измерваше пулса на Пайпър. — Състоянието й е стабилно — промълви той и отново се обърна към Ив: — Физическото и душевното възстановяване след подобна травма е бавно и понякога много трудно.

— Посещавал ли сте приюта за изнасилени в Алфабет Сити?

— Там няма такъв приют.

— Съществуваше допреди пет години… докато промениха закона и лицензионните такси за уличните проститутки. В този приют бяха събрани предимно млади и неопитни момчета и момичета, които не са знаели как да се справят с клиент, изпаднал под влиянието на възбуждащи наркотици. В продължение на шест месеца работих в този приют. Казвам ви всичко това, за да се убедите, че няма да навредя на вашата пациентка.

Лекарят кимна и повдигна клепача на Пайпър.

— Събужда се. Руди, застани така, че първо да види теб. Говори й тихо, опитай се да я успокоиш.

— Миличка… — Той направи жалък опит да се усмихне. — Аз съм, Руди. Всичко е наред, вече сме заедно. В безопасност си. Вече сме заедно. Чуваш ли ме?

— Руди… — Тя завалено произнесе името му; не отвори очи, но обърна глава към него. — Руди, какво се случи? Защо ме остави сама?

— Вече съм при теб. — Сълзи се отрониха от очите му и се стекоха по страната й. — Никога няма да те изоставя.

— Саймън… ми причинява болка. Не мога да помръдна.

— Вече го няма, скъпа. В безопасност си.

Пайпър вдигна клепачи. Ив видя как в очите й проблесна панически страх и побърза да се намеси:

— Здравей. Спомняш ли си коя съм?

— Лейтенант Далас… от полицията. Искахте да говоря лоши неща по адрес на Руди.

— Не, само исках да ми кажеш истината. Руди е тук, до мен, и ще присъства на разговора ни. Разкажи ми какво се случи, какво ти стори Саймън.

— Саймън… — повтори тя и лампичките на мониторите ярко проблеснаха. — Къде е той? — Пайпър вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар.

— Няма го. Вече не може да ти направи нищо. — Ив нежно хвана ръката й. — Никой не може да ти причини болка. Ще направя така, че никога повече да не видиш Саймън, но трябва да ми помогнеш. Разкажи ми какво ти стори.

— Позвъни на вратата. — Пайпър отново затвори очи. — Зарадвах, се като го видях. Носеше голяма кутия, увита в сребриста хартия. Помислих се, че носи подарък за нас. Ние също му бяхме приготвили изненада за Коледа. Казах му: „Руди го няма“, а той като че знаеше, защото… промърмори: „Знам, сега си сама, сама с мен“. Усмихна се и сложи ръка на рамото ми. Внезапно ми се зави свят… очите ми се замъглиха… Исках да си легна, чувствах се толкова странно. Чувах го да ми говори, но не разбирах думите му. Нямах сили да се помръдна, не можех да отворя очи. Не можех да мисля…

— Спомняш ли си какво ти каза после?

— Че съм красива, но знаел как да ме направи още по-привлекателна… Усещах нещо хладно на бедрото ми, а Саймън все ми говореше. Обичал мен, само мен. Искал да бъда най-голямата му любов. Отначало ме бил пренебрегнал, но сега знаел, че това е възможно. Другите не ги е обичал, те нямали значение. Продължаваше да говори, ала не можех да му отвърна. Всички други, които е обичал, били мъртви, защото се оказало, че се е излъгал. Не били чисти и невинни, както предполагал. О, Господи, не! — Тя рязко дръпна ръката си и се опита да се обърне с гръб към Ив.

— Успокой се. Всичко свърши. Знам какво ти е причинил, Пайпър, разбирам ужаса, който си изживяла. Но вече не бива да се страхуваш. — Ив отново хвана ръката й. — Погледни ме, обещавам, че не ще му позволя да те докосне. Продължавай да разказваш.

— Завърза ме — прошепна Пайпър, по страните й се стичаха сълзи. — Завърза ме за леглото, после разряза дрехата ми. Молех го да не ми причинява зло… нали бяхме приятели? После той се преоблече… беше… ужасно. Застана пред камерата, която беше монтирал, усмихна се и ми каза, че съм била непослушно момиче. Очите му… бяха очи на безумец. Крещях, но никой не ме чуваше. Къде е Руди?

— Тук съм — сподавено изрече той и я целуна по челото, по слепоочията. — Тук съм.

— Саймън направи разни лоши неща с мен. Изнасили ме… болката беше непоносима. Повтаряше, че съм уличница. Повечето жени били уличници, актриси, които се престрували на почтени, но всъщност били долни проститутки. Затова мъжете само ги използвали, после ги зарязвали. Била съм проститутка и можел да прави с мен каквото пожелае. Божичко, какво ми причини, какви адски болки изпитах. Руди, виках те, молех те да го накараш да престане…

— Руди е дошъл, притекъл ти се е на помощ.

— Така ли? Нали не ме лъжете?

— Чул е виковете ти и е успял да те спаси.

— Саймън наистина престана да ми причинява болка. — Тя отново затвори очи. — Чух викове, шум, някой ридаеше и повтаряше, че плаче за майка си… Не си спомням нищо повече.

— Няма значение. И това е достатъчно.

— Нали няма да му позволите да се върне? — Тя се вкопчи в ръката на Ив. — Няма да му позволите да ме намери, нали?

— Няма, бъди спокойна.

— Спомних си още нещо. — Пайпър прехапа устната си. — Напръска ме с нещо, не само кожата ми, но и… вътре в мен. Направи ми впечатление, че няма нито косъмче по тялото, сякаш ги беше отстранил с парафинова маска. На бедрото му имаше татуировка.

Ив си помисли, че това е нещо ново. Във видеофилмите, които беше изгледала, Саймън беше без татуировка.

— Спомняш ли си как изглеждаше?

— Беше надпис, който гласеше „Моята най-голяма любов“. Той сам ми го показа. Заяви, че това не е временна, а постоянна татуировка. Било му омръзнало да бъде „временен“ в очите на хората, които обичал. Разридах се, казах му, че никога няма да се подиграя с него. Той също се разплака и заповтаря, че знаел колко съм добра, че съжалявал, обаче нямал друг изход.

— Каза ли още нещо?

— Да — че съм щяла вечно да го обичам, защото щял да бъде последният мъж в живота ми. А той никога нямало да ме забрави, тъй като съм била негова приятелка. — Погледът й се беше прояснил, сега в очите й се четеше само безкрайна умора. — Знаех, че ще ме убие. Но това вече не беше Саймън, лейтенант. Пред очите ми се беше превърнал в непознат, в чудовището, което ме изнасили. Мисля, че това го плашеше почти колкото плашеше мен.

— Вече няма от какво да се страхуваш. Повярвай ми. — Ив се отдръпна от леглото и погледна към Руди. — Да излезем, докато лекарят прегледа сестра ти.

— Веднага се връщам. — Той нежно целуна ръката й. — Ще бъда отвън, скъпа. Не искам да се отделям нито за миг от нея — обърна се към Ив, когато излязоха в коридора.

— Пайпър трябва да поговори с един човек…

— Достатъчно я разпитвахте. Нали ви разказа всичко?

— Сестра ти има нужда от помощта на психиатър. Дори да я отведеш на усамотен остров, това ще й помогне да преодолее травмата. Преди няколко дни й дадох моята визитна картичка. На гърба й съм написала име и номер. Обади се на доктор Майра, Руди. Позволи й да помогне на сестра ти.

Той понечи да каже нещо, сетне замълча. Личеше, че в гърдите му бушуват противоречиви чувства. Накрая с очевидно усилие изрече:

— Бяхте много мила със сестра ми, лейтенант. Държахте се много любезно. Когато Пайпър описа ужаса, който е преживяла, разбрах защо не сте била мила и любезна с мен — защото сте била убедена, че съм виновен за… за онова, което се е случило на другите. Много ви благодаря.

— Ще ми благодариш, когато го заловя. — Тя се замисли и внезапно попита: — Познавал си го много добре, нали?

— Въобразявал съм си, че го познавам.

— Знаеш ли къде би могъл да се скрие? Посочи ми името на човек или хора, които биха му дали убежище.

— При други обстоятелства щях да предположа, че той щеше да се обърне за помощ към мен или към Пайпър. Почти непрекъснато бяхме заедно, тъй като нашата агенция работи съвместно с козметичния салон… Сега си обяснявам как Саймън се е добрал до списъците на партньорите. Всички знаеха колко сме близки и са му предоставяли желаната от него информация. Ако бях споделил това с вас, ако ви се бях доверил, вместо да се опитвам да запазя доброто име на агенцията, сестра ми нямаше да пострада.

— Забравяш невинните хора, които станаха негови жертви. Не е късно да ми се довериш. Разкажи ми нещо повече за него, за майка му.

— Тя се самоуби. Мисля, че никой, освен мен, не знае истината. — Руди разсеяно потърка носа си. — Една вечер Саймън изпадна в особено настроение и ми разказа всичко. Майка му беше душевно болна, той обвиняваше баща си за състоянието й. Мислеше, че не е успяла да се съвземе след развода. Вярвала е, че някой ден съпругът й ще се върне.

— Нейната най-голяма любов — промълви Ив.

— Боже мой! — Руди закри лицето си. — Навярно това го е „вдъхновило“. Майка му беше доста посредствена актриса, но той я обожаваше и мислеше, че притежава голям талант. Все пак често беше шокиран от поведението й. Щом изпаднела в депресия, започвала да води в дома си различни мъже. Твърдяла, че й помагали да забрави лошото си настроение. Саймън беше изключително толерантен, но не можеше да преживее любовните връзки на майка си. Смяташе, че тя няма право да се отдава на други мъже. Всъщност разбрах за душевните му терзания едва след смъртта й, когато една нощ Саймън ми се довери. Скръбта му беше безгранична. Майка му се обесила през нощта, а той я открил точно на Коледа.

 

 

— Разказът на Руди обяснява почти всичко. — Пийбоди седеше изпъната до Ив, която се опитваше да си пробие път сред натовареното движение. — Саймън е страдал от Едипов комплекс; набелязвайки всяка нова жертва, той едновременно е наказвал майка си и е изразявал любовта си към нея. Двамата мъже, които е убил, може би символизират баща му или сексуалните му предпочитания са взели връх.

— Благодаря за обобщението. — Ив нервно забарабани с пръсти по волана, когато колата попадна в поредното задръстване. — Всички май се откачили. Не е чудно, че преди Коледа болниците и лудниците се пълнят с пациенти.

— Бъдни вечер е, лейтенант.

— Нима ме мислиш за толкова изкуфяла, че да ме подсещаш? — Тя натисна копчето за вертикално издигане, рязко зави наляво и профуча над спрелите коли.

— Внимавайте, идва въздушен автобус! — изкрещя сътрудничката й.

— Не съм сляпа. — Ив се стрелна на сантиметри разстояние край огромния автобус.

— Онова такси ще… — Пийбоди се хвана за седалката и затвори очи, когато шофьорът на таксито, който очевидно беше не по-малко изнервен от Ив, също се издигна във въздуха.

Ив изруга, рязко завъртя волана, при което броните на двете коли все пак се удариха, и включи сирената.

— Спускай се, тъпако! — извика, сетне последва собствения си съвет и приземи автомобила си така, че машината се качи на тротоара и за малко не помете разгневените пешеходци.

Тя гневно изскочи навън и се запъти към таксито. Шофьорът заплашително я пресрещна. На Пийбоди й се искаше да му извика, че ако е решил да се бие с ченге, не е избрал най-подходящия обект. Слезе от колата и докато си пробиваше път през тълпата, обнадеждено си помисли, че може би скандалът с таксиметровия шофьор ще подобри настроението на началничката й.

— Дадох мигач. Аз също имам право на вертикално издигане — закрещя човекът. — Защо не беше пуснала сирената, а? Защо бурканът на покрива не светеше? Кой ще ми плати смачканата броня — кметът ли? Какво си въобразявате вие, ченгетата? Да не мислите, че улиците са ваши? Да знаеш, че ще ми платиш щетите, сестро.

— Сестро ли?

Пийбоди потръпна като чу ледения тон на началничката си и се съжали над бедния човек.

— А сега слушай внимателно, братко. Първо се отдръпни, иначе ще те арестувам за нападение срещу полицейски служител.

— Ама аз дори с пръст не съм те пипнал.

— Назад! Ръцете върху колата!

— Да му се не види, защо вдига толкова шум заради някаква смачкана броня?

— Ако продължаваш да дрънкаш, ще ти лепна и обвинение за оказване на съпротива.

— Проклетница! — измърмори той. Обърна се, разкрачи се и сложи ръцете си върху покрива на таксито. — Нали е Бъдни вечер. Бъди по-християнски настроена. Да се споразумеем, а?

— Първо ще се научиш на уважение към полицията.

— Госпожо, братовчед ми е ченге в 41 район.

Ив стисна зъби, извади значката си и я тикна под носа му.

— Можеш ли да четеш? Тук пише „лейтенант“, не „сестра“ или „госпожа“. Ако си неграмотен, консултирай се с братовчеда си от 41 полицейски район.

— Казва се Бринкелман — промълви шофьорът. — Сержант Бринкелман.

— Заръчай на сержант Бринкелман да се обади на лейтенант Далас в централното полицейско управление и да обясни защо братовчедът му е тъпанар. Ако обяснението му е задоволително, няма да отнема шофьорската ти книжка и ще забравя, че си попречил на служебен автомобил да се включи във въздушния трафик. Ясно ли е?

— Да, лейтенант.

— Тогава изчезвай.

Човекът послушно седна в таксито и чинно изчака удобен момент да се включи в движението. Ала Ив още не се беше успокоила. Обърна се и размаха пръст пред лицето на сътрудничката си.

— А ти, ако искаш да се возиш с мен, извади бастуна дето си го глътнала.

— Извинете, лейтенант. Не бях забелязала, че съм погълнала толкова неудобна вещ.

— Не се опитвай да правиш саркастични забележки, защото си лишена от чувство за хумор, полицай Пийбоди. Ако не искаш да ми сътрудничиш, поискай да бъдеш преразпределена.

Пийбоди се вцепени от ужас.

— Не желая да ме преразпределят, лейтенант. Нямам нищо против да бъда ваша сътрудничка.

Ив едва се въздържа да не закрещи. Обърна се, разблъска хората около себе си, които й отвърнаха със същото и започнаха да я ругаят, после си запробива път обратно към Пийбоди.

— Ако продължаваш да ми говориш толкова официално, ще те накарам да съжаляваш.

— А пък вие току-що ме заплашихте с уволнение.

— Не съм. Само предложих да не работим заедно.

Пийбоди почувства, че гласът й ще издаде вълнението й, но не искаше да се предаде толкова лесно.

— Все още съм на мнение, че снощи се държахте безобразно с мен по повод отношенията ми с Чарлс Мънроу.

— Вече изрази недоволството си, нали?

— Мисля, че нямахте право да критикувате човека, който ме придружаваше. Наместихте се в личния ми живот и…

— Права си, въпросът беше личен. — Очите на Ив потъмняха, но не от гняв, а от обида, както с изумление забеляза Пийбоди. — Снощи не разговарях с теб като с моя подчинена, а като с приятелка.

По-младата жена се изчерви като рак.

— Лейтенант…

— Като с приятелка — продължи Ив, сякаш не беше забелязала смущението й, — която правеше мили очи на едно жиголо; при това заподозряно в убийство.

— Ала Чарлс…

— Не беше сред главните заподозрени — прекъсна я Ив, — но все пак бе човек, който беше излизал с една от жертвите и с жената, срещу която бе извършено покушение.

— Вие изобщо не вярвахте, че Чарлс е убиецът.

— Подозирах Руди, но сгреших. Можеше да съм сгрешила и по отношение на твоя… приятел. — Мисълта за това я накара да потръпне. — Вземи колата и се върни в управлението. Докладвай на командир Уитни и Фийни всички нови данни, свързани със случая. Съобщи им, че няма да се връщам там. Имам друга работа.

— Но…

— Закарай колата в управлението! Изпълнявай заповедите на по-висшестоящите от теб. — Обърна се и отново изчезна сред тълпата пешеходци. Този път не се върна.

— По дяволите! — Пийбоди седна върху капака на колата, без да чува клаксоните на нетърпеливите шофьори и вече станалата банална коледна песен, която се носеше от стереоуредбата на отсрещния магазин. — Пийбоди, ти си кръгла глупачка.

Подсмръкна и посегна за носната си кърпичка, но си спомни, че Ив не й я беше върнала. Избърса носа си с опакото на дланта си и се качи в колата.

 

 

Ив упорито се блъскаше и си проправяше път с лакти. Нюйоркчаните никога не поглеждат в лицето човека, който върви срещу тях. Ето защо тя помете мнозина от тях, докато наивните туристи, щом зърнеха буреносното й изражение, бързаха да се отстранят от пътя й.

Когато стигна до ъгъла на Четиристотин петдесет и първа улица, Ив вече се беше успокоила и внезапно осъзна, че не може да извърви пеш дългото разстояние до лабораторията, където възнамеряваше да сложи Дики на мястото му.

Вдигна поглед и забеляза, че въздушните ескалатори също са претъпкани с хора, следователно трябваше да се прости и с този начин на придвижване.

Нова вълна пешеходци я подхвана и я понесе, докато тя се последни сили успя да се изтръгне и се озова пред подвижен павилион за скара. Задави се от дима, избърса сълзите си.

Сетне с риск за живота си изскочи на платното пред някакво бавно приближаващо се такси, показа значката си на шофьора и побърза да се настани на предната седалка.

Потърка челото си, опитвайки се да облекчи главоболието, което беше получила, докато си пробиваше път сред множеството. Едва след няколко секунди се обърна към шофьора и видя, че по ирония на съдбата е попаднала в таксито, управлявано от братовчеда на детектив Бринкелман. Изсмя се и промълви:

— Това вече е върхът, нали?

— Целият ми ден беше отвратителен — измърмори човекът.

— Мразя коледните празници.

— И аз не ги обичам в ден като днешния.

— Закарай ме до Осемнайсета улица.

— Предполагам, че ще стигнете по-бързо, ако вървите пеш.

Тя отчаяно погледна към тълпите пешеходци, които се блъскаха по тротоарите.

— Разрешавам ти да направиш излитане. Ако те спрат от службата за контролиране на движението, аз ще се разправям с тях.

— На вашите услуги, лейтенант.

Издигна колата с шеметна бързина, а Ив затвори очи и отчаяно си помисли, че няма да се отърве от главоболието, ако не вземе някаква таблетка.

— Ще подадеш ли оплакване, задето ти издрасках бронята? — обърна се тя към шофьора.

— Ами, това е съвсем дребна работа. — Зави към Осемнайсета улица и добави: — Извинете, че се държах така с вас, лейтенант. Обаче уличното движение по празниците е ужасно и ме изнервя.

— Мен също. — Тя извади няколко кредитни жетона и ги пусна в специалния прорез. — Квит сме, нали?

— Благодаря за проявеното разбиране. Все пак ви пожелавам Весела Коледа.

— Благодаря, подобно. — Ив се засмя и слезе от таксито.

В този район на града, където се намираха само полицейски лаборатории и морги, улиците бяха почти безлюдни. Нямаше магазини с ярко осветени витрини, които да привличат тълпи от купувачи.

Тя влезе в грозната сграда от стомана и бетон, която очевидно е била проектирана от смахнат архитект, прекоси безличното фоайе и тръгна към пропуска.

Дежурният дроид й кимна. Ив постави дланта си върху пластината, сетне съобщи името, чипа и кода си, както и при кого отива. Качи се на ескалатора и озадачено се намръщи, когато забеляза, че коридорите и залите са безлюдни. Сякаш всички служители си бяха отишли, въпреки че беше ранен следобед и съвсем нормален работен ден.

Набра кода, влезе в лабораторията и онемя от изумление. Натъкнала се бе на празненство, което беше в разгара си.

Разнасяше се оглушителна музика, ехтяха смехове. Някой й подаде чаша, пълна с някаква зеленикава течност. Покрай нея с танцови стъпки мина жена, която носеше само бяла престилка и очила с голям диоптър, каквито използват микрохирурзите. Ив я хвана за ръкава.

— Къде е Дики?

— Тук някъде. Отивам да си налея още едно.

— Вземи моето питие. — Ив й подаде чашата си и се запровира между танцуващите двойки и лабораторното оборудване. Внезапно забеляза Дики, който седеше върху дълга маса; беше пъхнал ръка под полата на някаква пияна лаборантка.

Ив предполагаше, че жената е пияна, иначе едва ли би позволила на Дики да я опипва с тънките си пръсти, напомнящи крака на паяк.

— Хей, Далас! — извика той, щом я видя. — Ела да се повеселиш заедно с нас. Купонът не е шик като онзи у вас, но все пак си го бива.

— Къде са резултатите, които очаквам? Какъв е този цирк?

— Бъдни вечер е, миличка. Хайде, усмихни се и дай да се забавляваме.

Тя го сграбчи за ризата и го дръпна от масата.

— Четирима души са убити, една жена е в болницата, а ти ме съветваш да се забавлявам. Ах, ти, кривоглед глупако, незабавно искам резултатите от пробите.

— На Бъдни вечер лабораторията работи до два. — Дики безуспешно се опита да се освободи от хватката й. — А вече минава три часът, така че престани да се правиш на началничка.

— За бога, нима не осъзнаваш, че убиецът е на свобода? Нима не видя какво е сторил на жертвите си? Искаш ли да ти покажа видеофилмите, които е снимал, докато се е гаврил с тях? Нима искаш утре да научиш, че отново е отнел човешки живот, защото ти не си благоволил да свършиш работата си? Как ще седнеш на празничната маса, като знаеш, че отчасти носиш вина?

— Ужасна си, Далас. И без това нямам нищо ново за теб. А сега ме пусни. — Когато Ив се подчини, той с комично достойнство оправи ризата си. — Да отидем в съседното помещение. Не е необходимо да помрачаваме празничното настроение на колегите.

Промъкнаха се през веселящите се лаборанти. Дики отключи вратата и възкликна:

— По дяволите, приятел, не можеш да се чукаш тук. Заведи дамата в склада, както правят всички останали.

Ив притисна слепоочията си, а мъжът и жената, които се съвокупляваха на пода, скочиха, грабнаха дрехите и излязоха, заливайки се от смях. „Всички ли обезумяват по Коледа?“ — питаше се тя.

— Виновен е пуншът — обясни Дики. — Приготвен е с истински ром и е доста силен. — Седна пред компютъра и му нареди да се включи, сетне заобяснява: — Този път престъпникът беше оставил отпечатъци от пръстите си, но това вече ти е известно. Няма съмнения относно самоличността му. На местопрестъплението бяха открити следи от същото дезинфекционно средство, както и кутия с гримове като онези, които са били използвани върху предишните жертви. Нишките от тъкан, намерени от „метачите“, са от червения костюм, който ни изпрати за анализ. Този път убиецът няма да се измъкне, Далас. Когато застане пред съда тези доказателства ще бъдат предостатъчни.

— Какво са открили твоите хора при огледа на жилището му? Господи, трябва ми някаква улика, която да ми подскаже къде се е скрил.

— Ще останеш разочарована. Резултатът не е обнадеждаващ. Този тип е маниак на темата чистота. Върху мебелите нямаше дори прашинка, подът беше идеално измит. Все пак „метачите“ са намерили нишки от червения костюм, както и няколко косъма от брадата, която снощи беше оставил на местопрестъплението. Ако го заловиш и изправиш пред съда, моето заключение ще му осигури дълъг престой в затвора. Засега това е всичко.

— Добре. Изпрати информацията на компютъра ми в управлението, както и на Фийни.

Дики само сви рамене — и двамата знаеха, че вече би трябвало да го е сторил.

— Извини ме, че те откъснах от веселата компания.

— След един-два часа вече целият град ще празнува, Далас. Хората имат право да се позабавляват на Коледа.

— Прав си. Но в болницата лежи жена, която също има право да празнува.

Ив излезе на улицата и подложи лицето си на студения вятър, надявайки се главоболието й да премине. Съжаляваше, че не е поискала от Дики някаква таблетка, която да спре пулсиращата болка в слепоочията й. С изненада осъзна, че вече падаше мрак. През декември дневната светлина плахо се прокрадваше за по няколко часа и бързо биваше прогонена от нощната тъма.

Тя извади портативния си видеотелефон и набра домашния си номер.

— Нима още работиш? — обърна се към Рурк като забеляза, че лазерният факс бълваше съобщения.

— Вече привършвам.

— А аз имам още работа. Ще се прибера едва след един-два часа.

Рурк видя помътнелите й очи и разбра, че я измъчва главоболие.

— Къде отиваш?

— Лично ще претърся апартамента на Саймън. Може би хората ни са пропуснали нещо. Трябва да го направя, Рурк.

— Знам.

— Слушай, изпратих Пийбоди с моята кола. Апартаментът е недалеч от нас. Можеш ли да изпратиш автомобил да ме вземе?

— Разбира се.

— Благодаря. Щом свърша, отново ще ти се обадя, за да ти съобщя кога ще се прибера.

— Работи си спокойно, но непременно вземи нещо против главоболие, Ив.

Тя леко се усмихна.

— Нямам главоболие. Предлагам тази вечер да изпием няколко бутилки вино и страстно да се любим.

— Хм, бях решил да поиграем на шах, но щом имаш други идеи…

Ив искрено се разсмя и се почувства малко по-добре.

Изобщо не се изненада, когато стигна до сградата, където живееше Саймън, и видя, че Рурк я чака, седнал в колата.

— Можеше да изпратиш дроид.

— Нима си въобразяваше, че ще го сторя?

— Не. — Тя спря и разсеяно приглади косата си. — И не си въобразявам, че ще се съгласиш да останеш в колата, докато свърша.

— Виждаш ли колко добре сме се опознали. — Рурк пъхна ръка в джоба на елегантното си палто, извади миниатюрна кутийка и подаде на съпругата си мъничко синьо хапче. — Изпий го.

Ив се намръщи и стисна устни.

— Това е обикновено болкоуспокояващо. Не би могла да разсъждаваш логично, като те измъчва мигрена.

— Да не е от онези… другите таблетки?

— Не. Отвори уста. — Той пусна хапчето върху езика й. — Изгълтай го. Браво, моето момиче, много си послушно.

— Целуни ме отзад.

— Скъпа, през целия ден мечтая само за това. Между другото, донесох ти резервната чантичка с приспособленията.

— Слава богу, че поне ти си с ума си и не си се заразил от коледната треска. Благодаря — добави, когато Рурк й подаде чантичката и двамата тръгнаха към сградата. — Този път убиецът няма да ми се изплъзне. Разполагам с веществени доказателства и свидетели, знам, че е имал причини и възможност да убива.

— Има и още нещо: несесерът с гримовете, който престъпникът е оставил в апартамента на Пайпър Хофман, е уникален, защото е изработен по поръчка. — Той нежно замасажира врата й, опитвайки се да облекчи главоболието й. — Една от моите компании предлага подобна услуга на професионалните козметици.

— Чудесно. Остава само да го открием.

— Не се е регистрирал в хотел. Макнаб провери навсякъде, дори в частните пансиони… разбира се, информацията му едва ли е пълна, защото в ден като днешния на никого не му се работи.

— Разбрах го от собствения си опит. Натъкнах се на истинска оргия в лабораторията.

— Обиден съм, че не са поканили и нас.

— Подозирам, че сме пропуснали рядкото удоволствие да видим Дики гол. — Тя извади шперца и отключи вратата на апартамент 35. — Нямаше да преживея подобна гледка. Напръскай се със спрей, ако си решил да ме последваш.

Рурк погледна флакона и въздъхна.

— Защо не ви отпуснат препарат, който не мирише толкова отвратително? — Все пак покорно напръска ръцете си и обувките си и изчака Ив да стори същото. Тя включи записващото устройство.

— За протокола. Лейтенант Ив Далас. Влизам в жилището на заподозрения Саймън. Двайсет и четвърти декември, шестнайсет часът и дванайсет минути. Придружава ме Рурк, цивилен гражданин, който временно ще бъде мой помощник.

Влязоха, Ив нареди на осветлението да се включи, сетне огледа помещението, където вече не цареше идеален ред. Хората на Дики бяха оставили черни дири върху блестящите повърхности, докато бяха търсили отпечатъци от пръсти. „Метачите“ бяха разместили мебелите, свалили бяха картините от стените; видеотелефонът беше изключен и предаден в лабораторията.

— Щом вече си тук, няма да е зле да се поогледаш — обърна се Ив към съпруга си. — Ако нещо привлече вниманието ти, повикай ме. Ще обискирам спалнята.

Точно беше започнала да изважда вещите от гардероба, когато Рурк влезе и й показа някакъв диск.

— Това привлече вниманието ми, лейтенант.

— Къде го намери? Трябваше да са прибрали всички дискове като веществени доказателства.

— Навярно са били в празнично настроение и са го пропуснали. Беше скрит в рамката на едно холограмно изображение. Навярно жената на холограмата е майката на престъпника. Хрумна ми, че хора като него понякога са странно сантиментални.

— Нямам компютър. Колегите са взели всичко. Трябва да се върна в управлението…

Тя млъкна и смаяно се втренчи в Рурк, който извади от джоба си продълговата черна кутия. Отвори я — вътре беше монтиран миниатюрен компютър.

— Една от новите ни „играчки“ — обясни той. — Не можахме да пуснем всички разновидности преди Коледа. Тази ще бъде в търговската мрежа за Деня на президента.

— Изпробвана ли е? Не бива да повредим диска.

— Лично аз съм го разработвал. Истинско бижу е. — Пъхна диска в прореза и попита: — Разрешаваш ли?

— Да. Дано да открием нещо важно.