Нора Робъртс
Празник в смъртта (18)

Осемнайсета глава

— Ето какво знаем за него — започна Ив, щом екипът й отново се събра в кабинета й. — Най-важното е, че той умее да преобразява външността си. Можем да предоставим снимката му на телевизионните станции с молба да я излъчват на всеки половин час, но това ще бъде безполезно, защото нашият човек вече няма да прилича на онзи от снимката. Подозираме, че той притежава достатъчно пари и поне няколко карти за самоличност, което ще му позволи лесно да се придвижва където пожелае. Ще пуснем по следите му агентите и доносниците, но се съмнявам, че ще имаме успех. — Тя потърка зачервените си клепачи и изгълта поредната чаша кафе. — Ще се консултирам с Майра, но според мен престъпникът е разстроен от факта, че снощи е бил прекъснат, преди да успее да умъртви жертвата си. Доказателство за неуравновесеното му състояние е и това, че е оставил в безпорядък апартамента и работното си място, въпреки че е обсебен от манията за чистота. Очевидно много е бързал, защото е предчувствал, че сме по петите му.

— Лейтенант, може ли да кажа нещо? — Пийбоди едва се сдържа да не вдигне ръка като ученичка. Още беше сърдита на Ив, но сега не беше нито мястото, нито времето да дава израз на чувствата си. — Мислите ли, че още е в града?

— Според информацията, с която разполагаме, Саймън е роден и израснал тук. Винаги е живял в Ню Йорк и едва ли ще се опита да намери убежище в друг град. Капитан Фийни и Макнаб ще продължат да издирват нови сведения за него, но засега допускаме, че още не е напуснал града.

— Не притежава автомобил — намеси се ирландецът. — Не се е явявал на изпит за пилот. Следователно ще трябва да разчита на обществения транспорт.

— Който в момента е невероятно натоварен — намеси се Макнаб, без да вдигне поглед от компютъра. — Няма ли предварителна резервация, ще успее да напусне града, само ако му поникнат крила.

— Съгласна съм. Има и още нещо, което го задържа тук — набелязаните жертви. Всички, които е убил досега, са от Ню Йорк. Възможно е да сме го изплашили, но той няма да се откаже от петото убийство. Коледните празници му въздействат по странен начин. — Ив застана до монитора на стената, и нареди: — Пусни диска с веществените доказателства. Саймън 1-Х. Конфискувахме от жилището му много видеодискове с филми с коледни сюжети — продължи тя, когато първите изображения се появиха на екрана.

— Това е някакъв архивен филм от двайсети век…

— Нарича се „Прекрасен живот“ — обади се Рурк, който незабелязано беше застанал на прага. — В главните роли участват Джими Стюарт и Дона Рийд. — Той се усмихна, като забеляза намръщеното лице на Ив. — Нали не ви преча?

— Обсъждаме въпрос, който е служебна тайна — сопна се тя и се запита дали съпругът й някога си ляга.

Рурк се престори, че не я чува. Влезе в кабинета и седна на страничната облегалка на креслото, където се беше настанила Пийбоди.

— Всички сте прекарали безсънна нощ. Какво ще кажете да поръчам нещо за закуска?

— Рурк… — гневно възкликна Ив.

— С удоволствие бих хапнал нещо — прекъсна я Макнаб.

— Открихме още няколко подобни филма — продължи тя, когато съпругът й стана и тръгна към кухнята. — Очевидно ги е колекционирал, както и дискове с анимационни филмчета като „Коледни песни“. Намерихме и богата сбирка от порно видеофилми на същата тема. Компютър, искам диска, обозначен „Веществени доказателства, Саймън — 68-А.“ Ето един пример — добави с леден тон тя.

Рурк се върна точно навреме, за да види на монитора жена, която не носеше нищо, освен рога на сърна и прикрепена опашка. Жената измърка: „Наричай ме Балерината“, после засмука члена на човек, облечен като Дядо Коледа.

— Бива си го филмът — иронично отбеляза той.

— Порнофилмите са повече от дузина, намерихме и още толкова, на които са заснети истински убийства и които не са толкова забавни. Но този печели голямата награда! Компютър пусни диск „Веществени доказателства, Саймън-72“. — Тя многозначително изгледа съпруга си, но Рурк се престори, че не забелязва погледа й и не напусна кабинета.

На монитора Мариана Холи се опитваше да се освободи от белезниците. Въртеше глава наляво-надясно, виждаше се, че плаче. Саймън пристъпи в обсега на камерата; още носеше червения костюм и брадата. Направи физиономия пред обектива, сетне се усмихна на жената, привързана към леглото.

— Хей, момиченце, слушкало ли си или си било непокорно?

Ив сякаш дочу далечен глас, който й шепнеше: „Да не си посмяла да гъкнеш, малката. Татко ще ти даде подарък“. Стори й се, че усеща дъха му, който вони на алкохол… Стисна юмруци, овладя се и не откъсна поглед от екрана.

— О, струва ми се, че си било много, ама много лошо момиченце, но все пак ще ти дам нещо хубаво. — Той се обърна към камерата и започна да се съблича, докато остана гол, ала не свали перуката и изкуствената брада. После замасажира члена си. — Първият ден на Коледа е… А ти си моята най-голяма любов.

А след това брутално я изнасили. Докато писъците на Мариана отекваха в кабинета, Ив взе чашата си и насила преглътна горчивото кафе.

Саймън изнасилваше безпомощната си жертва, която беше престанала да крещи, а само тихо скимтеше.

Като свърши, очите му бяха помътнели, мускулестите му гърди се повдигаха. Извади нещо от кутията с гримовете и го глътна.

— Смятаме, че взема таблетки, съдържащи билкови и наркотични вещества, за да поддържа ерекцията си. — Ив говореше делово, очите й бяха приковани в монитора. Трябваше да го стори, защото отправяше предизвикателство към самата себе си. Беше силна и нямаше да позволи кошмарните спомени от детството да й попречат да отмъсти за невинните жертви, като залови убиеца им.

Саймън втори път изнасили Мариана, но сега тя не се съпротивляваше. Разумът я беше напуснал и тя бе избягала на място, където никой не можеше да й причини болка, където беше сама в мрака.

Не се съпротивляваше, когато той се разрида, започна да я нарича уличница, сетне омота гирлянда около шията й, докато сребристият орнамент се скъса и Саймън започна да я души с ръце.

— Боже мой! — възкликна Макнаб, гласът му издаваше ужаса и съчувствието му. — Мисля, че е напълно достатъчно.

— А сега я разкрасява — невъзмутимо продължи обясненията си Ив. — Гримира я, сресва я, обвива я с гирлянда. Когато я повдига, ще забележите, че вече е направил татуировката… Нарочно задържа камерата върху нея. Иска по-късно да се наслаждава на този момент. Да вижда любимата си такава, каквато я е оставил.

Тя изключи монитора.

— Не си е направил труда да направи запис на почистването. Заснетият материал е с продължителност 33 минути и 12 секунди — за това време е реализирал съществената част от плана си. Следващите убийства също са заснети. Извършени са по същия начин. Следователно, нашият човек е дисциплиниран и не променя навиците си.

— По това време трудно ще намери свободна хотелска стая — намеси се Фийни.

— Прав си, но все пак ще започнем да проверяваме хотелите. Първата ни работа утре сутринта ще бъде да разпитаме колегите и приятелите му. Може би ще добием представа къде би се скрил. Пийбоди, ще се срещнем пред салона точно в девет. Искам да бъдеш с униформата си.

— Слушам, лейтенант.

— А сега предлагам всеки да се прибере у дома и да поспи няколко часа.

— Лейтенант, имам още малко работа. Ако ми разрешите да спя тук, ще започна рано сутринта.

— Съгласна съм, Макнаб. Починете си, утре ни предстои тежък ден.

— Права си, ще последвам съвета ти. — Фийни се изправи. — Ще те закарам до вас, Пийбоди.

— Не си играй с компютъра ми, Макнаб — обърна се Ив към младежа. — Нали знаеш колко е опасно да ме нервираш.

— Имаш нужда от приспивателно — каза й Рурк, хвана я под ръка я и поведе към спалнята.

— Престани да ме тормозиш.

— Трябва да спиш непробудно, без да сънуваш. Необходима ти е пълна почивка. Послушай ме, ако не заради себе си, то заради жената, която видяхме да изнасилват и убиват.

— Умората не ми пречи да върша работата си.

Щом влязоха в спалнята, тя побърза да се съблече. Копнееше за горещ душ, сякаш водата можеше да измие въображаемата миризма, полепнала по кожата й.

Захвърли дрехите си на пода, отиде в банята и нареди на устройството да загрее водата до четирийсет градуса.

Рурк се изтегна на леглото. Знаеше какво преживява съпругата му, знаеше и това, че отначало ще отблъсне опитите му да я утеши. Понякога му се струваше, че Ив е като таралеж, който щом е изплашен, бърза да покаже бодлите си, и я обичаше още повече заради слабостта й.

Тази вечер като че беше проникнал в съзнанието й, в сърцето й; страдаше заедно с нея, докато гледаха ужасяващите подвизи на Саймън.

Когато Ив излезе от банята и той видя хлътналите й очи и мъртвешки бледото й лице, безмълвно протегна ръце и я взе в прегръдките си.

— Боже мой! Боже мой! — Тя се вкопчи в него, пръстите й се забиха в плътта му. — Струваше ми се, че е върху мен, че усещам вонящия му дъх.

Сърцето му се късаше, като я гледаше как страда; цялата трепереше, очите й бяха насълзени.

— Успокой се, скъпа. Той е мъртъв, никога повече няма да ти причини зло.

— Грешиш. — Ив отпусна глава на рамото му и вдъхна мъжкия му аромат. — Всеки път, когато си спомня за него, усещам ръцете му върху себе си… и не мога да го прогоня.

— Но аз мога. — Рурк още по-силно я притисна до себе си. — Не мисли за него, Ив. Забрави го поне тази нощ. Знай, че винаги ще бъда до теб.

— Нищо не ще ми попречи да върша работата си — тихо повтори тя.

— Знам, скъпа — промълви Рурк и се запита каква ли цена ще заплати Ив за упорството си.

— Не искам приспивателно. Само бъди до мен.

Той нежно я целуна и прошепна:

— Тогава заспивай.

— Не ме оставяй сама. — Ив облегна глава на гърдите му и дълбоко въздъхна. — Прекалено много те обичам.

— Не можеш да обичаш някого прекалено много.

„Ив вече запази в кутийката спомена за вълшебния бал“ — помисли си Рурк и мислено изрече своето желание: тази нощ съпругата му да не бъде преследвана от кошмари.

Задържа я в прегръдките си, докато тя потъна в дълбок сън.

 

 

Когато Ив се събуди, откри, че Рурк е успял да я съблече и да я сложи в леглото. Лежаха прегърнати, главата й беше отпусната върху рамото му.

За миг остана неподвижна и впери поглед в лицето му, сякаш за първи път забелязваше красотата му, дългите мигли, изящно очертаните му устни. Искаше й се да докосне дългата му, лъскава като коприна коса, но ръцете й бяха затиснати от тялото му.

Целуна го леко, за да му благодари за нежността и да го събуди. Но той я прегърна още по-здраво и без да отваря очи сънено измърмори:

— Остави ме да поспя още малко…

Ив не повярва на ушите си — това ли беше човекът, който сякаш нямаше нужда от сън?

— Нима си уморен?

— Да.

— Никога не съм те виждала в подобно състояние.

— Ето, че ме видя. А сега млъквай.

Раздразнението му я накара да се усмихне.

— Не бързай да ставаш. Поспи още малко.

— Но аз не мога да мързелувам. — Тя освободи ръката си и го помилва. — Хайде, заспивай.

— Как да заспя, като продължаваш да говориш?

Ив се засмя и стана от леглото.

— Искам да ти кажа нещо, Рурк.

— Господи, тази жена няма да млъкне. — Той пъхна главата си под възглавницата. — Какво е толкова важно, че не търпи отлагане?

— Обичам те.

Рурк отмести възглавницата и се втренчи в Ив. Погледът му я накара да го пожелае. Само Рурк можеше да я накара да жадува за секс след онова, което беше видяла и преживяла.

— Върни се в леглото, скъпа. Може би ще успея да се разбудя…

— Не сега.

Той недоволно изръмжа и й обърна гръб.

Ив се облече и сложи кобура си. Когато излезе от спалнята, съпругът й отново беше заспал.

Реши да провери дали Макнаб е научил нещо ново по време на нощното си дежурство. Завари го да спи на специалния стол, а Галахад се беше излегнал върху главата му. И двамата хъркаха.

Щом дочу стъпките й, котаракът отвори едното си око и раздразнено измяука.

— Ставай, Макнаб — извика Ив, но младежът дори не помръдна. Тя забели очи и го разтърси за рамото, ала Макнаб изсумтя и извърна глава. Котаракът се плъзна надолу, затова инстинктивно заби ноктите си в рамото му.

Младежът сънено промърмори:

— Не ме драскай, миличка.

Ив го разтърси още по-силно.

— Забранявам да сънуваш перверзни сънища, когато спиш на моя стол.

— Какво? Не бъди лоша с мен, сладурче. — Отвори очи и отначало не позна Ив. — Божичко, къде съм? — Усети тежестта върху рамото си, вдигна ръка и докосна главата на котарака. — Какво е това?

— Събуди се, приятел.

— Ей сега, само секунда… — Той отново извърна глава и се озова очи срещу очи с Галахад. — Това твоята котка ли е?

— Не е котка, а котарак и живее тук. Разбуди ли се достатъчно, за да докладваш какво си свършил?

— Разбира се. — Младежът жално я погледна. — Но преди това от сърце ви моля за чаша кафе.

Ив, която също беше пристрастена към тази напитка, се смили над него, отиде в кухнята и след малко се върна с голяма чаша, пълна със силно, черно кафе.

Галахад се беше настанил на скута на Макнаб и от време на време предизвикателно го поглеждаше. Младежът изгълта наведнъж половината кафе, сетне тръсна глава.

— Сега съм малко по-добре. Сънувах, че се намирам на друга планета и се чукам с една невероятно надарена мутантка, която беше обрасла с козина. Сега разбирам причината. — Погледна към Галахад и се усмихна.

— Не ме интересуват перверзните ти сънища, а резултатите от проверката.

— Извинете, лейтенант. Проверих всички първокласни хотели в града. Снощи не са регистрирали никакъв мъж. Обадих се и в по-евтините хотели, но резултатът беше същият. Вече има пълна информация за заподозрения. Дискът е на бюрото ви.

Ив прибра диска в чантата си.

— Разкажи ми най-важното.

— Нашият човек е четирийсет и седем годишен, роден е тук, в Ню Йорк. Родителите се развели, когато момчето било на дванайсет. Майката получила правото да го отгледа. — Макнаб широко се прозина. — Извинете, лейтенант. Тя не се омъжила повторно. Била актриса, участвала предимно във второкласни постановки. През целия си живот страдала от депресия и била честа пациентка на психиатричните болници. Очевидно лечението не е дало резултат, защото миналата година тя се самоубила. Познайте кога.

— На Коледа.

— Точно така. Саймън получил добро образование. Завършил е театрознание и медицинския факултет — специалност „козметика“. Известно време е работил като театрален гримьор. Преди две години станал управител на козметичния салон. Ерген е и винаги е живял с майка си. — Младежът отпи глътка кафе и продължи: — Не може да се оплаче от липса на пари, въпреки че лечението на майка му е било много скъпо. Няма криминално досие, не е страдал от душевно заболяване.

— Изпрати тази информация на доктор Майра, после се опитай да откриеш нещо за бащата на Саймън. Продължавайте проверката на хотелите. — Все някъде трябва да се е скрил.

— Може ли първо да закуся?

— Знаеш къде е кухнята. Излизам, ще бъда извън управлението. Искам да поддържаме непрекъснато връзка, да ме осведомяваш за всичко, което научиш.

— Слушам. Извинете, лейтенант, да не сте се скарала с Пийбоди?

Ив повдигна вежда.

— Защо питаш?

— Ами… стори ми се, че не си говорите.

— Дръж ме в течение — нареди тя и излезе.

Макнаб озадачено поклати глава, отпи от кафето си и погали Галахад.

 

 

Когато се срещнаха пред козметичния салон, Пийбоди студено кимна на началничката си. Движеше се така, сякаш беше глътнала бастун или пък беше колосала идеално изгладената си униформа. И както винаги, не закъсня дори със секунда.

Без да разменят нито дума, двете влязоха в салона. Ивет вече беше на поста си.

— Изглежда ще ни станете редовна клиентка — обърна се тя към Ив. — Какво ще желаете днес?

— Има ли свободна стая за процедури?

— Да, но консултантите са заети чак до два следобед.

— Налага се да поговорим. Ще използваме свободната стая.

— В момента съм много заета.

— Може би предпочиташ да те разпитам в полицейското управление.

— Не ме заплашвайте! — раздразнено възкликна Ивет, но побърза да стане. — Ще активирам дроида, който ме замества. Предпочитаме да не използваме дроиди, защото не могат да създадат личен контакт с клиентите.

Приближи се до големия шкаф в ъгъла, набра шифъра и отвори вратата. Вътре стоеше жена-дроид с елегантен бежов костюм, който подчертаваше златистия й тен и огненочервената й коса. Когато Ивет я активира, жената отвори големите си светлосини очи с дълги, гъсти ресници, и се усмихна.

— Какво обичате?

— Замести ме за малко.

— С удоволствие. Днес изглеждате много красива.

Ивет се обърна и заядливо промърмори:

— Тази глупачка щеше да каже същото, дори ако лицето ми беше покрито с брадавици. За съжаление дроидите не могат да мислят. Надявам се да свършим бързо — добави тя, докато вървяха по коридора. — Саймън ни е наредил да не напускаме работните си места, освен по време на задължителните почивки.

— Не се безпокой за Саймън. — Ив влезе в помещението за процедури и потръпна, тъй като й напомни на зала за аутопсии. — Кога за последен път разговаря с него?

— Вчера. — Ивет реши да се възползва от принудителната почивка; надяна ръкавица за масаж и я включи, сетне я прокара по шията и раменете си. — Последната му клиентка си тръгна в шест. Предполагам, че ще дойде всеки момент. Никога досега не е закъснявал. Дано се появи по-скоро — ден преди Коледа всички клиенти са решили да се разкрасяват.

— Мисля, че днес Саймън няма да дойде на работа.

Ивет примигна и ръката й трепна.

— Какво се е случило? Да не би да е пострадал при катастрофа?

— Не е пострадал той, а Пайпър Хофман. Снощи е направил опит да я убие.

— Не може да бъде! — Ивет се засмя. — Навярно грешите, лейтенант.

— Саймън е убил четирима души, като преди това ги е изнасилил. За малко не е отнел и живота на Пайпър. Напуснал е жилището си и сега се укрива. Интересувам се къде би могъл да отиде.

— Сигурно грешите — повтори секретарката и свали ръкавицата. — Саймън е най-добродушният човек, когото познавам. Невъзможно е да е сторил онова, в което го обвинявате.

— От колко време го познаваш?

— Ами… от две години… откакто стана управител на салона. Не, навярно има някаква грешка. — Тя притисна ръка към челото си, сетне възкликна: — Ами Пайпър? Какво се е случило с нея? Ранена ли е? Къде се намира?

— Изпаднала е в кома и е в болница. Саймън е бил изненадан на местопрестъплението, не е успял да я убие, но е избягал. Разбрахме, че е бил в апартамента си, за да събере багажа си. Имаш ли представа къде се е скрил?

— Не. Не мога да повярвам, че е убиец. Сигурна ли сте?

— Разбира се.

— Но той обожаваше Пайпър, беше консултант на нея и на Руди, грижеше се за външността им. Наричаше ги близнаците с ангелски лица.

— С кого от колегите си е бил близък? С кого е разговарял за личния си живот? Може би с майка си, а?

— Майка му почина миналата година. Саймън беше покрусен. Тя загина при нещастен случай.

— Той сподели ли с теб подробности около трагедията?

— Да. Каза, че припаднала, докато била във ваната, и се удавила. Преживяното напълно го сломи. Много обичаше майка си.

— Разказвал ли ти е за нея?

— Разбира се. С него не сме само колеги, но и приятели. — Очите й се насълзиха. — Не мога да повярвам, че Саймън е такова чудовище.

— По-добре е да ми повярваш и да бъдеш нащрек, защото и твоят живот може би е в опасност. Питам те още веднъж: къде би отишъл той, ако е изплашен и търси убежище?

— Нямам представа. Посветил се беше изцяло на работата си, особено след смъртта на майка му. Ние бяхме неговото семейство. Доколкото знам, баща му е умрял, когато Саймън е бил много малък. Не ми се е обаждал, кълна се.

— Ако се свърже с теб, искам незабавно да ме уведомиш. Не се опитвай да играеш игрички с него. Откажи, ако поиска да се срещнете някъде. Не му отваряй, ако позвъни на вратата ти. А сега трябва да обискирам гардеробчето му, сетне ще разпитам колегите ти.

— Добре, ще се погрижа за всичко. Не мога да повярвам — Саймън се държеше съвсем нормално. — Тя избърса сълзите си и се изправи. — Господи, с какво нетърпение очакваше Коледа — радваше се като дете. Миналата година празникът беше помрачен от смъртта на майка му.

— О, да, затова сега се е постарал добре да се позабавлява. — Ив влезе в помещението за персонала, където седеше някакъв консултант с огромни бицепси и отпиваше от висока чаша със странна зеленикава течност.

— Сменил е комбинацията на ключалката — промълви Ивет. — Не мога да отворя шкафчето му.

— Кой го замества, когато отсъства?

— Аз — тежко въздъхна Ивет.

Ив извади оръжието си.

— Необходимо ми е съгласието ти, за да разбия ключалката.

Секретарката затвори очи и промълви:

— Съгласна съм.

— Записа ли за протокола, Пийбоди?

— Да, лейтенант.

Ив се прицели и стреля. Полетяха искри, металната ключалка се счупи.

— За бога, Ивет, какво става? — сепна се мускулестият мъжага.

— Не се бъркай в работата на полицията, Стиви. В девет и половина ще дойде първият ти клиент. Не бива да закъсняваш.

— Саймън ще ти даде да разбереш. — Мъжагата поклати глава и излезе.

Ив застана така, че Пийбоди да заснеме всичко. Посегна към дръжката на гардеробчето, изруга и засмука пръста си.

— Нажежена е.

— Опитайте с това. — Пийбоди й подаде идеално изгладената си носна кърпичка. За миг двете се спогледаха.

— Благодаря. — Ив отвори шкафчето и възкликна: — Очевидно Дядо Коледа е бързал.

Червеният костюм беше смачкан на топка, върху него бяха захвърлени високи черни ботуши. Тя извади от чантата си флакон със спрей, заместващ ръкавиците и напръска ръцете си.

— Да видим още какво ни е оставил.

Намериха два флакона с дезинфектант, кашон, до половината пълен с билкови сапуни, тубички с крем, както и приспособление, което се продаваше във всички дрогерии и което ако се вярваше на рекламата, унищожаваше микробите чрез ултразвукови вълни. Откриха и втора кутия с приспособления за татуиране.

— Ето най-солидното доказателство. — Ив разгледа шаблона, върху който със стилизирани букви беше написано: „Моята най-голяма любов“. — Постави всичко в специалните пликове за веществени доказателства, Пийбоди. Искам материалите веднага да бъдат занесени в лабораторията. Ще остана тук, за да разпитам персонала.

Разговорите със служителите в козметичния салон се оказаха безполезни. Всички твърдяха, че са обичали и уважавали Саймън. Мнозина твърдяха, че той е най-щедрият и добросърдечен човек, когото познават.

Докато ги слушаше, тя си мислеше за ужаса и болката в очите на Мариана Холи.

Щом свърши с разпитите, двете с Пийбоди се отправиха към болницата. През целия път мълчаха. Климатичната инсталация на новата кола работеше безупречно, но на Ив й се струваше, че въздухът е леден. „Хич не ме е грижа — мислеше си тя, — че Пийбоди се държи като обидена херцогиня. Няма да позволя това да попречи на работата ни.“

— Свържи се с Макнаб. — Ив се качи в асансьора и впери поглед в стената на кабината. — Интересувам се от всички възможни убежища на Саймън. После се обади на Майра и провери дали е подготвила психологическия му профил.

— Слушам, лейтенант.

— Ще си изпатиш, ако продължаваш да се държиш толкова надменно. — Тя слезе от асансьора, а Пийбоди намръщено я проследи с поглед.

— Какво е състоянието на пациентката Хофман? — Ив показа значката си на дежурната сестра.

— Наложи се да й дадем приспивателно и сега…

— Какво? Нима е излязла от комата?

Сестрата, която носеше къса туника, щампована с цветя, видимо беше притеснена.

— Пациентката дойде в съзнание преди двайсетина минути.

— Защо не ми се обадихте? Не знаехте ли нарежданията?

— Щом дойде в съзнание, тя изпадна в истерия. Бяхме принудени да й сложим усмирителна риза и да я поставим под наркоза по препоръка на лекуващия лекар и със съгласието на брат й, господин Хофман.

— Къде е господин Хофман?

— В стаята й… където прекара цялата нощ.

— Повикайте лекуващия лекар. — Ив се обърна и тръгна към стаята на Пайпър.

Младата жена приличаше на спяща фея: сребристорусите й коси обрамчваха бледото й лице; под очите й имаше лилави сенки, а страните й бяха леко поруменели.

От сложната апаратура до леглото се разнасяше тихо жужене; стаята беше обзаведена като салон в скъп хотел. Дори в болницата богатите хора не бяха лишени от удобства.

Ив си спомняше болничното заведение, където я бяха завели, след като я намериха да се скита по улиците. Спомняше си тясната зала, претъпкана с легла, все още чуваше писъците и стенанията на жените и момичетата. Стените бяха сиви, прозорците мръсни, миризмата на урина беше навсякъде.

Тогава тя бе едва осемгодишна, преживяла беше неописуема трагедия и беше съвсем сама на света, без дори да си спомня собственото си име.

Ала когато Пайпър се съвземаше от шока, щеше да бъде обкръжена от разкош.

Брат й седеше до леглото и държеше ръката й така, сякаш би могла да се счупи като крехко стъкло, ако я притиснеше по-силно.

Имаше много кошници с цветя, разкошни букети бяха натопени в големи вази. Разнасяше се тиха струнна музика.

— Дойде в съзнание и закрещя — промълви Руди, без да откъсва поглед от лицето на сестра си. — Викаше ме на помощ, издаваше странни, нечовешки звуци. — Нежно докосна страната на Пайпър и продължи: — Не ме позна, нахвърли се върху мен, върху сестрите. Навярно си въобразяваше, че… че той още е при нея.

— Каза ли нещо, Руди? Каза ли името му?

Той вдигна глава, мъртвешки бледото му лице беше изпито и сякаш се беше съсухрило.

— Пайпър крещеше: „Моля те, Саймън, недей! Моля те, недей! Недей!“ Все това повтаряше.

Ненадейно Ив изпита съжаление и към двама им.

— Руди, трябва да говоря с нея.

— А тя трябва да спи… да забрави. Когато се съвземе, ще я отведа далеч от тук. Ще отидем някъде, където е слънчево и топло, където ухаят цветя. Там тя ще оздравее. Известно ми е какво мислиш за мен, за нас… но не ме е грижа.

— Моето мнение няма значение. Най-важното е Пайпър да преодолее травмата. — Ив се приближи и го погледна в очите. — Знай, че тя ще се възстанови по-бързо, ако разбере, че злодеят, който й е причинил всичко това, си е получил заслуженото. Трябва да поговоря с нея.

— Не бива да я насилваме да си спомня преживяното. Вие не можете да разберете какво е изпитала.

— Мога… защото знам… какво е да бъдеш изнасилена. — Руди смаяно я изгледа, а тя добави: — Няма да й навредя. Разбери, че искам да заловя този човек, преди да е сторил същото с друга жена, преди да е взел нова жертва.

— Искам да присъствам — промълви той след дълго мълчание. — Също и лекарят, за да й даде успокояващо, ако се наложи.

— Съгласна съм. Но трябва да ми позволиш да я разпитам.

Руди кимна и отново погледна към сестра си.

— Тя ще се… щом знаете какво изпитва Пайпър, ще ми кажете ли кога ще забрави случилото се?

„Господи!“ — мислено изстена Ив, сетне отговори:

— Никога няма да го забрави. Но ще се научи да живее със спомена.