Нора Робъртс
Празник в смъртта (17)

Седемнайсета глава

Ив изпълни предписанието на доктор Майра. Докато танцуваше в прегръдките на Рурк под звуците на романтичната музика, тя си помисли, че съветът на психиатърката не е бил лош. Усети, че главата й е замаяна от изпитото шампанско и от бляскавите светлини.

— Мисля, че ще се примиря — промълви тя.

— Моля?

Ив се усмихна, когато Рурк я целуна зад ухото, сетне се отдръпна и го погледна в очите.

— Мисля, че ще се примиря с разкоша и вниманието, с които ме обграждаш.

— Радвам се да го чуя. — Той прокара ръка по гърба й.

— Толкова си богат, имаш всичко.

— Така е — съгласи се Рурк, а мислено добави: „Имам и съпруга, която след малко ще бъде мъртво пияна.“

— Понякога това ме плаши, но не и сега. Сега ми е много хубаво. — Тя въздъхна и притисна страната си до неговата. — Каква е тази музика?

— Харесва ли ти?

— Много е… секси.

— Създадена е през четиридесетте години на миналия век. Това е холограма на така наречения биг бенд на Томи Дорси, а мелодията се нарича „Лунна серенада“.

— Струва ми се, че е било преди милиони години.

— Понякога и аз имам същото чувство.

— За каквото и да те попитам, винаги имаш отговор. Откъде знаеш всичко това?

— Може би е трябвало да живея в друго време — уклончиво отговори той.

Ив въздъхна и се притисна към него.

— Не, скъпи, точно в този век трябва да живееш. — Вдигна глава, огледа се и продължи: — Всички изглеждат толкова щастливи, Фийни танцува с половинката си. Мейвис седи на скута на Леонардо и двамата разговарят с доктор Майра и симпатичния й съпруг. Макнаб се опитва да сваля всички присъстващи жени, гледа на кръв Пийбоди и се налива с уиски.

Рурк също се огледа и развеселено се усмихна.

— Трина е успяла да го впримчи. Господи, жив ще го изяде!

— Колегата Макнаб няма да й се остави. — Ив отново се притисна към него. — Прекрасно празненство, Рурк. — Оркестърът засвири бърза мелодия и тя зяпна от изумление.

— Погледни… погледни как подскача Дики!

Рурк се усмихна, хвана я през кръста и я обърна така, че да застане до него.

— Мисля, че танцува рокендрол.

Ив смаяно наблюдаваше шефа на лабораторията, който вихрено танцуваше с Надин.

— Да му се не види! Никога не съм го забелязвала да бъде толкова енергичен на работното си място. Брей! — Очите й се разшириха, когато Дики промуши репортерката между краката си. Надин гръмко се засмя, а хората, които ги наблюдаваха, възторжено заръкопляскаха.

Ив откри, че също се усмихва. Облегна се на рамото на Рурк и промълви:

— Изглежда, че добре се забавляват.

— Искаш ли да опиташ?

— О, не. — Тя се засмя и запотропва с крак в такт с ритмичната музика. — Стига ми само да ги гледам.

— Просто да не повярваш! — провикна се Мейвис, която се приближи, следвана от Леонардо. — Кой би помислил, че Надин е толкова печена? Жесток купон, Рурк. Направо е върхът.

— Благодаря. Изглеждаш много елегантна.

— Нали? Леонардо казва, че е създал тази рокля за специални събития като това. — Певицата се засмя и се завъртя като балерина. Разноцветните ивици плат, от които се състоеше дрехата, се разтвориха и отдолу проблесна напудреното й с бронз тяло. Косата й също беше боядисана в бронзово и беше вдигната така, че дългите кичури се спускаха като фонтан. — Каза още, че тоалетът на Ив трябва да бъде по-шик.

— Двете с Ив сте най-прекрасните манекенки за моите модели — засмя се дизайнерът. — Честита Коледа, Далас. — Наведе се и я целуна по страната. — С Мейвис сме подготвили малък подарък за теб и Рурк. — Подаде й някакъв пакет и добави: — Това ще бъде първият коледен празник, който ще прекарам заедно с нея и то благодарение на вас двамата. — В златистите му очи проблясваха сълзи.

Ив се почувства неловко и за да прикрие смущението си, се залови да разопакова пакета.

Вътре имаше кутийка от лакирано дърво, украсена с изящна дърворезба; пиринчените панти блестяха под светлината на кристалните полилеи.

— Прекрасна е! — възкликна тя.

— Отвори я — настоя Мейвис, която едва се сдържаше да не заподскача като дете. — Кажи им какво символизира, Леонардо.

— Дървото е символ на приятелството, металът на любовта. — Изчака, докато Ив отвори кутията. Вътрешността й, облицована с коприна, беше разделена на две. — Едното отделение е за спомените ви, другото — за пожеланията ви.

— Страхотно го е измислил, а? — Мейвис стисна огромната длан на Леонардо.

— Да — едва успя да промълви Ив, която се задавяше от вълнение.

Рурк й се притече на помощ. Подаде ръка на дизайнера и заяви:

— Подаръкът е великолепен и много оригинален. Благодаря ти. — Целуна Мейвис и добави: — Благодаря и на двама ви.

— Сега двамата ще можете да си пожелаете нещо на Бъдни вечер. — Мейвис сърдечно прегърна приятелката си, сетне се обърна към Леонардо: — Хайде да танцуваме.

— Има опасност да се разплача — прошепна Ив.

— Коледните празници предизвикват подобни емоции у всички нас. — Рурк повдигна брадичката й и се усмихна като видя насълзените й очи. — Обичам да те гледам, когато си разнежена.

Тя спонтанно го прегърна и го целуна по устните. Странно, но този път целувката не я възбуди, а й подейства успокояващо.

Отдръпна се, нежно се усмихна и промълви:

— Това е първият спомен, който ще съхраним в нашата кутийка.

— Лейтенант, може ли за момент?

Ив стреснато се извърна и се озова лице срещу лице с Уитни. Изчерви се като рак при мисълта, че командирът я е видял как се целува с Рурк.

— На вашите заповеди, сър.

— Извинете, че идвам в такъв неподходящ момент. — Той смутено се усмихна на Рурк. — Току-що ми съобщиха, че Пайпър Хофман е била нападната.

Ив мигом забрави всичко друго.

— Знаете ли къде се намира?

— Закарали са я с линейка в болницата „Хейс мемориъл“. Нямам информация за състоянието й. Събери хората си, които са тук, за да ви съобщя онова, което знам.

— Да отидем в кабинета ми.

Докато отиваха към асансьора, Уитни се обърна към нея:

— Далас, този път трябва да заловим убиеца.

 

 

Ив и Фийни вървяха по дългия болничен коридор. Ирландецът промърмори:

— Ама и моят късмет си го бива. Точно когато жена ми се беше разнежила и бях сигурен, че тази вечер ще ме ощастливи, отново ни повикаха на работа.

— Горе главата, приятелю. Мисля, че този път ще пипнем мерзавеца и всеки от нас спокойно ще прекара Коледните празници.

— Не смея да мечтая за подобно щастие. — Иззад една открехната врата се разнесе стон и ирландецът потръпна.

— Ужас ме обзема, като си представя колко жертви ще вземат тази нощ заледените пътища.

— Не бъди такъв песимист. Ето го Руди. Аз ще се заема с него. Потърси лекаря, който се грижи за Пайпър.

Фийни погледна към среброкосия мъж, който седеше прегърбен, с изкривено от мъка лице, и изпита облекчение, че не му се налага да разговаря с него.

Разделиха се, тя продължи по коридора и застана пред Руди.

Той бавно вдигна глава и впери в нея изпълнените си с болка очи.

— Беше я изнасилил. Беше я завързал и изнасилил. Чух я как плаче и го моли да не я убива…

Ив седна до него.

— Видя ли го?

— Не… Навярно беше чул стъпките ми. Изтичах в спалнята и… и я видях. О, господи! Боже мой! — Той закри лицето си с длани.

— Престани! — Ив го хвана за китките. — Вайкането няма да й помогне. Продължавай да разказваш. Прибрал си се у дома и си чул виковете на Пайпър. Защо си излязъл? Къде си бил?

— Да й купя подарък за Коледа. — По страната му се плъзна сълза. — Беше си харесала скулптура, изобразяваща приказна фея, коленичила до езерце. Не ми каза направо, че я иска, но открих на масата рисунка на скулптурата и адреса на галерията. Едва тази вечер успях да намеря време, за да я купя. Господи, защо ли излязох! Не биваше да оставям Пайпър сама.

Ив реши за всеки случай да провери по кое време е бил в галерията, за да бъде абсолютно сигурна, че убиецът не седи до нея. Питаше се защо Пайпър е отворила на престъпника, след като е знаела как действа.

— Когато се прибра, външната врата беше ли заключена?

— Да. Набрах кода и щом влязох, чух виковете и плача й. — Изхлипа, затвори очи и стисна юмруци. — Изтичах в спалнята и я видях на леглото. Беше гола, ръцете и краката й бяха вързани. Стори ми се… не, не съм съвсем сигурен, но мисля, че с периферното си зрение долових някакво движение. Или пък интуитивно почувствах нечие присъствие. После някой ме блъсна, паднах и загубих съзнание. — Той предпазливо опипа главата си. — Навярно съм се ударил в таблата на леглото. Предполагам, че съм се окопитил след няколко секунди, защото чух как някой тича към външната врата. Сигурно трябваше да го последвам, но в този миг мислех само за Пайпър. Тя вече не плачеше. Изплаших се… реших, че е мъртва.

— Ти ли извика линейка?

— Първо я развързах и я завих с чаршаф. Не можех да понеса да я видят гола… после се обадих в болницата. Опитах се да я свестя, но не успях. А сега не ми разрешават да я видя.

Отново закри лицето си и този път Ив го остави да излее мъката си. Забеляза, че Фийни идва по коридора и стана да го пресрещне.

— Тя е в кома — заобяснява ирландецът. — Лекарят предполага, че състоянието й се дължи на преживяния емоционален стрес. Била е изнасилена… и анално. Китките и глезените й са наранени от въжетата. Токсикологичната експертиза е доказала наличие на сънотворно, което се продава без рецепта. Татуировката е на дясното й бедро.

— Каква е прогнозата?

— Лекарите са безпомощни. Наговориха ми разни сложни медицински термини, все пак разбрах, че младата жена сякаш се е затворила в защитна обвивка. Ще дойде в съзнание, само ако сама пожелае.

— Мисля, че присъствието ни тук е излишно. Ще поставим охрана пред стаята, един униформен ще държи под око Руди.

— Още ли го подозираш, Далас?

Ив се обърна и изгледа човека, който неутешимо ридаеше и внезапно изпита съжаление към него.

— Не, но все пак искам някой да го следи.

Докато вървяха към ескалатора, тя даваше нареждания на хората си, използвайки комуникатора.

— Изглежда напълно сломен — отбеляза Фийни. — Питам се дали страда за сестра си или за любовницата си.

— Въпросът ти е основателен. — Качиха се на ескалатора и подвижната лента ги понесе към изхода на болницата. — А пък аз се питам как убиецът е узнал, че тази вечер тя ще бъде сама. В противен случай не би посмял да я нападне. Не е в неговия стил. Сигурен е бил, че ще бъде сама.

— Следователно е бил човек, когото тя познава. Може би е наблюдавал сградата. Възможно е да й се е обадил и да се е убедил, че Руди не е в апартамента.

— Съгласна съм. Мисля, че той познава и двамата. Убедена съм, че Пайпър не е била „най-голямата му любов“. — Озоваха се във фоайето и тръгнаха към изхода. — Убиецът вече не действа по познатата ни схема. Тя не е от клиентките на агенцията. Според мен престъпникът е организирал нападението върху нея, за да привлече отново вниманието ни към Руди. — Замълча, докато седна зад волана на колата, ирландецът се настани на предната седалка. — Известно му е, че сме разпитвали Хофман, че съм го нарочила за убиец. Не е необходимо да купува нови гримове, тъй като не е успял да ги използва върху Сиси и балерината. Проклетникът не е глупав и знае, че ако се добере до Пайпър, подозренията отново ще паднат върху брат й. Този път не го е направил от „любов“, а за да ни насочи по лъжлива следа.

Фийни се облегна назад и машинално посегна към джоба си за пликче със захаросани бадеми, сетне си спомни, че съпругата му беше забранила да „носи подобни гадости на изисканото празненство“.

— Излиза, че е познавал Пайпър, тя също го е познавала. Може би сама го е пуснала да влезе.

— Никога не би отворила вратата на непознат, още по-малко на човек, преоблечен като Дядо Коледа. Дано Макнаб да открие някаква прилика, когато прегледа записите на охраняващата камера.

— Има предчувствието, че дисковете със записите са изчезнали.

 

 

Думите му се оказаха пророчески. Униформеният полицай, който охраняваше апартамента, съобщи, че в 21:50 камерите са били изключени.

— Няма следи от проникване с взлом — отбеляза Ив, след като внимателно огледа ключалките. — Пайпър поглежда през шпионката и вижда познато лице, ето защо бърза да отвори. Сигурна съм, че и дисковете от вътрешните камери също липсват.

Влязоха в апартамента. До огромния прозорец, от който се виждаше Пето авеню, стоеше бяла елха, украсена с кристални висулки и стъклени топки. На върха й вместо звезда беше поставено бяло гълъбче. Под елхата имаше красиво опаковани пакети.

В коридора бяха нахвърляни пликове и покупки. Ив си представи как Руди е влязъл, чул е писъците на сестра си, захвърлил е пликовете и е хукнал към спалнята. Тръгна по „следата“ от разпилени покупки и прекоси малкия салон, застлан с бял килим. Креслата бяха тапицирани в бяло, блестящите плотове на масите бяха с цвета на слонова кост. В многобройните стъклени вази бяха поставени разкошни букети от бели цветя.

Създаваше се усещането, че е стъпила върху облак. Внезапно почувства, че се задушава.

От другата страна на коридора се намираше залата за фитнес, обзаведена с различни гимнастически уреди и с басейн с минерална вода.

— Спалните са в дъното — промълви тя. — Въпреки че е тичал, Руди е стигнал до там едва няколко секунди след отварянето на входната врата.

Влезе в просторното помещение. Щорите бяха спуснати. До едната стена беше поставена голяма бяла тоалетка, върху която бяха наредени безброй разноцветни шишенца, бурканчета и тубички. „Никога досега не съм виждала такава огромна тоалетка“ — помисли си Ив, взирайки се в тройното гледало, над което бяха монтирани електрически лампи. Пред плота бяха поставени два тапицирани стола, което говореше, че Пайпър и Руди дори са се гримирали заедно.

Леглото във формата на сърце я накара да забели очи. Орнаментираната му рамка напомняше украса на торта. В бързината си престъпникът беше забравил белезниците.

— Този път не си е взел играчките. — Ив приклекна да разгледа отворената кутия със сребриста опаковка. — Най-сетне имаме улики, Фийни. Ето спринцовката и принадлежностите за татуировка. Какво ли е това? — Тя взе друга кутия, изработена от имитация на дърво, дълга шейсетина сантиметра. Когато я отвори, видя, че е пълна с гримове от серията „Природна красота“.

— Не разбирам от гримове, но ми се струва, че тези тук не са обикновени, а по-скоро са от типа, който използват актьорите.

Фийни се закиска по подражание на многобройните старци с червени одежди, които обикаляха нюйоркските улици. Наведе се и вдигна снежнобяла изкуствена брада.

— Може би все пак е дошъл маскиран.

— Според мен първо я е упоил, после по навик се е преоблякъл. Представям си как е влязъл в апартамента, инжектирал й е приспивателното, после я е завързал за леглото. Едва след това се е преоблякъл. Направил е татуировката, гримирал е жертвата си по свой вкус, като е действал бавно и методично. Пайпър е започнала да идва на себе си… — Ив с присвити очи оглеждаше леглото и сякаш си представяше цялата сцена. — Тя се е свестила. Била е дезориентирана, объркана. Опитала се е да се освободи от белезниците. Познавала е нападателя и е знаела какво я очаква. Може би той й е говорил, докато е разрязвал дрехите й.

— Това май е била домашната й роба. — Фийни вдигна дрехата от прозрачно бяла материя.

— Навярно се е готвела да си ляга. Била е развълнувана от мисълта, че брат й е отишъл да й купи мечтания подарък. А след като се е върнала в съзнание, е видяла, че е гола, видяла е лицето на познат човек. Навярно си е помислила, че сънува. Всички ние предпочитаме да не вярваме на онова, което ни плаши.

„И все пак най-страшното се е случило — помисли си Ив и почувства как по челото й избиват капчици ледена пот. — И аз не можах да попреча на престъпника.“

— Убиецът се е съблякъл — продължи тя. — Обзалагам се, че прилежно е сгънал дрехите си. Свалил е и брадата си — жената и без това го е познала. Може би е искал тя да види изкривеното му лице, пламтящите му очи на безумец. Възбудил се е при мисълта, че жертвата му го познава. Възможно е дори да си е въобразявал, че е влюбен в нея. Тя е във властта му… безпомощна е. Чувството му за мощ се подсилва от факта, че жената го нарича по име, когато го моли да се смили над нея. Но в душата му няма капчица милост. Безмилостно забива члена си в нея, разкъсва я.

— Хей, престани. — Фийни, който беше потресен от изблика й, приклекна до нея и сложи ръце на раменете й. Очите на Ив бяха изцъклени, тя се задъхваше. — Стегни се, малката.

— Съжалявам… — Младата жена затвори очи.

— Няма нищо. — Ирландецът плахо я потупа по ръката. Рурк му беше разказал какво се е случило с Ив в детството й, но се питаше дали младата жена знае за откровеността на съпруга си. Реши, че е по-добре да се преструва, че не подозира нищо. — Понякога ти се струва, че си на мястото на жертвата, нали?

— Да. — Тя избърса устните си с опакото на дланта си. Струваше й се, че още долавя отвратителната миризма на засъхнала сперма, на пот. И все още си спомняше какво е да си безпомощна и изнасилвана от едно чудовище с човешки образ.

— Искаш ли чаша вода… или нещо друго?

— Не, благодаря. Нищо ми няма. Само изпитвам отвращение към сексуалните престъпления. Да приберем веществените доказателства. Може би ще имаме късмет да открием отпечатъци от пръсти. — Тя се почувства малко по-добре и се изправи. — После идва ред на „метачите“… Почакай! — Ив се вкопчи в ръката на Фийни. — Нещо липсва.

— Какво?

— Това е петата… — Тя се опита да си припомни песента. — Къде са петте златни пръстена?

Претърсиха целия апартамент, но не откриха нищо, което да напомняше символичните бижута, които убиецът оставяше на местопрестъплението. Ив усети, че кръвта й се смразява.

— Взел ги е със себе си, ще му бъдат необходими за петата жертва. Но не е успял да вземе другите си „инструменти“. Ще проверя дали не е проникнал чрез взлом в салона на долния етаж. Ще се справиш ли сам тук? Щом свършиш, повикай „метачите“.

— Добре. Внимавай, Далас. Онзи може да се върне.

— Няма. Вече се е скрил в бърлогата си.

Все пак тя беше нащрек, докато слизаше по стълбите. Не забеляза признаци вратата на салона да е била отваряна със сила. В залата цареше мрак.

Интуицията подсказа на Ив, че тук има нещо нередно. Отвори вратата с кода шперц, извади оръжието си, нареди на осветлението да се включи и примигна под внезапно блесналите лампи.

Когато очите й привикнаха към светлината, забеляза, че чекмеджето на касата е отворено и празно.

— Не си пропуснал да се отбиеш тук — промърмори тя.

Огледа помещението, като насочваше оръжието си към всеки ъгъл, сетне се доближи до остъклените шкафове. Нито един не беше счупен. Изложените козметични продукти като че бяха по местата си. Ив тръгна наляво, към залите за козметични процедури.

Всички бяха празни и безупречно чисти.

Тя разкодира друга врата, зад която се намираха помещението за персонала и гардеробната, които, подобно на другите помещения, също блестяха от чистота. „Тук сякаш работи някой, който е обсебен от манията за чистота“ — помисли си Ив и изпита странно предчувствие.

Огледа гардеробчетата и съжали, че не притежава умението на Рурк да се справя с обикновени ключалки. Тук кодовият й шперц нямаше да й помогне. Трябваше да се снабди с разрешително за обиск.

Следващото помещение служеше за склад. Тук цареше истински хаос. Много кашони бяха преобърнати, на пода се търкаляха шишенца и тубички. Навярно престъпникът е бързал да възстанови запасите си; бил е разгневен, задето се е изплашил и е оставил всичко на местопрестъплението.

„Ровил е из кашоните и е слагал необходимите му гримове в чанта или в друг, по-малък кашон“ — помисли си. Ив и изтича да провери работното място на всеки консултант. Навсякъде беше безупречно чисто, само в една от кабинките чекмеджетата на белия шкаф бяха издърпани, някой беше тършувал из тях. Върху блестящия плот беше засъхнал някакъв препарат.

Ив вече знаеше кой е убиецът, но все пак се подчини на правилника и потърси разрешителното на човека, който работеше в кабинката. Намери го, втренчи се в снимката и промърмори:

— Не си почистил след себе си, Саймън. Този път те пипнах.

Извади комуникатора си и тръгна към вратата, за да изолира достъпа до помещението.

— Диспечер, тук лейтенант Ив Далас. Започнете издирването на Саймън Ластроб. Последният му известен адрес е на Тридесет и шеста улица №4530, апартамент 35. Възможно е престъпникът да е въоръжен и да окаже съпротива. Снимката му ще бъде разпратена до всички. Ластроб е заподозрян в извършване на няколко убийства, свързани със сексуално насилие.

— Тук диспечерска служба. Съобщението е прието.

Докато заключваше вратата и я запечатваше със специалната лепенка, тя се свърза с Фийни:

— Заключи и запечатай апартамента. Ще повикам Пийбоди да се занимава с „метачите“. Ние с теб имаме друга работа.

 

 

— Убиецът се оказа козметик. Боже мой! — Ирландецът отвратено поклати глава, докато Ив шофираше с бясна скорост към източните райони на града. — Накъде върви светът, Далас?

— Да, разкрасявал ги е, фризирал ги е, слушал е изповедите им, влюбвал се е в тях, заради което бедните хора са плащали с живота си.

— Мислиш ли, че всичките му жертви са негови клиенти?

— Може би. Но дори да не ги е обслужвал, той ги е виждал. Избирал ги е. Имал е достъп до снимките на кандидатите, избрани от компютъра на агенция „Лично за вас“.

— Каква е връзката между всичко това и коледната песен за най-голямата любов?

— Не знам, но ще научим, когато го заловим. — Тя рязко удари спирачки, колата поднесе и спря зад двата полицейски автомобила, които бяха препречили улицата. Ив изскочи навън, показа значката си на униформените полицаи и изкрещя, опитвайки се да надвика воя на вятъра:

— Бяхте ли горе?

— Да, лейтенант. Заподозреният не отваря. Нашите хора са на пост пред вратата на жилището му, охраняват и задния вход. Прозорците на апартамента са тъмни. Не сме забелязали никакво движение.

— Фийни, получихме ли заповедта за обиск?

— Очаквам я всеки момент.

— Майната й на заповедта. Ще влезем и без нея. — Тя отвори вратата на сградата, която беше защитена с тежка решетка.

— Ще провалиш всичко, ако влезеш без разрешително — припомни й Фийни и намръщено я последва, когато тя изтича нагоре по стъпалата, вместо да изчака асансьора.

— Представи си, че вратата не е заключена?

Обърна се и многозначително го изгледа.

— По дяволите, Далас. Послушай ме. Ще берем ядове, ако нямаме разрешително.

Докато се изкачиха до третия етаж, той се задъха и грозноватото му лице се зачерви. Ала когато достигнаха до площадката, се промъкна покрай Ив и застана пред вратата на апартамент 35.

— Дявол да те вземе, почакай. Знаеш какво повелява правилникът.

Искаше й се да спори с него, искаше й се да изпита чисто физическото удоволствие при разбиването на вратата. Стори й се, че чува как напрегнатите й мускули вибрират.

Изгаряше от желание да хване убиеца и да започне да го души, за да узнае и той какво е да чувстваш страх и болка, да бъдеш безпомощен. Внезапно осъзна, че е в състояние да убие престъпника и се изплаши от себе си.

— Добре. — С усилие успя да се овладее и се обърна към колегата си: — Ако го намерим в апартамента, ти ще го арестуваш.

— Заслугата е изцяло твоя, миличка.

— Ти ще го арестуваш. Боя се, че ако насоча оръжието си към него, няма да му се размине.

Фийни се втренчи в нея, забеляза напрегнатото й изражение и кимна.

— Съгласен съм. — Комуникаторът му избръмча. — Получихме заповед за обиск. Вече можем да действаме.

Обърнаха се и едновременно блъснаха вратата. Пантите изскочиха, а Ив се приведе под ръката на Фийни и насочи оръжието си.

Стаята се осветяваше само от уличните лампи.

— Подредено е като в църква — прошепна ирландецът. — И мирише като в болница.

— От дезинфектанта е. Ще наредя на осветлението да се включи. Вземам левия сектор.

— Давай.

Щом лампите светнаха, тя светкавично се извърна наляво.

— Саймън, полиция! Въоръжени сме и имаме заповед за обиск. Всички изходи са блокирани. — Посочи към друга врата, Фийни й кимна.

Ив насочи оръжието си, изтича до вратата и с лакът я блъсна така, че да се удари в стената. В помещението цареше хаос.

— Бил е тук — обърна се тя към ирландеца. — Взел е всичко, което е могъл да носи. Изпуснахме го.